Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (3)

2

Всъщност, решетката не беше близо до прозореца, а на самия него, по-точно на малкото прозорче, откъдето право върху лицето ми падаше тънък слънчев лъч. Опитах се да помръдна, но не успях. Понечих да се опра с ръка на пода, за да се обърна от корем по гръб, но открих, че ръцете ми са извити назад. Бях облечен с нещо като саван, чиито дълги ръкави бяха вързани на гърба ми — мисля, че подобна риза се нарича усмирителна.

Почти със сигурност предполагах какво се е случило — вероятно матросите са забелязали в поведението ми нещо подозрително, и щом съм заспал в колата, са ме откарали в ЧК. Заизвивах цялото си тяло и успях да застана на колене, а после да седна до стената. Килията изглеждаше доста странно — високо горе имаше зарешетено прозорче и през него в стаята проникваше лъчът, дето ме събуди. Стените, вратата, подът и таванът бяха покрити с дебела мека облицовка, така че едно романтично самоубийство в стил Дюма („още една крачка, милорд, и ще разбия главата си в стената“) беше изключено. Изглежда, чекистите бяха направили подобни килии за особено почетни посетители и трябва да призная, че за момент се почувствах поласкан.

Докато гледах стената и си припомнях страшните подробности от вчерашния ден, минаха няколко минути, а после вратата се отвори.

На прага стояха Жербунов и Барболин — но, Боже мой, как изглеждаха! Бяха по бели престилки, а от джоба на Барболин се подаваше съвсем истински стетоскоп. Това ми дойде в повече и от гърдите ми бликна нервен смях, който изгореното ми от кокаина гърло превърна в подобие на дрезгава кашлица. Барболин се обърна назад към Жербунов и тихо му каза нещо. Изведнъж спрях да се смея — не знам защо ми се стори, че двамата се канят да ме бият.

В интерес на истината, изобщо не ме беше страх от смъртта; в моето положение да умра щеше да е също тъй естествено и разумно, както да напусна някой театър, където по време на посредствен спектакъл е избухнал пожар. Никак не исках обаче в сетния ми път да ме изпращат ритниците и шамарите на почти непознати хора — изглежда, дълбоко в душата си не бях достатъчно християнин.

— Господа — казах аз, — предполагам разбирате, че скоро ще убият и вас. Тъй че от уважение към смъртта (ако не към моята, то поне към своята) ви моля да го сторите бързо и без да се гаврите. И бездруго не мога да ви дам никакви сведения. Чуйте, аз съм частно лице и…

— Я стига — прекъсна ме Жербунов и се подсмихна. — Виж, това което ни демонстрира вчера, си струваше. Какви стихове декламира само! Да помниш случайно?

В изразите му имаше нещо нелогично, нещо странно, не можех да го дефинирам, затова си помислих, че още сутринта е успял да гаврътне от балтийския си чай.

— Паметта ми е превъзходна — отговорих и го изгледах право в очите.

Погледът му беше отчайващо празен.

— Защо изобщо разговаряш с тоя смахнат? — попресипнало писукна Барболин. — Остави Тимурич да се оправя, нали за това му плащат.

— Хайде — сложи точката Жербунов, приближи се и ме хвана подръка.

— Защо не ме развържете? — попитах. — Та вие сте двама.

— Как не — рече Жербунов. — Ами ако изведнъж започнеш да ни душиш?

От чутото се олюлях като от удар. Те знаеха всичко. Завладя ме почти физическото усещане, че думите на Жербунов ме затискат с непосилна тежест.

Барболин ме хвана под другата ръка; двамата бързо ме изправиха на крака и ме измъкнаха в празния полуосветен коридор. Там наистина миришеше на нещо медицинско — може би на кръв. Аз не се дърпах и след няколко минути те ме вкараха в просторна стая, настаниха ме на една табуретка в средата и изчезнаха през вратата.

Точно срещу мен имаше голямо бюро, отрупано с безброй папки, наглед канцеларски. Зад бюрото седеше някакъв господин с бяла, също като на Жербунов и Барболин престилка, който изглеждаше интелигентен. Той внимателно слушаше черната бакелитова слушалка на телефонния апарат и я притискаше с рамо към ухото си. Ръцете му машинално прелистваха някакви книжа; от време на време той кимаше, но на глас не казваше нищо. Не ми обърна ни най-малко внимание. На стола до стената между двата високи прозореца със спуснати прашни завеси седеше друг един човек с бяла престилка и зелени панталони с червени лампази.

Не знам точно кое в тукашната атмосфера ме накара да си спомня Генералния щаб, където през шестнайсета година често се отбивах, за да се пробвам в патриотичната журналистика. Само дето над главата на господина с бялата престилка вместо портрета на Негово величество (или поне на този Карл^[1], който вече бе успял да открадне коралите на половин Европа) висеше нещо толкова кошмарно, че си прехапах устната.

Беше плакат, направен от голям лист картон и изпълнен в цветовата гама на руския флаг. Представляваше един синкав човек с обикновена руска физиономия, разсечена гръд и срязана черепна кутия, в която розовееше мозъкът му. Макар че вътрешностите му бяха извадени и номерирани с римски цифри, в очите му се четеше равнодушие, а върху лицето му бе застинала спокойна полуусмивка. Поне така изглеждаше заради широкия разрез на бузата, през който се виждаха част от челюстта и зъбите му, безупречни като върху германска реклама.

— Хайде сега — измърмори господинът с престилката и затвори телефона.

— Простете? — казах аз и свалих погледа си към него.

— Прощавам ви, прощавам ви — отвърна той. — Предвид опита ми от общуването си с вас, ще ви напомня, че името ми е Тимур Тимурович.

— Пьотър. По очевидни причини не мога да ви стисна ръка.

— Не се и налага. Ех, Пьотър, Пьотър. Как можахте да стигнете до тоя хал?

Очите му ме гледаха приятелски и дори с известно съчувствие; заострената му брадичка го правеше да прилича на земски идеалист^[2], но аз знаех доста неща за чекистките похвати, та в душата ми се прокрадна сянка на подозрение.

— Не съм стигнал до кой знае какъв хал. Но ако ще поставяте въпроса така, стигнал съм заедно с останалите.

— С кого по-точно?

Ето, помислих си, започна се.

— Вероятно очаквате да ви дам някакви адреси и явки. Правилно ли ви разбирам? Уверявам ви обаче, че с нищичко не мога да ви зарадвам. Още от ранно детство моят живот е история за бягството ми от хората, а в подобен контекст за останалите трябва да говорим само в категории, разбирате ли?

— Естествено — рече той и си записа нещо на едно листче. — Не се съмнявам, че е така. Но вие си противоречите. Първо казвате, че сте стигнали до настоящото си положение заедно с останалите, а после — че бягате от хората.

— Но моля ви се — отговорих аз и с риск да загубя равновесие преметнах крак върху крак, — противоречието е само привидно. Колкото повече се опитвам да избягам от хората, толкова по-малко успявам. Между другото, разбрах причината съвсем наскоро. Вървя си покрай Исаакий^[3], поглеждам купола — нали знаете, нощ, студ, звезди… и изведнъж всичко ми става ясно.

— И каква е причината?

— Че ако се опитваш да избягаш от другите, без да искаш цял живот следваш техните лъкатушни пътища. Най-малко защото продължаваш да бягаш от тях. За да избягаш, трябва да си напълно сигурен не накъде бягаш, а откъде. Затова твоят затвор трябва непрекъснато да е пред очите ти.

— Да — каза Тимур Тимурович. — Да. Като си представя само колко разправии ще си имам с вас, лошо ми става.

Свих рамене и вдигнах очи към плаката над главата му. Все пак май не беше гениална метафора, а някакво медицинско помагало. Може би част от атлас по анатомия.

— Знаете ли — продължи Тимур Тимурович, — аз съм човек с опит. Тук през мен минават доста хора.

— О, не се съмнявам.

— Та вижте какво ще ви кажа. Интересува ме по-скоро формалната диагноза, а не вътрешната причина човек да изпадне от нормалната си социално-психологическа ниша. Както ми се струва, вашият случай е доста прозрачен. Вие просто не възприемате новото. Помните ли на колко сте години?

— Разбира се. На двайсет и шест.

— Ето, виждате ли? Вие сте тъкмо от поколението, програмирано да живее в една социално-културна парадигма, а озовало се в съвсем друга. Схващате ли за какво ви говоря?

— И още как.

— Следователно, налице е един сериозен вътрешен конфликт. Искам веднага да ви успокоя — не сте единственият, който се сблъсква с това. Лично аз имам същия проблем.

— Нима? — попитах леко подигравателно. — И как го решавате?

— За мен после — каза той, — нека първо се оправим с вас. Вече ви споменах, че понастоящем този подсъзнателен конфликт важи почти за всекиго. Искам да вникнете в естеството му. Разбирате ли, светът около нас се отразява в нашето съзнание и става обект на ума. И когато в реалния свят установените вече връзки се рушат, същото се случва и в психиката. Тогава в затвореното пространство на вашето „Аз“ се освобождава чудовищно количество психическа енергия. Осъществява се нещо като малък атомен взрив. Но важното е по кой канал ще се насочи енергията след взрива.

Разговорът започваше да става интересен.

— Може ли да попитам, какви биват тези канали?

— Най-общо казано, те са два. Психическата енергия може да се движи един вид навън, към външния свят, да се насочва към такива обекти като например… коженото яке, луксозната кола и така нататък. Мнозина ваши връстници… Сетих се за фон Ернен и трепнах.

— Разбрах. Недейте продължава.

— Много добре. А във втория случай енергията по една или друга причина остава вътре. Това е най-неблагоприятният развой на нещата. Представете си някой бик, заключен в музейна зала…

— Чудесен образ.

— Благодаря. И тъй, залата с нейните крехки и може би прекрасни експонати е тъкмо вашата личност, вашият вътрешен свят. А бикът, препуснал из нея, е освободилата се психическа енергия, която вие не сте способен да озаптите. Това е причината да сте тук.

Той е безспорно умен, помислих си аз. Но е такъв мръсник.

— Нещо повече — продължи Тимур Тимурович. — Много мислих, защо едни хора успяват да започнат нов живот — нека условно ги наречем „новите руснаци“^[4], макар че изразът не ми харесва особено…

— Изключително гаден е, наистина. Отгоре на всичко е и изопачен. Ако цитирате Чернишевски^[5], той, струва ми се, ги е наричал нови хора.

— Възможно е. Но въпреки всичко, въпросът все пак си остава: защо едни се ориентират към новото, а други продължават да нищят несъществуващите си вече отношения със сенките на един угаснал свят…

— Направо великолепно. Почти Балмонт^[6].

— Още веднъж благодаря. Според мен отговорът е много прост. Опасявам се дори да не ви се стори елементарен. Ще започна отдалеч. В живота на даден човек, страна, култура и прочее непрекъснато настъпват метаморфози. Понякога те са проточени във времето и не се забелязват, понякога добиват много ясни очертания — като сега. И тъкмо отношението към въпросните метаморфози определя дълбинната разлика между културите. Например Китай, по който вие сте луд…

— Защо мислите така? — попитах и усетих как ръцете ми, здраво стегнати от ръкавите отзад на гърба, се стисват в юмруци.

— Ами ето го вашето дело — Тимур Тимурович вдигна от бюрото най-дебелата папка. — Тъкмо го прелиствах.

Той хвърли папката обратно.

— Да, Китай. Ако си спомняте, цялото им светоусещане почива върху постулата, че светът деградира, като се движи от един златен век към някакъв мрак и безвремие. За тях абсолютният еталон е останал в миналото и всяко ново нещо е зло, защото все повече ни отдалечава от еталона.

— Извинете — казах, — това е присъщо на човешката култура изобщо. Присъства дори в езика. Да речем, в английския. Ние, например, сме descendants of the past^[7]. А споменатата дума означава движение надолу, не подем. Тоест, не сме ascedants^[8].

— Възможно е — съгласи се Тимур Тимурович. — От чуждите езици знам само латински. Но важното в случая е друго. Когато дадена личност е носител на подобен тип съзнание, тя започва да възприема детството си като някакъв изгубен рай. Вземете примерно Набоков^[9]. Тази негова безкрайна рефлексия по повод първите години от живота му е класически пример за това, за което говоря. А класически пример за оздравяване, за преориентиране на съзнанието му към реалния свят, е онази контрасублимация, която той майсторски е осъществил, трансформирайки носталгията си по непостижимия и може би никога не съществувал рай в простичка, земна и малко грешна страст към едно девойче. Макар от първия…

— Извинете, вие за кой Набоков говорите? — прекъснах го аз. — За лидера на конституционните демократи ли?

Тимур Тимурович се усмихна пресилено снизходително:

— Не, за сина му.

— За Вовка от улица „Тенишевская“ ли? Ама и него ли сте прибрали? Та той е в Крим! И какви са тия девойчета? Какви ги дрънкате?

— Добре, добре. В Крим е. В Крим е. Говорехме не за Крим, а за Китай. И ставаше дума, че за класическата китайска душевност всяко движение напред означава деградация. А има друг път. По него през цялата си история върви Европа, каквито и да ми ги говорите относно езика. Пътят, по който вече толкова години се опитва да поеме Русия, отново и отново сключвайки нещастния си алхимически брак със Запада.

— Изключително.

— Благодаря. При него идеалът не е нещо, останало в миналото. Той ще се появи евентуално в бъдещето. И това тутакси изпълва съществуванието със смисъл. Разбирате ли? Ето я идеята за развитието, за прогреса, за движението от по-малко съвършеното към по-съвършеното. Същото става и на нивото на отделната личност, дори ако индивидуалният прогрес приема съвсем незначителни форми, каквито са, да речем, ремонтът на жилището или смяната на една кола с друга. Така човек може да продължава да живее и занапред. А вие не искате да платите за това „занапред“. Споменатият метафоричен бик препуска из вашата душа и гази всичко по пътя си, тъкмо защото не сте готов да приемете реалността. Вие не искате да пуснете бика на свобода. Презирате позите, които времето ни налага да заемем. И тъкмо тук се крие причината за вашата трагедия.

— Всичко, което казвате, безспорно е интересно, но е твърде засукано — хвърлих бегъл поглед към военния до стената. — Пък и ръцете ми отекоха. А колкото до прогреса, мога сбито да ви обясня какво всъщност представлява той.

— Ако обичате.

— Много е просто. Ако трябва да формулирам тезата ви накратко, ще излезе, че дадени хора се нагаждат към промените по-бързо, отколкото други и толкова. Но питали ли сте се някога защо изобщо настават подобни промени?

Тимур Тимурович сви рамене.

— Тогава аз ще ви кажа. Предполагам, няма да ми възразите, че колкото по-хитър и безскрупулен е човек, толкова по-лесно живее?

— Добре.

— Той живее по-лесно, тъкмо защото по-бързо се нагажда към промените.

— Да речем, че е така.

— Та, значи, съществува едно ниво на безскрупулна хитрост, уважаеми господине, благодарение на която човек долавя настъпването на промените много отрано и успява да се нагоди към тях доста по-бързо от всички останали. Нещо повече — най-отявлените негодници се нагаждат най-отрано.

— И какво от това?

— Ами всички промени в света стават изключително благодарение на въпросната група най-отявлени негодници. Защото в действителност всички те изобщо не предугаждат бъдещето, ами го формират и се примъкват натам, накъдето според тях ще духа вятърът. След което на вятъра не му остава нищо друго, освен наистина да духа натам.

— Това пък защо?

— Как защо? Нали ви обясних, че говоря само за най-гнусните, пробивни и безсрамни негодници. Нима си мислите, че няма да успеят да убедят всички останали, че вятърът духа именно натам, накъдето те са се ориентирали? Още повече, че вятърът, за който става дума, духа само вътре в този идиом… Но аз май се увлякох. Откровено казано, имах намерение да мълча чак до разстрела.

Военният до стената изпъшка и многозначително погледна Тимур Тимурович.

— Не ви запознах — сепна се Тимур Тимурович. — Полковник Смирнов, военен психиатър. Той е тук по друг повод, но се поинтересува и от вашия случай.

— Много съм поласкан, полковник — опитах леко да се поклоня.

Тимур Тимурович се наведе над телефона и натисна някакво копче.

— Сонечка, много те моля, четири кубика, както обикновено — нареди в слушалката. — Направо тук, докато е още с ризата. Да. После веднага в стаята.

Той се обърна към мен, въздъхна с покруса и се почеса по брадата.

— Засега ще трябва да продължим с медикаментозното лечение. Честно да ви кажа, възприемам го като свое поражение — малко, но все пак поражение. Смятам, че добрият психиатър трябва да избягва лекарствата, те… Как да ви обясня… Те са като козметиката. Не решават проблема, а само го скриват от чуждите погледи. Но във вашия случай не мога да измисля нищо друго. Вие сам трябва да ми помогнете. Защото, за да спасиш давещия се, не е достатъчно да му подадеш ръка, трябва и той да ти подаде своята.

Вратата зад мен се отвори и аз чух нечии тихи стъпки. Меки женски пръсти ме хванаха за рамото и усетих как студеното малко жило пробива плата на усмирителната риза и се впива в кожата ми.

— Между другото — зиморничаво потри ръце Тимур Тимурович, — искам да отбележа, че според фолклора на лудницата разстрел се нарича не това, което ви инжектираме сега, тоест обичайната смес от аминазин и перевитин, а сулфазиновият кръст, тоест четири инжекции в… Впрочем, надявам се да не стигнем до него.

Не се извърнах, за да видя жената, която ми правеше инжекцията. Гледах разчленения синьо-червено-бял човек на плаката, и когато и той започна да ме гледа, да се усмихва и да ми намига, някъде отдалеч чух гласа на Тимур Тимурович:

— Да, право в стаята. Не, няма да пречи. Все пак известно въздействие… Защото скоро също ще седне на стола.

Нечии ръце (мисля, че пак бяха на Жербунов и Барболин) набързо ми смъкнаха ризата, вдигнаха ме за ръцете и като чувал с пясък ме прехвърлиха върху нещо като носилка. После пред очите ми се мерна касата на вратата и се озовахме в коридора.

Отмалялото ми тяло се движеше край високите бели номерирани врати, а отзад се чуваха неправдоподобните гласове и смехът на предрешените матроси — те май най-нахално си приказваха за жени. После видях отгоре да се надвесва лицето на Тимур Тимурович — значи, бе вървял до мен.

— Пьотър, вие не сте Пушкин, разбира се, но все пак решихме да ви върнем в трето отделение — засмя се доволно той. — Там сега има четирима души, значи, ще станете петима. Знаете ли какво е групова терапия според професор Канашников. Тоест, според мен?

— Не — измучах с мъка.

Мяркането на вратите стана непоносимо и аз затворих очи.

— Казано на прост език, то е съвместна борба на болните за оздравяване. Представете си, че вашите проблеми за известно време станат колективни. Всеки от участниците в сеанса за малко да сподели вашето състояние. Едва ли не да се отъждестви с вас. Как мислите, какъв ще бъде резултатът?

Аз мълчах.

— Много е просто — продължи Тимур Тимурович. — След като сеансът приключи, настъпва ефектът на разтоварването — съвместното излизане на участниците от състоянието, преживяно току-що като реалност. Всъщност, характерното за човека стадно чувство се използва с лечебна цел. Участниците в сеанса могат за известно време да възприемат вашите идеи и настроения заедно с вас, но щом той приключи, те се връщат към своите собствени мании и ви оставят сам. И в този момент (ако патологическият психоматериал успее да стигне до катарзисно изплуване на повърхността) пациентът може сам да усети относителността на своите болестни представи и да престане да се отъждествява с тях. А от там до оздравяването има само една крачка.

Почти не схващах смисъла на думите му, дори и да допуснех, че той съществуваше. Но все нещичко оставаше в съзнанието ми. Инжекцията действаше все по-силно — не виждах вече нищо наоколо, цялото ми тяло практически бе изгубило своята чувствителност, а душата ми бе потънала в тежко и тъпо безразличие. Най-неприятното в него бе, че то сякаш бе обзело не мен, а някого другиго, в когото ме бе превърнал инжектираният медикамент. И с ужас усетих, че този друг наистина можеше да бъде излекуван.

— Разбира се, че може — потвърди Тимур Тимурович. — И ние ще го излекуваме, бъдете сигурен. Изобщо, избягвайте понятие „лудница“. Отнесете се към него просто като към забавно приключение. Още повече, че сте писател. Тук понякога чувам неща, дето направо ми иде да си ги записвам. Сега например. Във вашата стая ще стане изключително интересно — ще има групов сеанс с Мария. Сещате ли се за кого говоря?

Кимнах отрицателно.

— Е, да, да — продължи той. — Случаят е доста особен, наистина. Бих казал — същинска шекспирова психодрама. Сблъсък между толкова различни на пръв поглед обекти на съзнанието, колкото са мексиканската сапунена опера, холивудският екшън и неукрепналата руска демокрация. Гледали ли сте мексиканския телевизионен сериал „Просто Мария“? И това ли не помните? Ясно. Накратко, пациентът се смята за героинята, за въпросната Мария. Случаят щеше да е банален, ако не беше подсъзнателното отъждествяване с Русия плюс комплексът на Агамемнон, придружен с анална динамика. Направо по моята специалност — раздвояване на илюзорната личност. Точно по моята специалност.

О, Боже, помислих си аз, колко са им дълги коридорите.

— Вие, разбира се, няма да успеете да вземете цялостно участие в сеанса — продължи гласът на Тимур Тимурович — тъй че можете да спите. Но не забравяйте: скоро предстои вие самият да влезете в ролята на разказвача.

Мисля, че ме докараха в някаква стая — вратата скръцна и дочух откъслечна реплика от секнал разговор. Тимур Тимурович поздрави мрака и оттам му отговориха няколко гласа. Междувременно мен ме прехвърлиха върху невидим креват, подложиха под главата ми една възглавница и ме завиха с одеяло. Известно време се вслушвах в долитащите фрази (Тимур Тимурович обясняваше на някакви хора защо ме нямало), после напълно изключих, понеже ме споходи една извънредно знаменателна халюцинация от личен характер.

Не знам колко дълго прекарах насаме със съвестта си — по едно време вниманието ми бе привлечено от монотонния глас на Тимур Тимурович.

— Съсредоточете се върху това топче, Мария. Обзело ви е пълно спокойствие. Може да почувствате, че устата ви пресъхва, то е от инжектирания препарат и скоро ви ще мине. Чувате ли ме?

— Да, — отвърна гласът, който ми се стори по-скоро висок мъжки, отколкото нисък женски.

— Как се казвате?

— Мария — отговори гласът.

— Фамилията?

— Просто Мария.

— На колко сте години?

— Дават ми осемнайсет — отвърна гласът.

— Знаете ли къде се намирате?

— Знам. В болницата.

— А защо се озовахте тук?

— Заради удара, разбира се! Чудно ми е как изобщо останах жива. Не съм предполагала, че е такъв човек.

— В какво се ударихте?

— В Останкинската телевизионна кула.

— Ясно. И как се получи?

— Много е дълго за разказване.

— Нищо — нежно каза Тимур Тимурович, — няма закъде да бързаме. Разкажете ни, пък ние ще ви слушаме. Как започна всичко?

— Ами излязох да се разходя по крайбрежната улица.

— А преди това къде бяхте?

— Не бях никъде.

— Добре, продължавайте.

— Та вървя си значи, вървя, а около мен — мъгла. Все по-гъста и по-гъста…

Изведнъж забелязах, че като се вслушвам в долитащите до мен думи, по-трудно долавям смисъла им. Имах усещането, че този смисъл е вързан за тях с въжета, които стават все по-дълги. Не смогвах да следя разговора, но това нямаше значение, защото същевременно започнах да виждам някаква неясна картина — мъгливата крайбрежна улица и вървящата по нея широкоплещеста жена, приличаща по-скоро на предрешен мъж. Знаех, че се казва Мария и можех едновременно да я виждам и да гледам света през нейните очи. В следващия миг разбрах, че по някакъв начин възприемам нейните мисли и чувства: тя мислеше, че каквото и да прави, разходката няма да е приятна, защото в самото начало на слънчевото утро, когато се е появила на многострадалния свят, нещо е било заменено с дявол знае какво. И всичко е станало тъй неусетно, че дори не го е усетила.

 

Отначало във въздуха замириса на пушек и Мария си помисли, че някъде са запалили сухи листа. После миризмата се смеси с воня на изгоряла гума. Сетне започнаха да я обгръщат валма от дим; той се сгъстяваше все повече, докато не скри всичко, освен чугунените огради на крайбрежната улица и няколко метра от пространството наоколо.

Скоро на Мария започна да и се струва, че върви през дълга зала на художествена галерия — със своята изтъркана баналност сегментите от околния свят, които от време на време се подаваха от мъглата, забулила света, много приличаха на обекти на актуалното изкуство. Срещу нея изплуваха табелки „Чейндж бюро“, пейки с издълбани по тях надписи и купища празни метални кутийки, от което личеше, че новото поколение масово предпочита все пак бирата.

Някакви стреснати хора с автомати в ръцете изскачаха и отново се гмурваха в мъглата. Те се правеха, че не забелязват Мария и тя им отвръщаше със същото. Които я познаваха и мислеха за нея и бездруго бяха предостатъчно. Колко ли бяха — милиони? Десетки милиони? Не знаеше точния им брой, но беше сигурна, че ако всички сърца, в които я бе заселила съдбата, затупкат в унисон, всеобщият им звук ще е по-силен от оглушителните взривове оттатък реката.

Тя се озърна, присви лъчезарните си очи и се опита да разбере какво става.

Някъде наблизо (заради мъглата още не бе ясно къде точно) от време на време отекваше гръм и след всеки негов екот се чуваше кучешки лай и шум от безброй гласове като на стадион, когато вкарат гол. Мария не знаеше какво да мисли по този въпрос — може отвъд реката да снимаха някой филм, а може руските новобогаташи да спореха кой от тях е най-нов. Защо не вземат най-после да си поделят всичко — помисли си тя и въздъхна, — колко ли още млади и хубави момчета има да падат по асфалта и да го заливат с кръвта от пронизаните си сърца.

Мария се замисли как да помогне на всички да понесат по-леко безмерното бреме на този живот, на всички, които един Господ знае защо се гърчеха сега в непрогледната черна мъгла, скрила небето и слънцето. Спохождаха я ясни, светли, простички образи — ето я, облечена в обикновена рокля, как влиза в някой скромен дом, спретнат от стопаните му специално за случая. А ей ги и самите стопани — седнали на масата със самовара и я гледат с обич и тя знае, че няма нужда да казва нищо. Просто трябва да е пред тях и да ги гледа нежно, като по възможност не обръща внимание на бръмчащата камера. Или следната картина: болнична стая, бинтовани хора, легнали на неудобни легла, и нейният лик, увиснал на стената на такова място, че всички да я виждат — гледат я от леглата и за известно време забравят мъките и болките си…

Всичко това беше чудесно, но тя смътно долавяше, че не е достатъчно, не, светът имаше нужда от сила — сурова и непреклонна, способна, ако се наложи, да се възправи срещу злото. Но откъде да вземе такава сила? И каква трябва да е тя? Не знаеше отговора на тези въпроси, но чувстваше, че тъкмо затова сега върви по крайбрежната улица в кървящия от страдание град.

Поривът на вятъра за момент разпръсна обгърналата я мъгла и върху Мария падна слънчев лъч. Тя вдигна ръка да се засенчи от него и изведнъж разбра къде да търси отговора — ами да, той беше в безбройните сърца и умове, които я бяха призовали тук и я бяха накарали да се въплъти на мъгливата крайбрежна улица. Всички те сякаш се бяха слели в един океан от съзнание, който през милионите очи гледаше телевизионния екран и сега бе пред нейния взор. Тя го огледа и отначало не видя какво би могло да и помогне. Не, разбира се, в океана на съзнанието бе представена всепобеждаващата сила и в повечето случаи горе-долу еднакво, така че се формираше някакъв унифициран образ: младеж с не много голяма глава и с широки плещи, с двуредно алено сако, застанал широко разкрачен до дълга ниска кола. Колата беше много смътна и някак размазана във въздуха, защото всички, чиито души виждаше Мария, си я представяха като най-различни модели. Същото се отнасяше и за лицето на младежа — то бе някак разфокусирано, само косата, леко чуплива, кестенява и щръкнала, беше малко по-ясна. Затова пък сакото се виждаше толкова ясно, че беше достатъчно човек леко да се взре, за да прочете надписите върху златните копчета. Мария обаче реши да не го прави. Работата не беше в написаното върху копчетата, а във въпроса как тази всепобеждаваща сила да се съедини с нейната кротка обич.

Спря и се облегна на една от гранитните пирамиди между чугунените решетки на оградата. Трябваше отново да потърси отговор в доверилите и се умове и души, но сега (беше напълно сигурна) уеднаквените мисли не вършеха работа. Трябваше…

„В края на краищата все трябва да има някоя умна жена“ — помисли си тя.

И умната жена почти веднага се намери. Мария не знаеше как се казва, коя е и дори как изглежда. Само за миг се мерна някаква висока библиотека, отрупано с книжа бюро, пишеща машина и окачена над него снимка на човек с чудовищно къдрави мустаци и мрачен поглед. Всичко беше треперливо, разкривено и черно-бяло, сякаш Мария го виждаше от вътрешността на някакъв много стар телевизор с екран не по-голям от цигарена кутия, при това поставен не в средата на стаята, а някъде в ъгъла. Но зрителните образи изчезнаха твърде бързо, за да може да се замисли над видяното, после вече ги смениха мислите.

Не схвана почти нищо от вихъра на разкрилите и се понятия; пък и той бе някак застоял и сивкав, като облак прах от паднала стара завеса. Мария стигна до извода, че си има работа с доста затлачено и не съвсем нормално съзнание, и щом всичко свърши, се почувства освободена. Уловът, останал в розовата празнина на душата й, представляваше куп недоизяснени думи: „прекрасна дама“ (в случая се подразбираше коя), „непозната“ (също), после примигваше думата „Годеник“ (незнайно защо с главно „Г“), после „Гост“ (също с главно „Г“), после висеше неясното словосъчетание „алхимически брак“, а подир него — нещо абсолютно неразгадаемо: „почивката е излишна, хлопам на портата“. Мислите свършваха дотам. Сетне още веднъж се мерна снимката на човека с опулените очи и дългите провиснали мустаци, по-скоро подобни на пораснала направо от носа му брада.

Мария се озърна смутено. Наоколо продължаваше да цари мъгла. Помисли си, че може би някъде наблизо е портата, на която трябва да похлопа и направи няколко плахи крачки в мъглата. Мракът тутакси я обгърна от всички страни, достраша я и тя бързо се върна на крайбрежната улица, където все пак беше малко по-светло.

„Дори и да похлопам — помисли си тя, — дали някой ще ми отвори?“

Отзад се чу бръмченето на автомобилен мотор. Тя застана по-плътно до парапета и плахо зачака да види какво ще изплува от мъглата. Минаха няколко секунди и край нея бавно премина дълга черна кола, „чайка“, украсена с пъстроцветни панделки — явно, сватбена. Колата беше пълна със съсредоточено мълчащи хора; през прозорците й се подаваха дулата на няколко автомата, а върху покрива лъщяха два жълти пръстена — единият по-голям, а другият по-малък.

Мария изпроводи с поглед „чайката“ и се плесна по челото. Ами да, сети се тя. Да. Точно така. Два свързани пръстена, Годеник, Гост, Спонсор. Алхимически брак — е, какво значи „алхимически“ не е ясно, но в краен случай нейният адвокат е добър. Поклати глава и се усмихна. Как можа толкова време да не види най-елементарното, най-важното? За какво изобщо е мислила?

Тя се озърна, ориентира се горе-долу за посоките и протегна ръце на запад (по някакъв начин и стана ясно, че Годеникът ще дойде оттам).

— Ела! — молитвено прошепна тя и веднага усети, че в света се е появило някакво ново присъствие.

Сега оставаше само да дочака срещата. Втурна се напред, съзнавайки с радост, че разстоянието между нея и Годеника намалява, понеже той (беше сигурна) вървеше насреща и по същата улица, но за разлика от нея не бързаше, защото нямаше навика да бърза.

Като по чудо тя прескочи ненадейно появилата се в мъглата отворена канализационна шахта, забави крачка и трескаво започна да ровичка в джобовете си. Беше се сетила, че няма нито огледалце, нито тоалетна чантичка. За миг я обзе отчаяние, дори започна да се пита дали наоколо няма някоя локва, в която да се огледа. Но отчаянието се разсея също така бързо, както я бе връхлетяло. Мария разбра, че може да се покаже пред Годеника си каквато пожелае.

За миг се замисли. Нека я види като съвсем младо момиче, с две руси плитки, с лунички по лицето и… и… Трябваше и някакъв симпатичен детайл, някаква наивна подробност — обечки? Бейзболна шапка? Нямаше много време и в последния момент Мария се закичи с яркорозови слушалки, които сякаш бяха продължение на пламналата руменина по лицето и. Сетне вдигна очи и се взря напред.

Някъде там, в дрипите от мъгла се мерно нещо метално и тутакси изчезна. После се яви малко по-наблизо и отново се скри. Изведнъж поривът на вятъра разнесе мъглата и Мария видя, че към нея бавно върви висока лъскава фигура. Същевременно забеляза (или може би й се стори), че от всяка стъпка на фигурата земята леко потреперва. Металният човек беше доста по-висок от нея и безстрастното му хубаво лице не излъчваше абсолютно никакви чувства. Тя се уплаши и заотстъпва. Помнеше, че някъде отзад бе останала отворената шахтата, но не можеше да откъсне поглед от металното тяло, което напираше към нея като носът на огромен ледоразбивач, тръгнал срещу ледовете.

В момента, когато беше готова да извика, с металния човек стана изненадваща трансформация. Отначало върху бляскавите му бедра се появиха раирани боксерки, много домашни наглед, после бял потник, после тялото му доби нормалния цвят на човешка кожа със здрав тен, след което тутакси се облече в яркожълти панталони, риза и раирана вратовръзка и чудно хубаво алено двуредно сако със златни копчета. Чак тогава Мария се успокои. Но аленото сако порадва погледа й съвсем закратко — то изчезна под скрилия го отгоре дълъг сив шлифер. Краката на Госта се обуха с черни обувки, а върху лицето му лъснаха черни огледални очила. Косата застина в щръкнала русоляво-рижа прическа и Мария с радостна отмала позна в Годеника Арнолд Шварценегер — пък и, както веднага разбра, не можеше да бъде никой друг.

Той стоеше пред нея и мълчаливо я гледаше с правоъгълните си черни стъкла; по устните му трепкаше едва доловима усмивка. Мария видя отражението си в очилата му и си оправи слушалките.

— О, дева Мария — продума Шварценегер.

Той говореше безизразно, с възглух, но приятен глас.

— Не, скъпи — загадъчно се усмихна тя и събра длани пред гърдите си, — просто Мария.

— Просто Мария — повтори Шварценегер.

— Да. А ти Арнолд ли си?

— Sure^[10].

Тя понечи да каже нещо, но изведнъж разбра, че няма какво. Шварценегер продължаваше да я гледа мълчаливо и да се усмихва. Тя сведе поглед и се изчерви. Тогава той я завъртя с нежно, но непреодолимо силно движение и я поведе до себе си. Тя вдигна очи към него и се усмихна с прочутата си глуповато-загадъчна усмивка. Той сложи ръка на рамото и. Мария приклекна под тежестта й и не щеш ли, от спомените и неочаквано изплува следната картина: Ленин, нарамил греда по време на съботник. На гредата се виждаше само краят и, затова Мария си помисли, че всъщност може да не е било греда, а ръката на някое всемогъщо същество, на което Ленин е бил способен само бегло и безпомощно да се усмихва, както сега тя — на Шварценегер. В следващия момент разбра, че си мисли съвсем неуместни неща и измете всичко това от главата си.

Шварценегер извърна лице към нея.

— Твоят взор — монотонно изрече той, — е като от платната на Айвазовски.

Мария трепна от изненада. Не беше очаквала подобни думи и Шварценегер изглежда веднага го разбра. А после стана нещо странно или може би не стана в действителност, а само й се стори — в тъмните му очила започнаха да се мяркат някакви едва забележими червени букви като движещ се надпис. Същевременно в главата му нещо започна да попуква, сякаш там се включи компютърен харддиск. Мария се дръпна с уплаха, но изведнъж се сети, че също както и тя, Шварценегер е условно същество. Че е изтъкан от хилядите руски съзнания, дето в момента си мислят за него, а хорските мисли може да са най-различни.

Той протегна свободната си ръка и размърда пръсти, като че ли да намери подходящите думи.

— Не — рече накрая, — очите ти са същински перли!

Тя се гушна в него и го погледна доверчиво отдолу нагоре. Шварценегер прибра брадичка към шията си, сякаш за да не може Мария да надникне под очилата му.

— Тук е много мъгливо — каза той, — защо вървим по тази улица?

— Не знам.

Шварценегер направи завой и отдалечавайки се от оградата, я поведе направо през мъглата. След няколко крачки Мария се уплаши, защото мъглата така се сгъсти, че не се виждаше вече нищо, дори Шварценегер. Можеше да различи само тази част от ръката му, която лежеше върху рамото й.

— Откъде толкова мъгла? — попита тя. — Уж нищо не гори.

— Си Ен Ен — отвърна Шварценегер.

— Да не би да са запалили нещо?

— Не. Излъчва.

Аха, разбра Мария, сигурно всички, дето мислят за нея и за Шварценегер, сега гледат Си Ен Ен, а Си Ен Ен излъчва някаква мъгла. Само че не продължи ли твърде дълго?

— Както и да е — каза невидимият Шварценегер. — Скоро ще свърши.

Но мъглата не свършваше, а те все повече и повече се отдалечаваха от крайбрежната улица. На Мария изведнъж и хрумна, че от няколко минути до нея може би върви не Шварценегер, а някой друг. Дето е прегръщал Ленин по време на съботника. Тази мисъл толкова я уплаши, че тя машинално нагласи слушалките и пусна уокмена. Музиката беше странна и някак насечена — ту започваха сладко да пеят за любов китари и тромпети, ту изведнъж екваше проточен електронен вой, досущ като вълчи. Но пак беше по-добре, отколкото да чува само отдалечените взривове и неясната бъркотия от човешки гласове.

Изведнъж право срещу нея от мъглата изхвръкна някаква фигура и с всичка сила я удари в гърдите. Мария извика и видя пред себе си човек с петнисти дрехи, хванал автомат. Човекът я изгледа, понечи да каже нещо, но не щеш ли, Шварценегер свали ръката си от рамото й, сграбчи човека за главата, леко я врътна встрани и метна омекналото му тяло отвъд границите на видимостта. Ръката му се върна върху рамото на Мария, тя се сгуши в изваяния му торс и тихо изгука:

— Ах, мъже, мъже…

Мъглата полека взе да се разсейва. Мария отново виждаше лицето на Шварценегер и цялото му огромно тяло, скрито под светлосивото покривало на шлифера като паметник преди откриване.

— Арнолд, къде отиваме?

— Не знаеш ли?

Мария се изчерви и наведе очи.

„Какво все пак означава алхимически брак? — помисли си тя. — И дали няма да страдам? В смисъл — после? Толкова пъти ми се е случвало.“

Вдигна очи към него и видя на лицето му неговите прочути трапчинки — Шварценегер се усмихваше. Мария затвори очи и неспособна да повярва, че може да е толкова щастлива, тръгна накъдето я насочваше ръката, легнала върху рамото и.

Когато Шварценегер спря, тя отвори очи и видя, че мъглата почти се е разсеяла. Двамата стояха на някаква непозната пресечка, сред стари къщи, облицовани с гранит. Пресечката беше пуста, само някъде далеч, където отвъд ивицата мъгла бе останала крайбрежната улица, безсмислено се суетяха приведени човечета с автомати. Шварценегер някак странно пристъпваше от крак на крак. Стори и се, че го гризат съмнения от необяснимо естество, и с уплаха си помисли, че те може да се отнасят за нея.

„Спешно трябва да му кажа нещо романтично — помисли си тя. — Но какво всъщност да му кажа? Добре де, няма значение.“

— Знаеш ли, Арнолд — започна Мария и се притисна до хълбока му, — изведнъж ми… Не знам, може да ти се стори глупаво… Но нали мога да съм откровена с теб?

— Разбира се — обърна към нея черните си стъкла Шварценегер.

— Когато съм до теб, ми се иска да литна нагоре! Имам чувството, че небето е съвсем близо!

Той вдигна глава и погледна нагоре.

През ивиците мъгла наистина се виждаше ясносиньото небе — не че беше особено близо, но не можеше да се каже и че е кой знае колко далеч.

„Ах — помисли си Мария, — какви ги дрънкам.“

Но беше късно да спре.

— А ти, Арнолд, ти искаш ли да литнеш нагоре? Той се позамисли.

— Искам.

— А ще ме вземеш ли? Защото аз… — тя се усмихна свенливо, — аз съм толкова земна.

Шварценегер пак се позамисли.

— О.К. Ще те взема.

Той се огледа наоколо, сякаш да открие някакви известни само на него ориентири, и май ги намери, защото решително я хвана подръка и я задърпа напред. Тя се смая от внезапния преход от поетичната абстракция към действията, но тутакси си помисли, че един истински мъж трябва да действа точно така.

Шварценегер я мъкнеше покрай един дълъг сталински блок. След малко Мария се нагоди към бързото му темпо и затича до него, хваната за ръкава на шлифера му. Чувстваше, че само да се позабави малко, и ръката на Шварценегер от галантно предоставена и опорна точка ще се превърне в стоманена ръчка и безмилостно ще я затътри по настилката. Тази мисъл я изпълни с някакво безмерно щастие. То се зараждаше ниско долу в корема и на топли вълни се разливаше по тялото и.

Щом стигна до края на блока Шварценегер зави към един безистен, подобен на триумфална арка. Озоваха се във вътрешния двор и на Мария изведнъж и се стори, че са се пренесли в някакъв друг град. Тук цареше безмълвна утринна тишина; наоколо изобщо нямаше мъгла и човек трудно би могъл да си представи, че някъде съвсем наблизо щъкат угрижени хора с автомати.

Шварценегер знаеше накъде я води. Двамата заобиколиха малката детска площадка с люлки и се гмурнаха в тесния лабиринт между ръждивите гаражни клетки. Със сладък ужас Мария си помисли, че някъде тук набързо и някак неловко ще се осъществи алхимическият им брак, но лабиринтът изведнъж ги изведе до едно празно пространство, отвсякъде заобиколено с ламаринени стени с различен цвят и различна височина.

Впрочем, пространството не беше съвсем празно. Както обикновено, по земята се въргаляха бутилки, стари гуми, смачкана врата от лада и купища квазимеханична смет, каквато се трупа около гаражите.

Освен това, имаше и един самолет.

Той заемаше почти цялото свободно място, но Мария го видя най-накрая. Сигурно защото няколко секунди мозъкът й трябваше да филтрира като безспорна халюцинация сигналите, постъпващи от очите. Достраша я.

„Откъде-накъде самолет? — помисли си тя. — Макар че откъде-накъде пък Шварценегер? И все пак е доста странно.“

— Какво е това? — попита тя.

— Изтребител с вертикално излитане и кацане „Хариър“ — каза Шварценегер, — модел „А-4“.

Мария видя на лицето му неговите прочути трапчинки — Шварценегер се усмихваше. Тя леко свъси пухкавите си вежди и страхът в душата и се смени с ревност към огромното насекомо от стъкло и метал, явно заемащо в сърцето на Шварценегер не по-малко място от самата нея.

Той тръгна към самолета. Потънала в собствените си мисли, Мария не го последва веднага и тогава нещо сякаш я дръпна напред, като че ли Шварценегер бе трактор, а тя — набързо прикачен към него селскостопански агрегат.

— Но тук мястото е само едно — учуди се тя, като видя седалката под стъкления капот на кабината.

— Няма страшно — каза Шварценегер, вдигна я леко и я настани на крилото.

Мария сви крака, после се изправи върху скосената дуралуминиева плоскост. Подухна вятър, дрехата и се развя и тя си помисли, че в романтични роли винаги е имала успех.

— Ами ти? — попита.

Но Шварценегер беше вече в кабината. Беше влязъл изненадващо бързо и сръчно и Мария реши, че всичко е само монтаж или комбинирани снимки. Подал глава от кабината, той се усмихна и и направи знак от свити на колелце палец и показалец; Мария си рече, че може да означава венчална халка.

— Седни върху тялото на самолета — каза Шварценегер, — там, където започват крилата. Не бой се. Представи си, че е въртележка. И че си яхнала конче.

— Ама ти да не се каниш да… Шварценегер кимна.

Черните му очила надничаха право в душата й и Мария разбра, че сега, точно в този момент се решава съдбата и. Явно беше някакъв тест. Една жена, достойна да е с Шварценегер, не можеше да е страхливо и долнопробно същество, годно само за блудкави многосерийни интриги на сексуална основа. Трябваше да е способна да посреща смъртната опасност лице в лице и да не издава чувствата си с нищо, освен с усмивка. Мария опита да се засмее и усети, че усмивката и се получава малко вяла.

— Чудесна идея. Но няма ли да ми е студено?

— Ще се върнем бързо — каза Шварценегер. — Сядай. Мария сви рамене и внимателно пристъпи към тялото на самолета (то се издуваше над на крилата като рибешки гръбнак) и с прибрани крака седна върху него.

— NO — възрази Шварценегер. — Като амазонка ще яздиш, когато идем на ранчото ми в Калифорния. Сега седни нормално. Инак ще те отвее.

За миг Мария се поколеба.

— Обърни се — каза тя.

Шварценегер се усмихна с лявото ъгълче на устата си и се извърна. Мария прехвърли единия си крак през дуралуминиевия гръбнак и яхна тялото на самолета. Металът отдолу беше студен и леко влажен от росата; тя се понадигна, за да подпъхне якето си и изведнъж и се стори, че най-нежните части на тялото и са залепнали за грубите бедра на легнал по гръб железен човек — поваления от вятъра на промените Дзержински или може би някакъв адски робот. Тя се стресна, но кратката халюцинация мигом свърши. Смени я усещането, че е седнала върху изваден от хладилника тиган. Всичко започваше да и харесва все по-малко.

— Арнолд — извика тя, — сигурен ли си, че трябва да го правим?

Беше кътала тези думи за съвсем друг случай, но сега те сами се откъснаха от устните и. Шварценегер помисли няколко секунди.

— Нали искаше да летиш? Но щом те е страх…

— Не — пряко волята си извика Мария, — изобщо не ме е страх. Просто ти създавам толкова много проблеми.

— Няма проблеми. Сега ще стане доста шумно, тъй че сложи си слушалките. Между другото, какво слушаш?

— „Джихад Кримсън“ — отвърна Мария и нагласи малките розови възглавнички на ушите си.

Лицето на Шварценегер се вкамени. Ако не беше вятърът да раздуха изрусената му с перхидрол коса, Мария щеше да си помисли, че някой от снимачната група е сменил истинския Шварценегер с манекен.

— Какво има? — уплашено попита тя.

Известно време той стоеше неподвижен. По стъклата на очилата му мигаха странни червени светлинки. Мария си помисли, че са отражения на повехналите листа на кленовете, щръкнали над гаражните клетки.

— Арни — извика тя.

Ъгълчето на устата му трепна няколко пъти, а после изглежда се върна и способността му да се движи. Шварценегер завъртя глава — успя да го стори с усилие, сякаш в шарнира, на който се крепеше, беше влязъл пясък.

— Кримсън Джихад ли? — попита той.

— „Джихад Кримзън“ — отговори Мария. — Нусрат Фатех Али Кхан и Робърт Фрип. Защо?

— Нищо — каза Шварценегер, — няма значение.

Главата му изчезна в кабината. Долу, някъде под металния корем на самолета, се чу електрическо бръмчене и след няколко секунди прерасна в чудовищно силен рев. Мария усети как дунапреновите възглавнички сякаш се впиват в ушите и. Последва плавно полюшване и гаражите заплуваха надолу и назад.

Поклащайки се насам-натам като лодка, „Харисрът“ се издигаше право нагоре. Мария дори не бе предполагала, че самолетите могат да летят така. Тя си помисли, че ако затвори очи, няма да е толкова страшно, но любопитството и надви страха и след по-малко от минута тя отново ги отвори.

Първото, което видя, бе един приближаващ се прозорец. Беше толкова близо, че на екрана на включения в стаята телевизор тя ясно различи танк, който обръща дулото си към нея и изведнъж стреля. В същия момент самолетът силно се наклони и започна да се отдалечава. Мария едва не се изтърси върху крилото и изпищя от страх, но самолетът бързо зае хоризонтално положение.

— Хвани се за антената! — извика Шварценегер, като надникна от кабината и й махна с ръка.

Тя сведе поглед. Точно пред нея стърчеше продълговат метален предмет с кръгло удебеление накрая. Чудно, как не беше го забелязала преди. Приличаше на късо и тясно вертикално крило; то веднага и навя нескромни асоциации, макар размерите му да бяха значително по-големи, отколкото биват в реалния живот. Щом видя този мощен израстък, страхът в душата и се смени с радостно въодушевление, неизпитвано нито с уморените Мигеловци и немитите Льоневци, нито с почерпените Ивановци.

Тук всичко изглеждаше различно: кръглото удебеление в края на антената имаше ситни дупчици и малко напомняше за душ. Същевременно те караше да мислиш за неземните форми на живот и любов. Мария го посочи с пръст и въпросително погледна Шварценегер. Той кимна, усмихна се широко и слънцето блесна върху зъбите му.

Тя си помисли, че в момента се сбъдва детската й мечта. В един от филмите дълго бе прекарвала над книжките с приказки, бе разглеждала картинките и си бе представяла как лети в небето, яхнала дракон или огромна птица. Сега това наистина и се случваше. „Може да не е съвсем същото, но мечтите винаги се сбъдват различно от очакванията ни“ — помисли си тя и сложи ръка върху стоманения израстък на антената.

Самолетът леко се наклони и Мария разбра, че е в явна връзка с докосването и до антената. А и движението на самолета и се стори някак изненадващо одушевено, сякаш антената беше най-чувствителната му част. Тя прокара ръка по стоманения израстък и стисна горната му част в шепа. Самолетът нервно поклати крила и се издигна още няколко метра нагоре. Мария си помисли, че той се държи досущ като вързан за леглото мъж — няма как да я прегърне и може само да движи цялото си тяло. Приликата се засилваше и от факта, че тя седеше тъкмо зад крилата, приличащи на проснати встрани крака — невероятно мускулести, но неспособни да помръднат.

Беше забавно, но все пак твърде особено. Мария предпочиташе в празното пространство между гаражите вместо огромната стоманена птица да беше се намерило някое най-обикновено походно легло. Но с Шварценегер не можеше да е другояче, помисли си тя. Погледна към кабината — вътре не се виждаше почти нищо, защото стъклото отразяваше слънцето. Той май седеше в креслото си и леко въртеше глава насам-натам в унисон с движението на ръката и.

„Интересно — помисли си Мария и сложи върху антената и другата си ръка, — на онзи робот от киното, направен от метал и способен да променя формата си, какъв ли му е бил? Сигурно който какъвто го поиска.“

Междувременно самолетът се издигаше все по-нагоре. Покривите на къщите останаха далече долу и пред Мария се разкри величествената панорама на Москва.

Навред блестяха кубетата на църквите и градът приличаше на огромно кандило, обсипано с безсмислени нитове. Над Москва имаше доста по-малко мъгла, отколкото се бе сторило на Мария, докато бе вървяла по крайбрежната улица. Тук-там къщите наистина бяха забулени, но неясно от какво — от дим, заводски пушеци или просто от ниски облаци.

Въпреки, че отделните му съставни части бяха грозни, като цяло градът изглеждаше извънредно красив, но източникът на тази хубост беше необясним. „С Русия винаги е така — помисли си Мария, докато движеше ръце по студената стомана — възхищаваш се и ти се доплаква от умиление, а взреш ли се по-отблизо, може да ти се повдигне.“

Изведнъж самолетът под нея се друсна и тя усети, че горната част на антената се клати някак странно. Тя отдръпна ръцете си, металната топка с дупчиците тутакси падна, удари се в тялото на самолета и полетя надолу. От предишната мощ остана само късата тръбичка с резба по края. Отвътре се подаваха два усукани скъсани кабела — син и червен.

Мария погледна към кабината. Зад стъклото се виждаше неподвижният русоляв тил на Шварценегер. Отначало реши, че той не е забелязал нищо. После й хрумна, че може да е припаднал. Огледа се панически, забеляза че носът на самолета бавно и някак неуверено завива и предположението и моментално прерасна в увереност. Почти без да се замисли тя се прехвърли от тялото на самолета върху плоската площадка между крилата (при което парчето от антената скъса якето й) и запълзя към кабината.

Люкът беше отворен. Легнала на крилото, Мария се понадигна и извика:

— Арни! Арни!

Отговор обаче не последва. Тя предпазливо застана на четири крака и видя темето му с трепкащ от вятъра кичур коса.

— Арни! — извика още веднъж. Шварценегер извърна главата си към нея.

— Слава Богу! — изтръгна се от гърдите и. Шварценегер свали очилата си.

Лявото му око беше леко присвито и изразяваше много ясна и същевременно безкрайно сложна гама от чувства. В строга пропорция бяха смесени жизнерадост, сила, здрава любов към децата, морална подкрепа за американското автомобилостроене в тежката му схватка с Япония, признаване правата на сексуалните малцинства, лека ирония към феминизма и непоколебима вяра, че демокрацията и юдео-християнските ценности в крайна сметка непременно ще надвият всичкото зло на този свят.

Дясното му око обаче беше съвсем различно. То дори трудно можеше да бъде наречено око. От обезобразената, със засъхнали следи от кръв очна кухина към Мария гледаше кръгла стъклена леща в сложен метален държач и към него изпод кожата се точеха тънки жички. Точно в средата и светеше ослепителен червен лъч. Мария го забеляза, когато той попадна в очите и.

Шварценегер се усмихна. Лявата част на лицето му изрази точно каквото трябва да изразява лицето на усмихнатия Шварценегер — нещо недоловимо лукаво и някак момчешко, нещо, от което веднага ти става ясно, че никога няма да ти стори нищо лошо, а дори и да убие неколцина гадове, то ще е след като камерата на няколко пъти и от различни ракурси убедително е фиксирала безкрайната им низост. Но усмивката засегна само лявата част на лицето му, докато дясната остана абсолютно непроменена — студена, съсредоточена и страшна.

— Арнолд — смутено каза Мария и се изправи на крака, — Арнолд, защо правиш така? Престани!

Но Шварценегер не отговори. В следващия момент самолетът рязко се наклони и тя се затъркаля надолу по крилото. Пътьом на няколко пъти удари лицето си в някакви издатини, а после под нея не остана никаква опора. Тя си помисли, че пада надолу и стисна очи, за да не вижда летящите насреща дървета и покриви. Но минаха няколко секунди и не се случи нищо. Мария забеляза, че както и преди, двигателят реве съвсем наблизо, затова отвори очи.

Висеше под крилото — качулката на якето и се беше закачила за някакво плоско крилце и тя едва успя да различи, че това е ракета. С разширената си предна част ракетата малко приличаше на одевешната антена. Като я видя, Мария си помисли, че чисто и просто Шварценегер продължава с любовните си игри. Но това беше вече прекалено — по лицето й сигурно имаше няколко синини, а разбитите й устни кървяха.

— Арнолд — извика тя и размаха ръце, за да се обърне с лице към кабината, — престани! Не искам така! Чуваш ли! Не искам така!

Най-после успя да види кабината и усмихнатото лице на Шварценегер.

— Не искам, чуваш ли? Причиняваш ми болка!

— NO? — попита той.

— Не! Не!

— О.К. — каза Шварценегер. — You are fired^[11].

В следващия момент лицето му се дръпна назад и някаква невъобразима сила понесе Мария далеч от самолета, който за няколко секунди се превърна в мъничка сребриста птица, свързана с нея чрез дълъг шлейф от дим. Тя обърна лицето си и зърна прииждащия към нея заострен връх на кулата в Останкино. Удебелената и средна част бързо се увеличаваше и миг преди удара Мария ясно видя някакви насядали около масата хора с бели ризи и с вратовръзки, които я гледаха с почуда през дебелото стъкло.

 

Звънна счупена чаша, после на пода падна нещо тежко и се чу силен плач.

— Полека, полека — каза Тимур Тимурович. — А така, добре.

Разбрах, че няма да има продължение и отворих очи. Вече можех криво-ляво да виждам — близките предмети различавах ясно, но по-отдалечените се размиваха, а общата перспектива бе такава, сякаш се намирах във вътрешността на коледна елхова топка, по чиито стени е изрисуван околният свят.

Право над мен като две канари се извисяваха Тимур Тимурович и полковник Смирнов.

— Да — каза някой откъм ъгъла. — Ей така се запознаха Арнолд Шварценегер и просто Мария.

— Прави впечатление — след като се изкашля, рече полковник Смирнов на Тимур Тимурович — ясно изразеният фалически характер на това, че пациентът непрекъснато си представя х…й. Нали? Ту антената, ту ракетата, ту кулата в Останкино.

— Вие, военните, сте прекалено праволинейни — обади се Тимур Тимурович. — Нещата не са толкова прости. Както се казва, Русия не може да бъде разбрана с ум, но не става дума и за сексуална невроза. Нека не бързаме. Важното е, че сме постигнали катарзисен ефект, макар и в слабо изразена форма.

— Да — съгласи се полковникът — чак столът се счупи.

— Точно така — каза Тимур Тимурович. — Когато блокираният патологичен материал изплува на повърхността на съзнанието, той преодолява силно съпротивление, затова често се случват видения на катастрофи и разни сблъсъци. Както сега. Най-сигурният белег, че сме на прав път.

— Ами ако е от контузията? — попита полковникът.

— От коя контузия?

— Не съм ли ви казвал? Вижте, когато стреляха по Белия дом, няколко снаряда минаха направо през прозорците. Та един от тях улучи един апартамент, където по същото време…

Полковникът се наведе към Тимур Тимурович и му зашепна нещо на ухото.

— Естествено — долитаха до мен отделни думи — всичко на парчета… Отначало го засекретиха заедно с труповете, но после гледаме, че мърда… Направо потресаващо.

— Но, драги, защо мълчахте толкова време? Та това променя цялата картина — с упрек каза Тимур Тимурович. — Аз тук се бъхтя, бъхтя…

Той се наведе над мен, с двата си дебели пръста повдигна клепача и надникна в окото ми.

— Как сте?

— Направо не знам — отговорих. — Е, не беше най-интересната халюцинация в живота ми. Но аз… Как да ви кажа… Намирам за забавна сънната лекота, с която за няколко минути бълнуването се превърна в реалност.

— Видяхте ли? — обърна се Тимур Тимурович към полковник Смирнов.

Полковникът кимна мълчаливо.

— Аз, драги мой, попитах не какво е мнението ви, а как се чувствате — каза Тимур Тимурович.

— Благодаря, чувствам се добре — отговорих. — Само дето ми се спи.

Така си беше.

— Ами поспете.

Той ми обърна гръб.

— Утре сутринта — каза на невидимата си помощничка, — точно преди водните процедури, моля, направете на Пьотър четири кубика таурепам.

— Може ли да пуснете радиото? — попита тих глас откъм ъгъла.

Тимур Тимурович щракна някакво копче на стената, хвана военния подръка и го поведе към вратата. Затворих очи и разбрах, че няма да имам сили пак да ги отворя.

„Понякога си мисля, че мъжете — запя тъжен глас, — останали по бойните поля, сега са бели жерави в небето, не спят отдавна в черната земя…“

Щом от високоговорителя излетя последната дума, в стаята настана суматоха.

— Дръжте Сердюк! — извика някой точно до ухото ми. — Стига с тия жерави! Забравихте ли?

— Нали ти поиска да го пуснат — обади се друг. — Сега ще го превключим.

Чу се още едно щракване.

„Дали е отминало времето — попита предпазлив глас откъм тавана, — когато руската поп-музика беше синоним на нещо провинциално? Преценете сами. «Възпалените израстъци» е една от рядко срещаните в Русия чисто дамска група. Пълният комплект на сценичното им оборудване тежи точно колкото един танк «Т-90». Съставът е само от лесбийки, две от които са заразени с английски стрептококи. Независимо от тези свръхмодерни характеристики «Възпалените израстъци» изпълняват предимно класическа музика — е, в своя интерпретация, разбира се. Сега ще чуете какво са направили момичетата с една от мелодиите на австрийския композитор Моцарт, познат на слушателите ни от филма на Форман и от едноименния австрийски ликьор, с чиято доставка на едро се занимава нашият спонсор, фирма «Трето око».“

Засвири ужасяваща музика, напомняща вой на виелица в затворнически комин. Слава Богу, вече бях потънал в унес. Отначало ме споходиха тежки мисли за собственото ми положение, после сънувах кратък кошмар за американеца с тъмните очила, който сякаш бе продължение на историята, разказана от онази нещастница.

Американецът приземи самолета си в двора, заля го с газ, намерена кой знае къде, и го запали. Към огъня литнаха аленото сако, тъмните очила и жълтите панталони, а самият американец остана по миниатюрни плувки. Движейки великолепно развитите си мускули, той дълго търси нещо в храстите, но не успя да го намери. После в съня ми имаше пауза, а когато го видях отново, той беше (тръпки ме побиват) бременен — явно срещата му с Мария не бе минала без последици. Сега вече той се бе превърнал в кошмарна метална фигура с условно лице и върху издутия му корем яростно блестеше слънцето.