Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (4)

3

Долитащата мелодия отначало сякаш се катереше нагоре по някакво стълбище, и след като потъпчеше за малко на едно място, отчаяно се хвърляше право в отвора между парапетите. Тогава ясно се чуваха кратките мигове тишина между всеки два звука. Но пръстите на пианиста подхващаха мелодията, отново я връщаха на стълбите и всичко се повтаряше, само че с един етаж по-надолу. Мястото много приличаше на стълбището на булевард „Тверской“ номер осем, само че в съня ми стълбата беше безкрайна както нагоре, така и надолу, докъдето ми стигаше погледът. Изведнъж разбрах, че всяка мелодия има свой точен смисъл. По-специално тази разкриваше метафизическата невъзможност на самоубийството — не греховността му, а именно неговата невъзможност. И си представих, че всички ние сме само звуци, излитащи изпод пръстите на незнаен пианист, че сме просто кратки терци, плавни сексти и дисониращи септими в една грандиозна симфония, дето никой от нас никога няма да чуе от край до край. Мисълта изпълни сърцето ми с дълбока тъга и тогава изплувах от оловните облаци на съня си.

Няколко секунди се опитват да разбера къде всъщност се намирам и какво става в този странен свят, към който всяка сутрин вече двадесет и шест години ме запраща някаква незнайна сила. Бях облечен с тежка куртка от черна кожа, брич и ботуши. В бедрото ми болезнено се впиваше нещо. Обърнах се настрани, напипах под хълбока си дървената кутия с маузера и се огледах. Над мен висеше копринен балдахин с невероятно красиви жълти пискюли. Небето навън беше безоблачно синьо и далечните покриви розовееха под студените лъчи на зимното слънце. Точно срещу прозореца ми, отвъд булеварда, се виждаше обкован с ламарина купол, който не знам защо ми приличаше на корем на огромна метална родилка.

Изведнъж разбрах, че не съм сънувал музиката — тя ясно се чуваше през стената. Започнах да се чудя как съм се озовал тук и изведнъж сякаш ме удари ток — за секунда си спомних вчерашния ден и разбрах, че се намирам в апартамента на фон Ернен. Скочих от леглото, втурнах се към вратата и се стаих.

Оттатък, на рояла в стаята с оставения вътре фон Ернен някой свиреше същата Моцартова фуга във фа минор, темата от която кокаинът и меланхолията ме бяха накарали да си припомня снощи. Прималя ми в истинския смисъл на думата. Представих си как трупът дървеняшки тропа по клавишите с подаващи се изпод метнатото палто пръсти и разбрах, че вчерашният кошмар още не е свършил. Трудно бих могъл да опиша завладялото ме смущение. Огледах стаята и видях на стената голямото дървено разпятие с изящната сребърна фигурка на Христос. Щом го зърнах, почувствах нещо странно, подобно на дежа вю^[1]. Сякаш в някакъв неотдавнашен сън вече бях виждал това метално тяло. Свалих разпятието, извадих маузера от кобура и на пръсти излязох в коридора. Тласкаше ме горе-долу следният довод: ако един покойник може да свири на роял, значи може и да го е страх от кръста.

Вратата на другата стая беше открехната. Опитвайки се да стъпвам колкото може по-тихо, се приближих и надникнах вътре. Виждаше се само част от рояла. Няколко пъти си поех дълбоко въздух, ритнах вратата и стиснал в едната си ръка тежкия кръст, а в другата — готовото за стрелба оръжие, прекрачих прага. Първо видях ботушите на фон Ернен в ъгъла; той кротко почиваше под сивия си английски саван.

Обърнах се към рояла.

Пред него седеше човекът с черна гимнастьорка от ресторанта снощи. Беше към петдесет годишен, със засукани нагоре гъсти мустаци и леко прошарена на слепоочията коса. Имах чувството, че дори не е забелязал появата ми — очите му бяха затворени, сякаш изцяло се бе отдал на музиката. Свиреше наистина превъзходно. Върху капака на рояла видях папаха^[2] от най-фин астраган с лентичка от червено моаре и шашка^[3] с необичайна форма във великолепна ножница.

— Добро утро — казах аз и свалих маузера.

Човекът вдигна клепачи и ме огледа внимателно. Очите му бяха черни и пронизващи и трябваше да положа доста усилия, за да устоя на почти физическия им натиск. Като забеляза кръста в ръката ми, той леко се усмихна.

— Добро утро — отвърна и продължи да свири. — Радвам се да видя, че още от сутринта се грижите за душата си.

— Какво правите тук? — попитах и внимателно сложих разпятието до неговата шашка.

— Опитвам се да изсвиря една доста трудна пиеса. Но за съжаление тя е написана за четири ръце и сега следва пасаж, с който не бих могъл да се справя сам. Ще бъдете ли така добър да ми помогнете? Мисля, че творбата ви е позната.

Като в транс мушнах маузера в кобура, застанах до него, изчаках момента и поставих пръсти върху клавишите. Моят контрапункт едва настигаше темата и на няколко пъти сгреших; после погледът ми отново падна върху разперените крака на фон Ернен и аз осъзнах цялата абсурдност на положението. Отдръпнах се и впих поглед в своя гост. Той спря да свири и известно време остана да седи неподвижно — сякаш потъна дълбоко в собствените си мисли. После се усмихна, посегна и взе от капака разпятието:

— Безподобно. Никога не ми е било ясно защо Бог е трябвало да се яви на хората в отвратителното тяло на човек. Според мен много по-подходяща форма би била някоя съвършена мелодия, каквато можеш да слушаш до безкрай.

— Кой сте вие? — попитах аз.

— Фамилията ми е Чапаев — отвърна непознатият.

— Нищо не ми говори.

— Точно затова я ползвам. Името ми е Василий Иванович. Предполагам, че и то нищо не ви говори.

После стана от стола и се протегна, ставите на тялото му силно изпукаха. Усетих лек мирис на скъп английски одеколон.

— Вчера — настойчиво ме загледа той — в „Музикалната кутийка“ забравихте чантата си. Ето я.

Погледнах надолу и видях до крачето на рояла черната чанта на фон Ернен.

— Благодаря ви — отвърнах. — Но как влязохте в апартамента?

— Опитах се да звънна, но изглежда звънецът не работи. А ключовете висяха на вратата. Видях, че спите и реших да почакам.

— Разбирам.

В действителност нищо не разбирах. Как ме беше намерил? При кого изобщо бе дошъл — при мен или при фон Ернен? Кой бе той и какво искаше? И защо (непоносимо ме измъчваше най-вече това), защо свиреше тази проклета фуга? Дали подозираше нещо? Между другото, завитият в палтото труп в ъгъла ме смущаваше най-малко, понеже за чекистките квартири един труп представляваше най-обикновен предмет от интериора.

Чапаев сякаш прочете мислите ми.

— Както явно се досещате — каза той, — дошъл съм не само заради чантата ви. Днес заминавам за Източния фронт, където командвам дивизия. Имам нужда от комисар. Предишният… Да речем, не оправда очакванията ми. Снощи видях вашата агитация и ми направихте доста добро впечатление. Между другото, Бабаясин също е много доволен. Искам политическата работа в поверените ми части да я провеждате вие.

После разкопча джоба на гимнастьорката си и ми подаде сгънат на четири лист хартия. Разгънах го и прочетох:

 

„До др. Фанерний. По заповед на др. Дзержински с цел засилване на политическата работа незабавно ви местим в разпореждане на командира на Азиатската Конна Дивизия др. Чапаев. Бабаясин.“

 

Отдолу беше сложен познатият ми вече размазан лилав печат. Този пък Бабаясин що за птица е, помислих си смутено и вдигнах поглед.

— Та как се казвате все пак? — присви очи Чапаев. — Григорий или Пьотър?

— Пьотър — облизах пресъхналите си устни. — Григорий е старият ми литературен псевдоним. Знаете ли, непрекъснато стават бъркотии. Едни по навик ме наричат Григорий, други — Пьотър…

Той кимна и взе от рояла шашката и папахата си.

— Вижте какво, Пьотър, може да ви се стори неудобно, но влакът ни потегля днес. Няма как. Война е. Имате ли някаква несвършена работа в Москва?

— Не — отговорих.

— В такъв случай предлагам ви незабавно да заминем заедно. Сега трябва да присъствам при товаренето на полка от ивановски тъкачи и бих искал и вие да сте там. Евентуално ще се наложи да произнесете слово. Много ли багаж имате?

— Само нея — казах аз и кимнах към чантата.

— Чудесно. Още днес ще се разпоредя да ви зачислят на доволствие към щабния вагон.

Той тръгна към вратата.

Вдигнах чантата и излязох след него в коридора. В главата ми цареше пълна бъркотия и хаос. Човекът, дето крачеше пред мен по коридора, ме плашеше. Не можех да разбера кой е — по начина си на държание почти не приличаше на червеноармейски командир, но все пак беше един от тях; пък и написаното, и печатът на днешната заповед бяха същите като на вчерашната. Значи, той бе достатъчно влиятелен, за да може за една сутрин да получи необходимото му решение и от кървавия Дзержински, и от загадъчния Бабаясин.

В антрето Чапаев се спря и свали от закачалката дългия си син шинел с три ивици от лъскаво алено моаре напряко на гърдите. Шинелите с подобна украса бяха последна дума на червеноармейската мода. Е, обикновено тези нагръдни ивици-закопчалки се правеха от просто червено сукно. Чапаев облече шинела, сложи си папахата, стегна се с колана, на който висеше кобурът с маузера, запаса шашката и се обърна към мен. На гърдите му лъщеше странен орден — сребърна звезда с топчета по върховете на лъчите. Нямаше никакви изображения или думи. Чапаев долови погледа ми.

— За Нова година ли сте се нагиздили? — попитах аз. Той се засмя добродушно.

— Не. Това е орден „Октомврийска звезда“.

— Никога не съм чувал.

— Ако имате късмет, и вие може да го заслужите — каза той. — Готов ли сте?

— Другарю Чапаев — започнах аз, решил да се възползвам от неофициалния тон на разговора ни — искам да ви питам нещо, дето може да ви се стори странно.

— Цял съм слух — той се усмихна любезно и потупа ножницата с жълтия маншет на ръкавицата си.

— Кажете ми откровено — погледнах го право в очите, — защо свирихте на рояла? И защо точно тази творба?

Чапаев се усмихна под мустак.

— Знаете ли — отвърна той, — когато надникнах в стаята ви, вие още спяхте. И насън, е, може би не съвсем точно, си свирукахте въпросната фуга. Колкото до мен, аз много харесвам Моцарт. Някога учех в консерваторията и се готвех за кариера на музикант. Но оттогава много неща в живота ми се промениха. Защо се интересувате?

— Ами така, няма значение. Просто странно съвпадение.

Излязохме на стълбищната площадка. Ключовете наистина висяха на вратата. Машинално заключих апартамента, прибрах ги в джоба си и последвах Чапаев по стълбите с мисълта, че никога през живота си не съм имал навика да си свирукам. Камо ли насън.

Първото, което видях на мразовитата слънчева улица, беше дългият сиво-зелен брониран автомобил. Дето го забелязах снощи пред „Музикалната кутийка“. Преди не бях виждал подобни коли. Автомобилът безспорно беше последна дума на науката за унищожение. Корпусът му бе обсипан с едри полукръгли нитове; отпред се издуваше тъпата зурла на мотора, окичена с два мощни фара; високото стоманено чело, леко скосено назад, застрашително гледаше Никитския площад с двете си продълговати амбразури, които приличаха на притворените очи на Буда. Отгоре имаше цилиндричен картечен купол, обърнат към булевард „Тверской“, а цевта на картечницата беше защитена с две разширяващи се стоманени платна. Отстрани имаше малка врата.

Наоколо се тълпяха хлапета — някои с шейни, други с кънки — и аз неволно си помислих, че докато възрастните идиоти се занимават с преустройството на измисления от тях свят, децата продължават да живеят в реалността — сред снежните пързалки и слънчевата светлина, върху тъмните огледала на замръзналите водоеми и в мистичната тишина на заснежените нощни дворове. И макар децата също да бяха заразени от бацила на стоварилото се върху Русия безумие (беше ясно от погледите им, насочени към лъскавата шашка на Чапаев и към моя маузер), все пак в техните чисти очи все още сияеше споменът за нещо, което аз самият отдавна бях забравил — може би неосъзнатия спомен за великия извор на всичко съществуващо, и те, потъвайки в позорната пустиня на живота, още не бяха се отдалечили достатъчно.

Чапаев се приближи до бронирания автомобил и рязко почука. Моторът заработи и задницата на автомобила се обви в облак синкав дим. Чапаев отвори вратата и точно тогава чух зад гърба си скърцане на спирачки. До нас спря една затворена кола. От нея изскочиха четирима души с черни кожени куртки и се шмугнаха във входа, от който току-що бяхме излезли. Сърцето ми изстина — помислих си, че са дошли да ме приберат. Сигурно, защото четирима ми приличаха на снощните актьори с черните плащове, дето изнесоха от сцената трупа на Разколников. Единият тях се спря на вратата и погледна към нас.

— Бързо — извика от бронирания автомобил Чапаев. — Топлото ще избяга.

Метнах вътре чантата, шмугнах се след него и хлопнах вратата.

Интериорът на страховитата кола ме очарова от пръв поглед. Не много голямото пространство, отделено с преграда от кабината на шофьора, приличаше на купе от Норд експрес — въпреки малкото място, двата тесни кожени дивана, масичката помежду им и килимчето на пода създаваха усещане за уют. На тавана имаше кръгъл отвор, през който се виждаше масивния приклад на покритата с калъф картечница; към картечната кула водеше ажурна вита стълбица, завършваща с нещо като въртящ се стол с подпорки за краката. Всичко това се осветяваше от малка електрическа крушка, в чиято светлина успях да различа една картина, закрепена за стената с винтове в ъглите на рамката. Беше малък пейзаж в стил Джон Констейбъл — мост над някаква река, далечен буреносен облак и романтични руини.

Чапаев хвана фунията на слушалката и заповяда:

— На гарата.

Колата плавно потегли от мястото си — вътре движението почти не се усещаше. Чапаев седна на едното диванче и с жест ме покани да седна срещу него.

— Великолепна кола — бях напълно искрен.

— Да, бива си я. Но аз не съм по техниката. Само да видите коня ми…

После бръкна под масичката и извади оттам сгъваема игрална дъска.

— Една партия трик-трак^[4]?

Свих рамене. Той разтвори дъската и започна да нарежда черните и белите пулове.

— Другарю Чапаев — започнах аз, — в какво ще се стои работата ми? Какви въпроси ще засяга?

Той внимателно приглади мустак.

— Вижте, Пьотър, нашата дивизия е един сложен организъм. Предполагам, че постепенно ще свикнете с живота в него и сам ще намерите своята ниша. Сега е рано да говорим каква точно ще бъде тя, но от снощното ви поведение ми стана ясно, че сте решителен човек, а и много добре усещате същината на събитията. Ние имаме нужда точно от хора като вас. Вие сте на ход.

Метнах заровете върху дъската и се поколебах как да реагирам. Съмнявах се, че той наистина е червеноармейски командир. Не знам защо си мислех, че играе същата безумна игра като мен, само че от по-отдавна, по-виртуозно и може би по своя воля. Но от друга страна всичките ми съмнения почиваха изключително върху интелигентния му начин на говорене и върху хипнотичната сила на очите му, което само по себе си не означаваше нищо. Покойния фон Ернен, например, също беше доста интелигентен, а главатарят на ЧК Дзержински — добре известен в окултните кръгове като хипнотизатор. И после, рекох си, глупава е самата постановка на въпроса, защото няма нито един червеноармейски командир, дето да е наистина червеноармейски командир. Всеки от тях просто с всички сили се старае да прилича на някакъв инфернален еталон, преструвайки се, точно както и аз вчера, само че безогледно. Колкото до Чапаев, военната му униформа не можеше да ме накара да го възприема така, както го възприемаха другите. Доказателство бе и заповедта на Бабаясин, и бронираната кола. Не знаех какво иска от мен, но реших засега да приема неговите правила на играта. При това изпитвах към него инстинктивно доверие. Не знам защо ми се струваше, че стои няколко етажа по-високо от мен на безкрайната стълба на битието, която бях сънувал сутринта.

— Нещо тревожи ли ви? — попита Чапаев и хвърли заровете. — За какво се замислихте?

— Вече не — отговорих. — Я ми кажете, Бабаясин лесно ли се съгласи да ме предаде във ваше разпореждане?

— Тъкмо Бабаясин беше против — каза Чапаев. — Той много ви цени. Решихме го двамата с Дзержински.

— Да не би да се познавате?

— Да.

— Другарю Чапаев, да не би да познавате и Илич? — леко иронично попитах аз.

— Доста бегло — отвърна той.

— Покажете ми го някой път.

— Защо не? Щом искате, може още сега.

Това вече беше прекалено. Погледнах го с недоумение, но той изобщо не се смути. Отмести дъската, с плавно движение извади от ножницата си шашката и я сложи на масата.

Трябва да кажа, че тя беше доста странна, с дълга сребърна дръжка, покрита с резба, изобразяваща две птици, а помежду им — кръг с клекнал в него заек; всичкото останало място заемаше най-фин орнамент. Дръжката свършваше с нефритова топка, а за нея бе вързан къс дебел шнур от вита коприна с лилав пискюл на края. Пред ръкохватката имаше кръгъл предпазител от черно желязо; лъскавото острие беше дълго и леко извито. Всъщност, дори не беше шашка, а по-скоро някакъв китайски меч. Но аз не успях да го разгледам много добре, защото Чапаев загаси лампата.

Потънахме в пълен мрак. Не виждах нищо — само чувах равномерния шум на мотора (между другото, звуковата изолация на автомобила беше превъзходна — отвън не долиташе и най-малък шум) и усещах леко поклащане. Чапаев запали една клечка кибрит и я вдигна над масата.

— Погледнете острието — каза той.

Погледнах размитото червеникаво отражение, появило се върху стоманената ивица. В него се долавяше някаква странна дълбочина, имах чувството, че през леко запотено стъкло гледам към дълъг, слабо осветен коридор. По изображението преминаха леки вълнички и видях един човек с разкопчан френч. Той вяло вървеше по коридора. Беше брадясал и плешив; ръждивата брада по бузите му преминаваше в немарлива брадичка и мустаци. Наведе се и посегна с потреперващи ръце. Тогава забелязах едно сгушено в ъгъла на коридора коте с големи тъжни очи. Изображението беше много ясно, но изкривено, сякаш го виждах върху повърхността на топка за елха. Изведнъж, неочаквано и за самия себе си, се изкашлях. Тогава Ленин (а това безспорно беше той) трепна, обърна се и се вторачи към нас. Разбрах, че ме вижда. В очите му за миг се мярна уплаха, а после те станаха хитри и някак гузни. С изкривена усмивка той ми се закани с пръст и каза:

— Мисюс! Къде си?

Чапаев духна клечката и картината изчезна; успях да зърна побягналото по коридора коте и изведнъж се досетих, че изобщо не съм видял всичко върху шашката, ами току-що по някакъв необясним начин съм бил там и сигурно съм можел да докосна котето с ръка.

Лампата светна. Изгледах Чапаев с изненада. Вече бе прибрал шашката в ножницата.

— Владимир Илич препрочита Чехов — каза той.

— Какво беше това? Чапаев сви рамене.

— Той видя ли ме? — попитах.

— Мисля, че не вас. По-скоро е усетил нечие присъствие. Но едва ли му е направило впечатление. Свикнал е с подобни неща. Него много хора искат да го видят.

— Но как вие… По какъв начин… Хипноза ли беше?

— Не повече от всичко останало — каза той и кимна към стената на колата, изглежда имайки предвид това, което беше извън нея.

— Кой сте вие в действителност? — попитах аз.

— За втори път днес ми задавате този въпрос. Вече ви отговорих, че фамилията ми е Чапаев. Засега не мога да ви кажа нищо повече. Не изпреварвайте събитията. Между другото, в частните ни разговори можете да ме наричате Василий Иванович. „Другарю Чапаев“ звучи прекалено тържествено.

Понечих да го помоля да ми обясни, но се сепнах. Разбрах, че е безсмислено да продължавам да настоявам; нещо повече, можех да сторя грешка. Но най-интересното бе, че не се спрях сам — чувствах, че по някакъв неясен начин ме спря Чапаев.

Бронираната кола забави ход. Чухме изопачения от уредбата глас на шофьора:

— Гарата, Василий Иванович!

— Много добре — отвърна Чапаев.

Няколко минути автомобилът бавно маневрира и накрая спря. Чапаев си сложи папахата, стана от дивана и отвори вратата. В кабината нахлу студен въздух, червеникави зимни лъчи и глух шум от стотици сливащи се гласове.

— Вземете си чантата — каза Чапаев и чевръсто скочи на земята. Леко примижал след уютния полумрак на колата, аз го последвах.

Намирахме се точно в центъра на площада пред Ярославската гара. Отвред ни беше наобиколила развълнувана тълпа от различно облечени въоръжени хора, строени в неравно подобие на каре. Покрай строя се разхождаха някакви дребни червени командири с извадени саби. При появата на Чапаев се чуха викове, общият шум от гласове се засили и след няколко секунди прерасна в тежко „ура“, което няколко пъти прелетя над площада.

Бронираната кола стоеше до украсена с кръстосани знамена дъсчена трибуна, подобна на ешафод. Там неколцина военни си разменяха реплики. Щом се появихме ние, те заръкопляскаха. Чапаев бързо се качи по скърцащите стълби горе; постарах се да го последвам незабавно. След като поздрави бегло двама-трима военни (единият от тях беше в стегнат с каиши кожух от бобър), Чапаев се приближи към парапета на ешафода, и за да призове хората към тишина, вдигна нагоре ръката си в жълта ръкавица.

— Момчета! — високо се провикна той. — Ясно ви е защо сте тука. К’во да се баламосваме. Всичко ще видите, от всичко ще усетите. Няма това-онова? Иде ли човек на фронта, ще види дебелия край. Нема пет, нема четири…

Внимателно наблюдавах пластиката на движенията му. Той говореше, като равномерно се обръщаше ту насам, ту натам и енергично сечеше въздуха пред гърдите си с жълтата кожена длан. Смисълът на все по-забързаната му реч ми се изплъзваше, но като виждах как работниците проточват шии, вслушват се, кимат и от време на време доста се хилят, разбирах, че им говори нещо, близко до техния начин на мислене.

Някой ме дръпна за ръкава. Изтръпнах, обърнах се и видях дребен младеж с редки мустачки, поруменяло от студа лице и нагли очи с цвят на силно разреден чай.

— Ф-фу — рече той.

— Какво?

— Ф-фурманов — каза той и ми подаде широката си късопръста длан.

— Прекрасен ден — отговорих и я стиснах.

— Аз съм к-комисарят на полка от тъкачи. Щ-ще работим заедно. С-сега ще говорите вие, г-гледайте да сте по-кратък. След малко трябва да се качим на влака.

— Добре.

Той скептично огледа ръцете ми.

— П-партиен член ли сте? Кимнах.

— Отд-давна ли?

— От близо две години — отговорих.

Фурманов отмести поглед към Чапаев.

— Същински орел е, само трябва човек да го понаглежда. К-казват, че често се увличал. Но б-бойците го обичат. Р-разбират го.

Той кимна към притихналия площад, над който се носеха думите на Чапаев:

— Само да не посрамим делото, ей. Това е то — делото!… Ясна работа, че един без друг не става… Почнете ли да се разкисвате, войната отиде, та се не видя?… Значи, само напред. Това ми е думата. Това е мойта командирска порука… А сега ще говори комисарят.

Чапаев се оттегли от парапета.

— Хайде, сега си ти, Петка — високо заповяда той. Аз се приближих.

Мъчно ми беше да гледам тези хора и да си представям мрачните пътища на техните съдби. Още от малки те бяха измамени, и че сега всъщност ги мамеха по друг начин, не променяше нещата за тях, но недодялаността, безпощадната примитивност на всички измами — и предишни, и сегашни — наистина беше нечовешка. Чувствата и мислите на застаналите на площада бяха също тъй жалки, както и дрипите по тях. Дори за да умират, те заминаваха, изпровождани от глупашката клоунада на случайни хора. Но да не би с мен да е по-различно, помислих си аз. Щом точно по същия начин не разбирам (или, което е още по-лошо, мисля си, че разбирам) естеството на силите, управляващи моя живот, с какво тогава съм по-добре от пияния пролетарий, изпратен да умре за думата „интернационал“? С това, че съм чел Гогол, Хегел и някой си Херцен? Глупости.

Но трябваше да кажа нещо.

— Другари работници! — извиках аз. — Вашият комисар другарят Фурманов ме помоли да съм по-кратък, защото след малко започва товаренето. Мисля, че ще имаме време да си поговорим, а сега ще ви кажа само кое изпълва с плам цялото ми сърце. Днес, другари, аз видях Ленин! Ура!

Над площада се разнесе протяжно бучене. Когато шумът стихна, казах:

— А сега, другари, за последно напътствие има думата другарят Фурманов!

Фурманов ми кимна с благодарност и пристъпи към парапета. Чапаев се смееше, засукваше мустак и си говореше нещо с военния в шубата от бобър. Като видя, че се приближавам, той го тупна по рамото, кимна към останалите и заслиза от трибуната.

Фурманов започна:

— Другари! Тук ни останаха броени минути. Ще удари последният звънец и ние ще отплаваме към мраморния, могъщ бряг — скалата, на която ще завоюваме своята твърдина…

Той вече говореше без да заеква, плавно и напевно.

Ние минахме през разстъпилия се строй от работници (за малко да изгубя съчувствието си към тях, когато ги видях отблизо) и се насочихме към гарата. Чапаев вървеше бързо и аз едва успявах да го следвам. Понякога той отвръщаше на нечий поздрав, като отсечено вдигаше към папахата жълтата си ръкавица. За всеки случай започнах да имитирам жеста му и скоро така добре го усвоих, че чак се почувствах свой сред всички сновящи по гарата без малко свръхчовеци.

Когато стигнахме до края на перона, скочихме върху замръзналата земя. Нататък, по маневрените линии започваше лабиринтът от заснежени вагони. Отвред ни гледаха уморени хора; еднообразната гримаса на отчаяние по лицата им ги обединяваше в някаква нова раса. Спомних си едно от стихотворенията на Соловьов и се засмях.

— Какво ви става? — попита Чапаев.

— Нищо — казах. — Разбрах какво значи панмонголизъм.

— И какво значи?

— То е едно учение, станало много популярно в Полша по времето на Чингиз хан.

— Така значи. Какви интересни думи знаете.

— О, в тази област вие сте къде-къде по-напред. Между другото, бихте ли ми обяснили какво значи порука?

— Как? — свъси вежди Чапаев.

— Порука — повторих аз.

— Това пък къде го чухте?

— Ако не греша, преди малко от трибуната говорихте за своята командирска порука.

— А — усмихна се Чапаев, — това ли било? Знаете ли, Пьотър, когато човек трябва да говори с масите, няма никакво значение дали разбира думите, които произнася. Важното е другите да го разбират. Той трябва просто да отрази очакванията на тълпата. Някои го постигат, като изучават езика, на който говорят масите, а аз предпочитам да действам направо. Та, ако искате да знаете какво е „порука“, трябва да питате не мен, а тези, които сега са на площада.

Стори ми се, че разбирам за какво ми говори. И аз отдавна бях стигнал до почти същите изводи, само че те засягаха теми за изкуството, чието еднообразие и безцелност винаги са ме потискали. Бидейки принуден поради естеството на работата си да се срещам с множество тежки идиоти от литературните кръгове, бях развил у себе си способността да участвам в разговорите им, без особено да се замислям за какво става дума, но жонглирайки свободно с нелепи думи като „реализъм“, „теургия“^[5] или дори „теософичен кокс“. В терминологията на Чапаев това означаваше да изучиш езика на масите. А доколкото ми стана ясно, той самият дори не си даваше труда да вникне в значението на произнасяните думи. Е, само не беше ясно как го постига. Може би, изпадайки в нещо като транс, долавяше еманациите на чуждото очакване и по някакъв начин изплиташе от тях разбираем за тълпата орнамент.

През останалия път мълчахме. Чапаев ме водеше все по-надалеч; на два-три пъти се гмурнахме под празни и мъртви влакове. Беше тихо, само понякога отнейде долитаха истеричните призиви на локомотивите. Най-после спряхме до някакъв влак. Един от вагоните му беше брониран. Отгоре уютно димеше комин, а пред вратата пазеше внушителен болшевик с кафеникаво азиатско лице — не знам защо, наум го нарекох башкирец.

Минахме покрай башкиреца, който ни козирува, качихме се и влязохме в къс коридор. Чапаев кимна към една от вратите.

— Това е вашето купе — каза той и извади от джоба си часовник. — Ако разрешите, ще ви оставя за известно време. Трябва да дам няколко разпореждания. Към нас трябва да прикачат локомотива и вагоните с тъкачите.

— Техният комисар, Фурманов, никак не ми хареса — рекох аз. — В бъдеще може и да не се сработим.

— Не си задръствайте главата с неща, дето не засягат настоящето. Най-напред ще трябва да се озовем във въпросното бъдеще. Може да се озовете в бъдеще, където няма да има никакъв Фурманов. Или пък, където няма да ви има вас.

Замълчах си, защото не знаех какво да отговоря на странните му думи.

— Настанете се и си починете — рече той. — Ще се видим на вечеря.

Купето ме изненада със своя съвсем мирен вид; прозорецът на бронираната стена беше със спуснато плътно перде, а на масата имаше ваза с карамфили. Чувствах се като пребит; седнах на дивана и известно време не можах да помръдна. После се сетих, че от няколко дни не съм се къпал и излязох в коридора. За моя почуда първата врата, която отворих, беше към банята.

С наслада взех един горещ душ (изглежда водата се топлеше от печката с въглища), върнах се в купето и открих, че леглото е оправено за спане, а на масата ме чака чаша силен чай. Изпих го, изтегнах се на дивана и почти веднага заспах, опиянен от забравения аромат на чистите и колосани чаршафи.

Когато се събудих, беше вече почти тъмно. Вагонът потреперваше равномерно; колелата му тракаха. Върху масичката, където бях оставил празната чаена чаша, сега незнайно откъде се бе появил някакъв пакет. Вътре открих безупречен черен костюм, лъскави лачени обувки, риза, кат бельо и няколко вратовръзки — явно за асортимент. Вече нищо не ме изненадваше. Костюмът и обувките ми станаха; след известно колебание си избрах вратовръзка на малки черни точки. Огледах се в огледалото на вратата на вградения гардероб и останах напълно доволен — е, небръснатата ми от няколко дни брада малко разваляше външния ми вид. Издърпах от вазата един бледо-лилав карамфил, откъснах дръжката му и забодох цветето в петлицата. В този момент предишният петербургски живот ми се видя тъй недосегаемо прекрасен!

Излязох в коридора, приближих се до последната вратата и почуках. Не ми отговори никой. Отворих и видях голям салон. В средата му имаше маса със сервирана лека вечеря за трима и две бутилки шампанско. Върху масата в такт с полюшването на влака примигваше пламъкът на запалена свещ. Във въздуха миришеше на пури. Стените бяха със светли тапети на златисти цветя. През големия прозорец срещу масата нощните светлини бавно разсичаха тъмнината.

Нещо зад мен се раздвижи. Трепнах и се обърнах. В стаята стоеше същият башкирец, когото бях видял пред вагона. Той ме изгледа напълно безизразно, задвижи ръчката на сложения в ъгъла грамофон със сребристо проблясваща фуния и постави иглата върху плочата. Разнесе се кадифеният бас на Шаляпин. Струва ми се, пееше нещо от Вагнер. Озадачен, за кого ли е третият прибор на масата, бръкнах да извадя цигарите си.

Не се наложи да се чудя дълго — вратата се отвори широко и видях Чапаев. Беше с черно кадифено сако, бяла риза и алена папийонка от същото лъскаво моаре като червените лампази на шинела му. След Чапаев в салона влезе една девойка.

Беше толкова късо подстригана, че трудно можеше да се каже, че е с прическа. Върху едва оформените й гърди в тъмно кадифе се спускаше наниз от едри перли; раменете й бяха широки и силни, а ханшът — възтесен. Имаше леко дръпнати очи, което я правеше само по-чаровна.

Безспорно, би могла да служи като еталон за хубост, но хубостта й почти не беше женска. Дори моята развинтена фантазия не бе способна да потопи очите, лицето и раменете й в горещия мрак на екстаза. О, не, тя не ставаше за триперните Бунински^[6] сеновали! Но човек лесно можеше да си я представи, например, върху ледената пързалка. В красотата й имаше нещо отрезвяващо, нещо непосредствено и малко тъжно. Нямам предвид онова декоративно похотливо целомъдрие, втръснало на всички в Петербург още преди войната. Не, беше истинско, естествено, самоосъзнато съвършенство. В сравнение с него похотта става отегчителна и пошла като патриотизъм на полицейски началник.

Тя ме изгледа, обърна се към Чапаев и перлите върху деколтето й блеснаха.

— Този ли е нашият нов комисар?

Гласът й беше възглух, но приятен. Чапаев кимна.

— Запознайте се — каза той. — Пьотър. Анна.

Станах от масата, поех хладната й длан и понечих да я поднеса към устните си, но тя не ме остави да го сторя. Отвърна с формално ръкостискане в стила на петербургските émancipé. Съвсем замалко задържах ръката й в своята.

— Великолепна картечарка е — представи я Чапаев, — тъй че внимавайте да не я ядосате.

— Нима такива нежни пръсти са способни да причинят на някого смърт? — попитах аз и пуснах ръката й.

— Зависи кое точно наричате смърт — засмя се Чапаев.

— Да не би да има различни становища по въпроса?

— О, да.

Седнахме на масата. Башкирецът с подозрителна сръчност отвори шампанското и напълни чашите ни.

— Искам да вдигна наздравица — Чапаев спря върху мен хипнотичните си очи — за страшното време, през което ни е било писано да се родим и да живеем, и за всички, дето и в наши дни не престават да се стремят към свободата.

Неговата логика ми се стори странна, защото нашето време бе станало страшно тъкмо заради стремежа, както съвсем намясто се изрази той, на „всички онези“ към така наречената свобода — чия? от какво? Но вместо да възразя, аз отпих от шампанското (тази проста рецепта спазвах винаги, когато на масата имаше шампанско, а тема на разговора беше политиката). След няколко глътки изведнъж разбрах колко съм гладен и се заех с храната.

Трудно ми е да опиша какво чувствах. Всичко беше толкова неправдоподобно, че вече не усещах неговата неправдоподобност. Така е, когато сънуваш, и умът ти, хвърлен във водовъртежа на фантастичните видения, подобно на магнит привлича някоя позната от дневния свят подробност и насочва към нея цялото си внимание, превръщайки и най-заплетения кошмар в подобие на делнична проза. Веднъж сънувах, че по някакво банално стечение на обстоятелствата съм се превърнал в ангел от върха на Петропавловската катедрала, и за да се спася от пронизващия вятър, се опитвам да закопчая сакото си, но копчетата му все не искат да влязат в илиците. Беше ми чудно не че съм се озовал високо в нощното петербургско небе, а че не успявам да се справя с тази простичка операция. Нещо подобно усещах и сега — нереалността на събитията оставаше някак извън скобите на съзнанието ми. Самата вечер беше най-обикновена и ако го нямаше лекото поклащане на вагона, съвсем спокойно можех да допусна, че сме седнали в някое малко петербургско кафене и край нас прелитат светлинките на файтоните.

Хранех се мълчаливо и само от време на време поглеждах Анна. Чапаев приказваше нещо за тачанки и картечници и тя му отговаряше кратко, но аз бях толкова погълнат от нея, че не следях нишката на разговора. Беше ми тъжно, че хубостта й е тъй недосегаема; знаех също, че да протягам с въжделение ръце към нея е също тъй безсмислено, както да се опитвам да гребна с кофа от залеза.

Когато вечерята свърши, башкирецът раздигна масата и сервира кафето. Чапаев се облегна назад и запали пура. Изразът на лицето му стана благ и леко сънлив; той ме погледна и се усмихна:

— Пьотър, изглеждате угрижен и дори, извинете, разсеян. А един комисар… Трябва да е водач, разбирате ли? Трябва да бъде, как да кажа… стремителен, безмилостен… Трябва да е напълно уверен в себе си. Винаги.

— Аз съм напълно уверен в себе си. Но не съм напълно уверен във вас.

— Защо? Какво ви смущава?

— Мога ли да бъда откровен?

— Естествено. И аз, и Анна се надяваме да е така.

— Трудно ми е да повярвам, че наистина сте червеноармейски командир.

Чапаев повдигна лявата си вежда.

— Нима? — стори ми се, че е искрено изненадан. — Но защо?

— Не зная — казах. — Всичко много ми прилича на маскарад.

— Не вярвате, че симпатизирам на пролетариата?

— А, не, вярвам. Лично аз днес на онази трибуна също чувствах нещо подобно. И все пак…

Изведнъж престанах да разбирам какво точно искам да кажа. На масата се възцари тишина, нарушавана само от едва чутото потракване на лъжичка. Анна разбъркваше кафето си.

— В такъв случай кой прилича на червеноармейски командир? — попита Чапаев и отупа пепелта на пурата от пешовете на сакото си.

— Фурманов — казах аз.

— Извинете, Пьотър, но днес за втори път споменавате въпросната фамилия. Кой е Фурманов?

— Господинът с наглия поглед, който говори пред тъкачите след мен.

Анна изведнъж плесна с ръце:

— Между другото, съвсем забравихме за тъкачите, Василий Иванович. Отдавна е време да ги посетим.

Чапаев кимна:

— Да, да, напълно сте права, Анна. Тъкмо се канех да го предложа, но Пьотър така ме озадачи, че всичко ми изхвръкна от главата.

Той се обърна към мен.

— Някой път непременно ще се върнем към тази тема. А сега искате ли да ни придружите?

— Искам.

— Тогава напред — каза Чапаев и стана от масата. Излязохме от щабния вагон и тръгнахме към опашката на влака. Всичко ми се струваше все по-странно. Няколкото вагона, през които минахме, бяха тъмни и изглеждаха абсолютно празни. Никъде не светеше, откъм вратите не долиташе нито звук. Почти не ми се вярваше, че зад ореховите панели, в чиято полирана повърхност се отразяваше огънчето от пурата на Чапаев, спят червеноармейци, но се опитвах да не реагирам.

Един от вагоните свършваше не с обичайното коридорче, а с челна врата. Зад нейния прозорец черната зимна нощ отлиташе назад. След кратка разправия с ключалката башкирецът я отвори и в коридора нахлуха рязкото тракане на колелата и рой ситни бодливи снежинки. Зад вратата имаше малка оградена площадка с навес като в задната част на трамвай, а по-нататьк тъмнееше тежкото тяло на следващия вагон. Връзка с него нямаше, така че оставаше неясно как точно Чапаев се кани да навести новите бойци. Излязох на площадката след останалите. Чапаев се облегна на парапета и дръпна дълбоко от пурата си, а вятърът откъсна от нея няколко яркоалени искри.

— Пеят — каза Анна — чувате ли ги?

Тя вдигна ръка сякаш да предпази косата си от вятъра, но тутакси я свали — късата й прическа правеше нейното движение напълно безсмислено. Явно, съвсем доскоро е имала друга.

— Чувате ли ги? — повтори тя като се обърна към мен. Наистина, през грохота на колелата долиташе доста красиво и синхронно пеене. Заслушах се и успях да чуя думите:

 

Ковачи ний сме, Молох е духът ни.

На щастието днес ковем ключът.

Високо нека вдигнеме чукът си,

та да ечи, ечи в стоманената гръд.

 

— Странно — учудих се аз, — защо пеят, че са ковачи, след като са тъкачи? И защо Молох е техният дух?

— Не Молох е техният дух, а волен е техният чук — поправи ме Анна.

— Чук ли? — попитах аз. — Ами, да, разбира се. Щом пеят ковачи, значи става дума за чук. Тоест, щом пеят, че са ковачи, макар в действителност да са тъкачи.

Въпреки че текстът беше съвсем нелеп, в тази понесла се през зимната нощ песен имаше нещо омагьосващо и древно. Може би причината не беше в самата песен, а в странното съчетание от множеството мъжки гласове, пронизващия вятър, заснежените простори и малките далечни звезди в небето. Когато влакът започна да завива, видяхме верига от тъмни вагони. Изглежда хората там пееха в пълен мрак. Това допълваше картината и я правеше още по-тайнствена и странна. Смълчани, послушахме още малко.

— Може да е нещо, свързано със скандинавската митология — казах аз. — Знаете ли, в нея имаше някакъв бог, дето притежавал магически чук и го ползвал като оръжие. Мисля, че беше в „Старата Еда“. Да, да, и всичко останало така пасва! Нима заскреженият тъмен вагон пред нас не е досущ като чука на Тор, хвърлен по невидимия враг! Той ни следва неотлъчно и няма сила, която да спре неговия полет!

— Имате доста развито въображение — рече Анна. — Как може един мръсен вагон да поражда у вас подобни мисли?

— Не, разбира се, че не ги поражда — отговорих. — Просто се опитвам да бъда приятен събеседник. Всъщност си мисля за други неща.

— За какви? — попита Чапаев.

— Че човек донякъде прилича на нашия влак. Той също е обречен вечно да тегли след себе си цяла композиция тъмни, страшни, незнайно от кого наследени вагони от миналото. И да нарича безсмисления грохот на случайната върволица от надежди, мнения и страхове „свой живот“. Но подобна съдба няма как да бъде избегната.

— Защо пък? — каза Чапаев. — Има начин.

— Вие знаете ли го?

— Разбира се.

— Бихте ли ми го казали?

— С удоволствие — щракна с пръсти Чапаев.

Башкирецът изглежда само бе чакал този сигнал. Остави фенера на пода, чевръсто се промуши под парапета, наведе се над незримата в мрака връзка между вагоните и бързо заработи с ръце. Нещо тихо тракна и той също тъй чевръсто се върна на малката платформа.

Тъмната стена на вагона срещу нас започна бавно да се отдалечава.

Вдигнах очи към Чапаев. Той спокойно издържа на погледа ми.

— Става студено — каза, сякаш не се беше случило нищо. — Да се върнем на масата.

— Ще ви настигна — отговорих.

Останах на платформата сам и известно време мълчаливо гледах към далечината. Още чувах пеенето на тъкачите, но с всяка изминала секунда вагоните се отдалечаваха все повече и повече. Изведнъж ми се стори, че върволицата им много прилича на откъснатата опашка на избягал гущер. Картината беше прекрасна. О, да можеше наистина също тъй лесно, както Чапаев се бе разделил с тези хора, и аз да се простя с мрачната банда от измамни „аз“, дето толкова години съсипваха душата ми!

Скоро ми стана студено. Прибрах се вътре и като затворих вратата след себе си, пипнешком тръгнах обратно. Когато стигнах до щабния вагон, почувствах такава умора, че без дори да отупам снежинките от сакото си, влязох в купето си и се проснах на леглото.

От салона, където седяха Чапаев и Анна, дочувах техните гласове и смях. Гръмна отворено шампанско.

— Пьотър! — извика Чапаев. — Спите ли! Елате при нас.

След брулещия студен вятър на платформата топлият въздух в купето ми се видя неимоверно приятен. Стори ми се дори, че по-скоро прилича на вода и че най-после съм се потопил в горещата вана, бленувана от няколко дни. Когато усещането стана напълно реално, разбрах, че се унасям в сън. Потвърди го и фактът, че вместо Шаляпин, грамофонът изведнъж засвири Моцартовата фуга от началото на деня ми. Почувствах, че в никакъв случай не бива да заспивам, но не можех да сторя нищо. Предадох се и полетях надолу с главата през същата празнота между минорните звуци от рояла, която тази сутрин ми бе направила толкова силно впечатление.