Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (6)

5

Когато дойдох на себе си, единственото нещо, запазено в паметта ми, беше бюстът на Аристотел. Впрочем, не съм сигурен, че изразът „дойдох на себе си“ е най-подходящ. От малък долавях в него някакво срамежливо двусмислие: как точно съм дошъл? къде съм дошъл? и което е най-интересното, откъде? С една дума — пълна шмекерия като при игра на карти около масата на някой волжки параход. С годините разбрах, че в действителност думите „да дойда на себе си“ означават „да дойда при другите“. От момента на раждането ти точно другите ти обясняват какви усилия трябва да положиш, за да приемеш формата, която на тях им харесва.

Но не е там работата. Според мен даденият израз не е достатъчно подходящ да опише състоянието ми, защото, след като се съвзех, аз всъщност не се събудих напълно. Сякаш се намирах в една мъглява плитка просъница, в познатия всекиму нематериален свят между съня и бодърстването, където в съзнанието ти витаят моментно появяващи се и размиващи се видения и мисли, но образ липсва. Обикновено човек прелита през подобно състояние за миг, но не знам защо аз се забавих в него няколко дълги секунди; мислите ми засягаха най-вече образа на Аристотел. Те бяха несвързани и почти без смисъл. Идеологическият предтеча на болшевизма пораждаше в мен твърде малко симпатия, но не изпитвах лична омраза за случилото се вчера. Изглежда, че изобретеното от него понятие за субстанция беше недотам субстантно, та да ми навреди сериозно. Интересното е, че в моя полусън имаше най-убедително доказателство за това: когато след удара бюстът се пръсна, стана ясно, че е бил кух.

Виж, ако ме бяха ударили с бюста на Платон, помислих си аз, резултатът щеше да е къде по-значителен. Изведнъж се сетих, че имам глава, последните фрагменти от съня ми отлетяха и нещата поеха по обичайната схема на човешкото събуждане — разбрах, че всички тези мисли съществуват именно в главата ми, а тя ужасно ме боли.

Предпазливо отворих очи.

Първото, което видях, беше Анна. Тя седеше близо до леглото ми, но не забеляза, че съм се събудил. Сигурно защото беше потънала в четене — в ръцете й имаше отворено томче на Хамсун^[1]. Известно време я гледах през мигли. Не можех да добавя към първото си впечатление от нея нищо съществено, пък и нямаше нужда от никакви добавки. Може би хубостта й, с нейното равнодушно съвършенство, ми се видя още по-мъчителна. С тъга си помислих, че подобна жена може да обикне само мъж, който е или търговски пътник с мустачки, или руменобузест артилерийски майор. Тук се крие същият механизъм, дето кара хубавите ученички да си избират за приятелки разни грозотии. Естествено, причината не е в желанието им да блеснат с хубостта си (обясненийце на ниво Иван Бунин) а в милосърдието им.

Впрочем, все пак с Анна бяха настъпили някои промени. Сигурно заради осветлението ми се стори, че косата й е станала по-къса и малко по-светла. Вместо със снощната тъмна рокля бе облечена с някаква странна полувоенна униформа — черна пола и широк жълтеникав френч, по чийто ръкав трепкаха пъстри отблясъци от гарафата, пречупваща един слънчев лъч; гарафата стоеше на масата, а масата се намираше в някаква непозната стая. Но най-интересното е, че навън беше лято — зад прозореца в зноя на пладнето се поклащаха сребристозелените, сякаш прашни върхари на тополите.

Помещението приличаше на стая в евтин провинциален хотел — масичка, два тапицирани стола, мивка на стената и лампа с абажур. Нищо общо с купето от препускащия през зимната нощ влак, където бях заспал предната вечер.

Повдигнах се на лакът. Изглежда движението ми бе за Анна напълно неочаквано — тя изтърва книгата и ме изгледа вторачено.

— Къде съм? — попитах и седнах в леглото.

— За Бога, не ставайте — каза тя и се надвеси над мен. — Всичко е наред. Вие сте вън от опасност.

Мекият натиск на ръцете й ме накара да легна по гръб.

— Но мога ли да знам поне къде съм? И защо е лято?

— Да — рече тя и се върна на стола си, — лято е. Нищичко ли не помните?

— Много добре си спомням всичко. Само не разбирам как тъй пътувах с влака, а после изведнъж се озовавам тук.

— Доста често бълнувахте — отговори тя, — но нито веднъж не дойдохте в съзнание. През повечето време бяхте в кома.

— В каква кома? Помня, че пихме шампанско, слушахме Шаляпин… И тъкачите… А после този странен господин… Другарят… А бе, Чапаев. Чапаев взе че откачи вагоните.

Сигурно поне една минута Анна недоверчиво ме гледа в очите.

— Колко странно — каза най-после.

— Кое е странно?

— Че помните точно това. А после?

— После ли?

— Ами да, после. Помните ли, например, боя на спирка Лозовая?

— Не — отвърнах аз.

— А преди боя?

— Преди ли?

— Да, преди. Защото при Лозовая вече командвахте ескадрон.

— Какъв ескадрон?

— Петя, при Лозовая се бихте геройски. Ако тогава не бяхте атакували с ескадрона си откъм левия фланг, всички щяхме да сме загинали.

— Коя дата сме днес?

— Трети юни — каза тя. — Знам, че при раняване в главата подобни неща се случват, но… Разбирам да сте изгубили цялата си памет, но тази странна избирателност ме изненадва. Макар че аз не съм медик. Може да е нормално.

Вдигнах ръце към темето си и се стреснах — дланите ми докосваха обрасла с къса четина билярдна топка. Бях остриган гола глава като болен от тиф. Имаше и още една особеност, някаква гладка издутина на кожата ми. Опипах я и разбрах, че е дълъг белег, минаващ косо през целия ми череп. Имах усещането, че са ми залепили парче каиш.

— От шрапнел е — каза Анна. — Белегът е голям, но няма страшно. Куршумът само ви е одраскал. Дори не е засегнал костта. Но травмата явно е сериозна.

— Кога е станало? — попитах.

— На втори април.

— И оттогава не съм идвал в съзнание?

— На няколко пъти идвахте. Буквално за по три-четири секунди и толкова.

Затворих очи и известно време се опитвах да видя в спомените си поне нещо от онова, за което говореше Анна. Но в чернилката нямаше нищо, освен припламващи ивици и петна.

— Нищо не помня — казах и още веднъж опипах главата си. — Нищичко. Помня само съня си — че съм в Петербург и в някаква мрачна зала ме удрят по главата с бюста на Аристотел. Той всеки път се пръсва на парчета и после всичко започва отново… Готика… Сега обаче разбирам каква е работата.

— Поначало бълнуването ви е много интересно — рече Анна. — Вчера половин ден споменавахте за някаква Мария и че я улучил снаряд. Много объркана история, наистина. Не успях да разбера каква ви се пада Мария. Изглежда сте я срещнали по пътищата на войната.

— Никога не съм познавал никаква Мария. Освен ако не броим един скорошен кошмар…

— Успокойте се — каза Анна. — Нямам намерение да ви ревнувам от нея.

— Много жалко — отговорих и провесих крака към пода. — Моля ви, не смятайте за просташко това, че разговарям с вас по долни дрехи.

— Не бива да ставате.

— Но аз се чувствам чудесно. Бих искал да взема един душ и да се облека.

— В никакъв случай.

— Анна — попитах аз, — щом командвам ескадрон, би трябвало да имам ординарец, нали?

— Разбира се, че имате.

— Докато ние си приказваме, той сигурно пак се е напил като прасе. Бихте ли ми го изпратили? И още нещо — къде е Чапаев в момента?

 

Най-интересното е, че моят ординарец (един мълчалив жълтокос мъжага с дълго туловище и къси криви крака на кавалерист — нелепо съчетание, което го правеше да прилича на обърнати клещи) наистина беше пиян. Той ми донесе дрехите — сиво-зелена куртка без пагони (затова пък с нашивка на ръкава заради раняването), син брич с двойни червени лампази и чифт чудесни меки кожени ботуши. Хвърли върху кревата и рунтава черна папаха, шашка с гравиран надпис: „На Пьотър Пустота за проявена доблест“, кобур с браунинг и чантата на фон Ернен. Щом я зърнах, едва не ми призля.

От съдържанието й не липсваше нищо, само дето кокаинът в кутията беше понамалял. Вътре открих също малък бинокъл и бележник. Една трета от него бе изписана, без никакво съмнение, със собствената ми ръка. Повечето бележки ми бяха съвсем неясни — отнасяха се за коне, сено и хора, чиито имена нищо не ми говореха. Но пък прочетох няколко фрази, съвсем характерни за мен:

„Християнството и др. религ. може да се разглеждат като съвкупност от различно отдалечени обекти, които излъч. опред. енерг. Как ослепително сияе фигурата наразпнатия Бог! И колко глупаво е хр. да бъде наричано примитивна система! Ако се замислим, Русия е била тласната към революция не от Распутин, а от неговото убийство.“

И още, две страници по-нататък:

„В живота всички «успехи» трябва да бъдат съотнасяни към интервала от време, необходим за постигането им; ако този интервал е прекалено дълъг, тогава повечето постижения в една или друга степен се обезсмислят; всяко от постиженията (или поне практическите), ако бъде отнесено към продължителността на целия живот, в крайна сметка ще е равно на нула, защото след смъртта нищо няма значение. Да не забравя за надписа на тавана.“

За надписа на тавана изглежда бях забравил безвъзвратно. Преди време за подобни бележки изразходвах по един такъв тефтер на месец. Всеки от тях изглеждаше пълен със смисъл и значение и някой ден непременно щеше да потрябва. Но когато това бъдеще дойде, бележниците бяха изчезнали някъде, животът навън бе станал съвсем различен и в крайна сметка аз се озовах на пронизващо студения булевард „Тверской“ с револвер в джоба на палтото. Пак добре, помислих си, че срещнах стар приятел.

След като се облякох (ординарецът не беше донесъл партенки и се наложи да си ги правя от чаршафа) известно време се колебах, но накрая все пак си сложих папахата — тя смърдеше гадно, но бръснатата ми глава ми се струваше доста уязвимо място. Оставих шашката на леглото, а пистолета извадих от кобура и прибрах в джоба — не понасям да плаша хората с оръжие, пък и така по-бързо можех да го извадя. Погледнах се в огледалото над мивката и останах доволен — папахата придаваше на небръснатото ми лице някаква дива гордост.

Анна стоеше долу, в подножието на широката полукръгла стълба, по която слизах.

— Каква е тази къща? — попитах аз. — Прилича на запустяло имение.

— Точно така е — отговори тя. — Тук е щабът ни. И не само той — тук живеем. От времето, когато командвахте ескадрона, много неща се промениха, Пьотър.

— И все пак, къде е Чапаев?

— В момента е извън града — каза Анна, — но скоро трябва да се прибере.

— Между другото, що за град е това? — попитах.

— Нарича се Алтай-Виднянск. Заобиколен е от планини. Направо не ми е ясно как може на подобни места да се създават градове. Отбраното общество са неколцина офицери, две-три странни личности от Петербург и местната интелигенция. Жителите тук едва са чували за войната и революцията. А в околностите болшевиките се занимават с подстрекателства. С други думи — дупка.

— Тогава какво търсим тук?

— Изчакайте Чапаев — отговори Анна. — Той ще ви обясни.

— Ако ми разрешите, ще се разходя из града.

— В никакъв случай — категорично каза тя. — Разберете, че току-що дойдохте в съзнание. Може да изпаднете в криза или не знам какво още. Ами ако ненадейно, тъй както си вървите по улиците, припаднете?

— Много съм трогнат от вашата загриженост — отвърнах, — но ако тя е искрена, ще трябва да ме придружите.

— Не ми остава друго — въздъхна Анна. — Къде по-точно искате да отидете?

— Ами в някой ресторант — казах аз, — нали знаете, както обикновено в провинцията, с повяхнала палма в някоя каца и топъл херес в гарафите. Би било чудесно. И да сервират кафе.

— Наблизо има едно място — отговори тя, — но там няма палма. Мисля, че и херес няма.

 

 

Град Алтай-Виднянск беше предимно с малки дървени къщи на по етаж или два, доста отдалечени една от друга. Те бяха заобиколени от високи дъсчени огради, боядисани най-често в кафяво, а зад тях зеленееха стари запуснати градини, така че къщите почти не се виждаха през плътната завеса от листа. Пò към центъра, към който двамата с Анна се спуснахме по стръмна павирана улица, вече имаше зидани сгради, пак не по-високи от два етажа. Видях две-три живописни чугунени огради и пожарна кула, в чийто вид се долавяше нещо германско. Като цяло това бе едно типично, тихо и светло, потънало в цъфнали люляци провинциално градче с девствен чар. Наоколо се издигаха планини и то сякаш лежеше на дъното на образувана от тях чаша. Централният площад с невзрачен паметник на Александър Втори беше най-ниското му място. Прозорците на ресторант „Сърцето на Азия“, където ме заведе Анна, гледаха тъкмо към паметника. Помислих си, че всичко тук направо плаче да бъде възпято в поема.

Ресторантът беше хладен и тих; нямаше палма в каца, но пък в ъгъла на залата стоеше препарирана мечка с алебарда в лапите. Салонът беше почти пуст. На една от масите се черпеха двама доста неугледни офицери. Когато с Анна минавахме край тях, те вдигнаха погледи към мен и тутакси равнодушно ги извърнаха. Да си призная, не бях наясно дали сегашното ми положение ме задължава да открия по тях огън с браунинга си или не. Ако можех обаче да съдя по спокойната реакция на Анна, май не се налагаше. Още повече, че пагоните от униформите им бяха отпрани. Двамата с Анна седнахме на съседната маса и аз поръчах шампанско.

— Нали щяхте да вземете кафе? — попита тя.

— Точно така — отговорих. — Денем обикновено не пия.

— Тогава къде е причината?

— Изключително във вас.

— Хм. Много мило, Пьотър. Но още отсега искам да ви помоля нещо. За Бога, не започвайте пак да ме ухажвате. Да се впусна в евентуален роман с един ранен кавалерист в град, където има проблеми с водата и газта, никак не ми харесва.

Не бях очаквал друго.

— Е, добре — казах, когато сервитьорът сложи бутилката на масата, — щом предпочитате да ме смятате за ранен кавалерист… Но в такъв случай аз за каква да ви смятам?

— За картечарка — отвърна Анна. — Ако предпочитате поточно — за луисистка. Дисковият „Луис“ по ми харесва.

— Знаете ли, като кавалерист мразя вашата професия. Няма по-лоша перспектива от конна атака срещу картечница. Но понеже става дума за вас, вдигам чаша за картечното дело.

Чукнахме се.

— Анна, бихте ли ми казали, какви са тези офицери на съседната маса? — попитах аз. — Изобщо каква е властта в този град?

— Ами общо взето градът е завзет от червените, но в него има и бели. Или, може да се каже, че е завзет от белите, но в него има и червени. Тъй че най-добре е човек да носи неутрални дрехи. Горе-долу както ние сега.

— А къде е нашият полк?

— Искате да кажете дивизия. Тя е пръсната по фронта. Сега имаме съвсем малко хора, не повече от една трета ескадрон. Но понеже наблизо няма значителни вражески сили, можем да смятаме, че сме в безопасност. Тук е глуха провинция, спокойствие. Разхождаш се из улиците, виждаш довчерашните си врагове и си мислиш: нима причината, поради която само допреди няколко дни бяхме готови да се убиваме взаимно, е реална?

— Разбирам ви — казах аз. — По време на война сърцето закоравява, но стига човек да погледне нацъфтелите люляци и изведнъж започва да му се струва, че писъкът на снарядите, дивашките крясъци на конниците, барутният дим, смесен със сладникавия мирис на кръв, са нещо нереално, че всичко е мираж, сън.

— Точно така — рече Анна. — Въпросът е доколко нацъфтелите люляци са реални. Дали и те не са същият сън.

Виж ти, помислих си аз, но реших да не задълбавам в темата.

— Анна, каква е сега ситуацията по фронтовете? Имам предвид общото положение.

— Честно да ви призная, не знам. Както казват напоследък, не съм в час. Тук няма вестници, а слуховете са най-различни. Пък и всичко вече ми омръзна. Превземат и отстъпват някакви неясни градове с безумни имена — Бугуруслан, Бугулма или примерно… как беше… Белебей. Но къде се намират, кой ги превзема и кой ги отстъпва — не е много ясно и най-вече не е особено важно. Е, войната си се води, но да говори човек за нея стана нещо като mauvais genre^[2]. Общо взето, струва ми се, че във въздуха витае умора. Някакъв спад на ентусиазма.

Потънах в дълбоко мълчание, защото се замислих върху думите й. Някъде далеч отвън изцвили кон, после долетя викът на файтонджия. Единият от офицерите на съседната маса най-сетне улучи вената си с иглата. През последните пет минути той безуспешно се бе мъчил да го стори, като силно се изпъваше назад, за да вижда скритите си под масата ръце. През цялото време столът му балансираше на задните си крачка и понякога имах чувството, че ей сега ще падне. Той прибра спринцовката в никелираната кутийка и я мушна в кобура. От блясъка, появил се веднага в очите му, личеше, че в спринцовката е имало морфин. Една-две минути той се поклати на стола, а после стовари лакти на масата, сграбчи приятеля си за ръката и с безкрайна искреност в гласа каза:

— Сега се замислих, Николай… Знаеш ли защо болшевиките побеждават?

— Защо?

— Защото в тяхното учение има една жива, пламенна… — той затвори очи и мъчително размърда пръсти да намери подходящата дума, — пълна с екстаз и опиянение любов към човека. Болшевизмът, ако се приеме изцяло, е способен да съживи някаква висша надежда, която дреме в сърцето, нали?

Другият офицер се изплю на пода.

— Знаеш ли, Жорж — мрачно каза той, — ако тия хора бяха обесили леля ти в Самара, дали щеше да приказваш за висша надежда?

Първият офицер затвори очи и няколко секунди мълча. После изведнъж рече:

— Наскоро в града видели барон Юнгерн. Яздел кон, бил с червена пелерина със златен кръст на гърдите и не се боял от никого…

В момента Анна палеше цигара и като чу тия думи, трепна и едва не изтърва кибритената клечка. Помислих си, че трябва да я разсея с нещо.

— Я ми кажете, Анна, какво всъщност стана през това време? Имам предвид, след като напуснахме Москва.

— Сражавахме се — отговори тя. — В боевете вие бяхте същински герой и много се сближихте с Чапаев. По цели нощи разговаряхте с него. После ви раниха.

— Интересно, за какво ли сме си говорили? Анна издуха нагоре тънка струйка дим.

— Защо не го изчакате да се върне и да го питате? Аз се досещам горе-долу за съдържанието на вашите разговори, но не бих искала да се впускам в подробности. То засяга само вас двамата.

— Поне в общи линии, Анна.

— Чапаев — каза тя, — е един от най-задълбочените мистици, които познавам. Предполагам, че във ваше лице е намерил много благодарен слушател и дори ученик. Нещо повече, подозирам, че раняването ви по някакъв начин е свързано с вашите разговори.

— Нищо не разбирам.

— Нормално е — рече Анна. — Той на няколко пъти се опита да говори с мен и аз също нищо не разбрах. Единственото, в което съм сигурна, е, че за няколко часа е способен да докара някой доверчив събеседник до пълна лудост. Чичо ми е много особен човек.

— Ама той чичо ли ви е? — попитах. — Значи, такава била работата. Аз пък бях започнал да си мисля, че ви свързват по-други неща.

— Как може… Впрочем, мислете каквото си искате.

— За Бога, извинете — казах аз, — но след вашите думи за ранения кавалерист си помислих, че може да се интересувате от здрави кавалеристи.

— Само още една просташка реплика и окончателно ще изгубя интерес към вас, Пьотър.

— Значи все пак изпитвате някакъв интерес. Звучи утешително.

— Не се хващайте за думата.

— Защо пък да не се хващам за думи, които ми харесват?

— Просто от съображения за сигурност — отвърна Анна. — Докато бяхте в безсъзнание, доста понапълняхте и те може да не издържат на тежестта ви.

Тя явно не си оставяше магарето в калта. Но все пак беше малко прекалено.

— Мила моя Анна, не разбирам защо се мъчите да ме уязвите. Сигурен съм, че се преструвате. В действителност не сте равнодушна към мен. Разбрах го още щом дойдох на себе си и ви видях до леглото си. И не можете да си представите колко бях трогнат.

— Опасявам се, че ще останете разочарован, ако ви призная защо седях до вас.

— Че какви мотиви може да има човек, който бди край леглото на един ранен, освен искрена… как да го кажа — загриженост?

— Нека съм откровена. Доста ми е неудобно, но сам си го изпросихте. Животът тук е отегчителен, а вашите бълнувания бяха изключително живописни. Та понякога, от нямане какво да правя, идвах да ви слушам. Като говорите сега ми е много по-безинтересно.

Не бях очаквал подобно нещо. За да се съвзема, бавно преброих до десет. После още веднъж. Не ми помогна — изпитвах към нея ясна и чиста омраза от най-висока проба.

— Бихте ли ми дали една от вашите цигари? Анна ми подаде отворената си табакера.

— Благодаря — казах аз. — Вие сте много интересен събеседник.

— Наистина ли?

— Да — отговорих и усетих, че цигарата трепери в пръстите ми, което още повече ме ядоса. — Вашите думи пораждат известни мисли.

— Какви по-точно?

— Преди няколко минути, например, вие подложихте на съмнение факта, че люляците в града са реални. Ето нещо неочаквано и същевременно много руско.

— Какво специфично руско виждате в случая?

— Руският народ отдавна е разбрал, че животът е сън. Знаете ли какво значи думата „суккуб“?

— Да — каза Анна и се усмихна — мисля, че така се наричаше демонът, който се превръща в жена, за да прелъсти някой заспал мъж. Но каква е връзката?

Още веднъж преброих до десет. Чувствата ми не се промениха.

— Най-пряка. Когато в Русия казват, че всички жени са кучки, думата „сука“^[3] тук е умалителна от „суккуб“. Идва от католицизма. Сигурно помните: Лжедмитрий Втори^[4], Марина Мнишек^[5], навред поляци, с две думи, Смут.^[6] Та оттам е тръгнало. Между другото, панмонголизмът има същият произход — наскоро размишлявах върху това… Да… Но аз се отклоних. Всъщност исках да кажа, че самата фраза: „Всички жени са кучки“ (повторих го с истинска наслада) в действителност означава, че животът, а също и люляците според думите ви, са само сън. Както и всички к-кучки. Тоест, исках да кажа — жени.

Анна дръпна от цигарата си. Скулите й леко порозовяха и нямаше как да не отбележа, че чудесно подчертаха бледото й лице.

— Аз пък си мисля — рече тя, — дали да ви лисна шампанското в мутрата или не?.

— Да ви кажа, не знам. На ваше място не бих го сторил. Още не сме толкова близки.

В следващия момент в лицето ми се вряза ветрило от прозрачни пръски — чашата й беше почти пълна и тя с такава сила лисна шампанското, че за миг ослепях.

— Извинете — смутено продума Анна, — но сам си го…

— Нищо — отговорих аз.

Шампанското притежава една удобна особеност — ако хванеш бутилката, затиснеш гърлото й с палец и я раздрусаш силно, изпод пръста ти започва да блика пяна, докато не изхвърли докрай почти цялото съдържание на бутилката. Мисля, че трикът е бил познат още на Лермонтов. Той има един стих, където недвусмислено разкрива личния си опит: „Така вековната, покрита с мъх бутилка, запазила е струя от кипящо вино“. Е, трудно е човек да строи хипотези за вътрешния свят на някого, който, веднъж решил да обърне своя взор към Злото, в крайна сметка е написал поема за някакъв летящ хусарски полковник. Няма да настоявам, че Лермонтов е поливал жените с шампанско, но намирам, че е доста възможно. Особено като имам предвид колко много са го вълнували въпросите за пола. А се сещам и за непристойните, но абсолютно непреодолими асоциации, възникващи всеки път, когато някоя хубава млада жена стане обект на подобно действие. Трябва да призная, че бях напълно завладян от тях.

Повечето от шампанското се изля върху френча и полата на Анна. Бях се прицелил в лицето й, но в последния момент някакво странно целомъдрие ме накара да отклоня струята надолу.

Тя огледа потъмнялата на гърдите й дреха и сви рамене.

— Вие сте идиот — каза спокойно. — Мястото ви е в някоя психиатрия.

— Не сте единствената, дето мисли така — отговорих аз и сложих празната бутилка на масата.

Настана тягостна тишина. Щеше да е нелепо да продължаваме да обсъждаме отношенията си; да седим един срещу друг и да мълчим пък беше още по-глупаво. Мисля, че Анна чувстваше същото. Изглежда, че в ресторанта само тлъстата черна муха, която методично се блъскаше в прашното стъкло на прозореца, знаеше какво да прави по-нататък. От положението ни измъкна единият от офицерите на съседната маса, този със спринцовката. Напълно бях забравил за тяхното съществуване, но бях сигурен, че в широкия смисъл на думата те също не знаеха какво да правят.

— Ваша милост — чух прочувствения му глас, — ваша милост, ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос?

— Заповядайте — обърнах се към него.

Той държеше в ръцете си едно отворено черно портмоне и докато говореше, надничаше вътре, сякаш там се намираше бележчицата с въпроса му.

— Разрешете да ви се представя: щабс-капитан Овечкин. Случайно чух част от разговора ви. Не, не съм ви подслушвал, разбира се. Просто вие разговаряхте доста високо.

— И какво?

— Наистина ли смятате, че всички жени са мираж?

— Знаете ли — отговорих, като се мъчех да съм колкото може по-любезен, — темата е доста сложна. Накратко, ако намирате за мираж целия този всемир — между другото, обърнете внимание колко дълбоко сродни са думите „всемир“ и „мираж“ — тогава няма никакво основание жените да бъдат отделяни в по-особена категория.

— Значи, все пак са мираж — тъжно изрече той. — Знаех си. Ето тук имам една снимка. Вижте я.

Той ми я подаде. На нея беше увековечена някаква девойка с най-обикновено лице, седнала до саксия с мушкато. С крайчеца на окото си забелязах, че Анна също надникна да я види.

— Годеницата ми Нюра — каза щабс-капитанът. — Тоест, беше ми годеница. Къде е сега, нямам понятие. Щом се сетя за онези дни, те са пред очите ми като на живо. Пързалката на Патриаршите езера или лятно време в имението… А в действителност всичко е минало, отминало е безвъзвратно. И ако не беше се случило, нима нещо в света щеше да се промени? Разбирате ли къде е целият ужас? Никаква разлика.

— Разбирам — кимнах аз, — разбирам, уверявам ви.

— Значи, излиза, че и тя е мираж?

— Така излиза — повторих.

— Аха — със задоволство рече той и се обърна към съседа си, който се усмихваше и пушеше. — Тоест, ваша милост, трябва ли да ви разбирам в смисъл, че годеницата ми Нюра е кучка?

— Какво?

— Ами да — щабс-капитан Овечкин отново се обърна към приятеля си. — Щом животът е сън, значи сънуваме всички жени. Годеницата ми Нюра е жена, следователно и тя е сън.

— Да допуснем. И какво после?

— Нали одеве казахте че „сука“ е умалително от „суккуб“? Да допуснем, че Нюра ме вълнува като жена, а е и мираж. Нима не следва категорично, че тя е кучка? Следва. А знаете ли, ваша милост, до какво водят подобни заявления на публично място?

Погледнах го внимателно. Той беше трийсетинагодишен, имаше мустаци с пшеничен цвят, високо чело с плешивина и дълбоки очи. Целият му вид излъчваше такава концентрация на провинциален демонизъм, че усетих как кипвам.

— Вижте какво — скришом бръкнах в джоба и хванах дръжката на пистолета — май прекалявате. Не съм имал честта да познавам годеницата ви. И не мога да имам мнение за нея.

— Никой няма право — каза щабс-капитанът — да допуска, че годеницата ми Нюра е кучка. Много съжалявам, но при така стеклите се обстоятелства виждам само един изход.

С очи, впити в мен, той сложи ръка върху кобура си и бавно го разкопча. Тъкмо понечих да стрелям, но се сетих, че там държи кутийката със спринцовката си, и ме досмеша.

— Искате да ми направите една инжекция ли? — попитах. — Благодаря, но много мразя морфина. Според мен от него се затъпява.

Щабс-капитанът дръпна ръката си от кобура и се озърна към своя компаньон, пълен младеж със зачервено от жегата лице, който ни слушаше внимателно.

— Махни се, Жорж — рече той, тежко стана от масата и издърпа шашката си от ножницата, — на тоя господин аз ще му направя инжекцията.

Един Господ знае какво щеше да последва. Сигурно след миг щях да го застрелям, без да съжалявам кой знае колко, защото и бездруго цветът на лицето му ясно показваше, че е предразположен към апоплектичен удар и едва ли щеше да живее дълго. Но точно тогава се случи нещо неочаквано.

Откъм вратата отекна глас:

— Никой да не мърда! Само едно движение и ще стрелям! Погледнах натам. На прага стоеше висок широкоплещест човек със сив костюм и алена рубашка. Лицето му беше силно и волево. Ако не го разваляше прекалено малката за мъж брадичка, то щеше да изглежда великолепно като античен барелеф. Човекът беше с обръсната глава и във всяка ръка държеше по един револвер. Двамата офицери замръзнаха на място. Бръснатият господин бързо се приближи до масата и опря револверите в главите им. Щабс-капитанът запримигва.

— Не мърдай — каза господинът. — Не мърдай… Спокойно…

Не щеш ли, лицето му се изкриви в яростна гримаса и той натисна спусъците един по един. Те щракнаха нахалост.

— Чували ли сте за руска рулетка, господа? — попита той. — А?

— Чували сме — отговори офицерът със зачервеното лице.

— Приемете, че сега и двамата играете на нея, а аз съм ви нещо като крупие. Съобщавам ви поверително, че в третото гнездо на всеки от барабаните има по един боен патрон. Ако сте ме разбрали, възможно най-бързо ми дайте знак.

— По кой начин? — попита щабс-капитанът.

— Вдигнете ръце нагоре.

Офицерите вдигнаха ръце; издрънчаването на падналата шашка ме накара да се намръщя.

— Марш оттука — заповяда непознатият — и много ви моля, докато вървите, да не се озъртате. Че може да се ядосам.

Офицерите не чакаха да повтори. Напуснаха салона с чевръсто достойнство, като оставиха недопитото вино и димяща в пепелника цигара. Когато излязоха, господинът сложи пистолетите си върху нашата маса и се наведе към Анна, а тя, както ми се стори, го погледна много благосклонно.

— Анна — той вдигна десницата й към устните си, — толкова се радвам да ви видя.

— Здравейте, Григорий. Откога сте в града?

— Пристигнах преди малко — отговори бръснатият господин.

— Тези жребци отвън ваши ли са?

— Мои са.

— И непременно ще ме повозите, нали? Той се усмихна.

— Григорий — рече Анна, — обичам ви.

Бръснатият господин се обърна към мен и ми подаде ръка.

— Григорий Котовски.

— Пьотър Пустота — отговорих аз и му стиснах ръката.

— А, вие бяхте комисарят на Чапаев, нали? Дето ви раниха край Лозовая. Много съм слушал за вас. От все сърце се радвам да ви видя в добро здраве.

— Той още не е оздравял напълно — каза Анна и ме стрелна с поглед.

Котовски седна на масата.

— Какво всъщност се случи между вас и тези господа?

— Имахме малък спор за метафизиката на съня — отвърнах аз.

Котовски прихна.

— Как можете да разговаряте на подобни теми в един провинциален ресторант? Впрочем, чух, че при Лозовая всичко започнало пак от някакъв разговор в бюфета на гарата.

Свих рамене.

— Той не помни нищо — обади се Анна. — Напълно е загубил паметта си. При тежка травма стават такива неща.

— Надявам се скоро да оздравеете — рече Котовски и взе от масата един от револверите си. Като обърна барабана настрани, той няколко пъти вдигна и спусна петлето, изруга тихо и с разочарование поклати глава. С изненада забелязах, че във всички гнезда на барабана имаше патрони.

— Дяволите да ги вземат тия тулски нагани — каза той и ме погледна. — Човек никога не може да е сигурен в тях. Веднъж вече ми създадоха ядове…

После хвърли нагана обратно на масата и тръсна глава, сякаш да отпъди някакви мрачни мисли.

— Как е Чапаев? Анна махна с ръка.

— Пие — отвърна тя. — Не знам какво става, започвам вече да се плаша. Вчера изскочи навън само по риза, с маузер в ръка, стреля три пъти във въздуха, после се позамисли, стреля три пъти в земята и отиде да си легне.

— Лошо, лошо — измърмори Котовски. — Не се ли опасявате, че някой път в подобно състояние може да употреби глинената картечница?

Анна ме погледна изпод вежди и аз се почувствах напълно излишен на масата. Събеседниците ми май също споделяха моето усещане — продължилата пауза стана тягостна.

— Та какво мислят господата за метафизиката на съня, Пьотър? — попита най-после Котовски.

— Нищо особено — отговорих, — глупости. Не са от най-умните. Извинете, но искам да изляза на чист въздух. Заболя ме главата.

— Да, Григорий — каза Анна, — хайде да изпратим Пьотър, после ще решим какво да правим вечерта.

— Благодаря — казах аз, — но ще си ида сам. Наблизо е и помня пътя.

— Ще се видим по-късно — рече Котовски.

Анна дори не ме погледна. Преди още да съм станал от масата, те подхванаха оживен разговор. Стигнах до вратата и се обърнах: Анна се смееше високо и потупваше Котовски по ръката, сякаш го молеше да спре да говори толкова смешни неща.

Когато излязох от ресторанта, видях една лека ресорна каляска с чифт сиви жребци. Сигурно беше колата на Котовски. Свърнах зад ъгъла и поех нагоре по улицата, по която съвсем наскоро бяхме слезли двамата с Анна.

Беше към три часа следобед и печеше непоносимо. Мислех си, колко се бе променило всичко откак се бях събудил — от спокойното ми и безметежно настроение не бе останала и следа. Най-неприятното беше, че от ума ми все не излизаха конете на Котовски. Досмеша ме, че една тъй малка подробност може така да ми развали настроението. По-точно, исках да си върна предишното, когато подобни неща изглеждат смешни, но не можех. Всъщност бях дълбоко уязвен.

Не бяха виновни нито Котовски, нито неговите коне, разбира се. Виновна беше Анна, нейната неуловима и неописуема хубост, която още от първия момент ме накара да доизмисля и да припиша на душата й деликатност и благородство. За мен беше направо немислимо, че някакви си коне могат да направят притежателя им привлекателен в нейните очи. Но въпреки всичко нещата стояха точно така. Изобщо, мислех си аз, много страшно е да смятам, че на една жена й трябва нещо по-специално. Какво? Някакви духовни ценности ли?

Изсмях се високо и две кокошки, които се разхождаха край пътя, побягнаха в различни посоки.

Виж, това вече е интересно, рекох си, защото ако не се самозалъгвам, аз разсъждавам именно така. Детайлно погледнато, в мен има нещо, способно да привлече тази жена и да ме постави в очите й много по-високо от който и да е притежател на чифт коне. Но едно противопоставяне вече крие някаква ужасна пошлост — допусна ли го, аз самият ще низвергна до нивото на чифт коне онова, което според мен тя би трябвало да цени несравнимо повече. Щом за мен тези неща са от един и същи род, откъде-накъде тя ще прави някакви разлики? И после, кое за нея всъщност трябва да стои по-високо? Моят вътрешен свят? Моите мисли и чувства? Направо изстенах от отвращение към себе си. Стига съм се самозалъгвал. От години наред основният ми проблем е как да се отърва от подобни мисли и чувства и да зарежа на някое бунище своя „вътрешен свят“. Но дори да допуснем за миг, че той има някаква стойност, макар и естетическа, нищо не се променя. Всичко прекрасно, съществуващо евентуално в даден човек, е недосегаемо за другите, защото в истинския смисъл на думата то е недосегаемо даже за самия човек. Нима би могъл, втренчил в него вътрешния си взор, той да си рече: ето го, имало го е, има го и ще го има? Нима е възможно по някакъв начин да го притежава, може ли да каже, че то изобщо принадлежи някому? Как да сравнявам с конете на Котовски нещо, просто видяно в най-добрите мигове от живота ми и нямащо към мен никакво отношение? И как бих могъл да виня Анна, че отказва да открие в мен нещо, което самият аз отдавна вече не виждам? Не, наистина е нелепо — защото дори в редките моменти, когато може би съм го откривал, ясно съм чувствал, че не е възможно да го изразя. По никакъв начин. Е, случва се, загледан в залеза навън, човек да употреби най-точната фраза и толкоз. Но нещото, което аз самият казвам, загледан в залезите и изгревите, отдавна вече ужасно ме ядосва. Красотата не е свойствена за моята душа, дори обратното — аз търся в Анна нещо, което никога не съм притежавал. След като я видя, в мен остава само една всепоглъщаща пустота и да я запълнят са способни единствено нейното присъствие, нейният глас, нейното лице. А какво бих могъл да й предложа в замяна на разходката й с Котовски и неговите коне? Самия себе си? С други думи — надеждата си близо до нея да открия отговора на някакъв мъгляв и неясен въпрос, терзаещ душата ми? Абсурд. По-добре е аз да ида на разходка с Котовски и неговите коне.

Спрях и седнах на един изгладен камък край пътя. Беше невъзможно горещо. Чувствах се разнебитен и угнетен; не помня някога толкова да съм се отвращавал от себе си. В момента киселата воня на шампанското, попило в папахата, ми се видя като истинска визитна картичка на моя дух. Наоколо беше равнодушно вцепенено лято, някъде лениво лаеха псета, а от небето с безкраен картечен огън стреляше нажеженото слънце. Щом ми хрумна това сравнение, се сетих, че Анна нарича себе си картечарка; в очите си усетих сълзи и скрих лицето си в шепи.

След няколко минути станах и продължих нагоре. Беше ми поолекнало; нещо повече, всички мисли, дето допреди малко препускаха в съзнанието ми и сякаш ме бяха стъпкали, изведнъж станаха извор на изтънчена наслада. Завладялата ме носталгия беше неописуемо сладка и аз знаех, че само подир час щях да се опитвам да я извикам в себе си отново, но тя нямаше да дойде.

Скоро стигнах до имението. Забелязах, че в двора са вързани няколко коня, които преди ги нямаше. А пък и от комина над едно от крилата на къщата се виеше дим. Стигнах до портата и се спрях. Улицата продължаваше нагоре и се губеше в гъстака зеленина зад завоя. Нататък не се виждаше нито една къща и беше напълно неясно закъде води. Нямах желание да се срещам с никого и щом влязох в двора, тръгнах близо покрай сградата.

— Хайде — викаше някакъв мъжки бас на втория етаж — дай да те перна по челото, глупако!

Там сигурно играеха карти. Стигнах до края на къщата, свърнах зад ъгъла и се озовах в задния двор. Той беше изненадващо живописен — на няколко метра от стената земята се гмурваше надолу, образувайки естествена вдлъбнатина, скрита в сянката на надвесените отгоре дървета. Там ромолеше ручей и се виждаха покривите на две-три стопански постройки. Встрани се издигаше голяма копа сено — досущ като на идиличните селски картинки в „Нива“. Изведнъж безумно ми се прииска да се потъркалям в сеното и тръгнах към копата. Но точно когато ми оставаха още само десетина крачки, иззад дървото изскочи един човек с пушка и мълчаливо ми препречи пътя.

Пред мен стоеше същият башкирец, който ни прислужваше в ресторанта на щабния вагон, а после бе откачил от влака вагоните с тъкачите. Само че сега лицето му бе покрито с рядка черна брадичка.

— Ама чакайте — казах аз, — та ние се познаваме, нали? Просто исках да се потъркалям в сеното, нищо повече. Обещавам ви да не пуша.

Башкирецът изобщо не реагира на думите ми; очите му ме гледаха напълно безизразно. Опитах се да го заобиколя и тогава той направи крачка назад, вдигна пушката и опря щика в гърлото ми.

Обърнах се и поех обратно. Да си призная, в движенията му имаше нещо, което наистина ме уплаши. Когато насочи щика срещу мен, той хвана пушката като копие, сякаш и през ум не му минаваше, че с нея може да се стреля. От жеста му лъхна такава дива степна сила, че браунингът в джоба ми се видя най-обикновен детски тапешник. Впрочем, всичко се дължеше на изпънатите ми нерви. Когато стигнах до ручея, се обърнах. Башкирецът вече не се виждаше. Клекнах над поточето и дълго си прах папахата.

Изведнъж забелязах, че върху ромона на водата като върху звук от някакъв странен инструмент се наслагва един тих и доста приятен глас. В най-близката барака (по стърчащия над покрива комин личеше, че е бивша баня) някой си тананикаше:

— Тихо, тихо, с бяла риза аз съм тръгнал през полето… Като кръстове черковни виждам жерави в небето…

Нещо в тези думи ме трогна. Зачудих се кой ли пее. Изцедих водата от папахата и я пъхнах под колана си, после се приближих до бараката, и без да чукам, отворих широко вратата.

Вътре видях голяма маса от прясно рендосани дъски и две пейки. На масата бяха сложени огромна бутилка с някаква леко мътна течност, чаша и няколко глави лук. На отсамната пейка с гръб към мен седеше човек с чиста бяла риза, пусната над панталона.

— Моля за извинение — казах аз, — това в бутилката да не би случайно да е водка?

— Не — отговори човекът и се обърна, — това е самогон. Беше Чапаев.

Сепнах се от изненада.

— Василий Иванович!

— Здрасти, Петка — широко се усмихна той. — Виждам, че вече си на крак.

Изобщо не си спомнях момента, когато сме минали на „ти“. Но не помнех и много други неща. Чапаев ме гледаше малко лукаво; върху челото му падаше влажен кичур коса, а ризата му бе разкопчана до пъпа. Видът му бе съвсем гуляйджийски и толкова се различаваше от образа в спомените ми, че няколко секунди се колебах дали няма някаква грешка.

— Сядай, Петка, сядай — каза Чапаев и кимна към другата пейка.

— Василий Иванович, нали бяхте заминали? — попитах аз и седнах.

— Върнах се преди около час — отвърна той, — и веднага в банята. Първото нещо в жегите. Но какво питаш за мен, кажи ти как си. Как се чувстваш?

— Нормално — отговорих.

— Станал, турил си папахата и айде в града. Я не се прави на герой. Какви са тия слухове, че паметта ти се била затрила?

— Така е — рекох, като се мъчех да не забелязвам тая негова буфонада с измислено просторечие. — Кой сколаса да ви каже?

— Ами че Семьон, кой друг. Твоят ординарец. Ти вярно ли нищо не помниш?

— Помня само, как се качихме на влака в Москва, но другото ми се губи. Дори не помня при какви обстоятелства сте започнали да ми говорите на „ти“.

Присвил очи, Чапаев няколко минути ме гледа в лицето така, сякаш бях прозрачен.

— Да — каза най-сетне, — виждам. Лоша работа. Мисля, Петка, че ти просто се правиш на утрепан.

— Откъде накъде?

— Прави се, щом искаш — загадъчно продължи Чапаев, — хлапашка ти работа. А пък на „ти“ минахме още при спирка Лозовая, малко преди боя.

— Какъв е бил този бой — попитах и се намръщих. — Чувам го за кой ли път, но нищо не мога да си спомня. Само дето ме заболява главата.

— Е, щом те заболява, недей мисли. Нали искаше да пийнеш? Ами пий!

Чапаев наведе бутилката над чашата, напълни я догоре и я побутна към мен.

— Благодарско — рекох иронично и я изпих. Макар да изглеждаше мътносинкав, самогонът беше превъзходен — мисля, с настойка от някакви билки.

— Искаш ли лук?

— Още не. Но твърде възможно е скоро да я докарам дотам, че да мога и дори да искам да замезя с лук.

— Какво си се умърлушил? — попита Чапаев.

— Нищо — отговорих, — мисля си разни неща.

— Какви неща?

— Василий Иванович, наистина ли ви интересува за какво си мисля?

— Ами да, защо не?

— Мисля си, Василий Иванович, че любовта на една прекрасна жена в действителност винаги е едно снизхождение. Защото човек просто не може да бъде достоен за такава любов.

— К’во, к’во? — свъси вежди Чапаев.

— Хайде стига театро — казах. — Говоря ви сериозно.

— Сериозно ли? Е добре. Тогава виж — снизхождението винаги е от едно нещо към друго нещо. Както към тази долчинка. Твоето снизхождение от кое към кое снизхожда?

Замислих се. Ясно беше накъде клони. Ако кажех, че говоря за снизхождението на красотата към безобразното и страдащото, той веднага щеше да ме попита дали красотата осъзнава себе си и може ли тя да си остане красота, щом осъзнае себе си в това си качество. Не знаех отговора на този въпрос, който през дългите петербургски нощи ме бе докарвал почти до полуда. А ако се подразбираше неосъзнаващата себе си красота, тогава за какво снизхождение можеше да става дума? Чапаев определено не беше наивен.

— Да го кажем така, Василий Иванович, — не снизхождането на едно нещо към друго нещо, а актът на снизхождане като такъв. Нека го наречем онтологическо^[7] снизхождение.

— А това „N“-то логическо снизхождение къде се проявява? — попита Чапаев, наведе се и извади изпод масата още една чаша.

— Не съм готов да разговарям в такъв стил.

— Тогава хайде да му пийнем още.

Пихме. Няколко секунди колебливо гледах главата лук.

— Не — отри мустаците си Чапаев, — кажи ми къде се осъществява.

— Ако вие, Василий Иванович, сте способен да разговаряте сериозно, ще ви кажа.

— Хайде де, хайде, кажи ми.

— Всъщност няма никакво снизхождение. Просто една такава любов се възприема като снизхождение.

— Къде се възприема?

— В съзнанието, Василий Иванович, в съзнанието — саркастично отвърнах аз.

— Тоест, казано по-просто, в главата, тъй ли?

— Общо взето, да.

— А любовта къде се извършва?

— Пак там, Василий Иванович. Грубо казано.

— Тъй — със задоволство рече Чапаев. — Та питаше ме, значи, как беше… Дали винаги любовта е едно снизхождение, нали?

— Да.

— Любовта, значи, става в главата ти, нали?

— Да.

— И въпросното снизхождение — също, така ли?

— Така излиза, Василий Иванович. И какво?

— Петка, как можа да я докараш дотам, че да питаш мен, бойния си командир, винаги ли туй, дето става в главата ти е туй, дето става в главата ти, или невинаги?

— Софизми — казах аз и пих. — Чисти софизми. Пък и не разбирам защо изобщо се терзая? Вече съм го преживял в Петербург и една млада прекрасна жена с виненочервена кадифена рокля по същия начин слагаше празната чаша върху покривката и аз точно по същия начин вадех носната кърпа от джоба си…

Чапаев се изкашля гръмогласно и заглуши думите ми. А аз тихо казах неизвестно на кого:

— Какво искам от момичето в края на краищата? Сякаш не знам, че човек не може да се върне в миналото? Може да натъкми всичките му външни обстоятелства, но не е възможно да върне предишния себе си, не е възможно…

— Ей, ама много те бива да дрънкаш, Петка — каза Чапаев и се подсмихна. — Чаша, рокля.

— Какво ви става, Василий Иванович — попитах аз, като едва се сдържах. — Да не би скоро да сте препрочитали Толстой? Да не сте решили да изкупите греховете си?

— Ние няма защо да препрочитаме такива като Толстой — каза Чапаев. — Пък ако ти е за Анка, виж какво ще ти кажа: към всяка жена си има отделен подход. По Анка вехнеш, нали? Познах ли?

Очите му се превърнаха в две тесни хитри цепки. После той изведнъж удари с юмрук по масата.

— Отговаряй като те пита командирът!

Днес явно нямаше да мога да променя настроението му.

— Няма значение — казах аз, — хайде да му пийнем още по едно, Василий Иванович.

Чапаев тихо се засмя и напълни двете чаши.

Няколкото следващи часа си ги спомням смътно. Доста се напих. Май започнахме да си говорим за войната — Чапаев си спомни първата световна. Изкарваше го доста правдоподобно: разказваше за германската кавалерия, за някакви позиции над реката, за газови атаки и мелници с картечари. По едно време изпадна в силна възбуда, стрелна ме с блеснал поглед и извика:

— Ех, Петка! Знаеш ли аз как се сражавам? Откъде ще знаеш? Има само три чапаевски удара, разбра ли!

Кимах машинално, но го слушах разсеяно.

— Първият удар — къде!

Той така силно удари с юмрук по масата, че едва не я катурна.

— Вторият — кога!

Отново с всичка сила стовари юмрука си върху дъските.

— И третият — кой!

В друга ситуация сигурно щях да оценя неговия спектакъл, но жегата и самогонът толкова ме бяха размекнали, че въпреки виковете и ударите му, скоро заспах направо върху пейката, а когато се събудих, навън беше вече тъмно и се чуваше как някъде далеч блеят овце.

Вдигнах глава и огледах стаята. Имах чувството, че се намирам в някаква петербургска каруцарска кръчма. На масата се бе появила газена лампа. Чапаев продължаваше да седи отсреща с чаша в ръка, и загледан в стената, си тананикаше нещо под носа. Очите му бяха мътни почти като самогона във вече преполовената бутилка. Дали да не подхвана разговор в неговия стил, помислих си аз и с пресилена невъздържаност ударих с юмрук по масата.

— Я ми кажете пък вие, Василий Иванович, ама честно. Червен ли сте или бял?

— Аз ли? — попита Чапаев и ме изгледа. — Да ти кажа ли?

Взе две глави лук и започна мълчаливо да ги бели. Едната обели до бяло, а от другата свали само най-горните люспи, под които се показа червеникаво лилавата й кожичка.

— Гледай, Петка — каза той и ги сложи на масата пред себе си. — Ето ти две глави лук. Едната бяла, а другата червена.

— Е, и?

— Виж бялата.

— Видях я.

— А сега червената.

— И к’во?

— А сега и двете.

— Гледам ги — рекох.

— А кажи ми сега, ти самият какъв си — червен или бял.

— Аз ли? Ама как така?

— Като гледаш червената глава лук ставаш ли червен?

— Не.

— А като гледаш бялата, ставаш ли бял?

— Не — отговорих, — не ставам.

— Продължаваме нататък — каза Чапаев. — Има карти на местности. А масата тук е опростена карта на съзнанието. Ето ги червените тук. А ей тук са белите. Но от това, че осъзнаваме съществуването на червените и белите дали добиваме цвят? И кое е нещото в нас, дето може да го добие?

— Ама че го извъртяхте, Василий Иванович. Значи, нито червени, нито бели. Какви сме тогава?

— Петка, преди да започнеш да говориш за сложните неща, първо се оправи с простите. Защото „ние“ е нещо по-сложно от „аз“, нали така?

— Така е — отвърнах.

— Ти кое наричаш „аз“?

— Смятам, че себе си.

— А можеш ли да ми кажеш ти кой си?

— Пьотър Пустота.

— Това ти е името. А кой го носи?

— Ами може да се каже, че „аз“ е психическата ми личност. Съвкупност от навици, от опит… Разни там знания, вкусове.

— И чии са навиците, Петка? — проникновено ме попита Чапаев.

— Мои — свих рамене аз.

— Петка, нали току-що каза, че ти самият си съвкупност от навици. Щом навиците са твои, излиза, че те са навици на съвкупност от навици, така ли?

— Звучи забавно — отговорих, — но всъщност си е така.

— А какви навици имат навиците? Усетих, че започвам да се дразня.

— Целият ни разговор е доста елементарен. Нали започнахме от въпроса кой съм по природа. Ако щете, аз се смятам за… Да речем, за монада. Според терминологията на Лайбниц^[8].

— Тогава кой се смята за лимонада?

— Ами самата монада — отговорих, категорично решил да не се предавам.

— Добре — каза Чапаев и хитро присви очи — относно това „кой“ ще си поговорим после. А сега, драги ми приятелю, да се разберем за „къде“-то. Я ми кажи, къде живее твоята лимонада?

— В съзнанието ми.

— А къде ти е съзнанието?

— Ето тук — казах и се почуках по главата.

— Ами главата ти къде е?

— На раменете.

— Ами раменете?

— В стаята.

— Ами стаята?

— В къщата.

— Ами къщата?

— В Русия.

— Ами Русия къде е?

— В бедствие, Василий Иванович.

— Ти зарежи тая работа — строго подвикна той. — Ще се шегуваш, когато ти заповяда командирът. Говори.

— Как къде? На Земята. Чукнахме се и пихме.

— Ами къде е Земята?

— Във Вселената.

— Ами Вселената къде е? Замислих се за миг.

— В самата себе си.

— А къде е „самата себе си“?

— В моето съзнание.

— И какво излиза Петка? Че твоето съзнание е в твоето съзнание, така ли?

— Така излиза.

— Добре — каза Чапаев и засука мустак. — А сега ме слушай внимателно. На кое място се намира то?

— Не разбирам, Василий Иванович. Понятието „място“ всъщност е една от категориите на съзнанието, и…

— Къде е мястото? На кое място се намира понятието „място“?

— Е, да речем, че изобщо не е място. Може да се каже, че това е ре…

Сепнах се. Да, помислих си, ето накъде клони. Ако употребях думата „реалност“, той отново щеше да сведе всичко до моите мисли. После да ме попита къде се намират те. Щях да му кажа, че са в главата ми и… Гамбит. Можех, разбира се, да започна да си служа с цитати, но всяка от системите, на които щях да се позова, помислих си с изненада, или заобикаля смисловата дупка, или я затъква с два-три съмнителни латинизма. Да, Чапаев не беше никак наивен. Е, има и един сигурен начин човек да сложи край на който и да е спор и да класифицира събеседника си. Колко му е да му заявиш, че всичко, което той твърди, отдавна се знае, нарича се еди-как си, а човешката мисъл е стигнала къде по-напред? Но мен ме беше срам да се правя на самодоволна курсистка, попрелистила някой учебник по философия в паузата между две свирки. Пък и не бях ли аз човекът, дето съвсем наскоро каза на Бердяев^[9], подхванал пиянски разговор за гръцките корени на руския комунизъм, че философията е по-правилно да бъде наричана псевдософия.

— Хм. И докъде може да напредне човешката мисъл? — попита Чапаев.

— А? — смутено отвърнах аз.

— Спрямо кое? Къде е това „напред“?

Реших, че от разсеяност съм започнал да говоря на глас.

— Василий Иванович, хайде да си поприказваме, когато изтрезнеем. Защото аз не съм философ. По-добре да пийнем.

— Ако беше философ, нямаше да ти поверя нищо друго, освен да метеш фъшкии в конюшнята. А при мен командваш ескадрон. Край Лозовая беше разбрал всичко, ама всичко. Какво ти става сега? От страх ли? От радост ли?

— Нищо не помня — казах и усетих как всичките ми нерви някак странно се опъват. — Нищо.

— Ох, Петка — въздъхна Чапаев и напълни чашите със самогон. — Направо не знам какво да те правя. Най-напред се разбери със себе си.

Пихме. Посегнах машинално, взех една глава лук и отхапах голямо парче от нея.

— Дали да не се разходим преди лягане? — попита Чапаев и запали цигара.

— Може — казах и върнах луковата глава на масата.

 

 

Докато съм спал, беше преваляло — склонът, по който се изкачвахме към сградата на имението, беше влажен и хлъзгав. Както вече казах, бях много пиян, и когато почти стигнах догоре, се подхлъзнах и паднах в мократа трева. Главата ми се отметна и аз видях небето, пълно със звезди. Беше толкова красиво, че няколко секунди мълчаливо лежах по гръб, загледан в тях. Чапаев ми подаде ръка и ми помогна да стана. Щом стигнахме до равното, отново погледнах нататък и изведнъж си помислих, че дявол знае кога за последен път съм виждал звездно небе, макар през цялото време то да е било над главата ми — достатъчно бе да я вдигна. Засмях се.

— Какво ти става? — попита Чапаев.

— Нищо — казах и посочих с пръст нагоре. — Красота. Чапаев погледна и се олюля.

— Красота ли? — попита той замислено. — Какво е това красота?

— Е, как? — отговорих. — Как какво? Красотата е абсолютно обективиране на волята на най-високото стъпало на нейната познаваемост.

Чапаев погледа още малко небето, после отмести очи към голямата локва в краката ни и изплю в нея угарката. В отразената върху равната повърхност на водата вселена настана истинска катастрофа — всички звезди потрепераха и за миг се превърнаха в размито сияние.

— Нещото, дето винаги ме е смайвало — каза той — е звездното небе под краката ми и Имануил Кант^[10] вътре в нас.

— Василий Иванович, изобщо не мога да разбера как на човек, който бърка Кант с Шопенхауер^[11] са му поверили командването на цяла дивизия.

Чапаев ме изгледа тежко и понечи да каже нещо, но изведнъж до нас долетя тропот на копита по паважа и конско цвилене. Някой спираше пред къщата.

— Сигурно са Котовски и Анна — казах аз. — На вашата картечарка, Василий Иванович, май й харесват силни личности с рубашки.

— Ама Котовски в града ли е? Защо не ми каза?

Той се обърна и напълно забравил за мен, забърза напред. Бавно го последвах, стигнах до ъгъла на къщата и спрях. Пред вратата стоеше каляската на Котовски, а той самият тъкмо помагаше на Анна да слезе. Като видя приближаващия Чапаев, Котовски му отдаде чест, пристъпи към него и двамата се прегърнаха. Последваха няколко гръмогласни реплики и потупвания като при среща между двама души, всеки от които иска да покаже, че се скита през пясъците на живота, запазвайки бодрото си мъжество. Без да губят въпросното бодро мъжество, те тръгнаха към къщата, а Анна се позабави пред каляската. Подчинен на внезапния си импулс, аз се насочих към нея. Пътьом се препънах в един празен сандък от снаряди, едва не паднах още веднъж и в главата ми се мярна мисълта, че ще съжалявам за порива си.

— Анна, моля ви! Почакайте!

Тя се спря и се извърна към мен. Боже, колко беше хубава!

— Анна — на пресекулки заговорих аз, кой знае защо притиснал ръце към гърдите си, — повярвайте, че ми е… Тежко ми е дори да си спомня как се държах днес в ресторанта. Но признайте, че вие сама ми дадохте повод. Разбирам, че непрекъснато самоутвърждаващият се суфрашизъм^[12] изобщо не е ви е присъщ, че е просто спазване на определена естетическа формула и възниква…

Анна изведнъж ме отблъсна с ръце.

— Махнете се, Пьотър, за Бога — каза тя и се намръщи. — Миришете на лук. Всичко съм готова да ви простя, само не това.

Обърнах се и се втурнах към къщата. От бузите ми човек сигурно можеше да си запали цигара и през целия път до стаята си (не знам как я намерих в тъмното) със сетни думи проклинах Чапаев с неговия самогон и лук. Проснах се на леглото и се потопих в състояние, близо до комата — вероятно като тазсутрешната.

След малко някой почука на вратата.

— Петка! — чу се отвън гласът на Чапаев. — Къде си?

— Никъде! — измърморих в отговор.

— Ей! — ненадейно се провикна Чапаев. — Браво! Утре ще ти обявя благодарност пред строя. Я как разбираш всичко! Само дето цяла вечер ми се правиш на глупак.

— Какво искате да кажете?

— Помисли си. Какво виждаш в момента?

— Възглавницата — казах аз, — но лошо. И няма нужда пак да ми обяснявате, че тя се намира в съзнанието ми.

— Всичко, което виждаме, се намира в нашето съзнание, Петка. Следователно, не можем да кажем, че нашето съзнание се намира на определено място. Ние не се намираме никъде, просто защото няма точка, където да сме. Тъй че не сме никъде. Сещаш ли се?

— Чапаев — казах аз, — предпочитам да остана сам.

— Е, твоя воля. Утре обаче те искам кукуряк. По обяд тръгваме.

Докато той се отдалечаваше по коридора, дюшемето скърцаше под краката му. Известно време мислих върху думите му — първо за „никъде“-то, а после за неясното тръгване утре по обяд. Е, можеше да изляза от стаята и да му обясня, че няма да мога да тръгна наникъде, защото се намирам „никъде“. Но не ми се искаше да го правя — страшно ми се спеше и всичко останало ми се струваше маловажно и отегчително. Заспах и дълго време сънувах как тънките пръсти на Анна галят ребрестата цев на картечницата.

Събудих се, защото на вратата отново се почука.

— Чапаев, нали ви помолих да не ме закачате. Оставете ме да си почина преди боя.

— Не съм Чапаев. Котовски съм. Повдигнах се на лакти.

— Какво обичате?

— Трябва да поговорим.

Извадих пистолета от джоба си, сложих го на леглото и го завих с одеялото. Кой го знае какво иска. Предчувствах, че е във връзка с Анна.

— Заповядайте, влезте.

Вратата се отвори и Котовски влезе. Изглеждаше много по-различен отколкото през деня — сега беше по халат с пискюли, а под халата се подаваше раирано долнище на пижама. В едната си ръка държеше свещник с три запалени свещи, а в другата — бутилка шампанско и две чаши. Като видях шампанското, предположението ми, че Анна му се е оплакала от мен, се затвърди.

— Сядайте — посочих стола.

Той сложи шампанското и свещника на масата и седна.

— Тук пуши ли се?

— Моля.

Котовски запали и направи някакъв странен жест — прокара разперени пръсти през черепа си, сякаш да отметне невидимия си перчем. Помислих си, че някъде вече бях виждал подобно движение и веднага се сетих къде — в бронирания влак на Чапаев. Почти по същия начин оправи остриганата си коса Анна. Хрумна ми, че двамата принадлежат към някаква странна секта, оглавявана от Чапаев, и бръснатите глави са свързани с техните ритуали. В следващия момент обаче разбрах, че към тази секта принадлежим всички ние, дето трябва за пореден път да сърбаме стоварилата се върху Русия свобода и непременно придружаващите я въшки. Засмях се.

— Какво ви става? — попита Котовски и повдигна едната си вежда.

— Ами помислих си за днешния ни живот. Бръснем главите си, за да не въшлясаме. Кой би могъл да си го представи преди пет години? Невероятно.

— Чудна работа — каза Котовски — точно за същото си мислех и аз. Какво стана с Русия? Затова дойдох. Нещо като импулс. Искам да си поговорим.

— За Русия ли?

— Точно така — каза той.

— Какво има да си говорим — попитах, — всичко е пределно ясно.

— Не, имам предвид — кой е виновен?

— Не знам — отвърнах, — вие как мислите?

— Интелигенцията. Че кой друг? Той ми подаде пълната чаша.

— Интелигентът — каза той с мрачна физиономия — най-вече руският, способен да живее само на чужд гръб, има една гнусна инфантилна черта. Никога не се страхува да нападне нещо, дето подсъзнателно му се вижда праведно и законно. Като дете, което не се страхува да стори зло на родителите си, понеже знае, че не го очаква нищо повече от наказанието да го сложат в ъгъла. От чуждите хора по го е страх. Същото е и с въпросната мерзка класа.

— Не успявам да проследя мисълта ви.

— Както и да се гаври с устоите на създалата го империя, интелигентът много добре знае, че нравственият закон в нея все пак е съществувал.

— Нима? Защо?

— Защото, ако нравственият закон в нея е бил мъртъв, той никога нямаше да посмее да погази нравствените й устои. Наскоро препрочитах Достоевски, и знаете ли какво си помислих?

Бузата ми неволно трепна.

— Какво? — попитах.

— По своята природа доброто е всеопрощаващо. Помислете си: всички днешни палачи едно време са ги изпращали по сибирските села, където те по цели дни са ходили на лов за зайци и пъдпъдъци. Не, интелигентът не се страхува да погазва светините. Интелигентът се страхува само от едно — да засяга темата за злото и неговите корени, защото с основание допуска, че тутакси могат да го нае… т с някой телеграфен стълб.

— Доста силен образ.

— Много е приятно да флиртуваш със злото — разпалено продължи Котовски, — няма никакъв риск, а изгодата е очевидна. Ето откъде се взема огромната армия от доброволни подлеци, нарочно бъркащи понятията горе и долу и дясно и ляво, разбирате ли? Всички тези пресметливи сутеньори на духа, тези хора, изцедени като Чернишевски, изпонамушкани като Рахметов, разложени като Перовски^[13], надрусани с кокаин като Кибалчич^[14], всички тези…

— Разбирам.

Котовски отпи една глътка от шампанското.

— Между другото, Пьотър — каза небрежно той, — като стана дума. Чух, че сте имали кокаин.

— Да — отвърнах, — истина е. Щом самият той изскочи в разговора ни…

Бръкнах в чантата, извадих отвътре кутията и я сложих на масата.

— Почерпете се.

Не се наложи да го подканям повторно. Белите пътечки, които направи върху масата, приличаха по-скоро на недостроени магистрали. Той извърши всички необходими манипулации и се облегна назад. Изчаках го любезно около минута и го попитах:

— И често ли си мислите за Русия?

— Когато живеех в Одеса, си мислех поне по три пъти на ден — глухо каза той. — Стигал съм дотам, че ми е потичала кръв от носа. После зарязах. От нищо не искам да завися.

— Ами сега какво стана? Достоевски ли ви обърка работите?

— А, не — отвърна Котовски. — Една вътрешна драма. Хрумна ми неочаквана мисъл.

— Григорий, много ли държите на своите коне?

— Защо? — попита той.

— Можем да направим размяна. Давам половината от тази кутия срещу вашата каляска.

Котовски ме стрелна с остър поглед, после вдигна кутията от масата, надникна в нея и каза:

— Вие сте истински изкусител. За какво са ви моите коне?

— За да се возя. За какво друго?

— Е, добре, съгласен съм. В багажа си случайно имам аптекарски везни…

— Вземете си на око — казах, — получих го без особени усилия.

Той извади от джоба на халата сребърната си табакера, изтърси от нея цигарите, после взе джобното си ножче и с острието му като с малка лопатка пресипа там част от прашеца.

— Няма ли да се изсипе?

— Не се безпокойте, имам тази табакера от Одеса. Тя е специална. Конете са ваши.

— Благодаря.

— Да пием за сделката?

— С удоволствие — казах аз и вдигнах чаша.

Котовски допи шампанското, стана, прибра табакерата в джоба си и вдигна свещника.

— Е, благодаря за разговора. И за Бога, простете ми нощното нахлуване.

— Лека нощ. А вие ми позволете да ви задам един въпрос. Понеже споменахте, бихте ли ми казали, каква е вътрешната драма, дето се лекува с кокаин?

— В сравнение с драмата на Русия тя е нищо — отвърна Котовски, кимна набързо, по военному, и веднага излезе.

Известно време се опитвах да заспя, но не успях. Първо си мислех за него — трябва да призная, че ми бе направил доста добро впечатление. Беше човек със стил. После се върнах към разговора с Чапаев, неговото „никъде“ и всичко останало. На пръв поглед беше просто. Той ми предлагаше да отговоря на въпроса дали аз съществувам благодарение на света или светът съществува благодарение на мен. Е, нещата опираха до баналната диалектика, но имаше една плашеща страна и чрез наглед идиотските си въпроси за мястото, където става всичко, той майсторски ми я бе посочил. Щом целият свят съществува в мен, тогава къде съществувам аз? А ако аз съществувам в този свят, тогава на кое място се намира моето съзнание? Би могло да се каже, че от една страна светът съществува в мен, а от друга — аз съществувам в него. Просто сме двата полюса на един смислов магнит, но цялата работа беше там, че магнитът, диалектическата диада нямаше къде да бъде сложена.

Тя нямаше къде да съществува!

Защото за нейното съществуване беше необходим някой, в чието съзнание тя да възникне. А той също няма къде да съществува, защото всяко „къде“ може да се появи само в съзнанието, за което просто няма друго място, освен създаденото от самото него. Но къде е било то, преди да създаде мястото за себе си? В самото себе си? Но къде?

Изведнъж ме достраша да съм сам. Наметнах си китела и излязох в коридора. В синкавото сияние на грейналата отвън луна видях парапета на водещата надолу стълба и заслизах към изхода.

Разпрегнатата каляска стоеше пред вратата. На два-три пъти я обиколих, възхищавайки се на плавните й линии — лунната светлина ги правеше сякаш още по-очарователни. Някъде наблизо се чу пръхтене. Озърнах се и видях Чапаев — с четка в ръката беше застанал до коня и разресваше гривата му. Приближих се до него и спрях. Той ме погледна. Интересно, помислих си аз, ако го попитам къде се намира неговото „никъде“, какво ли ще ми отговори? Неизбежно ще трябва да определи тази дума чрез самата нея и неговото положение в диалога ни щеше да стане не по-добро от моето.

— Не можеш да заспиш ли? — попита Чапаев.

— Да — казах аз. — Зле ми е.

— Какво, не си ли виждал друг път пустота?

Разбрах, че с думата „пустота“ той нарича именно „никъде“-то. Преди няколко минути го осъзнах за първи път в живота си.

— Не — отговорих. — Никога.

— Ами тогава какво си виждал, Петка? — топло попита Чапаев.

— Хайде да сменим темата — отговорих. — Къде са конете ми?

— В конюшнята — каза Чапаев. — Само че откога са твои, а не на Котовски?

— От около четвърт час.

— Хм. Внимавай с Гриша, той не е толкова наивен, колкото изглежда.

— Вече го разбрах. Знаете ли, Василий Иванович, все не мога да пропъдя от главата си вашите думи. Майстор сте да озадачавате хората.

— Така е — каза Чапаев и със сила прокара четката по разбърканата грива на коня — майстор съм. А после като почна и с картечницата…

— Но ми се струва, че и аз го мога.

— Опитай.

— Добре — рекох. — И аз ще ви задам една поредица от въпроси за местоположението.

— Хайде, хайде — промърмори Чапаев.

— Да започнем по ред. Вие сега например, разресвате гривата на този кон. Той къде се намира?

Чапаев ме изгледа с изненада.

— Петка, какво ти става, да не си мръднал?

— Моля?

— Ами ето го.

Няколко секунди мълчах. Изобщо не бях готов за подобен обрат. Чапаев скептично поклати глава.

— Знаеш ли, Петка, я по-добре иди да спиш. Усмихнах се глупашки и тръгнах обратно към къщата.

Домъкнах се някак до леглото, изтегнах се на него и започнах бавно да потъвам в поредния кошмар, чиято неизбежност бях усетил още на стълбите.

Той не ме накара да чакам дълго. Започнах да сънувам някакъв синеок рус човек, вързан за странно кресло, подобно на зъболекарски стол. В съня си ясно съзнавах, че фамилията му е Сердюк и че каквото става с него сега, скоро трябва да се случи и на мен. Към ръцете на Сердюк се точеха разноцветни кабели, включени в динамомашина със застрашителен вид. Стигна ми трезвост да се досетя, че машината се достроява от моя ум. Двама души с бели престилки, наведени над нея, въртяха ръчката й. Отначало я въртяха бавно и човекът на стола само потрепваше и попрехапваше устни, но постепенно движенията им започнаха да се ускоряват и по тялото на омотания за креслото една след друга взеха да преминават вълни от силни конвулсии. Накрая стана нетърпимо.

— Стига! — помоли той.

Но неговите инквизитори заработиха още по-бързо.

— Спрете това динамо — изрева с всички сили той, — спрете това динамо! Динамо! Ди-на-мо!! ДИ-НА-МО!!!