Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (39)

Коперник в библеистиката

„Теорията на фрагментите“ стана основен предмет на научните изследвания от школата на библеистите-протестанти и на нейния създател, прочутия теолог, професор в Марбургския университет Рудолф Бултман. Както неговият предшественик Мартин Дибелиус, автор на книгата „Die Formgeschichte des Evangeliums“ (1919 г.), така и той приложиха в библеистиката нов метод, наречен „Formgeschichte“ което може да се преведе като „история или критика на формите“.

С публикациите си, особено в основния си труд „Die Geschichte der synoptischen Tradition“(1921 г.), Бултман поставя тълкуването на Библията на нови основи, а резултатите, които постига в студията и тълкувателските си търсения, се оказаха толкова сензационни и убедителни, че заставиха да отстъпят дори непоколебимите представители на консервативната библеистика. Като доказателство може да се приведе папската енциклика на Пий XII „Divino afflante spiritu“ от 1943 г., решението на папската комисия за анализ на Библията от 1964 г. и решенията на II Ватикански събор.

Тук не е място за подробно разглеждане на методите на Бултман и на цялото богатство на постигнатите от него научни резултати. За масовия читател, към когото е адресирана настоящата книга, това са твърде специализирани неща. Който има желание да се запознае по-отблизо с трудовете на споменатата школа, трябва да се обърне непосредствено към съответната специализирана литература. Ние се ограничаваме до опята за кратко характеризиране на това, което според нас е квинтесенцията на метода „Formgeschichte“.

Според мнението на Бултман и неговата школа евангелията са последната фаза на устната традиция, която се е формирала анонимно в християнските общини. Както следва от това, евангелията са компилации. Неизвестни съставители и редактори са свързали в една цялост разпространяващите се по онова време притчи, пророчества и разкази, които уж били дело на Иисус, както и разкази за живота му и сведения за извършените от него чудеса. Стремежът на „критиката на формите“ е да обособи тези изкуствено свързани литературни единици, да ги класира и да установи обстоятелствата на възникването им.

Така например чрез „Formgeschichte“ изследователите дошли до извода, че в мнозинството си евангелските сказания са от съмнителен произход. Тези учени мотивират скептицизма си с учудващия факт, че у Марк има само осем притчи, у Матей вече значително повече — двадесет и три, а у Лука — тридесет. От този пример е ясно как с течение на времето броят на притчите се увеличава. Ако Иисус действително е автор на всичките тези притчи, то вероятно щеше да ги регистрира още най-старият евангелист — Марк.

Може следователно да се допуска, че Марк изобщо не е познавал част от тези притчи, защото са възникнали по-късно в други християнски средища и, разбира се, много години след смъртта на Иисус. Техни създатели са били странствуващи катехети и отлично са знаели как да достигнат до съзнанието я въображението на обикновените хора, към които главно се обръщали. За да улеснят възприемането на учението, което проповядвали, те си служели с примери и сравнения, взети направо от живия живот. Както знаем от евангелията, тези сказания са народни и типични предания, образни и съдържателни, изпълнени със самородна мъдрост, истина и красота, затова лесно се разпространявали и ставали обща собственост. Цитирани най-напред в устните притчи като средство за възпитание и онагледяване на някакъв морален принцип, бързо били приписвани на самия Иисус. По този начин, преминавайки от уста на уста, от поколение на поколение, притчите, които били ораторска идея за проповедниците, в съзнанието на поколенията се превръщали незабелязано в история.

Това произтичало и от духа на епохата. Притчите от незапомнени времена били любима форма на повествование сред народите на Изтока, а също така и в елинистичния свят. Те имали богати традиции и в учението на еврейските свещеници (равинското учение). На хебрайски се наричали „amaszal“ и са можели да бъдат срещнати както в Стария завет, така и в Талмуда. Във Вулгата „maszal“ е преведено на гръцки „parabola“ — притча.

Бултман, разбира се, отделил от текста на евангелията редица други литературни форми, между другото и т.нар. „парадигми“, т.е. поучителни сказания, свързани е някаква проповед на Иисус, „новели“, т.е. разкази за чудесата на Иисус, както и известните ни вече „логии“. С определянето на отделните компоненти в зависимост от техния жанр и стил не е имал пред вид само филологическия им характер: Това преди всичко е средство за постигане на много по-съществена цел. Става дума чрез групиране на текстовите единици според техните вътрешни критерии да се конструира историята на създаването на евангелията, преди да са били записани. Другояче казано, това е опит за преминаване чрез анализ на писмените документи към самия извор на устната традиция, която според Бултман съдържала ядрото на автентичните „керигми“, т.е. на учението, проповядвано от първите християнски общини.

Бултман смята, че не можем да пресъздадем истинския образ на устната традиция, ако я разглеждаме откъснато от историческия фон, от средата и от социалните условия, които я формират. Този подход, известен под наименованието „Sitz in Leben“ (заемане на място в живота), открива нови възможности пред изследователите на Новия завет.

Въпросът обаче е необикновено сложен. Евангелията, както подчертава немският библеист, не могат да бъдат отнесени към литературата („Hochliteratur“) в тесния смисъл на тази дума. Това не са произведения с неотменни композиционни рамки, съзнателно създадени от индивидуални автори. По своята същност те се отнасят към могъщия поток на народното творчество, което се подчинява на свои собствени, вътрешни закони на развитие. Това творчество винаги е било органически свързано с живота на народа и постоянно се е променяло заедно с него. Устната традиция, основа на евангелията, е отражение на бита на древните християнски общини. Това развитие е било обусловено от най-различните нужди на тези общини, на тяхното учение, пропаганда или от различните обстоятелства на бита. Така например за оправдание на някои обичаи, обреди или религиозни церемонии от доктрината (в резултат на синкретичния процес на приетите от чуждите елинистични култове) се позовавали на някои автентични или измислени по този случай проповеди на Иисус или на събития от неговия живот. По този начин около личността на Иисус постепенно възниквали легенди, които притежавали всички етиологични черти (създадени по-късно за обуславяне на определени факти).

Към тези етиологични митове трябва да отнесем чудесния разказ за раждането в евангелията от Матей и Лука. С усилване процеса на възвеличаване и обожествяване образа на Иисус в елинските градове се усещала необходимостта от аргументиране на това явление, от подкрепянето му с доказателства от живота на Иисус, свидетелствуващи за неговата божественост. По този начин в народното предание се родила мълвата за свръхестествените обстоятелства на неговото раждане. Разказът на тази тема обаче, изпълнен наистина с приказна красота, не е оригинално творчество. Народното въображение тук ползува многобройните разкази от миналото за чудните раждания на великите мъже, но вероятно непосредствен образец е бил разказът за детството на Мойсей. В едната и в другата версия основата на драматичната фабула съдържа идентични съставки: неспокойствието на владетеля, съвета на мъдреците, избиването на пеленачетата, необикновените обстоятелства на оцеляването.

В резултат на всичко това Бултман стига до убеждението, че евангелията са митологизирани разкази за живота и учението на Иисус, и задачата на метода „критика на формите“ е тези митологични наслоения да бъдат отстранени, за да се долови съдържащата се в текста извън времето, изчистена от примеси „добра новина“ на първите християни. Той нарича тази операция „демитологизиране на евангелията“ и с това въвежда в библеистичната терминология едно от прочутите си научни определения.

Като доказателство за това, колко необходимо е отделянето на сюжета на евангелията от тяхното морално съдържание за изкристализиране на християнската „керигма“ от митовете Бултман посочва провъзгласяваната от евангелистите космология. Вселената в техните представи се състои от три етажа: от небе, земя и пъкъл. На небето живее бог сред своите ангели, в пъкъла под земята властвува дяволът начело на дяволите и демоните, а земята, където живеят смъртните, е арена на постоянни боеве между двете свръхестествени могъщества. Не е възможно да изискваме от съвременния разумен човек да взема сериозно този митологичен образ на света, за да повярва това, което го карат да вярва привържениците на дословното разбиране на Библията.

Тези предупреждения засягат също и обявяваната в евангелията есхатология и предсказанието на Иисус, че ще се върне и ще създаде „царство небесно“ на земята толкова бързо, че ще го дочакат дори неговите живи ученици. Това обещание, най-вероятно вложено в устата на Иисус след смъртта и възвеличаването му, не се е сбъднало и до ден-днешен и интерпретациите, които му придават алегоричен смисъл на апокалиптично пророчество, с нищо не променят този факт.

Бултман нарича всички евангелски сказания със свръхестествени събития, като възкръсването на мъртвите, благовещението, непорочното зачатие, възкръсването и възнесението на Иисус, „митологичен език“, с помощта на който християните се опитвали да изразят дълбокото си убеждение за преломната, неповторимата, спасителната роля на Иисус в историята на човечеството.

Щом евангелията се състоят изключително от традиция и в същото време от митове, щом нямаме възможност да научим каква действителност се крие зад тези митове, то, разбира се, не знаем какъв е и историческият Иисус. Съгласно теорията за митологичния характер на евангелията Бултман достига до заключението, че Христос от религията е коренно различен от Иисус, който като странствуващ пророк кръстосвал пътищата и пътеките на Палестина.

Все пак като теолог на протестантството Бултман не се отказва от християнската си вяра. Между неговите религиозни убеждения и скептицизма му относно историческата достоверност на евангелията и Иисус изпъква ясно противоречие, от което е трябвало да намери някакъв изход. Бултман се е справил с тази дилема по много оригинален и успешен начин. Като перифразира философията на екзистенциализма на Мартин Хайдегер и Сьорен Киркегор, той създава за свои нужди т.нар. екзистенциална теология. Нейна основа е възгледът на екзистенциализма, че историята се разделя на две категории: на такава, която се е случила конкретно и може да бъде обхваната от метода на историческата критика, и на такава, която се случва в субективния опит на човешките поколения и се състои от техните вярвания, начин на живот, обичаи и традиции, с една дума — тяхната култура. Според Бултман тази втора категория има значително по-голямо значение, понеже в света, обхванат от безредие, тя именно е онзи фактор, който внася ред в живота на човека. Човекът е творение на този свят и заедно с това по силата на свободното си решение и избор творец на живота си, на собствената си история.

По мнението на Бултман в екзистенциален аспект не е съществено дали Иисус може да се обхване като историческа личност и дори дали е син Божи или само човек-пророк, чрез когото, както чрез много други еврейски пророци, говорел бог. Най-реален исторически е Христос от религията, пред когото се изправяме в евангелията. От такъв Христос, а не от историческия Иисус води началото си новата ера на човечеството. Той продължава да живее във вярванията на неизброими поколения, той е бил и е непресъхващ извор на освобождаване на тези поколения от гнета на този свят.

Становището на Бултман като историк в основата си се характеризира с песимизъм и резигнация. Той си дава сметка за това и неколкократно го изразява в трудовете си. Той пише: „Не може да се напише биография на Иисус. В евангелията има твърде малко факти за това. Всичко, което можем да кажем за Иисус, е това, че в него са вярвали християните. Така именно се отказахме от по-нататъшни търсения на историческия Иисус.“ Против този краен възглед се изправи по-късно по-младото поколение на собствените му ученици. Това са предимно протестантски пастори, които в отричането на историческата правдивост на евангелията и на техните свръхестествени елементи видяха голяма опасност за религията. По мнението на тези учени устната традиция, застъпена в евангелията, не е могла да бъде лишена от някои наистина действителни основи в историята, а за живота на Иисус можем да научим от нея повече, отколкото смятат някои библеисти. Така например вестта за възкръсването не е могла да бъде измислена, тя трябва да се е покривала с някакво необикновено събитие, което е заседнало здраво в паметта на поколенията.

Разбира се, позиция от такъв род няма никаква научна основа. Тук става дума, общо взето, за попълване на пропуски в историческите ни познания с изводи от теологичната интерпретация. От хората на науката трудно може да се изисква да се задоволят с такъв сурогат, да отъждествяват теологичните концепции с безспорните исторически факти. Самото твърдение, че обкръжението на Иисус е повярвало във възкръсването му, не може да служи за обективно доказателство, че действително е било така.