Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чапаев и Пустота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (27 август 2007 г.)

Издание:

ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА. 2002. Издателска къща „Калиопа“, София. Превод: Таня БАЛОВА [, Виктор ПЕЛЕВИН (1997)]. Художник: —. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 6.99 лв. ISBN: 954-9840-13-1.

История

  1. — Добавяне

8

— Защо, всъщност, ви се е сторило, че приличат на сенки? — попита Тимур Тимурович.

Володин се размърда нервно, но каишите притискаха ръцете и краката му към гаротата и не му позволяваха да мръдне. По челото му блестяха едри капки пот.

— Не знам — рече той. — Нали ме питахте какво съм си мислил тогава. Ами мислех си, че ако наоколо имаше някой страничен наблюдател, сигурно щеше да реши, че сме нереални, че сме просто игра на сенки и огнени отблясъци. Нали ви казах, бяхме наклали огън. Макар в случая всичко да зависи от въпросния наблюдател, Тимур Тимурович…

 

Огънят на поляната едва се бе разпалил и още не излъчваше достатъчно светлина, за да разпръсне мрака и да освети насядалите около него хора. Те приличаха на размазани призрачни сенки върху невидимия от главните и буците пръст екран. Може в известен възвишен смисъл да си бяха точно такива. Но понеже много преди XX конгрес на партията дори и последният местен неоплатоник бе престанал вече да се срамува, че има тяло, затова в радиус от сто километра около поляната нямаше кой да стигне до подобен извод.

Та по-просто казано, в мрака около огъня бяха насядали три мутри. И то такива, че ако нашият неоплатоник бе надживял XX конгрес с всичките му последващи прозрения и ако беше излязъл от гората да иде при огъня и да си поговори с непознатите за неоплатонизма, той сигурно щеше да получи тежки травми, веднага след като думата „неоплатонизъм“ нарушеше нощната тишина. Това личеше по много признаци.

Първо, по паркирания до огъня скъп японски джип-амфибия „Пърл Харбър“. Второ, по огромната му лебедка отпред — вещ напълно непотребна в ежедневието, но често срещана по колите на бандитите. (Антрополозите, занимаващи се с изучаване на руските новобогаташи, смятат, че по време на акции подобни лебедки се използват за таран, а някои учени дори виждат в тях широко разпространено косвено доказателство за отдавна жадуваното възраждане на националната духовност. Лебедките изпълнявали мистичната функция на фигурите, които някога са красели носовете на славянските ладии.) С две думи, ясно беше, че хората, пристигнали с джипа, са сериозни и пред тях е по-добре много-много да не приказваш. Те говореха тихо.

— По колко, Володин? — попита единият.

— Зависи — Володин разтвори върху коленете си хартиен пакет. — Аз, например, вече съм на по сто. Но на теб ти препоръчвам да почнеш от трийсет.

— Ще ми стигне ли?

— Ще ти стигне, Шурик — Володин раздели съдържанието на пакета (тъмна купчинка от нещо сухо и ронливо) на три различни по големина части. — Даже ще побегнеш през гората да търсиш къде да се скриеш. И ти, Колян, ще побегнеш.

— Кой? Аз? — басово попита третият от насядалите край огъня. — Че от кого ще побегна?

— От себе си, Колян. От самия себе си — отвърна Володин.

— Аз никога през живота си от никого не съм бягал — рече Колян и пое своята порция в подобната си на детско самосвалче шепа. — Я си мери приказките. Откъде накъде ще побегна от себе си? Ти чуваш ли се какво говориш?

— Мога да ти го обясня, само ако ти дам пример — каза Володин.

— Давай.

Володин се позамисли.

— Хайде, представи си, че в офиса ни дойде някой гад, пошава с пръсти и рече да си делкаме. Какво правиш?

— Ще му светя маслото — отговори Колян.

— Ти луд ли си бе? Как ще му светиш маслото в офиса? — обади се Шурик.

— Не ми пука. Да не е идвал.

Шурик го потупа по рамото, обърна се към Володин и каза миролюбиво:

— Няма да е в офиса, естествено. Ще му редим среща.

— Добре — съгласи се Володин. — Редите му среща, значи? И после? Нека Колян каже.

— Ами после — подхвана Колян, — после пристигаме. Щом тоя балък се изтърси, го питам: брато, я се легитимирай. Като почне да ми се прави на интересен, ще го изчакам малко, ще поклатя глава и ще го очистя. А после и останалите.

Той погледна тъмната купчинка в ръката си:

— К’во сега, направо да го глътна ли?

— Първо го сдъвчи — отговори Володин. Колян го изсипа в устата си.

— Мирише на гъбена чорба — съобщи той.

— Гълтай — рече Шурик. — Аз го глътнах, няма страшно.

— Значи ще го очистиш — замислено се обади Володин. — Ами ако той ви вземе на мушка?

Колян задъвка, помисли малко, преглътна и каза уверено:

— Не, няма да ни вземе.

— Добре — съгласи се Володин, — но как ще го ликвидираш? Направо в колата, отдалеч, или ще го изчакаш да слезе?

— Ще го изчакам да слезе. В колата гърмят само тъпанарите. Дупки, кървища. Защо да я хабя? Най-добре ще е, ако се приближи към нашата кола.

— Ясно. Да приемем, че се приближи. Представи си: слиза от колата, идва до твоята и тъкмо се каниш да го очистиш, изведнъж…

Володин направи голяма пауза.

— Изведнъж гледаш, че това не е той, ами си ти. И трябва да го гръмнеш. Хайде, кажи ми сега, няма ли да превъртиш?

— Ще превъртя.

— А щом превъртиш, как ще го очистиш?

— Ще го очистя.

— И ще го гръмнеш, така ли?

— Щом трябва, разбира се.

— Е, значи, излиза, че ще побегнеш от себе си. Разбра ли?

— Не — след кратка пауза каза Колян. — Не разбрах. Щом това не е той, ами аз, тогава аз къде съм?

— Ти си той.

— А той?

— Той си ти.

— Нищо не разбирам — рече Колян.

— Гледай сега — каза Володин. — Представи си, че наоколо няма нищо. Че си само ти.

— Представям си. Случвало ми се е. Когато съм взимал морфин. Или опиум, не помня вече.

— Тогава как ще го ликвидираш, щом наоколо си само ти? Каквото и да правиш, все ти ще си го отнесеш. Превърташ ли? Превърташ. Вместо да стреляш, ще си плюеш на петите. Хайде, помисли сега, какво излиза, значи? Излиза, че ще побегнеш от себе си.

Колян дълго остана замислен.

— Шурик ще го гръмне — рече накрая.

— Но нали ще улучи теб? Защото съществуваш само ти. — Защо? — намеси се Шурик. — Не аз съм превъртял,

нали? Когото трябва, него ще гръмна.

Този път Володин остана дълго замислен.

— Не — каза той, — не мога да го обясня така. Примерът ми е кофти. Сега ще дойде готиното и тогава ще продължим.

Следващите минути се изнизаха в тишина; насядалите около огъня отвориха няколко консервени кутии, нарязаха малко салам и пийнаха водка — направиха го безмълвно, сякаш обичайните за подобен случай думи бяха маловажни и неуместни на фона на нещо общо и за тримата, мрачно и недоизречено.

След като пиха, също така мълчаливо изпушиха по една цигара.

— Защо изобщо отворихме тоя лаф? — ненадейно попита Шурик. — Имам предвид за срещата, за пукотевицата?

— Защото Володин каза, че като дойде готиното, сме щели да побегнем от себе си през гората.

— Аха. Я ми обясни, защо му се вика, че „идва“? Откъде изобщо идва?

— Мен ли питаш? — изненада се Володин.

— Примерно, теб — отговори Шурик.

— Мисля, че идва отвътре.

— Искаш да кажеш, че все там си седи, така ли?

— Горе-долу. Може и така да се каже. И не е само то. Вътре в нас е всичкият кеф на света. Когато гълташ нещо или се боцкаш, просто освобождаваш някаква част от него. В дрогата няма кеф, тя си е просто прашец или да речем, трева… Нещо като ключ от желязна каса. Разбираш ли?

— Хитро — замислено рече Шурик и кой знае защо завъртя глава по посока часовниковата стрелка.

— Вярно, хитро — съгласи се Колян и разговорът замалко замря.

— Слушай — отново подхвана Шурик, — тоя кеф там вътре много ли е?

— Безкрайно много — авторитетно заяви Володин. — Безкрайно и невъобразимо много и дори има такъв, какъвто ти никога няма да опиташ.

— … бах маа… му. Значи, викаш, вътре сейф и в сейфа — кеф?

— Общо взето, да.

— А мога ли да взема сейфа? Да направя така, че кефът, дето е вътре, да няма спиране?

— Можеш. — Как?

— На това трябва да посветиш целия си живот. Защо, според теб, някои хора отиват в манастир и остават да живеят там? Да не мислиш, че само чукат чело в пода? Кефят се страхотно, така се кефят, че ти тук и за хиляда гущера не можеш да го изпиташ. Без да спират, разбираш ли? Сутрин, обед, вечер. Някои дори когато спят.

— И от какво се кефят? Как се нарича това нещо? — попита Колян.

— Различно. Общо взето, нарича се милосърдие. Или любов.

— Чия любов?

— Просто любов. Усетиш ли я, вече не мислиш чия е, за какво е, защо е. Изобщо преставаш да мислиш.

— А ти усещал ли си я?

— Да — рече Володин. — Случвало ми се е.

— И какво представлява? На какво прилича?

— Трудно ми е да ти обясня.

— Добре де, примерно. Като морфина ли?

— Глупости — намръщи се Володин. — В сравнение с нея морфинът е направо боклук.

— Добре де, да не е като хероина? Или като хашиша?

— Не, бе Шурик. Не. Хич не се опитвай да ги сравняваш. Представи си, че си се надрусал с хашиш и се кефиш, да речем, цял ден. Дочука ти се или нещо подобно…

Шурик се изхили.

— После пък цял ден се съвземаш. И почваш да си мислиш: за чий ли ми е изтрябвало?

— Случва се — каза Шурик.

— А това, гепи ли те, не пуска. Ни жена може да те шашне, нито нищо. Ни наркотичен глад те гони, ни абстиненция. Само се молиш да продължава и да продължава. Разбра ли?

— И е по-супер от морфина, така ли?

— Много по.

Володин се наведе и побутна съчките. Огънят изведнъж лумна, сякаш му беше сипал бензин. Пламъкът бе някак странен — пръскаше пъстроцветни, неимоверно красиви искри и светлината по лицата на насядалите около него също бе необикновена — като небесна дъга, мека и изключително дълбока.

Сега мъжете се виждаха добре. Володин беше пълен, закръглен, към четиридесетгодишен, остриган гола глава и с къса, добре оформена брадичка. Общо взето приличаше на цивилизован басмач[1]. Шурик бе слаб, неспокоен блондин, който правеше безброй малки безсмислени движения. Изглеждаше слаботелесен, но в непрекъснатото му нервничене се долавяше нещо тъй страховито, че в сравнение с него здравенякът Колян приличаше на пале. С други думи, ако Шурик олицетворяваше елитарния тип петербургски бандити, Колян бе типичен представител на московските мутри, чиято поява бе гениално предсказана от футуристите от началото на века. Приличаше на комбинация от прости стереометрични фигури — кълба, кубове и пирамиди, а малката му заоблена глава наподобяваше камъка, дето според един от евангелистите строителите са изхвърлили, но той пък станал крайъгълен в новата сграда на руската държавност.

— Ето — рече Володин. — Готиното започна.

— Вярно — потвърди Колян. — И още как. Направо съм посинял.

— Да. — обади се Шурик. — Дозата май е добра. Володин, това, дето го разправи, сериозно ли е?

— Кое „това“?

— Че човек може да си докара кеф за цял живот. И все да не спира?

— Не съм казвал, че е за цял живот. Не бъркай понятията.

— Нали каза, че не спирало?

— И това не съм казвал.

— Колян, каза ли го?

— Не помня — изгъгна Колян. Той май беше изключил от темата и бе зает с нещо друго.

— А какво каза? — попита Шурик.

— Не съм казал, че е непрекъснато. Казах „винаги“. Слушай като ти говоря.

— Че каква е разликата?

— Разликата е, че там, където започва въпросният кеф, няма никакво време.

— Какво има тогава?

— Милосърдие.

— И какво още?

— Нищо.

— Май не стоплям — каза Шурик. — Милосърдието да не виси някъде в празното пространство?

— Там няма и празно пространство.

— Добре де, какво има тогава?

— Нали ти казах: милосърдие.

— Пак не стоплям.

— Карай — успокои го Володин. — Ако всички можеха да стоплят толкова лесно, сега половин Москва щеше да се друса без пари. Представяш ли си каква далавера при положение, че грам кокаин струва две стотачки.

— Две и половина — поправи го Шурик. — Не, не ми е много ясно. Дори да е трудно за стопляне, хората сигурно щяха да го знаят и да се кефят. Как са се сетили да правят хероин от морфина?

— Я си поразмърдай мозъка, Шурик — каза Володин. — Представи си, например, че си пласьор на кокаин. Един грам струва двеста и петдесет в зелено и от всеки грам десет гущера са за теб. И да речем, че пласираш по петстотин грама на месец. Колко ще си докараш?

— Петдесет стотачки.

— А сега си представи, че някое копеле направи така, че вместо петстотин, да продадеш пет грама. Какво става?

Шурик размърда устни, тихо изричайки някакви цифри.

— Става к… р — отговори той.

— А така. Ще ти стигнат да заведеш някоя женска в „Макдоналдс“ и толкоз, а за теб да смръкнеш — няма. Тогава какво правиш с копелето, дето ти върти номера?

— Убит е. Какво друго?

— Сега разбра ли защо никой не знае за това?

— Мислиш, че тия дето пробутват дрогата, вземат мерки ли?

— Работата не е в наркотиците — каза Володин. — Много по-дебела е. Защото ако се докопаш до вечния кеф, ни от кола ще имаш нужда, ни от бензин, ни от реклама, ни от порно, нито от новини. Другите също. И тогава какво?

— Всичко отива на майната си — каза Шурик и се огледа. — И култура, и цивилизация. То е ясно.

— Е, затова никой не знае за вечния кеф.

— А кой контролира цялата тая работа? — след като помисли малко, попита Шурик.

— Получава се автоматично. Пазарът.

— Само не ме будалкай с пазара — рече Шурик и се намръщи. — Знаем го. Автоматично. За едни автоматично, а за други — единично. А се случва и на предпазител. Някой държи козовете и толкоз. После може и да научим кой точно — някъде след четиридесет-петдесет години. Но не по-рано.

— Никога няма да научим — без да отваря очи каза Колян. — Какви ги дрънкаш? Хайде помисли малко. Ако еди-кой си е гушнал един милион в зелено, няма проблеми, но ако друг иде да го накисне, веднага го гръмват. А тия, дето държат козовете или там властта, те пък еша си нямат! Ние какво, пребием някой тъпанар или подпалим някой офис и край. Санитари на джунглата. Докато те, ако не ти увира тиквата, могат да ти пратят танковете. Ако не стига, може и някой самолет. Или атомна бомба. Нали виждаш — Дудаев спря да бута рушвети и веднага му налетяха, нали? Добре, че в последния момент се усетиха, инак вече изобщо нямаше да може да бута мангизи. Или, я си спомни Белия дом. Ние можем ли да тръгнем така срещу „Нефтехимпром“?

— Хайде стига с тоя твой Бял дом — каза Шурик. — Наспа се и почна. Ние не се занимаваме с политика. Говорим си за вечния кеф… Слушай… Ама вярно… Нали по щайгата казаха, че Хасбулатов все е друсан. Може двамата с Руцкой да са научили за вечния кеф. И да са искали да го кажат по телевизията, затова да са тръгнали да превземат Останкино, ама кокаиновата мафия ги спря… Не, тиквата ми взе да отказва.

Шурик се хвана за главата и млъкна.

Гората наоколо трепкаше с равномерно пъстроцветно сияние от неясно естество, а в небето над поляната проблясваха невероятно красиви мозайки, които не приличаха на нито едно от нещата, срещани от човек в неговото изтощително ежедневие. Светът наоколо се промени — стана доста по-смислен и одушевен, сякаш най-после се изясни защо на поляната расте трева, защо духа вятър и светят звездите в небето. Но метаморфоза бе настъпила не само със света, а и с насядалите около огъня.

Затворил очи, Колян сякаш бе вглъбен в себе си. Малкото му квадратно лице, което обикновено излъчваше мрачно отегчение, сега не носеше печата на чувства и приличаше повече на залоено парче развалено месо. Стандартната щръкнала прическа на кестенявата му коса също някак се бе сплъстила и бе заприличала на кожена гарнитура към някоя глупашка шапка. В трепкащата светлина на огъня двуредното му розово сако изглеждаше като древни татарски доспехи, а жълтите му копчета наподобяваха истински скъпоценности.

Шурик стана още по-кльощав, неспокоен и страшен. Приличаше на скована от калпави летви конструкция, върху която преди много години са прострели някакви дрипи и са ги забравили. А в тия дрипи необяснимо как се е зародил живот и така се е наложил, че доста от нещата наоколо е трябвало да се посместят. Общо взето, почти не приличаше на живо същество, заради кашмирения си бушлат най наподобяваше електрифицирано плашило на моряк.

С Володин не настъпиха никакви резки промени. Сякаш невидимо длето бе обрало всички остри ръбове и грапавини по материалната му обвивка и бе оставило само меки и плавни, преливащи една в друга линии. Лицето му попребледня, а в стъклата на очилата му се отразяваха малко повече искри, отколкото изхвърчаха от огъня. Движенията му също станаха по-плавни и точни. С други думи, личеше, че не се друса за първи път.

— Леле, страхотно е — наруши тишината Шурик, — направо е страхотно. Коля, ти как си?

— Никак — отвърна Колян, без да отваря слепените си клепачи. — Някакви светлинки.

Шурик се обърна към Володин, и когато движението на въздуха от рязкото му завъртане утихна, каза:

— Ей, Володин, ти лично знаеш ли как се влиза в тоя вечен кеф?

Володин не отговори.

— Не, всичко разбрах — продължи Шурик. — Май ми е ясно защо никой не знае и защо не бива да приказваме. Но на мен можеш да ми кажеш, нали? Аз не съм кретен. Кротичко ще си се друсам на вилата и толкоз.

— Стига — рече Володин.

— Ама чакай, наистина ли не ми вярваш? Мислиш, че ще си имаш проблеми ли?

— Не, не мисля. Само че от цялата тая работа нищо няма да излезе.

— Хайде де, не се прави на интересен.

Володин свали очилата си, внимателно ги избърса с крайчеца на ризата си и отново ги сложи.

— Трябва да разбереш най-важното — каза той, — но не знам как да ти го обясня… Е, помниш ли, че веднъж си говорихме за вътрешния прокурор?

— Помня. Който може да те прибере за някой зулум. Както стана с Разколников, дето утрепал бабата. Надявал се, че вътрешният му адвокат ще го отърве, ама не познал.

— Точно така. А кой според теб е вътрешният прокурор?

Шурик се замисли.

— Не знам. Сигурно аз самият. Някаква част от мен. Кой друг?

— Ами вътрешният адвокат, дето те отървава от него?

— Сигурно пак аз. Макар да излиза някак странно: сам си откривам дело и сам си се отървавам.

— Няма нищо странно. Винаги е така. Сега си представи, че тоя вътрешен прокурор те е арестувал, всичките ти вътрешни адвокати са се покрили и ти си вече в собствената си вътрешна пандела. Е, остава някой четвърти, дето никой за нищо не го бръсне, и не можеш да го наречеш нито прокурор, нито обвиняем, нито адвокат. И не

можеш да го определиш: нито е криминал, нито е бунак, нито е боклук.

— Добре де, представих си.

— Е, точно този четвърти е, дето тъне във вечния кеф. И няма нужда да му го обясняваш, разбра ли?

— А кой е този четвърти.

— Никой.

— Може ли поне някак да го види човек?

— Не.

— Е, да речем, не да го види, но поне да го усети?

— Също не.

— Значи, излиза, че всъщност го няма?

— Всъщност, ако искаш да знаеш, няма ги нито тия прокурори, нито адвокатите. Пък и тебе също те няма. Ако има някой, това е той.

— Нещо не стоплям. По-добре ми обясни какво да направя, че да вляза във вечния кеф?

— Нищо — каза Володин. — Там е цялата работа, че няма нужда да правиш нищо. Почнеш ли нещо да правиш, тутакси те окошарват, нали?

— Да речем.

— А така. Пък окошарят ли те, веднага — прокурори, адвокати и прочее-.

Шурик млъкна и остана неподвижен. Одушевяващата го енергия моментално се прехвърли на Колян, който изведнъж сякаш се пробуди. Отвори очи, втренчено и враждебно изгледа Володин, ухили се и паладиевата му коронка блесна.

— Володин — подхвана той, — ти онзи път нещо ни метна за вътрешния прокурор.

— Защо? — изненада се Володин.

— Така. После Вовчик Малой ми даде една книга, казвам ти, трепач — направо те светва. Ницше я е писал. Там, копеле, всичко е едно засукано, никой свестен човек да не може да загрее, но иначе умно. Вовчик специално нае някакъв изгладнял професор, тури до него едно пичлеме, дето чактисва от нашата приказка, и двамата за около месец я натаманиха, та всички братоци да могат да я прочетат. Преведоха я на нормален език. А бе с две думи, твойто вътрешно ченге трябва да се ликвидира и край. И тогава никой няма да може да те гепи, разбра ли?

— Ти луд ли си, бе Колян? — нежно и дори някак жално попита Володин. — Мислиш ли като говориш? Знаеш ли колко дават за ченге?

Колян прихна:

— Кой? Другите вътрешни ченгета ли? Е, там е работата, че всички вътрешни ченгета трябва да се ликвидират.

— Добре — рече Володин, — хайде да предположим, че си ги ликвидирал. Ами нали тогава вътрешният ти ОМОН[2] ще почне да те работи.

— От километър загрявам какви ще ми ги дрънкаш — рече Колян. — После ще ми споменеш за вътрешното си ДС, после за вътрешната си група „Алфа“ и така нататък. Скивай пък аз какво ще ти кажа: всичките трябва да ги ликвидираш и накрая да си станеш свой вътрешен президент.

— Добре — каза Володин. — Да предположим, че си станал свой вътрешен президент. Ами ако те заглождят съмнения, какво ще правиш?

— Нищо. Смазвам ги и продължавам напред.

— Значи, все пак ще ти трябват вътрешни ченгета, за да смазваш съмненията си? А пък ако съмненията са големи, значи ще ти трябва и вътрешно ДС?

— Да, ама вече ще работят за мен — каза Колян. — Нали съм си президент. Няма шест-пет.

— Да, Вовчик Малой здравата те е подковал. Е, добре, да предположим, че си станал свой вътрешен президент и си имаш собствени вътрешни ченгета и дори една много голяма служба за вътрешна сигурност с разните и там тибетски астролози.

— Точно така — каза Колян. — Та никой да не може да припари.

— И какво ще правиш тогава?

— Ами каквото си искам — рече Колян.

— Примерно, вземам някое гадже и заминавам за Канарските острови.

— И после?

— Нали ти казвам — каквото си искам. Ако искам, се къпя, ако искам, чукам гаджето, ако искам — пуша трева.

— Аха — каза Володин и в очилата му блеснаха червените огнени езици, — пушиш трева, значи. А от тревата размърдва ли ти се мозъкът?

— Размърдва се.

— Е, щом си президент, значи и мислите ти трябва да са държавнически, нали така?

— Тъй де.

— Тогава гледай какво следва. След първия път, когато попушиш трева, ще те налегнат държавнически мисли и за вътрешния ти президент ще има вътрешен импийчмънт.

— Няма страшно — каза Колян, — ще докарам вътрешните танкове.

— Как ще ги докараш бе? Кой са го налегнали мислите? Тебе. Значи на тоя вътрешен президент ти самият ще си му обявил импийчмънт. Тогава кой ще прати танковете?

Колян не отговори.

— Веднага идва нов президент — каза Володин. — И какво ще прави службата за вътрешна сигурност с предишния, та да се натегне на новия, направо няма да ти обяснявам.

Колян се замисли.

— Е — колебливо рече той. — Новият президент си е нов президент.

— Ама нали ти ще си предишният? Значи, тогава във вътрешната „Лубянка“[3] кого ще млатят с палки по бъбреците? Мълчиш ли? Тебе. Сега си помисли кое е по-добре — вътрешните ченгета да те приберат заради бабата или като бивш президент да те пратят във вътрешното ДС?

Колян се намръщи, изпъна напред ръце с разперени пръсти, като се мъчеше да каже нещо, но изглежда му хрумна някаква неприятна мисъл, защото изведнъж наведе глава и се умърлуши.

— Ох, да… — каза той. — Май е по-добре да си кютам. Много е шибано…

— Видя ли сега, как те прецакаха вътрешните ти ченгета — констатира Володин. — А ти: Ницше, та Ницше… Знаеш ли какво се е случило на твоя Ницше?

Колян се изкашля. От устните му се отдели храчка като мъничък бултериер и пльосна в огъня.

— Ти си гад, Володин — каза той. — Пак се изтарикати, копеле. Наскоро гледах един филм на видеото, „Криминале“, за американските мутри. Направо ми олекна! Разбрах как да я карам занапред. А като говоря с теб, само ми причернява… Скивай сега: тия твои вътрешни ченгета лично аз никога не съм ги срещал. А срещна ли ги, или ще ги изтрепя, или ще се побъркам.

— Че защо ще ги трепеш? — обади се Шурик. — От какъв зор, като можеш да им бутнеш сухо?

— Ама вътрешните ченгета също ли вземат? — попита Колян.

— Вземат, разбира се — каза Шурик. — Ти „Кръстникът“-3 гледал ли си го? Помниш ли дон Корлеоне какво направи там? За да се спаси от вътрешните си ченгета, прехвърли на Ватикана шестстотин милиона в зелено. И с всичките си мокри поръчки отърва вътрешната пандела условно.

Той се обърна към Володин.

— К’во, ще кажеш ли, че вътрешните ченгета не вземат?

— Има ли значение дали вземат или не?

— Така е — рече Шурик, — не ставаше дума за подкупите. Колян взе да намесва вътрешните ченгета. А, сетих се, говорехме си за вечния кеф. Да. За някой си четвърти, дето се кефел, докато ти се оправяш с вътрешните прокурори и адвокати.

— Именно. Работата не е как се оправяш с вътрешните ченгета — дали ги бастисваш, дали им буташ сухо или им се предаваш доброволно. Защото нито ченгето, нито тоя, дето му пуска рушвети или се предава, всъщност не съществуват. Понеже ти самият се правиш ту на единия, ту на другия. Нали уж го беше разбрал.

— Е, не съвсем.

— Помниш ли как преди демокрацията двамата с Колян работехте пред ГУМ[4]? Той продаваше валута, а ти с карта на ченге идваше и уж го прибираше заедно с клиента му. Сещаш ли се? Нали разправяше, че ако поне замалко не си повярваш, че си ченге, клиентът също няма да повярва и няма да мръдне от мястото си. Значи, чувствал си се ченге, нали?

— Добре де, чувствах се.

— Може пък наистина да си ставал?

— Володин — каза Шурик, — ти си ми приятел, но много те моля, мери си приказките.

— Аз за приказките си отговарям, пък ти слушай по-нататък. Разбираш ли какво се получава? Може за известно време да си повярваш, че си ченге. Но сега си представи, че цял живот правиш същото, само че лъжеш не клиента, а себе си и непрекъснато си вярваш. Ту ставаш ченге, ту човека, дето го прибират. Ту си прокурор, ту си адвокат. Защо ти викам, че те всъщност не съществуват? Защото, когато си прокурор, тогава адвокатът къде е? А когато си адвокат, къде е прокурорът? Никъде. Та излиза, значи, че ги сънуваш, нещо такова, загря ли?

— Да речем.

— А освен тия ченгета, вътре в теб има още толкова най-различни тарикати, мошеници и копелдаци, които чакат реда си, че докато станеш всеки един от тях, ще пукясаш. Чакат за теб на опашка, каквато по време на комунистите не е имало за салам. А ако искаш да разбереш вътрешния кеф, цялата тая опашка ще трябва да я разкараш, разбра ли? Да не ставаш никакъв и това е. Нито прокурор, нито адвокат.

— Но как?

— Нали ти казвам — никак. Докато правиш нещо по някакъв начин, през цялото време ту си прокурор, ту си адвокат. А всъщност трябва да не правиш нищо по никакъв начин.

Шурик се позамисли.

— А бе, я по-добре да си взема пет грама кокаин, отколкото да се побърквам — каза той. — Може пък тоя вечен кеф да не ми подейства, както не ми действат кървищата.

— Е, затова никой не знае за вечния кеф — рече Володин. — Точно затова.

Настана тишина, този път по-задълго. Володин взе да троши съчки и да ги подхвърля в огъня. Шурик извади от джоба си едно плоско метално шише с вдлъбната Статуя на свободата, отпи няколко големи глътки и го подаде на Колян. Колян също пи, предаде шишето на Шурик и започна на равни интервали да плюе по въглените.

Съчките в огъня тихо попукваха — ту поединично, ту на кратки откоси, сякаш огънят бе малка вселена. Там някакви миниатюрни гърчещи се същества, чиито сенки се мяркаха между езиците на пламъка, се бореха за място около падащите по въглените плюнки, за да могат поне за няколко мига да се спасят от непоносимата горещина. Съдбата на тези същества беше печална. Дори някой да се досещаше за призрачното им съществуване, нима би могъл да им обясни, че всъщност живеят не в огъня, а в изпълнената с нощна прохлада гора. Достатъчно е да спрат да се стремят към кипящите върху въглените бандитски храчки, за да се свършат всичките им страдания. Може би някой би могъл. Може би щеше да успее да го стори неоплатоникът, който бе живял някога наблизо. Но за нещастие той, клетият, умря, без да дочака XX конгрес.

— Наистина — тъжно каза Володин, — светът прилича на подпалена къща.

— Каква ти подпалена къща? — с готовност се обади Шурик. — Пожар в бардак по време на наводнение.

— Какво да се прави? Животът продължава, нали? — каза Колян. — Володин, я ми кажи, ти вярваш ли в края на света?

— Това е нещо много индивидуално — отвърна Володин. — Като те гръмне някой чеченец, ей ти го краят на света за теб.

— Не знам кой кого ще гръмне — възрази му Колян. — А как мислиш, вярно ли е, че за всички православни ще има амнистия?

— Кога?

— На страшния съд — бързо и тихо рече Колян.

— Ти да не би да вярваш в тая дивотия? — скептично го попита Шурик.

— А бе не знам дали вярвам или не. Веднъж се прибирам от акция, на душата ми кофти, някакви терзания, с други думи — мъка. Изведнъж гледам: сергийка с разни иконки, книжки. Та си купих една, „Задгробен живот“ се казва. Прочетох какво било, след като умреш. Направо позната работа. Веднага загрях. Предварителен арест, съд, амнистия, години, алинеи. Да умреш е все едно от панделата да те пратят в лагер. И душата ти тръгва по етапния ред, ходене по мъките му се вика. Всичко си е както трябва, двама те конвоират, така, па иначе, отдолу — карцер, отгоре — няма значение. И междувременно ти прикачат разни деяния — и твои, и чужди, а ти трябва да се спасяваш по всеки член. Най-важното е да познаваш кодекса. Но ако шефът реши, пак ще те прати в карцера. Защото кодексът му е такъв, че още от момента, в който се родиш, вече си сгазил лука по половината членове. Там например, има един член, дето отговаряш за приказките си. И не само, че си плямпал не където трябва, а изобщо за всяка дума, която си изрекъл през живота си. Разбираш ли? Колкото и да се пънеш, пак ще се намери за какво да те опандизят. Имаш ли душа, страдания — бол. Но шефът може да ти посмали присъдата, особено ако се признаеш за последно лайно. Много му харесват тия работи. Освен това, много му харесва да се страхуват от него. Да се страхуват и да се чувстват лайна. А той — целият в сияние, крилата му разперени, гардове… Каквото искаш. Погледне те отгоре: е, как е, лайно? Всичко ли ти е ясно? Попрочетох я тая книжка и си спомних, че някога, още когато учех за щангист, през перестройката, бях чел нещо подобно в „Огоньок“. И се сетих, а като се сетих, направо ми прималя. Значи, по времето на Сталин човек е живял, както сега след смъртта!

— Не стоплям — каза Шурик.

— Виж, по негово време след смъртта е било атеизъм, а сега пак е религия. А според нея след смъртта всичко е като по времето на Сталин. Спомни си как е било. Всички знаят, че нощем в Кремъл свети едно прозорче, а вътре е Той. И те обича като роден син, а ти се страхуваш от него до насиране и също уж трябва да го обичаш от все сърце. Като в религията. Защо споменавам Сталин — чудно ми е как става тая работа: хем да се насираш от страх, хем да обичаш от все сърце.

— Ами ако не те е страх? — попита Шурик.

— Значи, нямаш страх от Бога. И отиваш 8 карцера.

— Какъв карцер?

— Там не пише много за него. Има най-вече тъмнина и скърцане със зъби. Като го прочетох после половин час се питах как може душата да има зъби? Направо се шашнах. Сетне зачетох нататък. И разбрах, че ако овреме се признаеш за лайно, дори не да се признаеш, а наистина да проумееш, че винаги си бил пълно лайно, тогава ти дават амнистия и те пускат в рая, при него. Доколкото загрях, най-големият им кеф е все в шефа да гледат — как стои на трибуната и приема парада. И повече от нищо нямат нужда, защото там е или шефът, или скърцането със зъби пред кофата за лайна — толкоз. А най-важното, копеле, най важното в цялата тая работа е, че нищо друго не може да има — или си на горния нар, или си в карцера. С две думи, цялата им система ми стана ясна. Само не загрях, кой го е измислил толкова тарикатски? Володин, ти как мислиш?

— Помниш ли Глобуса? — попита Володин.

— Дето стана банкер ли? Помня го — отвърна Колян.

— И аз го помня — обади се Шурик и си сръбна малко отпускаща течност от шишенцето с релефа. — Преди да умре, беше направо върхът. Караше порше и носеше ланци за по пет стотака. Показваха го по телевизията — станал спонсор, да го…

— Да — рече Володин, — а като отишъл в Париж да иска заем, знаеш ли какво направил? Завел тамошния банкер на ресторант, да си поговорят откровено и на маса. И се натряскал като в „Славянски пазар“, че като се разкрещи: „Келнер, два педераста и кофа чифир[5]“. Не че бил педал, просто в лагера…

— Не ми обяснявай. И после какво?

— Нищо. Донесли му. И му довели. Там нали е пазар.

— А заем отпуснали ли му?

— Няма значение дали му отпуснали. Но си помисли. Щом понятията му са били такива, значи, всъщност, никога не е напускал лагера. Просто се е поиздигнал, колкото да покара порше и да раздаде няколко интервюта. А после в тоя лагер се намерил дори съответният Париж. Та ако Глобуса с неговия чифир и педерасти се бе замислил за задгробния живот, какво щеше да се сети?

— Той никога не е мислил за подобни неща.

— Ами ако беше мислил? Щом не знае нищо освен панделата, но като всеки човек се стреми към висшето, какво щеше да си представи?

— Не те разбирам — каза Колян. — Какво искаш да кажеш? Кое висше? Да нямаш предвид Пугачова и Киркоров? Той никога не се е стремил към висшето общество. Но че е виждал как свети вишка, виждал е.

— Аз пък загрях — каза Шурик. — Ако Глобуса беше мислил за задгробния живот, сто на сто щеше да си представи тая твоя брошурка. И не само Глобуса. Коля, кажи ми не съм ли прав: Русия винаги е била лагер и лагер ще си остане. Затова и Богът ни е такъв, с прожектори. Кой да повярва в нещо друго?

— Искаш да кажеш, че Русия не ти харесва, така ли? — строго попита Колян.

— А, защо, харесва ми. Тук-там. Колян се обърна към Володин.

— А бе, на Глобуса в Париж дадоха ли му заем?

— Май са му дали — рече Володин. — На оня банкер всичко адски му допаднало. Те никога не са имали проблеми с педалите, но не били опитвали чифир. И той станал на мода, викали му чай а-ла рус нуво.

— Знаеш ли — каза изведнъж Щурик, — леле, какво си помислих… Направо… Ужас…

— Какво? — попита Колян.

— Може пък изобщо да не е така. Може при нас Бог да е нещо като шеф с прожектори, не защото живеем в лагер, а обратно — че живеем в лагер, защото сме си харесали за бог нещо като шеф със сирена. Защото цялата тая дивотия за душата със зъбите, за казаните, в които варят комунягите, за конвоя в небето — всичкото това знаеш ли отпреди колко века е измислено! А тук просто са решили да построят рая на Земята. И взели, че го построили! Е, по чертежи, ама го построили! Но като го построили, разбрали, че той не работи без ада, защото за какъв рай можем да си говорим без ад? То няма да е рай, ами к… ц. Значи… Не, направо не ми се мисли.

— Може пък там, където хората се насират по-малко, Бог да е по-добър. Като в Щатите, или да речем в Япония — каза Колян.

— Володин, ти какво ще кажеш? — попита Шурик.

— Какво ще кажа ли? Каквото горе, такова и долу. А каквото долу, такова и горе. А когато всичко е надолу с главата, как да обясниш, че няма нито горе, нито долу? Затова в Русия викат, че нощем гъзът командва.

— Ама че се кефи тая шматка — каза Колян. — А бе ти колко излапа?

— А ти не се ли кефиш? — попита Шурик. — Одеве се разходи из целия задгробен свят. Че и нас ни разкара. Значи, вътре си носиш не само ченге и адвокат, ами и цял синод.

Колян протегна ръка напред и я огледа внимателно.

— Ето — каза. — Пак посинях. Защо непрекъснато посинявам от тая дрога?

— Бързо се разваляш — рече Шурик и се обърна към Володин. — Ама че работа. Приказките ни изветряват заедно с тиквите. Нали си говорехме за вечния кеф, а я къде се отплеснахме.

— Къде? — попита Володин. — Според мен все тук си седим. Ето, и огънят си гори, и петлите пеят.

— Какви петли, бе? Това е пейджърът на Колян.

— А… Е, значи ще пропеят.

Шурик се подсмихна и си сръбна от шишето.

— Володин, все пак искам да разбера, кой е онзи четвъртият.

— Кой?

— Четвъртият. Ама не помниш ли? Откъде тръгна приказката за вътрешния прокурор, вътрешния адвокат, и оня с вътрешния кеф? Само не мога да разбера, защо е четвърти. Би трябвало да е трети.

— А за подсъдимия забрави ли? — попита Володин. — Дето го съдят? Нали не можеш изведнъж от свой прокурор да станеш свой адвокат. Поне замалко трябва да си и подсъдим. Та той е третият. А четвъртият хал-хабер няма за всички тия постановки. Освен от вечния кеф изобщо няма нужда от нищо.

— Той откъде знае за вечния кеф?

— Кой ти каза, че знае?

— Нали ти го каза?

— Не съм ти казвал такова нещо. Казах ти, че няма нужда да му се обяснява. Това не значи, че знае за кефа. Ако знаеше нещо — Володин наблегна на думата „знаеше“ — щеше да е свидетел по твоето вътрешно дело.

— Ама вътре в мен и свидетели ли има? Я ме открехни.

— Представи си, че изкензаш някое лайно. Вътрешният прокурор казва, че си тъпанар, подсъдимият вижда, че го чака разстрел, а вътрешният адвокат плещи нещо за тежкото му детство.

— Е?

— Но за да може заседанието да започне, нали трябва да си спомниш за лайното, дето си го изкензал?

— Тъй.

— Та като се сетиш, ставаш свидетел.

— Тебе човек ако те слуша — каза Шурик, — вътре ще му се отвори цяла съдебна зала.

— А ти как я мислиш?

Шурик помълча малко, после изведнъж се плесна по бедрата.

— А! — рязко извика той. — Всичко разбрах! Разбрах как да вляза във вечния кеф! За целта трябва да стана четвъртия, нали? От сорта на прокурора или адвоката.

— Точно така. Само че как ще станеш?

— Не знам. Сигурно трябва да поискам.

— Ако го поискаш, няма да станеш четвъртият, ами този, който го е поискал. Разликата е голяма. Защото нали не ставаш прокурор, когато си поискаш, а когато вътре в душата си казваш: „Шурик, ти си лайно“. И чак после вътрешният ти адвокат забелязва, че току-що е бил прокурор.

— Добре — каза Шурик. — Кажи ми тогава как мога да стана четвъртият, ако не го искам?

— Не е важно искаш ли или не искаш. Там е работата, че щом искаш нещо, значи, със сигурност не си този четвърти, а някой друг. Защото четвъртият изобщо нищо не иска. За какво му е да иска нещо си, след като тъне във вечен кеф?

— Виж какво, стига си ме баламосвал. Толкова ли не можеш да ми кажеш с прости думи кой е четвъртият?

— За казване мога да ти кажа какво ли не. Но няма да има смисъл.

— Хайде, опитай все пак.

— Мога да ти кажа, например, че е синът Божи. Преди още да го доизрече, насядалите около огъня изведнъж чуха отвред да пеят петли. Всъщност беше доста странно, защото петли и кокошки наоколо нямаше още от времето на XX конгрес. Кукуригането обаче продължаваше и тези древни звуци пораждаха мисли за магии и страхотии или може би за напиращи към Москва дудаевски конници, препуснали през степта с насочени напред „Стингъри“ и кукуригащи нарочно, за да заблудят военното разузнаване. Като доказателство за последното можеше да послужи фактът, че кукуриганията долитаха все по три наведнъж, след което наставаше кратка пауза. Беше много загадъчно, много. Известно време всички се вслушваха като омагьосани в тази забравена музика, а после или петлите спряха да пеят, или така се сляха с останалия фон, че вече не предизвикваха интерес. Насядалите около огъня вероятно си помислиха, че когато човек е друсан, му се случва какво ли не, и отново се заговориха.

— Непрекъснато ме правиш на абдал — каза Шурик. — Толкова ли не можеш да ми кажеш как да стана четвъртият?

— Нали ти обясних, че ако се ставаше някак, всички отдавна да се кефят. Там е цялата работа, че единственият начин е да престанеш да ставаш какъвто и да било друг.

— Значи, трябва да стана никой, така ли?

— И никой трябва да престанеш да бъдеш. Трябва хем да не ставаш някой, хем да престанеш да си никой, разбра ли? Тогава изведнъж ще те почне! Още преди да си изохкал. И завинаги.

Колян изохка тихо. Шурик го изгледа изпод вежди. Той седеше неподвижно, като вкаменен. Устата му се бе превърнала в триъгълна дупка, а очите му сякаш се бяха обърнали навътре.

— Ама ти адски прекали — каза Шурик. — Сега ще ми се затрие тиквата.

— Нека де, нека — нежно каза Володин. — За какво ти е?

— Не, така не става — каза Шурик. — Ако моята тиква се затрие, твоята пък хич няма да остане.

— Защо? — попита Володин.

— Сети се де, кой ти е тиква на тебе? Ние двамата с Колян. Нали, Колян?

Колян мълчеше.

— Ей, Колян! — извика Шурик.

Той отново не отговори. Седеше С изпънат гръб пред огъня и гледаше право напред, но макар точно срещу него да беше Шурик, а малко по-вляво — Володин, явно не гледаше тях, а наникъде. Но по-интересното бе, че точно над главата му се появи стълб светлина чак до небето.

В първия момент стълбът приличаше на съвсем тънка нишка, но щом Шурик и Володин го забелязаха, изведнъж започна да се разширява и да става все по-ярък и по-ярък. И осветяваше не поляната и насядалите около огъня, а по някакъв странен начин — самия себе си. Отначало стана широк колкото главата на Колян. После обхвана огъня и четиримата наоколо. После изведнъж навред остана само светлината му и нищо повече.

— Атас![6] — долетя от всички страни гласът на Шурик. Всъщност, вече нямаше нито страни, нито гласове.

Вместо глас имаше някакво напомнящо за себе си присъствие, но от напомнянето ставаше ясно, че е Шурик. А смисълът му най-точно се изразяваше с думата „атас“.

— Вярно си е тас. Володин, чуваш ли ме?

— Чувам те — обади се отвред Володин.

— Това ли е вечният кеф?

— Защо питаш мен? Виж сам. Ти сега сам знаеш и виждаш всичко.

— Да… А какво става наоколо? А, да бе… Разбира се. А къде се дяна всичко останало?

— Никъде не се е дянало. Всичко си е на мястото. Я погледни по-хубавичко.

— Ах, ами да. Колян, къде си? Какво става?

— Аз! — екна в сияйната пустота. — Аз!

— Ей, Колян! Обади се!

— Аз!!! Аз!!!

— Я, каква била работата. Кой би могъл да допусне? — възбудено и щастливо продължаваше Шурик. — Никога не съм си го представял. Володин, няма нужда да ми отговаряш, сам ще го разбера… Кой би могъл да си представи… Сега ще ти кажа. Просто защото е невъобразимо! Напълно невъобразимо! Ама съвсем напълно!

— Аз!!! — обади се Колян.

— Значи, на света нямало нищо страшно — продължаваше Шурик. — Абсолютно нищо. Всичко знам, всичко виждам. Мога да видя и да разбера каквото искаш. Дори… Леле, леле… Знаеш ли, Колян, дето онзи път утрепахме Косой, беше грешка. Той изобщо не беше задигнал мангизите. Ами… Ти ги взе, Колян, ти!

— Аз!!! Аз!!! Аз!!! Аз!!!

— Стига дрънка — намеси се Володин, — че ще ни види сметката!

— Ама той е мръсник — ревна Шурик, — на всички им видя сметката!

— Казах, престани. Намерил време да се разправя. Я по-добре погледни себе си.

— Кой себе си?

— Който говори в момента. Него погледни.

— Себе си? Олеле… Да… Олеле…

— Видя ли сега? А казваш, че на света нямало нищо страшно.

— Да бе… Вярно… Леле, мамка му! Володин, вярно е страшно. Много е страшно. Наистина е страшно. Володин, чуваш ли, къде се дяна светлината? Володин? Страх ме е!

— А викаш, че на света нямало нищо страшно — повтори Володин, вдигна глава и с разширени очи погледна пустотата така, сякаш видя нещо в нея.

— Сега — рече той с променен глас и срита Шурик и Колян — спасяваме се. Бързо!

— Володин! Почти не те чувам! — олюлявайки се крещеше Шурик. — Володин, страх ме е! Ей! Колян! Обади се, Колян.

— Аз. Аз. Аз.

— Ей, Колян! Виждаш ли ме? Само не се гледай, че ще стане тъмно. Виждаш ли ме, Колян?

— Аз? Аз?

— Да се спасяваме, към гората, бързо! — отново ги подкани Володин и скочи.

— Каква гора? Няма никаква гора!

— Ти бягай, пък тя ще се намери. Хайде, бягай! И ти, Колян, спасявай се. Среща край огъня.

— Аз?! Аз?! Аз?!!

— Лайна с праз. Казах вече, да бягаме към гората! Шухер![7]

 

 

Дори да допуснем, че огънят, горял на поляната преди няколко часа, наистина е бил една малка вселена, сега вече тя спря да съществува и всички страдания на нейните обитатели угаснаха заедно с тях. Поляната бе тъмна, пуста и невидима и над угасналата жарава се виеше само лек дим.

Изведнъж радиотелефонът в колата иззвъня и в храстите тутакси прошумоля някаква уплашена животинка. Той звъня дълго и някъде към двайсетия сигнал това упорство бе възнаградено. Откъм гората се чу пукот на съчки и бързо приближаващи стъпки, една неясна сянка се втурна през поляната към колата и отекна глас:

— Ало! Акционерно дружество „Ултима Туле“! Да, разбира се, познах, разбира се. Да! Да! Не! Кажи на Серьожа Монголоида да не ме ядосва. Никакви преводи по банков път. В брой без дедесе и късаме договора. Утре в десет в офиса… Не, не в десет, в дванайсет. Край.

Беше Володин. Той затвори телефона, отвори багажника на колата, намери тубата и изля в огъня каквото бе останало в нея. Не стана нищо — изглежда, дори въглените бяха угаснали. Тогава той драсна клечка кибрит, хвърли я и нагоре се изви ярко кълбо жълто-червен огън.

После прибра тубата в багажника, няколко минути събира по поляната съчки и клони, а когато Шурик и Колян се измъкнаха от гората, огънят вече отново бе лумнал на същото място.

Те дойдоха един след друг. Първо се появи Колян. Преди да излезе на поляната, кой знае защо дълго се кри в храстите по края, взирайки се към пламъците с вдигната към челото длан. Най-после събра кураж, приближи се и седна на предишното си място, без да казва нищо. Шурик дойде след десетина минути. Държеше един „ТТ“ с дълъг заглушител, а щом излезе на поляната и огледа Колян и Володин, прибра пистолета под кашмирения си бушлат.

— Никога през живота си повече няма да лизна от тая отрова — глухо каза той, — ако ще пари да ми дават. Из-стрелях два пълнителя, но не знам по кого.

— Не ти ли хареса? — попита Володин.

— В, отначало беше добре — отвърна Шурик, — но после… А бе за какво си говорихме преди взрива?

— Преди кой взрив? — учуди се Володин.

— Ами това… Как да го кажа?…

Шурик вдигна очи към него, сякаш с надеждата, че ще му подскаже търсената дума, но той запази мълчание.

— Добре де — каза Шурик, — най в началото си говорехме за вечния кеф, помня го. После нещо се разсеяхме, дъра-бъра, а после като блесна… Нали извика да бягаме към гората? Като се съвзех, първо си помислих, че е избухнала колата. Че копелетата от „Нефтехимпром“ са ни заложили бомба. Сетне обаче ми светна, че не са. Че блесна, блесна, но не смърдеше на бензин. Значи, нещо с психиката.

— Да — рече Володин. — Така е. Психиката.

— И какво, това ли беше твоят вечен кеф? — попита Шурик.

— Приеми, че да — отговори Володин.

— А как го направи, та всички да го видим?

— Не съм го направил аз. Колян беше. Той ни завлече там.

Шурик погледна Колян, който с недоумение сви рамене.

— Да, — продължи Володин, докато събираше разхвърляните край огъня неща и ги мяташе през отворената врата в колата, — такива ми ти работи. Виж си приятелчето, Шурик. Уж никога не е бил силен в акъла, ама на, успя. Право е казано, блажени са бедните духом.

— Ти да не се стягаш за тръгване? — попита Шурик.

— Стягам се — рече Володин. — Няма време. В дванайсет имаме среща с „Нефтехимпром“. Докато стигнем, докато това-онова…

— Да ти кажа, нищичко не си спомням — заключи Шурик. — Само дето се чувствам странно. За първи път в живота ми се ще да сторя нещо добро. Да помогна на някого ли… и аз не знам. Или да го спася от мъките. Да взема и да спася всички, ама всички…

Той за миг вдигна към звездното небе лицето си, което доби мечтателно и възвишено изражение, и тихо въздъхна. После, вероятно се съвзе, пристъпи към огъня, обърна се с гръб към двамата си спътници, размърда ръце и огнените езици почти мигом угаснаха под удара на тежката струя.

 

 

След няколко минути колата вече се движеше по междуселския път, приличащ повече на изровен в гората плитък окоп. Колян похъркваше на задната седалка, а Володин на волана се взираше в прорязаната от лъчите на фаровете тъмнина. Шурик размишляваше и хапеше долната си устна.

— Знаеш ли — обади се накрая, — виж какво не можах да разбера. Ти нали каза, че ако вечният кеф те гепи, повече никога няма да свърши.

— Да, никога няма да свърши — Володин се мръщеше и рязко въртеше волана, — но ако влезеш нормално, през вратата. А сега, приеми, че сме се вмъкнали през прозорчето. Затова се задейства сигнализацията.

— Тарикатска сигнализация — каза Шурик. — Много тарикатска.

— Това нищо не е — продължи Володин. — Можеше да ни приберат. Случвало се е. С тоя Ницше например, за когото спомена Колян, е станало точно така.

— Добре де, там като те приберат, къде те пращат? — със странно почитание в гласа попита Шурик.

— Във физическо отношение в лудницата, а в по-деликатно — направо не знам. Загадка.

— Я ми кажи — попита Шурик, — ти да не би да можеш да идеш там просто ей така? Когато си поискаш?

— Не — отвърна Володин. — Аз… Как да ти обясня? Не мога да се провра. Твърде много духовни богатства съм натрупал. А после да се отърве човек от тях е по-трудно, отколкото да изчисти лайно от грайфера на обувката си. Така че, обикновено изпращам напред някой беден духом, за да може да се промуши през игленото ухо и да ми отвори вратата отвътре. Като одеве. Откъде да знам обаче, че като се съберат двама бедни духом, от тая своя бедност ще направят такъв золум.

— Какъв золум?

Володин не отговори — беше зает с трудна отсечка от пътя. Колата подскочи, после още веднъж. Няколко секунди напрегнато буча с мотора си по стръмното, сетне зави и нататък вече пое по асфалта, бързо набирайки скорост. Край нея профуча едно старо жигули и колона от няколко военни камиона. Володин пусна радиото и много скоро около четиримата в колата се затвори предишният познат и разбираем до най-малката подробност свят.

— За какъв золум ми спомена? — повтори въпроса си Шурик.

— Добре де — каза Володин, — хайде после. Ще си го имаш за домашно. А сега дай да мислим какво ще се разбираме с „Нефтехимпром“.

— Ти мисли — рече Шурик. — Ние нали сме главата. А ти си шията.

Той помълча още няколко секунди.

— И все пак изобщо не мога да стопля — каза той, — кой е този четвърти?

Бележки

[1] Басмач (рус.) — бандит-контрареволюционер по време на укрепване на съветската власт в Средна Азия — Б. пр.; думата „басмач“ произлиза от тюркския глагол „басмак“ — нападам, връхлитам — Б. NomaD.

[2] Отряд милиции особого назначения (рус.) — Милиционерски отряд със специално предназначение — Б. пр.

[3] „Лубянка“ — улица в Москва, на която се намира КГБ — Б. пр.

[4] ГУМ (Государственный универсальный магазин) — най-големият универсален магазин в Москва — Б. пр.

[5] Чифирь (рус.) — много силен чай (100 гр на литър), употребяван от затворниците и лагерниците вместо наркотик — Б. пр.

[6] Атас! (рус. жарг.) — сигнал за тревога в затвора — Б. пр.; заглавие на песен и албум на руската рок група „Любэ“ — Б. NomaD

[7] Шухер (рус. жарг.) — сигнал за бедствие, тревога — Б. пр.