Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (10)

9

Но кой бе този четвърти, наистина? Не се знае. Може да е бил дяволът, издигнал се от вечния мрак, за да отмъкне някоя и друга греховна душа. Може да е бил Бог, който след определени събития предпочитал да слезе на земята инкогнито и гледал да не прави особено впечатление на околните, а общувал, както обикновено, предимно със страдалци и грешници. А може (и е най-вероятно) да е бил някой трети. Много по-реален от всички насядали около огъня, защото ако няма и не може да има гаранция, че Володин, Колян и Шурик, всички тия петли, богове, дяволи, неоплатоници и двайсети конгреси са съществували, тогава ти, ти, дето допреди малко си седял до огъня, ти поне съществуваш наистина и нима това не е най-първото, което изобщо някога е било?

 

Чапаев остави ръкописа върху бюрото и се загледа през полукръглия прозорец на кабинета си.

— Петка, струва ми се, че писателят в теб е множко — каза накрая. — Едно обръщение към всъщност несъществуващия читател е доста евтин трик. Защото, ако освен мен някой друг прочете невероятната ти история, бъди сигурен, че изобщо няма да помисли за очевидния факт на съществуването си. По-скоро ще си представи как пишеш въпросните редове. И се страхувам…

— Аз пък не се страхувам от нищо — прекъснах го нервно и запалих цигара. — Отдавна не ме интересува. Просто записах последния от кошмарите си така, както мога. А този абзац се появи… Как да кажа… По инерция. След разговора ми с господин барона.

— Какво всъщност ти каза той? — попита Чапаев. — Като имам предвид, че се върна с жълта папаха, двамата сте провели доста емоционален разговор.

— О, да — отговорих. — Общо взето ме посъветва да се изпиша от болницата. Той оприличи на лудница света с неговите непрекъснати тревоги и страсти, мисли за нищото и бягство заникъде. И още — ако правилно съм го разбрал — обясни ми, че всъщност я няма нито лудницата, нито него самия, нито дори вас, драги ми Чапаев. Че съществувам само аз.

— Хм. Тъй си го разбрал, значи. Интересно. Пак ще се върнем на въпроса, обещавам ти. А колкото до съвета му да се изпишеш от лудницата, според мен, е казано много точно. Не знам защо аз не съм се сетил. Наистина, вместо да изпадаш в ужас от всеки пореден кошмар, пораждан нощем от болното ти съзнание…

— Моля? — попитах. — Моето болно съзнание ли поражда кошмара или кошмарът поражда съзнанието ми?

— Все едно е — махна с ръка Чапаев. — Всички тия постановки ти вършат работа, само колкото да се отървеш от тях завинаги. Където и да си, в който и свят да се озовеш, ако живееш по неговите закони, използвай ги, за да се освободиш от тях. Изпиши се от болницата, Петка.

— Струва ми се, че разбирам вашата метафора — казах. — Ами после? Дали ще ви видя отново?

Чапаев се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.

— Обещавам ти.

Изведнъж се чу звън и горното стъкло се изсипа на пода. Строшилият го камък се удари в стената и падна до бюрото. Чапаев се приближи до прозореца и внимателно надникна навън.

— Тъкачите ли са? — попитах.

— Съвсем са се опиянчили — кимна той.

— Защо не поговорите с Фурманов?

— Не мисля, че е способен да се справи с тях — отвърна Чапаев. — Той остава техен командир, само защото им дава точно онези нареждания, които те искат да чуят. Достатъчно е веднъж да допусне сериозна грешка, и веднага ще си намерят нов началник.

— Да си призная, доста ме тревожат. Имам усещането, че ситуацията е извън всякакъв контрол. Не си мислете, че изпадам в паника, но в един прекрасен момент всички ние може да… Нали знаете какво стана през последните няколко дни.

— Довечера всичко ще свърши — каза Чапаев и ме изгледа съсредоточено. — Между другото, щом изразяваш безпокойство по проблема, който наистина е много сериен, защо не вземеш участие в него? Помогни ми малко да разсеем хората. Накарай ги да видят, че ние също сме въвлечени в тази вакханалия. Те трябва да почувстват, че с тях сме едно цяло.

— Как?

— Днес ще има нещо като концерт. Бойците ще представят разни ъ-ъъ… неща. Който каквото може. Искаш ли да застанеш и да им издекламираш нещо революционно? Както направи в „Музикалната кутийка“? Почувствах се засегнат.

— Знаете ли, не съм сигурен, че ще се впиша в стилистиката на подобен концерт. Страхувам се…

— Нали преди малко каза, че от нищо не се страхуваш — прекъсна ме Чапаев. — И после, гледай по-широко на нещата. В края на краищата ти също си един от моите бойци и всичко, което трябва да направиш, е да покажеш на какво си способен.

За момент ми се стори, че в думите му има голяма доза подигравка; дори си помислих, че е реакция от текста, който току-що му бях прочел. Но после разбрах, че е възможно и друго обяснение. Просто е искал да ми покаже, че при поглед от реална перспектива изчезва цялата йерархия в професиите на хората и няма особена разлика между един от най-известните поети в Петербург и някакви си полкови дарования.

— Е, добре — склоних аз, — ще опитам.

— Чудесно. Тогава до довечера.

Той се обърна към бюрото и потъна в изучаване на разгърнатата карта. Върху нея се свличаха купчина книжа, сред които няколко телеграми и два-три плика, запечатани с червен восък. Тракнах токове (Чапаев изобщо не забеляза сарказма, който вложих в това действие), излязох от кабинета, изтичах надолу по стълбата и на вратата се сблъсках с влизащата от двора Анна. Тя беше с рокля от черно кадифе, затворена до шията и дълга до петите; от всичките й дрехи тази й отиваше най-много.

Наистина се сблъсках с нея в буквалния смисъл. Ръцете ми, инстинктивно протегнати напред, за миг я обгърнаха в несъзнателна и неловка, но въпреки това — вълнуваща прегръдка. В следващия миг отскочих назад като ударен от ток, препънах се в стълбата и се проснах по гръб. Сигурно всичко изглеждаше ужасно нелепо. Но Анна не се изсмя, напротив, на лицето й се изписа уплаха.

— Главата ли си ударихте? — тя се наведе загрижено над мен и ми подаде ръка.

— Не — казах, поемайки дланта й, и се изправих. — Благодаря.

Тя не дръпна ръката си. За секунда настана неловка пауза и тогава, неочаквано за самия себе си, заговорих:

— Анна, как не разбирате, че всъщност не аз съм такъв, а вие, вие ме правите най-смешното същество на света?

— Аз ли? Защо?

— Нима не виждате?… Изпратена сте от Бога или от дявола, не знам точно от кого, за мое наказание. Преди да ви срещна, нямах понятие колко съм безобразен. Не, не разглеждан отделно, а в сравнение с висшата и недосегаема красота, която вие символизирате за мен… Вие сте като огледало, отразяващо всичко свидно и имащо за мен смисъл и значение. И само вие, Анна, чувате ли, само вие можете да върнете в живота ми светлината и смисъла, изчезнали след мига, когато ви видях за първи път във влака. Единствено вие сте способна да ме спасите — казах на един дъх.

Лъжех я, разбира се. С нейната поява от живота ми не бяха изчезнали никаква кой знае каква светлина или смисъл, просто защото там ги нямаше, но докато го казвах, всяка произнасяна дума ми се струваше свята истина. Анна ме слушаше мълчаливо и изразът върху лицето й постепенно започна да става недоверчив, примесен с недоумение — като че ли най-малко бе очаквала да чуе от мен подобно нещо.

— Но как бих могла? — попита тя и свъси вежди. — Бих се радвала да ви спася, повярвайте ми, но какво точно трябва да направя?

Ръката й оставаше в морята и аз изведнъж почувствах как гореща вълна от налудничава надежда заля гърдите ми.

— Знаете ли, Анна — заговорих бързо, — нали обичате да се возите? Спечелих от Котовски конете му. Тук в имението е неудобно, затова хайде довечера, щом се мръкне, да се повозим извън града!

— Какво? — попита тя. — Защо?

— Какво значи „защо“? Предположих, че… По лицето й се изписаха умора и отегчение.

— Боже мой — каза тя и дръпна ръката си. — Колко долнопробно! Предпочитам просто да миришехте на лук като миналия път.

Заобиколи ме, бързо се качи нагоре по стълбите и без да почука, влезе в кабинета на Чапаев. Останах за малко на мястото си, а щом си възвърнах контрола върху лицевите мускули, излязох на двора. След кратко търсене намерих Фурманов. Беше в щабната барака. Изглежда, окончателно се бе настанил в нея. Върху масата до огромното мастилено петно сега стоеше самовар с водевилен ботуш на тръбата — изглежда служеше за нещо като мях за раздухване на жарта. До самовара върху някакви парцали бе нарязана сельодка. Казах на Фурманов, че довечера ще декламирам революционни стихове и го оставих да пие чай в компанията на двама тъкачи (бях сигурен, че под масата криеха водка). Минах през портата и бавно поех към гората.

Странно, но почти не мислех за одевешното обяснение с Анна. Дори не ме беше кой знае колко яд на себе си. Е, мярна ми се мисълта, че тя всеки път сякаш ме разиграва, като ми дава възможност за примирие и после, щом се хвана на въдицата, ме поставя в ужасно глупаво положение. Но дори и тази мисъл изчезна, без да положа никакви усилия.

Просто вървях нагоре и се оглеждах наоколо. Скоро улицата свърши. Изминах още няколко метра, свърнах встрани и надолу, седнах и се облегнах на едно дърво.

Сложих на коляното си сгънат на две лист хартия и доста бързо написах един текст като за тъкачите — както ме бе помолил Чапаев, в духа на „Музикалната кутийка“, тоест сонет със съвсем накъсан, като накълцан от шашки ритъм и начупена рима. Но когато бе готов, изведнъж се сепнах, че не съм вмъкнал никаква революционна символика и се наложи да преработя последните няколко реда. Най-после всичко бе готово. Прибрах изписания лист в джоба на гимнастьорката си и тъкмо понечих да си тръгна, когато изведнъж усетих, че мъничкото усилие, което направих, за да напиша това стихотворенийце за тъкачите, е пробудило в мен заспалата творческа сила. Над главата ми се простря някакво невидимо крило и абсолютно всичко загуби смисъл. Спомних си за смъртта на Негово величество (Фурманов бе донесъл мрачната вест) и върху бялото пространство на листа от само себе си се изля един чист, пронизан от междинни рими анапест, които сега ми се видя като невъзможно ехо от миналото:

Два моряка сред мрак

към гора и към вятър обърнати,

днес разсичат шубрак

с тъмна кожа на мощни плещи.

А сърца им — далеч,

под каиши, в куршуми обгърнати,

и нозе им — подпори,

край които поток ромони.

Уморен е сега императорът.

Пътища влачат се,

колене, рамене —

разнебитени, с пукот възглух,

в храсталака — лица,

санитари брадясали храчат все

и какво още не

от разпада на руския дух.

Той не чува псувни,

ни гласа на подмолни съветници,

ни как някой крещи,

ни отнейде как пушка трещи…

Императорът сбогува се

с лес, слънчев лъч и несретници.

Не му пука дори

кой за него какви ги реди.

Той ще викне към тях:

„In the midst of this stillness and sorrow,

In these days of distrust

May be all can be changed — who can tell?

Who can tell what will come

To replace our visions tomorrow

And to judge our past?“^[1]

Туй да кажа бе моята цел.

Никак не ми се виждаше странно, че императорът говори на английски. Само това липсваше: преди смъртта си (или преди не знам какво — така и не разбрах) да почне да се изразява на език, осквернен от декретите на Совнаркома. Къде по-чудни ми се видяха тия санитари — изобщо не можех да разбера какво означаваха. Впрочем, никога не съм разбирал стиховете си напълно и отдавна се досещах, че авторството е нещо съмнително. Всичко, което се иска от човека, взел перото и навел се над листа хартия, е да подреди безбройните разхвърляни из душата му дупки на ключалки в една линия така, че през тях върху листа изведнъж да падне слънчев лъч.

Когато се върнах в имението, представлението беше вече в разгара си. В ъгъла на двора се издигаше импровизирана естрада, която тъкачите бяха сковали набързо от дъските на разтурената ограда. Бойците седяха по надовлечени отвсякъде пейки и столове и внимателно наблюдаваха какво става на сцената. Видях, че от нея смъкват за юздите един кон, съпровождан от гръмогласния смях и шегите на присъстващите — изглежда клетото животно притежаваше някакъв талант и го бяха накарали да го демонстрира. После до ръба на естрадата застана един слаб човек със сабя на кръста и с лице на селски атеист. Доколкото разбрах, изпълняваше функциите на конферансие. Той изчака шумът от гласове да стихне и тържествено каза:

— Кон с два х… я не е шега работа. Сега следва изпълнението на редник Страмински, който може да изговаря руски думи с гъза си, и преди освобождението на народа е работил като цирков артист. Говори тихо, така че моля да мълчите и да не цвилите.

На сцената излезе един плешив младеж с очила. С изненада отбелязах, че за разлика от повечето Фурманови хора, чертите на лицето му са наистина интелигентни и в тях няма нищо животинско. Беше от често срещания тип вечни зевзеци, с лице, набръчкано от честите гримаси на страдание. Той направи знак да му подадат табуретка, опря се на нея с ръце и застана към залата странично, но с лице, обърнато към зрителите.

— Велики Нострадамус — започна той, — отговори, колко още кървавата хидра на врага ще се съпротивлява на Червената Армия.

Той много ясно изговори „а“-то след „н“^[2], поради което след споменатото име сякаш се появи сянката на някой настрадал се герой от мрачните пролетарски митове. Невидимият Нострадамус отговори:

— Не много.

— А защо тогава кървавата хидра на врага продължава да се съпротивлява? — попита устата.

— Антантата — отговори невидимият събеседник.

По време на отговорите устните на застаналия на сцената не помръдваха, но пък той правеше бързи движения с надупения си задник. Стана дума за политиката, за здравето на вождовете (носеха се слухове, че Ленин е получил поредния инсулт и са го откарали в Горки и че при него пускат да влезе само началникът на охраната), и залата притихна като омагьосана.

Веднага разбрах каква е работата. Някога, много отдавна във Флоренция бях видял един уличен артист, който говореше с корема си и викаше духа на Данте. Застаналият на сцената разиграваше нещо подобно, с тази разлика, че отговорите, давани от „духа“ можеха да те накарат да предположиш, че Нострадамус е пръв марксист в Европа. Че застаналият на сцената говореше с корема си, беше ясно от особеното звучене на отговорите — ниско, някак гукащо и малко мъгляво. Не можех да разбера само, защо му беше изтрябвало да убеждава тъкачите, че говори със задника си.

Наистина изключително интересен въпрос. Отначало си помислих, че на червените тъкачи не бива да се демонстрира разговор с дух, защото според тях не съществуват никакви духове. Но после ме изненада една догадка — изведнъж разбрах, че не е там работата. Страмински или не знам как точно се казваше, бе усетил, че у дадената публика жив интерес може да предизвика само нещо неприлично. В това отношение неговият талант беше напълно неутрален (доколкото знам, говорещите с корема си използват дори не него, а просто умеят да издават звуци, без да отварят устата си), затова му е трябвало да го представи като нещо непристойно-отвратително.

О, колко ме беше яд, че тук го няма някой от символистите, например Сологуб! Или още по-добре Мережковски. Нима би могъл да се намери по-дълбок символ? Или най-точно — по-широк? Такава, мислех си, ще бъде съдбата на всички изкуства в онзи безизходен тунел, към който ни тегли локомотивът на историята. Щом един коремоговорящ циркаджия трябва да прибегне до подобни трикове, за да поддържа интерес към себе си, какво остава за поезията? Тя изобщо няма да намери място в новия свят, или по-точно, място ще има, но стиховете ще са интересни, само ако се знае и е документирано, че авторът им има два х… я или че в най-лошия случай може да декламира със задника си. Защо, мислех си, защо всеки социален катаклизъм в нашия свят води дотам, че на повърхността изплува тъмният бълвоч, който кара всички останали да живеят по неговите подли и законспирирани закони?

Междувременно коремоговорящият предсказа близък крах на царството на капитала, после разправи някакъв допотопен виц, който залата не разбра, и на сбогуване издаде няколко дълги звука от физиологично естество, които аудиторията прие със смях на благодарност.

Конферансието излезе и съобщи моето име. Изкачих се по пружиниращите стъпала, застанах в края на сцената и мълчаливо изгледах събралите се. Трябва да кажа, че гледката не беше от най-приятните. Случва се в стъклените очи на някой препариран глиган или елен да се долови нещо смислено, някакво доизграждано от ума на наблюдателя чувство, което биха изразявали очите на животното, ако изглеждаха точно по същия начин, но бяха живи, а не стъклени. И в случая бе почти така, само че обратно. Макар множеството вперени в мен очи да бяха живи, а отразеното в тях чувство да изглеждаше разбираемо, аз знаех, че те изобщо не изразяват това, което си мисля. Всъщност никога през живота си нямаше да успея да разшифровам едва мъждукащия в тях разум. Пък едва ли си и струваше.

Не всички ме гледаха — Фурманов беше пиян и си приказваше нещо с двамата си адютанти (етимологията на тази длъжност в техния случай несъмнено сочеше към ада). На един от задните редове забелязах Анна — тя с презрителна усмивка дъвчеше сламка. Не мисля, че усмивката бе адресирана към мен, тя дори не гледаше към сцената. Беше със същата дълга рокля от черно кадифе, както преди около два часа.

Изпънах единия си крак напред, скръстих ръце на гърдите си, но продължавах да мълча и да гледам някъде към пътеката между редовете. Скоро в залата се надигна ропот; за няколко секунди той се разрасна и се превърна в доста силен шум, на фона на който ясно се чуваха подсвирквания и подвиквания. Тогава с пресилено тих глас заговорих:

— Господа, моля да ме извините, че се обръщам към вас чрез устата си, но нямах нито време, нито подходящ случай да се науча на приетите тук форми на общуване…

Първите ми думи не чу никой, но към края на фразата шумът стихна дотолкова, че се чуваше бръмченето на рояците мухи над редовете.

— Другарят Фурманов ме помоли да ви издекламирам някакви стихове, нещо революционно. В тази връзка аз като комисар бих искал да направя следната забележка. Другарят Ленин ни предупреждаваше да не се увличаме прекомерно от експерименти в областта на формата. И нека другарят, който бе на сцената преди мен, да не се обижда, да, да, вие, другарю. Дето говорехте с гъза си. Ленин ни учеше, че изкуството е революционно не когато е външно необичайно, а когато дълбоката му същност е изпълнена с пролетарска идея. И като пример ще ви прочета едно стихотворение. В него става дума за живота на разни князе и графове, но същевременно то е образец на пролетарска поезия.

По редовете се възцари окончателна и пълна тишина. Отдавайки сякаш чест на невидим цезар, вдигнах ръка над главата си и в обичайния си стил, без никаква интонация, само с кратки паузи между стиховете, издекламирах следното:

Княгиня Мешчерская имала една чудно хубава дреха —

рокля от черно като испанската нощ кадифе.

Облечена с нея, посрещнала един столичен приятел техен.

А той, щом я зърнал, затреперил и избягал незнайно къде.

„О, каква мъка, каква отмала — княгинята си рече.

— Дали пък да не изсвиря нещо от Брамс написано?“

Докато гостът в това време, скрит зад завесата, разсъблечен

страстно милвал едно геврече, в черен цвят боядисано.

Тази история е невероятна за децата, що дори не са чували,

че освен селската и работническата класи,

у нас едно време експлоататори са съществували,

които са пиели кръвта на народните маси.

Затова пък днес всеки трудещ се има право и може

да си наниже геврече, както някога графове и велможи.

Няколко секунди над редовете цареше тишина, но после изведнъж избухнаха такива аплодисменти, каквито не ми се бе случвало да получавам дори в „Бездомното куче“. С крайчеца на окото си забелязах, че Анна е станала от мястото си и тръгва по пътеката — но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Да си призная, бях истински поласкан и дори забравих за всичките си горчиви мисли относно тукашната публика. Като се заканих с юмрук на някой невидим, аз бръкнах в джоба си, извадих браунинга и гръмнах два пъти във въздуха. В отговор последва възторжен рев и канонада от израслата над редовете гора от дула. Поклоних се кратко, слязох от сцената, подминах групата тъкачи, все още ръкопляскащи встрани от естрадата, и поех към имението.

Успехът донякъде ме опияни. Мислех си, че истинското изкуство се различава от фалшификатите по това, че успява да намери път и до най-закоравялото сърце. Изкуството е способно, макар и за миг, да издигне дори най-безнадеждната жертва на световния инфернален^[3] транс до небесата, до пълната и от нищо не помрачавана свобода. Впрочем, доста бързо изтрезнях. Бодна ме извънредно болезнената за самолюбието ми догадка, че са ми ръкопляскали, просто защото стиховете са им се сторили нещо като мандат, който с още няколко градуса разширява областта на безнаказаното своеволие. Към даденото от Ленин разрешение „граби награбеното“ се добавяше и не много ясното позволение „да си нанижеш геврече“.

Прибрах се в стаята, легнах на дивана и подложил ръце под тила си, зареях поглед нагоре. Осени ме мисълта, че всичко преживяно през последните два или три часа е великолепно отражение на вечната и неизменна съдба на руския интелигент. Тайно да пише стихове за червени знамена, а да печели от оди за имения ден на началника на полицията. Или обратното: с вътрешния си взор да вижда последното явяване на Негово величество, а на глас да възпява окачването на графски гевречета по мазолестите гениталии на пролетариата. Винаги, мислех си, винаги ще бъде така. Дори да допуснем, че властта в тази страшна държава се падне не на някоя от сражаващите се за нея клики, а просто на мошеници и крадци като тия, дето посещават разните там „Музикални кутийки“, руският интелигент пак ще се втурне към тях за поръчка като същински кучешки фризьор.

Мислех за всичко това вече в полусън, от който в реалността ме върна ненадейно почукване.

— Да, да — извиках аз и дори не си направих труда да се надигна от леглото, — влезте!

Вратата се отвори, но не влезе никой. Изчаках няколко секунди, но после не издържах и вдигнах глава. На прага с все същата затворена черна рокля стоеше Анна.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

— Да, разбира се — казах аз и станах. — Заповядайте. Седнете.

Анна седна в креслото. Секундата, през която бе с гръб към мен, ми стигна точно за да мога с финт да изритам под леглото падналата на пода скъсана партенка.

Анна сложи ръце върху коленете си и няколко секунди ме наблюдава с поглед, замъглен сякаш от някаква неясна мисъл.

— Искате ли да запалите? — попитах.

Тя кимна. Извадих цигарите си, сложих ги на масата пред нея, поставих чинийката, служеща ми за пепелник, и запалих клечка кибрит.

— Благодаря — каза тя, издуха нагоре тънка струйка дим и отново замря. Имах чувството, че в нея се води някаква борба. Понечих да й кажа нещо банално, колкото да завържа разговор, но навреме се овладях, защото се сетих как обикновено свършва това. Изведнъж обаче Анна сама заговори:

— Не бих казала, че стихотворението ви за княгинята ми хареса, но в сравнение с останалите участия в концерта прозвуча доста силно.

— Благодаря.

— Между другото, цяла нощ четох ваши стихове. Намерих една книга в гарнизонната библиотека.

— Коя?

— Не знам. Първите страници ги нямаше, изглежда са ги откъснали, за да си свиват цигари.

— А как познахте, че е моя?

— Няма значение. Попитах библиотекаря. Там имаше едно стихотворение по творба на Пушкин. Че когато отваряш очи, наоколо е само сняг, пустиня и мъгла, но после, после беше много хубаво. Как беше… Чакайте, сама ще се сетя. Аха. „Все още в нас гори желание, то влакове безброй зове и пърха нашето съзнание, но всъщност никъде не е.“

— А, да — казах. — Книгата се нарича „Песни от царството «Аз»“.

— Какво странно заглавие. В него има някакво самодоволство.

— Не, не става дума за самодоволство. Просто в Китай имало някакво царство, наречено с едничката буква „У“. Винаги ме е учудвало. Разбирате ли, понякога казваме: „у мене“, „у нас“, а в случая е само „У“. Сякаш сочи нещо, от което нататък няма думи и човек може да каже само „у“, но у кого точно — не може да каже.

— Чапаев щеше веднага да ви попита какво искате да кажете с това „аз“.

— Питал ме е вече. Колкото до книгата (тя впрочем, е една от най-слабите, някой път ще ви дам други) мога да ви обясня. Някога много пътешествах и в един момент разбрах, че накъдето и да тръгна, всъщност се местя само в едно пространство и пространството съм аз самият. Тогава го нарекох „Аз“, сега обаче може би щях да го нарека „У“. Но както и да е.

— Ами другите? — попита Анна.

— Другите ли?

— Да. Защото много пишете за другите. Например — тя леко свъси вежди, вероятно, за да си спомни нещо — ето това: „Събрани в банята позната, с контешките си одеяния заудряха глави в стената, да смятат дни и разстояния… Противна мутра всеки беше, но търсех тяхната компания — на морга щом като смърдеше, и аз…“

— Достатъчно — казах — спомням си. Не мисля, че е най-доброто ми стихотворение.

— На мен пък ми харесва. Изобщо, Пьотър, вашата книга ужасно ми хареса. Но не отговорихте на въпроса ми — какво да правим с другите?

— Не разбирам напълно какво имате предвид.

— Щом всичко, което можете да видите, почувствате и разберете, се намира във вас самия, във вашето царство „Аз“, тогава значи, другите са просто нереални? Аз например?

— Повярвайте ми Анна — казах разпалено, — ако за мен има нещо реално на този свят, това сте вие. Толкова ми беше криво след нашето, нашето… как да го нарека… скарване, че…

— Аз съм виновна — каза Анна. — Наистина имам ужасен характер.

— Не, не, Анна! За всичко съм виновен само аз. Вие така търпеливо понасяхте нелепите…

— Хайде да не се състезаваме по вежливост. По-добре ми кажете, наистина ли означавам за вас тъй много, както се подразбира от някои изтървани от вас фрази?

— Вие значите за мен всичко — казах напълно искрено.

— Е, добре. Мисля, че ми предложихте една разходка с каляската? Извън града, нали? Тогава да тръгваме.

— Сега ли?

— Защо не? Поприближих се до нея.

— Анна, дори не можете…

— Много ви моля — каза тя, — не тук.

 

 

Минахме с каляската през портата и поехме наляво. Анна седеше до мен, по бузите й бе избила руменина и тя избягваше да ме гледа. Започна да ми се струва, че вече съжалява за аванса, който ми е дала. Стигнахме до гората без да си продумаме. Щом зелените арки на клоните се събраха над главите ни и разбрах, че сме скрити от нескромни погледи, спрях конете.

— Вижте какво, Анна — обърнах се към нея. — Повярвайте ми, високо ценя вашия порив. Но ако започвате да съжалявате за него, тогава…

Тя не ме остави да довърша. Обви ръце около шията ми и устните й затвориха устата ми. Всичко стана толкова бързо, че тя вече ме целуваше, докато аз още говорех. Естествено, предпочитах да не довърша фразата си, отколкото да й попреча.

Винаги съм намирал целувката за извънредно странна форма на контакт между хората. Доколкото знам, тя е едно от нововъведенията на цивилизацията. Защото знае се, че диваците от южните острови или жителите на Африка, още непрестъпили границата, отвъд която първоначално предназначеният за човека рай изведнъж става изгубен завинаги, не се целуват никога. Тяхната любов е проста и непосредствена; може и самата дума „любов“ да е неупотребима помежду им. Любовта всъщност възниква в самота, когато обектът й е другаде, и е насочена не толкова към онзи, или онази, които обичаш, колкото към далечния от оригинала образ, изграден от въображението. За да може истински да се появи трябва да умееш да си създаваш химери. Целувайки ме, Анна по-скоро целуваше един никога не съществувал човек, скрит зад впечатлилите я стихове. Откъде можеше да знае, че и аз самият, докато пишех тази книга, също го търсех мъчително. С всяко ново стихотворение се убеждавах, че е невъзможно да го намеря, защото го няма никъде. Думите, оставяни от него, бяха просто фалшификат и приличаха на следи от стъпала в гранита, издялани от робите. Чрез тези стъпала жителите на Вавилон доказвали, че някакво древно божество реално е слизало на Земята. Но всъщност нима едно божество не слиза на Земята точно по този начин?

Последната мисъл вече се отнасяше за Анна. Усещах нежното докосване на потрепващия й език. Очите й зад при-творените мигли бяха тъй близо, сякаш можех да се гмурна във влажния им блясък и да се стопя там завинаги. Накрая въздухът започна да не ни стига и нашата целувка свърши. Тя извърна лицето си встрани и сега го виждах в профил. Затвори очи и прокара език по устните си, сякаш бяха пресъхнали. Всички тези уж незначителни движения в друга ситуация нямаше да имат никакво значение или смисъл, но сега бяха невероятно вълнуващи. Изведнъж разбрах, че вече нищо не ни разделя, че всичко е възможно и ръката ми, легнала върху рамото й — това обикновено докосване, което допреди минута изглеждаше почти кощунство — просто и естествено легна върху гърдите й. Тя леко се дръпна, но веднага разбрах, че е само за да може дланта ми да не среща никакви препятствия по пътя си.

— За какво мислите сега? — попита тя. — Но честно.

— За какво мисля ли? — обгърнах шията й с ръце. — Че движението към върха на щастието прилича буквално на изкачване на планина…

— Не, не така. Откопчейте кукичката. Не така. Чакайте, аз сама. Извинете, че ви прекъснах.

— Да, то прилича на рисковано и трудно изкачване. Докато самото желание все още предстои, всички чувства са погълнати от процеса на катерене. Следващият камък, на който можеш да стъпиш, буренът, за който можеш да се хванеш… Колко сте прекрасна, Анна… За какво бях почнал… Да, целта дава на всичко това смисъл, но в отделните точки на движението тя напълно липсва. Всъщност, приближаването към целта е по-висше от самата цел. Мисля, че имаше един опортюнист на име Берщайн, който казва, че движението е всичко, а целта — нищо…

— Не Берщайн, а Бернщайн^[4]. Това как да ви го разкопчая… Откъде намерихте този колан?

— О Боже, Анна, искате да ме подлудите…

— Продължавайте да говорите — каза тя и ме погледна за миг, — само не ми се сърдете, ако за известно време няма да мога да участвам в разговора.

— Да — отметнах назад глава и затворих очи, — но най-важното в случая е, че щом се качите на върха, щом я постигнете, целта моментално изчезва. Всъщност, както и всички създадени от фантазията обекти, тя е неуловима. Представяте ли си, Анна, когато човек мечтае за най-прекрасната жена, тя присъства във въображението му с цялото съвършенство на красотата си, но щом я вземе в обятията си, всичко изчезва. Нещото, с което той се сблъсква, се свежда до съвкупност от най-обикновени и често пъти доста първични усещания, изпитвани предимно на тъмно… Ооо!… Но колкото и да са вълнуващи те, зовящата го допреди миг красота изчезва. Заменя я някакъв направо смешен стремеж. Тоест, красотата е недосегаема. По-точно, тя е досегаема, но сама по себе си, а това, което търси в нея опияненият от страстта разум, просто не съществува. Поначало красотата е дори… Не, не мога повече. Елате тук… а така. Да. Да. Добре ли ви е така? О, Боже мой… Как казахте, че се казвал човекът, който говори за движението и целта?

— Бернщайн — пошушна ми Анна.

— Не ви ли се струва, че думите му напълно важат и за любовта?

— Да — прошепна тя и леко ме ухапа за меката част на ухото. — Целта е нищо, движението е всичко.

— Движете се тогава, движете се, моля ви.

— А вие говорете, говорете…

— Какво да говоря?

— Няма значение, само говорете. Искам да чувам гласа ви, когато това стане.

— Добре. Ако трябва да продължа мисълта… Представете си, че всичко, което може да ти даде една прекрасна жена, е сто процента…

— Счетоводител…

— Да, сто. Значи, деветдесет процента тя ти дава, просто докато я виждаш, а останалото, заради което се води хилядолетното наддаване, е само един мъничък остатък. И първите деветдесет процента няма как да бъдат разложени на никакви съставни части, защото красотата е неопределима и неделима, каквито и да ги дрънка Шопенхауер. А колкото до останалите десет, те са просто съвкупност от нервни сигнали и нямаше да струват нищо, ако на помощ не им идваха въображението и паметта… Анна, моля ви, отворете за малко очи… Така… да, именно въображението и паметта. Знаете ли, ако ми се наложеше да напиша една наистина силна еротична сцена, щях да си послужа с няколко бегли фрази, а останалото щях да запълня с несвързан разговор като нашия… О Боже, Анна… Като нашия, който водим сега. Защото няма нищо за описване — умът трябва да си доизгради всичко сам. Лъжата и може би една от най-големите женски тайни… Ах, ти мое момиче от старото имение,… се крие в това, че красотата прилича на етикет върху нещо неизмеримо по-голямо, нещо неизразимо по-желано, отколкото е етикетът, и той само го означава, докато всъщност не крие нищо особено… Златен етикет върху празна бутилка… Магазин, където всичко е изложено на великолепно подредената витрина, а зад нея, в мъничкия, нежен, тесен, много тесен салон… Моля ви, мила, не бързайте… Да, салонът е празен. Спомнете си стихотворението, което декламирах на онези нещастници. За княгинята и гевречето… Ах, Анна… Колкото и да е примамливо, идва един момент, когато разбираш, че в центъра на черното геврече геврече геврече е пустота пустотаа пуустоооотааа!

 

 

— Какво? — възкликнах и вдигнах глава от възглавницата.

— Пустота! — отново се провикна някой зад вратата. — Може ли да вляза?

— Merde — промърморих, понадигнах се в кревата и с обезумял поглед огледах стаята, зад чийто прозорец синият здрач вече се сгъстяваше, — да ви вземат дяволите! Какво има?

— Може ли да вляза?

— Влезте.

Вратата се отвори. На прага стоеше някакъв рижав кривокрак мъжага. По принцип това беше моят ординарец (мисля, че се казваше Семьон, макар да не бях много сигурен), но сега, след няколкото седмици разложително влияние от страна на червените, не беше напълно ясно какво си е наумил, така че за всеки случай вечерно време сам си изувах ботушите и се стараех да не го срещам из двора.

— Какво, да не спиш? — попита той и огледа стаята. — Събудих ли те? Е, извинявай. Ти днес направо ни изненада. Виж какво ти подаряват бойците.

Върху одеялото пред мен тупна някакъв предмет, загърнат във вестник; миришеше неопределено познато. Отворих пакета. Вътре имаше геврече от тия, дето ги продаваха в хлебарницата на главния площад, само че съвсем черно и смърдящо на катран, с какъвто войниците си лъскат ботушите.

— Е, не се ли радваш? — попита ординарецът.

Вдигнах очи към него и той веднага заотстъпва назад. Преди още да съм напипал браунинга в джоба си, беше вече изчезнал през вратата и трите куршума, изпратени в правоъгълния й отвор, с ангелски гласове рикошираха в каменната стена на коридора.

— Всички. Жени. Са кучки — казах високо и рухнах върху леглото.

Доста дълго никой не наруши спокойствието ми. Навън се чуваше пиянско грачене. На няколко пъти отекнаха изстрели, после май настана продължителен и апатичен побой. От долитащите звуци разбирах, че концертът е прераснал в пълно безобразие. Беше твърде съмнително някой да успее да овладее разбушувалата се, според израза на петербургските либерали, народна стихия. Сетне в коридора, вратата закъм който дори не си направих труда да затворя, се чуха тихи стъпки. За миг ме осени надежда (нали има и пророчески сънища, помислих си), но тя бе толкова плаха, че щом видях широкоплещестата фигура на Котовски, не почувствах кой знае какво разочарование. Дори малко ме досмеша от мисълта, че пак е дошъл да се пазари за жребци и кокаин.

Беше облечен в кафяв костюм; на главата му имаше контешка широкопола шапка, а в ръцете си държеше по едно продълговато куфарче. Остави ги на пода и вдигна два пръста към периферията на шапката си.

— Добър вечер, Пьотър. Дошъл съм да се сбогуваме.

— Заминавате ли? — попитах.

— Да. Не знам защо вие оставате — рече Котовски. — Ако не днес — утре тъкачите ще опожарят всичко тук. Не разбирам на какво се надява Чапаев.

— Той се канеше до довечера да реши проблема. Котовски сви рамене.

— Знаете ли — каза, — проблемите могат да се решават по различен начин. Можеш просто да се напиеш до безсъзнание и тогава временно ще изчезнат. Но аз предпочитам да се оправя с тях, преди те да са започнали да се оправят с мен. Влакът тръгва в осем вечерта. Имаме още време. След пет дена сме в Париж.

— Аз оставам.

Котовски ме изгледа настойчиво.

— Знаете ли, че сте луд? — попита той.

— Разбира се.

— В крайна сметка вас тримата ще ви арестуват и Фурма-нов ще започне да командва.

— Това не ме плаши — казах.

— Значи не ви е страх, че ще ви арестуват? Е, всички ние, руските интелигенти, дори да сме в лудницата, продължаваме да имаме една тайна свобода a-la-Pushkine и може…

Изсмях се.

— Котовски, притежавате изключителната дарба да сте в унисон с моите мисли. Тъкмо днес си мислих на тази тема-Мога да ви разкажа какво всъщност е тайната свобода на руския интелигент.

— Ако няма да отнеме много време, ще ви бъда задължен — отвърна той.

— Преди около година, мисля, в Петербург се случи нещо интересно. Пристигат, значи, някакви социалдемократи от Англия (естествено, ужасиха се от онова, което видяха). С тях имахме среща на улица „Басейная“. По линия на Съюза на поетите. Там беше Александър Блок. Цяла вечер им раз-казва за същата тази тайна свобода, дето всички ние, както се изрази той, възпяваме след Пушкин. Тогава го видях за последен път — беше целият в черно и неописуемо мрачен. После си тръгна и англичаните, естествено, нищо не разбрали, започнаха да разпитват какво все пак е това Secret freedom^[5]. Но никой не можа да им го обясни като хората, докато един румънец, дето не знам защо беше заедно с тях, им каза, че схваща за какво става дума.

— Нима? — рече Котовски и си погледна часовника.

— Не се притеснявайте. Остана още малко. Той каза, че в румънския език имало подобен идиом: „хаз барагаз“ или нещо такова. Не помня как точно звучеше. Означавало буквално „подземен смях“. През средните векове Румъния често била нападана от номадски племена, затова селяните си строели огромни землянки, цели подземни къщи, и щом на хоризонта се вдигнел облак прах, криели там добитъка си. Самите те също се криели вътре и понеже землянките били прекрасно замаскирани, нашествениците не успявали да намерят нищо. Селяните, естествено, стояли под земята много кротко и само от време на време, когато съвсем се преизпълнели с радост, че така хитро са ги измамили, притискали с ръка устата си и много тихо се кискали. Та ето я тайната свобода — каза румънецът: когато седиш сред смрадливите кочове и пръчове, и вирнал показалец нагоре, тихичко се кикотиш. Знаете ли, Котовски, описанието на ситуацията беше толкова точно, че още същата вечер престанах да бъда руски интелигент. Не съм от хората, дето ще се хилят под земята. Тайна свобода не може да има.

— Интересно — каза Котовски. — Интересно. Но сега бързам.

— Ще ви изпратя до портата — надигнах се от мястото си. — Из двора става дявол знае какво.

— Точно това имах предвид.

Мушнах браунинга в джоба си, взех едното от куфарчетата на Котовски и тъкмо понечих да го последвам по коридора, когато изведнъж ме прониза странното предчувствие, че виждам стаята си за последен път. Спрях се на прага и я огледах внимателно: двата стола, леглото, масичката с течението на „Изида“ от петнайсета година… Господи, помислих си почти развеселен, дори и така да е, нима вече няма да се върна тук? Какво като не знам къде отивам? Та малко ли места съм напускал завинаги?

— Забравихте ли си нещо? — попита Котовски.

— Не — отговорих, — нищо.

Панорамата, която ни се разкри от най-горното стъпало на къщата, донякъде напомняше картината на Брюлов „Последният ден на Помпей“. Не, нямаше падащи колони, нито кълба дим в черното небе. Просто в тъмното горяха два големи огъня и навред сновяха пияни тъкачи. Но от начина, по който се тупаха по раменете, спираха, за да се изпикаят най-демонстративно или да надигнат шишето, от разсъблечените пияни жени, претичващи с кикот из двора, от страховитите червени отблясъци, осветили цялата тази вакханалия, човек започваше да усеща, че наближава нещо страшно, неизбежно и неумолимо.

Мълчаливо и бързо тръгнахме към портата. Някакви хора с винтовки, насядали край един от огньовете, ни махаха с ръце да отидем и викаха нещо, затова Котовски нервно бръкна в джоба си. Слава Богу, никой не ни се натрапи, но последните метри до портата, когато беззащитните ни гърбове бяха обърнати към цялата тази пиянска лудница, ми се видяха много дълги. Щом се озовахме отвън, извървяхме десетина крачки и аз спрях. Улицата спираловидно се виеше надолу и беше съвсем пуста. Мокрият паваж матово лъщеше в спокойната светлина на само няколкото лампи.

— Аз съм дотук — казах. — Желая ви успех.

— На вас също. Не се знае дали няма да се видим отново — странно се усмихна Котовски. — Или да чуем един за друг.

Стиснахме си ръцете, той отново вдигна два пръста към шапката си, и без да се обръща повече, пое надолу. Гледах широкия му гръб, докато не изчезна зад завоя, после бавно тръгнах да се връщам. Пред портата спрях и надникнах предпазливо. Прозорецът на кабинета на Чапаев не светеше. Изведнъж разбрах защо от видяното на двора ме бе обзел такъв ужас — тук всичко напомняше с нещо за света на барон Юнгерн. Нямах никакво желание да мина отново край огньовете с пияните тъкачи.

Досетих се къде може да е Чапаев. Извървях тридесет-четиридесет метра покрай оградата и се озърнах. Не се виждаше никой. Подскочих, хванах се за ръба на стената, набрах се криво-ляво и я прескочих.

Наоколо беше тъмно. Черният силует на смълчаното имение бе закрил огньовете. Пипнешком се промъкнах между мокрите от падналия наскоро дъжд дървета, стигнах до дерето, но се подхлъзнах и се свлякох надолу по гръб. Невидимият поток ромонеше някъде вдясно. С протегнати напред ръце поех към него и след няколко крачки видях между стволовете да свети прозорчето на банята.

— Влизай, Петка — извика Чапаев в отговор на почукването ми.

Той седеше до познатата дървена маса, върху която бе сложена огромна бутилка със самогон, няколко чаши и чинии, газена лампа и дебела папка с книжа; беше с разкопчаната си до пъпа дълга бяла риза и вече доста пиян.

— Какво те води насам? — попита той.

— Мисля, че възнамерявахте да решите проблема с червените тъкачи.

— Решавам го — отвърна Чапаев и напълни със самогон две от чашите.

— Котовски май добре ви познава.

— Прав си, аз също го познавам добре.

— Преди малко замина с вечерния влак за Париж. Мисля, че правим голяма грешка, като не следваме примера му.

Чапаев примижа.

— „Все още в нас гори желание — напевно подхвана той, — то влакове безброй зове и пърха нашето съзнание, но всъщност никъде не е…“

— И вие ли сте го чели? Много съм поласкан — казах аз и веднага с тъга си помислих, че думите „и вие“ са неуместни. — Знаете ли, ако тръгнем веднага, може да успеем да хванем влака.

— За какво ми е изтрябвал Париж? — попита Чапаев.

— Най-вероятно заради това, което скоро ще стане тук. Той се подсмихна.

— Право казваш, Петка.

— Впрочем — попитах с тревога, — къде е Анна? Рисковано е да остава в къщата.

— Натоварил съм я с една задача — каза Чапаев, — скоро ще дойде. С нея всичко е наред. Хайде, сядай де. Откога те чакам, изпих вече половината бутилка.

Седнах срещу него.

— За твое здраве.

Свих рамене. Нямаше как.

— За ваше здраве, Василий Иванович.

Пихме и той замислено се загледа в мъждивата светлинка на газената лампа.

— Преди малко си мислех за твоите кошмари — сложи ръка върху папката Чапаев. — Прочетох всички истории, които си написал. И за Сердюк, и за тоя Мария, и за лекарите, и за бандитите. Някога обръщал ли си внимание как точно се събуждаш от такъв сън?

— Не.

— Я се опитай да си спомниш. Замислих се.

— Просто в един момент ми става ясно, че е сън, и толкоз — казах колебливо. — Започна ли да не издържам, внезапно разбирам, че всъщност няма от какво да ме е страх, защото…

— Защо?

— Опитвам се да намеря подходящите думи. Бих казал: защото има къде да се събудя.

Чапаев удари с ръка по масата.

— А къде точно се събуждаш? Нямах отговор.

— Не знам.

Той ме погледна и се усмихна. Изведнъж престана да ми се струва, че е пиян.

— Браво — каза той. — Точно така. Щом потокът от сънища те понесе, ти ставаш част от него, понеже в този поток всичко е относително, всичко се движи и няма нещо, за което да можеш да се хванеш. Завлече ли те водовъртеж, ти не го разбираш, защото се движиш заедно с водата и тя ти изглежда неподвижна. Така насън добиваш усещането за реалност. Но има една точка, неподвижна не по отношение на нещо друго, а абсолютно неподвижна и тя се нарича „не знам“. Когато се озовеш в нея насън, ти се събуждаш, по-точно отначало се събуждаш на път закъм нея. А после вече — той посочи с ръце цялата стая — на път за тук.

Иззад стената долетя картечна пукотевица, после екна взрив и стъклото на прозореца издрънча.

— Но въпросната точка съществува — продължаваше Чапаев, — тя е абсолютно неподвижна и спрямо нея целият живот е сън досущ като твоите истории. Всичко е водовъртеж от мисли и светът около нас става реален, само защото ти се превръщаш във водовъртеж. По простата причина, че знаеш.

Той наблегна на думата „знаеш“. Станах и се приближих до прозореца.

— Чапаев, те май са запалили имението.

— Какво да се прави, Петка, светът е устроен така, че на всички въпроси на човек му се налага да си отговаря, когато къщата му гори.

— Съгласен съм — казах и отново седнах отсреща, — всичко това е чудесно, водовъртеж от мисли и така нататък. Светът става реален и нереален — добре. Но сега тук ще дойдат едни много неприятни личности… Разбирате ли, не искам да кажа, че те са реални, но ще ни накарат да усетим своята реалност в цялата й пълнота.

— Мене? — попита Чапаев. — Никога. Ето, виж.

Той взе бутилката, придърпа една малка синя паничка и я напълни догоре. После направи същото с чашата.

— Виж, Петка. Самогонът сам по себе си няма форма. Ей ти чаша, ей ти паничка. Коя от формите е истинска?

— И двете — казах. — И двете са истински.

Чапаев внимателно изпи самогона от паничката, после от чашата и една след друга ги запрати в стената. И паничката, и чашата се пръснаха на малки парченца.

— Петка — каза той, — гледай и запомняй. Ако си истински, смъртта действително ще дойде. Дори аз няма да мога да ти помогна. Още веднъж те питам. Ей ти чаши, ей ти бутилка. Коя от тези форми е истинската?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Да ти покажа ли? — попита Чапаев.

— Покажете ми.

Той се олюля, бръкна под масата и извади никелирания си маузер. Едва успях да го хвана за ръката.

— Добре, добре. Само недейте стреля по бутилката.

— Прав си, Петка. Я по-добре да пием.

Чапаев напълни чашите и се замисли. Имах чувството, че все не може да намери подходящите думи.

— В действителност — каза той накрая, — за самогона няма нито паничка, нито чаша, нито бутилка. Той си е той. Затова всичко, което може да се появи или да изчезне, е съвкупност от празни форми, които не съществуват, докато самогонът не ги приеме. Налееш го в паничка — става ад, налееш го в чашка — става рай. А ние, например, пием от чаши. Това, Петка, ни прави хора. Разбра ли?

Навън отново екна гръм. Вече нямаше нужда да се приближавам до прозореца, за да видя през стъклото алените отблясъци на пожара.

— Между другото, относно ада — казах, — не помня дали съм ви говорил. Знаете ли защо тъкачите толкова дълго ни оставят на мира?

— Защо?

— Защото искрено вярват, че сте продали душата си на дявола.

— Нима? — с изненада попита Чапаев. — Интересно. А кой продава душата си?

— В какъв смисъл?

— Ами нали казват: продал душата си на дявола, продал душата си на Бога. Но кой я е продал? Нали трябва да е някой различен от този, който всъщност продава, за да може да продаде?

— Знаете ли Чапаев — казах, — моето католическо възпитание не ми позволява да се шегувам с такива неща.

— Разбирам. Знам откъде идват тия слухове. При мен наистина дойде един човек и се поинтересува как да продаде душата си на дявола. Щабс-капитан Овечкин. Познаваш ли го?

— Срещнахме се в ресторанта.

— Обясних му как. И той изпълни целия ритуал много стриктно.

— И какво стана?

— Нищо особено. Не се сдоби нито с пари, нито с вечна младост. Единственото, което стана, бе че във всички полкови документи, вместо фамилията Овечкин^[6], започна да фигурира фамилията Козлов.

— Защо така?

— Защото е лошо да се лъже. Как можеш да продаваш нещо, което не притежаваш?

— Искате да кажете — попитах аз, — че Овечкин няма душа, така ли?

— Разбира се, че няма — каза Чапаев.

— А вие имате ли?

Той сякаш за миг надникна в себе си, после отрицателно врътна глава.

— А аз имам ли? — Не.

Изглежда, че по лицето ми се изписа смущение, защото Чапаев се подсмихна и ме потупа по ръката.

— Не, Петка, нито аз, нито ти, нито щабс-капитан Овечкин притежаваме душа. Душите притежават Овечкин, Чапаев, Петка. Не може да се каже, че всеки има различна душа, нито че всички имат една душа. Единственото, което може да се каже, е, че душата също я няма.

— Е, сега пък вече съвсем нищо не разбирам.

— Така е, Петка… Котовски също сбърка. Помниш ли онази лампа с восъка?

— Помня я.

— Котовски разбра, че формата не съществува. Но че восъкът не съществува, не можа да го разбере.

— Защо да не съществува?

— Защото, Петка, слушай ме внимателно, защото и восъкът, и самогонът могат да приемат всякаква форма, но и те самите са си форми.

— Форми на кое?

— Е, там е цялата магия. Те са форми, за които можем да кажем само, че няма нещо, което да ги приема. Разбираш ли? Затова всъщност няма нито восък, нито самогон. Няма нищо. Дори това „няма“ също го няма.

За момент ми се стори, че балансирам на някакъв праг, а после усетих тежко пиянско затъпяване. Мислите ми изведнъж започнаха да се подреждат много трудно.

— Восък няма — рекох. — Но от самогона е останала още половин бутилка.

Чапаев замаяно погледна към масата.

— Така е — каза той. — Но ако все пак разбереш, че и него го няма, ще сваля ордена от гърдите си и ще ти го дам. А докато не ти го дам, двамата няма да излезем оттук.

Изпихме още по една чаша и известно време аз продължих да се вслушвам в отекващата навън оръжейна стрелба. Чапаев изобщо не й обръщаше внимание.

— Наистина ли не ви е страх? — попитах.

— Ами ти, Петка, да не би да се страхуваш от нещо?

— Малко — отвърнах.

— От какво?

— От смъртта. По-точно не от самата нея, ами… Не знам. Искам да спася съзнанието си.

Чапаев се засмя и поклати глава.

— Какво, нещо смешно ли казах?

— Направо ме смайваш, Петка. Не съм го очаквал от теб. Всеки път с такива мисли ли си влизал в атака? То е все едно под газена лампа да има парче вестник и то да си мисли, че иска да спаси светлината, която го огрява. Пък и от какво искаш да спасиш съзнанието си?

Свих рамене.

— От небитието.

— А да не би небитието да не е обект на съзнанието?

— Хайде, пак софистика — казах. — Дори да съм парче вестник, мислещо, че иска да спаси светлината, която го огрява, какво значение има за мен, щом наистина така си мисля и всичко това ми причинява болка?

— Та парчето вестник не може да мисли. На него просто е написано с курсив: „Аз искам да спася светлината на лампата.“ А малко по-нататък: „О, каква мъка, каква отмала…“ Ех, Петка… Как да ти го обясня?… Целият свят е един виц, който Господ Бог е разказал на самия себе си. Пък и самият Господ Бог е същото нещо.

Отвън се чу взрив, този път толкова наблизо, че стъклата на прозореца потрепераха. Ясно долових шумоленето на разкъсващите листата осколки.

— Знаете ли какво, Василий Иванович — казах, — хайде да приключваме с теорията. По-добре измислете нещо практично.

— Практически, Петка, ще ти кажа, че ако те е страх, и на двама ни лошо ни се пише. Защото страхът винаги привлича нещото, от което се опасяваш. А когато от нищо не се боиш, ставаш невидим. Най-добрата маскировка е равнодушието. Ако си истински равнодушен, никой, дето може да ти причини зло, просто няма да се сети, нито дори да си помисли за теб. Но ако започнеш да се връткаш на стола, както сега, след пет минути тук ще бъде пълно с тъкачи.

Изведнъж разбрах, че е прав и се засрамих от своята нервност, която изглеждаше особено жалка на фона на неговото великолепно безразличие. Нали самият аз съвсем наскоро се отказах да замина с Котовски? Бях тук, защото така предпочетох, и щеше да е глупаво да пропилявам може би последните минути от живота си за опасения и страхове. Погледнах Чапаев и осъзнах, че май така и не съм успял да разбера поне малко този човек.

— Чапаев, кажете ми кой сте вие в действителност.

— Петка, по-добре си отговори кой си ти в действителност. Тогава ще разбереш всичко и за мен. Че все повтаряш „аз, аз, аз“ досущ като бандита от твоя кошмар. А какво е това „аз“? За кого става дума? Виж сам.

— Аз искам да видя, но…

— Щом искаш, защо сега гледаш не себе си, а това „аз“, това „искам“, това „да видя“, и това „но“?

— Добре де — казах, — тогава ми отговорете на въпроса. Можете ли просто да ми отговорите?

— Мога — каза той, — и каква полза?

— Кой сте вие, Чапаев?

— Не знам — отговори той.

По дъсчените стени на банята изтропаха два-три куршума, разхвърчаха се трески и аз инстинктивно се приведох. Отвън се чуваха тихи гласове, които обсъждаха нещо. Чапаев наля двете чаши, чукнахме се и ги изпихме. След известно колебание взех от масата главата лук.

— Разбирам, какво имате предвид — казах и си отхапах, — но сигурно може да се отговори и по друг начин.

— Може — каза Чапаев.

— Та кой сте вие, Василий Иванович?

— Аз ли? — попита той и ме погледна. — Аз съм отблясък от лампата върху тази бутилка.

Стори ми се, че светлината, отразена в очите му, ме шибна през лицето. И тогава най-ненадейно за себе си разбрах и си спомних всичко.

Ударът бе тъй силен, че в първия момент сякаш точно в средата на стаята избухна снаряд. Но почти веднага се съвзех. Нямах нужда да казвам нещо на глас, но инерцията на речта вече бе трансформирала мисълта ми в думи.

— Най-интересното е — прошепнах тихо, — че и аз също.

— Та кой е този? — попита той и ме посочи с пръст.

— Пустота — отговорих.

— А този? — посочи себе си.

— Чапаев.

— Много добре! А това? — очерта с жест стаята.

— Не знам — казах.

В същия миг прозорецът издрънча, пробит от куршум, а бутилката помежду ни се строши и ни изпръска с остатъка от самогона. Няколко секунди се гледахме мълчаливо, после Чапаев стана, приближи се до пейката, където бе оставен кителът му, свали от него сребърната звезда и ми я метна от другия край на стаята.

Ненадейно движенията му станаха бързи и точни. Беше невероятно, че е същият човек, който допреди малко замаяно се олюляваше на табуретката и тъпо гледаше бутилката. Той грабна от масата лампата, бързо я отвинти, изля газта на пода и запрати в нея горящия фитил. След газта пламна разлелият се самогон и стаята се освети от мрачната светлина на лумващ пожар. Лицето на Чапаев, по което заиграха тъмни сенки от пламналия на пода огън, изведнъж ми се видя много древно и странно познато. С едно движение той катурна масата, наведе се и вдигна за металната халка някакъв тесен дървен люк.

— Да изчезваме — каза той, — повече нямаме работа тук. Налучквайки стълбата, заслизах в студената влажна тъмнина. Дъното на кладенеца бе на около два метра под пода. Отначало не можех да разбера какво ще правим в тази дупка. Опитах се да допра стената с крак, но изведнъж се натъкнах на празнина. Чапаев слизаше след мен и ботушът му закачи главата ми.

— Напред! — изкомандва той. — Бързо!

От стълбата нататък водеше тесен и нисък проход, укрепен с дървени подпори. Пълзях и безуспешно се мъчех да видя нещо в тъмното. От доста чувствителното течение разбрах, че изходът не е много далеч.

— Спри — прошепна Чапаев. — Трябва да изчакаме малко. Той беше на около два метра от мен. Седнах на земята и се облегнах на една от подпорите. Дочувах неясни викове и шум; по едно време ясно различих гласа на Фурманов да крещи: „Не се навирай, мамка ти! Ще изгориш! Казвам ти, няма ги там, избягали са! Хванахте ли плешивия?“ Помислих си за хората, сновящи сред тежките облаци дим, за безобразните химери, създадени от колективно размътения им разум, и неописуемо ме досмеша.

— Ей, Василий Иванович! — извиках го тихо.

— Какво? — обади се Чапаев.

— Разбрах нещо. Свободата бива само една — когато си свободен от всичко, сътворено от ума. Тази свобода се нарича „не знам“. Напълно сте прав. Нали се сещате за онзи израз: „изречената мисъл е лъжа“^[7]. Ала неизречената мисъл също е лъжа, защото във всяка мисъл вече присъства една изреченост.

— Добре го каза, Петка — обади се Чапаев.

— Щом знам — продължих, — вече не съм свободен. Но съм абсолютно свободен, когато не знам. Свободата е най-голямата от всички тайни. Те — посочих с пръст ниския пръстен таван — просто не знаят до каква степен са свободни от всичко. Те не знаят кои са всъщност. Те… — вече се превивах от спазмите на неудържим смях, — те си мислят, че са тъкачи…

— Тихо — каза Чапаев. — Стига си цвилил. Ще те чуят.

— Тоест не — успях да кажа задъхано, — те дори не мислят, че са тъкачи… Те го знаят…

Чапаев ме срита с ботуша си.

— Напред.

За да се съвзема, няколко пъти дълбоко си поех въздух и запълзях нататък. Останалия път преминахме в мълчание. Може би защото подземният коридор бе тесен и нисък, той ми се стори невероятно дълъг. Под земята миришеше на влага и не знам защо — на сено, и този мирис се долавяше все по-ясно. Най-после протегнатите ми напред ръце опряха в пръстена стена. Изправих се на крака и болезнено ударих главата си в някакво желязо. Опипах тъмнината наоколо и разбрах, че стоя в плитка яма, захлупена с желязна плоскост. Между нея и повърхността на земята имаше около половин метров отвор. Промуших се през него, пропълзях два-три метра, разбутвайки запълващото го сено, и се натъкнах на широка лята гума. Веднага се сетих за огромната копа, край която непрекъснато дежуреше мълчаливият башкирец с винтовката, и разбрах къде се е дянала бронираната кола на Чапаев. След миг вече стоях пред копата — от едната й страна сеното бе разпиляно и се виждаше открехнатата врата с нитовете по нея.

Имението бе обхванато от пламъци. Зрелището бе величествено и хипнотизиращо, както впрочем всеки голям пожар. На петдесетина метра от нас сред дърветата гореше друг огън, по-малък — там пламтеше банята, където преди малко седяхме двамата с Чапаев. Стори ми се, че около нея виждам хора, но спокойно можеха да са и пречупените сенки на дървета, помръдващи всеки път, когато огънят трепваше от подухването на вятъра. Така или иначе там със сигурност имаше хора: откъм пожарищата долитаха безумни викове и стрелба. Ако не знаех какво става в действителност, можех да си помисля, че два отряда водят ожесточен нощен бой.

Точно до мен нещо прошумоля и аз сграбчих пистолета.

— Аз съм — каза Анна.

Беше облечена с гимнастьорка, брич и ботуши, а в ръцете си държеше огънат метален лост подобен на манивела.

— Слава Богу — казах аз, — не можете да си представите колко се разтревожих, че ви няма. Само като се сетех за тази пияна сган…

— Не ми дъхайте на лук — прекъсна ме тя. — Къде е Чапаев?

— Тук съм — каза той и изпълзя изпод дъното на бронираната кола.

— Защо се забавихте толкова? — попита тя. — Бях почнала вече да се притеснявам.

— Пьотър все не искаше да разбере — отвърна той. — По едно време вече си мислех, че там ще си останем.

— А в края на краищата разбра ли? Чапаев ме погледна.

— А бе нищо не е разбрал. Просто там започна такава стрелба, че…

— Вижте какво, Чапаев — понечих да започна, но той ме спря с повелителен жест. След което попита Анна:

— Всичко наред ли е?

— Да — каза тя и му подаде лоста.

Изведнъж ми стана ясно, че Чапаев е прав както винаги: нямаше нищо, за което да се каже, че съм го разбрал.

Той бързо разхвърля сеното, скриващо скосеното чело на колата, пъхна лоста в отвора на радиатора и го завъртя няколко пъти. Двигателят забръмча тихо и мощно.

Анна отвори вратата и се шмугна вътре. Двамата с Чапаев я последвахме. Той щракна ключа и в ослепителната след подземния мрак светлина видях познатия ми интериор — тапицираните с кожа тесни дивани, завинтеният за стената пейзаж и масата, върху която вече бяха сложени едно томче на Монтескьо и пакет цигари „Ира“. Анна бързо се качи по витата стълбица, седна на въртящата се картечарска седалка и остана до кръста скрита в купола.

— Готова съм — каза тя. — Но от това сено не виждам нищо.

Чапаев хвана слушалката с извод до кабината на шофьора (той, както се досетих, беше башкирецът-постови, когото бойците наричаха помежду си Батъй), и заповяда:

— Разхвърляй копата. И гледай някое колело да не хлътне в дупката.

Моторът на бронираната кола изрева, тежката машина потрепери, потегли и измина няколко метра напред. Отгоре долиташе някакъв механичен шум — вдигнах глава и видях, че Анна върти нещо като дръжка на огромна кафемелачка и кулата заедно с нейната седалка се завърта около оста си.

— Така е по-добре — каза тя.

— Пуснете фаровете — заповяда през слушалката Чапаев.

Долепих ухо до шпионката на вратата. Оказа се, че фаровете са разположени по цялия периметър на колата, и когато блеснаха, имах чувството, че се намирам в някаква огряна от лампи сумрачна градина.

Беше странна градина. Бялата електрическа светлина по дърветата бе доста по-ярка от заревото на пожара. Подскачащите сенки, които приличаха на сновящи в тъмното хора, изчезнаха и стана ясно, че около нас няма никого.

Но не останахме дълго сами. По края на светлинното петно взеха да се появяват тъкачи с винтовки в ръцете — прикрили очи от ослепителните фарове, те ни гледаха мълчаливо.

Скоро около колата се затвори настръхнал от дула жив пръстен. Започнаха да се чуват откъслечни реплики:

— Ей ги … не, няма да избягат… вече са хукнали… махни тая граната, глупако, така ще ни взривиш…

На няколко пъти стреляха по колата и куршумите със звън отскачаха от бронята. Единият от фаровете се пръсна и в тълпата около нас екна дружен рев на възторг.

— Е, какво пък — каза Чапаев, — всяко нещо си има край. Анна, внимание…

Анна внимателно свали калъфа. Един куршум уцели вратата съвсем близо до шпионката и аз за всеки случай се дръпнах от нея. Наведена над картечницата, Анна долепи око до прицела и лицето й се изкриви от гримаса на студена ярост.

— Огън! Вода! Земя! Пространство! Въздух! — извика Чапаев.

Анна бързо завъртя ръчката и куполът с тихо поскръцване започна да се върти около оста си. Картечницата мълчеше и аз с недоумение погледнах Чапаев. Той направи жест да ме успокои. Куполът се завъртя на триста и шейсет градуса и спря.

— Какво, засече ли? — попитах.

— Не — каза Чапаев. — Просто край.

Изведнъж забелязах, че вече не чувам нито изстрели, нито гласове. Абсолютно всички звуци, долитащи отвън, бяха изчезнали. Остана да се чува отново само тихото бръмчене на мотора.

Анна слезе от кулата, седна до мен и запали цигара. Забелязах, че пръстите й треперят.

— Това беше глинената картечница — каза Чапаев. — Сега вече мога да ти кажа. Всъщност, тя изобщо не е картечница. Просто преди много хилядолетия, когато на света още ги нямало Буда Дипанкара^[8] и Буда Шакямуни^[9], живял Буда Анагама. Той не си губел времето да обяснява каквото и да е. Просто посочвал нещата с кутрето на лявата си ръка и тогава се проявявала истинската им същност. Щом покажел някоя планина, тя изчезвала, покажел ли река, тя също изчезвала. Историята е дълга, затова — накратко: всичко свършило, когато посочил с пръста самия себе си и тутакси изчезнал. От него останало само лявото кутре, а учениците му го скрили в парче глина. Тази картечница е същото парче глина с пръста на Буда. Много отдавна в Индия живял един човек, който се опитал да превърне пръста в най-страшното оръжие на Земята. Но щом направил дупка в глината, пръстът го посочил и той изчезнал. Оттогава той се пазел в заключено ковчеже и пътувал от място на място. Следите му се изгубили в един от монголските манастири. А сега поради цял ред обстоятелства, той е при мен. Аз му направих приклад и го нарекох глинената картечница. Преди малко я употребихме. Чапаев стана от мястото си, отвори вратата и скочи навън. Чух как ботушите му тупнаха в земята. Анна излезе след него, а аз продължавах да седя на дивана и да гледам английския пейзаж на стената. Реката, мостът, небето в облаци и мъглявите руини… Нима, мислех си, нима?

— Петка — извика ме Чапаев, — защо седиш там? Станах, излязох през вратата и се озовах навън. Намирахме се върху идеално правилен кръг засипана със сено земя с диаметър около седем метра, който граничеше с пропаст заникъде. Оттатък нямаше нищо, освен равномерна, трудно описуема бледа светлина. Точно на ръба на кръглата площадка се търкаляше горната половина от винтовка с натъкнат щик. Изведнъж си спомних пасажа от „Балаганчик“^[10] на Блок, когато Арлекино скача през прозореца, пробива хартията с нарисувания далечен пейзаж и в дупката се появява сива празнота. Обърнах се. Моторът на колата продължаваше да работи.

— Защо е останал този остров? — попитах аз.

— Сляпа зона — каза Чапаев. — Пръстът е посочил всичко, намиращо се в света зад нейните предели. Тя е нещо като сянка от стойката на лампа.

Направих крачка встрани и Чапаев ме сграбчи за рамото.

— Къде?… Ще се озовеш под картечницата.

После се обърна към Анна.

— Анна, я… Да не стане някоя беля.

Тя кимна и внимателно се провря под късата цев.

— Гледай внимателно, Петка — каза Чапаев.

Анна захапа цигарата си и в ръката й се появи малко кръгло огледалце. Вдигна го до нивото на дулото, и преда още да разбера какво става, бронираната кола изчезна. Всичко свърши моментално и невероятно лесно, сякаш някой изгаси вълшебната лампа и картинката върху бялото платно изчезна. Останаха само четирите плитки следи от колелата, в които бавно се заизправя смачканата трева. Вече нищо не нарушаваше тишината.

— Край — каза Чапаев. — Този свят вече го няма.

— По дяволите — възкликнах аз, — цигарите останаха там… Ей, ами шофьорът?

Чапаев трепна и уплашено погледна първо мен, после и Анна.

— Дявол да го вземе, забравих го… Анна, ами ти защо не ме подсети?

Тя разпери ръце. В жеста й нямаше нито капка искрено чувство и аз си помислих, че независимо от всичката си хубост, едва ли някога би могла да стане актриса.

— Не — казах аз, — нещо не е наред. Къде е шофьорът?

— Чапаев — обади се Анна, — не мога повече. Оправяйте се сами.

Чапаев въздъхна и засука мустак.

— Успокой се, Петка. Всъщност нямаше никакъв шофьор. Нали знаеш, има едни хартийки с особен печат, връчиш ги на някой пън и…

— А, значи е бил зомби. Ясно. Само не ме смятайте за пълен идиот, нали? Отдавна забелязах, че е странен. Обаче с такъв талант вие, Чапаев, можете да направите добра кариера в Петербург.

— Много ми е изтрябвал твоят Петербург — отвърна Чапаев.

— Ей, ами Котовски? — попитах развълнувано. — Той също ли е изчезнал?

— Понеже никога не е съществувал, доста е трудно да се отговори на този въпрос. Но ако наистина се притесняваш за неговата съдба, не се тревожи. Уверявам те, че Котовски също като теб е способен да създаде своя собствена вселена.

— А ние ще присъстваме ли в нея? Чапаев се замисли.

— Интересен въпрос — каза той. — Никога не би ми хрумнало подобно нещо. Може и да присъстваме, но не се наемам да отговоря като какви. Откъде да знам какъв свят ще си създаде Котовски в своя Париж. Или, по-точно, какъв Париж ще си създаде Котовски в своя свят.

— Хайде пак софистика — рекох.

Обърнах се и тръгнах към ръба на площадката. Но не успях да стигна до края й. На един-два метра от границата на земния кръг ми се зави свят и аз се тръшнах на земята.

— Лошо ли ви е? — попита Анна.

— Прекрасно ми е — отговорих, — но какво ще правим тук? Тримата ли ще живеем?

— Ех, Петка — каза Чапаев, — непрекъснато ти обяснявам едно и също нещо… Всяка форма е празнота. Какво значи ли?

— Да. Какво?

— Значи, че празнотата е всякаква форма. Затвори очи. А сега ги отвори.

Не знам как да опиша този миг.

Виждах нещо като поток, светещ с всички цветове на дъгата, като безбрежна река, извираща от безкрайността и течаща в също такава безкрайност. Тя се простираше навред около нашия остров, докъдето ми стигаше погледът, но не беше море, а именно река, поток, защото ясно различавах течението й. Нейната светлина, заляла и трима ни, бе много ярка, но нито ослепителна, нито страшна, понеже представляваше всесилно милосърдие, щастие и любов едновременно. Всъщност, тези три думи, изтъркани от литературата и изкуството, са напълно неспособни да го изразят. Стигаше ми просто да гледам непрекъснато преливащите и искрящи пъстроцветни светлини — всичко, което можех да си помисля или да мечтая, беше част от бляскавия поток. По-точно — бляскавият поток бе всичко, което можех да чувствам или да преживея, всичко, което можеше да го има или да го няма, и той (знаех го със сигурност) не бе нищо по-различно от мен. Той беше аз, а аз бях той. Винаги съм бил той и нищо повече.

— Какво е това? — попитах.

— Нищо — отговори Чапаев.

— Не, исках да кажа: как се нарича?

— Различно — отговори Чапаев. — Аз го наричам „Условна река на абсолютна любов“. Съкратено Урал. Ние ту се превръщаме в него, ту приемаме някакви форми, но всъщност няма нито форми, нито ни има нас, нито дори Урал. Затова казваме: ние, форми, Урал.

— Но защо го правим? Чапаев сви рамене.

— Не знам.

— Обяснете ми.

— Нали трябва с нещо да се занимаваме в тази вечност. Затова се опитваме да преплуваме Урал, който в действителност не съществува. Не бой се, Петка, гмуркай се!

— А ще успея ли да изплувам? Чапаев ме изгледа от главата до петите.

— Нали успя — каза той. — Щом стоиш тук.

— А ще бъда ли пак това, което съм?

— Петка, как може да не си това, което си, след като точно ти си абсолютното всичко, което може да съществува?

Той понечи да каже още нещо, но в същия момент Анна допуши цигарата си, хвърли я на земята, стъпка я хубавичко и без дори да ни погледне, се засили и скочи в потока.

— Ето — каза Чапаев, — така трябва. Вместо да си приказваме празни приказки.

И гледайки ме с предателска усмивка, тръгна заднишком към ръба на площадката.

— Чапаев — извиках уплашено, — чакайте! Не можете да ме зарежете! Трябва поне да ми обясните…

Късно. Земята под токовете му се отрони, той загуби равновесие и с разперени ръце падна по гръб в пъстроцветното сияние. Досущ като вода то за миг се раздели, после се събра над него и аз останах сам.

Няколко мига вцепенено гледах мястото, където изчезна Чапаев. После разбрах, че съм страшно уморен. Събрах на куп разпиляното по площадката сено, легнах върху него и вперих очи в неописуемо високото сиво небе.

Изведнъж ме осени мисълта, че от памтивека просто лежа на брега на Урал и един след друг сънувам различни сънища, като пак и пак се събуждам все тук. Но ако наистина е така, тогава за какво съм пропилявал живота си? Литературата, изкуството, всички те бяха жалки мушици, хвърчащи над последната във вселената купчинка сено. Кой, помислих си, кой ще прочете описанието на моите сънища? Погледнах гладката повърхност на Урал. Тя отвсякъде отиваше към безкрайността. Писалката, тетрадката и всички, научени да четат знаците, оставяни върху хартия, сега бяха просто разноцветни искри и светлини, които ту се появяваха, ту изчезваха. Нима, помислих си, просто ще заспя на този бряг?

Без да си оставям повече нито миг за размисъл, станах бързо, затичах се и се гмурнах в Урал.

Не усетих почти нищо — сега той просто беше отвсякъде и затова вече нямаше никакви страни. Видях мястото, откъдето извираше потокът, и веднага разбрах, че точно тук е истинският ми дом. Понесох се нататък като грабната от вятъра снежинка. Отначало движението ми беше леко и безтегловно, но после стана нещо странно. Стори ми се, че някакво непознато триене започва да тегли назад глезените и лактите ми и да забавя движенията ми. Сиянието около мен започна да гасне, и когато спрях окончателно, светлината се смени с матов здрач, чийто източник, както изведнъж разбрах, бе светеща на тавана електрическа крушка.

Ръцете и краката ми бяха пристегнати с каиши за креслото, а главата ми лежеше върху малка мушамена възглавница.

Някъде от полумрака изплуваха дебелите устни на Тимур Тимурович, приближиха се към челото ми и се залепиха за него в дълга и влажна целувка.

— Пълен катарзис — каза той. — Честито.