Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (2)

1

Булевард „Тверской“ бе почти същият, както преди две години, когато го видях за последен път. Отново беше февруари в преспи и мъгла, която по странен начин проникваше дори в светлината на деня. По пейките седяха все същите вцепенени баби; горе, над черната мрежа от клони сивееше същото небе, подобно на овехтял дюшек, провиснал до земята под тежестта на заспалия Бог.

Впрочем, имаше известна разлика. Тази зима по алеите се носеше такава степна снежна вихрушка, че никак нямаше да се изненадам, ако срещнех някой вълк. Бронзовият Пушкин изглеждаше малко по-печален, отколкото обикновено — сигурно защото на гърдите му имаше червена препаска с надпис „Да живее първата годишнина от Революцията“. Аз обаче изобщо не желаех да иронизирам по повод предложението да живее годишнината и че „революция“ бе написана с „ят“ — напоследък често можех да разпозная демоничния лик, скрит зад всяка кратка нелепа фраза на червен фон.

Вече започваше да се смрачава. Страстной манастир едва се виждаше през снежната мъгла. На площада пред него бяха спрели два камиона с високи каросерии, обвити в яркоален плат; наоколо се люшкаше тълпа и долиташе гласът на оратора. Почти не различавах думите му, но от интонацията и картечното „р-р“ в „пролетариат“ и „терор“ долавях смисъла им. Наблизо минаха двама пияни войници, на чиито рамене се поклащаха пушки с прибрани щикове. Бяха се запътили към площада, но единият спря върху мен наглия си поглед, забави крачка и отвори уста, сякаш да каже нещо; за късмет (и негов, и мой) другият го дръпна за ръкава и те се отдалечиха.

Обърнах се и бързо поех надолу по булеварда, озадачен защо външният ми вид непрекъснато поражда подозрения у цялата тази измет. Е, да, бях облечен отвратително, безвкусно — с мръсно английско палто с широк колан, военна (естествено, без кокарда) фуражка като на Александър Втори^[1] и с офицерски ботуши. Причината май не беше само в дрехите. Наоколо имаше доста хора, които изглеждаха далеч по-нелепо. На „Тверской“, например, видях един напълно откачен господин със златни очила, който държеше в ръцете си икона и вървеше към черния безлюден Кремъл, но никой не му обръщаше внимание. Докато аз непрекъснато долавях недружелюбни погледи и всеки път се сещах, че нямам нито пари, нито документи. Вчера в клозета на гарата понечих да окича гърдите си с червена лентичка, но като видях отражението си в пукнатото огледало, веднага я свалих; с нея изглеждах не само глупаво, но и дваж по-подозрително.

Впрочем, може пък никой да не е спирал върху мен погледа си за по-дълго, отколкото върху другите, и всичко да се дължеше на опънатите ми нерви и страха да не ме арестуват. Не се боях от смъртта. Може, мислех си, тя дори вече да ме е споходила и този вледенен булевард, по който вървя, да не е нищо друго, освен преддверие към света на сенките. Впрочем, отдавна ми се струва, че на руските души им е писано да преминават Стикс, когато той замръзва, и че се плаща не на лодкаря, а на някой в сиво, който ти дава под наем чифт кънки (което по духовната си същност е аналогично).

О, в какви подробности видях изведнъж тази сцена! Граф Толстой в черно трико, волно размахал ръце, се носи по леда към далечния хоризонт; хем движенията му са бавни и тържествени, хем той се плъзга толкова бързо, че триглавият пес, препуснал след него с беззвучен лай, изобщо не може да го стигне. Един унил червеникаво-жълт лъч от неземния залез довършва картината. Засмях се тихо и точно в този момент нечия ръка ме тупна по рамото.

Дръпнах се рязко, стиснах в джоба си дръжката на нагана и с изненада видях до себе си Григорий фон Ернен — човека, когото познавах от детинство. Но Боже мой, как изглеждаше! От главата до петите беше в черни кожени дрехи, на хълбока му се полюшваше кобур с маузер, а в ръката си държеше някаква глупашка акушерска чантичка.

— Радвам се, че все още ей способен да се смееш — каза той.

— Здравей, Гриша — отвърнах. — Изненадан съм, че те виждам.

— Защо пък?

— Ами така. Изненадващо е.

— Откъде идваш и накъде си тръгнал? — бодро попита той.

— От Питер — отговорих. — Но накъде, бих искал да знам и аз.

— Тогава да вървим у нас — каза фон Ернен, — тук наблизо е и живея сам в цял апартамент.

Ние се гледахме, усмихвахме се, и като си разменяхме безсмислени фрази, поехме надолу по булеварда. Откакто се бяхме видели за последен път, фон Ернен бе пуснал брадичка, която правеше лицето му да прилича на покарала луковица; бузите му бяха изпръхнали и зачервени, сякаш няколко зими поред бе карал кънки.

С него бяхме съученици от гимназията, но после се виждахме рядко. Два-три пъти го бях срещал в петербургските литературни салони — той пишеше поезия, каквато би писал Некрасов^[2], ако се бе отдал на содомия, или може би Надсон^[3], ако бе повярвал в Маркс. Малко се дразнех от навика му да смърка кокаин пред хората и непрекъснато да прави намеци за връзките си в социалдемократическите среди. Впрочем, така като го гледах, последното май беше вярно. Поучително е да видиш човек, който навремето е бил готов да говори за мистичния смисъл на Св. Троица, сега да носи явните белези на принадлежност към войнството на мрака. Но в подобна промяна, естествено, нямаше нищо изненадващо. Мнозина декаденти като Маяковски^[4], явно доловили адския характер на новата власт, побързаха да й се предложат. Всъщност аз мисля, че ги е тласкал не съзнателният сатанизъм (бяха прекалено инфантилни за подобно нещо), а естетическият инстинкт: една червена пентаграма великолепно се съчетава с някоя жълта жилетка.

— Как е в Питер? — попита фон Ернен.

— Да не би не знаеш? — казах аз.

— Прав си — с отегчение се съгласи той. — Знам.

Свърнахме от булеварда, прекосихме платното и се озовахме пред една седеметажна сграда точно срещу хотел „Палас“. Пред вратата на хотела бяха поставени две картечници, пушеха матроси и се вееше червен байрак с дълга дръжка. Фон Ернен ме дръпна за ръкава.

— Я виж.

Обърнах се. На уличното платно срещу входа стоеше дълъг черен автомобил с открита предна седалка и гърбава кабина за пътниците. Върху предната седалка беше натрупало доста сняг.

— Какво? — попитах.

— Мой е — рече фон Ернен. — Служебен.

— А — казах. — Честито.

Влязохме във входа. Асансьорът не работеше и трябваше да се изкачваме по тъмната стълба, от която пътеката още не беше задигната.

— С какво се занимаваш? — попитах.

— О, трудно е да ти го обясня с две думи. Много съм зает, дори прекалено. Ту с това, ту с онова. Времето все не ми стига. Тичам насам-натам. Няма начин.

— Нещо по културната част ли?

Той някак неопределено завъртя глава. Реших да не го разпитвам повече.

Качихме се на петия етаж и спряхме пред висока врата с ясно очертан светъл правоъгълник от свалена табелка. Вратата се отвори, влязохме в тъмно антре и от стената тутакси задрънча телефон. Фон Ернен вдигна слушалката.

— Да, другарю Бабаясин — провикна се той през ебонитовата фунийка. — Да, помня… не, не ми изпращайте… Другарю Бабаясин, разберете, че не мога, ще стана за смях… Само като си представя — с матросите, та това е позор… Какво? На заповедта се подчинявам, но ви заявявам решителния си протест… Какво?

Той ме изгледа изпод вежди, и за да не го притеснявам, аз влязох в хола.

Подът там бе застлан с вестници, повечето вече отдавна забранени — изглежда в този апартамент се пазеха цели течения от тях. Личаха и други белези от миналото: на стената бе окачен прекрасен ориенталски килим, а под него стоеше писалище на пъстри емайлирани ромбове — още щом го погледнах, разбрах, че тук е живяло заможно кадетско семейство. На отсрещната стена имаше голямо огледало. До него висеше разпятие в стил модерн и аз за миг се замислих за характера на религиозното чувство, което би могло да му съответства. Значителна част от хола заемаше огромно легло с жълт балдахин. Това, което се намираше върху кръглата маса в средата на стаята, ми заприлича (може би заради близостта на разпятието) на натюрморт с елементи от езотеричното християнство: еднолитрова бутилка с водка, тенекиена кутия от халва с формата на сърце, стълбица от три филийки черен хляб, водеща към празно пространство, три водни чаши от дебело стъкло и една кръстовидна отварачка за консерви.

На пода пред огледалото се въргаляха някакви вързопи, които породиха в мен асоциации за контрабанда; в стаята миришеше на вкиснало, на партенки и на кръчма, имаше и много празни бутилки. Седнах до масата.

Скоро вратата скръцна и влезе фон Ернен. Свали кожената си куртка и остана по подчертано войнишка гимнастьорка.

— Карат ме да правя дявол знае какво — каза той и седна, — ей сега ми се обадиха от ЧК.

— И за тях ли работиш?

— Гледам да избягвам.

— Но как изобщо си се озовал в тази компания? Фон Ернен се усмихна широко.

— Нищо по-лесно. Пет минути си поговорих с Горки^[5] по телефона.

— И какво, веднага ти дадоха маузер и возило, така ли?

— Чуй ме — рече той, — животът е театър. Това е всеизвестно. Но нещото, за което се споменава доста по-рядко е, че във въпросния театър всеки ден пиесата е нова. Та сега, Петя, постановката ми е такава, че…

Фон Ернен вдигна ръце и ги раздруса над главата си, сякаш раздрънкваше монети в невидима торба.

— Работата дори не е в самата пиеса — продължи той. — Ако трябва да използваме същото сравнение, едно време всеки от залата можеше да замери артистите с развалени яйца, а сега от сцената ежедневно се стреля с наган, да не говорим, че може да падне и някоя бомба. Така че помисли си: какъв е по-добре да бъдеш? Актьор или зрител?

Въпросът беше сериозен.

— Как ли да ти отговоря? — рекох замислено. — Този твой театър май започва съвсем от гардероба. Предполагам, че с него и свършва. А бъдещето — вирнах пръст нагоре — и бездруго принадлежи на киното.

Фон Ернен се изкиска и поклати глава.

— Все пак си помисли върху думите ми — настоя той.

— Обещавам — отговорих.

Той си наля чаша водка и я гаврътна.

— Ух. Та за театъра. Знаеш ли кой е комисар на театрите сега? Мадам Малиновская. Нали се познавате?

— Не си спомням. Каква е пък тая мадам Малиновская? Фон Ернен въздъхна. Стана и мълчаливо се разходи из стаята. После седна срещу мен и ме погледна право в очите:

— Петя, ние си се шегуваме, но виждам, че нещо не е наред. Какво ти се е случило? С теб, разбира се, сме стари приятели, но въпреки това, бих могъл да ти помогна.

Събрах кураж.

— Ще бъда откровен. Преди три дни в Петербург у нас дойдоха едни хора.

— Откъде?

— От твоя театър.

— Как тъй? — попита той и повдигна вежди.

— Много просто. Бяха трима от „Гороховая“^[6], единият се представи за някакъв литературен сътрудник, а останалите дори нямаше нужда да се представят. Поговорихме си трийсет-четирийсет минути, най-вече с въпросния сътрудник, после те казаха, че разговорът бил много интересен, но трябвало да го продължим другаде. На мен не ми се ходеше до това другаде, защото, както знаеш, хората доста рядко се връщат оттам…

— Но ти си се върнал — прекъсна ме фон Ернен.

— Не съм се върнал, просто не отидох. Гриша, аз им избягах. Нали знаеш: както децата бягат от пъдаря.

— Но защо са идвали у вас? — попита фон Ернен. — Та ти нямаш нищо общо с политиката. Да не си направил нещо?

— А бе нищо не съм направил. Направо ме досмешава като ти го разказвам. Публикувах едно стихотворение (според тях в някакъв неподходящ вестник), та там имаше една рима, която не им харесала: „Броневик“ — „но за миг“. Представяш ли си?

— За какво се разказваше в стихотворението?

— О, беше нещо напълно абстрактно. Ставаше дума за потока на времето, който отмива стената на настоящето, и по нея се появяват все нови и нови орнаменти, част от които наричаме минало. Спомените ни уверяват, че вчерашният ден действително го е имало, но не се знае дали всички те не са дошли с първия утринен лъч.

— Не го разбирам напълно — рече фон Ернен.

— Аз също — кимнах, — но както и да е. По-важното е, че нямаше нищо политическо. Поне според мен. Но на тях им се видяло другояче. Най-ужасното е, че след разговора с консултанта им наистина разбрах неговата логика и вникнах в нея много дълбоко… Но така ме достраша, че когато ме изведоха навън, се втурнах да бягам — не толкова от тях самите, колкото от разбраното…

Фон Ернен се намръщи.

— Доста неприятна история — каза той. — Е, те са идиоти. Но и теб си те бива. Затова ли дойде в Москва?

— Ами какво да правя? Докато им бягах, стрелях за самоотбрана. Сигурно разбираш, че съм стрелял по призрака, изтъкан от собствения ми страх, но как бих могъл да обясня подобно нещо на „Гороховая“? Искам да кажа, че може би дори щях да успея да им го обясня, но те непременно щяха да ме питат защо всъщност съм стрелял по призраци. Да не би да не ми харесват призраците, дето бродят из Европа?

Фон Ернен ме изгледа и се замисли. Наблюдавах ръцете му — той едва забележимо търкаше длани в покривката, сякаш искаше да изтрие избилата по тях пот, после изведнъж ги скри под масата. По лицето му се изписа отчаяние и аз усетих, че нашата среща и моят разказ го поставят в крайно деликатна ситуация.

— Лоша работа — измърмори той. — Обаче добре е, че ми имаш доверие. Мисля, че ще го уредим… Ще го уредим, ще го уредим… Сега ще звънна на Алексей Максимович… Ръцете на тила.

Схванах последните думи, едва когато видях легналото върху покривката дуло на маузера. Невероятно е, но следващото, което той направи, бе да извади от горния си джоб пенснето и да го тури на носа си.

— Ръцете на главата — повтори фон Ернен.

— Гриша, какво ти става? — казах, докато ги повдигах.

— Не — рече той.

— Какво „не“?

— Оръжието и документите на масата, казах.

— Как да ги сложа на масата, като ръцете ми са на главата?

Той зареди пистолета си и въздъхна:

— Боже Господи, да знаеш само колко пъти съм чувал точно тая фраза.

— Е, добре — отвърнах. — Револверът е в палтото ми. Какъв изключителен подлец си. Впрочем, знам те от малък. Защо го правиш? Орден ли ще ти дадат?

Фон Ернен се усмихна.

— Към коридора — заповяда той.

Вече отвън той продължи да ме държи на мушка, претърси палтото ми, извади револвера и го прибра в джоба си. В движенията му имаше някаква гузна суетливост, беше като гимназист, за първи път влязъл в публичен дом, и аз си помислих, че едва ли някога му се е случвало да върши подобна подлост толкова прозаично и явно.

— Отключи вратата — нареди той, — и излез на стълбището.

— Може ли да си облека палтото? — попитах, докато трескаво си мислех дали ще успея да кажа на този възбуден от собствената си низост човек поне нещо, което да промени евентуалния развой на събитията.

— Няма да ходим много далеч — отвърна фон Ернен, — само до отсрещния тротоар. Макар че, всъщност, облечи го.

С две ръце свалих палтото от закачалката, леко се извърнах, за да мушна ръка в ръкава и в следващия миг ненадейно за самия себе си го метнах върху фон Ернен — не просто хвърлих палтото, а направо го захлупих с него.

Още не ми е ясно как не ме застреля тогава, но фактът си е факт. Той натисна спусъка, чак когато падаше под тежестта на тялото ми, а куршумът мина на няколко сантиметра от хълбока ми и се заби във входната врата. Палтото бе покрило падналия фон Ернен презглава и аз го сграбчих за гърлото направо през дебелия плат; приклещих с коляно към пода китката на ръката му, в която беше пистолетът, и преди пръстите му да се разтворят, той успя да вкара в стената още няколко куршума. Почти оглушах от гърмежите. По време на нашата схватка май го ударих с глава по забуленото лице. Във всеки случай ясно си спомням тихото хрусване на пенснето в паузата между два изстрела.

Дълго след като той престана да мърда, не смеех да пусна гърлото му. Ръцете ми почти не ме слушаха. За да възстановя дишането си, направих едно дихателно упражнение. То ми подейства по странен начин — изпаднах в лека истерия. Изведнъж видях цялата сцена отстрани: някой седнал върху трупа на току-що удушения си приятел и старателно диша според описания в „Изида“ метод на йогата Рамачараки. Изправих се на крака и изведнъж осъзнах, че съм извършил убийство.

Разбира се, като всеки човек, който не се доверява безрезервно на властите, аз винаги носех револвера си, а завчера спокойно го бях употребил. Но в случая беше различно, беше някаква мрачна достоевщина — празното жилище, трупът с метнатото върху него английско палто и вратата към враждебния свят, която може би вече наближаваха съответните хора… Помъчих се да пропъдя споходилите ме мисли. Цялата достоевщина, естествено, беше не в трупа и не във вратата с пробойната от куршум, а в мен самия, в моето съзнание, поразено от метастазите на чуждо покаяние.

Открехнах външната врата и известно време се ослушвах. Не се чуваше нищо и си помислих, че няколкото пистолетни изстрела може и да не са направили впечатление.

Моят револвер бе останал в джоба на панталона на фон Ернен. Нямах никакво желание да го вадя оттам. Вдигнах и огледах неговия маузер — беше отличен и съвсем нов. Наложих си да претърся куртката му и намерих пакет „Ира“, резервен пълнител за маузера и удостоверение на името на сътрудника на ЧК Григорий Фанерний. Да, помислих си, да. А можеше да съм наясно, още когато бяхме деца.

Клекнах и отворих ключалките на акушерската му чанта. Вътре имаше канцеларска папка с непопълнени бланки за арест, още два пълнителя, тенекиена кутия, пълна с кокаин, някаква медицинска щипка, изключително неприятна наглед (веднага я запокитих към ъгъла) и дебела пачка пари: от едната й страна — пъстри думски^[7] стотачки, а от другата — долари. Всичко това ми беше добре дошло. За да се посъвзема от покъртителните преживявания, натъпках ноздрите си с изрядно количество кокаин. Той порна мозъка ми като бръснач и изведнъж ме обзе спокойствие. Не обичах кокаина — той ме правеше прекалено сантиментален, но сега имах нужда бързо да дойда на себе си.

Подхванах фон Ернен под мищниците, повлякох го по коридора, с ритник отворих вратата на една от стаите и когато понечих да го вкарам вътре, на прага внезапно се сепнах. Въпреки разгрома и опустошението, тук все още личаха следи от някогашния, озарен от светлина, живот преди войната. Намирах се пред бивша детска стая — до стената имаше две малки креватчета с леки бамбукови преградки, а на стената с въглен бяха нарисувани един кон и някакво мустакато лице (кой знае защо се сетих за декабристите). На пода се търкаляше червена гумена топка — щом я видях, веднага затворих вратата и помъкнах фон Ернен по-нататък. Съседната стая ме изненада с траурната си семплост: в средата й имаше черен роял с отворен капак, пред него — въртящ се стол и повече нищо.

В този момент ме обзе друго състояние. Оставих фон Ернен подпрян в ъгъла (през цялото време, докато го транспортирах, много внимавах лицето му да не се подаде изпод сивия плат на палтото) и седнах пред рояла. Невероятно, помислих си, другарят Фанерний хем е тук, хем не е. Кой знае какви метаморфози претърпява сега душата му. Спомних си стихотворението му, което преди две-три години бе публикувано в „Нов Сатирикон“ — в него уж се преразказваше някаква вестникарска статия за разпъждането на поредната Дума, а в акростих излизаше „мене текел фарес“^[8]. Все пак живял е, мислил е, преценявал е. Колко странно…

Обърнах се към рояла и започнах тихо да свиря любимата си Моцартова фуга във фа минор, която винаги ме караше да съжалявам, че ми липсват онези четири ръце, за които е мечтаел гениалният луд. Обзелата ме меланхолия нямаше нищо общо с ексцеса с фон Ернен; пред очите ми се мержелееха бамбуковите креватчета от съседната стая и аз за момент си представих нечие детство, нечий чист поглед към залезното небе, нечий неописуемо трогателен свят, отлетял в небитието. Но не свирих дълго — роялът беше разстроен, а и май трябваше да побързам. Но закъде?

Време бе да помисля как ще прекарам вечерта. Върнах се в коридора и с колебание огледах кожената куртка на фон Ернен, но нямах друг избор. Въпреки че някои от литературните ми опити бяха рисковани, все пак не бях достатъчно декадент, за да облека палтото, превърнало се вече в саван, а на това отгоре и простреляно на гърба. Свалих куртката от закачалката, вдигнах чантата и влязох в стаята с огледалото.

Куртката ми ставаше — двамата с покойния бяхме кажи-речи еднакви на ръст. Когато препасах колана с висящия кобур и се огледах в огледалото, видях един напълно нормален болшевик. Ако бях преровил сложените до стената вързопи, може би за няколко минути щях да се превърна в богаташ, но погнусата ми надделя. Грижливо презаредих пистолета, проверих лесно ли се вади от кобура и останах доволен. Но тъкмо да изляза от стаята, когато в коридора се чуха гласове. Разбрах, че през всичкото време външната врата е стояла отключена.

Втурнах се към балкона. Той гледаше към булевард „Тверской“ и под него зееха двадесетина метра студена тъмна пустош, в която кръжаха снежинки. В светлото петно от уличната лампа се виждаше автомобилът на фон Ернен, на чиято предна седалка седеше кой знае откъде взел се човек с болшевишки шлем. Реших, че фон Ернен е успял да повика чекистите по телефона. Да се прехвърля на долния балкон беше невъзможно, затова се втурнах обратно към стаята. Някой вече думкаше по вратата. Е, какво пък — всичко това все някога щеше да свърши. Насочих маузера към нея и извиках:

— Влез!

Вратата се отвори и в стаята нахлуха двама матроси с накачулени по тях бутилки запалителна смес, с бушлати^[9] и перверзно клоширани панталони. Единият (този с мустаците) беше вече на години, а другият — млад, но с повехнало и анемично лице. Пистолетът в ръката ми не им направи никакво впечатление.

— Ти ли си Фанерний? — попита по-възрастният, с мустаците.

— Аз съм.

— Дръж — каза матросът и ми подаде сгъната на две хартийка.

Прибрах маузера в кобура и я разгънах.

„Др. Фанерний, Незабавно тръгнете за музикалната кутийка да прокарате нашата линия. За съдействие ви изпращам Жербунов и Барболин. Те са опитни другари. Бабаясин.“

Под текста имаше размазан печат. Докато обмислях какво да кажа, двамата седнаха на масата.

— Шофьорът долу ваш ли е? — попитах аз.

— Наш е — потвърди мустакатият. — Но колата ще ти я вземем. Как ти е името?

— Пьотър — отвърнах. Идеше ми да си отхапя езика.

— Аз съм Жербунов — рече мустакатият.

— Барболин — представи се младият. Гласът му беше нежен, почти женски.

Седнах срещу тях. Жербунов наля три чаши водка, прибута едната към мен и ме погледна. Разбрах, че чака нещо.

— Е — рекох и хванах чашата си, — дето се казва, за победата на световната революция!

Тостът ми не предизвика у тях никакъв ентусиазъм.

— За победата, то се знае — кимна Барболин, — ами от онова?

— Кое онова? — попитах аз.

— Хайде, не се прави на ударен — строго каза Жербунов. — Бабаясин спомена, че днес са ти отпуснали цяла кутия.

— Аа, кокаина ли имате предвид — сетих се аз и бръкнах да извадя кутията от чантата. — Че „онова“, другари, е доста многозначителна дума. Може да искате етер като Уилям Джеймс.

— Кой е пък този? — попита Барболин и пое кутията в широката си и груба длан.

— Един английски другар.

Жербунов изхъмка скептично, а върху лицето на Барболин за миг се мерна едно от онези чувства, които тъй често са били изписвани от руските художници на деветнайсети век, създавали народни типажи — някъде, видите ли, има един голям и загадъчен свят с толкова необясними и привлекателни неща и не че сериозно се надяваш един ден да се озовеш там, ами просто от време на време ти се иска да си помечтаеш за нещо невъзможно.

Напрежението изчезна като по чудо. Жербунов отвори кутията, взе отварачката от покривката, гребна с нея чудовищно количество прашец и бързо го разбърка във водката. Същото направи и Барболин — първо в своята чаша, а после и в моята.

— Сега вече не е срамота да пием и за световната революция — каза той.

Изглежда, че по лицето ми се изписа недоумение, защото Жербунов се подсмихна и обясни:

— Това, братле, води началото си от „Аврора“, от първоизвора. Нарича се „балтийски чай“.

Те вдигнаха чашите си, изпиха съдържанието им на екс и на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам примера им. Почти веднага гърлото ми изтръпна. Запалих цигара, дръпнах дълбоко, но изобщо не усетих вкуса й. Близо минута останахме смълчани.

— Трябва да тръгваме — отърси се внезапно Жербунов и стана от масата. — Иван ще премръзне.

Леко замаян, прибрах кутията от дропс в чантата, станах и ги последвах. Позабавих се в коридора, като се опитвах да намеря шапката си, но не успях, затова нахлупих фуражката на фон Ернен. Излязохме от жилището и мълчаливо заслизахме по слабо осветеното стълбище.

Изведнъж забелязах, че се чувствам леко и спокойно и колкото повече вървя, толкова по-леко и спокойно ми става. Не мислех за бъдещето — стигаше ми и това, че не ме заплашва непосредствена опасност, и когато пресичах тъмните площадки, се възхищавах на чудно хубавите снежинки, прехвърчащи навън. Нима самият аз не бях също такава снежинка и вятърът на съдбата не ме носеше някъде напред, след другите две снежинки с черни бушлати, които трополяха по стълбите пред мен? Всъщност, въпреки обзелата ме еуфория, не бях загубил способността си да възприемам действителността трезво, затова открих нещо интересно. Още в Петроград се чудех как върху матросите се крепят техните тежки, натъпкани с патрони такъми. На площадката на третия етаж, където светеше една самотна крушка, забелязах на гърба на Жербунов няколко кукички, с които, подобно на сутиен бяха окачени картечните ленти. Веднага си представих как Жербунов и Барболин, гласейки се за поредното убийство, като две девойки след баня взаимно си помагат за тази сложна част от тоалета. Това ми заприлича на още едно доказателство за женствената природа на всички революции. Изведнъж разбрах някои от новите настроения на Александър Блок^[10]; изглежда, че от гърлото ми се бе откъснал някакъв възглас, защото Барболин се обърна.

— А ти не искаше, глупако — каза той и златният му зъб блесна.

Излязохме навън. Барболин каза нещо на войника, който седеше на откритата предна седалка на колата, после отвори вратата и ние се вмъкнахме вътре. Колата потегли веднага. През заобленото предно стъкло на кабината се виждаше заснеженият гръб и островръхият плъстен шлем; имах чувството, че каретата ни се управлява от Ибсенов трол. Помислих си, че конструкцията на возилото е изключително неудобна и при това унизителна за шофьора, който винаги е изложен на лошото време, но може би всичко бе направено нарочно, за да може по време на пътуването пътниците да се наслаждават не само на гледките отвън, но и на класовото неравенство.

Погледнах през страничното стъкло. Улицата беше пуста, а падащият по паважа сняг — необикновено красив, осветяван тук-там от уличните лампи. Под една от тях на стената на някаква къща зърнах надпис с големи букви: „LENINE EST MERDE“^[11].

Когато пристигнахме, вече се бях посъвзел. Слязохме и се озовахме на непозната улица, до някакъв безистен, пред който имаше две-три коли и няколко файтона; малко по-на-татък забелязах един страховит наглед брониран автомобил с шапка от сняг върху картечната кула, но не успях да го разгледам — матросите веднага се шмугнаха в безистена. След като минахме през неописуемо потискащ двор, спряхме пред една врата, над която стърчеше чугунена козирка със завъртулки и амурчета в еснафски стил. На козирката бе закрепена малка табела:

 

Няколкото прозореца, плътно затулени от розови перденца, светеха; през тях долиташе носталгично хубав звук от незнаен инструмент.

Жербунов дръпна вратата. Влязохме в малко антре, пълно с тежки шуби и шинели; в дъното висеше плътна плюшена завеса. Един човек с червена рубашка, който приличаше на престъпник, стана от табуретката да ни посрещне.

— Граждани матроси — започна той, — тук…

С циркаджийско движение Барболин врътна пушката около рамото си и го удари с приклада в слабините. Нещастникът се свлече по стената на пода; върху неприятното му лице се изписаха умора и отвращение. Жербунов дръпна завесата и ние влязохме в полутъмния салон.

Почувствах необикновен прилив на енергия и се огледах наоколо. Мястото напомняше обикновен, претендиращ за лукс ресторант средна ръка. Около малките кръгли маси, сред гъсти кълбета дим бе насядала разнородна публика. Миришеше на опиум. Никой не ни обърна внимание и ние се настанихме на една маса близо до входа.

Салонът свършваше с ярко осветена естрада, където върху тапицирана с черен плюш табуретка седеше някакъв господин с фрак. Лъкът в дясната му ръка се плъзгаше по тъпата страна на дълъг трион. Той бе застъпил долната му дръжка към пода, а горната стискаше в лявата си ръка, като караше острието да се огъва и трепти. Когато трябваше да тушира вибрациите на бляскавата лента, той за миг допираше до нея преметнатото през другия си крак босо ходило. На пода стоеше лачена обувка. От нея се подаваше ослепително бял чорап. Господинът извличаше от своя инструмент съвсем неземен, омаен и тъжен звук. Музикантът изглежда свиреше някаква обикновена мелодия, но тя нямаше значение — важен беше тембърът, нюансите на единствения, бавно стихващ тон, от който ти се свиваше сърцето.

Завесата до входа се люшна и оттам надникна човекът с рубашката. Той щракна с пръсти към тъмната зала и кимна към нашата маса, после се обърна, стори ни кратък формален поклон и отново изчезна зад завесата. Тозчас отнякъде се появи келнер с поднос в едната ръка и меден чайник в другата (такива чайници виждах и по останалите маси). Върху подноса имаше блюдо с пирожки, три чаени чаши и мъничка свирка. Келнерът нареди пред нас чашите, напълни ги от чайника и замръзна в очакване. Подадох му една банкнота, която извадих напосоки от чантата — мисля, че бяха десет долара. Отначало не разбрах за какво служи свирката, но в този момент от една съседна маса се чу тихо мелодично изсвирване и келнерът се втурна нататък.

Жербунов сръбна от чашата си и изхъмка недоволно. Аз също опитах от моята. Беше някакво менте, долнопробна китайска житна водка. Задъвках една пирожка, без изобщо да усещам вкуса й — кокаинът бе смразил гърлото ми и все още си казваше думата.

— Тия пирожки с какво са? — нежно попита Барболин. — Разправят, че тук някои хора се затривали. Да не си вземем грях на душата?

— Опитвал съм го — непринудено рече Жербунов. — Прилича на телешкото.

Не издържах повече, затова извадих кутията и Барболин започна да дозира от прахчето по чашите.

Междувременно господинът с фрака свърши да свири, бързо и изящно обу чорапа и чепика си, стана, поклони се, грабна табуретката, и сподирян от постни аплодисменти, напусна сцената. От масата близо до естрадата се изправи един приятен мъж с прошарена брадичка и сиво шалче, намотано около гърлото му, сякаш за да скрие белег от ухапване. С изненада разпознах в него Валерий Брюсов^[12] — беше остарял и измършавял. Той се качи на естрадата и се обърна към залата:

— Другари! Макар да живеем във визуална епоха, когато отпечатаният върху хартия текст бива изместван от зрителския ред или… хм… — той премрежи очи и направи пауза (явно се канеше да изтърси някой от идиотските си каламбури) — или, да речем, дори от зрителната зала… хмм… традицията не се предава и търси да намери нови форми. Това, което ще видите днес, бих определил като един от ярките примери на изкуството на егоцентричния постреализъм. Сега пред вас ще бъде разиграна написаната от един… хм… един ексцентрик… хмм… малка трагедия. Точно така е определил жанра на своята творба нейният автор, камерният поет Йоанн Павлухин. И тъй — малката трагедия „Разколников и Мармеладов“. Моля.

— Моля — повтори като ехо Жербунов и вдигнахме чаши.

Брюсов слезе от естрадата и се върна на масата си. На естрадата двама души с военни униформи изнесоха една грамадна позлатена лира върху поставка и една табуретка. После донесоха масичка, сложиха върху нея тумбесто шише ликьор и две чаши, закачиха върху кулисите парчета картон с думите „Разколниковъ“ и „Мармеладовь“ (веднага разбрах, че този ер малък в края на думата не е грешка, а някакъв символ), а в средата окачиха табелка с неясната дума „йхвй“, написана върху син петоъгълник. След като подредиха тези предмети, те изчезнаха. На сцената излезе една жена с дълъг хитон, седна до лирата и започна бавно да подръпва струните. Така минаха няколко минути.

После дойдоха четирима души с дълги черни пелерини. Всеки от тях застана полуколеничил и скри лице от залата с долния край на дрехата си. Някой изръкопляска. В двата противоположни края на естрадата се появиха две фигури с високи котурни^[13], дълги бели хламиди и гръцки маски. Те бавно тръгнаха напред и се спряха, когато бяха почти една срещу друга. Под мишницата на едната висеше брадва, окачена на обвита в рози примка, и аз разбрах, че това е Разколников. Всъщност, човек можеше да го познае и без брадвата, защото върху кулисите над него висеше табелка с името му. Актьорът, който спря пред табелката „Мармеладовъ“ бавно вдигна ръка и подхвана напевно:

— Аз Мармеладов съм. Нека съм честен:

повече няма къде да вървя.

Дълго се лутах в живота нелесен,

но по света не открих светлина.

Мога от погледа твой да гадая:

близък за теб е народът злочест.

Е, да му пийнем ли?

— Не, не желая.

Актьорът с брадвата отговаряше също тъй напевно, само че басово; като заговори, той посочи с ръка към Мармеладов, който бързо си наля една чашка, гаврътна я през отвора на маската си и продължи:

Аз пък ще пийна поне в твоя чест.

Тайнствена слава чета по лицето,

виждам красива, смълчана уста,

бледо е челото, в кръв са ръцете.

Но не откривам причина една,

там, зад лицето, зад опната кожа

с цвят горделив да цъфти празнота,

а да се прави, че ужким е божия.

Схващаш ли смисъла?

— Мисля, че да.

Жербунов ме сръга с лакът и тихо попита:

— Как ти се струва?

— Рано е да се каже — отвърнах му шепнешком. — Чакай да погледаме още.

Той кимна с разбиране. На сцената Мармеладов продължаваше да говори:

— Ето това е. А иначе — знаеш.

Всеки нов ден — като кръв по снега.

Всеки нов ден — като удар от брадва.

Ти го разбираш и без да гадаеш,

прав ли съм, драги, кажи ми.

— О, да.

— Нямам мерак да надничам в душата.

В нея е мрак като в черен ботуш.

Сякаш в усойно мазе, в тъмнината —

мъртви жени. Достраша ли те?

— Да. Всъщност, защо разговаряме ние?

— Искаш направо ли?

— Казвай докрай.

— Първо по чашка ликьор да изпием?

— Ти си досаден, омръзна ми, знай.

Тръгвам си аз.

— По-спокойно де, драги.

— Стига си дрънкал и давай наред,

има ли нещо, което да чуя?

— Брадвата искам да купя от теб.

През това време аз оглеждах залата. Около кръглите маси бяха насядали по трима-четирима; публиката беше най-разнообразна, но предимно, както винаги в историята на човечеството — мутрести спекуланти и скъпо облечени леки жени. На една маса с Брюсов седеше доста понапълнелият, откакто го бях видял за последен път, Алексей Толстой^[14] с голяма панделка наместо вратовръзка. Имах чувството, че натрупаната по него сланина е изпомпана от скелетоподобния Брюсов. Двамата един до друг изглеждаха ужасно.

Отместих поглед и на една от масите забелязах някакъв странен човек с препасана с каиши черна гимнастьорка и със засукани нагоре мустаци. Той седеше сам, и вместо чайник, пред него имаше бутилка шампанско. Помислих си, че е някой голям болшевишки началник; не знам кое ми се видя необикновено в спокойното му волево лице, но няколко секунди не можех да откъсна очи от него. Той долови погледа ми и аз мигом се извърнах към естрадата, където продължаваше безсмисленият диалог:

— … Как? Но защо?

— Ще ми трябва, не питай.

Символ е тя на частица битие.

Ти да задигнеш пък друга опитай.

С крадена, мисля, е май по-добре.

— Аз пък се чудя какво те прихваща.

Значи, стоял си наблизо стаен?

— Виж, Родионе, ти май бавно схващаш.

Нищо, че брадвата стискаш пред мен.

Впрочем, за младите то е присъщо —

в края да виждат причина и цел.

Дайте им само с любов да прегръщат,

Радост им дайте и то без предел.

Колко ще искаш?

— Кажи ми защо?

— Казах ти вече от първата фраза —

сила, надежда, Граал, егрегор,

вечност, сияние, лунната фаза,

болка и младост… Дай този топор.

— Не, не разбирам. Но, ето го, всъщност.

— Ей го… Пред мен като огън гори…

Колко му искаш?

— Е, колкото имаш.

— Стигат ли?

— Десет… Петнайсет… Почти без пари.

Впрочем, усещам, че то не опира

тук до парите. Настава прелом…

Вятър отнякъде леден напира,

носи в душата Гомор и Содом.

Кой сте? Я маската бързо свалете!

Искам да зърна аз вашто лице!

Бързо махнете я, бързо…

Мармеладов направи дълга и застрашителна пауза.

Махнете!

С едно движение той дръпна маската си и в същия миг вързаният за нея хитон се свлече от тялото му. Под хитона се бе крила жена с дълги дантелени гащи, по сутиен, със сребриста перука и тънка като миша опашка плитчица.

Господи… Бабата… С празни ръце…

Разколников промълви думите едва чуто и се сгромоляса от височината на своите котурни.

Това, което последва, ме накара да пребледнея. На сцената изскочиха двама цигулари и бясно засвириха някакъв цигански напев (пак Блок, помислих си аз), а жената Мармеладов метна върху падналия Разколников своя хитон, яхна го през гърдите и започна да го души, като възбудено връткаше дантеления си задник.

За миг ми се стори, че всичко е резултат от някакъв чудовищен заговор и че околните ме гледат. Озърнах се панически, отново срещнах погледа на мустакатия с черната гимнастьорка и изведнъж, необяснимо как се досетих, че той знае за смъртта на фон Ернен — нещо повече дори, — че знае за мен много по-сериозни неща.

В този момент бях готов да скоча от стола и да побягна и само с чудовищното усилие на волята останах на мястото си. Публиката ръкопляскаше апатично; някои се смееха и сочеха сцената, но повечето бяха погълнати от разговорите си и водката.

След като удуши Разколников, жената с перуката подскокна към ръба на естрадата, и съпровождана от налудничавите звуци на двете цигулки, започна да се кълчи, като високо виреше крака и размахваше брадвата. Четиримата в черно, които през цялото действие бяха останали неподвижни, вдигнаха покрития с хитона Разколников и го понесоха към кулисите. Хрумна ми, че действието напомня „Хамлет“: там най-накрая се споменават четиримата капитани, дето трябвало да отнесат мъртвия принц; странно, но от тази мисъл мигом се съвзех. Разбрах, че спектакълът не е заговор против мен (никой просто нямаше да има време да скрои подобно нещо), а обикновено мистично предизвикателство. Веднага реших да го посрещна и се обърнах към умислените матроси.

— Момчета, стоп. Измяна.

Барболин ме изгледа с недоумение.

— Англичанката пакости — напосоки подметнах аз.

Изглежда тези думи криеха за него някакъв смисъл, защото той моментално посегна към пушката на рамото си. Аз го спрях:

— Не така, другарю. Изчакай.

Междувременно на сцената отново се яви господинът с триона, седна на табуретката и започна демонстративно да си събува обувката. Аз отворих чантичката и извадих оттам един молив и бланка за арест; меланхоличните звуци на триона ме грабнаха и ме понесоха напред и след няколко минути подходящият текст бе готов.

— Какво пишеш? — попита Жербунов. — Искаш някого да арестуваш ли?

— Не — казах аз, — то, ако ще е така, тук всички са за арест. Друго имам предвид. Жербунов, ти помниш ли заповедта? Не само трябва да сложим край, но и да прокараме нашата линия, нали?

— Така е — съгласи се Жербунов.

— Значи, двамата с Барболин отивате зад кулисите. Аз ей сега ще се кача на сцената и ще прокарам линията. Щом я прокарам, ще ви сигнализирам, тогава излизате. Да видят те каква е музиката на революцията.

Той почука с пръст по чашата си.

— Не, Жербунов — отсякох, — ще ти пречи да работиш. В погледа му се мерна нещо като обида.

— К’во ти става? — прошепна той. — Доверие ли ми нямаш? Ами че аз… Аз за революцията живота си давам!

— Знам, другарю — казах, — но кокаинът после. Напред. Матросите станаха и тръгнаха към сцената. Те крачеха широко и твърдо, сякаш под краката им имаше не паркет, а люлееща се палуба на попаднал в буря броненосец; в този момент изпитах към тях едва ли не симпатия. След като изкачиха страничната стълбица, те изчезнаха зад кулисите. Гаврътнах остатъците от ментето с кокаин, станах и поех към масата, където седяха Толстой и Брюсов. Присъстващите ме гледаха. Господа и другари, мислех си аз, докато минавах през странно уголемилата се зала, днес аз също имах честта да затрия своята бабичка, но вие няма да успеете да ме удушите с нейните измислени ръце. О, да я вземат дяволите тази вечна достоевщина, която преследва руския човек! И да го вземат дяволите руския човек, дето вижда наоколо си само нея!

— Добър вечер, Валерий Яковлевич. Почивате ли си?

Брюсов трепна и няколко секунди ме гледа, без да ме познае. После върху изпитото му лице се мерна колеблива усмивка.

— Петя? — запита той. — Вие ли сте? Искрено се радвам да ви видя. Седнете за малко при нас.

Седнах до масата и сдържано поздравих Толстой — двамата често се виждахме в редакцията на „Аполон“^[15], но не се познавахме добре. Толстой беше доста пиян.

— Как сте? — поинтересува се Брюсов. — Написали ли сте нещо ново?

— Сега нямам време за такива неща, Валерий Яковлевич — отговорих.

— Да — замислено рече Брюсов и стрелна с поглед якето и маузера ми, — така е. Прав сте. То и аз… Но да ви кажа, Петя, не знаех, че сте от „нашите“. Винаги съм харесвал стиховете ви, особено първия ви малък сборник, „Поезията на капитан Лебядкин“. Е, и „Песни от царството «Аз»“. Никога не съм си представял… Всички тия ваши коне, императори, този ваш Китай…

— Conspiration, Валерий Яковлевич — прошепнах аз. — Макар че думата е кошмарна…

— Разбирам — кимна Брюсов, — сега вече разбирам. Макар че, уверявам ви, винаги съм го усещал. Вие обаче сте се променили, Петя. Станали сте толкова стремителен… очите ви мятат искри… Между другото, успяхте ли да прочетете „Дванайсетте“ от Блок?

— Видях ги.

— И какво мислите?

— Не разбирам напълно символиката на финала. Защо пред червеноармейския патрул върви Христос? Да не би Блок да иска да разпие революцията?

— Да, да — побърза да се съгласи Брюсов, — тук двамата с Альоша си говорим точно за това.

Като чу името си, Толстой отвори очи и вдигна чашата си, но тя беше празна. Той напипа свирката върху масата и я допря до устните си, но вместо да свирне, отново клюмна глава.

— Чух — продължих аз, — че е променил края. Сега вече пред патрула вървял моряк.

Брюсов се позамисли, после очите му блеснаха.

— Да — реши той, — така е по-правилно. По-точно е. А Христос върви отзад! Той е невидим, и помъкнал през преспи и виелици своя килнат кръст, върви отзад!

— Да, и в друга посока.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм — казах аз и си помислих, че Жербунов и Барболин сигурно вече са заспали зад завесата. — Валерий Яковлевич, имам към вас една молба. Бихте ли съобщили, че сега поетът Фанерний ще декламира революционни стихове?

— Фанерний ли? — попита Брюсов.

— Моят партиен псевдоним — поясних аз.

— Да, да — закима Брюсов, — и е с дълбок смисъл! Ще ги изслушам с удоволствие.

— Е, точно това не ви препоръчвам. По-добре е веднага да си тръгнете. След малко тук ще започне пукотевица.

Той пребледня. Не си казахме нито дума повече; когато трионът замлъкна и човекът с фрака си обу чепика, Брюсов стана и се качи на естрадата.

— Днес — каза той, — вече си говорихме за най-новото изкуство. Сега по темата ще продължи поетът Фанерний^[16] — Той не се стърпя и премрежи очи. — Хмм… моля да не го бъркате с книжния тигър и оловния войник… хм… поетът Фанерний, който ще декламира революционна поезия. Моля!

Той бързо слезе в залата, усмихна ми се гузно, разпери ръце, подхвана Толстой, който правеше плахи опити да се съпротивлява, и го задърпа към изхода; в този момент приличаше на пенсиониран даскал, помъкнал за каишката непослушен и глупав пес.

Аз се качих на естрадата. За мой късмет в края й стоеше забравената тапицирана с плюш табуретка. Стъпих с ботуша си върху нея и се взрях в притихналата зала. Виждах всички лица като слети в едно плахо и същевременно нагло лице, стаено в гримасата на раболепно самодоволство. И то несъмнено бе лицето на дъртата лихварка, отново безплътна, но жива както преди. Близо до естрадата седеше Йоанн Павлухин, дългокос изрод с монокъл; до него дъвчеше пирожка пъпчива дебелана с огромна червена панделка в шарените си коси — май беше комисарят по театрите мадам Малиновская. Колко ги мразех всичките през цялата тази дълга секунда!

Извадих маузера от кобура си, вдигнах го нагоре, изкашлях се и по навик безизразно, загледан напред и без никаква интонация, само с кратки паузи между отделните стихове, прочетох стихотворението, което бях написал върху бланката за арест:

 

РЕВВОЕНСОНЕТ

Другари бойци! Скръбта ни е безмерна.

Злодейски убит е другарят Фанерний.

И ето, че в ЧК от този миг

го няма вече най-стария болшевик.

 

Случи се така. От разпит се прибира,

да си запали цигарата спира,

когато контрареволюционен офицер

на прицел го взема със револвер.

 

Другари! Излита със гръм куршумът от маузера

и жилва другаря Фанерний в челото ей тук.

Той понечва да бръкне в своята пазва,

олюлява се, затваря очи и на земята — туп!

 

Другари бойци! Да сплотим редици и да изпеем нещо в хор.

Нека отвърнем на бялата измет с революционен терор!

 

С тези думи гръмнах към полилея, но не го улучих.

Тутакси обаче вдясно от мен отекна друг изстрел, полилеят се пръсна и аз видях, че Жербунов презарежда пистолета си. Коленичил, той стреля още няколко пъти към залата, където хората вече крещяха, падаха по земята и се криеха зад колоните. После иззад кулисите излезе Барболин. Олюлявайки се, той стъпи на ръба на естрадата, изкрещя и метна към залата бомба. Пламна бял огън, отекна страшен гръм, една маса се катурна и в настъпилата тишина някой изохка учудено. Настана неловка пауза; за да мога поне някак да я запълня, аз няколко пъти стрелях в тавана и изведнъж отново видях странния човек с тъмната гимнастьорка. Той невъзмутимо седеше до масата, посръбваше от чашата си и май се усмихваше. Почувствах се неудобно.

Жербунов още веднъж гръмна към залата.

— Стига! — извиках аз.

Той измърмори нещо като: „още не си дорасъл да ми даваш акъл“, но все пак преметна пушката си през рамо.

— Да се махаме — казах аз, обърнах се и тръгнах към кулисите.

Там бяха застанали някакви хора, но щом ни видяха, се разбягаха кой накъдето види. Двамата с Жербунов минахме по тъмния коридор, след няколко завоя из него стигнахме до задната врата, отворихме я и се озовахме на улицата, където хората продължаваха панически да се отдръпват от нас. Тръгнахме към колата. След задушната опушена зала студеният чист въздух ми подейства като етер — главата ми се замая и страшно ми се доспа. Затрупан под дебел пласт сняг, шофьорът продължаваше да седи на предната седалка. Отворих вратата на кабината и надникнах вътре.

— Ами Барболин? — попитах.

— Идва — подсмихна се Жербунов, — има да свърши една работа.

Вмъкнах се в колата, отпуснах се на седалката и моментално заспах.

Събуди ме женски писък и аз видях Барболин, който идваше откъм пресечката, демонстративно помъкнал дърпащата се госпожица с дантелените гащички и изхлузената на една страна перука с плитчица.

— Другарю, я се помести — каза Жербунов и се вмъкна в кабината, — имаме попълнение.

Отместих се. Той се наведе към мен и с ненадейна топлота в гласа изрече:

— Аз пък отначало не те разбирах, Петка. Не знаех, че такава душа носиш. Браво на тебе. Хубаво се изказа.

Промърморих нещо и отново заспах.

В просъница чувах женско кикотене и скърцане на спирачки, мрачните псувни на Жербунов и змийското съскане на Барболин — двамата май се караха заради онази нещастница. После колата спря. Вдигнах глава и като през мъгла, някак неправдоподобно, видях лицето на Жербунов. — Спи, Петка — изкънтя гласът му, — ние ще слезем тук. Двамата с кумеца имаме да си говорим нещо. Иван ще те откара.

Надникнах през прозореца. Бяхме спрели на булевард „Тверской“ пред къщата на градоначалника. Бавно кръжаха едри снежинки. Барболин и зъзнещата разсъблечена жена бяха вече отвън. Жербунов ми стисна ръката и слезе. Колата потегли.

Изведнъж болезнено усетих колко съм самотен и беззащитен в този студен свят, чиито жители се опитват да ме пратят на „Гороховая“ или с магията на неясни думи да всеят в душата ми смут. Утре сутрин, помислих си, ще трябва да се гръмна. Последното, което видях, преди окончателно да потъна в черната бездна на съня, беше една заснежена ограда — когато завивахме, решетката бе съвсем близо до прозореца на колата.