Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (5)

4

— Ей! Събудете се!

Някой леко ме побутваше за рамото. Повдигнах глава, отворих очи и видях едно съвсем непознато лице — кръгло, пълно, с грижливо поддържана къса брада. То се усмихваше ведро, но въпреки това не предизвикваше желание и аз да му се усмихна. Веднага разбрах защо. Заради комбинацията от оформена брада и гладко избръснат череп. Наведеният над мен господин приличаше на някой от онези спекуланти, дето продаваха какво ли не и се бяха навъдили в Петербург веднага след началото на войната. Обикновено бяха от Малорусия и притежаваха два основни отличителни белега — чудовищно количество жизнена сила и интерес към последните окултни тенденции в столицата.

— Владимир Володин — представи ми се човекът с брадата. — Може просто Володин. Понеже за пореден път сте решили да загубите паметта си, ще трябва да се запознаем отново.

— Пьотър — казах аз.

— Най-добре е да не правите никакви резки движения, Пьотър. Докато още спяхте, ви инжектираха четири кубика таурепам, така че утрото ви ще бъде мрачно. Ако нещата или хората наоколо започнат да ви депресират и отвращават, не се изненадвайте.

— О, драги мой, отдавна вече не се изненадвам.

— Не, имам предвид следното. Може да ви се стори, че ситуацията е ужасно гнусна. Неописуемо зверски чудовищна и нелепа. Че е в пълен разрез с живота.

— И какво?

— Не й обръщайте внимание. От инжекцията е.

— Ще опитам.

— А така.

Изведнъж забелязах, че Володин е чисто гол. Нещо повече — беше мокър, клечеше на застлания с фаянсови плочки под и от него обилно капеше вода. Но най-ужасното в тази гледка бе някак прекалено свободната му поза, трудно доловимата маймунската непринуденост, с която се бе подпрял на пода с дългата си жилеста ръка. Със своята непринуденост той сякаш казваше: светът наоколо е такъв, че за едрите космати мъже е естествено и нормално да клечат, и ако някой мисли по-различно, доста ще има да пати през живота си.

Казаното за инжекцията изглежда беше вярно. С моите сетива наистина ставаше нещо странно. Няколко секунди Володин съществуваше за мен отделно от всичко, без какъвто и да било фон, като на снимка за адресна регистрация. Чак когато най-подробно разгледах лицето и тялото му, изведнъж се замислих къде ли се намирам. И едва след като поразсъждавах, мястото се появи — така поне ми се стори.

Бяхме в някаква голяма стая, цялата облицована с бял фаянс, с пет чугунени вани, монтирани на пода. Аз лежах в крайната. Изведнъж с отвращение усетих, че водата в нея е доста студена. След като ме дари с последна окуражителна усмивка, Володин се завъртя на място и с противна ловкост, тъй както беше клекнал, скочи в съседната вана, без да вдигне почти никакви пръски.

Освен него, в другите две вани се бяха изтегнали още двамина — един синеок рус човек с рядка брадичка, приличащ на праславянски витяз, и един тъмнокос младеж с женствено бледо лице и с извънредно развита мускулатура. Той ме гледаше очаквателно.

— Май наистина сте ни забравили — след няколко секунди тишина каза русият с брадата, — Семьон Сердюк.

— Пьотър — отговорих аз.

— Мария — обади се тъмнокосият.

— Моля?

— Мария, Мария — с явно недоволство повтори той. — Такова ми е името. Нали знаете, че има един писател Ерих Мария Ремарк? На него са ме кръстили.

— Не се сещам — отговорих. — Сигурно е някой от новите.

— А има и един Райнер Мария Рилке. И за него ли не сте чували?

— А, защо, за него съм чувал. Дори го познавам.

— Е, той е бил Райнер Мария, а аз съм просто Мария.

— Чакайте, мисля, че гласът ви ми е познат. Да не би случайно вие да разправяхте странната история за самолета, алхимическия брак на Русия със Запада и така нататък?

— Да — отговори Мария, — какво странно намирате в нея?

— Общо взето нищо, но не знам защо си помислих, че сте жена.

— Да, донякъде — отговори Мария. — Както казва тукашният стопанин, моята илюзорна личност безспорно е жена. А вие да не би случайно да сте хетеросексуален шовинист?

— Откъде-накъде? Просто се чудя колко лесно приемате тезата, че личността ви е илюзорна. Наистина ли го вярвате?

— Аз поначало в нищо не вярвам — каза Мария. — Всичко се дължи на мозъчното ми сътресение. А тук ме държат, защото стопанинът пише дисертация.

— Ама какъв е този стопанин? — попитах с недоумение, понеже за втори път чух да го споменават.

— Тимур Тимурович — отговори Мария. — Началникът на отделението. Той се занимава само с илюзорни личности.

— Не е точно така — обади се Володин. — Темата, която разработва, се нарича „Раздвояване на илюзорната личност“. И ако Мария е доста обикновен и лесен случай, и изобщо, ако при нея е малко пресилено да се говори за раздвояване на илюзорната личност, то вие, Пьотър, сте най-ценният му експонат. Защото при вас илюзорната личност е развита в такива подробности, че почти изцяло измества истинската и доминира над нея. А как е раздвоена само — думи нямам.

— Нищо подобно — възрази му мълчалият до момента Сердюк. — Пьотър не е много сложен случай. Като цяло пък в структурно отношение почти не се различава от Мария. И при единия, и при другия има отъждествяване, само че при Мария — с името, а при Пьотър — с фамилията. Но при Пьотър изместването е по-силно изразено. Той дори не помни фамилията си. Нарича се ту Фанерний, ту не знам си кой.

— А каква ми е фамилията? — с тревога попитах аз.

— Вашата фамилия е Пустота^[1] — отговори Володин. — И умопомрачението ви е свързано с отричането на собствената личност и замяната й със съвсем друга, измислена отначало докрай.

— Макар че в структурно отношение, още веднъж повтарям, случаят не е сложен — допълни Сердюк.

Доядя ме. Някакъв си психар да си позволява да намира случая ми за не особено сложен, ми се виждаше оскърбително.

— Разсъждавате като лекари, господа — казах аз. — Донякъде е абсурдно, не намирате ли?

— Кое му е абсурдното?

— Нещата щяха да са наред, ако бяхте тук с бели престилки — отвърнах. — Но защо сте пациенти, щом всичко ви е толкова ясно?

Няколко секунди Володин ме гледа мълчаливо.

— Аз съм жертва на нещастен случай — каза той. Сердюк и Мария гръмогласно се изсмяха.

— Колкото до мен — рече Сердюк, — аз изобщо нямам никакви илюзорни личности. Най-обикновен суицид^[2] на фона на алкохолизъм. А тук ме държат, защото на базата на вас тримата дисертация не става. Просто сте за статистика.

— Нищо, нищо — каза Мария. — Ти си следващият на гаротата. Ще видим какъв е тоя твой алкохолен суицид.

Междувременно бях доста измръзнал и не можех да си обясня дали е заради инжекцията, дето според Володин трябваше да ме накара да се чувствам ужасно, или водата наистина бе толкова студена.

Слава Богу, вратата се отвори и влязоха двама души с бели престилки. Сетих се, че единият се казва Жербунов, а другият — Барболин. Жербунов носеше голям пясъчен часовник, а Барболин — цяла камара дрехи.

— Излазяме — закачливо каза Жербунов и размаха пясъчния часовник.

Един по един те ни избърсаха с огромната като чаршаф хавлиена кърпа и ни помогнаха да се облечем. Еднаквите пижами на хоризонтални райета веднага внесоха някакъв военноморски привкус в обстановката. После отвориха вратата и ни поведоха по един дълъг коридор. Той също ми се видя познат, даже не толкова той самият, колкото витаещият в него неопределено медицински мирис. Пътьом тихо попитах вървящия след мен Жербунов:

— Бихте ли ми казали защо съм тук? Той се изблещи с почуда.

— Айде бе, сякаш не знаеш.

— Не, вече съм склонен да допусна, че съм болен, но какъв е бил поводът? Отдавна ли съм тук? И в какви конкретни действия ме обвиняват?

— По всички въпроси — към Тимур Тимурович — каза Жербунов. — Нямаме време за празни приказки.

Почувствах се крайно потиснат. Спряхме пред една бяла врата с цифрата „7“. Барболин я отключи и ни пусна да влезем. Озовахме се в доста голяма стая с четири легла покрай стената. Леглата бяха оправени, до зарешетения прозорец имаше маса, а встрани — нещо средно между кушетка и ниско кресло с еластични примки за ръцете и краката. Независимо от примките, уредът изобщо не изглеждаше страшен. Беше съвсем медицински наглед и на мен дори ми хрумна нелепото словосъчетание „урологичен стол“.

— Извинете — обърнах се към Володин — това ли е гаротата, дето споменахте?

Володин ме стрелна с поглед и кимна към вратата. Обърнах глава. Там стоеше Тимур Тимурович.

— Гарота ли? — повдигна вежди той. — Гаротата, ако не се лъжа, е стол, на който в средновековна Испания са изпълнявали смъртни присъди чрез удушаване, нали? Какво мрачно, тягостно възприятие за околната действителност! Впрочем, на вас, Пьотър, днес са ви направили сутрешната инжекция, така че няма нищо чудно, но вие, Владимир? Много съм изненадан, много.

Докато дърдореше, Тимур Тимурович с жест нареди на Жербунов и Барболин да напуснат, а той самият застана в средата на стаята.

— Не е никаква гарота, ами е обикновена кушетка за нашите сеанси на групова терапия — каза той. — Вие, Пьотър, веднага след като се върнахте от изолатора, вече присъствахте на един от тях, но бяхте в толкова сложно състояние, че едва ли си спомняте нещо.

— А, защо? Спомням си.

— Толкова по-добре. Само с две думи ще ви припомня. Методът, който съм разработил и прилагам, може условно да бъде наречен турбоюнгианство. С възгледите на Юнг вие сте запознат, разбира се…

— Извинете, на кого?

— На Карл Густав Юнг. Добре, виждам, че психическата ви активност е подложена на строга цензура от страна на илюзорната личност. И понеже илюзорната ви личност живее някъде в осемнайсета или деветнайсета година, нищо чудно да не го помните. Макар че може ли наистина да не сте чували за Юнг?

С достойнство свих рамене.

— По-просто казано, психиатър на име Юнг е съществувал. Терапевтичните му методи са почивали върху един елементарен принцип. Той се е стремял да направи така, че на повърхностга на съзнанието на пациента свободно да изплуват символите, именно според които може да се постави диагнозата. Имам предвид, след като бъдат дешифрирани. Тимур Тимурович се усмихна лукаво:

— Моят метод обаче е малко по-различен, макар че основата му е същата. Разбирате ли, според Юнг би трябвало да ви откараме някъде в Швейцария, в някой планински санаториум, да ви настаним в шезлонг, да водим с вас продължителни беседи и кой знае колко време да чакаме въпросните символи да започнат да изплуват. Ние не можем да си го позволим. Вместо в шезлонг ви настаняваме ето тук — Тимур Тимурович посочи кушетката, — после ви правим една инжекцийка, а после вече разглеждаме символите, започващи да бликат в огрооомно количество. След това работата ни е да ги дешифрираме и да ви лекуваме. Разбрахте ли?

— Горе-долу — казах аз. — И как ги дешифрирате?

— Ами ще видите, Пьотър, сам ще видите. Сеансите ни се провеждат всеки петък, така че след три… не, след четири седмици е ваш ред. Впрочем, трябва да ви кажа, че го чакам с нетърпение. Много ми е интересно да работя с вас, много. Макар че това се отнася за всички ви, приятели мои.

Тимур Тимурович се усмихна, като заля цялата стая с гореща вълна от обич, после се поклони и с дясната си ръка стисна лявата.

— А сега е време за занимания — рече той.

— Какви занимания? — попитах.

— Ами — погледна часовника си той, — вече е един и половина. Лечебно-естетически упражнения.

Като изключим водно-психологическите процедури, които ме бяха събудили, не ми се беше случвало да преживея нищо по-тягостно от тези лечебно-естетически упражнения, макар че може причината да се криеше в инжекцията. Провеждаха се в стаята, съседна на нашата. Тя бе голяма и полутъмна; дългата маса в ъгъла беше затрупана с парчета пъстроцветен пластилин, хартиени модели на кораби, изпочупени кукли, топки и грозни глинени кончета като тия, дето ги правят децата с творчески заложби. В средата на масата имаше голям гипсов бюст на Аристотел, а срещу него, на четирите тапицирани с кафява мушама стола, със скицници на коленете седяхме ние. Естетическата терапия се изразяваше в рисуване на въпросния бюст с вързани за скицниците моливи, които пък бяха обвити в мека черна гума.

Володин и Сердюк останаха по раираните си пижами, а Мария беше свалил горнището и вместо него си бе облякъл тениска с остро и дълбоко почти до пъпа деколте. Всички те явно бяха свикнали вече с тази процедура и търпеливо движеха моливите си по листа. За всеки случай набързо направих един небрежен ескиз, а сетне зарязах скицника и се огледах наоколо.

Инжекцията, безспорно, продължаваше да ми действа — чувствах се също като във ваната. Не бях способен да възприемам действителността в нейната цялост. Отделните елементи от околния свят се появяваха в момента, в който погледът ми попаднеше върху тях. В мен все повече се надигаше главозамайващото усещане, че ги създава тъкмо моят поглед.

Изведнъж забелязах, че по стените на стаята са окачени малки листове хартия с рисунки. Между тях имаше и доста интересни.

Една част явно принадлежаха на Мария. Бяха най-несръчни, почти детински драсканици и в различни варианти повтаряха темата за аероплана, украсен с мощен фалосовиден израстък. Самолетът понякога стоеше на опашката си и изображението му придобиваше християнски обертонове — между другото, доста кощунствени. Рисунките на Мария бяха общо взето безинтересни.

Затова пък другият цикъл ми се видя изключително любопитен, не само защото авторът му притежаваше безспорен талант на художник. Бяха рисунки, обединени от темата за Япония. Тя бе представена някак странно и непоследователно. Повечето от картините, седем или осем, сякаш се опитваха да възпроизведат видяно някъде изображение: самурай с два меча и неприлично разголена долна половина на тялото, застанал с камък на шията на ръба на една пропаст. Сюжетът на други две-три рисунки бе почивка на няколко конника на фона на далечни планини. Планините бяха нарисувани изключително майсторски в традиционен японски стил. Конете бяха вързани за дърветата, а спешилите се ездачи с широки пъстроцветни одежди седяха наблизо върху тревата и пиеха нещо от някакви малки купички. Най-силно впечатление ми направи рисунката на еротична тема — един потънал в забрава мъж с миниатюрна синя шапчица и една отдаваща му се жена със скулесто славянско лице. В това лице имаше нещо кошмарно.

— Извинете, господа — не издържах аз, — на кого принадлежат тези творби на японска тематика?

— Семьон — попита Володин, — на кого принадлежат рисунките ти? Сигурно на болницата, нали?

— Ваши ли са, господин Сердюк?

— Мои са — отвърна той и ме изгледа изпод вежди с яркосините си очи.

— Възхитително — казах. — Само че ми се струва малко мрачно.

Той не отговори.

Третата серия рисунки явно принадлежеше на Володин и беше много мъглява, изпълнена импресионистично. Темата тук също беше директна — три размити тъмни силуета около сякаш избухнал огън и някакъв стълб светлина, спускащ се върху тях. В композиционно отношение приличаше на известната картина с тримата ловци около огъня, но миг след като в него е избухнал фугасен снаряд.

Обърнах се към другата стена и изтръпнах.

Сигурно не съм имал по-тежък пристъп на дежа вю в моя живот. Още щом зърнах двуметровия картон, покрит с миниатюрни пъстроцветни фигурки, почувствах, че съм дълбоко свързан с този странен обект. Станах от стола и се приближих до него.

Погледът ми се спря в горната част на картона с нещо като план на сражение в учебник по история. В центъра на плана бе разположен щрихован син овал с надпис „ШИЗОФРЕНИЯ“. Отгоре към него сочеха три широки червени стрелки — едната опираше директно в овала, а другите две го заобикаляха и се забиваха в него от двете му страни. На стрелките пишеше „инсулин“, „аминазин“ и „сулфазин“, а от овала надолу продължаваше пунктирана синя стрелка, под която пишеше „Болестта отстъпва“. След като проучих плана, отместих поглед към долната рисунка.

С многото си действащи лица, изобилието от подробности и разбърканите си образи тя приличаше на илюстрация към романа на Толстой „Война и мир“ — имам предвид илюстрация с всички герои на творбата и цялото й действие. Същевременно беше много наивна по естество, защото точно като на детска рисунка безпроблемно се нарушаваха всички закони на перспективата и смисъла. Дясната част на картона заемаше изображението на голям град. Щом видях яркожълтия купол на Исаакий, разбрах, че е Петербург. Улиците му, на места предадени в подробности, а другаде — просто маркирани с линии, бяха запълнени със стрелки и пунктири — явно представляваха траекторията на нечий живот. От Петербург пунктираната диря водеше към приблизително също такава Москва, но намираща се съвсем наблизо. Там най-ясно личаха само две места — булевард „Тверской“ и Ярославската гара. От гарата се точеше тъничката двойна паяжинка на железопътна линия. Наближавайки центъра на картонения лист, жп линията се разширяваше, уголемяваше се и ставаше обемна. Така рисунката изглеждаше изпълнена горе-долу по законите на перспективата. Релсите стигаха чак до обраслия с яркожълта пшеница хоризонт, а върху тях, сред облаци дим и пара, стоеше един влак.

Влакът беше нарисуван с подробности. Локомотивът му бе обезобразен от няколко преки попадения на снаряди; през дупките в подобното му на варел тяло излизаха тежки кълба пара, а от кабината се бе провесил мъртвият машинист. Зад локомотива се виждаше перонът със спрял брониран автомобил (трябва ли да казвам как се разтуптя сърцето в гърдите ми), чиято картечна кула бе насочена към жълтите талази на пшеницата. Люкът на кулата бе отворен и от него се подаваше късо подстриганата глава на Анна. Ребрестият хобот на картечницата бълваше огън към нивята, накъдето сочеше сабята на застаналия до автомобила Чапаев. Той беше с висока папаха и някакво мъхесто черно наметало, закопчано на шията и стигащо до петите; бих казал, че позата му бе прекалено театрална.

Влакът на рисунката беше спрял едва на няколко метра от гарата, но повечето от нея оставаше извън листа; виждаше се само заграждението на перона и табелката с надпис: „Спирка Лозовая“.

Опитах се да намеря враговете, по които от малката си кула стреляше Анна, но видях само куп небрежно скицирани силуети, почти до раменете потънали във високата пшеница. Имах чувството, че авторът на тази рисунка не си представя много добре с кого и защо се водят бойните действия. Колкото до самия автор, бях за съжаление почти сигурен кой е.

С големи печатни букви отдолу пишеше:

БОЯТ НА СПИРКА ЛОЗОВАЯ.

Близо до този надпис нечия друга ръка бе дописала:

ЧАПАЕВ С НАМЕТКА, А В ЛУДНИЦАТА ПЕТКА.

Рязко се обърнах към останалите:

— Господа, не ви ли се струва, че това донякъде надхвърля границите на общоприетото между порядъчни хора? Ами ако аз започна да правя същото? А? Какво ще стане?

Володин и Сердюк извърнаха очи. Мария се направи, че не чува. Гледах ги известно време, за да разбера кой е злосторникът, но нито един от тях не се издаде с нищо. Всъщност, честно казано, не ме вълнуваше особено. Ядът ми беше по-скоро престорен. Много повече ме интересуваше рисунката, която още след първия поглед ме накара да почувствам, че е някак незавършена. Обърнах се към картона и известно време се опитвах да разбера кое точно ме смущава. Мисля, че беше пространството между схемата на сражението и влака, където според идеята се намираше небето. Голяма част от картона не беше запълнена с нищо и пораждаше усещането за всепоглъщаща пустота. Приближих се до масата и сред купчината боклуци открих парченце от сангвина^[3] и почти цяла пръчица въглен.

През следващия половин час запълвах небето над пшеничената нива с черни петна от шрапнелни взривове. Рисувах ги по един и същи начин — плътно черно, оцветено с въглен облаче и пръскащи се в различни посоки осколки, които оставят след себе си дълги червени дири.

Резултатът много заприлича на известното платно на Ван Гог (не помнех как се казваше), където над житно поле чернеят безброй врани, подобни на груби и тлъсти „У“-та. Помислих си колко безнадеждна е съдбата на художника в нашия свят. Тази мисъл отначало ме изпълни с тръпчива наслада, но после изведнъж ми се видя неимоверно фалшива. Нещата не опират само до нейната баналност, но и до нейната някак корпоративна подлост. Всички хора на изкуството я повтарят по един или друг начин и се изолират в особена екзистенциална каста, а защо? Нима съдбата на една картечарка или, да речем, на някой санитар има друг край? Или мъчителният абсурд в тях е по-малък? Пък и нима безмерната трагедия на съществуванието има връзка с това, което на човек му се налага да върши цял живот?

Обърнах се към другите. Сердюк и Мария бяха погълнати от бюста на Аристотел (от напрежение Мария чак бе изплезил крайчеца на езика си), а Володин внимателно наблюдаваше как се променя рисунката върху моя картон. Като усети, че го гледам, той се усмихна въпросително.

— Володин — започнах аз, — може ли да ви питам нещо?

— Моля.

— Какъв сте по професия?

— Предприемач — отвърна Володин. — Или „руски новобогаташ“, както му викат напоследък. Поне бях такъв. Защо питате?

— Знаете ли какво си мисля… Чувал съм да казват: трагедията на художника, трагедията на художника… Защо пък точно на художника? Някак си не е честно. Разбирате ли какво имам предвид? Художниците все пак са известни хора, затова нещастията им се разчуват и всички научават за тях. Дали обаче хората биха се сетили за някой… Не, за предприемач може и да се сетят… Но, да речем, за някой локомотивен машинист? Колкото и да е трагична съдбата му?

— Пьотър, общо взето започвате от краката за главата — каза Володин.

— Как така?

— Бъркате понятията. Трагедията се случва не с художника и не с локомотивния машинист, а в ума на художника или на машиниста.

— Простете?

— Прощавам ви, прощавам ви — измърка Володин и се наведе над листа си.

Няколко секунди не можех да проумея думите му, но после разбрах какво е искал да каже. Заради умствената вялост обаче (от инжекцията) те не предизвикаха у мен никаква реакция.

Върнах се при своя картон и нарисувах над полето няколко стълба черен дим. Изразходвах всичкия въглен. Заедно с петната от шрапнелените взривове в небето те придадоха на картината някаква страшна безнадеждност. Почувствах се зле и започнах старателно да покривам хоризонта с малки фигурки на препускащи през нивята конници, които пресичаха пътя на атакуващите.

— Вие сте неосъществен баталист — обади се Володин. Той от време на време се откъсваше от рисунката си, за да надникне в моята.

— Намерил се кой да ми го каже — отговорих аз. — Та вие непрекъснато рисувате взривени огньове.

— Взривени огньове ли?

Посочих му стената с окачените рисунки.

— Ако смятате, че това прилича на взрив в огъня, аз нямам какво повече да ви кажа — отговори Володин. — Просто нямам.

Стори ми се, че се е засегнал.

— Какво е тогава?

— Поява свише на небесна светлина — отговори той. — Не виждате ли, че струи именно отгоре? Нарочно съм я подчертал.

В главата ми се мернаха няколко последователни умозаключения.

— Доколкото разбирам, точно тая небесна светлина ви е вкарали тук, нали?

— Правилно го разбирате.

— Нищо чудно — любезно казах аз. — Веднага усетих, че сте особен човек. И в какво по-точно ви обвиниха? Че сте видели въпросната светлина ли? Или, че сте се опитали да кажете за нея на другите?

— Че аз съм тази светлина — отвърна Володин. — Както обикновено в подобни случаи.

— Е, шегувате се, предполагам. Но ако говорим сериозно?

Той сви рамене.

— Имах двама асистенти, горе-долу ваша възраст. Нали знаете, нещо като чистачи на реалността. Сега в бизнеса не може без тях. Всъщност, точно те са нарисувани тук, виждате ли ги, ето, двете сенки? Да. С една дума, бях решил редовно да си говоря с тях за високи материи. Веднъж се случи, че отидохме в гората и аз им показах… Направо не знам как да го обясня… Всичко, както си е. Дори не им го показах, ами те сами го видяха. Накратко, тук е нарисуван точно въпросният момент. Така им подейства, че веднага отидоха да ме натопят. Представяте ли си какви идиоти — всеки с по десет убийства, и пак решиха, че в сравнение с това, за което ме топят, тяхното е нищо. Да ви кажа, напоследък хората имат доста мръснишки инстинкти.

— Прав сте — отговорих аз, замислен за нещо свое.

 

На обяд Барболин ни отведе в малка столова, която донякъде приличаше на стаята с ваните, само че вместо тях имаше еднакви пластмасови маси и шубер. Сервирано беше само на една от масите. Докато се хранехме, почти не разговаряхме. Когато свърших със супата и започнах кашата, изведнъж забелязах, че Володин е отместил чинията си и ме гледа втренчено. Отначало се опитах да не му обръщам внимание, но после не издържах, вдигнах очи и предизвикателно се вторачих в него. Той ми се усмихна миролюбиво — в смисъл, че погледът му не значи нищо лошо — и каза:

— Знаете ли, Пьотьр, имам чувството, че с вас сме се виждали в някаква много важна за мен ситуация.

Свих рамене.

— Случайно да познавате един с червено лице, три очи и огърлица от черепи? — попита той. — Дето танцува между огньове? А? Много е висок. И размахва извити саби.

— Може и да го познавам — отвърнах учтиво, — но не разбирам за кого точно говорите. Знаете ли, чертите са много общи. Може да е всеки.

— Ясно — каза Володин и се наведе над чинията си. Посегнах към чайника, за да си налея малко чай в чашата, но Мария ми направи знак с глава.

— Не ви съветвам — тихо рече той. — Бром е. Губи се естествената сексуалност.

Впрочем, Володин и Сердюк пиеха от чая, без да им мигне окото.

След обяда се върнахме в стаята си и Барболин тозчас отиде някъде. Щом си легнаха, тримата ми съседи, свикнали изглежда с тукашния режим, почти веднага заспаха. Аз се изтегнах по гръб и дълго гледах в тавана, с наслада отдаден на рядко спохождащото ме състояние на пълно безмислие. То вероятно бе последният резултат от тазсутрешната инжекция.

Всъщност, няма да е съвсем вярно да го нарека безмислие, най-малко по простата причина, че след като изцяло се бе освободило от мислите, съзнанието ми продължаваше да реагира на външните дразнители без обичайния рефлекс. А щом забелязвах пълна липса на мисли в главата си, това вече само по себе си е мисъл, че нямам мисли. Значи, истинската липса на мисли е невъзможна, защото няма начин да бъде установена. Или би могло да се каже, че тя е равнозначна на небитие.

Беше чудесно състояние, напълно различно от рутинното вътрешно тиктакане на обичайния ум. Впрочем, винаги съм се чудел на една черта, характерна за хората, дето не си дават сметка за собствените си психически процеси. Подобен човек може дълго време да е изолиран от външните дразнители и да няма никакви реални потребности. Изведнъж в него съвсем безпричинно възниква спонтанен психически процес и го кара да предприеме непредсказуеми действия в заобикалящия го свят. На страничния наблюдател всичко това може да му се види налудничаво: лежи си въпросният човек по гръб, лежи час, два, три и изведнъж скача, нахлузва си чехлите и заминава нанякъде, само защото мисълта му по необясними причини (а може и изобщо без причини) се е устремила по не знам какъв си произволен маршрут. Всъщност, повечето хора са такива и именно подобни лунатици нареждат съдбините на нашия свят.

Вселената, простряла се навред около леглото ми, бе изпълнена с най-различни шумове. Някои от тях можех да разпозная — чукането на горния етаж, долитащото отдалеч тропане на блъскани от вятъра черчевета, крясъците на гаргите… Но все пак произходът на повечето звуци ми беше неясен. Чудно, колко много нови неща се разкриват изведнъж пред човек, щом само за миг опустоши задръстеното си от непотребни вкаменелости съзнание! Не ни е ясно дори откъде идват повечето звуци. Да не говорим пък за всичко останало. Тогава, щом се базираме върху малкото, дето ни се струва, че знаем, какъв е смисълът да се мъчим да намерим обяснение на съдбата и на постъпките си? Със същия успех чрез налудничави социални пресмятания можем да опитаме да си обясним вътрешния живот на някоя чужда личност, както прави Тимур Тимурович, помислих си аз и изведнъж се сетих за дебелия том на моето дело върху бюрото му. После си спомних, че на излизане Барболин забрави да заключи вратата. И тутакси само за част от секундата в главата ми се роди един безумен план.

Озърнах се. От началото на почивката бяха минали поне двадесет минути и тримата ми съседи спяха. Цялата сграда също май бе заспала — през всичкото време край вратата на нашата стая не беше минал нито един човек. Внимателно отметнах одеялото, нахлузих чехлите си, станах и крадешком стигнах до вратата.

— Къде? — прошепна някой зад мен.

Обърнах се. От ъгъла внимателно ме гледаше едното око на Мария — виждах го през тясната амбразура в одеялото, с което бе завит презглава.

— До тоалетната — също шепнешком казах аз.

— Не се превземай — пошушна Мария, — ей ти гърнето. Ако те хванат — едно денонощие арест.

— По-добре прав, отколкото коленичил — отвърнах тихо и се измъкнах в коридора.

Той беше пуст.

Смътно си спомнях, че кабинетът на Тимур Тимурович се намира близо до висок полукръгъл прозорец, а точно до него отвън се вижда короната на огромно дърво. Далеч напред коридорът завиваше надясно и там върху линолеума бяха паднали ярки отблясъци дневна светлина. Приведен, стигнах до завоя и видях прозореца. По луксозната позлатена брава веднага познах и вратата на кабинета.

Няколко секунди стоях, долепил ухо до ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Най-после събрах кураж и леко открехнах вратата. Кабинетът беше празен. На бюрото имаше няколко папки, но моята, най-дебелата (много добре си спомнях как изглежда) липсваше.

Озърнах се отчаяно. Разфасованият господин от плаката ме изгледа с нечовешки оптимизъм; достраша ме и ми призля. Не знам защо си помислих, че ей сега в кабинета ще влязат санитарите. Тъкмо понечих да се обърна и да хукна към коридора, но изведнъж забелязах, че върху наслаганите по бюрото книжа има някаква отворена папка.

„Предписана е серия от инжекции с таурепам преди водните процедури. Целта е да се отстранят говорно-двигателните функции и същевременно да се активизира психомоторният комплекс…“

Имаше и няколко латински думи. Отместих тези книжа встрани, затворих папката и върху нея прочетох:

 

„ДЕЛО: ПЬОТЪР ПУСТОТА“

Седнах на стола на Тимур Тимурович.

Най-първите бележки (в отделна тетрадка, сложена в папката) бяха толкова стари, че лилавото мастило беше изсветляло и добило някакъв исторически цвят. Така изглеждат документите на хора, които отдавна вече не са между живите. Потънах в четене.

 

„В най-ранна възраст не е имал оплаквания от психични отклонения. Бил е жизнерадостно, мило и общително дете. В училище е напредвал добре, обичал е да пише стихове, които нямат особ. естетич. стойност. Първите патолог. отклонен, са констатирани на възраст около 14 години. Тогава без външни причини става затворен и раздразнителен. Според родителите му «охладнял към семейството» и изпаднал в състояние на емоц. отчужденост. Престанал да се среща с приятелите си, вероятно защото те го подигравали заради фамилията му «Пустота». Според думите му същото правела и учителката по география. Неведнъж го наричала «празноглавец». Успехът му в училище рязко спаднал. Същевременно активно започнал да чете философска литература — съчиненията на Юм^[4], Бъркли^[5], Хайдегер^[6] — всичко, в което по един или друг начин се разглеждат философските аспекти на пространството и небитието. В резултат на това започва да оценява и най-обикновените събития «метафизически» и заявява, че е надскочил връстниците си по отношение «доблестта на жизнения подвиг». Често започва да бяга от училище и близките му са принудени да потърсят лекарска помощ.

Лесно влиза в контакт с психиатър. Доверчив е. За своя вътрешен свят казва следното. Имал «особена концепция за светоусещането». Пациентът «сладостно и продължително» размишлява за всички заобикалящи го обекти. Описвайки психическата си дейност заявява, че мисълта му «сякаш впръсквайки се, задълбава в същината на едно или друго явление». Благодарение на особеното си мислене той бил способен да «анализира всеки задаван му въпрос, всяка дума и всяка буква, да ги разчепква докрай». В главата му съществувал «тържествен хор от множество „Аз“», спорещи помежду си. Станал е извънредно плах, което според него се дължи първо на опита на «древните китайци», и второ, на факта, че «трудно се ориентирал във вихъра от гами и багри във вътрешния противоречив живот». От друга страна, притежавал «особен полет на свободната мисъл» и тя го извисявала над всички останали миряни. Във връзка с последното се оплаква, че е самотен и неразбран от околните. Според пациента никой не бил способен да мисли «в резонанс» с него.

Допуска, че е способен да вижда и чувства неща, недостъпни за «миряните». Например в гънките на завесата или покривката, в шарката на тапетите и т. н. различавал линии, орнаменти и образи, които правели «живота красив». Това според него било «златният му шанс», тоест, причината ежедневно да повтаря «принудителния подвиг на съществуванието».

Смята се за единствен наследник на великите философи от миналото. С часове репетира «слова пред народа». Настаняването му в психиатрична клиника не го притеснявало, понеже бил сигурен, че «саморазвитието му» щяло да върви по «правия път», независимо от това, къде се намира той.“

 

Някой беше подчертал отделни лилави словосъчетания с дебел син молив. Обърнах страницата. Следващият текст бе озаглавен „Органолептични показания“. В него явно бяха прекалили с употребата на латински думи. Припряно запрелиствах нататък. Тетрадката, изписана с лилаво, дори не беше подшита към папката — най-вероятно бе прехвърлена тук от някое друго дело. Преди следващата, най-обемиста част, имаше лист, върху който прочетох:

 

ПЕТЕРБУРГСКИ ПЕРИОД

(Условно обозначение според най-категоричната характеристика на кризисното състояние. Повторно хоспитализиране)

 

Но не успях да прочета нито дума от втората част. Отвън се чу гласът на Тимур Тимурович. Той ядосано обясняваше нещо на някакъв свой събеседник. Бързо върнах книжата на бюрото горе-долу в същото положение, в което ги бях намерил, и се втурнах към прозореца — не знам защо ми хрумна да се скрия зад пердето. Но то висеше съвсем близо до стъклото.

Гласът на Тимур Тимурович гъгнеше почти пред вратата — той изглежда хокаше някой от санитарите. Прокраднах се и надникнах през ключалката. Не се виждаше никой — вероятно стопанинът на кабинета и неговият събеседник се намираха на няколко метра от завоя.

По-нататъшните ми действия бяха предимно инстинктивни. Бързо излязох от кабинета, претичах на пръсти към отсрещната врата, шмугнах се през нея и се озовах в някакъв тъмен прашен килер. Направих го тъкмо навреме. Разговорът зад завоя секна и в следващия момент през процепа в тесния сегмент от коридора зърнах Тимур Тимурович. Той изпсува тихо и изчезна в кабинета си. Преброих до тридесет и пет (не мога да си обясня защо пък точно до тридесет и пет — нищо в живота ми никога не е било свързано с това число), изскочих навън и безшумно се затичах към стаята си.

 

 

Никой не забеляза, че се връщам — коридорът беше пуст, а съседите ми спяха. Няколко минути след като си легнах, отвън се разнесе мелодичният сигнал за края на почивката; почти веднага влезе Барболин и каза, че в стаята щели да пръскат за хлебарки, та днес сме щели да имаме лечебно-естетически упражнения още веднъж.

Изглежда, че атмосферата в лудницата поражда в човека покорство. На никого и през ум не му минаваше да възроптае или да каже, че Аристотел не може да бъде рисуван толкова дълго. Само Мария измънка под носа си нещо нечленоразделно мрачно. Забелязах, че се е събудил в лошо настроение. Може би бе сънувал нещо, защото щом като стана, започна да проучва отражението си в огледалото на стената. Май не му хареса особено — няколко минути той с въртеливи движения на пръстите масажира кожата около очите си.

Влезе в стаята за естетически упражнения с голямо закъснение и дори през ум не му мина да рисува Аристотел, както безропотно го правехме всички останали, включително и аз. Седна в ъгъла, върза около главата си една жълта панделка. Тя изглежда трябваше да запази прическата му от бъдещите ветрове в неговото психическо измерение. После ни загледа с такава физиономия, сякаш ни виждаше за първи път.

Не знам за вятъра, но в стаята явно започнаха да се трупат буреносни облаци. Володин и Сердюк не обръщаха на Мария никакво внимание и аз реших, че няма смисъл да отдавам значение на разни подробности. Все пак мълчанието ме потискаше, затова реших да го наруша.

— Простете, господин Сердюк, ще ви засегна ли, ако се опитам да ви заговоря? — попитах аз.

— О, не — любезно отвърна Сердюк, — моля.

— За Бога, не приемайте въпроса ми за нетактичен, но защо се озовахте тук?

— Защото бях капитулирал — каза Сердюк.

— Така ли? Нима могат да вземат за лечение някого, защото е капитулирал?

Сердюк ме изгледа продължително.

— Писаха го суицидално-скитнически синдром на фона на делириум. Макар че никой не знае какво е това.

— Обяснете ми по-подробно — помолих го аз.

— Какво да ви обяснявам? Бях се скатал в едно мазе на шосе „Нагорное“. По съвсем лични и много важни причини си лежах там в мъчително съзнание. И не щеш ли, точно тогава идва един с фенерче и автомат. Иска ми документите. Е, показах му ги. Той, естествено, ми иска пари. Дадох му всичко, което имах — двайсетина хиляди. Та прибира той парите, обаче се мотае нещо, не си тръгва. Ама и аз: вместо да се обърна на другата страна и да го забравя, да взема да го заговоря. Какво, викам, си се втренчил с тия зъркели, малко ли са ти бандитите горе? Той обаче излезе бъбриво ченге — после разбрах, че бил завършил философския факултет. А, защо, вика, много са. Само че не нарушават установения ред. Питам го: как така? Ами така, казва. Нормалният бандит какво прави? Щом го погледнеш, и ти става ясно, че само се чуди кого да убие и да обере. Обраният пък, продължава той, също не нарушава установения ред. Лежи си с пробития череп и си мисли — ето на, обраха ме. А ти — на мен ми вика — стоиш тука и явно разсъждаваш за съвсем други работи… Сякаш не вярваш на нищо, дето е наоколо. Или се съмняваш.

— А вие какво? — попитах.

— Ами аз какво — каза Сердюк. — Да взема, че да му изтърся: може пък наистина да се съмнявам. Нали източните мъдреци казват, че светът е една илюзия. За източните мъдреци, естествено, го казах тъй, че да е на нивото му. Примитивно. Тогава като се зачерви и като вика: „Безобразие! В университета дипломната ми работа беше за Хегел, а сега се разкарвам с тоя автомат. Ти пък си прочел там нещо в «Наука и религия» и си мислиш, че можеш да се вмъкнеш в някакво мазе и да се съмняваш дали светът е реален.“ С една дума, първо ме прибраха ония, а после тия тука. На корема си имах драскотина — бях се порязал с парче от счупена бутилка, та заради тая драскотина ме писаха със суицид.

— Аз пък — ненадейно се намеси Мария — тия, дето се съмняват, че светът е реален, направо бих ги пратил на съд. Те не са за лудницата, а за затвора. Дори за по-лошо място.

— Защо? — попита Сердюк.

— Да обяснявам ли? — враждебно каза Мария. — Я ела тук да ти обясня.

Той стана от стола си до вратата, отиде до прозореца, изчака Сердюк и посочи с мускулестата си ръка навън.

— Виждаш ли ей онзи мерцедес шестстотин?

— Виждам го — отвърна Сердюк.

— Пак ли ще кажеш, че е илюзия?

— Напълно възможно е.

— Знаеш ли кой се вози в тази илюзия? Търговският директор на нашата лудница. Казва се Вовчик Малой, но му викат Ницшеанеца. Виждал ли си го?

— Виждал съм го.

— Какво ти е мнението?

— Бандит, то е ясно.

— Ами помисли тогава. За да си купи такава кола, въпросният бандит може да е убил десет души. И какво излиза? Щом тя е илюзия, значи, десет човека са жертвали живота си за тоя дето духа, така ли? Какво мълчиш? Усещаш ли накъде отива работата?

— Усещам — мрачно каза Сердюк и се върна на мястото си. Мария изглежда също почувства влечение към рисуването. Взе от ъгъла своя скицник и седна при другите.

— Не, — рече той и с присвити очи се взря в бюста на Аристотел, — ако някога искаш да излезеш оттук, трябва да четеш вестници, ама да изпитваш и емоции. А не да се съмняваш дали светът е реален. Само при съветската власт живеехме сред илюзии. А сега светът стана реален и познаваем. Разбра ли?

Сердюк мълчеше и рисуваше.

— Какво, не си ли съгласен?

— Трудно ми е да ти отговоря — мрачно каза Сердюк. — Че е реален, не съм съгласен. А че е познаваем, отдавна съм го разбрал. По миризмата.

— Господа — обадих се аз, защото усещах, че назрява свада и трябва се опитам да отклоня разговора в някоя неутрална посока, — знаете ли защо рисуваме точно Аристотел?

— Ама този Аристотел ли е? — запита Мария. — Пък аз се чудя каква е тая сериозна физиономия. Де да знам защо. Сигурно защото е първото, което са намерили в склада.

— Стига глупости, Мария — рече Володин. — Тук няма нищо случайно. Нали одеве лично ти нарече всички неща с истинските им имена. Защо всички ние сме в откачалницата? Защото искат да ни върнат към реалността. Точно затова рисуваме този Аристотел, защото реалността с мерцедесите шестстотин, в която ти, Мария, искаш да се впишеш, я е измислил той.

— Какво искаш да кажеш, че преди не е съществувала ли? — попита Мария.

— Не е съществувала — отсече Володин.

— Ама как?

— Няма да можеш да разбереш.

— Опитай се да ми обясниш де — каза Мария. — Може пък да разбера.

— Добре, кажи ми, защо този мерцедес е реален? — попита Володин.

Няколко секунди Мария мъчително мисли.

— Защото е от желязо — отговори той. — А желязото можеш да отидеш и да го пипнеш.

— Тоест, имаш предвид, че реален го прави някаква субстанция, от която е изработен?

Мария се замисли.

— Общо взето, да.

— Е, затова рисуваме Аристотел. Защото преди него не е имало никаква субстанция — заключи Володин.

— Какво е имало тогава?

— Имало е един главен небесен автомобил — поясни Володин, — в сравнение с който твоят мерцедес шестстотин е направо боклук. Небесният автомобил е бил абсолютно съвършен. И всички понятия и образи, отнасящи се до автомобилността, са се съдържали само в него. А тъй наречените реални автомобили по пътищата на древна Гърция са били смятани просто за негови несъвършени сенки. Нещо като проекции. Разбра ли?

— Разбрах. И после какво?

— И после Аристотел казал, че главният небесен автомобил, естествено, съществува. И всички земни коли, естествено, са просто негово изкривено отражение в мътното и грапаво огледало на битието. В ония времена подобни неща не е можело да се оспорват. Но освен първообраза и отражението, казал Аристотел, има още нещо. Материалът, приемащ формата на автомобила. Субстанцията, способна да самосъществува. Желязото, както се изрази ти. Та точно тази субстанция е направила света реален. От нея започнала цялата шибана пазарна икономика. Защото едно време всички неща на Земята са били просто отражения. А кажи ми, каква реалност може да има в едно отражение? Реално е само това, което създава въпросните отражения.

— Знаете ли — тихо се обадих аз — въпросът е доста сложен.

Володин игнорира думите ми.

— Разбра ли? — попита той Мария.

— Разбрах — отговори Мария.

— Какво разбра?

— Разбрах, че си пълна откачалка. Какви ти автомобили в древна Гърция?

— Пфу — каза Володин. — Колко дребнаво и безпогрешно. Тебе май скоро наистина ще те изпишат.

— Дай, Боже — рече Мария.

Сердюк вдигна глава и го изгледа съсредоточено.

— Мария, мисля, че напоследък доста си се увълчил. В духовен смисъл.

— Трябва да изляза, ясно ли ти е? Не искам животът ми да мине между стените на лудницата. След десет години кой ще ме погледне?

— Голям глупак си, Мария — презрително каза Сердюк. — Толкова ли не разбираш, че вашата любов с Арнолд може да съществува само тук?

— Затваряй си плювалника, скапаняко! Че ей сега ще ти спукам черепа с този бюст.

— Хайде опитай де. Нещастник! — пребледня Сердюк и стана от стола си. — Хайде де!

— Хич няма да опитвам — отговори Мария и също скочи, — просто ще го направя и толкоз. За подобни приказки си убит.

Той направи крачка към масата и грабна бюста.

Останалото трая не повече от няколко секунди. Двамата с Володин скочихме от местата си. Той сграбчи втурналия се към Мария Сердюк. С лице, изкривено в яростна гримаса, Мария вдигна бюста нагоре и пристъпи към Сердюк. Аз блъснах Мария и видях, че Володин е сграбчил Сердюк така, че е притиснал ръцете му към тялото, и че ако Мария все пак го удари с бюста, той няма да може да се предпази. Опитах се да разединя ръцете на Володин, здраво обхванали през гърдите Сердюк, който се усмихваше блажено със затворени очи. Изведнъж забелязах, че Володин с ужас гледа някъде зад мен. Обърнах се и видях мъртвото гипсово лице с прашните бели очни ябълки бавно да се стоварва върху главата ми откъм оплютото от мухите варосано небе.