Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (3)

Какво знаели евреите за Иисус?

Да си признаем открито: римската историография в същност е подвела непоправимо поколенията, защото е трудно да се оспорва, че това, което ни е дала за Иисус и християнството, е извънредно малко. За нейно оправдание обаче могат да послужат редица аргументи, между другото и това, че римляните и евреите били два чужди един на друг свята, далечни един от друг, както две планети. Тогава как стои въпросът с еврейската историография? В края на краищата преди всичко евреите, очевидци на паметните събития, причина за които е бил Иисус от Назарет, са имали всички данни, за да ни оставят най-пълно описание, макар само за протичането на процеса пред синедриона^[1] или за самото му разпъване на кръст. За съжаление всичко, с което може да се похвали християнската традиция в това отношение, е една-единствена бележка в произведението на еврейския историк Йосиф Флавий „Юдейски древности“, преведено на полски език от З. Кубяк и И. Радожицки под заглавие „Древната история на Израел“. Между другото в това произведение има още две важни за християнството информации: за Йоан Кръстител (18, V, 2) и за смъртта на Яков, брата на Иисус (20, IX, 1).

Авторът на „Юдейски древности“ Йосиф Флавий е личност обаятелна и в същото време загадъчна, в същност една от най-необикновените личности на древния свят. Неговата психика била толкова сложна и парадоксално противоречива, че и до ден-днешен никой в същност не е успял да я разгадае докрай, а мненията, които давали за него поредните поколения историци, се колебаят между най-високи похвали и обвиняването му в най-уродливо безчестие.

Този човек с много лица прекарал половината от живота си върху вълните на бурните събития на своята епоха, а останалата част — сред спокоен луксозен живот в Рим, като се ползувал от покровителството на трима последователни императори. Той бил един от водачите на еврейското въстание, с мъжеството си учудил римските легиони и накрая попаднал в плен. Чакала го смърт чрез разпъване на кръст — така, както и другите еврейски пленници. Трудно е дори да си представим спасяването му по чудо и необикновения му житейски път. Съдбата била учудващо благосклонна към него и успявала да му помогне и тогава, когато бил в най-драматични и опасни ситуации. Едни обясняват това негово щастие с дяволската му хитрост и цинизъм, други казват, че той превъзхождал съвременниците си с ума и проницателността си, което му позволявало бързо да се приспособява във всякакви жизнени ситуации. Действително умът му бил пъргав, мисълта — остра като бръснач и лишена от всякакви скрупули. Не може обаче да не се вземе под внимание една друга, не по-малко интересна черта от характера му. Той имал способността да предразполага към себе си, поразително лесно завоювал сърцата на предани приятели и покровители, просто имал неотразим чар. Удивителна ирония на съдбата е това, че неговите съотечественици го заклеймили като изменник и ренегат, а с течение на времето се оказало, че малко хора имат толкова заслуги към евреите, колкото той, авторът на уникалните исторически съчинения, певецът на героичните борби на еврейския народ срещу могъществото на Римската империя, защитникът на еврейската култура и религия в полемичните двубои с враждебно настроените памфлетисти.

Йосиф Флавий, както сам твърди в автобиографията си, се родил в годината, когато властта била взета от император Калигула, т.е. според сегашния календар през 37 г. н.е. Той с гордост отбелязва, че произхожда от известен свещенически род и че майка му е от царско потекло — от рода на Макавеите. Още през годините на ранното си детство минавал за необикновено дете. Като тринадесетгодишен блеснал с познанията си в областта на правото — с него се съветвали по юридически въпроси дори свещениците и висшите представители на йерусалимската администрация. Шестнадесетгодишен се отдал страстно на изучаването на религията. Тогава в юдаизма имало три основни секти: фарисеи, садукеи и есеи^[2]. Младият ентусиаст решил да се задълбочи в тази наука до такава степен, че последователно се числял към всяка секта, и поотделно служил като свещеник в храмовете им. Очевидно обаче този последователно набран опит не удовлетворил религиозното му неспокойствие, защото накрая се присъединил към прочутия по онова време отшелник Ванус и прекарал с него три години в пустинята в условията на краен аскетизъм. После се върнал при родителите си в Йерусалим и се присъединил в края на краищата към фарисеите, защото, както казва, те му приличали на гръцките стоици.

През 64 г. преживял първото си голямо житейско приключение. Римският прокуратор Феликс хвърлил в затвора няколко негови приятели — свещеници, и ги изпратил при Нерон, за да отговарят там за провиненията си. Докато очаквали в затвора съдебния процес, понеже им липсвали ритуалните гозби, се хранели само със смокини и орехи. Тогава Йосиф бил едва на 27 години, но се решил на нещо, което изглеждало лишено от всякакви шансове за успех: решил да замине за Рим и да избави приятелите си от тежката им участ. По време на пътуването си по море едва не загинал — корабът, с който тръгнал, по време на силна буря потънал в Адриатическо море. От 500 пътници се спасили само 80. Някакъв минаващ кораб прибрал корабокрушенците и ги оставил на италийското пристанище Путеоли.

Между спасените бил и Йосиф Флавий, но след като мисията му за спасение на съотечествениците му приключила, той изгубил състоянието, което носел със себе си, и се намерил сам в чуждия град без всякакви средства за съществуване. Капризите на случайността и този път му се притекли на помощ: щастливо стечение на обстоятелствата го срещнало с покровителствувания от Нерон актьор Алитур, евреин по произход. Познанството със свещеник от йерусалимски храм и в допълнение потомък на царската династия на Макавеите трябва да е поласкало амбицията на актьора: той му издействувал аудиенция при императрицата Попея. И тук за първи път на помощ на Йосиф се притекла личната му красота, която по-късно многократно била от полза в живота му. Попея, както вероятно тайно симпатизирала на еврейската религия и била очарована от младия свещеник от Йерусалим, успяла да измоли от мъжа си освобождаване на затворниците, изпратени от Феликс, а самия Йосиф възнаградила щедро.

Пребиваването на Йосиф Флавий в Рим продължило почти две години и му дало полезен урок, който решително повлиял върху неговите по-късни позиции по политическите въпроси — по онова време той не само че се научил да говори свободно латински, но с острата си мисъл сполучливо оценил римското могъщество и слабостта на покорените страни, които се опитвали да се противопоставят на тази мощ.

Нямало да бъде в стила на Йосиф, ако отпътуването му от Рим било протекло съвсем обикновено. Нерон убил бременната Попея, като я ритнал в корема. Йосиф като един от нейните фаворити предпочел тихо да се измъкне от Рим, преди наемниците на императора да са успели да се заинтересуват от него. Попаднал от трън на глог, както се казва, защото в Йерусалим се намерил сред водовъртеж от кървави безредици и братоубийствени войни между привържениците и противниците на въоръжено въстание. Веднъж дори трябвало да потърси убежище в храма, където заедно с другите противници на въстанието се отбранявал от атаките на фанатизираните си съотечественици.

През 66 г. избухнала Римско-еврейската война. Свещениците решили да въведат ред в стихийното освободително движение на еврейските патриоти и да организират въоръжена акция. Във връзка с това настъпление Йосиф Флавий бил провъзгласен за ръководител и водач на въстаническите войски в Галилея. Това било учудващо и рисковано — недоброжелателното отношение на Йосиф към въстанието било известно, а освен това той бил едва на 29 години и не можел да се похвали и с най-малък опит във военните и административните въпроси. И въпреки че бил новак, се справил блестящо с новата си роля: организирал по римски образец армия, която наброявала сто хиляди войници, укрепил градовете, селата и планинските проходи, струпал в стратегическите пунктове запаси от оръжие и храна. При това му се налагало да се справя и с личните си врагове, да усмирява бунтовете на подчинените градове и дори в известен момент да се откаже от послушанието си на върховния духовен глава, когато той, подкупен от йерусалимски интриганти, поискал да го свали от поста му.

В тези яростни схватки за властта с конкурентите Йосиф Флавий набирал надмощие преди всичко заради това, че никой не можел да се състезава с него, когато ставало дума за такива начини на борба като грабителство, отмъщение, безскрупулност, престъпност и лукавство. С ужас четем онова, което той самият пише за себе си, сякаш не разбира в каква светлина се представя. Тук е невъзможно да приведем всички описани от него приключения; един пример е достатъчен, за да разберем жестокостта на ония времена. Тогава върлуването на разбойници по пътищата на Палестина било обикновено явление.

Веднъж банда млади разбойници ограбили един от висшите чиновници на цар Агрипа. Наистина Агрипа, възпитаник и помощник на Рим, не криел враждебното си отношение към въстанието, но Йосиф по някакви политически съображения решил да върне плячката на неговия висш чиновник. Жителите на град Тарихея, където се случило това, счели това за предателство и като настоявали за смъртта на Йосиф, щурмували вратата на дома му. Йосиф решил да се престори на покорен. Окачил меча на врата си, посипал главата си с пепел и разкъсал одеждите си, а после, облян в горчиви сълзи, излязъл пред множеството и започнал да се оправдава, че не е имал намерение да връща плячката на ограбения, а е искал да я обърне в пари за построяването на крепостни стени на града. Повечето от подстрекателите повярвали на уверенията му и се разотишли по домовете си. Останали около две хиляди въоръжени бунтовници. Те продължавали да напират към вратата, за да се доберат до стопанина. Тогава Йосиф излязъл на покрива на къщата си и помолил да определят делегати, с които да уговори по-нататъшната съдба на плячката. Нападателите наистина избрали делегати — граждани, които се ползували с всеобщо уважение, убедени, че самият им авторитет представлява залог за безопасността им. Навън чакали спокойно резултата от преговорите. Какво направил в това време Йосиф? Той заповядал да набият представителите на града така нечовешки, че им смъкнали кожата, а после ги изхвърлил на улицата, пребити до кръв. Събраните пред къщата му хора, разтърсени от тази гледка, хукнали да бягат.

Нерон поверил задачата за усмиряването на разбунтуваната Палестина на опитния си пълководец Веспасиан, който с помощта на сина си Тит решил да разгърне кампания за потушаване на въстанието на Галилея. Йосиф се хвърлил в бой, но при вида на римските легиони неопитната еврейска армия се разпръснала и престанала да съществува. Йосиф успял да избяга в суматохата и да се скрие в могъщата планинска крепост Йотапата.

Там евреите 47 дена се отбранявали с небивала храброст, като причинили на римските легиони тежки загуби и унизителни поражения. Накрая обаче отстъпили и почти всички станали жертва на страхотната сеч. Йосиф се скрил в една от пещерите, където намерил още четиридесет събратя по нещастие. Заинтересуван от водача, който с такова мъжество и успех отбивал атаките на опитните римски кохорти, Веспасиан в разговор пред парламентьори обещал личната му безопасност. Йосиф се вкопчил в това предложение, макар другарите му от пещерата да не искали да го пуснат, като го обвинявали в предателство и страхливост. Той не успял да ги убеди и с това, че сънувал пророчески сън, който той, свещеник и пратеник на Яхве, трябвало да съобщи на римския пълководец. Разгорещените му другари не се поддали на мазните му думи и го заплашили със смърт, в случай че напусне пещерата.

За предаване не можело да става и дума, всички вече добре знаели, че ги очаква робство или разпъване на кръст. Оставал им един изход — самоубийството, но Йосиф, който осъждал самоубийството като противоречиво на закона на Мойсей деяние, излязъл с друг, много оригинален план. Предложил всички да теглят жребий. Този, който първи изтегли жребия, ще падне от меча на онзи, който го изтегли след него, и т.н. в кръг, докато остане само един жив човек. Той ще трябва да вземе върху себе си тежкия грях да си отнеме сам живота.

Ужасният план на самоизтребление обаче не бил изпълнен докрай. Какво се оказало? Сред 39-те трупа останал един жив — и то не друг, а самият Йосиф и още един обитател на пещерата. Трябвало да теглят жребий за последен път, но тогава Йосиф убедил другаря си, че доброто на делото диктува да се предадат в ръцете на Веспасиан. Цялата история с тегленето на жребий насочва подозренията към Йосиф, че е направил някакво мошеничество, особено пък когато четем следните обвиняващи думи в староруския превод на „Юдейски древности“, който се опира на арамейската версия: „Той ловко раздавал номерата за теглене на жребия и по този начин измамил другарите си.“

Веспасиан удържал думата си и подарил живота на Йосиф, но решил да го изпрати заедно с другите пленени евреи при Нерон. И тук отново талантите на Йосиф имат решаващо значение: умението му да очарова влиятелни хора и безусловното му качество да бъде по-проницателен от другите. Толкова се харесал на Тит, сина на Веспасиан, че той помолил баща си да му позволи да задържи пленника при себе си. Тогава Йосиф в разговор на четири очи вероятно успешно предсказал и на двамата, че те един след друг ще станат императори на Рим.

Настъпва най-противоречивият период от живота на Йосиф. До края на римско-еврейската война той е довереник на покровителите си, като им служи със съвет и помощ във войната срещу съотечествениците си. Многократно, особено по време на обсадата на Йерусалим, става парламентьор и уговаря въстаниците да се опомнят и да сложат оръжие. Евреите го смятали за изменник и затова хвърлили семейството му, което било останало в обсадената столица, в затвора. По-късно той се оправдавал, че искал да спаси народа си от унищожение, понеже знаел, че Яхве е предопределил римляните да властвуват над света и затова е напразна всякаква борба с тях.

Нещо повече — той не се поколебал да вземе участие в игрите и празненствата, уредени в Палестина за отпразнуване победата на римските легиони. Заедно с угнетителите на народа си гледал как хиляди евреи били отправяни към арените на цирковете, как гинели от мечовете на гладиаторите или от ноктите на дивите зверове. В Рим бил сред тълпата, която приветствувала с възгласа „да живее“ сганта победители. Той се вглеждал в триумфалното шествие на Веспазиан и Тит. Там водели оковани във вериги дълги колони негови събратя. Очаквала ги мъченическа смърт. Като военни трофеи били заграбени свещени за всеки привърженик на юдаизма предмети, които носели по време на триумфалното шествие: седемраменен свещник, жертвена маса от лято злато и прозрачно покривало — всичко това изнесено от обхванатия от пламъци йерусалимски храм. В книгите си Йосиф не признава какво е ставало в сърцето му, в сърцето на потомъка на известен свещенически и на царския род на героичните Макавеи. За него това било вероятно разкъсващо болезнено сбогуване с цяла епоха, която приключила така трагично за него и съотечествениците му. Веспасиан и Тит го възнаградили щедро за услугите, които им оказал в Юдея, и особено за това, че неговото предсказание за издигането им на върха на властта се сбъднало. Те дори му позволили да приеме тяхното родово име — нарекъл се Йосиф Флавий. В Рим, където се преместил да живее постоянно, заживял в частната резиденция на Веспасиан. Получил също така и римско гражданство, доживотна рента и земи в Италия и Юдея. Домициан, третият по ред император от рода на Флавиите, също го обсипвал с милости и освободил имотите му от всякакви данъци и облози.

В семейния живот също му провървяло: от четирите си последователни жени, с които го дарила необикновената му съдба и които сами заслужават отделно описание, имал петима синове. Допуска се, че е починал в началото на II в. Във всеки случай знаем със сигурност, че по времето на императорите Нерва и Траян бил още жив. Сякаш за потвърждение на това, че всичко, свързано с живота му, имало парадоксален характер, в Рим му бил издигнат паметник. Можем ли наистина да си представим нещо по-фантастично от този посмъртен епилог в живота на човека, който някога бил свещеник в разрушения йерусалимски храм и един от най-храбрите водачи на еврейското въстание, т.е. враг на Рим?

Флавий живеел в благоденствие, но все пак не се поддал на порока на бездействието, а, напротив, с достойно за уважение трудолюбие се посветил на писателска дейност. Взел перото с намерение да разгласи славата на народа си, а може би преди всичко воден от желанието си за защита пред обвиненията на съотечествениците си. Резултат от неговия труд са две монументални произведения, а именно „Юдейската война“ и „Юдейски древности“ — и двете произведения имат публицистичен характер: „Против Апий“ и „Моят живот“.

Как са оценени от научната критика, особено що се отнася до тяхната достоверност? Мненията са различни. Едни отричат изобщо тяхната стойност, други нямат достатъчно думи за признаване на историческата добросъвестност на автора. Истината е някъде по средата. В случаите, когато Йосиф Флавий — по задължение клиент на Флавиите или от благодарност към тях — иска да представи във възможно най-благоприятна светлина покровителите си в Палестина, а също така, когато сам иска да се реабилитира пред съотечествениците си, неговите твърдения трябва да се приемат много внимателно. Освен това той има склонност към белетризиране на текстовете, т.е. към украсяването им. Причина за това е буйното му въображение. В резултат на такова литературно старание повествованието става драматично и живописно — но толкова повече намалява вярата ни в конкретността на онова, което представя.

От друга страна, колко бедна би била общата история без книгите на Флавий! Като еврейски управник на Галилея и като довереник на римските пълководци той не само че бил очевидец на много исторически събития, но и вземал непосредствено участие в тях. Тъй като имал достъп до императорските архиви, той сигурно е ползувал документите, които по-късно са се изгубили сред бурите на историята. Навярно той е описал еврейската война и обсадата на Йерусалим на основата на собствените си всекидневни бележки, иначе би било трудно да се обясни поразителният факт на едно толкова лично описание, така вълнуващо с реализма и богатството на приведените факти.

И така за много поколения историци Йосиф Флавий стана незаменим източник на информация за историята на еврейския народ. От този източник са черпили с пълни шепи както езическите писатели (между другото римският историк Дион Касий и елинският философ Порфирий), така и в не по-малка степен християнските писатели Ориген, Евсевий от Цезарея, Йероним, преводачът на Библията на латински език, на т.нар. „Вулгата“. Преведени почти на всички европейски езици, двете основни исторически произведения на Йосиф Флавий са се радвали на популярност сред всички следващи поколения от момента на публикуването им чак до днес и нещо по-важно — представлявали са неизчерпаем източник на вдъхновение за писатели, музиканти и художници от всички времена.

На пръв поглед може да изглежда, че сме посветили твърде много внимание на личността на Йосиф Флавий, че това е твърде голямо отклонение от главната посока на разсъжденията ни. Мисля обаче, че то е мотивирано. Преди всичко затова, че чрез перипетиите в живота на този човек започваме по-добре да разбираме интересуващата ни епоха — нещо, което по-късно ще ни бъде от полза. Главната ни цел бе да осъзнаем ролята и значението на този автор за историята на европейската култура, за да можем да оценим правилно това, за което ще пишем.

И така да си припомним, че единствената информация за Иисус, която се е запазила в еврейската литература, това е прочутата бележка в „Юдейски древности“ на Йосиф Флавий, позната в кръговете на библеистите под наименованието „Флавиево свидетелство“. Цитираме я цялата:

„По това време живееше Иисус, мъдър човек, ако изобщо може да се нарече човек. Правеше необикновени неща и беше учител на хората, които с радост приемаха истината. След него тръгнаха много евреи, както и езичници. Той именно беше Христос. А когато по доносите на най-прочутите мъже у нас Пилат го осъди на смърт чрез разпъване на кръст, неговите предишни последователи не се отвърнаха от него. Защото на третия ден той им се яви отново жив, така както предсказваха божите пророци. И оттогава и до ден-днешен съществува общност на християните, които получиха от него името си“ (18, III, 3).

Не е трудно да се разбере защо християнската традиция придава на това свидетелство огромно значение. Нали неговият автор бил евреин, който независимо от политическото си отстъпничество никога не се е отдръпнал от религията на дедите си, а освен това като историк бил добре информиран за всичко, което по това време ставало в Палестина. Това е „свидетелство“, достойно за вярване, понеже произлиза от безпристрастен човек, който емоционално и формално не е бил свързан с християнството.

Наистина през XVI в. се чули гласове, които подлагали на съмнение оценката, но изобщо чак до XIX в. никой не се е опитвал да оспорва истинността на този откъс. Днес вече знаем, че тази единствена еврейска информация за Христос е фалшификат, вмъкнат по-късно и подправен от някой християнски преписвач. Критичните аргументи, които демаскират този заслужаващ уважение фалшификат, до такава степен са необорими, че дори сериозни библеисти-католици като напр. французинът М. Ж. Лагранж и проф. Е. Домбровски се обявили срещу автентичността на бележката. (Е. Домбровски неколкократно се е изказвал по тази тема, м. др. в „Новия завет на фона на епохата“, където пише: „Невъзможно е да се признае интегрална автентичност на «testimonium Flavianum». То твърде явно издава християнската ръка…“) Трябва също да приведем такива изключения като напр. италианския писател и автор на обширна монография за Иисус Дж. Ричиоти, който, без да опира становището си на нито един убедителен аргумент, пише в монографията си „Животът на Иисус Христос“: „Като резултат ми се струва, че «testimonium» във формата, в която го познаваме днес, може да бъде християнски фалшификат, макар основата му със сигурност да е автентична, но същата възможност и дори по-голяма може да се признае на мнението, че «свидетелството» е изцяло оригинално и дори в сегашната си форма е написано от ръката на Йосиф.“

Учудващо е, че някой и днес може упорито да се придържа към тази позиция. Йосиф Флавий, фарисей и правоверен последовател на юдаизма, член на известен духовен род и потомък на Макавеите, в тази бележка уж ни съобщава, че Иисус бил месия и вероятно бог, че е бил разпънат на кръст и на третия ден възкръснал. Твърде наивен е бил онзи християнски преписвач, който е вмъкнал контрабандно тази бележка в такава форма, но не по-малко наивни са били тези, които са му повярвали.

Днес вече знаем кога приблизително е бил подправен този пасаж. Християнските писатели Климент, Минуций, Тертулиан и Теофил от Антиохия добре познавали „Юдейски древности“, обаче не споменават нито дума за тази информация за Христос. Не може да се допусне, че са направили това умишлено, заради някакви неизвестни цели, затова ни остава само един извод: че в по-старите екземпляри на „Юдейски древности“ тази информация просто е липсвала. Едва по-късно Евсевий, автор на първата „История на църквата“, който живял през 263–340 г. н.е., я цитира в добре познатия ни вид. Оттук можем да заключим, че е изфабрикувана от някой преписвач в края на III и началото на IV в.

Една мисъл обаче не ни дава спокойствие — как Евсевий — човек, който все пак се е смятал за сериозен историк, е могъл да се поддаде на фалшификат, съшит с бели конци? Дали случайно не е разполагал с някакви данни, които са оправдавали становището му и за които ние днес нямаме никаква информация? Можем да смятаме и така, ако за съжаление нямаме и други примери, които свидетелствуват за това, колко безкритичен и лековерен е бил Евсевий. Така например в своята „История на църквата“ той цитира напълно сериозно цели писма, които според него е трябвало да си изпращат един на друг цар Едеси Абгар и Иисус. Ето тези писма:

„Абгар, син на Укамес, до Иисус, милостивия спасител, който се появи в Йерусалим:

Говориха ми за тебе и за това, че лекуваш болните, като не прибягваш до билки и лекарства. Разказват, че при тебе слепите проглеждат, а хромите прохождат, че изпъждаш нечистите духове и дяволите, които носят болестите, и възкресяваш мъртвите. Изслушах всичко това за тебе и смятам, че едно от двете е истина: или си бог и като слизаш от небето, правиш всички тези чудеса, или си син Божи, и той прави това. Затова и днес ти пиша, за да дойдеш и да ме спасиш от болестта, от която страдам. Освен това ми казаха, че евреите роптаят против тебе и искат да ти навредят. Моята столица е малка, но е много красива, ще ни стигне и на двамата.“

Отговорът на Иисус: „Благословен си, макар и да не си ме видял, а ми повярва. Написано е за мене, че тези, които са ме видели, няма да повярват в мене, а тези, които не са ме виждали и ми повярват, ще могат да имат вечен живот. Що се отнася до молбата ти да дойда при тебе — трябва да изпълня мисията си тук и после да отида при този, който ме е изпратил. Когато това стане, ще ти изпратя един от учениците ми, който ще те излекува от болестта и ще създаде път за живот на тебе и на всички, които са с тебе.“

Изглежда, поне както твърди Евсевий, че Иисус наистина е удовлетворил молбата на цар Абгар и е изпратил при него ученика си Юда, сина на Тодор. Не в полза на нашия историк трябва още да кажем, че тази кореспонденция се е струвала подозрителна дори на лековерните хора от V в. и в края на краищата на църковния синод през 495 г. в Рим била призната за апокриф или просто за фалшификат.

Евсевий има и още несполуки в постиженията си. Напр. цитираното от него с наивна доверчивост писмо на Пилат до Тиберий, в което прокураторът на Юдея се изповядва пред императора, че се е убедил в божествеността на Иисус и го е осъдил на смърт само затова, че евреите са го подвели. Тиберий, продължава по-нататък Евсевий, показал предложението на сената Иисус да бъде признат за бог, но то било посрещнато с отказ от езичниците-сенатори.

Ориген дава интересен материал като прибавка в дискусията около „Флавиевото свидетелство“. Този изтъкнат християнски писател живял през 185–254 г. н.е., т.е. преди Евсевий и преди да бъде включен в текста на „Юдейски древности“ инкриминираният фалшификат за Иисус. От неговия полемичен трактат „Против Целз“, с който ще се запознаем по-отблизо в следващата глава, става ясно, че в своя екземпляр от „Юдейски древности“ той е имал бележка за Йоан Кръстител и за Яков, а ако става дума за Иисус, то най-вероятно е Ориген да е познавал някой друг текст, на основание на който той упреква Йосиф Флавий за това, че не считал Иисус за месия.

Това явно е била някаква бележка, която е оценявала Иисус от позициите на невярващ. Понеже у Флавий не е намерена такава бележка, възникнал въпросът, на какво е могъл да се опира Ориген, за да изрази критичното си мнение. Някои библеисти са стигнали до убеждението, че става дума за първоначалния вариант на „Флавиевото свидетелство“, само че редактирано в християнски дух, от някой по-късен преписвач. Няколко библеисти направили опит да възстановят този пратекст чрез простата мярка на премахване от „Флавиевото свидетелство“ на внушението, че Иисус бил бог и предопределен от пророците месия, който възкръснал. Полученият по този начин портрет на мъдрец и скитащ учител, каквито тогава е имало много в Палестина, може със сигурност да излезе изпод перото на правоверен евреин и потомък на свещенически род, какъвто е Йосиф Флавий. Такова описание може също да накара Ориген да изрази мнение, че неговият автор не е вярвал в божествеността на Иисус.

Хипотезата изглежда прекалено убедителна. И все пак тя има сериозни недостатъци. Преди всичко несъстоятелен се оказва самият опит от „Флавиевото свидетелство“ да се извлече предполагаемият пратекст. Различните библеисти въпреки старателното изследване на стила и езика на Йосиф Флавий не са успели да възстановят текста е единно звучене. Техните версии до такава степен се различават една от друга, че се налага да се постави под въпрос не само самият метод, но също така и неговите теоретични принципи. Щом при сегашното състояние на филологията не може да се получи единодушно одобрен резултат, имат право да считат, че такъв пратекст никога не е излизал изпод перото на Йосиф Флавий.

Контекстът, в който се намира „Флавиевото свидетелство“, също не говори в полза на цялата тази концепция. Излиза наяве един много знаменателен факт. Абзацът, който го предшествува (18, III, 2), а също и следващият след него абзац (18, III, 14) несъмнено създават една сюжетна цялост, чиято тема са безредиците сред евреите и други техни неприятности. „Флавиевото свидетелство“, както се казва, ни в клин, ни в ръкав безцеремонно прекъсва на две повествованието, което означава, че това прекъсване е изкуствено, без да е съобразено с логиката, че е вмъкнат чужд текст. Ясно е, че е направено от несръчен и не особено интелигентен фалшификатор. Нелепо би било такава неумела и несполучлива фалшификация да се приписва на автора на „Юдейски древности“.

Има обаче хора, които в отчаянието си се хващат за най-фантастични хрумвания. Така един библеист ни кара да вярваме, че Йосиф Флавий в края на живота си се е обърнал към християнството и тогава включил към готовото си произведение известния вече откъс за Иисус. Защо така нелогично е направил вмъкването, като безцеремонно е разкъсал нишката на собственото си повествование, това все още не е изяснил. Съобщаваме тази подробност само като любопитен факт, понеже личният опит за спасяване на „Флавиевото свидетелство“ на всяка цена не е бил посрещнат с одобрение от по-сериозните учени. От произведенията на Йосиф Флавий се разбира, че до края на живота си е останал ревностен привърженик на еврейската религия и фарисейството.

Тук трябва да кажем няколко думи и за значително по-обширния разказ за Иисус в староруския превод на „Юдейската война“, който е от XI или от XII в. и е направен вероятно по поръчка на киевския княз Ярослав. Дейността на Иисус и живота му са представени в четири абзаца в съвсем непозната версия, която много се различава от каноничните евангелски разкази. Около тези откъси се е водил дълготраен спор, като в края на краищата учените достигнали до убеждението, че това е фалшификация, направена най-вероятно от славянски преводачи, които са черпили информация от апокрифни евангелия.

За ориентация привеждаме няколко по-интересни извадки от споменатия разказ за Иисус в „Юдейската война“ (с. 880–882).

„И много хора тръгнаха след него и приеха учението му. У много умове се яви мисълта, че еврейското поколение ще се освободи чрез него от римляните. Той имаше обичай да отива край града на Елеонската планина. Там не се скъпеше да лекува хората. И се събраха около него 150 слуги и тълпа от хора. Като видяха силата му и това, че със словото си прави всичко, каквото поиска, го принудиха да побърза и да влезе в града, да избие всички римляни и Пилат и да властвува над тях. Но той отказа. Тогава, когато вестта достигна до управляващите, се събраха заедно с първосвещеника и рекоха: «Безсилни сме и много слаби, за да се противопоставим на римляните. Но щом сме измамени, ще отидем и ще кажем на Пилат това, което разбрахме, за да можем по този начин да се отървем от неприятности, да избегнем това да ни отнемат благата ни, да ни пратят на смърт и да разпръснат децата ни, ако Пилат разбере отнякъде това.» И отидоха да предупредят Пилат.

А той изпрати (войниците си) и направи така, че бяха избити много хора. И заповяда да доведат пред неговия собствен лик онзи чудотворец. След като го изучи, разбра, че това е благодетел, а не злосторник или бунтовник или такъв, който се стреми към власт, и го пусна. И действително той излекува умиращата му жена. И се отдалечи на своето обичайно място и правеше това, което правеше обикновено.

Учениците, запознати със Светото писание, отровени от завист, дадоха на Пилат 30 таланта, за да го убие. И той, като взе парите, остави на тяхната воля изпълнението на този замисъл. Те го хванаха и въпреки закона на бащите си го разпънаха на кръст.

А над тези надписи имаше и четвърти, направен със същите букви, който гласеше: «Иисус е цар, който не царува, а беше разпънат на кръст за това, че предсказа унищожаването на града и опустошаването на храма.»

Сега едни поддържат, че е възкръснал, други — че са го откраднали приятели. Кой е прав, не знам. Понеже умрелият не може да се възкреси, това би могло да стане с помощта на молитвата на друг справедлив, някой използувал случая ангел или някоя от небесните сили, или сам Бог, явил се като човек: той прави каквото поиска, общува с хората и пада, ляга и възкръсва според волята си. Но и други казваха, че е невъзможно да бъде откраднат, понеже около гроба му бе поставена стража: тридесет римляни и хиляда евреи.“