Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (36)

Разпятието

Произходът на този най-жесток начин на наказание, който е измислил човекът, се крие някъде в дълбока древност. На кръст разпъвали престъпниците си вавилонците, персите, финикийците и картагенците. За чест на гърците и египтяните трябва да кажем, че те не приели след тях този обичай, нещо, което не можем да кажем за римляните. Те прилагали разпъването на кръст спрямо робите, спрямо хората от най-ниските обществени слоеве и спрямо политическите престъпници, виновни за измяна на държавата или за метежи. Само в изключителни случаи това наказание се прилагало спрямо римски граждани.

Приковавали тялото на осъдения с гвоздеи или пък го привързвали с въжета към вертикално, очистено от клоните, а понякога и от кората дърво. Римляните използували три вида кръстове: „crux commissa“, наричан също така кръст на св. Антоний, имал формата на буквата Т; „crux immissa“, или латински кръст, изглеждал като знака „+“ и накрая „crux decussata“ т.е. кръста на св. Андрей, във формата на буквата „X“.

Не знаем със сигурност на какъв кръст е бил разпънат Иисус. Има две противоположни традиции. Едната поддържа, че е издъхнал на разпятие във формата на „Т“, а другата пък казва, че кръстът бил четирираменен — „+“. Исторически факт е, че в много случаи са бичували осъдения, преди да го разпънат. Това било извънредно жестоко наказание. Палачите използували тояги с прикрепени на края им оловни топчета, които разкъсвали тялото така, че се оголвали костите. За да предотвратят преждевременната смърт на осъдения, бичуването се ограничавало до 40 удара.

По древен обичай осъденият престъпник сам носел кръста си до мястото на екзекуцията. Често обаче се случвало обезсиленият от изтезанията да не е в състояние да направи това. Тогава измежду тълпата зяпачи избирали някого, който се съгласявал да му окаже тази последна помощ. Според преценката на историците кръстът, скован от дебели дървета, тежал около 70 кг. Иисус е трябвало да го влачи 600–700 м по път, който представлявал покрити с камъни неравни улички. Не е чудно следователно, че три пъти не издържал и падал на земята, докато накрая, изтощен до крайност, не можел да върви повече. Тогава спрели един селянин — Симон Киринеянина, който се завръщал от нивата си, и го принудили да понесе на могъщите си рамене кръста до Голгота.

Така наричат това място на гибелта Матей и Марк, а Лука го нарича Калвария. Йоан пък си служи с две определения: „излезе на място, наречено лобно, а по еврейски Голгота“ (19, 17). Думата голгота в действителност произхожда от арамейската дума „gulgutta“ и означава „череп“. Калвария пък е латинската й съответка. Вероятно мястото, където разпъвали престъпниците на кръст, било височинка с формата на череп.

Не е известно не само на какъв кръст е бил разпънат Иисус, но и каква била процедурата, която приложили спрямо него. Имало два начина на разпъване. Понякога приковавали осъдения на кръст, поставен на земята, и едва после го издигали нагоре. Във втория случай най-напред поставяли вертикално кръста, а жертвата приковавали или привързвали от стълба. Църковната традиция е приела, както показва старата иконография, първия вариант, обаче някои миниатюри и икони от средновековието представят Иисус да се качва по стълба, за да бъде прикован на кръста.

Главната цел на приковаването към кръста било преди всичко да продължат изтезанията на осъдения, страданията му да се удължат с много часове, а понякога с цели дни. Лекарите отдавна се занимават с това, как от гледна точка на медицината протичала агонията и коя е била непосредствената причина за смъртта на Иисус.

Интересна и дълбоко вълнуваща е експертизата на чешкия лекар и автор на популярната книга „Светият саван от Торино“ Р. В. Хинка. Да му дадем думата и да цитираме някои откъси от тази експертиза:

„Лекарите са проучили как е бил прикован осъденият. Гвоздеите били забивани между първия и втория ред метакарнални костички, където силните сухожилни връзки свързват тези костички в едно цяло. По-нагоре се намира много силно сухожилие, което само може да удържа тежестта на тялото. Въпреки това гвоздеят не нарушава никаква кост.“

Според изследванията на д-р Пиер Барбе от Париж по този начин на приковаване се нарушава извънредно чувствителния възбудим нерв. Това предизвиква страшни болки и свиване на ръката към дланта. Страхотна болка свива мускулите и чрез болезнеността на нерва се увеличава направо до лудост.

Ръцете се приковават под ъгъл 90 градуса по отношение оста на тялото. С това гръдният кош значително се разширява, а мускулите му, както и мускулите на ръцете са максимално напрегнати. При този начин на приковаване осъденият висял само на мускули, понеже костите и сухожилията на ставите не можели да вземат участие в това тялото да се държи така, както при приковаване на ръцете вертикално.

„При продължително разперване на ръцете настъпва необикновено напрежение на диафрагмата, което поражда значително ограничаване на възможността за дишане. Това предизвиква задушаване — асфиксия, и цианоза. Тялото е в огромно напрежение, мускулите са претоварени, свити, кръвообращението е лошо. Настъпва много болезнено състояние, наречено тетанус, прилично на състоянието, което настъпва при заразяване с бактериите на тетанус. Постоянно тетанусно гърчене и болка до полуда при пълно съзнание на разпънатия. Накрая тялото се огъва в дъга. Болезнен гърч на ръцете, вдървяване на гръдния кош, на кръста, на бедрата и долните крайници. Дишането е много затруднено, мускулите бавно се лишават от кислород, температурата се повишава, настъпва изпотяване, смъртно вдървяване.“

По този проблем напоследък се изказаха и други представители на медицината. През 1947 г. взе думата известният канадски хирург Джеймс Лейл Камерън. На основата на професионалния си опит той изрази мнението, че Иисус е издъхнал вследствие на получен шок. Най-голямо разпространение обаче добиха изявленията на д-р Жак Бриан, поместени през 1966 г. в две списания: „La Presse Médicale“ и „Le Monde“. Изводите си е направил на основата на собствените си опити, а също така и на грижливо преглеждане и изследване достъпните римски сведения за разпъването на кръст, а също на показанията на хора, преживели хитлеристките концентрационни лагери и станали неволни свидетели на убиване на хора по такъв начин. Според д-р Бриан прикованият в отчаяна борба за въздух постоянно сменя позата си, като дава тежестта на тялото от ръцете на краката и обратно, докато накрая увисва, безсилен от изтощение. Трупът увисва само на ръцете, диафрагмата вече не може да отделя въглеродния двуокис и по този начин настъпва смъртоносно отравяне на организма. Въпреки че Бриан е католик, твърди, че разпънатият Иисус не може да е живял и три часа, както излиза от повествованието на Йоан. Според Марк агонията е продължила шест часа. Само като интересна подробност можем да приведем репликата, с която по този случай излязъл защитникът на парижките последователи на Ернест Ренан, които се занимават с изследвания върху историческия Иисус. Той твърди, че размислите на Бриан са безпредметни, защото според тогавашния обичай Иисус най-вероятно е бил обесен или удушен и едва тогава са го приковали на кръста.

В края на 60-те години в най-стария квартал на Йерусалим бяха открити катакомби с недокоснат саркофаг от варовик. В него намериха съвършено запазен човешки скелет. Както се оказа, това са останки на младеж, който без съмнение е загинал на кръст като осъден. За това говорят не само следите от характерни увреждания от гвоздеи на стъпалата и ставите на ръцете, а също така и четири железни гвоздея, дълги по 17 см, свободно сложени в саркофага. Под главичката на единия от гвоздеите са се запазили миниатюрни остатъци от дърво, от които става ясно, че кръстът е бил издялан от маслинено дърво. На капака на саркофага може да се прочете, че младежът се казвал Yohannan. В резултат на подробни изследвания израелските археолози изразиха предположението, че той бил участник в кървавото въстание против римляните, което избухнало по времето на юдейския цар Александър Яней (103–76 г. пр.н.е.).

Мъченическата смърт на кръста предизвиквала у хората ужас и отвращение. Дори римляните, които обикновено не се подлагали на това варварско наказание, не можели да се освободят от това чувство. Нещо повече: случвало се екзекуцията на разпятието да се посреща много мрачно от тях. Цицерон например нарича разпъването на кръст най-жестоката смърт, измислена от човека, а Сенека подчертава с възмущение, че животът изтича от осъдените бавно, капка по капка.

През първите години на християнството последователите на Иисус чувствували дълбока, непреодолима погнуса към знака на кръста. Въпреки че още Павел в христологията си направил от кръста символ за спасяване на човечеството чрез саможертвата на Христос и с това на окончателната победа на християнството, кръстът още дълго останал във възприятията им въплъщение на чудовищно унижение и смърт. Трудно им било да привикнат към него като към символ на спасението им и новия живот, след като във всекидневието им бил известен като ужасно оръдие за изтезание, а в книгата на Мойсей четели, че „проклет е от бога всеки обесен“ (21, 23).

В желанието си да заобиколят тази дилема някои теолози твърдели, че Иисус не е умрял на кръста, както другите смъртни. Това били главно привържениците на докетизма, ерес, наложена от отец Игнатий Антиохийски. Техният главен аргумент бил, че Иисус като божествено създание не се подчинява на законите на природата и поради това не може да умре на кръста. Авторът на апокрифа „Историята на Йоан“ (около 170 г.) твърди например, че Иисус се е явил на Елеонската планина, по времето, когато на кръста висял неговият призрак. Много години преди това в Истанбул е открит споменат вече в тази книга древен текст от назарейски произход. Там прочели фантастичната история, според която вместо Иисус по погрешка са разпънали друг. Нещата стояли така — Юда, подкупен от свещениците, трябвало да покаже кой е Иисус, като го целуне по бузата. Това обаче се случило не на Елеонската планина, а на задръстения градски пазар, където лесно можело да се допусне грешка. И действително Юда се припознал в някой друг за Иисус. Когато обаче видял на разпятието някакъв друг, съвсем непознат човек, извикал: „Той е невинен!“ После се обесил от отчаяние. Иисус на свой ред се възнесъл в небето, без да познае смъртта на обикновения човек. Трябва да споменем, че тази странна версия е приел в учението си и ислямът.

Всички теологични доктрини от този род, колкото да са наивни и понякога простодушни, са интересни с това, че отразяват настроенията, които са въздействували тогава на християните. В техните възприятия кръстът бил все още табу като символ на безчестна смърт, а не на тържество. За това свидетелствуват стенописите в римските катакомби. На тях като символ на Христос виждаме фигурата на добрия пастир, жертвения агнец (в съответствие с пророчеството на Исая) (53, 7) и на Йеремия (11, 19), най-често тайнствения знак на риба, а кръстът го няма никъде.

Още от най-древни времена рибата била символ на много езически богини, между които на сирийската Атаргатис, арамейската Атара, хананейската Астарта. По известния ни вече път на синкретизация на религията християните си присвоили този знак. Това станало твърде лесно, като се има пред вид, че по случайно съвпадение на обстоятелствата буквите на гръцката дума риба („ichtius“) съставят същевременно инициалите на името и теологичните звания на Иисус: „Иисус Христос, син Божи, Спасител“.

Кръстът като символ на Христос навлиза в широка употреба едва през V или VI в. Това става повече от сто години, след като Константин Велики отменя наказанието смърт чрез разпъване на кръст. Символът на кръста като жестоко оръдие за гибел, избледнял вече значително в народната памет и престанал да предизвиква тръпки на страх.

Култът към разпятието проникнал и в страните на Близкия Изток. Тамошните хора на изкуството представяли разпънатия Иисус гол, само с препаска, вероятно в противоречие с монофизитите, еретическа секта, която заявявала, че Христос имал само една, божествена природа.

На Запад култът към кръста проникнал посредством сирийските търговци и роби, които се намирали в Италия, с тази разлика, че Иисус Христос, макар и разпънат, бил облечен с одежда и обкръжен от ореол на божественост. Човешките страдания не го засягали. Едва в средата на X в., когато по времето на склонния към мистицизъм император Отон I и сина му Отон II културните връзки между Запада и Византия се стеснили, се разпространило разпятие със съблечен и изтерзан Иисус, загинал в мъки за избавлението на човечеството. Този ортодоксален реализъм намерил най-задълбочен и вълнуващ израз в скулптурата и живописта в епохата на готическото изкуство.

През 1939 г. в Херкулан било направено откритие, което изглеждало, че опровергава твърдението на историците, че знакът на кръста така късно бил приет като символ на християнската вяра. Жител на този град издълбал на стената на една вила доста несръчно кръстче. Както е известно, Херкулан заедно с Помпей били засипани от пепелта на Везувий през 79 г. пр.н.е., затова някои историци, между които и известният френски ориенталист Паро, считат за възможно кръстът да е бил символ на християнството още през втората половина на I в. Повечето от учените обаче не са съгласни с този извод. Те правилно забелязват, че онзи, който е начертал кръст, може да не бъде на всяка цена християнин. Предмети с орнамент на кръст в различна форма са намерени в развалините на шумерските и вавилонските градове на Месопотамия, в Индия, Сирия, Персия, а също така в археологическите находки в Европа от времето на каменната ера. Много често дори се среща и в изпъкналите орнаменти, които украсявали сградите на старите индиански култури на двете Америки. В Египет кръстът с кръгче на върха бил йероглиф, който означавал понятието за божественост. В Задалпийска Галия, т.е. на територията на днешна Франция, били в обръщение монети с кръст, затворен в окръжност.

Знакът на кръста бил неразривно свързан с култа към природата. Следователно не е изключено тази древна традиция, дълбоко залегнала в подсъзнанието на поколенията, да е изиграла някаква роля в психологическия процес, който довел до това кръстът да стане свещена емблема на християнството. В този случай тук изглежда, че имаме работа с нерядко срещаното явление синкретизъм, което се състои в заимствуване от богатите резерви на езическите култури и приспособяването им за ползуване от новата религия.

Разбира се, преданието, според което Константин Велики преди битката с привърженика на езичниците Максенций на Мулвийския мост под стените на Рим видял на небето кръст и чул глас: „In hoc signo vinces“ — „Под този знак ще победиш“, трябва да се причисли към легендите. През 312 г., когато тази битка се състояла, кръстът още не е бил най-важният символ в християнството, а победителят — владетел на Римската империя, се покръстил едва на смъртното си ложе. Някои историографи се опитват да тушират факта, че той е избил почти цялото си семейство и дълго време бил привърженик на арианската ерес.

Споменатият вече френски лекар Жак Бриан забелязал, че хората твърде бързо забравили как протича смъртта при разпъването на кръст. Затова според него в пластиката на Запада било трудно да се попадне на портрет на разпънатия Иисус, който да бъде правилен от медицинска и научна гледна точка. По този въпрос художниците се обръщали към собственото си въображение, понеже не разполагали с очевидци, нито с авторитетни съобщения от времето, когато кръстът бил оръдие за екзекуция.

Всъщност това не било най-важното. Евангелистите и художниците преследвали една и съща цел — да изобразят разпятието по такъв начин, че то от поражение да стане надежда и тържество, да символизира това преломно събитие за човечеството. На кръста вече не висял физически изтерзаният Иисус, а синът Божи, Спасителят на света.

В унисон е тази тенденция скулпторите и художниците представяли Иисус на разпятието по-високо, отколкото събратята му по нещастие и също така високо над главите на онези, които се трупали в краката му. В повествованието на евангелистите пък смъртта на Иисус е събитие от космически характер, съпроводено от редица свръхестествени явления.

Наблюдаваме интересен процес — с течение на времето броят и силата на чудесата в евангелията растат. При Марк земята се обвива в мрак, скъпоценната завеса, която отделя свещеното място от Светая светих в Йерусалимския храм, се раздира на две. При Матей се струпват още повече чудеса — земята затреперила и скалите се пропукали, т.е. настъпило земетресение. Освен това се случило нещо необикновено — от гробовете излезли мъртъвците, като се явили на много хора в града. Не разбираме обаче какво е станало после с тях — как и кога са се върнали по гробовете си.

В това отношение човешкото въображение не познава граници. Като пример може да послужи апокрифното, много популярно по онова време „Евангелие от Петър“. Според него настъпила такава дълбока тъмнина, че хората ходели из града със запалени фенери. Това направило огромно впечатление дори на враговете на Иисус. Авторът на апокрифа пише: „Тогава евреите, старейшините и свещениците, като разбраха какво зло са си сторили, се заловиха да се бият в гърдите и да казват: Горко ни за нашите грехове! Защото ще има за Йерусалим съд и унищожение!“

Още веднъж ще повторим, че в древната история се мълчи за тези необикновени чудеса. Еврейските хронисти описват историята на йерусалимския храм, но не знаят нищо за някакъв случай за разкъсана на две завеса, а Плиний Стари, авторът на „Естествена история“, който пътешествувал из Палестина, знаел миналото й и дори е посветил цяла глава на явлението слънчево затъмнение, не споменава нито дума за затъмненията, за които разказват евангелистите.

Всички тези необикновени неща се въртят в ирационалния кръг на въображението и бляновете, в които живеели ранните последователи на Иисус, а също и авторите на евангелията. Не е чудно следователно, че дори всеки от тях изобразява посвоему толкова важните за христологията събития на Голгота. Явно е, че всеки евангелист, без да бъде очевидец, черпи информация от други, разказвани от уста на уста слухове и разкази. Понякога се остава с впечатлението, че един или друг автор, за да драматизира повествованието или за да онагледи някоя теза, добави произведенията на собственото си въображение.

Като пример може да послужи сцената с разпънатите от двете страни на Иисус злосторници. Марк и Матей, т.е. авторите на хронологично най-старите евангелия и вероятно най-близки до истината, представят тези злосторници в решително неблагоприятна светлина, като твърдят, че и двамата заедно със свещениците, книжниците и старейшините се надсмивали над Иисус. Йоан — нещо, което е много интересно — не говори нищо по този въпрос, ограничава се само с това, че отбелязва присъствието им на кръстовете до Иисус и ги оставя да мълчат.

Не така въздържано пристъпва към този случай Лука (3, 39-40). Той предава драматичния разговор на Иисус с разбойниците, по време на който един от тях се оказал непоправим грешник, а в другия се събудили добрите страни на природата му. Диалогът завършва с паметното изречение на Иисус: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.“

Не можем да се съпротивяваме на подозрението, че това е поредната белетристична измислица на Лука. Как в същност можем да си обясним факта, че останалите трима евангелисти не са регистрирали този разговор, макар да заслужава това поради драматичния си характер и дълбокия си нравствен смисъл? Ако не са го направили, това несъмнено значи, че просто не са го знаели, че го е измислил едва по-късно Лука или някой друг от неговата среда.

Има и още един, може би по-загадъчен проблем, който също се отнася до последните дни на Иисус. Както е известно, учениците му го изоставили в Гетсиманската градина и, както става ясно от евангелията, не били при него в часовете на мъченичеството му. Жените пък, които следвали Иисус още от Галилея, се оказали по-верни и по-мъжествени. Те пристъпвали заедно с него до Голгота и дълбоко потресени гледали как издъхва на кръста.

Това научаваме от повествованието на Матей, Марк и Йоан, тъй като Лука неизвестно защо не засяга тази тема. Първите трима евангелисти подчертават присъствието на Мария Магдалена и на Мария, майката на Яков Младши, и на Йосиф сред жените. В това отношение те не си противоречат. Йоан добавя още един много съществен детайл — той твърди, че под кръста била също така и майката на Иисус и неговият любим ученик, името на когото не се съобщава.

Много настойчиво се налага въпросът, кой казва истината; как да разбираме, че двамата най-стари евангелисти не споменават толкова почитаната майка на спасителя? Имаме избор между три отговора: или че са направили това съзнателно, или са забравили, или защото я е нямало. Имаме основание да приемем третата възможност. Известно ни е, че Йоан най-малко от всички евангелисти се е съобразявал с историята и произволно е стилизирал биографията на Иисус, за да подкрепи теологичната си теза. По-скоро трябва да се вярва на Марк и на Матей, че майката на Иисус не е била под кръста.

В такъв случай за съжаление достигаме до убеждението, че целият този вълнуващо красив епизод, в който Иисус в последния миг поверява майка си на своя ученик, е литературна измислица. Всъщност има и други аргументи, които подкопават неговата историческа достоверност. Нека да си помислим възможно ли е войниците, които са на стража при осъдените, да позволят на някого да се приближи до кръста толкова близо, че този интимен разговор да може да се проведе. Матей и Марк показват по-голямо чувство за реализъм в това отношение, като подчертават, че „жените гледали отдалече Иисус на кръста“ (15, 40).

При тези факти не бива да се учудваме, че и последните думи на Иисус пред смъртта му се поставят под въпрос. Тук отново съвпадат мненията на Матей и Марк. В тяхната версия Иисус извиква онези думи, които звучат през вековете с незаглъхващо ехо, думи, прилични на зов на отчаяние: „Боже мой, боже мой, защо ме напусна?“ „Elli, Elli, lamma sabakthani?“ Иисус в Евангелието от Лука, като запазва пред лицето на смъртта сякаш по-голямо самообладание и вътрешното си достойнство, убеден и разколебан, извиква: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си.“ Съвсем иначе е при Йоан. След като дава майка си под опеката на ученика си и вкусва от оцета, с който е напоена гъбата, прошепва, умирайки: „Свърши се!“

Да се върнем към кръста, но този път не като към емблема на християнството, а към истинския, дървения кръст, на който бил разпънат Иисус. Навярно няма християнин, който да не знае, че го е намерила св. Елена, майката на цар Константин. Нали в църковния календар 3 май е празникът в памет на това голямо събитие, а на 14 септември се празнува тържествено „Пренасянето на Светия кръст“.

Легендата разказва, че набожната царица, която живяла през 247–327 г., в края на живота си била на поклонение в Йерусалим. Там някакъв стар евреин я завел на мястото, където бил разпънат на кръст Иисус, като я уверявал, че за това място се е предавало от уста на уста, от баща на син през поколенията на неговия род. Започнали разкопки с бързина, за която археолозите дори не могат да мечтаят. От една засипана пещера извлекли три кръста, шепа гвоздеи, табличка с надпис: „Иисус Назарейски, цар на евреите“, трънен венец, пиката, с която пробили гръдта на Иисус, и гъбата, с която го пръскали с оцет.

Въпросът кой от тези кръстове бил разпятието на Иисус, бил разрешен много лесно. При всеки кръст поотделно довеждали неизлечимо болна жена, която веднага оздравявала, щом се приближавала до кръста на Иисус. За по-сигурно повторили експеримента с умрял мъж — той веднага оживял. По-късно Константин издигнал на това място храм, който цели векове бил цел за верните поклонници. В този храм преди разрушаването му от персите през 614 г. били изложени публично освен споменатите реликви такива съкровища като пръстена на Соломон, потира на Давид, таблата, на която била главата на Йоан Кръстител, ониксовата чаша от Последната вечеря и дори тръстиката, на която закачали гъбата, напоена в оцет, подавана от войника на умиращия Иисус.

Днес е трудно да се възрази, че цялата история с откриването на кръста и другите реликви е типична легенда. Така например по същото време, когато Елена трябва да е направила откритието си, епископ на Кесария бил вече познатият ни Евсевий — първият историк на християнството (263–340 г.), а епископ на Йерусалим — известният теолог Кирил (315–386 г.). На длъжността епископ Евсевий цели двадесет и пет години бил толкова влиятелен, че го наричали „царят на Юдея“. Категорично не можем да допуснем, че те двамата лично не са приели майката на императора и не са чули нищо за това паметно за църквата откритие. Както единият, така и другият, макар в произведенията си да се спират подробно върху историята на християнството, нищо, съвсем нищо не споменават за това.

Вече знаем защо са мълчали. Изследванията показват без всякакво съмнение, че легендата за св. Елена и нейното откритие е възникнала цял век по-късно, горе-долу по времето, когато се родил и разпространил култът към кръста като символичен знак на християнството.

Вероятно от това време е започнало да се разраства като истинско бедствие масовото фабрикуване на реликви, чието почитане граничело с фетишизъм. Пример за това са гвоздеите на светия кръст. Те са можели да бъдат само четири и легендата ни съобщава какво е станало с тях. Единият е вплетен в обръча на желязната корона, която е запазена в катедралата на старата столица на кралете на Ломбардия Монца; вторият е прикован към подковата на коня на император Константин; третият украсявал шлема му, а четвъртия Елена на път за в къщи хвърлила от кораба в бурното море, за да го укроти. В същото време гвоздеи на светия кръст се намират в много църкви и наброяват повече от тридесет. Ясно е, че в най-добрия случай двадесет и шест гвоздея са фалшификати.

Същата е съдбата и на самия кръст, за който още св. Кирил казал, че „целият свят е пълен с негови части“ (Cathechisis 12, 4), Хърбърт Мюлер, известен американски историк и автор на прочутата книга „The Loom oi History“ е изчислил, че ако тези части се съберат на едно място и се претеглят, ще се окаже, че тежестта им възлиза на няколко тона. Голям къс дърво от разпятието се пази в базиликата „Св. Петър“, а също така в римската църква S. Crocei Gerusalemme. Археологичните изследвания показаха, че тази църква крие в стените си внушителни части от стар дворец, който през годините 317–322 е бил седалище на св. Елена. През 1492 г. по време на реконструкция на църквата неочаквано била открита иззидана ниша с реликвата на светия кръст. Странно е, че откритието е било направено толкова късно и че това е станало в годините, когато култът към реликвите бил взел епидемични размери и представлявал чудесен източник на доходи. В същата църква има още една реликва: изпратената от Константин табла с надпис: „Иисус Назарейски, цар на евреите“.

Интересна е съдбата на копието и на трънения венец. Императорът на Константинопол Балдуин II имал тежки политически и финансови задължения, затова през 1239 г. продал копието на Венеция, а трънения венец — на френския крал Людовик IX. Накрая по различни пътища двете реликви се озовали в Париж, където специално за тях бил построен готическият параклис Сен Шапел. Копието, пренесено в края на XVIII в. в Националния музей, изчезнало безследно, а тръненият венец през 1806 г. бил пренесен в катедралата Нотр Дам, където се пази до днес.

Този култ към реликвите не е бил специфична черта на ранното християнство. Това било по-скоро връщане към стария езически атавизъм, а в същност не и стар, щом още през IV в. н.е. египтяните, както твърди възмутен епископът на Александрия Атанасий (ок. 293-373 г.), в траурните церемонии и процесии оплаквали смъртта на бог Озирис, преди отново да бъде възкресен от бога на слънцето Ра. Храмовете в Абидос и в Мемфис се гордеели с това, че притежавали истинската глава на Озирис и много други части от тялото му, толкова на брой, че, както било изчислено, ако ги съберели, щели да се получат няколко Озириса. Как живо напомня това съперничеството за някои средновековни църкви, които поддържали категорично, че именно те съхраняват истинската глава на Йоан Кръстител.

Един великолепен пример за възникването на легенди е свързаният с последните мигове от живота на Иисус разказ за скитника-евреин. Легендата се появила за първи път в брошурка, отпечатана през 1602 г. в Лайден, и светкавично си спечелила огромна популярност. Неизвестният автор на тази история твърди, че епископът на Шлезвиг — Павел от Айзен, през 1542 г. срещнал евреин с презиме Ахасфер. Той съобщил на учудения сановник, че бил един от онези, които осквернили Иисус, когато висял на кръста, затова бил осъден на вечно скитничество. Трябвало да бъде опростен и освободен от мъките си едва когато Иисус се появял за втори път на земята.

За впечатлението, което тази история предизвикала, свидетелствува това, че само за една година — 1602, излезли осем, а до 1700 — четиридесет издания на тази брошура. Освен това била преведена почти на всички езици в християнския свят.

Под влияние на брошурката в Европа настъпила истинска психоза. Хората живеели под знака на тайнствения евреин, който се появявал в различни страни и изчезвал. В началото на XVII в. уж го били видели в Прага, в Любек, в Мюнхен, в Брюксел и в Париж, дори в САЩ, в столицата на мормоните Салт Лейк Сити.

Различни нови варианти на тази легенда започнали да никнат като гъби след дъжд. В Англия например излязла книга от Роджър от Уендоувър под заглавие „Цветя на историята“ (Flowers Historiavum). Според разказите там един арменски архиепископ, който бил в Англия, посетил манастира „Св. Албан“. Попитали го знае ли нещо за по-нататъшната съдба на Йосиф от Ариматея, който положил тялото на Иисус в своя гроб. Архиепископът, явно нелишен от фантазия, осведомил монасите, че знае нещо за него, разбира се, понеже неотдавна го е срещнал в своята страна под името Carthaphilus. Йосиф уж му доверил, че е един от онези, които се надсмивали над Иисус и за това бил наказан с вечно скитничество. По-късно съжалявал за постъпката си, погрижил се за светите останки и дори се покръстил. Но наказанието не му било опростено.

Тайнственият образ на евреина — вечен скитник, въздействувал върху въображението на писатели и скулптори. За него, особено по време на романтизма, се появили поеми, театрални пиеси и романи, най-голяма популярност сред които добил романът на френския автор Евгени Сю „Скитникът-евреин“ („Le Juif errant“), издаден през 1844 г. На тази тема е посветил цикъл дълбоко вълнуващи рисунки френският майстор Гюстав Доре.