Джон Мъри
Дългият път на любовта (10)

Глава 10

Когато се свести, Джени откри, че е хвърлена като чувал картофи върху гърба на един кон и че е все още със завързани крака и ръце. През нощта съзнанието й от време на време се бе прояснявало и отново бе потъвала в забвение, така че не можеше да прецени колко път са изминали. По силата на слънчевите лъчи предположи, че е някъде към обяд. Наклони глава и успя да види, че похитителите й отново са пет на брой. Единият от индианците водеше Один, коня на Крис и това мъчително й напомни за неговата гибел. Зърна още, че коня, на който бяха младото момиче с детето бе привързан за седлото на другия индианец. Неудобното й положение и нетърпимата горещина ставаха непоносими.

— Моля ви — промълви тя.

Индианецът, който бе най-близо до нея изломоти нещо с гърлен глас на другите и всички спряха. Развърза я и тя се строполи от коня на земята. Не направи и опит да й помогне. Тя лежеше и се мъчеше да раздвижи изтръпналите си ръце и крака. Очите му гневно блеснаха, издърпа я и я изправи на крака, върза отново ръцете й и с жест посочи коня, на който трябваше да се качи.

— Моля ви за глътка вода — промълви Джени.

Той нахално я погледна, сякаш не разбираше какво иска.

— Вода — повтори тя и показа манерката, завързана на седлото на Один.

Индианецът поклати глава и посочи пак коня. Нямаше какво да се прави и Джени с мъка възседна коня.

Продължиха пътя си още около час. Детето се събуди и започна да плаче. Похитителите се посъветваха помежду си и решиха да спрат. Отправиха се към група дървета и слязоха от конете. Пазачът й я свали от коня и я остави сама. Джени се приближи до младото момиче, което отчаяно се опитваше да успокои плачещото бебе.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — попита тя.

Момичето я погледна с умоляващи очи. Дете на не повече от десет години, то с мъка сдържаше сълзите си.

— Гладно е — изхлипа то. — Не сме хапвали нищо от завчера.

— Казвам се Джени, скъпа, а ти? — попита мило Джени с надежда да я успокои.

— Името ми е Мери Бет, това е братчето ми Кал — отвърна то. По бузите му се стичаха сълзи.

— Може би ще дадат малко вода за детето — успокояваше го Джени.

Реши да ги помоли. Упъти се към тях, но ужасено извика, когато видя как изведнъж тримата рухнаха на земята, пронизани от стрели.

С пронизващи викове ненадейно три сенки с извадени ножове, скочиха от дърветата. За миг само и двамата други лежаха убити с прерязани гърла, а нападателите им сръчно ги скалпираха.

Джени стоеше смразена, потресена от сечта, станала пред очите й. Писъците на Мери Бет я върнаха към действителността. Изтича към нея и я прегърна. Бебето още по-силно се разплака. Притисна я до себе си и с ужас видя как един от нападателите се приближава.

Малко над среден ръст, той излъчваше някаква гъвкава сила. Бе обут в брич, нагоре гърдите му бяха голи. Прави гарваново черни коси се спускаха до раменете му. Не можеше да се проникне в тези непроницаеми очи.

— Моля те, върви си и ни остави — развълнувано говореше Джени.

— Бебето се нуждае от храна? — попита той с дълбок топъл глас.

Джени зяпна от изненада. Окуражи я това, че знае езика й.

— О, да, то е гладно. Трябва нещо да яде.

Той кимна, върна се при другите и двамата му спътници бързо изчезнаха в гората. Взе манерката от седлото на Один и й я подаде.

Джени наля в шепата си малко вода и се опита да я даде на бебето, докато Мери Бет жадно пиеше.

Скоро другите двама индианци се върнаха и донесоха горски ягоди в торбичка от еленова кожа. Той взе една, смачка я между пръстите си и посочи към бебето. Джени кимна с глава и прегърна Кал в ръцете си. Една по една тя мачкаше ягодите и сока им течеше в устата на Кал, а бебето облизваше и остатъците по пръстите й. Мъжът стоеше до нея с внушителната си осанка и одобрително кимаше с глава. Скоро гладът на бебето бе утолен. Джени събу изцапаните му гащички и го остави голо.

С мъка задъвка изсушеното месо, което им бяха дали, мъчеше се да го омекоти между зъбите си. Вкусът му й бе непознат, реши, че е от бизон. С лекотата на младия човек Мери Бет отдавна бе изяла своето и вече опитваше от ягодите.

Смрачаваше се. Явно техните нови господари бяха решили да пренощуват тук. Джени се облегна на едно дърво и затвори очи. С мисълта си отново се върна към Крис Кирклънд. Съзнаваше, че е виновна за неговата смърт. Спомнеше си за нежността и страстта му през многото дълги нощи, когато бе лежала в ръцете му. Не можеше да повярва, че цялото това мъжество и топлота могат да секнат така бързо като пламъка на свещ, духната от вятъра. „О, Крис — тъжно си мълвеше тя, сълзите се стичаха по бузите й, — не успяхме да си кажем толкова много неща.“

— Ще вземеш одеяло?

Стресната, тя видя пред себе си същия индианец, който й бе дал ягодите, да носи в ръка одеяло. С благодарност протегна ръка и го взе. След като внимателно зави децата, тя се обърна към него.

— Казвам се Джени — започна тя, — а ти кой си?

— Аз съм Чата — отвърна той със същия дълбок глас. — Аз съм сиукски войн.

— Но защо уби другите?

— Те са от племето кроу — с презрение отвърна той.

— Моля те, кажи ми, какво ще правите с нас? — боязливо попита Джени, очите й бяха изпълнени със страха от бъдещето.

— Ще ви заведем при нашите хора — предпазливо отговори той.

— Как си научил да говориш моя език? — попита тя, с надеждата, че ще й разкрие нещо, което да й послужи.

— Научих го от светия бял човек, който живее с нас от много години. А сега спи! — заключи Чата и се отдалечи със същата гъвкава походка.

Мери Бет и детето вече спяха и Джени се нагласи до тях и въпреки страховете си скоро потъна в дълбок сън.

По-късно Чата, застанал над нея се възхищаваше на красивото й лице, успокоено и отпуснато в съня.

— Дженний — промълви нежно той, но само нощта чу думите му.

Събудиха се рано, хапнаха от месото и ягодите и потеглиха на път.

За щастие не вързаха ръцете й, така тя и Мери Бет се сменяха да носят Кал. Джени с мъка се справеше да държи едновременно юздата и бебето, знаеше, че това е непосилно за Мери. Наблюдавайки ги, Чата даде знак да спрат и изчезна в гората. Не след дълго се върна, носеше няколко големи клона. Съвсем набързо тримата индианци ги окастриха и подравниха. Чата съедини здраво отделните парчета, сгъна едно одеяло и здраво върза края му за пръчките. Поставиха бебето вътре. Тази импровизирана люлка закачиха като хамак за седлото на Один, който Джени яздеше.

Учудена от бързината, с която направиха всичко тя с благодарност се обърна към Чата, но срещна все същия непроницаем поглед.

Докато яздеше, Кал приятно се люлееше и доволен играеше с пръстчетата си. Джени се наведе с усмивка и улови малката ръчичка. Обърна се и видя, че Чата я наблюдаваше. Този път долови топлина в очите му.

Вечерта, докато се хранеха, Мери Бет разказа на Джени, че индианците са убили родителите й.

— Мери — попита със свито сърце тя, — видя ли какво стана с белия мъж, който доведоха заедно с мен.

— Простреляха го — спокойно отвърна Мери.

През нощта Джени се събуди и забеляза, че пазача им е задремал. Чата и другарите му спяха дълбоко на другия край на лагера. Прецени бързо, че това е навярно единствената възможност да избягат. Събуди Мери, като притисна с пръст устата й, за да не издаде звук. Стана, бързо се промъкна и изведе един кон навън. Пазачът все още спеше. Даде знак на Мери и взе бебето в ръце. Горещо се молеше да не се събуди и проплаче.

Въпреки че се предвижваха бавно и предпазливо през нощта, при пукването на зората вече бяха се отдалечили значително от лагера. Спряха да си починат и да наберат ягоди за Кал. Към обяд видя отзад в далечината конник и разбра, че ги преследват. За кратко време разстоянието помежду им се скъсяваше и явно скоро щяха да ги настигнат.

Сърцето й се сви. Не знаеше накъде да вървят, а и разбра, че няма да могат да избягат. Успя да забележи червената превръзка на главата на преследвача и позна, че това е Чата, яздещ Один. Ясно бе защо така бързо скъсява разстоянието. Один беше силен жребец, трениран за дълго бягане.

Като стигнаха до хребета, тя погледна надолу към долината. Сърцето й се изпълни с надежда, защото някъде в далечината съзря четири или пет фургона. Забеляза дори и малките фигури на хората, които се мотаеха около тях.

Насочи коня и предпазливо започнаха да слизат. Всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална. Бяха на стотина метра от лагера, когато куршум изсвири пред тях. Джени се обърна. Горе на хребета стоеше Чата с пушката на Крис в ръце. Разбра, че първият му изстрел е предупредителен, но че втория сигурно ще уцели коня.

За миг се поколеба. Можеха да извървят пеша остатъка от пътя, да се затичат през долината към свободата си, но имаха ли шанс да се спасят от куршумите? Щом Чата можеше да улучи коня, каква гаранция имаха да стигнат до лагера невредими?

Втори куршум се заби в земята пред тях и Джени реши какво трябва да прави. Явно той не искаше да ги убие, иначе отдавна можеше да го стори.

— Мери Бет — обърна се към момичето тя, — вземи юздата. Когато стигнеш в дъното на долината, ориентирай се по пушека и насочи коня натам. Каквото и да се случи, не спирай! Аз ви оставям, но не се тревожи. Стискай здраво Кал и пришпорвай коня.

Слезе от коня и го тупна по задницата. Той пое напред, а тя отправи поглед нагоре и видя как Чата захвърли пушката. Обърна се и хвърли последен поглед към близкото спасение, после бавно се заизкачва нагоре.

Чата стоеше неподвижен и безучастно я наблюдаваше. Задъхана и изтощена стигна до върха. Погледите им се срещнаха. Нейният презрителен и предизвикателен, неговият — загадъчен и неуловим. Той се пресегна и тя подаде ръката си. С лекото я вдигна до себе си на седлото. Усети силата на ръцете му, когато я обгърна, за да вземе юздите.

— Може ли да почакам? Искам да видя дали ще стигнат благополучно — помоли тя.

Джени усети колебанието му по това, че мускулите му се напрегнаха. После отпусна юздите, но ръцете му все още я обгръщаха. Докато стояха така и чакаха Джени се облегна на гърдите му и косите й докоснаха бузата му. Очите й се насълзиха, когато зърна как конят с децата достигнало фургоните. Чата обърна Один и те потеглиха.

Мълчаха дълго. Най-накрая Джени ядосано попита:

— Какво, искаш да умориш коня ли? Та той трябва да си почине.

— Сиукският войн не се нуждае от съветите на жена как да се грижи за коня си — презрително отвърна той.

— Добре, но все някой трябва да ти го каже, преди да си го уморил — заяждаше се тя.

— Щом толкова те е грижа за него, аз ще го облекча.

С тези си думи той я сграбчи през кръста и я свали на земята.

— Сега ще видим кой от двама ви по-скоро ще се умори — заключи той.

Джени се намери просната по гръб на земята. Очите й яростно блестяха, едва се овладя да не го изругае.

А Чата величествено седнал на Один с присмехулния си поглед и показваше своето надмощие. Джени отчаяно се стараеше да се успокои. Явно бе, че той я предизвикваше отново да избухне.

Надигна се бавно от земята и изтърси дрехата си, после пристъпи надменно като кралица на прием в двора си.

Скоро обаче установи, че ботушите, които бяха голямо удобство за калните пътища, съвсем не бяха подходящи за дълго вървене пеша. Копнееше да спрат, защото усещаше рани и мехури по краката си. Гордостта не й позволяваше да моли Чата за отдих, тя дори не го поглеждаше. Когато той най-после спря, тя се строполи на земята и събу ботушите си. И двата й крака бяха покрити с мехури. Чата изчезна и след десетина минути се появи с някакви листа в ръка. Смачка ги на каша, коленичи до нея и пресегна да хване крака й. Джени бързо се отдръпна. В погледа й се четеше обида и подозрение.

— Това ще те облекчи, Дженний — каза той.

Фактът, че се обърна към нея на име дълбоко я изненада и успокои. Той взе в ръката си изящния й крак и започна да налага сместа с меките си изкусни пръсти, галещи като крило на пеперуда. След като свърши, Чата стана и без да каже й дума я изостави.

Джени го наблюдаваше, докато той се грижеше за Один и не бе в състояние да проникне в загадъчната му личност. Какъв беше — дивак или цивилизован човек? Жесток или състрадателен? Дали познаваше възвишеността на радостта, екстаза на страстта, отчаянието на мъката или минаваше през земния си живот пасивно и безразлично?

Усетил вперения й поглед в него, Чата се обърна и очите им се срещнаха. Изведнъж с вродената интуиция, с която жените са дарени още от времето на Ева, Джени усети, че този мъж ще играе съществена роля в нейната съдба. Нямаше защо да се бои от него, той не би си позволил никакво физическо насилие.

Удобно се намести, опряла гръб в дънера на дървото и плътно се загърна в одеялото. Лекарството на Чата значително бе облекчило болките й и тя се сгуши в топлата си завивка. Чата приготвяше вечерята им и тя с любопитство продължи да го наблюдава.

Бе хванал два заека в капан и тя не повярва на очите си, когато пусна единия на свобода.

— Защо го направи? — с изненада го попита тя.

Очите му гневно светнаха, неспособен да скрие раздразнението си от това, че му държат сметка.

— Съжалявам, Чата, не исках да те упреквам. Просто ми се видя странно, че употреби толкова усилия да ги уловиш, а после върна свободата на единия.

— Но ние нямаме нужда от него. Безсмислено е да убиваш, когато не е необходимо — рязко отвърна той.

— А какво ще кажеш за хората? Беше ли необходимо да убиеш онези индианци?

— Неприятелите трябва да се убиват, ако не искаш да бъдеш убит от тях.

Много внимателно и кротко Джени го попита:

— А аз враг ли съм ти, Чата?

За миг той спря, остана с наведена глава, а после продължи работата си и отвърна с обичайната си лаконичност:

— Ти си враг на моите хора.

— Но аз не ги познавам. Никога не съм ги виждала. Защо трябва да им бъда враг? — разпалено говореше Джени.

— Ти не принадлежиш към сиуксите, следователно си враг.

— Това ми се струва странно — възкликна тя. — Досега смятах янките за единствените ми врагове.

— Не съм чувал за такова племе — отвърна той.

Джени снизходително се засмя.

— Те не са индианско племе. Аз идвам от Вирджиния, една страна много далеч от тук. Там ние водихме война с янките. Те са бели, като мен, но нашите виждания са различни, за това се бихме.

— Успяхте ли да ги победите — попита той.

— Не, ние бяхме победени.

— Значи те все още са ти врагове.

— Войната свърши. Ние се предадохме и приехме, че сме победени.

— Един сиукс никога не би се признал за победен — заяви Чата с презрение. — Ние предпочитаме да загинем в боя, вместо да живеем и да остареем. Врагът винаги е враг.

— Наистина ли вярваш в това? Нима наистина ти ме смяташ за свой враг, Чата? Нима мислиш, че аз ще ти навредя по някакъв начин?

За първи път, откакто бяха започнали разговора си, Чата вдигна глава и внимателно се вгледа в нея. Този поглед сякаш проникна до дъното на душата й.

— Каквото и да сме сега и каквото и да се случи в бъдеще, нещо дълбоко в мен ми казва, че ти и аз не сме и никога няма да бъдем врагове, Дженний.

Дълго след като той заспа, Джени остана будна и премисляше тези му думи. Той повече не бе казал нищо, не бе се опитал да я приближи. След като се навечеряха легна и заспа, без да я завърже.

На следната сутрин, докато ядяха оскъдната си закуска, Джени тайно го наблюдаваше. Беше отново непроницаем. Държеше се така сякаш тя не съществуваше и нито веднъж не я погледна.

Накрая, неспособно повече да сдържи женското си любопитство, тя изтърси:

— Защо не ме върза снощи? Не се ли опасяваше, че пак ще избягам?

— Не бе необходимо. Нямаше да избягаш — отвърна съвсем безучастно той.

— Защо си толкова уверен? Без децата щеше да ми е по-лесно — избухна тя.

Той я погледна продължително и каза:

— Ако не бе опитала да избягаш поне веднъж, щеше да е позорно за теб. Ако беше успяла, позорът щеше да е мой. Но ако мислиш, че би имала някакъв шанс да опиташ отново, показва, че не знаеш нищо за сиуксите.

След миг Чата яхна коня си и бе готов да тръгне. Джени остана неподвижна в очакване на някакъв знак. Той я вдигна без всякакво усилие на коня до него.

Докато яздеха тя с тревога си мислеше за бъдещето и защо съдбата й бе изпратила този мъж.