Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (8)

7

— Динама! Динама! Къде тръгна, мамка ти!

Скочих от леглото. Някакъв младеж с дрипав фрак, облечен на голо, тичаше из двора след една кобила и крещеше:

— Динама! Спри, мамка ти! Къде тръгна!

Долу пръхтяха коне и се тълпяха безброй червеноармейци, каквито довчера тук нямаше. Всъщност, човек можеше да познае, че са червеноармейци само по неугледния им вид. Бяха облечени както дойде, предимно с цивилни дрехи, следователно, бяха предпочели да се екипират чрез грабеж. В средата на тълпата стоеше един мъж с будьоновски шлем с криво залепена червена звезда. Той ръкомахаше и нещо се разпореждаше. Приличаше извънредно много на комисаря на ивановските тъкачи Фурманов, дето го срещнах на митинга пред Ярославската гара, само че през цялата му буза преминаваше червен белег от шашка.

Не гледах дълго това пъстро гъмжило — вниманието ми бе привлечено от файтона в средата на двора. В него тъкмо впрягаха два чифта врани коне. Беше дълго открито ландо^[1] с гумени колела, ресори и меки кожени седалки, направени от скъпо дърво със следи от позлата. Имаше нещо неимоверно тъжно в тази луксозна вещ, в тази отломка от един потънал завинаги в небитието свят, чиито обитатели наивно са се надявали да се прехвърлят в бъдещето с ей такива превозни средства. Но в бъдещето бяха успели да се прехвърлят единствено самите превозни средства, и то превърнати в нещо като хунски бойни колесници. Точно такива асоциации пораждаха трите свързани с щанга картечници „Луис“, закрепени в задната част на ландото.

Дръпнах се от прозореца, седнах на леглото и изведнъж се сетих, че бойците наричат подобни колесници с непонятната дума „тачанка“. Произходът на термина бе загадъчен и неясен. Докато си обувах ботушите, изредих наум всички варианти на евентуалната му етимология, но не можах да намеря нито един подходящ. Е, хрумна ми забавният каламбур: „тачанка“ — „touch Anka“. Но след вчерашния разговор с Анна, който само като си спомних, се изчервих и намръщих, нямаше с кого да споделя тази шега.

Горе-долу с такива мисли бързо се спуснах надолу по стълбата и излязох навън. Някой ми каза, че Котовски помолил да се отбия до щабния хамбар и аз, без да губя време, тръгнах нататък. На пост пред входа стояха двама войници с черни униформи, и когато минах край тях, те се изпънаха и ми козируваха. По напрегнатите им лица разбрах, че добре ме познават — за жалост, контузията бе изтрила от паметта ми техните имена.

Котовски със закопчан догоре кафяв френч седеше на масата. Беше сам в стаята. Забелязах мъртвешката бледност на лицето му, покрито сякаш с дебел пласт пудра. Явно още от сутринта здравата се беше заредил с кокаин. До него стоеше прозрачен цилиндър, в който се виеха и бавно се издигаха нагоре малки облачета от разтопено бяло вещество. Беше лампа, направена от спиртник и дълга стъклена колба, и вътре в оцветен глицерин плуваха топчета восък. Преди около пет години в Петербург подобни лампи бяха доста на мода.

Котовски ми подаде ръка. Забелязах, че тя леко потреперва.

— Не знам защо още от сутринта — вдигна той ясните си очи към мен — все мисля какво ли ни очаква след капака на ковчега.

— Смятате ли, че там ни очаква нещо? — попитах аз.

— Може би не се изразих съвсем правилно. Казано по-простичко, мисля си за смъртта и безсмъртието.

— Защо ви е обзело такова настроение?

— О, — хладно се усмихна Котовски, — всъщност, то не ме е напускало още от онзи незабравим случай в Одеса… Впрочем, няма значение.

Той скръсти ръце на гърдите и ми посочи с брадичка лампата.

— Вижте восъка тук. Погледнете какво става с него. Как се нагрява на спиртника и капките му, приели причудливи очертания, се издигат нагоре. При издигането си те изстиват; колкото са по-нагоре, толкова по-бавно се движат. Накрая в даден момент спират и започват да падат там, откъдето са се вдигнали, понякога даже преди да са докоснали повърхността.

— В това има някакъв платоновски трагизъм — замислено казах аз.

— Възможно е. Но аз нямам предвид него. Представете си, че застиналите капки, издигащи се нагоре в лампата, притежават съзнание. В такъв случай у тях веднага възниква проблемът за самоопределянето.

— Несъмнено.

— Е, точно тук започва най-интересното. Ако някое от восъчните топчета смята, че е формата, която е приело, тогава то е смъртно, защото формата се разрушава. Но ако разбира, че е восък, тогава какво може да му се случи?

— Нищо — отговорих аз.

— Точно така — рече Котовски. — Тогава то е безсмъртно. Но там е работата, че за восъка е много трудно да разбере, че е восък. Практически е невъзможно да осъзнаеш първичната си природа. Как да забележиш нещо, дето от памтивека е точно пред очите ти? Дори когато очите изобщо не са съществували? И единственото, което забелязва восъкът, е собствената му временна форма. И си мисли, че той самият е тази форма, разбирате ли? А формата е произволна — всеки път възниква под влиянието на хиляди и хиляди фактори.

— Великолепна алегория. Но какво следва от нея? — попитах аз и си спомних снощния ни диалог за съдбините на Русия и лекотата, с която той смени въпроса с темата за кокаина. Нищо чудно сега просто да поискаше да му дам останалия прашец и постепенно да насочваше разговора към него.

— Ами следва, че за капката восък единственият път към безсмъртието е да престане да смята, че е капка и да разбере, че е восък. Но понеже нашата капка е способна да забележи само своята форма, тя през целия си кратък живот се моли на Господ Восък да спаси формата й, макар всъщност въпросната форма да няма нищо общо с нея. Същевременно всяка капчица восък притежава свойствата на цялото му количество. Разбирате ли? Капката от великия океан на битието всъщност е целият океан, свил се за миг до нейните размери. Но как, кажете ми, да го обясним на късчетата восък, дето най-много се страхуват за своята мимолетна форма? Как да им внушим тази мисъл? Защото тъкмо мислите ни носят към спасение или гибел, понеже и спасението, и гибелта всъщност също са мисли. Струва ми се, Упанишадите^[2] гласят, че умът е кон, впрегнат в колесницата на тялото.

Изведнъж той щракна с пръсти, сякаш му хрумна неочаквана мисъл, и вдигна към мен хладния си поглед:

— А, като стана дума за каляски и коне. Не смятате ли, че половин кутия кокаин за чифт орловски жребци…

Някакъв силен гръм ме блъсна в ушите и аз залитнах. Лампата избухна и заля масата и картата с водопад от глицерин. Котовски отскочи встрани и в ръката му като у фокусник, сякаш отникъде, се появи наган.

На вратата стоеше Чапаев и държеше никелиран маузер. Беше със сив кител, пристегнат с ремъци, носеше папаха с диагонална лента от моаре и бе обут в поръбен с кожа черен брич с тройни лампази. На гърдите му блестеше сребърна пентаграма (сетих се, че я наричаше орден „Октомврийска звезда“) и висеше малък черен бинокъл.

— Добре го рече за капката восък, Гриша — с въздрезгав тенор се обади той, — само че какво ще кажеш сега? За океана на битието?

Котовски смаяно отмести поглед към мястото, където допреди малко стоеше лампата. Върху картата се бе разляло огромно мазно петно. Добре, че фитилът на спиртника угасна при взрива, инак в стаята вече да бе пламнал пожар.

— Форма, восък — кой е създал всичко това? — страховито попита Чапаев. — Отговаряй!

— Умът — отвърна Котовски.

— А той къде е? Покажи ми го.

— Умът е лампата — рече Котовски. — Беше.

— Щом умът е лампата, къде отиваш като се счупи?

— Тогава какво е умът? — объркано попита Котовски. Чапаев стреля още веднъж и куршумът превърна сложената на масата мастилница в облак от сини пръски.

Не знам защо за миг ми се зави свят.

По белите скули на Котовски избиха ярко-червени петна.

— Да — каза той, — сега вече разбрах. Прав си, Василий Иванович. Наистина си прав.

— Ех, Гриша — тъжно продума Чапаев. — Бива ли така? Нали знаеш, че сега не бива да правиш грешки. Не бива. Защото заминаваш там, където вече няма да има кой да те учи. Както кажеш ти, така ще бъде.

Със сведен поглед Котовски се обърна и бързо излезе от хамбара.

— Тръгваме — каза Чапаев и прибра димящия маузер в кобура. — Я да се повозим в каляската, дето вчера я спечели от Гришка. Тъкмо ще си поговорим.

— С удоволствие — съгласих се аз.

— Затова наредих да я приготвят. А Гришка и Анка ще тръгнат с тачанката.

Изглежда, че по лицето ми премина сянка, защото Чапаев се засмя високо и с всичка сила ме тупна по гърба.

Излязохме на двора, проправихме си път през тълпата червеноармейци и се озовахме пред конюшните. Там цареше познатата на всяко кавалеристко сърце тревожно-весела суетня около сбора на отряда, потеглящ на бой. Бойците затягаха седлата, проверяваха подковите и си подмятаха закачки, но в настроението им се долавяше трезва стегнатост и всички струни на душата им бяха обтегнати докрай. Човешките чувства изглежда се предаваха и на конете — те пристъпваха от крак на крак, от време на време цвилеха, и опитвайки се да изплюят мундщука, въртяха тъмните си магнетични очи, сияещи от някаква налудничава радост.

Почувствах, че хипнозата на приближаващата опасност завладява и мен. Чапаев започна да обяснява нещо на двама бойци, а аз отидох при най-близкия кон, вързан за една халка, забита в стената, и зарових пръсти в гривата му. Много добре си спомням този момент — гъстите косми под пръстите ми, възкиселия мирис на съвсем новото кожено седло, петното слънчева светлина на стената пред лицето ми и онова чудно, с нищо не сравнимо усещане за пълнотата, за завършената реалност на мига. Сигурно беше усещането, скрито в думите: „да дишаш с пълни гърди“, „да живееш пълнокръвен живот“. И макар да продължи само един кратък миг, аз за пореден път успях да разбера, че поради самото си естество този пълнокръвен и истински живот никога не трае по-дълго.

— Петка! — извика зад мен Чапаев. — Хайде!

Потупах коня по шията и тръгнах към каляската, поглеждайки изпод вежди тачанката, в която вече се качваха Анна и Котовски. Анна беше с бяла фуражка с червена околожка и с обикновена гимнастьорка, пристегната от коланче с малък велурен кобур. Синият панталон за езда с тесни червени лампази бе пъхнат във високите й обувки с връзки. С тези дрехи изглеждаше влудяващо млада и приличаше на гимназист. Тя улови погледа ми и се извърна.

Чапаев вече беше в каляската. Отпред седеше съшият мълчалив башкирец по прякор Батъй, който във влака сервираше шампанското, а после на своя глупав пост до копата сено едва не ме прободе с щика си. Щом седнах до Чапаев, башкирецът опъна юздите, рече „Дий!“ и ние минахме през портите.

След нас потегли тачанката с Котовски и Анна, а накрая и конниците. Завихме надясно и поехме нагоре по улицата. Всъщност вече не улица, а път, защото нашето имение беше последното на нея. Той се издигаше стръмно нагоре, после завиваше надясно и стигаше до зелена стена от листа.

Вмъкнахме се в нещо като тунел, образуван от сплитащите се над пътя клони. Дърветата бяха доста странни и повече приличаха на прекалено избуяли храсти. Тунелът бе много дълъг или може би така ми се стори, защото пътувахме доста бавно. Слънцето просветваше през листака и блестеше в последните капки утринна роса; зеленината бе тъй ярка и ослепителна, че за момент загубих ориентация. Стори ми се, че бавно падаме в някакъв безкраен зелен кладенец. Притворих очи и ми мина.

Гъсталакът наоколо свърши също така внезапно, както бе започнал. Озовахме се на коларски път към планината. От лявата му страна започваше полегат дол, а отдясно се издигаше изветрена каменна стена с чудно хубав синкав оттенък. Тук-там в пукнатините растяха малки дръвчета. Изкачвахме се още близо четвърт час.

Чапаев седеше на мястото си, затворил очи и сложил ръце върху дръжката на опряната си в пода шашка. Изглеждаше дълбоко замислен или задрямал. Изведнъж се обърна и ме погледна.

— Още ли те измъчват онези кошмари, от които се оплакваше?

— Както винаги, Василий Иванович — отговорих.

— И пак ли тая лечебница?

— О, да беше само тя. Нали знаете, както във всеки сън, там всичко се променя фантастично лесно. Днес например, сънувах Япония. А вчера наистина сънувах лечебницата и знаете ли какво стана? Палачът, дето се разпорежда там, ме кара подробно да изложа на хартия всичко, което ми се случва тук. Каза, че му трябвало за работата. Представяте ли си?

— Представям си — отвърна Чапаев. — Защо не вземеш да го послушаш?

Погледнах го изумен.

— Сериозно ли ме съветвате да го направя? Той кимна.

— Но защо?

— Нали каза, че в кошмарите ти всичко се променя с фантастична бързина. А всяка еднообразна дейност, към която се връщаш в съня си, ти позволява да създадеш в него нещо като фиксиран център. Така става по-реален. Какво по-добро от това да си водиш записките насън? Замислих се.

— Но защо ми е фиксиран център в кошмарите, щом искам всъщност да се отърва от тях?

— Точно за да се отървеш. Понеже човек може да се отърве само от нещо реално.

— Да допуснем. Значи, мога да пиша за абсолютно всичко, което става тук?

— Разбира се.

— А как да ви наричам в записките? Чапаев се засмя.

— Не, Петка, не случайно сънуваш психиатрия. Какво значение има как ще ме наричаш в записки, които правиш насън?

— Вярно — съгласих се аз и се почувствах пълен идиот. — Просто се опасявах, че… Не, наистина ми има нещо на главата.

— Наричай ме с каквото искаш име. Може дори Чапаев.

— Чапаев ли? — попитах отново.

— Защо не? Можеш да пишеш — леко се усмихна той, — че съм имал мустаци и след тия думи съм ги засукал.

Сетне посегна и внимателно засука мустак.

— Но предполагам, че съветът, който са ти дали, засяга повече реалността — продължи той. — Трябва да започнеш да записваш сънищата си, но се старай да го правиш, докато ги помниш с подробности.

— Невъзможно е да ги забравя — казах аз. — Щом дойда на себе си, разбирам, че е било просто кошмар, но докато го сънувам… Направо не ми е ясно кое всъщност е истина. Каляската, с която пътуваме сега, или онзи фаянсов ад, където нощем ме измъчват вампири с бели престилки?

— Кое всъщност е истина ли? — отново попита Чапаев и пак затвори очи. — На този въпрос едва ли ще намериш отговор. Защото всъщност няма никакво „всъщност“.

— Как така?

— Ех, Петка, Петка — въздъхна Чапаев, — познавах един китайски комунист на име Дзъ Джуан. Той често сънувал един сън — че е красива пеперуда и лети сред тревите. А събудел ли се, не можел да разбере дали пеперудата е сънувала, че се занимава с революционна дейност или нелегалният — че пърха сред цветята. Та когато в Монголия го арестували за саботаж, на разпита им казал, че всъщност е пеперуда, която сънува. Понеже го разпитвал лично барон Юнгерн (а той е човек, който много добре разбира тия неща), следващият въпрос бил защо пеперудата е на страната на комунистите. Дзъ Джуан отвърнал, че изобщо не е на страната на комунистите. Тогава го попитали защо в такъв случай пеперудата се занимава с подривна дейност. И той отговорил, че всичко, с което се занимават хората, е ужасно и няма никакво значение на чия страна си.

— И какво станало с него?

— Нищо. Изправили го до стената и го събудили.

— А той?

Чапаев сви рамене.

— Сигурно е литнал по-нататък.

— Разбирам, Василий Иванович, разбирам — замислено казах аз.

Пътят направи още един завой и отляво се разкри главозамайваща гледка към града. Видях жълтата точка на нашето имение и яркозелената ивица на гъсталака, през който толкова дълго бяхме пътували. Отвред се спускаха полегати планински склонове и образуваха нещо като чашка, а на самото й дъно се намираше Алтай Виднянск.

Силно впечатление правеше не самата гледка към града, а именно панорамата на образуваната от планинските склонове чаша; градът беше неугледен и повече приличаше на купчина смет, довлечена от дъждовните потоци в някоя яма. Хора не се виждаха; къщите се губеха в още неразсеялата се утринна мъгла. Изведнъж с изненада открих, че съм част от света, разположен на дъното на тази гигантска помийна яма, където се води някаква странна гражданска война, където някой алчно си поделя с другиго мъничките грозни къщи, ромбовидно нарязаните зеленчукови градини и въжетата с пъстроцветно пране, за да може още по-здраво да стъпи на същинското дъно на битието. Помислих си за китаеца със сънищата от разказа на Чапаев и още веднъж погледнах надолу. Пред лицето на неподвижно ширналия се наоколо свят, под спокойния поглед на изучаващото света небе ставаше пределно ясно, че градчето в ямата е досущ като всички останали градове в света. Всички те, мислех си аз, се намират на дъното на също такива, макар и невидими котловини. Всички те врат в огромни адски котли върху огъня, бушуващ в центъра на земята. Просто са различни варианти на един и същи кошмар и нищо не може да се промени към по-добро. Кошмар, от който човек може само да се събуди.

— Ако от твоите кошмари те събудят както китаеца, Петка — каза Чапаев, без да отваря очи, — просто ще се озовеш от един сън в друг. Точно така си се мъчил сума ти време. Но ако разбереш, че абсолютно всичко, което ти се случва, е просто сън, тогава няма да има никакво значение какво ще сънуваш. А когато след това се събудиш, ще се събудиш вече истински. И завинаги. Ако пожелаеш, разбира се.

— Защо всичко, дето ми се случва, да е сън?

— Ами защото, Петка — отвърна Чапаев, — просто не съществува нищо друго.

Стръмнината свърши. Бяхме стигнали до широко плато. Далеч на хоризонта, отвъд полегатите хълмове се издигаха синкавите, бледолилави и виолетови издатини на планините, а пред нас се простираше огромно пространство, покрито с трева и цветя. Техните багри бяха пастелни и избледнели, но цветята бяха тъй много, че степта изглеждаше не зелена, а по-скоро някак жълто-розова. И толкова красива, че за малко забравих и думите на Чапаев, и всичко на този свят.

Освен, колкото и да е странно, онзи китаец.

Като гледах бледите петна на цветята, които плуваха покрай каляската, си го представях как пърха сред тях и от време на време се опитва, доколкото може, да залепи за някой стрък антиправителствен позив и всеки път се стряска, защото се сеща, че отдавна няма никакви позиви. Пък и да ги имаше, кой ли щеше да ги чете?

Скоро обаче стана невъзможно да се възхищавам на цветята.

Изглежда Чапаев беше дал знак на нашия кочияш. Каляската се понесе по-бързо и всичко наоколо започна да се слива в цветни ивици. Башкирецът безмилостно шибаше конете, понадигаше се на капрата и подвикваше някакви гърлени думи на непознат език.

Пътят, по който се движехме, беше чисто символичен. Може би по него растяха по-малко цветя, отколкото наоколо, и май в средата му личеше диря от някакъв много стар коловоз, но общо взето човек трудно можеше да се досети, че има път. Въпреки това почти не друсаше, полето беше идеално гладко. Конниците в черно от края на малкия отряд ни настигнаха и образуваха две групи от двете ни страни. Сега вече се носеха по тревата успоредно с нас, разтеглени в дълга дъга като две тесни тънки крила, пораснали на каляската.

Картечното ландо, в което пътуваха Анна и Котовски също увеличи скоростта си и почти ни настигна. Видях, че Котовски побутва със етика си кочияша в гърба и кима към нашата кола. Явно бяха решили да ни изпреварят. И по едно време почти успяха. Във всеки случай препускаха съвсем наблизо, на няколко метра от нас. Забелязах върху едната стена на тачанката някаква емблема — кръг, разделен от вълниста линия на две части — черна и бяла. Във всяка от тях имаше по едно малко кръгче от противоположния цвят. Това май беше някакъв източен символ. До него с големи букви, грубо нацапотени с бяла боя, пишеше:

 

Нашият башкирец шибна конете и тачанката изостана. Стори ми се почти невъзможно Анна да се е съгласила да пътува в кола, изписана с такива пошлости. Но след миг изведнъж ми хрумна една догадка, която тутакси премина в увереност, че тъкмо тя е написала тия думи върху ландото. Колко малко всъщност познавах тази жена!

Нашият отряд препускаше през степта, съпровождан от дивашките подсвирквания и викове на конниците. Така пропътувахме може би пет-шест версти и хълмовете, издигащи се на хоризонта, толкова се приближиха, че ясно се различаваха стърчащите им, обрасли с дървета скали. Повърхността на полето стана далеч по-неравна, отколкото в началото, и понякога заедно с каляската подскачахме тъй високо, че се опасявах някой да не си строши врата. Най-после Чапаев измъкна маузера си от кобура и гръмна във въздуха.

— Хайде стига! — кресна той. — Ходом!

Каляската тръгна по-бавно. Конниците сякаш се страхуваха да пресекат някаква невидима линия през оста на задните й колела, затова рязко намалиха темпото си и един по един започнаха да изчезват някъде назад. Ландото с Анна и Котовски също изостана и след няколко минути ние се озовахме далеч напред, както в самото начало на пътуването.

Забелязах вертикален стълб пушек. Издигаше се оттатък хълмовете, бял и гъст, като от огън, напален с трева и влажни листа. Най-странното бе, че почти не се разсейваше, и приличаше на висока бяла колона, подпряла небето. Намираше се на не повече от верста, а самият огън беше скрит зад хълмовете. Продължихме напред още няколко минути, а после спряхме.

Пътят свършваше пред две ниски стръмни могили с тесен проход между тях. Те образуваха нещо като естествена порта и бяха тъй симетрични, че наподобяваха някакви древни кули, потънали в земята преди много векове. Сякаш бележеха граница, отвъд която местността променяше своя релеф. Усетих върху лицето си полъх на вятър и с недоумение се загледах в идеално правия димен стълб, чийто невидим източник сега вече беше съвсем близо.

— Защо стоим? — попитах.

— Чакаме — каза Чапаев.

— Кого? Враговете ли?

Той не отговори. Изведнъж забелязах, че съм си забравил шашката и нося само браунинга, така че ако се наложеше да си имаме работа с конница, щях да изпадна в много неприятно положение. Впрочем, Чапаев продължаваше спокойно да седи в каляската, значи, не ни заплашваше някаква непосредствена опасност. Обърнах се. Ландото стоеше наблизо. Видях бялото лице на Котовски — скръстил ръце на гърдите си, той седеше неподвижно на задната седалка. Малко приличаше на оперен певец преди представление. Анна, която виждах откъм гърба, беше заета с картечниците — май не за да ги приготви за стрелба, а защото й дотягаше компанията на прекалено тържествения Котовски. Придружаващите ни конници сякаш не смееха да се приближат към хълмистата порта, затова стояха съвсем далеч. Забелязах само тъмните им силуети.

— Та кого чакаме все пак? — повторих въпроса си.

— Имаме среща с Черния Барон — отговори Чапаев. — Предполагам, че за вас, Пьотър, запознанството ви ще остане незабравимо.

— Що за странен прякор? Надявам се, че си има име.

— Да — каза Чапаев. — Истинската му фамилия е Юнгерн фон Щернберг.

— Юнгерн ли? Юнгерн… Май съм го чувал… Случайно да има някаква връзка с психиатрията? Да се е занимавал с тълкуване на символи?

Чапаев ме изгледа учудено:

— Не. Доколкото ми е известно, той презира всички символи, независимо на какво.

— А — рекох, — сетих се. Това е човекът, дето е разстрелял вашия китаец.

— Да. Пазителят на Вътрешна Монголия. Казват, че бил въплъщение на бога на войната. Преди е командвал Азиатската Конна Дивизия, а сега — Специалния Полк на Тибетските Казаци.

— Никога не съм чувал за тях. А защо го наричат Черния Барон?

Чапаев се замисли.

— Наистина не знам — отвърна той. — Защо не го попитате лично? Той е вече тук.

Трепнах и се обърнах.

В тесния проход между двата хълма се бе появил някакъв странен предмет. Взрях се и разбрах, че е паланкин, много архаичен и странен, представляващ кабинка със заоблен покрив и четири дълги дръжки. Материалът, от който бяха направени покривът и дръжките, приличаше на позеленял от времето бронз, покрит с множество миниатюрни нефритови пластинки, които блестяха загадъчно, както котешки очи — в тъмното. Наоколо не се виждаше никой, който би могъл незабелязано да донесе паланкина. Оставаше само човек да си мисли, че незнайните носачи, чиито ръце бяха полирали дългите дръжки до блясък, са успели да се скрият зад хълмистата порта.

Паланкинът стоеше върху извитите си крачета и приличаше на жертвен съд или може би на миниатюрна колиба с четири къси подпори. Впрочем, приликата с колибата беше доста голяма — засилваха я завесите от тънка копринена мрежа в зеленикав цвят. През тях се долавяше силуетът на неподвижно седнал човек.

Чапаев скочи от каляската и се приближи до паланкина.

— Здравейте, бароне — каза той.

— Добър ден — отговори нисък глас иззад завеската.

— Отново имам една молба.

— Сигурно и този път не молите за себе си.

— Да — отвърна Чапаев. — Помните ли Григорий Котовски?

— Помня го — рече гласът от паланкина. — Какво има?

— По никакъв начин не мога да му обясня, що е ум. Сутринта ме докара дотам, че да извадя пистолета. Всичко, което може да се каже, съм му го казвал много пъти, така че ще се наложи една демонстрация, бароне, нещо, което да не може да игнорира.

— Проблемите ви, драги Чапаев, са доста еднообразни. Къде е протежето ви?

Чапаев се обърна към колата и махна с ръка на Котовски.

Завеската на паланкина се дръпна и аз видях човек на около четиридесет години, рус, с високо чело и студени безцветни очи. Въпреки провисналите татарски мустаци и отдавна небръснатата брада, лицето му беше много интелигентно. Бе облечен в странна наглед дреха — нещо като расо или може би шинел, който много приличаше на монголски халат с кръгло деколте. Всъщност никога нямаше да си помисля, че е шинел, ако на раменете му нямаше пагони с генералски зигзаг. На кръста му висеше шашка, досущ като на Чапаев, само че пискюлът на дръжката й беше не лилав, а черен. А на гърдите му, една до друга, имаше цели три сребърни звезди. Той бързо излезе от паланкина (забелязах, че е почти с една глава по-висок от мен) и ме измери с поглед.

— Кой е този?

— Моят комисар Пьотър Пустота — отговори Чапаев. — Отличи се в боя при спирка Лозовая.

— Чувал съм нещо — рече баронът. — И той ли е тук за същото?

Чапаев кимна. Юнгерн ми подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Пьотър.

— Взаимно е, господин генерал — отговорих аз и стиснах силната му суха десница.

— Наричайте ме просто „бароне“ — каза Юнгерн и се обърна към приближаващия Котовски. — Григорий, откога…

— Здравейте, бароне — отвърна Котовски. — Сърдечно се радвам да ви видя.

— Като ви гледам колко сте блед, явно толкова се радвате да ме видите, че всичката ви кръв е отишла в сърцето.

— Не, не, бароне. Това е заради мислите ми за Русия.

— А, пак ли? Не го одобрявам. Нека обаче не губим време. Хайде да се поразходим.

Юнгерн кимна към хълмистата порта.

— За мен ще бъде чест — преглътна Котовски.

Юнгерн въпросително се обърна към Чапаев, който му подаде някакъв книжен пакет.

— Два ли са? — попита баронът. — Да.

Юнгерн прибра пакета в широкия джоб на дрехата си, прегърна Котовски през раменете и буквално го задърпа към портата; двамата изчезнаха през отвора, а аз се обърнах към Чапаев.

— Какво има зад портата? Чапаев се усмихна.

— Не искам да ви развалям впечатлението.

Оттатък глухо отекна револверен изстрел, И след миг се показа самотната фигура на барона.

— А сега сте вие, Пьотър — подкани ме той. Погледнах Чапаев въпросително. Той присви очи и ми кимна, но толкова необичайно силно, сякаш с брадичка заби в гърдите си невидим пирон.

Бавно поех към барона.

Да си призная, достраша ме. Не защото усетих надвиснала опасност. По-точно беше именно усещане за опасност, но не като преди дуел или бой, когато знаеш, че ако се случи най-страшното, то ще се случи именно на теб. Сега имах чувството, че опасността заплашва не толкова мен, колкото представите ми за себе си. Не очаквах нищо страшно, но онзи аз, който не очакваше нищо страшно, изведнъж ми заприлича на въжеиграч над пропаст, усетил първия полъх на засилващ се ветрец.

— Ще ви покажа своя лагер — каза баронът, когато го наближих.

— Вижте, бароне, ако възнамерявате да ме събудите, както онзи китаец…

— Но моля ви се — усмихна се той. — Кой знае какви ужаси ви е наприказвал Чапаев. Не съм такъв.

После ме хвана за лакътя и ме обърна към хълмистата порта:

— Ще се разходим между огньовете да погледнем как са нашите момчета.

— Не виждам никакви огньове — продумах аз.

— Не виждате ли? Я погледнете по-внимателно. Отново се взрях в отвора между двете заоблени могили.

И тогава изведнъж баронът ме блъсна в гърба. Полетях напред и се проснах на земята. Движението му беше толкова рязко, че за миг се почувствах като портичка, откачена от пантите с ритник. В следващия миг през очите ми мина някаква зрителна конвулсия. Замижах и в тъмното пред мен пламнаха ярки петна, както когато човек натисне очите си или рязко тръсне глава. Но щом ги отворих и се изправих, тези светлини не изчезнаха.

Не разбирах къде сме. Хълмовете, лятната вечер — всичко беше изчезнало. Наоколо беше гъста тъмнина и в нея, чак докъдето стигаше поглед, горяха ярките петна на огньове. Те бяха разположени в неестествено строга последователност, като във възлите на невидима мрежа, разделила света на безброй квадрати. Разстоянието от огън до огън бе петдесетина крачки, така че от единия не се виждаха насядалите около другия. Можех да различа само смътни силуети, но колко са хората там и дали изобщо са хора, не бях сигурен. Но най-странното бе, че полето наоколо също се бе променило безкрайно. Сега вече под краката ни имаше идеално равна плоскост, покрита с нещо като ниска повяхнала трева, и никъде не се виждаха нито бабуни, нито вдлъбнатини — орнаментът на запалените огньове беше идеално правилен.

— Къде сме? — попитах смутено.

— Аха — каза баронът. — Значи, вече виждате.

— Да, виждам.

— Това е един от клоновете на отвъдния свят — поясни Юнгерн, — дето е по моята част. Тук идват предимно лица, които в живота са били воини. Може би сте чували за Валхала^[4]?

— Чувал съм — отговорих и усетих как все повече ме обзема някакво шантаво детинско желание да се вкопча в расото му.

— Е, това е той. За жалост, идват не само воини, но и разни нехранимайковци, които приживе много са стреляли. Бандити, убийци — срещат се изключително долнопробни същества. Затова се налага да обикалям и да проверявам. Понякога имам чувството, че работя като горски.

Баронът въздъхна.

— Макар че доколкото си спомням — каза той с лека носталгия в гласа, — като малък исках да стана тъкмо горски… Пьотър, знаете ли какво, хванете се за ръкава ми. Тук не е много лесно да се върви.

— Не ви разбирам напълно — отвърнах с облекчение, — но, всъщност, защо не.

Вкопчих се в сукното на ръкава му и тръгнахме. Веднага усетих нещо странно — баронът не вървеше много бързо, във всеки случай не по-бързо, отколкото преди цялата кошмарна трансформация на света, но огньовете край нас отлитаха назад с чудовищна бързина. Сякаш двамата бавно крачехме върху някаква платформа, теглена с невероятна скорост от невидим влак, а посоката му на движение зависеше от завоите на барона. Пред нас изникна точката на един от огньовете, втурна се насреща ни, и когато баронът спря, тя замръзна в краката ни.

Край огъня седяха двама души. Мокри и разсъблечени, те приличаха на римляни — единствените им дрехи бяха чаршафи, обвити около телата им. Двамата бяха въоръжени — единият с наган, а другият с двуцевка. Целите бяха в зейнали отвратителни безбройни огнестрелни рани. Щом видяха барона, те се проснаха на земята и направо се разтресоха от непоносим, физически осезаем ужас.

— Вие кои сте? — глухо попита баронът.

— Ние сме бойци на Серьожа Монголоида — отговори единият, без да се изправя.

— Как се озовахте тук?

— Ликвидираха ни по грешка, командире.

— Не съм ви командир — каза баронът. — И по грешка не ликвидират никого.

— По грешка беше, заклевам се — изхленчи вторият. — В сауната. Мислели са, че там Монголоида подписва договора.

— Какъв договор? — Юнгерн с недоумение вдигна вежди.

— Трябваше да върнем един заем. „Нефтехимпром“ ни го отпусна като неотменяем акредитив, но товарителницата не дойде. И, значи, пристигат две говеда от „Ултима Туле“…

— Неотменяем акредитив ли? — прекъсна го баронът. — „Ултима Туле“? Ясно.

Той се наведе и духна пламъка. Огънят веднага се смали и от ревяща жарка факла се превърна в малко, няколко сантиметрово езиче. Това подейства върху двамата разсъблечени мъже по смайващ начин — те се вцепениха и гърбовете им мигновено се покриха със скреж.

— Бойци ми били — рече баронът. — Гледай ги ти!? Напоследък във Валхала се мъкнат какви ли не. Серьожа Монголоида… И все този идиотски закон на джунглата.

— Какво е станало с тях? — попитах.

— Каквото трябва. Не знам. Но можем да погледнем. Баронът още веднъж духна едва забележимото синкаво пламъче, огънят пламна с предишната сила и присвил очи, Юнгерн няколко секунди се взира в него.

— Изглежда, ще заминат като говеда за месокомбината. Сега често се правят такива компромиси. Донякъде заради безкрайното милосърдие на Буда, донякъде защото в Русия вечно има глад за месо.

Смая ме огънят, в който се вгледах едва сега. Всъщност, не можеше да бъде наречен огън. Нямаше нито дърва, нито съчки и идваше от разтопен по ръбовете отвор в земята, по форма подобен на симетрична звезда с пет тесни лъча.

— Бароне, защо огънят гори над пентаграмата?

— Как защо? Ами това е вечният огън на милосърдието на Буда. А така наречената от вас пентаграма всъщност е емблемата на орден „Октомврийска звезда“. Че къде да гори вечният огън на милосърдието, ако не над тази емблема?

— А какъв е този орден „Октомврийска звезда“? — попитах аз и погледнах изпод вежди към гърдите му. — Чувал съм да го споменават в най-различни ситуации, но никой не благоволява да ми обясни какво означава той.

— Октомврийската звезда ли? Много е просто. Нали знаете какво е Коледа? При католиците е през декември, при православните е през януари, а се отнася все за Рождество-то. И в случая е така. Реформи в календара, грешки в преписите — с други думи, макар да се смята, че е било през януари, всъщност е станало през октомври.

— Но какво е станало?

— Пьотър, вие ме изненадвате. Това е една от най-известните истории на Земята. Имало едно време един човек, който не можел да живее както другите. Опитвал се да разбере какво представлява нещото, дето му се случва ден след ден и кой е той самият. Една нощ през октомври, както си седял под някакво дърво, човекът погледнал нагоре към небето и видял ярка звезда. Точно тогава проумял всичко тъй ясно, че отзвукът от онзи далечен миг и до ден днешен…

Баронът млъкна, търсейки подходящата дума, но изглежда не можа да я намери.

— По-добре поговорете с Чапаев. Той обича да разказва тази история. Но най-важното, най-същественото е, че оттогава гори този огън на милосърдието към всички живи същества, огънят, дето не може да бъде напълно загасен дори по служебна необходимост.

Огледах се наоколо. Панорамата наистина беше величествена. Изведнъж ми се стори, че пред мен е една от най-древните картини на Земята — как огромна орда, спряла да пренощува в полето, кладе огньове и край всеки от тях са насядали воини. С неутолима мечта гледат те пламъка и виждат в отблясъците му злато, жени и добитък от ширналите се пред тях земи. Ала накъде бе поела ордата, сред чиито огньове вървяхме двамата с Юнгерн? И за какво ли можеха да си мечтаят хората край огньовете? Обърнах се към барона.

— Бароне, защо всички седят отделно и не си ходят на гости?

— Ами опитайте се да отидете — отговори ми Юнгерн. Бяхме на петдесетина крачки от най-близкия огън. Около него се грееха пет-шест човека. Погледнах Юнгерн въпросително.

— Вървете — повтори той.

Свих рамене и тръгнах напред. Не усещах нищо особено или необикновено. Повървях минута-две и изведнъж разбрах, че изобщо не съм се приближил до ярката точка, към която се бях запътил. Обърнах се. Юнгерн стоеше на три или четири крачки зад мен и ме гледаше с присмех.

— Мястото може да прилича на света, който познавате, но от това изобщо не следва, че е той — рече баронът.

Забелязах, че двете застинали фигури край огъня вече ги няма — бяха останали само две тъмни продълговати петна.

— Да се махаме оттук — каза Юнгерн, — в края на краищата нали тръгнахме да се видим с моите момчета.

Вкопчих се в ръкава му и огньовете отново се понесоха край нас — движехме се толкова стремително, че те се разтягаха в зигзаги и начупени линии. Впрочем, бях почти сигурен, че е някаква илюзия: изобщо не усещах по лицето си неизбежния при подобна скорост вятър. Сякаш се движехме не ние, а светът около нас. Напълно изгубих ориентация и не можех да разбера накъде се носим. От време на време спирахме за няколко секунди и тогава успявах да разгледам насядалите около най-близкия огън. Бяха предимно брадясали, въоръжени с пушки мъже, които много си приличаха — щом се приближахме, те падаха възнак върху черната земя. Вместо пушки, едни от тях май държаха в ръцете си копия, но ние спирахме съвсем за малко, така че не мога да съм сигурен. Разбрах на какво ми прилича нашето летене — точно в такава налудничава и странна траектория се движи прилепът в нощната тъма.

— Пьотър, ясно ви е, надявам се — екна в ухото ми гласът на барона, — че сега двамата сме на място, където не може да се лъже, не може да се говорят дори полуистини?

— Да — казах аз и усетих, че от мержелеенето на жълто-белите начупени линии започва да ми се вие свят.

— Отговорете ми на един въпрос — каза баронът. — Какво най-много искате в живота?

— Аз ли? — попитах и се замислих.

Това беше въпрос, на който трудно бих могъл да отговоря, без да излъжа. Дълго се чудих какво да кажа и все не намирах подходящия отговор, но той ме споходи сам.

— Искам да намеря своя златен шанс. Баронът се разсмя високо:

— Много добре. Но какво е за вас златният шанс?

— Златен шанс — отговорих — е когато самотният полет на свободната мисъл ти дава възможност да видиш красотата на живота. Разбирате ли какво искам да кажа?

— О, да — съгласи се баронът. — Да можеше всички да се изразяват така ясно и по същество. Как постигнахте подобна прецизност в дефинициите?

— От един мой сън — отговорих, — по-точно от един мой кошмар. Запомних тези странни думи съвсем точно. Бяха записани в голямата тетрадка в лудницата. Прелиствах тетрадката в съня си, защото в нея трябваше намеря нещо много важно за себе си.

— Да — рече баронът и зави надясно (при което въртележката от огньове направи странично салто). — Много добре, че сам отворихте дума. Тук сте, защото Чапаев ме помоли да ви обясня едно нещо. Всъщност, не че ме помоли за нещо, което той да не би могъл да ви разтълкува. Казвал ви го е нееднократно и дори на път за насам. Но вие все още си мислите, че светът на вашите сънища е по-малко реален от пространството на банята, където пиянствате двамата с Чапаев.

— Прав сте.

Баронът рязко спря и танцът на огньовете наоколо изведнъж замря. Забелязах, че пламъците придобиха някакъв тревожен червеникав оттенък.

— Защо мислите така? — попита той.

— Ами поне защото в крайна сметка се връщам в реалния свят. Там, където, според израза ви, двамата с Чапаев пиянстваме в банята. Не, на интелектуално ниво се разбира какво имате предвид. Забелязвал съм и нещо повече: в момента, когато сънувам кошмара, всичко е толкова реално, че е невъзможно да го различа от съня. Мога също така да докосвам вещите, да се щипя…

— Как тогава различавате съня от бодърстването? — попита баронът.

— Когато бодърствам, имам ясното и недвусмислено усещане, че това, което става, е реално. Точно като сега.

— Значи, сега го имате?

— Общо взето, да — казах донякъде смутен. — Макар че, да си призная, ситуацията е доста необичайна.

— Чапаев ме помоли да ви взема, за да можете поне веднъж да се озовете на място, което няма нищо общо нито с кошмарите ви за лудницата, нито с кошмарите ви за него самия — рече баронът. — Внимателно се огледайте наоколо. Тук и двата ви натрапчиви съня са еднакво илюзорни. Стига само да ви зарежа сам до някой огън, и ще разберете какво имам предвид.

Баронът млъкна, сякаш за да ме остави да почувствам възможната кошмарна перспектива. Бавно огледах черното пространство с безбройните точки от недостижими огньове. Той беше прав. Къде бяха Чапаев и Анна? Къде беше мъглявият нощен свят с фаянсовите стени и строшеният на прах бюст на Аристотел? Нямаше ги. Нещо повече — знаех, бях сигурен, че няма място, където евентуално да съществуват, защото аз, точно аз, застанал до този загадъчен човек (пък и дали бе човек?) бях единственият потенциален начин на света да се появяват всички психиатрии и граждански войни. Същото се отнасяше и до това мрачно преддверие на ада, за изплашените му обитатели и за неговия висок безкомпромисен часови. Всички те съществуваха, само защото съществувах аз.

— Струва ми се, че разбирам — казах. Юнгерн ме изгледа скептично.

— И какво точно разбирате?

Изведнъж някъде отзад долетя ужасен вик:

— Аз! Аз! Аз! Аз!

Двамата се обърнахме едновременно.

Съвсем наблизо — на трийсет-четирийсет метра от нас, гореше огън. Но изглеждаше съвсем различно от останалите. Първо, цветът на пламъка му беше друг. Огънят беше блед и не пушеше. Второ, попукваше и пръскаше искри. И трето, излизаше от строгата схема на останалите огньове — явно, гореше не на място.

— Я да идем да видим — измърмори Юнгерн и ме дръпна за ръкава.

Хората, наобиколили огъня, изобщо не приличаха на останалите подопечни на барона. Бяха четирима. Най-немирен бе един тлъст мъжага с отровно розово сако и щръкнали кестеняви коси на главата, подобна на малко гюлле. Седеше на земята, обхванал с ръце раменете си така, сякаш собственото му тяло възбуждаше у него необуздана страст. Той не спираше да вика:

— Аз! Аз! Аз!

Интонацията на виковете му се променяше. Когато с барона ги чухме най-напред, в тях звучеше животинско ликуване, а когато се приближихме, това „Аз“ стана въпросително. До кресльото седеше един мършав тип с бухнал перчем, облечен с нещо като моряшки бушлат. Стоеше неподвижно, гледаше огъня втренчено, и ако устните му от време на време не помръдваха, човек можеше да си помисли, че не е на себе си. Май само обръснатият гола глава шишко с добре оформената брадичка беше съвсем в ред — той с всичка сила блъскаше двамата си другари, сякаш се опитваше да ги свести. Донякъде успя — мършавият блондин с перчема занарежда нещо и започна да се поклаща като при молитва. Бръснатият понечи да разбута втория си спътник, но изведнъж вдигна очи към нас. Лицето му мигом се изкриви от ужас. Шишкото извика нещо на останалите и скочи на крака. Баронът тихо изруга. В ръката му се появи една граната лимонка; той дръпна халката и я метна в огъня — тя тупна на около пет метра от краката ни. Аз по рефлекс се захлупих върху земята и закрих с ръце главата си, но минаха няколко секунди, а взрив не последва.

— Станете — рече баронът.

Отворих очи и видях, че се е надвесил над мен. Виждах го като в преувеличена перспектива — протегнатата му десница беше съвсем до лицето ми, а втренчените в мен очи, в които се сливаха и отразяваха пламъците на безбройните огньове, изглеждаха като две единствени звезди на тукашното небе.

— Благодаря — казах аз и станах, — мога и сам. Не се задейства ли?

— А, не, защо, свърши работа.

Погледнах да видя огъня от преди малко и с изненада открих, че го няма нито него, нито насядалите наоколо му хора, нито дори личи някое изгорено петно на земята.

— Какво беше това? — попитах.

— Нищо — отвърна баронът, — келеши. Надрусали се, та чак не знаят къде се намират.

— И вие ги…

— А, не. Как можахте да си го помислите? Просто ги свестих.

— Почти съм сигурен — продумах аз, — че някъде съм виждал тоя шишко с брадичката. Тоест, не почти, а напълно съм сигурен.

— Може да сте го сънували.

— Може — отговорих и си помислих, че е точно така. Бръснатият господин недвусмислено пораждаше в мен асоциации за бели облицовани стени и студено докосване на игла до кожата ми — обичайните атрибути на моите кошмари. Няколко секунди имах усещането, че дори мога да си спомня и името му, но после се разсеях от някакви други мисли. Същевременно Юнгерн стоеше до мен и мълчеше, сякаш претегляше думите, които щеше да каже.

— Пьотър — заговори най-после той — какви са политическите ви убеждения? Предполагам, че сте монархист.

— Естествено. Защо, не личи ли, че…?

— А, не — прекъсна ме баронът. — Просто искам да ви дам един пример, който трябва добре да разберете. Представете си задушна стая, претъпкана с хора. И всички са насядали по разни грозни табуретки, разклатени столове, вързопи и изобщо — където им падне. А по-чевръстите се опитват да седнат на по два стола или да отпъдят някого от мястото му, за да го заемат. Такъв е светът, в който живеете вие. В същото време всеки един от тях има свой собствен трон, огромен, бляскав, дето се извисява над целия този свят, а също и над всички други светове. Тронът наистина е царски — няма нищо неподвластно за възкачилия се на него. И най-важното: въпросният трон е абсолютно легитимен — той принадлежи по право на всеки човек. Но възкачването дотам е почти невъзможно. Защото стои на място, каквото няма. Разбирате ли? Намира се никъде.

— Да — отговорих, — тъкмо за това си мислех вчера, господин барон. Знам какво значи „никъде“.

— Тогава си помислете за следното. Тук, както вече ви казах, двете ви натрапчиви състояния — и с Чапаев, и без него — са еднакво илюзорни. За да се озовете „никъде“ и да се възкачите на трона на безкрайната свобода и щастие, е достатъчно да махнете само останалото пространство, тоест онова, където виждате мен и себе си. Нещо, дето се опитват да сторят моите подопечни. Но техните шансове са малко и след известно време им се налага да повтарят безинтересния кръг на съществуването. Та защо приживе да не се озовете „никъде“? Кълна ви се, че ще е най-доброто, което можете да направите в живота си. Сигурно обичате метафорите? Е, то е все едно да вземете и да се изпишете от психиатрията.

— Повярвайте ми, бароне… — прочувствено започнах аз, притиснал ръце към гърдите си, но той не ме остави да се изкажа.

— Трябва да го направите, преди Чапаев да употреби глинената си картечница. Защото, както знаете, после няма да остане нищо, дори това „никъде“.

— Глинената картечница ли? — попитах аз. — Това пък какво е?

— Не ви ли е казвал?

— Не.

Юнгерн се намръщи.

— Да не задълбаваме в темата. Нека в спомена ви остане метафората за излизането ви от лудницата на свобода. И тогава може би в някой от своите кошмари ще си спомните какво сме си говорили. А сега е време да вървим. Момчетата отдавна ни чакат.

Баронът ме хвана за ръката и наоколо отново започнаха да се мяркат хаотични ивици светлина. Вече бях свикнал с фантастично зрелище и не ми се виеше свят. Баронът вървеше напред, вторачен в мрака. Погледнах безволевата му брадичка, червеникавите мустаци и горчивата гънка в ъгъла на устните и си помислих, че едва ли би могъл да уплаши някого с външния си вид.

— Бароне, защо всички наоколо толкова се страхуват от вас? — не издържах най-после. — Не искам да ви обиждам, но според мен, в облика ви няма нищо страшно.

— Не всеки вижда същото, което вие — отвърна ми той. — Пред приятелите си обикновено се показвам като петербургски интелигент, какъвто някога наистина бях. Но не бива да си правите извода, че действително изглеждам така.

— Тогава какво виждат останалите?

— Няма да ви отегчавам с подробности. Ще ви кажа само, че във всичките си шест ръце държа по една остра шашка.

— А кой е истинският ви облик?

— За съжаление, никой — отговори баронът.

Да си призная, думите му ми направиха известно впечатление. Макар че всъщност бих могъл и сам да се сетя за всичко.

— Почти стигнахме — рече той, сякаш наближавахме вила за почивка.

— Извинете — попогледнах го изпод вежди, — защо ви наричат Черния Барон?

— А — усмихна се Юнгерн. — Сигурно, защото когато воювах в Монголия, живият Буда Богдо-Геген Тутухту ме възнагради с правото да притежавам черен паланкин.

— А защо се движите със зелен?

— Защото точно по същия начин ми бе дадено правото да ползвам и зелен паланкин.

— Добре де, тогава защо не ви наричат Зеления Барон? Юнгерн се намръщи.

— Не ви ли се струва, че множко питате? По-добре се огледайте наоколо, за да запомните мястото както трябва. Повече никога няма да го видите. Тоест можете, разбира се, да го видите отново, но аз искрено се надявам да не ви се случи.

Последвах съвета му.

Далеч напред се появи огън, който изглеждаше по-голям от останалите. Носеше се срещу нас със същата скорост, както и другите, но приближаваше постепенно, сякаш наистина вървяхме към него с обикновена крачка. Досетих се, че това е крайният пункт на нашата разходка.

— Вашите приятели пред големия огън ли са? — попитах.

— Да — отвърна баронът. — Не бих ги нарекъл приятели. Те са ми по-скоро бивши съратници от полка. Някога им бях командир.

— Какво, заедно сте се сражавали?

— Да — рече баронът. — Но по-важно е друго. Навремето заедно ни разстреляха в Иркутск, не бих казал, че беше по моя вина, но все пак… Затова чувствам към тях особена отговорност.

— Разбирам. Ако ненадейно се озова в такова тъмно и пустинно място, сигурно много ще ми се иска някой да ми се притече на помощ.

— Знаете ли — каза баронът, — не забравяйте, че засега сте жив. Цялата тъмнина и пустота около вас всъщност е възможно най-ярката светлина. Я чакайте.

Спрях се машинално и, без да ми даде време да усетя какво се кани да направи, баронът рязко ме блъсна в гърба. Сега обаче не ме завари толкова неподготвен. И докато тялото ми падаше на земята, сякаш успях да осъзная неуловимо краткия миг на завръщането си обратно, в обикновения свят — или, тъй като нямаше абсолютно нищо за осъзнаване, успях да разбера какво представлява то. Не знам как да го опиша. Сякаш някой махна единия декор, но не успя веднага да сложи на мястото му другия и аз цяла секунда гледах през пространството помежду им. Но секундата бе достатъчна, за да видя измамата, скрита зад всичко, което винаги съм смятал за реалност, да видя елементарното глупаво устройство на вселената. От познанството с него не оставаше нищо, освен обърканост, яд и малко гузна съвест.

Баронът ме бе блъснал тъй силно, че чак в последния момент успях да протегна ръце напред, затова ударих челото си в земята.

Когато вдигнах глава, пред мен отново беше обикновеният свят — степта, свечеряващото се небе и близките очертания на хълмовете. Гърбът на барона се поклащаше някъде напред. Той вървеше към единствения в цялата степ накладен огън, над който се издигаше онзи вертикален стълб от бял пушек.

Скочих на крака, отупах изцапаните си на коленете панталони, но не посмях да го последвам. Баронът се приближи до огъня; насреща му се изправиха брадати мъже с маскировъчни дрехи и рунтави жълти папахи.

— Здравейте, момчета! — гръмко, с юнашки командирски бас изрева Юнгерн. — Как е?

— Стараем се, ваше високоблагородие! Караме я някак! Слава Богу! — чуха се в отговор различни гласове. Мъжете го наобиколиха от всички страни и вече не го виждах. Бойците явно го обичаха.

Забелязах, че към мен върви казак с жълта папаха. Лицето му беше тъй страховито, че за миг се уплаших, но като видях, че носи синьо-зелена стъклена чаша, се поуспокоих.

— Какво, господине — ухили се той, щом ме наближи, — май се стресна?

— Да — казах, — малко.

— Хайде, ела на себе си — рече казакът и ми подаде чашата.

Пих. Беше водка. Наистина, почти веднага ми олекна.

— Благодаря. Добре ми дойде.

— Какво — попита той и пое от ръцете ми празната чаша, — с господин барона ли другаруваш?

— Нещо такова — отвърнах уклончиво. — Познати сме.

— Много е строг — рече казакът. — Всичко по режим. Сега ще се пее, после пък ще се отговаря на въпроса. Демек, те ще отговарят. Аз вече си минах по реда. Днеска си отивам. И край.

Погледнах го — отблизо не изглеждаше чак толкова страшен, просто лицето му бе грубо, изпръхнало и обгорено от планинското слънце. И въпреки всичко, притежаваше някакво замислено и сякаш дори мечтателно изражение.

— Как ти е името? — попитах казака.

— Игнат — отговори той. — А ти, значи, си Пьотър.

— Да — казах — откъде знаеш? Игнат се усмихна леко.

— Аз съм от Дон. А ти, като те гледам, май си от столицата.

— Да, от Питер съм.

— Виж какво, Пьотър, недей още да ходиш до огъня. Господин баронът не обича да му пречат на песента. Дай двамата с теб да седнем тук и да послушаме. Пък, ако нещо не разбираш, ще ти го обясня.

Свих рамене и седнах по турски на земята.

Около огъня наистина ставаше нещо странно. Казаците с жълти папахи насядаха в полукръг, а баронът застана пред тях и вдигна ръце като същински капелмайстор.

— Ех, тази вечер, тази вееечер — запяха строгите мъжки гласове, — мене сън ме не лови…

— Една от любимите ми песни — казах аз.

— Как ще ти е любима, господине, като никога не си я чувал? — попита Игнат и седна до мен.

— Защо да не съм я чувал? Това е стара казашка песен.

— Не, бъркаш. Тая песен господин баронът я съчини специално за нас, да я пеем и да си мислим. А за да ни е по-лесно да я запомним, и думите, и музиката й са същите като в песента, дето казваш.

— Че какво тогава е съчинил? — попитах. — Искам да кажа, как човек може да различи онази, предишната песен, от тази, която господин баронът е съчинил, след като и думите, и музиката са същите?

— Ами песента, дето я съчини баронът, има съвсем друг смисъл. Слушай да ти обясня. Чуваш ли как пеят: „Мене сън ме не лови и в съня ми се яви…“. Знаеш ли какво значи? Че макар сън да не го лови, пак като че ли сънува. Тоест, няма разлика — дали спиш, дали не спиш, все е сън.

— Разбирам — казах. — Ами по-нататък? Игнат изчака следващия куплет.

— Ето — каза той. — Слушай. — „И на сън ми се яви, че съм яхнал коня мой. Конят вран под мен играе и не ще да слуша той.“ Тука пък е скрита цяла мъдрост. Ти си човек образован, сигур знаеш, че в Индия има една стара книга, Ебанишада се казва.

— Знам — отвърнах и веднага си спомних за неотдавнашния разговор с Котовски.

— Та там пише, че на човека умът му е като на казака конят. Все напред го носи. Ама господин баронът казва, че сега при хората работата станала съвсем друга. Никой не можел да озапти коня си, затова той, тъй да се каже, е захапал гема и вече не конникът го команда, ами конят препуска накъдето си иска. Тъй че конникът направо забравя закъде е тръгнал. Накъдето го носи конят — натам. Господин баронът обеща да ни донесе дори една специална книга, „Конникът без глава“ се казва, била написана по истинска случка. Ама все забравя. Много са заети хората. То пак да се благодарим, че…

— И какво по-нататък? — прекъснах го аз.

— Нататък ли? Нататък. „Есаулът се досети и съня ми разгада… Ще изгубиш, той ми каза, момко, клета си глава“. Е, за есаул е ясно — господин баронът има предвид себе си, той вярно си е досетлив. Пък и за главата е ясно — направо си е според Ебанишада. Щом умът така се е разиграл, че не му е ясно, де отива, то се знае, лошо му се пише. Ама тука има още една смисла. Господин баронът съвсем наскоро ми я подшушна. Такава смисла, че всичката хорска мъдрост трябва да я зарежем. Но не бива да съжаляваме, каза господин баронът, не бива, защото не става дума за най-важното. То затуй в песента е казано, че се затриваш не ти, а само клетата ти глава. Пък на нея и без друго тъй й е писано.

Игнат замислено подпря брада на ръцете си и млъкна, заслушан в песента:

Буен вятър — люта хала

пак от изток връхлетя

и отнесе жълта шапка

ех, от клета ми глава…

Почаках малко за коментар, но той не последва. Тогава реших сам да наруша мълчанието.

— Колкото до халата от изток ми е ясно — рекох, — дето се казва ex orienta lux^[5]. Но защо му отнася шапката?

— За да няма какво да го спира.

— А защо шапката му е жълта?

— Ами понеже ние сме Гелугпа. Затова шапките ни са жълти. Ако бяхме Кармапа, шапката щеше да е червена. А ако бяхме Бон-по, като на Дон, тогава щеше да е черна. Но все тая. Щом ще ти се затрива главата, какво значение има за нея, каква й е била шапката? Инак погледнато, там дето почва свободата, никой цвят не важи.

— Да — казах, — господин баронът добре ви е научил. Но кое най-важно нещо започва, когато клетата ти глава се затрие?

— Е, тука е цялата магия — тежко въздъхна Игнат. — Господин баронът пита всяка вечер. И пак никой не може да му отговори, макар всички да се стараят. Знаеш ли поне какво става, когато някое от момчетата отговори на тоя въпрос?

— Откъде да знам.

— Господин баронът веднага го мести в специалния Полк на тибетските казаци. Те са особен род войски. Направо гордостта на цялата Азиатска конна дивизия. Макар че, ако речеш, на полка мястото му не е в конната дивизия, защото тия, дето служат в него, яздят не коне, а слонове.

Помислих, че сигурно си имам работа с някой зевзек, който без много да умува, може да съчини каква ли не измишльотина, но да я накичи с толкова много реални подробности, че макар и за миг, да му повярваш.

— Е, как става тая работа — яхнали слонове, да размахват шашки? — попитах аз. — Някак не е удобно.

— Не е удобно, ама службата си е служба — подсмихна се Игнат и вдигна очи към мен. — Не ми вярваш, нали, господине? Ако щеш. И аз, докато не отговорих на въпроса на господин барона, също не вярвах. Но сега няма нужда да вярвам, защото знам всичко.

— Искаш да кажеш, че си отговорил на въпроса? Игнат важно кимна с глава.

— Затуй сега се разхождам из полето като човек. А не се свивам край огъня.

— И какво си казал на барона?

— Каквото съм му казал, на теб не ти върши работа — отвърна Игнат. — Тоя отговор не идва от устата. Нито от главата.

Помълчахме известно време; Игнат сякаш се бе замислил за нещо. Изведнъж се сепна.

— Ей го, господин баронът идва. Време е с теб да се сбогуваме.

Обърнах се и видях високата суха фигура на барона. Той се приближаваше към нас. Игнат стана; аз за всеки случай сторих същото.

— Е, готов ли си? — попита го баронът, щом се приближи.

— Тъй вярно — отвърна Игнат, — готов съм.

Баронът мушна два пръста в устата си и изсвири като същински бандит. След което се случи нещо абсолютно неочаквано и невъобразимо.

Откъм тясната ивица ниски храсти пред нас ненадейно излезе огромен бял слон. Появи се именно откъм храстите, макар да беше поне десет пъти по-висок от тях. За мен бе абсолютно необяснимо как стана. Не че беше малък в момента, когато се появи, а после, докато идваше, размерите му неколкократно да нараснат. И не че излезе иззад някаква невидима стена, съвпадаща по разположение с тези храсти. От самото начало си беше неправдоподобно огромен и същевременно излезе именно иззад мъничката ивица храсти, където едва ли би могла да се скрие и овца.

Точно както преди няколко минути, ми се стори, че ей сега ще разбера нещо много важно, ей сега ще започна да виждам скритите зад покривалото на реалността ръчки и лостове, задвижващи всичко наоколо. Но това усещане отмина, а огромният бял слон пред мен остана.

Той имаше шест бивни — по три от всяка страна. И аз си помислих, че халюцинирам, но после се сетих, че ако е халюцинация, тогава тя едва ли се различава по естеството си от всичко останало.

Игнат се приближи до слона и бързо се изкатери по наредените му един над друг бивни, образуващи нещо като стълба. Държеше се така, сякаш цял живот из разни степи, които се привиждат някому, се е занимавал само с обяздване на бели слонове с по шест бивни. После се обърна към огъня с мълчаливо насядалите фигурки с маскировъчни дрехи и жълти шапки, махна им за сбогом и сръга слона с пети. Животното тръгна напред, направи няколко крачки, изведнъж лумна ослепителна светлина и слонът изчезна. Светлината беше толкова ярка, че няколко секунди не можех да виждам нищичко, освен жълто-лилавия му отпечатък в ретината на очите си.

— Забравих да ви предупредя, — каза Юнгерн. — По принцип е вредно за очите. В Азиатската ни конна дивизия в подобни случаи ги предпазвахме с превръзка от черен плат.

— Защо, често ли се случва?

— Едно време да — каза баронът. — По няколко пъти на ден. Ако става толкова често, човек може направо да ослепее. Но напоследък хората някак се изродиха. Е, мина ли ви? Виждате ли?

Бях започнал вече да различавам околните предмети.

— Виждам — казах аз.

— Искате ли да ви покажа как е ставало някога.

— Как мислите да го направите?

Вместо отговор баронът извади шашката си от ножницата:

— Ето, вижте.

Загледах острието и върху яркобялата ивица стомана като на киноекран видях някакво подвижно изображение. Беше пясъчна дюна и застанала на нея група от десетина офицери. Някои от тях носеха обикновени военни униформи, а двама иди трима — папахи и маскировъчни казашки балахони^[6] с нещо като патрондаши на мястото на горните джобове. Всички бяха с черни превръзки на очите и главите им бяха обърнати в една посока. Изведнъж между застаналите на хълма разпознах Чапаев, макар превръзката да скриваше очите му. Изглеждаше доста по-млад, нямаше прошарени коси. С едната си ръка държеше малък полеви бинокъл и гледаше през него, а с другата се потупваше със стика по ботуша. Стори ми се, че човекът с казашката униформа до него е барон Юнгерн, но не успях да го видя по-добре, защото острието се обърна и застаналите на хълма изчезнаха. Сега виждах безбрежния пустинен простор. В далечината, откроени на фона на яркото небе, се движеха два силуета. Взрях се и успях да различа контурите на два слона. Те бяха твърде далеч, за да разпозная ездачите, които наподобяваха просто миниатюрни издатинки върху гърбовете им. Изведнъж на хоризонта пламна ослепителна светлина, а когато тя угасна, бе останал само единият слон. От хълма изръкопляскаха. И тутакси видях второто лумване.

— Барове, така ще остана без очи — казах аз и отместих поглед от острието.

Юнгерн прибра шашката в ножницата.

— Какво е това жълтото в тревата? — попитах. — Да не би нещо да ми се привижда?

— Не, не ви се привижда. Шапката на Игнат е.

— А, дето му я отнесли буйните ветрове? От изток?

— Пьотър, вие наистина сте приятен събеседник — рече баронът, — всичко разбирате. Искате ли да я вземете за спомен?

Наведох се и я вдигнах от земята. Папахата ми ставаше точно. Известно време се чудех какво да правя със своята, но като не успях да измисля нищо по-добро, просто я захвърлих.

— Всъщност, далеч не всичко ми е ясно — казах аз. — Например, изобщо не разбирам… е, откъде намерихте слон в тая пустош?

— Мили Пьотър, наоколо е пълно с невидими слонове, повярвайте ми. В Русия те са повече от гаргите. Но сега бих искал да сменя темата. Вижте, време е вече да се връщате, така че нека накрая ви кажа нещо. Може би най-важното.

— Кое?

— Къде отива човек, успял да се възкачи на трона, който се намира никъде. Ние наричаме мястото Вътрешна Монголия.

— Кои „ние“?

— Приемете, че става дума за Чапаев и за мен — усмихна се баронът. — Макар да се надявам, че в „ние“ след време ще можем да включим и вас.

— А къде е въпросното място?

— Там е цялата работа, че е никъде. Не може да се каже, че се намира еди-къде си в географски смисъл. Вътрешна Монголия се нарича така, не защото е във вътрешността на Монголия. Тя е вътре в човека, който вижда пустотата, макар думата „вътре“ в случая изобщо да не подхожда. И всъщност не е истинската Монголия. Просто така й казват. Най-глупаво би било да се опитам да ви я опиша. Повярвайте ми поне в едно: наистина си струва човек непрекъснато да се стреми нататък. И в живота няма нищо по-хубаво от това, да се озове там.

— А как да видя пустотата?

— Вижте самия себе си — отвърна баронът. — Извинявайте за неволния каламбур.

Позамислих се.

— Мога ли да съм откровен с вас?

— Разбира се — отговори Юнгерн.

— Мястото, където бяхме преди малко — имам предвид черната степ с огньовете — ми се стори доста мрачно. Ако Вътрешна Монголия, за която ми говорите, е нещо подобно, едва ли бих искал да се озова там.

— Знаете ли какво, Пьотър — усмихна се Юнгерн, — когато правите някоя щуротия в кръчма като „Музикалната кутийка“ например, по всяка вероятност виждате горе-долу същото, което виждат и околните. Макар че е доста под въпрос. Но там, където бяхме преди малко, всичко е много индивидуално. Там няма нищо, което да съществува, както се казва, в действителност. Всичко зависи от това, кой го гледа. За мен, например, всичко наоколо тъне в ослепително ярка светлина. А моите момчета — Юнгерн кимна към фигурките с жълти папахи около огъня, — виждат същото, което и вие. По-точно, вие виждате същото, което и те.

— Защо?

— Знаете ли какво е визуализация? — попита баронът. — Когато множество вярващи започнат да се молят на някой бог, той наистина им се явява, и то точно както си го представят.

— В течение съм — казах.

— Същото се отнася и за всичко останало. Светът, в който живеем, е просто колективна визуализация. Учат ни да я правим от момента, щом се родим. По-точно казано, това е единственото нещо, предавано от едно поколение на друго. Когато достатъчен брой хора виждат степта, тревата и лятната вечер, ние също получаваме възможност да ги виждаме. Но каквито и форми да са ни завещани от миналото, в действителност всеки един от нас вижда в живота само отражение на собствения си дух. И ако вие откривате наоколо непрогледен мрак, значи вашето вътрешно пространство е подобно на нощ. Пак добре, че сте агностик. Инак знаете ли колко много най-различни богове и дяволи щяха да щъкат сега из тъмнината?

— Господин бароне… — понечих да попитам, но Юнгерн ме прекъсна.

— Само не си мислете, че в това има нещо унизително за вас. Малцина са хората, готови да признаят, че са досущ като останалите. А нима обичайното състояние на човека не е да седи в тъмното около огън, запален от нечие милосърдие, и да чака да му се притекат на помощ?

— Може би сте прав — рекох аз. — Но какво представлява Вътрешна Монголия?

— Вътрешна Монголия е мястото, откъдето идва помощта.

— А вие ходили ли сте там?

— Да — отвърна баронът.

— Тогава защо сте се върнали?

Той кимна към огъня, около който се бяха струпали смълчаните казаци.

— Всъщност — каза той, — не съм се връщал. Аз и сега съм си там. Докато за вас, Пьотър, наистина е време да се връщате.

Огледах се.

— Къде?

— Ще ви покажа.

Забелязах в ръката му тежък оксидиран пистолет и трепнах. Баронът се засмя.

— Хайде стига де, какво ви става Пьотър? Бива ли толкова да се съмнявате в хората?

С другата си ръка той бръкна в джоба на шинела и извади пакетчето, дадено му от Чапаев. После го разгъна и ми показа една най-обикновена мастилница с черна капачка.

— Гледайте внимателно, само в нея.

С тези думи той я подхвърли, и когато тя отхвръкна нагоре на около два метра, стреля.

Мастилницата се превърна в облак от сини пръски и парченца стъкло, които за секунда увиснаха във въздуха, а после се изсипаха върху масата.

Олюлях се и за да не падна от внезапния световъртеж, се подпрях с ръка на стената. Намирах се до масата с разстланата върху нея безнадеждно повредена карта, а наблизо стоеше онемелият от почуда Котовски. На пода се стичаше глицеринът от счупената лампа.

— Е, Гриша — попита Чапаев и завъртя в ръка димящия маузер — разбра ли какво е ум?

Котовски скри лицето си в шепи, обърна се и хукна навън. Личеше, че е преживял неописуем шок. Впрочем, същото се отнасяше и до мен.

Известно време Чапаев ме гледа внимателно. После изведнъж се намръщи и каза:

— Я ми дъхни! Подчиних се.

— Браво бе — рече той. — Няма и секунда, и вече се натряскал. И защо шапката ти е жълта? Защо ти е жълта шапката, питам? Какво, за трибунал ли плачеш, келеш с келеш?

— Ама аз само една чаша…

— Млък! Млъък, ти казвам! Ние трябва да посрещаме полка на тъкачите, да го настаняваме, а той ми се разхожда пиян! Да ме излага пред Фурманов! Я марш да се наспиш! И ако пак се повтори, ще те пратя на трибунал! Искаш ли да знаеш какъв е тука трибуналът?

Чапаев вдигна никелирания си маузер.

— Не, Василий Иванович — казах, — не искам.

— Марш да спиш! — повтори Чапаев. — И докато вървиш към леглото, гледай да не лъхнеш на някого.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато стигнах до нея, отново се обърнах. Чапаев стоеше до масата и ме гледаше застрашително.

— Имам само един въпрос — рекох. — Е?

— Искам да кажа… Отдавна ми е ясно, че единствения реален миг от времето е „сега“. Но не разбирам, как може да побере толкова дълга последователност от усещания? Ако се намираме изключително само в него и не се хлъзгаме нито към миналото, нито към бъдещето, значи ли, че въпросният момент може така да се разтегли, та феномени като този, който току-що преживях, да станат възможни?

— Накъде се каниш да го разтегляш?

— Изразих се неправилно. Значи ли, че въпросният момент, въпросната граница между миналото и бъдещето, всъщност е врата към вечността?

Чапаев поклати маузера и аз млъкнах. Две-три секунди той ме гледа с известен скептицизъм.

— Този момент, Петка, всъщност е вечността. А не някаква си врата. Как можем да кажем, че се случва някога? Кога най-после ще дойдеш на себе си…

— Никога — отговорих. Чапаев се втрещи.

— Я! — с изненада каза той. — Петка, да не би да си разбрал?

 

 

Щом се озовах в стаята си, се зачудих с какво да се залисам. Сетих се, че Чапаев ме посъветва да си записвам кошмарите, и си помислих за неотдавнашния сън на японска тематика. В него имаше много необясними и объркани неща, но все пак го помнех почти в подробности. Започваше с това, че в някакъв странен подземен влак съобщават името на следващата спирка. Помнех го и дори знаех откъде се е взело: явно, че подчинено на сложните закони на съновния свят, миг преди събуждането съзнанието ми го бе създало от името на кобилата, подвиквано навън от някакъв боец. Подвикването се бе отразило в две огледала едновременно и се бе превърнало освен в име на спирка, и в име на футболния отбор, споменат в края на съня ми. А той, колкото и подробен и продължителен да ми се е сторил, всъщност е траел не повече от секунда. Но след днешната среща с барон Юнгерн и разговора с Чапаев вече нищо не можеше да ме учуди. Седнах до масата, придърпах към себе си купчината листове, топнах перото в мастилницата и в горната част на листа с големи букви изписах: „Внимание, вратите се затварят! Следваща спирка «Динамо»!“

Работих дълго, няколко часа, но времето не ми стигна да запиша и половината от това, което помнех. От точката, където перото ми докосваше хартията, изплуваха детайли и подробности, излъчващи такъв декаданс, че накрая изобщо престанах да разбирам дали наистина записвам своя сън или започвам да импровизирам на негова тема. Допуши ми се; взех от масата цигарите си и слязох на двора.

Долу цареше суетня; част от пристигналите войници се бяха строили в колона; вонеше на катран и конска пот. Забелязах малкия полкови оркестър, застанал зад колоната — няколко очукани фанфари и огромен барабан на хълбока на един висок младеж, който приличаше на Петър Първи без мустаци. Не знам защо, но гледката на оркестъра ми навя неописуема горест.

Построяването се командваше от същия човек с белега от шашка на бузата, когото бях зърнал през прозореца. Пред очите ми изплува заснеженият площад пред гарата, обвитата с червен плат трибуна, Чапаев, разсичащ въздуха с жълтата си ръкавица и този човек, застанал до парапета и проникновено кимащ с глава в отговор на чудовищно безсмислените фрази, стоварвани от Чапаев върху заснежените бойци. Това несъмнено беше Фурманов. Той обърна лице към мен, но преди да ме познае, аз се шмугнах през вратата вътре.

Качих се в стаята, легнах на леглото и вперих поглед в тавана. Спомних си седналия пред огъня в отвъдното бръснат шишко с брадата и се сетих как се казваше: Володин. Някъде от дълбините на спомена ми изплува фаянсовата зала с ваните и този Володин, гол и мокър, клекнал като жаба на пода пред една от тях. Стори ми се, че ей сега ще си спомня още нещо, но точно тогава фанфарите на двора екнаха, полковият барабан тежко избумтя и хорът на тъкачите от незабравимата железопътна нощ подхвана гръмогласно:

 

Бялата армия, Черний барон

искат да върнат монарх и трон.

Но за Червената армия пак

непобедим няма нийде враг.

 

— Идиоти — прошепнах аз и докато се обръщах към стената, усетих как очите ми се пълнят със сълзи на безсилна омраза към този свят. — Боже мой, какви идиоти… Дори не идиоти, ами сенки на идиоти… Сенки в здрача…