Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чапаев и Пустота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (27 август 2007 г.)

Издание:

ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА. 2002. Издателска къща „Калиопа“, София. Превод: Таня БАЛОВА [, Виктор ПЕЛЕВИН (1997)]. Художник: —. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 6.99 лв. ISBN: 954-9840-13-1.

История

  1. — Добавяне

6

— Следваща спирка — „Динамо“, — съобщи гласът от високоговорителя.

Пътникът, седнал отсреща — един много странен наглед човек със сипаничаво кръгло лице, с мръсен ватен халат и чалма със следи от зелена боя — улови празния поглед на Сердюк, втренчен в него от няколко минути, почеса се по ухото, вдигна два пръста към чалмата си и каза високо:

— Хайл Хитлер!

— Хитлер хайл — любезно отвърна Сердюк и отмести погледа си.

Беше напълно необяснимо, какъв е този човек и защо пътува с метрото — с такава мутра би могъл да се вози най-малко в БМВ.

Точно над главата на особняка с престилката висеше плакат с пшеничена нива, на който някога е пишело: „Туй е нашето богатство“, но първото „т“ бе заменено с „х“ и накрая имаше удивителна. Сердюк въздъхна с разбиране, извърна се и зачете книгата върху коленете на съседа си отдясно — станала на баница брошура, обвита с вестник и надписана с химикалка: „Японският милитаризъм“. Вероятно бе някакво полусекретно съветско помагало с пожълтяла хартия и странен шрифт; в текста имаше доста курсивирани японски думи.

„При тях — прочете Сердюк — социалният дълг се преплита с чувството за естествен човешки дълг и е извор на дълбоко емоционална драма. За японците дългът е изразен в актуалните и до днес понятия «той» и «гири». «Той» е «дългът на благодарност» на детето към родителите, на васала към владетеля, на гражданина към държавата. «Гири» е «дълг», който изисква от всеки човек да действа според положението и мястото си в обществото. А също е дълг и към самия себе си: опазване на честта и достойнството на собствената личност, на собственото име. Готовността за саможертва в името на «той» и «гири» е своеобразен социален, професионален и човешки кодекс на поведение“.

Пътникът изглежда забеляза, че Сердюк наднича в книгата му, вдигна я чак до лицето си и така я обърна, че текстът стана напълно невидим. Сердюк затвори очи.

„Затова живеят нормално — помисли си той, — защото винаги помнят, че дългът ги зове. А не като нас — само да къркат.“

През следващите няколко минути в главата му се въртеше кой знае какво, но щом влакът спря на „Пушкинская“, Сердюк слезе от вагона с вече назряло в душата желание да пийне не, ами да се натряска. Отначало обаче желанието му беше безформено и неосъзнато и повече приличаше на смътна носталгия по нещо непостижимо и като че ли безвъзвратно изгубено. То доби истинска форма, едва когато Сердюк се озова пред дългата батарея от бронирани павилиони, през чиито амбразури към вражеската територия гледаха еднакви кавказки физиономии.

Трудно му беше да се спре на някое конкретно питие. Асортиментът бе голям, но някак долнопробен, като на избори. Сердюк дълго се колеба, докато най-после видя в един от павилионите бутилка портвайн с надпис „Ливадия“.

Още щом я зърна, ясно си спомни едно забравено утро от своята младост: оградения със сандъци ъгъл в двора на института, слънцето по жълтите листа и засмените колеги, които си подаваха друга една бутилка със същия портвайн (е, с малко по-различен етикет — тогава още я нямаше точката над „\“-то). Спомни си, че в това скрито от чуждите погледи кътче човек трябваше да се вмъкне през прътите на ръждива ограда, която му цапаше якето. Но най-важно от всичко беше не портвайнът и не оградата, а някогашните безкрайни възможности и маршрути в света, прострял надалеч извън заградения с решетка кът на двора. Те се мярнаха в спомените му само за миг и отекнаха в сърцето му с тъга.

А след спомена дойде ужасната мисъл, че всъщност оттогава светът изобщо не се е променил, че е невъзможно да го види пак така лесно от онзи ъгъл. Сега вече нямаше как да се промуши между прътите, нямаше как, пък и нямаше вече къде да се промушва, защото късчето пустота зад оградата отдавна е затрупано с поцинковани ковчези, пълни с житейски опит.

Но ако не можеше да види света от същия ъгъл, със сигурност можеше да го види от същия градус. Сердюк подаде парите през амбразурата на павилиона, грабна изскочилата оттам зелена граната, пресече улицата, предпазливо заобиколи двете локви с отразеното в тях свечеряващо се пролетно небе, седна на пейката срещу зеленикавия Пушкин и със зъби изтръгна от бутилката пластмасовата и запушалка. На вкус портвайнът бе същият като някога и още веднъж доказваше, че реформите, преминали като шумно ураганче само по повърхността, не бяха засегнали дълбинните основи на живота в Русия.

Сердюк гаврътна питието на няколко големи глътки и прилежно подхвърли бутилката към храстите зад гранитния бордюр. Натам веднага се насочи една интелигентна бабка, която допреди малко се правеше, че чете вестник. Той се облегна назад.

По своето естество опиянението е безлико и космополитично. Последвалият кеф нямаше нищо общо с обещанието на етикета с кипарисите, античните арки и звездите, блеснали в тъмно-синьото небе. По нищо не личеше, че портвайнът е от левия бряг и за миг Сердюк дори си помисли, че ако беше от десния бряг или примерно молдавски, околният свят едва ли щеше да претърпи някакви промени.

А в света бяха станали промени и то доста осезаеми. Той бе престанал да изглежда враждебен и минаващите наблизо хора постепенно се бяха превърнали от адепти на световното зло в негови жертви и дори не се досещаха, че са жертви. След още миг нещо се случи със самото световно зло — дали изчезна някъде или може би просто изгуби същината си. Опиянението стигна блажения си зенит, за няколко минути застина в апогея си, а после обичайната тежест на пиянските мисли повлече Сердюк обратно към реалността.

Наблизо минаха трима ученици и се чуха пресекливите им гласове, енергично повтарящи думата „далавера“. Техните смаляващи се силуети се движеха към паркирания до тротоара японски джип-амфибия с голяма лебедка отпред. Точно над джипа, от другата страна на булевард „Тверской“, като жълта кула от невидима крепостна стена стърчеше знакът на „Макдоналдс“. Сердюк си помисли, че всичко заедно — гърбовете на отдалечаващите се ученици, джипът и жълтото „М“ на червен фон — с нещо напомнят картината на Дейнека „Бъдещи летци“. Дори знаеше с какво — и в двата случая предопределеността на по-нататъшната съдба на персонажите бе напълно ясна. Бъдещите изтребители вече се бяха гмурнали в подлеза, но Сердюк продължаваше да мисли на тази тема: спомни си американския филм „Да убиеш Холандеца“ със заснетия в днешна Москва Ню-Йорк от трийсетте години. Там, на стената на едно от гангстерските свърталища висеше репродукция на „Бъдещи летци“. Този факт придаваше на филма някаква мъглявост и малко страшна многозначителност.

Впрочем, Сердюк се замисли върху политиката съвсем закратко и скоро се сети за прочетения в метрото откъс.

„Японците — рече си той — са велик народ! Само като си представя — хвърлиха им две атомни бомби, отнеха им острови, ама ей ги на, оцеляха… А бе защо у нас гледат само към Америка? За чий ни е изобщо пустата Америка? Трябва да следваме Япония, та ние сме съседи. Бог така е отредил. И те трябва да се сприятелят с нас — тогава заедно ще и видим сметката на тая Америка. Ще и припомним и атомната бомба, и Беловежката пушча…“[1]

По някакъв необясним, но категоричен начин тези мисли преляха в решението да вземе още една бутилка. Известно време Сердюк се чуди какво да си купи. Вече не му се пиеше портвайн. Пред игривото адажио от левия бряг предпочиташе някое спокойно и дълго анданте — нещо непретенциозно и безбрежно като океана от „Клуб «Пътешественик»“[2] или като пшеничената нива от акцията, срещу която беше заменил своя приватизационен бон. Той помисли две-три минути и реши да си купи холандски спирт, а едва на път към павилиона се досети, че го е избрал заради спомена от филма.

Всъщност, какво значение имаше? След като се върна на същата пейка отвори бутилката, напълни пластмасовата чаша до средата, изпи я и зина с опарена уста да си поеме въздух. После скъса вестника с увития в него хамбургер за мезе. Очите му се спряха върху някаква странна емблема — червено цвете с асиметрични листенца, оградено в кръг. Под емблемата имаше обява:

„Московският клон на японската фирма «Тайра инкорпорейтид» обявява конкурс за служители. Изисквания: познания по английски език и компютърна грамотност.“

Сердюк завъртя глава насам-натам. За миг му се стори, че до обявата е отпечатана друга, украсена с подобен знак. Той внимателно огледа парчето вестник и разбра каква е работата. Наистина, кръговете бяха два — до обиколеното с овал цвете имаше кръгче лук, подало се изпод кората хляб крайче посивяла мъртва плът със следи от нож и кървави капки кетчуп. Сердюк със задоволство забеляза, че различните пластове от реалността вече са започнали да се смесват, внимателно откъсна обявата от вестника, облиза от нея капката кетчуп, сгъна я и я прибра в джоба си.

Нататък всичко продължи както обикновено.

 

 

Сердюк се събуди от буца в стомаха и от сивкавата утринна светлина. По-дразнеща, разбира се, беше светлината, както винаги сякаш смесена с белина за дезинфекция. Огледа се и разбра, че си е вкъщи и че снощи явно е имал гости (кои точно, не помнеше). Едва успя да стане от пода, свали изпоцапаното си яке и шапката, излезе в коридора и ги окачи на закачалката. След това го споходи мисълта, че в хладилника може да има бира — няколко пъти в живота му подобно нещо наистина се беше случвало. Но малко преди да стигне до хладилника, чу, че телефонът на стената иззвъня. Вдигна слушалката и се помъчи да каже: „ало“, но дори опитът му да заговори бе свързан с такова страдание, че само изстена нещо като „ох-е-е-е“.

— Охайо дзаймас — бодро повтори слушалката. — Господин Сердюк?

— Да — отговори той.

— Здравейте. Казвам се Ода Нобунага и снощи разговарях с вас. По-точно, нощес. Вие бяхте така любезен да ми направите обаждане.

— Да — каза Сердюк и със свободната ръка се хвана за главата.

— Обсъдих вашето предложение с господин Есицуне Кавабата и той е готов да ви приеме за интервю днес в три часа следобед.

Гласът в слушалката беше непознат. Веднага стана ясно, че е чужденец — макар да не се долавяше никакъв акцент, събеседникът правеше големи паузи и сякаш преравяше целия си речник, за да намери подходящата дума.

— Много съм ви благодарен. За какво предложение става дума?

— За това, което вие направихте вчера. Или по-точно днес.

— А-а! — продума Сердюк. — А-а-а!

— Запишете си адреса — каза Ода Нобунага.

— Ей сега — отвърна Сердюк. — Един момент. Да си взема химикалка.

— Защо нямате бележник и химикалка до телефона? — с явно раздразнение попита Нобунага. — Деловият човек трябва да има.

— Записвам.

— Метростанция „Нагорная“, десен изход, там ще видите желязна ограда. И къща. Входът е откъм двора. Точният адрес е улица „Пятихлебная“ номер пет. Има такова… Табелка.

— Благодаря.

— Това е. Както се казва, сайонара — каза Нобунага и затвори.

Вира в хладилника нямаше.

 

 

На метростанция „Нагорная“ Сердюк се изкачи до земната повърхност много преди уговореното време, веднага видя олющената ламаринена ограда, но не повярва, че е същата, за която му бе говорил господин Нобунага — беше прекалено неугледна и мръсна. Известно време обикаля наоколо и спира случайните минувачи да пита къде е улица „Пятихлебная“. Май никой не знаеше, или може би не казваше, защото Сердюк срещаше предимно бавно кретащи бабки с тъмни дрехи.

Местността беше кошмарна, приличаше на обрасли в бурен руини от бомбардиран някога много отдавна индустриален квартал. Тук-там от тревата се подаваха ръждиви железа, имаше много простор и небе, а на хоризонта тъмнееше ивица гора. Независимо от баналните си черти районът беше много необичаен. Стига човек да погледнеше на запад, към зеленеещата ограда, и пред очите му се разкриваше обикновена градска панорама. Но погледнеше ли на изток, в полезрението му попадаше само огромно голо поле с няколко стърчащи улични лампи. Те приличаха на бесилки и на Сердюк му се стори, че изведнъж се е озовавал на някаква секретна граница между постиндустриална Русия и прастарата Рус.

Кварталът не беше от онези, в които сериозни чуждестранни фирми биха открили свои офиси. Затова той си помисли, че става дума за някаква съвсем малка фирмичка на неколцина ненагодили се към живота тук японци. (По неясни причини се сети за селяните от „Седемте самураи“). Разбра защо са проявили към пиянското му обаждане такъв интерес и дори усети прилив на съчувствие и топлота към тези ограничени хора, неуспели, както и той, да се уредят в живота. Тогава вече измъчващата го през целия път мисъл, че все пак трябваше да се избръсне, изчезна.

 

 

На описаната от господин Нобунага „къща“ отговаряха няколко десетки сгради наоколо. Кой знае защо Сердюк реши, че търси точно сивия осеметажен блок със стъклен гастроном на партера. И наистина, като се разходи две-три минути из двора, забеляза едно окачено месингово квадратче с надпис „ТЪРГОВСКА КЪЩА ТАЙРА“ и миниатюрно бутонче на звънец, почти незабележимо сред грапавините по стената. На около метър от табелката на огромни панти висеше груба желязна врата, боядисана в зелено. Сердюк се огледа смутено. Освен за нея, табелката можеше да се отнася още само за чугунения капак на уличната шахта върху асфалта. Той изчака часовникът му да покаже три без две минути и позвъни.

Вратата веднага се отвори. На прага стоеше неизбежната горила с маскировъчни дрехи и черна гумена палка в ръка. Сердюк му кимна и отвори уста да обясни причината за посещението си, но изведнъж замръзна на място.

Вътре се виждаше малък вестибюл с маса, телефон и един стол, а на стената отсреща висеше огромно пано с нарисуван коридор, отдалечаващ се към безкрайността. Сердюк хубавичко се взря в паното и разбра, че не е никакво пано, ами истински коридор, който започва зад стъклена врата. Беше много странен — с висящи по стените фенери, през чиято тънка оризова хартия прозираха трепкащи светлинки. Подът бе посипан с дебел пласт жълт пясък и отгоре настлан с тънки рогозки от нацепен бамбук, съединени в нещо като пътека. По фенерите с ярка червена боя беше нарисуван същият онзи знак от обявата във вестника — цвете с четири ромбовидни листенца (страничните бяха по-дълги), заобиколено от кръг. Коридорът водеше не към безкрайността, както му се стори отначало (Сердюк за първи път виждаше подобно разпределение в московско жилище), ами плавно завиваше надясно и краят му се губеше незнайно къде.

— Кажете! — наруши тишината бодигардът.

— Имам среща с господин Кавабата — сепна се Сердюк. — Сега.

— Ами влизайте де. Той не обича дълго да държим отворено.

Сердюк пристъпи напред и бодигардът затвори вратата, като завъртя ръкохватката на масивната брава, която приличаше на вентил.

— Събуйте се, моля — каза той. — Ей ви гета.

— Какво? — не разбра Сердюк.

— Гета. А бе, така викат на техните чехли. Вътре се влиза само с тях. Няма начин.

Сердюк видя на земята някакви дървени обувки, които изглеждаха много грозни и неудобни — приличаха на високи налъми с раздвоени въжени каишки. Човек можеше да ги обуе само на босо, защото каишката трябваше да влезе между големия и втория пръст на крака му. Хрумна му, че бодигардът сигурно се шегува, но забеляза в ъгъла няколко чифта черни лачени чепици, от които се подаваха чорапи. Той седна на ниската пейка и започна да се събува. Когато приключи с процедурата, стана и забеляза, че гетата са го направили с десетина сантиметра по-висок.

— Сега вече може ли? — попита той.

— Може. Вземете си фенер и напред по коридора. Стая номер три.

— За какво ми е фенер? — изненада се Сердюк.

— Така е прието — каза бодигардът, свали от стената един от фенерите и му го подаде. — Вие вратовръзката също не я носите, за да ви топли, нали?

Сердюк, който за първи път след дългогодишно прекъсване тази сутрин си беше сложил вратовръзка, намери аргумента за достатъчно убедителен. Много му се искаше да надникне във фенера, за да види дали пламъчето вътре е истинско или не.

— Стая номер три — повтори бодигардът, — само че цифрата е на японски. Има три чертички една над друга. А бе като триграмата „небе“.

— А — каза Сердюк. — разбрах.

— И в никакъв случай не хлопайте. Просто дайте знак, че сте зад вратата — изкашляйте се или кажете нещо. И чакайте да ви отговорят.

С походка на щъркел и с фенер в протегнатата си ръка, Сердюк тръгна напред. Беше му много неудобно да върви, рогозките ядно скърцаха под краката му и той чак се зачерви от мисълта как ли се смее бодигардът, като гледа подире му. След плавния завой се озова в малка слабо осветена зала с черни греди по тавана. Отначало не видя наоколо никакви врати, но после разбра, че високите прегради всъщност са плъзгащи се врати. На една от тях висеше листче хартия. Сердюк вдигна фенера, видя три нарисувани с туш чертички и разбра, че точно това е стая номер три.

Отвътре се чуваше тиха музика. Свиреше непознат струнен инструмент — звуковите нюанси бяха необичайни, а мелодията, построена върху странни, може би древни мотиви, бе тъжна и бавна. Сердюк тихо се изкашля. Откъм стената не последва никакъв отговор. Той се изкашля още веднъж, по-силно и си помисли, че ако трябва да кашля пак, сигурно ще повърне.

— Влезте — каза глас отвътре.

Сердюк отмести преградата наляво и видя стая, чийто под бе застлан с обикновени черни рогозки. В ъгъла, подвил босите си крака, върху купчина пъстроцветни възглавнички седеше човек с тъмни дрехи. Той свиреше на странен инструмент, подобен на дълга лютня с малък резонатор, и не реагира на появата му по никакъв начин. Лицето му трудно би могло да бъде наречено монголоидно. В чертите му се долавяше по-скоро нещо южняшко. (Мислите на Сердюк дори изминаха един съвсем конкретен маршрут — той си спомни за миналогодишното си пътуване до Ростов на Дон.) В стаята имаше черен заоблен факс, чиито жици стигаха до дупка в стената, и някакъв котлон с обемиста тенджера отгоре. Сердюк влезе, остави фенера на пода и затвори след себе си.

Човекът за последен път дръпна струните, вдигна нагоре подпухналите си очи да изпрати завинаги отлитащия от света звук, и внимателно остави инструмента си на пода. Движенията му бяха бавни и много предпазливи, сякаш го беше страх да не оскърби с несръчен или рязък жест някого, който присъстваше в стаята, но Сердюк не можеше да го види. После извади от горното джобче на сакото си кърпичка, изтри сълзите от очите си и се обърна към своя посетител. Двамата се гледаха известно време.

— Здравейте. Казвам се Сердюк.

— Кавабата — представи се човекът, скочи на крака, бързо се приближи до него и го хвана за ръката. Дланта му беше студена и суха. — Заповядайте — рече той и буквално го задърпа към купчината възглавници. — Седнете. Моля ви, седнете.

Сердюк седна.

— Аз… — понечи да продума, но Кавабата го прекъсна:

— Не искам и да чуя. Ние в Япония имаме една традиция, много стара традиция, жива и до днес — ако в дома ви влезе човек с фенер в ръка и обут с гета, значи, навън е нощ и времето е лошо, затова първото, което трябва да направите, е да му предложите топло саке.

С тия думи Кавабата измъкна от тенджерата една дебела бутилка с късо гърло. Тя беше затворена с херметична запушалка, а за гърлото и бе вързан дълъг канап, с който домакинът всъщност я издърпа. Отнякъде се появиха две малки порцеланови чашки с неприлични рисунки. Хубавици с неестествено високи вежди по някакъв сложен начин се отдаваха на сериозни наглед мъже с малки сини шапчици. Кавабата наля догоре.

— Заповядайте — каза той и подаде на Сердюк едната от чашките.

Сердюк я гаврътна: течността доста приличаше на водка, разредена с оризова вода, и то гореща. Сигурно затова, веднага щом я глътна, той повърна направо върху рогозките. Така го досрамя и се отврати от себе си, че чак стисна очи.

— О — любезно каза Кавабата, — навън сигурно е истинска буря.

После плесна с ръце.

Сердюк поотвори клепачи. Появиха се две момичета, облечени точно като нарисуваните върху чашките жени. На това отгоре имаха същите високи вежди. Той се вгледа и разбра, че са изрисувани с туш върху челата им. С други думи, приликата бе тъй голяма, че ако не беше преживеният преди няколко секунди позор, мислите му щяха да се развихрят доста фриволно. Момичетата бързо сгънаха изцапаните рогозки, на тяхно място постлаха чисти и изчезнаха през вратата — но не през тази, през която бе влязъл той, а през друга плъзгаща се плоскост.

— Моля — каза Кавабата и му подаде нова чашка саке. Сердюк вдигна поглед, усмихна се гузно и сви рамене.

— Сега — продължи домакинът — всичко ще е наред.

Сердюк пи. Наистина беше по-различно — сакето плавно се хлъзна надолу и изпълни тялото му с целебна топлина.

— Вижте — изломоти той, — аз…

— Първо още по едно — прекъсна го японецът. Факсът на пода издрънча и от него заизлиза нагъсто

покрит с йероглифи лист хартия. Кавабата го изчака да спре, откъсна го от апарата и задълбочено започна да го изучава, напълно забравил за госта си.

Сердюк се огледа наоколо. Стените на стаята бяха облицовани с еднакви дървени плоскости и сега, когато сакето бе изтрило последиците на вчерашната вълна от носталгия, всяка от тях изглеждаше като врата към неизвестността. Впрочем, една от плоскостите с окачена на нея гравюра явно не беше врата.

Както и всичко останало в офиса на господин Кавабата, гравюрата беше странна. Представляваше огромен лист хартия с небрежно изпълнени, но точни линии, сгъстяващи се към центъра на картината. Тя изобразяваше гол мъж (фигурата бе силно стилизирана, но че беше мъж, човек можеше да се досети от реалистично възпроизведения полов орган), застанал на ръба на урва. На шията на мъжа висяха няколко тежки разнокалибрени гири и във всяка ръка той държеше по един меч. Очите му бяха завързани с бял парцал. Под краката му зееше пропаст. Имаше още няколко малки подробности — мъглив залез, птици в небето и покрив на далечна пагода, но независимо от тези романтични отклонения най-важното, което оставаше в душата ти след гледката на гравюрата, беше безизходицата.

— Творбата е на нашият народен художник Акети Мицухиде — каза Кавабата — същият, дето наскоро се отрови с риба фугу. Как бихте определили смисъла на гравюрата?

Сердюк плъзна поглед по нарисувания човек като тръгна от разголения член към увисналите на гърдите гири. После неочаквано за самия себе си продума:

— Ами да, разбира се. Той и гирите. Тоест, „той“ и „гири“.

Кавабата плесна с ръце и се засмя.

— Още саке?

— Знаете ли — отговори Сердюк, — с удоволствие, но все пак може би първо интервюто? Аз се напивам бързо.

— Интервюто вече свърши — рече Кавабата и напълни чашките. — Нека ви кажа каква е работата. Нашата фирма съществува много отдавна, толкова отдавна, че ако чуете, опасявам се да не повярвате. За нас най-важното нещо са традициите. Ако ми позволите да се изразя образно, тук се влиза само през една много тясна врата и вие току-що уверено прекрачихте прага и. Честито.

— Каква врата? — попита Сердюк. Кавабата посочи гравюрата.

— Ето тази — отвърна той. — Единствената, която води до „Тайра Инкорпорейтед“.

— Не ви разбирам напълно. Доколкото знам, вие се занимавате с търговия и за вас…

Кавабата вдигна ръка.

— Често с ужас забелязвам — рече той, — че половин Русия вече е заразена от отвратителния западен прагматизъм. Е, нямам предвид вас, но имам пълни основания да го кажа.

— Че какво му е лошото на прагматизма? — попита Сердюк.

— В древни времена чиновниците у нас са били назначавани на отговорни постове след изпит, на който са пишели съчинение за прекрасното. Това е много мъдър принцип, защото ако човек има понятие за неща, несъизмеримо по-възвишени от всички бюрократични манипулации, тогава несъмнено би се справил и с тях. Щом вашият ум с мълниеносна бързина успя да проникне в тайната на шифрованата в рисунката древна алегория, нима ще ви затруднят ценоразписи и товарителници? Никога. Нещо повече, след отговора ви за мен ще бъде чест да пия с вас. Моля, не ми отказвайте.

Подир втората чаша Сердюк ненадейно за самия себе си потъна в спомени за вчерашния ден: значи, от площад „Пушкин“ е отишъл на Чистие пруди. Е, не беше много ясно защо — в ума му бе останал само паметникът на Грибоедов[3], видян под някакъв странен ъгъл, сякаш изпод пейката.

— Да — замислено каза Кавабата, — в действителност обаче тази рисунка е страшна. Ние се различаваме от животните само по установените помежду ни правила и ритуали. Да ги нарушим е много по-лошо, отколкото да умрем, защото само те ни отделят от бездната на хаоса, започваща точно под краката ни, стига, разбира се, да свалим превръзката от очите си. Той посочи с пръст гравюрата.

— Но ние в Япония имаме и следната традиция: понякога за миг, дълбоко в себе си, да забравим всички традиции. Както се казва, да се откажем от Буда и Мара[4], за да усетим неописуемия вкус на реалността. Такъв миг понякога ражда изключителни творения на изкуството…

Кавабата още веднъж погледна човека с мечовете, застанал над пропастта, и въздъхна.

— Да, — отбеляза Сердюк. — У нас сега животът също кара човек да се отрича от всичко. А пък традициите… Е, да, някои хора ходят по разни там църкви, но иначе — гледаме малко телевизия и мислим за пари.

Усети, че доста е снижил нивото на разговора и че е крайно време да каже нещо умно.

— Сигурно е така — добави той и подаде на Кавабата празната си чаша, — защото по природа русинът не е склонен към метафизични търсения и се задоволява с онова примесено с алкохолизъм безбожие, което, ако трябва да сме честни, е основната ни духовна традиция.

Кавабата наля на Сердюк и на себе си.

— Тук ще си позволя да не се съглася напълно — рече той. — И ето защо. Наскоро за нашата колекция от руско религиозно изкуство се сдобих с…

— Вие колекционирате? — попита Сердюк.

— Да — отговори Кавабата, стана от пода и се приближи до един от стелажите. — Това също е един от принципите на нашата фирма. Ние винаги се стремим да проникнем дълбоко в душата на народа, с който работим. Не че искаме да извлечем някакви допълнителни дивиденти; вниквайки в неговата… Как беше на руски? Менталност, нали?

Сердюк кимна.

— Не — продължи Кавабата и отвори някаква голяма папка. — По-скоро искаме да извисим до нивото на изкуството дори най-отдалечената от него дейност. Разбирате ли, ако продавате партида картечници на някаква, така да се каже, пустота и от нея в банковата ви сметка постъпват незнайно как спечелени пари, тогава вие почти няма да се различавате от касов апарат. Но ако продавате същата партида картечници на хора, за които знаете, че всеки път, когато убиват, са длъжни да се каят пред трите ипостаса на Създателя, тогава обикновеният акт на продажба се извисява до нивото на изкуство и добива съвсем друго качество. Не за тях, разбира се, а за вас. Вие сте в хармония, вие сте в единство с Вселената, където действате, и вашият подпис под договора придобива същия екзистенциален статус… Правилно ли го казвам на руски?

Сердюк кимна.

— Същия екзистенциален статус, какъвто имат изгревът на слънцето, морският прилив или полюшването на стръкчето трева от вятъра… За какво говорехме в началото?

— За вашата колекция.

— А, да. Ето, вижте, ако обичате.

Той подаде на Сердюк голям лист, покрит с тънък пласт защитно фолио.

— Само ви моля да внимавате.

Сердюк взе листа. Беше парче прашен сивкав картон, изглежда доста стар. Върху него с черна боя, през шаблон, диагонално беше отпечатана думата „Бог“.

— Какво е това?

— Руска концептуална икона от началото на века — каза Кавабата. — Творба на Давид Бурлюк[5]. Знаете ли го?

— Чувал съм.

— Колкото и да е странно, той не е много известен в Русия — каза Кавабата. — Но както и да е. Разгледайте я внимателно!

Сердюк още веднъж погледна листа. Буквите бяха пресечени от бели линии, останали изглежда от ивиците хартия между отворите на шаблона. Думата беше отпечатана грубо и около нея имаше засъхнали петна от боята — всичко заедно по странен начин приличаше на следа от ботуш.

Сердюк долови погледа на Кавабата и произнесе нещо като „Да-ааа“.

— Колко смисъла има тук? — продължаваше японецът. — Чакайте, мълчете, ще се опитам да ви обясня какво виждам аз и ако пропусна нещо, вие ще го допълните. Нали?

Сердюк кимна.

— Първо — започна Кавабата — самият факт, че думата „Бог“ е отпечатана през шаблон. Именно така тя прониква в съзнанието на човек през детските му години — като шаблонен отпечатък, същият, както и в милиарди други умове. Обаче много неща зависят от повърхността — ако хартията е неравна и грапава, отпечатъкът ще бъде неясен, а ако там вече има някакви други думи, не се знае какво ще остане в крайна сметка върху такава хартия. Затова казваме, че всеки има своя Бог. И още, погледнете великолепната грубост на буквите — техните ръбове направо дращят погледа. Невероятно е, че една трибуквена дума може за някого да е източник на вечна любов и милосърдие, чийто отблясък прави живота в този свят донякъде възможен. От друга страна, даденият отпечатък прилича на дамга за жигосване на добитък, но е единственото нещо, на което човек да се уповава. Съгласен ли сте?

— Да — каза Сердюк.

— Ако всичко опираше само до това, обаче, творбата в ръцете ви нямаше да е кой знае какво — целият й спектър от идеи можете да чуете на всяка атеистична лекция в някой селски клуб. Но тук има една малка подробност. Тя прави иконата наистина гениална и я поставя — не ме е страх да го кажа — по-високо от „Троицата“ на Рубльов. Знам, че разбирате за какво ви говоря, но ви моля, оставете ме да го кажа аз.

Кавабата направи една тържествена пауза.

— Естествено, имам предвид ивиците празнота, останали от шаблона. Щеше да е много лесно да бъдат запълнени, но тогава творбата нямаше да е това, което е сега. Нали? Човек започва да гледа думата, от видимостта на смисъла преминава към видимата форма и изведнъж забелязва незапълнените празнини — и точно там, единствено в това „никъде“, може да открие какво се стремят да му посочат огромните грозни букви, защото думата „Бог“ разкрива нещо, което няма как да бъде показано. Почти като при Екхарт[6] или… Впрочем, няма значение. Мнозина са се опитвали да го кажат с думи. Например Лаодзъ[7]. Помните ли — за колелото и спиците? Или за съдината, чиято ценност се определя от нейната вместимост? И ако кажа, че всяка дума е нещо като съдина, и всичко зависи от това, колко побира? Нима ще започнете да ме оборвате?

— Не — каза Сердюк.

Кавабата отри от челото си капките благородна пот.

— Сега погледнете гравюрата на стената още веднъж.

— Да — рече Сердюк.

— Виждате ли как е композирана? Сегментът на реалността, където се намира „той“ и „гири“, е точно в центъра, а наоколо е празнотата, от която възниква и в която отива. Ние в Япония не безпокоим Вселената с непотребни мисли относно причините за възникването и. Не обременяваме Бог с понятието „Бог“. Но независимо от всичко, празнотата в гравюрата е същата, каквато я виждате в иконата на Бурлюк. Значимо съвпадение, нали?

— Разбира се — каза Сердюк и му подаде празната си чашка.

— Но подобна празнота няма да откриете в западната религиозна живопис — продължи Кавабата и му наля. — Там всичко е запълнено с материални обекти — с някакви завеси, драперии, купички с кръв и Бог знае какво още. Уникалното възприемане на реалността, отразено в тези две произведения на изкуството, обединява само нас и вас. Тъй че според мен Русия наистина се нуждае от алхимически брак с Изтока.

— Честна дума — каза Сердюк, — снощи тъкмо за това…

— Именно с Изтока — прекъсна го Кавабата, — а не със Запада. Разбирате ли? В дълбините на руската душа зее същата пустота, каквато зее и в дълбините на японската. И точно от въпросната пустота възниква светът, възниква всеки миг. Наздраве.

Кавабата пи след Сердюк и разклати празната бутилка.

— Да — каза той, — ценността на съдината, естествено, се определя от нейната празнота. Но ценността на нашата съдина през последните няколко минути извънредно много нарасна. Нарушава се балансът между ценността и липсата на ценност, което е много лошо. Най-страшното е да изчезне балансът.

— Да — съгласи се Сердюк. — Точно така. Какво, свърши ли?

— Можем да прескочим за още — отвърна Кавабата и си погледна часовника. — Е, ще изпуснем мача…

— Запалянко ли сте?

— Привърженик съм на „Динамо“ — съвсем свойски му намигна Кавабата.

 

 

С протритото си яке с качулка и гумените си ботуши Кавабата никак не приличаше на японец. Сега вече съвсем бе заприличал на човек, дошъл от Ростов на Дон. Възникваха обаче предположения и то доста мрачни: защо пък точно оттам?

Впрочем, Сердюк отдавна знаеше, че повечето чужденци по улиците на Москва всъщност не са никакви чужденци, а ей така, неуспели търговци, пооткраднали малко пари и понапазарували в магазин „Калинка-Стокман“[8]. За по-сигурно истинските чужденци, навъдили се в невероятни количества в Москва, от много години вече се обличаха тъй, че по нищо да не се различават от обикновените минувачи. Естествено, повечето от тях научаваха как изглежда обикновеният московски минувач от предаванията на Си Ен Ен. А като се стараеше да покаже жителите на Москва, поели след призрака на демокрацията по изпепелената пустиня на реформите, тази програма в деветдесет процента от случаите даваше в едър план предрешени като московчани служители на американското посолство. Те изглеждаха доста по-правдоподобно, отколкото накипрените като чужденци столичани. Така че, независимо от приликата на Кавабата с гражданин на Ростов, а по-точно тъкмо благодарение на нея и особено на факта, че в лице не приличаше кой знае колко на японец, веднага ставаше ясно, че е чистокръвен японец, излязъл за малко от офиса си в московския сумрак.

Освен това, Кавабата водеше Сердюк по един от маршрутите, ползвани само от чужденци — гмуркаше се в тъмните дворове между къщите, провираше се през разни безистени и дупки в телените огради, така че след няколко минути Сердюк напълно изгуби ориентация и изцяло се довери на своя стремителен спътник. Много скоро двамата се озоваха на една крива улица с няколко будки и Сердюк разбра, че са стигнали целта си.

— Какво ще вземем? — попита той.

— Мисля, литър саке — каза Кавабата. — Тъкмо като за нас. Е, и нещо за мезе.

— Саке ли? — изненада се Сердюк. — Че тук има ли саке?

— Точно тук — да — отвърна Кавабата. — В Москва има само три места, където човек може да си купи нормално саке. Как мислите, защо сме открили офиса си наблизо?

„Нещо се занася“ — помисли си Сердюк и погледна витрината. Асортиментът беше най-обикновен, само че сред бутилките имаше няколко непознати еднолитрови шишета с етикети, гъсто изписани с йероглифи.

— Черно саке — промуши глава през отвора на будката Кавабата. — Две. Да.

Сердюк пое едната бутилка и я мушна в джоба си. Другата Кавабата задържа у себе си.

— Сега още нещо — рече японецът, — съвсем набързо.

Поеха покрай редицата магазинчета и скоро се озоваха пред един ламаринен павилион, с врата цялата на дупки — дали от куршуми, дали от пирони, а може би и от едното, и от другото, както става обикновено. Двата прозореца бяха с традиционните декоративни решетки с полукръг от метален прът в долния ъгъл и разперени над него ръждиви лъчи. Над вратата висеше табела с надпис „СТОКИ ЗА ДОНА“ или може би „за дома“ — съмнителната буква бе нещо средно между „м“ и „н“.

Отвътре павилионът изглеждаше досущ като всички подобни павилиони — по рафтовете имаше кутии с блажна боя и безир, мостри на фаянсови плочки, а един от щандовете бе отрупан с лъскави брави за различни модели сейфове. Но в ъгъла, върху преобърната пластмасова вана Сердюк зърна нещо, което никога не беше виждал.

Там бе сложена черна кираса, блестяща от лака и миниатюрните си златни инкрустации. До нея стоеше рогат шлем, също покрити с черен лак, с ветрило от пластинки за предпазване на врата. А на челото на шлема грееше сребърна петолъчка.

На стената до кирасата висяха няколко различни по дължина мечове и голям асиметричен лък.

Докато Сердюк разглеждаше целия този арсенал, Кавабата бе потънал в тих разговор с продавача. Двамата май си говореха за някакви стрели. После Кавабата помоли да му свалят от стената дългия меч в украсената с бели ромбове ножница. Като го издърпа до средата, той с нокът опита острието (Сердюк забеляза, че японецът борави с меча много предпазливо, и дори когато проверява острието, гледа да не го докосне с пръст). Стори му се, че Кавабата напълно е забравил за неговото съществуване и реши да му напомни за себе си.

— Извинете — обърна се той към него, — какво може да значи звездата на шлема? Предполагам, че е някакъв символ?

— О, да — каза Кавабата. — Символ е и то много древен. Една от емблемите на орден „Октомврийска звезда“.

— Хм. Какъв пък е този орден? — попита Сердюк. — Да не са го давали на доячките в древността?

Кавабата го изгледа продължително и ъгълчето на устата му се изви присмехулно.

— Не — отговори той. — Никога на никого не е даван. Просто определени хора изведнъж са проумявали, че вече могат да го носят. По-точно — че винаги са можели.

— А за какво се дава?

— Няма нещо, за което би могъл да се дава.

— Ама че идиоти има на тоя свят — разпалено изтърси Сердюк.

Кавабата изведнъж прибра меча в ножницата. Въздухът в миг се изпълни с неловко мълчание.

— Голям шегаджия сте — инстинктивно се опита да заглади положението Сердюк. — Защо не кажете „орден «Червено знаме на труда»“?

— Не съм чувал за такъв орден — отвърна Кавабата. — Орден „Жълт флаг“ наистина съществува, но е от съвсем друга област. И защо си мислите, че съм шегаджия? Аз рядко се шегувам. А когато го правя, предупреждавам с тих смях.

— Извинете, ако съм казал нещо не на място — изрече Сердюк. — Просто съм пиян.

Кавабата сви рамене и върна меча.

— Ще го вземете ли? — попита продавачът.

— Не този. Завийте ми ей онзи, малкия.

Докато Кавабата плащаше, Сердюк излезе навън. Имаше отвратителното усещане, че е направил голям гаф, но като погледна няколко пъти към небето, където вече примигваха влажните пролетни звезди, се успокои. После пред очите му отново се мярнаха разперените пръти-лъчи от решетките на прозорците и с тъга си помисли, че всъщност и Русия е страна на изгряващото слънце, най-малкото понеже то над нея нито веднъж не е изгрявало напълно. Реши, че може да сподели наблюдението си с Кавабата, но когато, хванал под мишница тесния пакет, японецът излезе от павилиона, тази мисъл вече бе отлетяла, изместена от непреодолимата жажда за алкохол.

Изглежда Кавабата бе разбрал всичко от половин поглед. Той се отдалечи на няколко метра от вратата, сложи пакета до едно мокро черно дърво, което растеше от четвъртита дупка в асфалта, и каза:

— Сигурно знаете, че в Япония пием сакето затоплено. И, разбира се, никой никога не би го пил направо от бутилката, защото ще е в разрез с ритуала. А да го пиеш някъде навън е просто позор. Но има един древен начин, който позволява да го сториш, без да станеш за резил. Нарича се „конникът си почива“. Може да се преведе и като „почивката на конника“.

Без да откъсва очи от Сердюк, Кавабата извади бутилката от джоба си.

— Според преданието — продължи той, — великият поет Аривара Нарихира навремето си трябвало да замине като пратеник в провинция Исе. Пътят бил дълъг, а тогава се пътувало на кон и това отнемало много дни. Вило лято. Нарихира яздел заедно с неколцина приятели и неговата възвишена душа била изпълнена с печал и любов. Когато конниците се уморявали, те слизали от конете и подкрепяли силите си с обикновена храна и няколко глътки саке. За да не привлекат разбойниците, не палели огън и го пиели студено. Декламирали си чудни стихове за това, което виждали наоколо и за това, което носели в сърцата си. Сетне отново поемали пътя си…

Кавабата отвори запушалката.

— Оттогава е станало традиция пиеш ли саке като мъжете от древността, да мислиш за тях. После мислите ти постепенно да прелеят в светла печал, родена в сърцето, когато всички заедно осъзнавате преходността на целия свят и сте завладени от неговата хубост. Хайде сега заедно…

— С удоволствие — каза Сердюк и посегна към бутилката.

— Не така изведнъж — дръпна я Кавабата. — Вие за първи път участвате в ритуала, тъй че нека ви разкрия последователността на действията и тяхното значение. Правете като мен, а аз ще ви обясня символичния смисъл на всичко.

Той сложи бутилката до пакета.

— Първо трябва да вържем конете.

Подръпна долния клон на дървото да провери дали няма да се скърши и взе да върти ръце около него, сякаш намотаваше въже. Сердюк разбра, че е негов ред да стори същото. Вдигна ръце към по-горния клон и приблизително повтори манипулациите на Кавабата, който го гледаше внимателно.

— Не така — рече японецът, — нали ще му е неудобно.

— На кого? — попита Сердюк.

— На коня ви. Вързахте го прекалено високо. Как ще пасе? Почивката не е само за вас, но и за вашия верен другар.

По лицето на Сердюк се изписа недоумение и Кавабата въздъхна.

— Разберете — търпеливо продума той, — чрез ритуала ние един вид се пренасяме в епохата Хейан. Пътуваме за провинция Исе и е лято. Много ви моля, вържете юздата на друг клон.

Сердюк реши, че е по-разумно да не спори. Завъртя ръце над горния клон, а после — над по-долния.

— Сега вече е съвсем друго нещо — каза Кавабата. — Остава да съчиним стихове за това, което виждаме наоколо.

Той затвори очи, помълча няколко секунди, а после гърлено занарежда някаква дълга фраза, но Сердюк не долови в нея нито ритъм, нито рима.

— Имам предвид горе-долу онова, дето си говорехме — поясни японецът. — Как невидими коне пасат невидима трева, и че всичко е къде по-реално от асфалта тук, който в действителност не съществува. Но общо взето е изградено върху игра на думи. Сега е ваш ред. Сердюк се почувства смазан.

— Какво да кажа? — гузно рече той. — Нито пиша стихове, нито ги обичам. Защо са ни думи, щом имаме звездно небе?

— О, — възкликна Кавабата, — великолепно. Великолепно. Колко сте прав! Само трийсет и две стъпки, но струват колкото цяла книга!

После се отдалечи на една крачка и се поклони два пъти.

— И колко добре стана, че пръв издекламирах своите стихове! След вас в никакъв случай не бих събрал кураж! Къде сте изучили танка?[9]

— Е, — уклончиво каза Сердюк.

Кавабата му подаде бутилката. Сердюк отпи няколко големи глътки и му я върна. Японецът също я надигна. Пи на малки глътчици, сложил свободната си ръка на гърба — изглежда в това също имаше някакъв сакрален смисъл, но за всеки случай Сердюк се въздържа от въпроси. Докато Кавабата пиеше, той запали цигара. След две или три дръпвания самоувереността му се възвърна и дори малко го досрамя за одевешната му плахост.

— Между другото, за коня — подхвана той. — Не че съм го вързал високо. Просто напоследък започнах бързо да се уморявам и всеки път си почивам по два-три дни. Затова юздата му е дълга. Инак ще вземе да изпасе всичката трева още през първия ден…

Лицето на Кавабата се промени. Той се поклони още веднъж, отмести се по-встрани и започна да разкопчава якето на корема си.

— Какво ще правите? — попита Сердюк.

— Много ме е срам — отвърна японецът. — След като съм претърпял такъв позор, повече не мога да живея.

Той седна на асфалта, разгъна пакета, извади оттам меча и по острието се плъзна лилаво зайче от светещата над главите им неонова лампа. Сердюк най-после разбра какво се кани да прави Кавабата и успя да го сграбчи за ръцете.

— Много ви моля, престанете — възкликна той със съвсем искрена уплаха. — Бива ли да отдавате толкова голямо значение на дреболии?

— Ще можете ли да ми простите? — патетично попита Кавабата и се изправи на крака.

— Умолявам ви да забравите това глупаво недоразумение. А и любовта към животните е благородно чувство. Трябва ли да се срамувате от него?

Кавабата помисли малко и бръчките на челото му се изгладиха.

— Прав сте — рече той. — Наистина ме тласкаше не желанието да ви покажа, че знам повече от вас, а състраданието към умореното животно. Наистина няма нищо срамно в случая. Дори и да съм казал някоя глупост, не съм станал за резил.

После прибра меча обратно в ножницата, олюля се и отново надигна бутилката.

— Дори между двама благородни мъже да възникне малко недоразумение, нима то няма да потъне вдън земя, ако и двамата насочат към него остриетата на своите умове? — попита той и подаде бутилката на Сердюк.

Сердюк допи останалото.

— Разбира се, че ще потъне. Ами да.

Кавабата вдигна глава и мечтателно се загледа в небето.

— Защо са ни думи, щом имаме звездно небе? — издекламира той. — Ах, колко хубаво. Знаете ли, много ми се ще да отбележим този изключителен момент с някой жест. Дали да не пуснем нашите коне? Нека пасат в прекрасната равнина, а нощем да ходят в планините. Та те са заслужили свободата си, нали?

— Вие сте много мил човек — каза Сердюк.

С несигурна стъпка Кавабата се приближи до дървото, грабна меча и със светкавично движение отсече долния клон. Той падна на асфалта. Японецът размаха ръце и започна да крещи нещо нечленоразделно. Сердюк разбра, че отпъжда конете. После Кавабата се върна, вдигна бутилката и с разочарование изля няколкото останали капки върху асфалта.

— Става студено — забеляза Сердюк и се огледа, инстинктивно усетил, че още малко и от влажния московски въздух ще изплува някой милиционерски патрул. — Дали да не се върнем в офиса?

— Разбира се — съгласи се Кавабата, — разбира се. Тъкмо ще хапнем нещо.

 

 

Сердюк нямаше спомен как са се върнали. Той се съвзе чак в същата онази стая, откъдето бе започнало тяхното пътешествие. Двамата с Кавабата седяха на пода и ядяха фиде от дълбоки чаши. Въпреки, че новата бутилка беше вече преполовена, Сердюк усети, че е напълно трезвен и в приповдигнато настроение. Кавабата явно също беше в добро настроение, защото си тананикаше:

— И носят тюнагона млааади сега с превързана глава…

Той размахваше в такт дървените пръчици и тънките змийчета на фидето се разхвърчаваха навред из стаята. Някои от тях падаха по Сердюк, но това не му правеше особено впечатление.

Като се нахрани, Кавабата отмести чашата и се обърна към Сердюк.

— Я ми кажете — започна той, — какво му трябва на човек, завърнал се у дома след някое опасно пътешествие и вече утолил жаждата и глада си?

— Не знам — отговори Сердюк. — Ние обикновено пускаме телевизора.

— Неее — рече Кавабата. — Ние в Япония произвеждаме най-добрите телевизори в света, но съзнаваме, че телевизорът е просто малко прозрачно прозорче в духовната шахта за смет. Нямам предвид нещастниците, които цял живот като хипнотизирани гледат безкрайния поток от помия и се чувстват живи, само когато видят кутия с познатата консерва. Става дума за хората, достойни да бъдат споменати в нашия разговор. Сердюк сви рамене.

— Нищо не се сещам — каза той.

Кавабата присви очи, попримъкна се към него, усмихна се и за миг наистина заприлича на хитър японец.

— А спомняте ли си, че след като пуснахме конете, преминахме през река Тъндзин и тръгнахме към Портите Рашомон, вие ми споменахте за топлината на другото тяло, легнало до вас? И дали точно към това не се е стремяла душата ви?

Сердюк трепна.

„Педал — помисли си той. — Как не го усетих по-рано?“

Кавабата се попримъкна още малко.

— Та то е едно от малкото естествени чувства, които човек може да изпитва и до днес. Пък и нали се съгласихме, че Русия има нужда от алхимически брак с Изтока, не е ли тъй? А?

— Има — гърчейки се вътрешно, каза Сердюк. — Разбира се. Вчера тъкмо си го мислех.

— Добре — продължи Кавабата. — Но всяко нещо, случило се с народите и страните, се повтаря под формата на символ в живота на отделния човек в тези страни и народи, нали? Русия — това сте вие. Така че, ако говорите искрено, а друго, естествено не бих могъл да допусна, хайде тогава незабавно да извършим въпросния ритуал. Да подкрепим, тъй да се каже, нашите думи и мисли със символично сливане на началата.

Кавабата се наведе и му намигна.

— Пък и предстои ни да работим съвместно, а нищо не сближава мъжете така, както…

Той намигна още веднъж и се усмихна. В отговор Сердюк се ухили машинално и констатира, че в устата на Кавабата липсва един зъб. Впрочем, много по-съществено му се струваше друго: първо се сети за заплахата от СПИН и второ, спомни си, че бельото му не е съвсем чисто. Кавабата стана, отиде до гардероба, поровичка вътре и му подхвърли някакъв парцал. Беше синя шапчица, точно като върху главите на мъжете, нарисувани по чашите за саке. Японецът си сложи друга една шапчица, прикани го с жест да стори същото и плесна с ръце.

Тозчас плоскостта на стената се отмести встрани и Сердюк чу звуците на доста дивашка музика. Оттатък, в малката стаичка, приличаща повече на килер, стояха четири-пет момичета с дълги пъстроцветни кимона и с музикални инструменти в ръце. В първия момент Сердюк си помисли, че не са с кимона, а по-скоро с някакви дълги, зле ушити пеньоари, омотани в талията с пешкири, за да приличат на кимона. После обаче се досети, че кимоната всъщност са нещо като пеньоари. Момичетата поклащаха глави насам натам, усмихваха се и свиреха. Едното държеше балалайка, другото потракваше с писани лъжици от Палех, а останалите две стискаха малки пластмасови пискуни, които издаваха пронизващ кошмарен звук — нещо напълно естествено, защото такива пискуни изобщо не се правят, за да се свири на тях, а за да пораждат усещане за щастие по разните детски утра.

Момичетата се усмихваха малко измъчено и пластът руж върху бузите им май бе прекалено дебел. Чертите им също нямаха нищо японско — бяха най-обикновени руски лица, дори не чак толкова хубави. Но една от девойките приличаше на бившата съученичка на Сердюк — Маша.

— Жената, Семьон — замислено рече Кавабата — изобщо не е създадена, за да ни затрие. В чудния миг, когато тя ни обвива с тялото си, ние сякаш се пренасяме в щастливата страна, от която сме дошли тук и в която ще идем след смъртта си. Аз обичам жените и не се срамувам да си го призная. Всеки път, щом се слея с някоя, аз сякаш…

Той не довърши, отново плесна с ръце и момичетата с танцова стъпка и вперили поглед в празното пространство пред себе си, тръгнаха в гъста редичка право срещу Сердюк.

— Шеста зона, пета зона, четвърта зона и ето че нашите коне поемат наляво и от мъглата изплува въжделеният дворец Судзаку — говореше Кавабата като го гледаше внимателно и си закопчаваше панталона.

Сердюк вдигна глава от постелката. За няколко минути май бе потънал в сън. Японецът явно продължаваше някакъв свой разказ, чието начало гостът не помнеше. Той се погледна — беше само по старата си захабена тениска с олимпийска символика, а останалите му дрехи бяха разхвърляни наоколо. Раздърпани, полуголи и безстрастни, момичетата се суетяха около врящия в ъгъла електрически чайник. Сердюк започна бързо да се облича.

— По-нататък, пред лявото крило на двореца — продължаваше Кавабата, — тръгваме надясно и сега се носим към Портите, Дарили Светлина… И всичко зависи от това кой точно поетичен лад най импонира на вашата душа. Ако тоналността, звучаща вътре във вас, е обикновена и радостна, препускате направо. Ако мислите ви са далеч от тленното, насочвате се наляво към Портата на Вечния Покой. И накрая, ако сте млад и лудетина, и душата ви жадува за наслади, тръгвате надясно и преминавате през Портата на Продължителната Радост.

Настръхнал под втренчения поглед на Кавабата, Сердюк си обу панталоните, облече ризата и сакото и започна бързо да увива около шията си вратовръзката, но се оплете с възлите и, плю и я прибра в джоба си.

— А после — продължаваше Кавабата, тържествено вдигнал пръст нагоре (той изглеждаше погълнат от речта си и Сердюк разбра, че няма защо нито да се притеснява, нито да бърза) — после през която и порта да сте влезли в императорския дворец, вие ще се озовавате в един и същи двор! Замислете се само какво откровение е това за човек, свикнал да чете езика на сравненията! Понеже по който и път да се е устремило сърцето ви, който и маршрут да си е набелязала душата ви, вие винаги се връщате към едно и също нещо! Нали помните как: всички неща се връщат към едно, но към кое се връща едното? А?

 

 

Сердюк престана да гледа в пода.

— Та къде се връща едното? — отново попита Кавабата и очите му заприличаха на две цепки.

— Тук, тук — уморено отвърна Сердюк.

— О — каза японецът, — както винаги задълбочено и точно. И тъкмо за рядко срещаните конници, издигнали се в прозрението си до тази истина, тъкмо за тях в първия двор на императорския дворец расте портокалово дръвче в съчетание с… С какво бихте посадили портокал?

Сердюк въздъхна. От японските растения знаеше само едно.

— Как беше… Сакура — рече той. — Цъфнала сакура.

Кавабата отстъпи назад и за пореден път се поклони.

В очите му май отново блеснаха сълзи.

— Да-да. Точно така. Портокал и вишна в първия двор, а по-нататък, пред покоите на Летящите аромати — глициния, пред покоите на Застиналите цветя — слива, пред покоите на Отразената светлина — круша. О, колко ме е срам, че ви подлагам на подобен унизителен разпит! Но повярвайте, не съм виновен аз. Такива са…

Той погледна насядалите около чайника момичета и два пъти плесна с ръце. Те грабнаха чайника и разпилените си по пода парцали, бързо изчезнаха в килера, от който бяха дошли, и преградата след тях се затвори. Сега вече нищо не напомняше за пожара от страсти, бушувал в стаята преди минути, освен може би няколкото бели капки върху факса.

— Такива са правилата на нашата фирма — завърши Кавабата. — Както ви казах, изричайки думата „фирма“, аз правя не съвсем точен превод. Всъщност по-правилно е да го наречем клан. Но ако употребим термина веднага, можем да предизвикаме подозрения и страх. Затова предпочитаме отначало да разберем с какъв човек си имаме работа, а после вече да се впускаме в подробности. И макар във вашия случай отговорът да ми беше ясен още от момента, в който ми издекламирахте онова вълшебно стихотворение…

Кавабата застина на място, притвори очи и няколко секунди мърда устни. Сердюк се досети, че повтаря фразата за звездното небе, която той самият вече почти не помнеше.

— Изключителни думи. Да, та от същия този момент, на мен всичко ми се изясни окончателно. Но има правила, много строги правила и аз съм длъжен да ви задам необходимите въпроси. Сега трябва да ви кажа следното — продължи Кавабата. — Тъй като вече споменах, че нашата фирма в действителност е по-скоро клан, служителите ни са не толкова служители, колкото членове на клана. И задълженията им също се различават от обичайните задължения на наемен работник. По-просто казано, ние ви приемаме за член на нашия клан, един от най-древните в Япония. Вакантната длъжност, която ще заемете, се нарича „помощник мениджър по северните варвари“. Естествено наименованието може да ви се стори обидно, но такава е традицията, а тя е по-стара от град Москва. Красив град, между другото, особено лете. Длъжността е самурайска и не може да бъде заемана от човек от простолюдието. Така че, ако сте готов да я изпълнявате, ще ви произведа в самурай.

— А в какво се състои работата?

— О, нищо сложно — отвърна Кавабата. — Книжа, клиенти. Погледнато отвън, като в другите фирми, само че вашето вътрешно отношение към всичко, което става, трябва да отговаря на космическата хармония.

— А заплатата? — попита Сердюк

— Ще получавате двеста и петдесет коку ориз годишно — каза Кавабата и примижа за миг, за да пресметне нещо. — Значи, около четиридесет хиляди ваши долара.

— Долара?

— Както желаете — сви рамене Кавабата.

— Съгласен съм.

— Не съм и очаквал друго. Сега ми кажете, готов ли сте да се признаете за самурай от клана Тайра?

— И още как.

— Готов ли сте да свържете с нашия клан своя живот и смърт?

„Ама че ритуали си имат — помисли си Сердюк. — Кога им остава време да правят телевизори“?

— Готов съм — отвърна той.

— Готов ли сте, ако ви призове вашето гири, като истински мъж да хвърлите ефимерното цвете на този живот в пустотата зад ръба на пропастта? — попита Кавабата и кимна към гравюрата.

Сердюк я погледна отново.

— Готов съм. Разбира се. Цветето зад ръба на пропастта. Колко му е.

— Заклевате ли се?

— Заклевам се.

— Превъзходно — каза Кавабата, — превъзходно. Сега остана една малка формалност и край. Трябва да получим потвърждение от Япония. Ще отнеме само няколко минути.

Той седна пред факса, измъкна от купчината хартия един чист лист, а после в ръката му неизвестно откъде се появи четчица.

Сердюк промени позата си. От дългото седене на пода краката му бяха изтръпнали и той си помисли, че трябва да пита Кавабата дали може да си донесе в службата някоя мъничка табуретка. После се огледа наоколо да потърси саке, но бутилката, в която беше останало малко, бе изчезнала. Кавабата се трудеше над листа и Сердюк се поколеба дали да му задава въпроси — никак не беше сигурен, че по този начин няма да наруши ритуала. Спомни си само за дадената цветиста клетва. „Божичко — помисли си той, — колко клетви съм давал през живота си! За делото на комунистическата партия обещах ли да се боря? Поне пет пъти, ако ги броим от детските години. Обещах ли на Маша да се оженим? Обещах. Вчера пък, след Чистие пруди, когато пихме с ония идиоти, обещах, че следващата бутилка ще е от мен. А сега ей докъде я докарах. Цвете в пропастта.“

Междувременно Кавабата свърши да работи с четчицата, подуха листа и му го показа. С черен туш беше нарисувал голяма хризантема.

— Какво е това? — попита Сердюк.

— О, това е хризантема. Вижте, когато нашето семейство се попълва с нов член, радостта за целия клан Тайра е толкова голяма, че не можем да я изразим писмено. Тогава, за да изпратим съобщение до ръководството, върху хартията обикновено рисуваме цвете. Пък и става дума за същото онова цвете, за което си говорихме преди малко. То символизира вашия живот, вече принадлежащ на Тайра, и същевременно по своеобразен начин свидетелства, че окончателно го възприемате като бързотечна ефимерност…

— Ясно — каза Сердюк.

Кавабата още веднъж духна листа, после го пъхна в отвора на факса и започна да набира някакъв извънредно дълъг номер.

Чак на третия път успя. Факсът забръмча, зелената лампичка в ъгъла му замига и хартията бавно взе да потъва в черния процеп.

Кавабата съсредоточено гледаше апарата, без да мърда и без да променя позата си. Минаха няколко тягостно дълги минути, сетне факсът отново забръмча и някъде изпод черното му дъно тръгна друг лист. Сердюк веднага се досети, че е отговорът.

Кавабата изчака хартията да излезе докрай, издърпа я от машината, погледна я и бавно обърна поглед към Сердюк.

— Честито — каза той — искрено ви поздравявам! Отговорът е най-благоприятен.

После му подаде листа. Сердюк го взе и видя друга рисунка: беше дълга, леко извита пръчка с някакъв орнамент от стърчащи издатини в единия и край.

— Какво е това? — попита той

— Меч — тържествено каза Кавабата — символ на новото ви статукво в живота. И понеже изобщо не съм се съмнявал, че резултатът от преговорите ще е такъв, разрешете да ви връча, тъй да се каже, вашето удостоверение.

И му подаде същия къс меч, който бе купил в тенекиения павилион.

Дали заради втренчения и немигащ поглед на японеца, дали поради някаква химическа реакция в преситения му от алкохол организъм, Сердюк изведнъж осъзна цялата важност и тържественост на момента. Той понечи да коленичи, но навреме се сети, че така правят не японците, а средновековните европейски рицари. Дори (ако човек се замисли) не самите те, ами актьорите, дето ги играят в някой ужасно съветски филм на Одеската киностудия. Затова просто протегна ръце и внимателно пое студения инструмент на смъртта. Върху ножницата имаше орнамент, който не беше забелязал преди — три летящи жерава. Златната жичка, инкрустирана в черния лак, образуваше леки и стремителни контури с необикновена хубост.

— В тази ножница е вашата душа — продължаваше да го гледа право в очите Кавабата.

— Какъв хубав рисунък — каза Сердюк. — Чак си спомних една песен за жеравите. Как беше?… „И в строя им едно местенце има — дали това местенце е за мен…“

— Да-да — поде Кавабата. — Пък и дали на човек му трябва повече място? Господи Шакямуни[10], целият ни свят с всичките му проблеми лесно би се побрал между два жерава, дори не — би се изгубил между перата в крилото на само един от тях… Днешната вечер е тъй поетична! Да пийнем ли още? За мястото в ятото на жеравите, дето най-после е ваше?

От думите му Сердюк усети полъха на нещо мрачно, но не му отдаде значение — на Кавабата едва ли му беше известно, че въпросната песен е за душите на убитите войници.

— С удоволствие — рече той, — но след малко. Аз… Изведнъж се чу силно хлопане по вратата. Японецът се обърна и извика нещо на своя език, плоскостта се плъзна встрани и през отвора надникна някакъв мъж, също с южняшко лице. Той каза нещо и Кавабата кимна.

— Ще трябва да изляза замалко — обърна се домакинът към Сердюк. — Мисля, че има важни вести. Ако желаете, поразгледайте някой от албумите — посочи с глава към полицата той, — или просто останете насаме със себе си.

Кавабата бързо напусна стаята и затвори вратата. Сердюк се приближи до стелажите и погледна дългата редица от разноцветни гръбчета, но после се отдалечи към ъгъла, седна на рогозката и се облегна на стената. Беше загубил всякакъв интерес към всички тези гравюри.

В сградата бе тихо. Чуваше се само как някъде горе пробиват стената — вероятно поставяха желязна врата. Отвъд плъзгащия се панел момичетата се псуваха едва чуто, шепнешком. Бяха съвсем наблизо, но нищо от ругатните им не можеше да се разбере. Приглушените звуци от няколкото гласове се наслагваха един върху друг и се сливаха в тихо, успокояващо шумолене, сякаш зад стената имаше градина и от вятъра шумоляха листата на цъфнали вишни.

 

 

Сердюк се събуди от тихо мучене. Беше заспал, но изглежда доста отдавна. Кавабата седеше в средата на стаята вече преоблечен с бяла риза и избръснат, а косата му, доскоро разбъркана, бе изрядно сресана назад. Точно той издаваше му ченето, дето събуди Сердюк — някаква унила мелодия, по-скоро подобна на продължителен стон. В ръцете си японецът държеше дълъг меч и го лъскаше с бяло парцалче. Сердюк забеляза, че ризата му не е закопчана и отдолу се виждат гладките му, без косми, гърди и корем.

Като забеляза, че се е събудил, Кавабата обърна лицето си към него и широко му се усмихна.

— Наспахте ли се? — попита.

— Не че спях — каза Сердюк, — ами ей така.

— Ясно, подремнали сте. Всички ние през живота си дремем. И се събуждаме чак накрая. Помните ли, че когато се връщахме в офиса, минахме през един ручей?

— Да — отговори Сердюк, — тая рекичка бликаше от тръбите.

— Тръби — не тръби, няма значение. Та помните ли мехурите в ручея?

— Помня ги. Големи мехури бяха.

— Точно така. — Кавабата вдигна острието до нивото на очите си и го огледа внимателно. — Светът наистина прилича на мехури върху водата. Нали?

Сердюк си помисли, че японецът е прав и много му се прииска да му каже нещо, за да го накара да усети до каква степен разбира и споделя чувствата му.

— Нещо повече — рече той и се повдигна на лакът. — Прилича на… сега… прилича на снимка на мехурите, паднала зад шкафа и изядена от плъховете.

Кавабата се усмихна отново.

— Вие сте истински поет. Абсолютно съм убеден.

— А напълно е възможно — с въодушевление продължи Сердюк — плъховете да са я изяли, преди да е била проявена.

— Прекрасно — каза Кавабата, — прекрасно. Но това е поезия на думите, а има и поезия на делата. Надявам се вашето последно стихотворение без думи напълно да отговаря на стиховете, с които днес ме радвате цял ден.

— Какво имате предвид? — попита Сердюк. Кавабата внимателно сложи меча върху рогозката.

— Животът е променлив — замислено рече той. — Рано сутрин никой не може да знае какво го чака вечерта.

— Случило ли се е нещо?

— О, да. Нали знаете, че бизнесът прилича на война? Та кланът Тайра има враг, много могъщ враг. Минамото.

— Минамото ли? — попита Сердюк и го полазиха тръпки. — И какво?

— Днес пристигна новината, че на токийската фондова борса в резултат на коварно предателство „Минамото груп“ е изкупила контролния пакет акции на „Тайра Инкорпорейтед“. Замесени са и една английска банка, и сингапурската мафия, но те нямат значение. Ние сме разбити. А врагът ликува.

Известно време Сердюк мълчеше и се чудеше какво ли означава всичко това. Ясно беше само, че не означава нищо добро.

— Но ние двамата — каза Кавабата, — самураите от клана Тайра никога няма да допуснем променливите сенки на всички тия нищожни мехури на битието да помрачат нашия дух, нали?

— Н-не — отвърна Сердюк.

Кавабата се закиска свирепо и очите му блеснаха:

— Не. Минамото няма да видят нашето унижение и позор. Човек трябва да напуска живота така, както белите жерави изчезват зад облака. И нека в този прекрасен момент в нашите сърца да не остане нито едно дребнаво чувство.

Той рязко, заедно с рогозката, върху която седеше, се завъртя на пода и се поклони на Сердюк.

— Моля ви за една услуга. Когато разпоря корема си, отсечете ми главата!

— Какво?

— Главата, отсечете ми главата. Ние го наричаме последна услуга. И самураят, помолен да я направи, не може да откаже, без да се покрие с позор.

— Но аз никога… В смисъл преди…

— Много е просто. Хоп и край. Ш-ш-ш-шу! Кавабата направи стремителен мах с ръка.

— Опасявам се, че няма да мога — каза Сердюк. — Нямам никакъв опит.

Японецът се замисли и изведнъж посърна, сякаш го бе споходила някаква изключително тежка мисъл. После удари с длан по рогозката.

— Добре, че скоро напускам живота — каза той и вдигна гузен поглед към Сердюк. — Бива ли да съм такъв невежа и грубиян!

После скри лицето си в шепи и започна да се поклаща насам-натам.

Сердюк тихо стана, приближи се на пръсти до плъзгащата се врата, безшумно я отмести и излезе в коридора. Бетонът под босите му крака беше неприятно студен и той изведнъж с ужас разбра, че докато в търсенето на саке двамата с Кавабата са обикаляли разни подозрителни тъмни улички, обувките и чорапите му са стояли в коридора до входа, там, където ги беше оставил днес следобед. А с какво е бил обут изобщо не можеше да си спомни. Също както не можеше да си спомни и нито как двамата с Кавабата са излезли навън, нито как са се върнали.

„Да се махам, да се махам тутакси — помисли си той, докато завиваше зад ъгъла. — Най-важното е да се махна, пък после ще му мисля.“

Бодигардът се надигна от табуретката срещу него.

— Къде сме тръгнали по туй време? — с прозявка попита той. — Часът е три и половина сутринта.

— Ами позаседях се — рече Сердюк. — Събеседване.

— Е, добре — съгласи се охранителят. — Дайте си пропуска.

— Какъв пропуск?

— За излизане.

— Но на влизане не ми дадохте никакъв пропуск.

— Точно така — каза бодигардът, — за излизане обаче трябва да го имате.

Светещата лампа на масата хвърляше блед лъч върху обувките на Сердюк, които стояха до стената. На метър от тях беше изходът, а зад него — свободата. Той пристъпи към обувките си. Сетне още малко. Бодигардът равнодушно погледна босите му крака.

— Пък и после — каза той и леко завъртя гумената палка — ние си имаме режим. Сигнализация. До осем вратата е заключена. Ако я отворя, ченгетата веднага ще пристигнат. Приказки, протоколи. Така че не мога да отворя. Само в случай на пожар. Или наводнение.

— Но този свят — умолително продума Сердюк — прилича на мехури върху водата.

Бодигардът се подсмихна и кимна.

— Е, ясно е къде работим. Но и ти ме разбери. Я си представи, че заедно с тия мехури по водата плува и една инструкция. Тъй че, докато тя се отразява в един от мехурите, в единайсет заключваме, в осем отключваме. И точка.

Сердюк долови в гласа му някаква колебливост и се опита да понатисне още мъничко в същата насока.

— Господин Кавабата ще бъде много изненадан от вашето поведение. Уж сте охрана в сериозна фирма, а трябва да ви обяснявам такива елементарни неща. Нима не разбирате, че щом всичко наоколо е мираж…

— Мираж, мираж — замислено повтори бодигардът и се загледа в някаква точка, намираща се явно далеч отвъд стената. — Знам. Не съм на пост за първи ден. Всяка седмица имаме инструктаж. Но аз не казвам, че вратата е реална. Знаете ли какво си мисля за нея?

— Какво?

— Според мен, няма никаква субстанционна врата. Има само съвкупност от елементи на възприятие, по природа празни откъм съдържание.

— Точно така — зарадва се Сердюк и направи още една мъничка крачка към обувките си.

— Но преди осем сутринта аз няма да отключа тази съвкупност — каза бодигардът и удари с гумената палка по дланта си.

— Защо? — попита Сердюк. Пазителят сви рамене.

— За теб е карма — отговори той, — за мен е дхарма[11], а всъщност е просто ала-бала. Едно нищо. Дето и него го няма.

— М-да. Инструктажът ви е доста сериозен.

— Има си хас. Провежда го японската служба за сигурност.

— И сега какво да правя?

— Как какво? Чакаш до осем. И ги помоли да ти издадат пропуск.

Сердюк още веднъж погледна яките му рамене и палката в ръцете му, после бавно се обърна и пое обратно. Имаше ужасното усещане, че думи, способни да накарат пазача да отвори вратата, все пак съществуват, но не е успял да ги намери. „Да би сутрите четяло, би откупа знаяло“ — мрачно си помисли той.

— Ей — подвикна му охранителят, — не се разхождай без гета. Тук подът е бетонен. Ще си простудиш бъбреците.

Сердюк се върна в кабинета, затвори безшумно и долови силен мирис на изгоряло и на женска пот. Скрил лицето си в шепи, японецът продължаваше да седи на пода и да се поклаща насам-натам. Май не беше усетил излизането му.

— Господин Кавабата — тихо рече Сердюк. Кавабата пусна ръцете си.

— Лошо ли ви е?

— Много ми е лошо. Ужасно съм зле. Ако имах стотина корема, незабавно щях да ги разпоря всичките. Никога в живота си не съм изпитвал такъв срам.

— Но какво е станало? — попита Сердюк и със съчувствие коленичи срещу него.

— Аз се осмелих да ви помоля за последна услуга, без изобщо да помисля, че на вас няма да има кой да ви я направи, ако пръв си направя сепуко. Чудовищен позор.

— На мен? — попита Сердюк и се изправи. — На мен??

— Ами да — също стана Кавабата и впери в очите му пламналия си поглед. — На вас кой ще ви отсече главата? Да не би Гриша?

— Кой Гриша?

— Ами бодигардът. Нали току-що разговаряхте с него? Той може само да ви строши черепа с тояжката си. А според правилата тя трябва да се отсече и не просто да се отсече, а да се отсече така, че да увисне само на парче кожа. Представяте ли си колко ще е грозно да се търкулне? Седнете де, седнете.

В погледа му имаше такава хипнотична мощ, че без да иска, Сердюк седна върху рогозката — силите му стигнаха само да отмести поглед от лицето на японеца.

— Изобщо, струва ми се, не знаете какво гласи за сепуко учението за правото и смело завръщане във вечността — каза Кавабата.

— Какво?

— Имате ли представа как се разпаря корем?

— Не — тъпо загледан в стената отвърна Сердюк.

— Начините са различни. Най елементарен е хоризонталният срез. Но той е посредствена работа. Дето казваме ние, пет минути позор и виждаш Буда Амида[12]. Все едно да влезеш в Чистата Земя със запорожец. Вертикалният срез е малко по-добър, но е в стил lower-middle class[13] и то провинциален. Накрая може да си позволим нещо по-изискано. А може и накръст. Тук има два начина — прав кръст и диагонален кръст. Но пак не ви ги препоръчвам. Защото ако срезът е отгоре надолу, някои хора могат да видят в него християнски алюзии, а ако е диагонален — Андреевския флаг[14]. Освен това, могат да си помислят, че го правите заради Черноморския флот. А вие не сте морски офицер, нали?

— Така е — безизразно потвърди Сердюк.

— Затуй ви казвам — няма смисъл. Преди година-две двойният успореден срез беше много на мода, но той е сложно нещо. Така че бих ви посъветвал да направите дълъг диагонален разрез отдолу нагоре и отляво надясно и накрая леко да се върнете към средата. От чисто естетическа гледна точка е безупречен и след вас аз сигурно ще сторя същото.

Сердюк се опита да стане, но Кавабата сложи ръка на рамото му и го накара отново да седне.

— За съжаление, налага се да правим всичко набързо

— въздъхна той. — Няма нито бели паравани, нито подходящи ароматни пръчици. Няма воини с извадено оръжие, които да чакат в края на площадката… Макар че има един Гриша, но какъв воин е той. Пък всъщност не ни и трябват. Освен при положение, че самураят измени на клетвата и откаже да си направи сепуко. Тогава го пребиват като куче. В спомените ми няма подобни случаи, но все пак много е красиво, когато около заградения квадрат чакат хора с извадено оръжие и слънцето блести по стоманата… Всъщност… Искате ли да повикам Гриша? И Семьон от втория етаж? Та всичко да е възможно най-близо до истинския ритуал?

— Недейте — каза Сердюк.

— Прав сте. Напълно сте прав. Вие, естествено, разбирате, че най-важното във всеки един ритуал е не как изглежда отвън, а какво е вътрешното му съдържание.

— Разбирам, разбирам. Всичко разбирам — с омраза го погледна Сердюк.

— Затова съм напълно сигурен, че всичко ще мине много добре.

Кавабата вдигна от пода късия меч, който бе купил в магазинчето, извади го от ножницата, рязко замахна с него два-три пъти във въздуха и рече:

— Върши работа. Сега вижте. Винаги има два проблема: след пробождането да не паднете по гръб, защото никак, ама никак няма да е красиво, но тук аз ще ви помогна. И вторият — да не засегнете гръбнака. Значи, острието не бива да влиза прекалено дълбоко. Хайде да направим следното…

Той взе няколко листа с факсове, между които Сердюк забеляза и онзи с нарисуваната хризантема, наслага ги един върху друг, сгъна ги на две и внимателно обви острието тъй, че от него да се подават само десетина сантиметра.

— Така. Сега с дясната ръка хващате дръжката, а с лявата — ето тук. Забивате не много силно, инак, да ви кажа, ще се заклещи и… После нагоре и надясно. А сега сигурно искате да се съсредоточите. Нямате много време, но за толкова ще ви стигне.

Сердюк седеше някак вцепенен и продължаваше да гледа стената. В главата му пъплеше мисълта, че трябва да блъсне Кавабата, да изскочи в коридора и… Но там вратата бе заключена, пък и този Гриша с палката. Имало и някакъв Семьон на втория етаж. По принцип, можеше да се обади в милицията, но тук е Кавабата с меча… А и милицията няма да дойде по туй време. Но най-неприятното беше следното: всеки от изброените начини на поведение предполагаше, че ще настане мигът, когато по лицето на Кавабата ще се изпише почуда и после тя ще се смени с презрителна гримаса. А в днешната вечер все пак имаше нещо, на което Сердюк не искаше да изневери и дори знаеше какво е то — моментът, когато двамата вързаха конете за клона на дървото и започнаха да си декламират стихове. И макар всъщност да нямаше нито коне, нито стихове, все пак беше истинско, тоест каквото трябваше да бъде. Докато онзи свят зад вратата, която се отключва в осем сутринта…

В мислите на Сердюк настана кратка пауза и той веднага дочу слаби звуци, долитащи от всички страни. Кавабата седеше със затворени очи пред факса и коремът му тихо къркореше. Сердюк си помисли, че той със сигурност ще извърши цялата процедура бляскаво и с лекота. Но светът, който японецът щеше да напусне (ако тази дума означава всичко почувствано и преживяно), със сигурност бе много по-привлекателен от вмирисаните и огласяни от пеенето на Филип Киркоров московски улици, връхлитащи Сердюк всяка сутрин.

Той разбра защо изведнъж си помисли за Киркоров — откъм стаята с момичетата долиташе някаква негова песен. После се чуха гласове в кратък спор, приглушен плач и щракна дистанционно. Невидимият телевизор започна да предава новините, но на Сердюк му се стори, че всъщност не каналът се смени, а просто Киркоров спря да пее и започна да говори. Сетне долетя трескавият шепот на едно от момичетата:

— Ами да, гледай! Пак е къркан! Походка оверлог! Направо е кьоркютук, заклевам се!

Сердюк помисли още няколко секунди.

— А бе майната им на всичките — решително каза той. — Дай меча.

Кавабата бързо се приближи до него, полуколеничи и с дръжката напред му го подаде.

— Чакай — Сердюк разкопча ризата под сакото си. — Може ли през тениската?

Кавабата се замисли.

— Общо взето, случвало се е. През хиляда четиристотин петдесет и четвърта година, след като губи битката при Окехадзама, Такеда Кацуери си разпаря корема направо през ловните дрехи. Тъй че, нормално е.

Сердюк хвана меча.

— Не — спря го Кавабата. — Нали ви казах: с дясната хващате дръжката, а с лявата — обвитото с хартия. Ето така.

— Просто го забивам и край, нали?

— Един момент, един момент. Сега.

Кавабата се затича през стаята, взе големия си меч, върна се при Сердюк и застана зад него.

— Вие може да не го мушкате много дълбоко. Докато аз ще трябва. Защото… нали нямам секундант. А вие сте късметлия. Сигурно добре сте си поживели.

— Ами — леко се усмихна Сердюк. — Като другите.

— Затова пък умирате като воин — каза Кавабата. — Е, аз съм готов. Броим до „три“.

— Добре — отвърна Сердюк.

— Поемаме си дълбоко въздух, и… Хайде. Едно… Две… Сердюк изведнъж се сети, че все пак не успя да види дали пламъчето във фенера, дето му го дадоха на влизане, е истинско, но сега, естествено, беше вече късно.

— Две и половина… И-три! Сердюк заби меча в корема си.

Хартията опря в тениската му. Болката не беше особено голяма, но студеното острие се усещаше доста неприятно.

Факс-апаратът на пода иззвъня.

— А така — рече Кавабата. — А сега нагоре и надясно. По-смело, по-смело… Точно така, правилно.

Сердюк зарита с крака.

— Сега бързо връщане към средата и с двете ръце навътре. А така, така… Правилно… Хайде сега само още един-два сантиметра…

— Не мога — едва чуто продума Сердюк, — всичко ми пари!

— Че как иначе — каза Кавабата. — Ей сега. Той се втурна към факса и вдигна слушалката.

— Ало! Да! Именно, тук е. Да, модел деветка, на две хиляди километра.

Сердюк изтърва меча на пода и с две ръце затисна кървящия си корем.

— Бързо! — изхриптя той. — Бързо!

Кавабата се навъси и му направи знак да изчака.

— Какво? — изрева в слушалката той. — Как ще е скъпо три и петстотин? Миналата година я взех за пет хиляди!

Бавно, като в кино преди да започне прожекцията, светлината пред очите на Сердюк угасна. Известно време той продължи да седи на земята, а после започна полека да се свлича настрани. Но преди дясното му рамо да докосне пода, всичките му сетива изчезнаха; остана само безкрайната болка.

— Къде е ударена бе! Къде! — долиташе от червената пулсираща тъмнина. — Две драскотини на бронята, на това ударена ли му викаш? Какво? Какво? Ти си простак! Лайно скапано! Какво? А бе що ти не си е… ш майката!

Слушалката издрънча върху вилката и факс-апаратът веднага започна да звъни отново.

Сердюк забеляза, че пространството, откъдето долитат телефонните позвънявания и ругатните на Кавабата и където изобщо става нещо, е някъде много далеч и представлява толкова нищожен сегмент от реалността, че човек трябва да напряга всички сили, за да успее да проследи какво се случва там. Същевременно нямаше никакъв смисъл да се напряга тъй мъчително, макар вече да знаеше, че животът е точно това. Значи цялото му дълго, изпълнено с тъга, надежда и страх човешко съществуване е било просто мимолетна мисъл, за миг привлякла вниманието му. А сега Сердюк (всъщност, не беше никакъв Сердюк) плуваше в една неокачествима пустота и чувстваше, че се приближава към нещо огромно, излъчващо непоносима жега. Най-ужасното бе, че огромното и бълващо огън нещо идва откъм гърба му и той няма никаква възможност да види какво представлява. Чувстваше се кошмарно и започна трескаво да търси точката, където бе останал целият познат му свят. По някакво чудо успя да я намери и в главата му като камбана екна гласът на Кавабата:

— На островите отначало не повярваха, че ще се справите. Но аз бях сигурен. А сега разрешете да ви направя последната услуга. Ос-с-с!!

 

Дълго време след това нямаше абсолютно нищо, така че би било неправилно да се каже „дълго време“, защото и времето също го нямаше. А после се чу покашляне, скърцане на дюшеме и гласът на Тимур Тимурович:

— Да, Сеня. Ето така те намерихме пред калорифера с розичка в ръка. Помниш ли поне с кого всъщност си пил?

Отговор не последва.

— Татяна Павловна — каза Тимур Тимурович — два кубика, ако обичате. Да.

— Тимур Тимурович — ненадейно се обади откъм ъгъла Володин, — били са духове.

— Нима? — любезно попита Тимур Тимурович. — Какви духове?

— Ами от дома на Тайра. Заклевам се. И той се е държал с тях така, сякаш е търсел смъртта. И май наистина я е търсел.

— Тогава защо е останал жив?

— Защото е бил по тениска с олимпийска символика. Нали помните Московската олимпиада? Много, много мънички емблемки, нали? А той се е пробол през тениската.

— И какво?

— Да предположим, че са били магически йероглифи. Чел съм, че в древността имало един монах, целият изписан със защитни знаци. Само ушите забравили да му изпишат. И когато дошли духовете Тайра, те му ги взели, защото всичко останало било за тях просто невидимо.

— А защо са дошли? В смисъл — при този монах?

— Защото много хубаво свирел на флейта.

— А, на флейта — каза Тимур Тимурович — Съвсем логично. А не ви ли изненадва, че въпросните призраци са привърженици на „Динамо“?

— Какво чудно има? — отговори Володин. — Едни призраци са привърженици на „Спартак“, други — на ЦСКА. Защо пък трети да не са привърженици на „Динамо“?

Бележки

[1] Беловежка пушча — гориста местност на границата между Русия и Полша. — Б. пр.

[2] „Клуб путешественников“ — популярно телевизионно предаване — Б. пр.

[3] Ал. С. Грибоедов (1795–1829) — руски писател и драматург, автор на пиесата „От ума си тегли“ и др. — Б. пр.

[4] Мара — въплъщение на смъртта и унищожението в будизма — Б. пр.

[5] Д. Д. Бурлюк (1882–1967) — руски поет и художник, един от основателите на руския футуризъм. — Б. пр.

[6] Йохан Екхарт (ок. 1260–1327) представител на немската средновековна мистика, доминиканец, проповядвал на немски език. В учението му за абсолюта е застъпено най-вече безосновното нищо („бездната“) като основа на бога и цялото битие. — Б. пр.

[7] Лаодзъ (Ли Ър) (6 в. пр. н. е.) — философ, основоположник на даоизма, автор на древнокитайския трактат „Дао дъ дзин“. Учението му оказва силно влияние върху древните китайски философски школи. — Б. пр.

[8] „Калинка-Стокман“ — московски магазин за луксозни стоки — Б. пр.

[9] Игра на думи: танка — жанр в японската поезия; изучавам (конструкцията на) танка (в казармата) — Б. пр.

[10] Шакямуни — (санскр.) — едно от имената на Буда (историческият Буда) — Б. пр.

[11] Дхарма — (санскр.) — обобщаващо понятие за „това, което представлява нашата истинска същност“, порядъчност — Б. пр.

[12] Амида — един от любимите на народа Буди — Б. пр.

[13] lower-middle class (англ.) — посредствен, долнопробен — Б. пр.

[14] Андреевски флаг — кърмовият флаг на руските военноморски сили, бял, със син диагонален кръст, учреден от Петър I през 1699 г. — Б. пр.