Даяна Палмър
Неотразимият детектив (8)

Седма глава

Тес стоеше до прозореца и гледаше през него. Нощта навяваше мрачни мисли. Ръмеше студен дъжд.

Тя обви с ръце раменете си — дори сивият пуловер и широките панталони не я стопляха. Зад нея, с цигара в уста, бе застанал Дейн. Чакаха…

Отстрани скрити стояха Ник, Хелън, Адамс, както и двама души от хората на сержант Грейвз.

Направените проучвания бяха разкрили, че агенцията е била поставена под наблюдение. Тази вечер нейните служители щяха да се възползват от това, за да поставят капана…

Дейн и Тес останаха до късно в агенцията. Останалите си тръгнаха по-рано. След като се поотдалечиха от сградата, в която бе разположена агенцията, за да не са в полезрението на съгледвачите, те трябваше да паркират колите си няколко пресечки по-надолу по улицата, а след това да се върнат, за да заемат местата си според първоначалния план.

Дейн погледна часовника си. Не изпитваше желание да приведат в изпълнение плана — по никакъв начин не би искал да поставя живота на Тес в опасност. Друг начин обаче нямаше. Следващия път всичко можеше да се случи мигновено и той да не успее да й помогне. Наркобароните вече бяха направили опит да я спипат… Сега поне щеше да има възможност да залови всички тях наведнъж.

— Страхуваш ли се? — попита я внимателно той.

— Направо съм ужасена — призна Тес. — Но това е нормално, нали? — Обърна се към него. — Нима смелостта създава герои?

— Така е — кимна той. — Участвал съм в не една престрелка. И всеки път усещах вкуса на страха. Никога обаче не съм бягал.

— Имаш железни нерви. Когато се отървах от наркотрафикантите, побягнах и сякаш усетих криле на гърба си.

— Тъкмо затова не съм ти възлагал оперативна работа. Щеше да се набутваш навсякъде, където е опасно, и да си подложена на постоянен риск.

— Ти си този, който непрекъснато рискува — подчерта тя.

— И точно затова не мога да създам семейство. Джейн мразеше работата ми като рейнджър, защото никога не си стоях вкъщи…

— Дейн, ако ти я обичаше, ако много силно я обичаше… Щеше ли да станеш рейнджър?

Лицето му придоби каменно изражение. Тес му задаваше въпроси, на които не искаше да отговаря. Той отново погледна часовника си.

— Време е. — Бавно загаси цигарата си. — Знаеш какво да правиш, нали?

— Да.

Той взе куфарчето си и колебливо мина край нея. Тъмният му поглед сякаш погали лицето й.

— Не рискувай, Тес. Ако се случи нещо непредвидено, направи всичко, за да привлечеш вниманието ми — викай, хвърляй предмети, счупи прозорец, ако се наложи… Ще съм съвсем наблизо.

— Добре. — Тя преглътна. Дланите й бяха потни, а сърцето й силно биеше. Но нямаше да позволи да издаде вълнението си. Това само би влошило нещата. — Всичко ще е наред.

— Не забравяй, че отново могат да ни изиграят!

— Не и в този случай. А и ще вдигнем достатъчно шум около случая, за да не се случи пак подобно нещо.

— Обещавам ти, че след тази вечер ще е така. — Докосна с пръст устните й. — Повдигни глава, мила. — Наведе се и жадно я целуна.

Преди дори да опита да го отблъсне, той вече бе излязъл.

Тес остана сама. Нервно започна да крачи напред-назад из кабинета.

За тези няколко минути една тъмнокафява кола спря на улицата и от нея слязоха двама мъже. Като че ли изплуваха от мрака пред входа на сградата, в която се намираше агенцията. Държаха Дейн под око, докато той зави зад ъгъла на съседното здание и стъпките му се отдалечиха.

Дейн успя да стигне до паркинга, да намери колата и да сложи дипломатическото си куфарче в багажника. След това трябваше да запали цигара и да тръгне обратно към офиса. Щеше да изглежда така, сякаш е забравил нещо.

Двамата мафиоти решиха да се възползват от момента. Втурнаха се във входа, взеха асансьора и стигнаха до етажа на агенцията. Когато асансьорът спря, вече бяха с извадени и готови за стрелба револвери. Ала не знаеха, че този път нямат абсолютно никакъв шанс…

Не подозираха дори, че Дейн ги е забелязал. Без да губи време, той изтича зад сградата и взе служебния асансьор. Извади автоматичния си пистолет 45-ти калибър и свали предпазителя.

Тес чу шум и се обърна. Гърмежът от първия изстрел парализира съзнанието й. Куршумът се заби в стената над главата й. Тя не бе в състояние да помръдне. Умът й трескаво работеше в търсене на спасение, ала безизходността на положението се натрапваше с неумолимата си логика — нито един агент не би могъл да изпревари куршумите на врага…

Спомни си болката от раняването и образът на Дейн изплува в мислите й. Изведнъж видя силуета на един от нападателите. Успя да забележи единствено черната цев на насочения към нея револвер, защото чу глас:

— Залегни на пода!

Тя веднага се подчини. В същия миг затрещяха изстрели. Дейн се оказа до нея на пода — бе се хвърлил на земята и претърколил с умението на опитен полицай, за да избегне куршумите. Прицели се и стреля един-единствен път. Това обаче бе достатъчно да уцели рамото на единия нападател, който изпусна револвера и се свлече на пода.

Вторият се обърна и побягна. Дейн скочи на крака. На лицето му бе изписано непознато дотогава на Тес изражение. Той обърна ранения по корем и с опитни движения го претърси. Извади предварително приготвените белезници, които носеше закачени на колана си, и му ги сложи. След това се върна при Тес, която вече се бе надигнала на колене.

— Другият! — едва прошепна тя.

Той й помогна да се изправи и каза:

— Вероятно Ник вече го е заловил.

— Извикайте лекар! Мръсници такива! — изкрещя раненият мъж. — Не е честно! Кръвта ми изтича!

— Също като на Тес, когато я простреля — отвърна невъзмутимо Дейн, като добави няколко ругатни и епитета, от които Тес силно се изчерви.

— Добре ли си, Дейн? — попита тя. Ръцете й несъзнателно го опипваха — сякаш да се убеди, че е цял и невредим. — Не те ли улучи?

— По-голямата част от живота си прекарах в избягване на куршумите — напомни й той. — Точно за това ми плащаха. Ти как си?

— Сега съм добре. — Усмихна се, притисна се към него и склони глава на гърдите му. Загледа ранения мъж, който се извиваше по пода и стенеше.

— Тес! — Гласът на Хелън прозвуча рязко. Тя изскочи от асансьора и се втурна в кабинета, следвана от Ник. — Чухме изстрелите! — Спря, огледа поваления мъж, после се обърна към Дейн и Тес: — Добре ли сте и двамата?

— Чувстваме се наистина чудесно — с нотка на сарказъм отбеляза Дейн и посочи ранения. — Какво стана с втория?

— Предадохме го на хората на сержант Грейвз — отвърна Ник. Хвърли начумерен поглед на Хелън. — Само не благодарете на сестра ми. Направи се на госпожица Джеймс Бонд и се навря точно под огъня!

— Не съм! — запротестира Хелън. — Ти никога ли не грешиш, господин Идеален мъж!

— Не! — усмихна й се той мило.

— Стига спорове! — каза Дейн, като опитваше да скрие усмивката си. — Хелън, извикай линейка за този мръсник, който се гърчи на пода. — Наведе се, взе изпуснатия от престъпника револвер, хвана дръжката му с два пръста и го подаде на Хелън.

— Внимавай да не оставиш отпечатъци по него — каза Ник с нескрита ирония.

— Знам как се държи веществено доказателство! — сопна му се тя. — Нали ти си ме учил!

— Проклети детективи! Да горите в ада дано! — просъска раненият.

Дейн повдигна вежда и се обърна към Тес:

— Хайде, трябва да тръгваме, мила.

Нощта се проточи безкрайно. Наложи се да дават показания и да чакат, докато ги напечатат, за да ги подпишат.

Раненият бе откаран в болница под полицейска охрана. Другият нападател бе задържан.

За първи път от доста време насам Тес дишаше по-свободно. Тя спа непробудно до обяд. Когато стана, видя оставената от Дейн бележка, в която пишеше, че днес тя може да не ходи на работа, за да си почине добре.

Всъщност наистина й трябваше време, за да събере багажа си… Той не й бе казал да го направи, но нали почти не бе разговарял с нея след снощи? Държа се внимателно, но безразлично…

Не й трябваше много време, за да разбере, че не би я допуснал в живота си под какъвто и да било предлог. Вероятно сега, когато вече нищо не застрашаваше живота й, той дори не я искаше в агенцията. Явно, че самото й присъствие щеше неприятно да му напомня за онази нощ, когато се бе предал на чувствата си и й бе позволил да го обича…

 

 

Когато вечерта той се върна от работа, Тес вече бе събрала багажа си. Видя приготвени нейните куфари и се намръщи.

— Помислих, че така ще ти хареса повече — без суета, сълзи и проблеми — заяви тя спокойно и стана от дивана, на който се бе сгушила преди идването му. — Би ли ме откарал вкъщи, моля?

Дейн бавно пое въздух. Тес беше права. Така щеше да е по-добре. Но не очакваше да я намери свита като мръзнещо кученце на дивана, с безучастен поглед, втренчен в телевизора. Неумолимата реалност сякаш го удари през лицето и той изпита физическа болка.

— Добре. Ще те откарам.

— Благодаря ти. — Облече палтото си и го последва навън. Не се обърна назад, защото това би сломило сърцето й и би накарало едва сдържаните сълзи да се затъркалят неудържимо по лицето й.

— Повече няма защо да се страхуваш от нападатели. Получих уверения, че онези двамата скоро няма да излязат на свобода. — Гласът му звучеше съвсем делово. — Ще трябва да свидетелстваш. Грейвз ще те уведоми за цялата процедура.

Тя не отговори. Мисълта, че завинаги излиза от живота му, я задушаваше…

В нейния апартамент бе много студено и след като влязоха, тя включи радиаторите. Куфарите самотно стояха изправени в антрето.

— Ще се оправиш ли сама?

— Разбира се, нали сега нищо не ме заплашва? Всъщност все се канех да те попитам, онези двамата хубавци имат ли приятели, които им дължат услуги, както се казва, или нещо подобно?

— Едва ли, защото са нещо като отцепници, отрепки, с които никой от сериозните престъпници не иска да си има работа — обясни той и добави: — Ако не искаш, утре не си длъжна да идваш на работа. — Изучаваше я с поглед, в който се четеше тъга.

— Ако не възразяваш, ще дойда.

— Господи! Разбира се, че не възразявам! Та това е чудесно! Всъщност, мислиш ли, че бих могъл да те изхвърля на улицата, след като получи куршум за моя сметка?

— Ти нямаш нищо общо с това. Аз видях нещо, което не биваше. Никога не съм те обвинявала.

— Аз обвинявам себе си. В дяволски много неща…

— Разбирам за какво говориш, но виж, аз вече съм голям човек и сама направих избора си.

— Така ли? — Тъмните му проницателни очи се присвиха, докато я наблюдаваше как се изчервява. — Не мисля, че имаше избор. Аз те прелъстих.

— Опасявам се, че това е друга тема на разговор.

Той запали цигара и дълбоко вдиша дима.

— Ще преодолееш всичко. Сигурен съм, че сега не мислиш така, но ще надживееш болката.

— Джейн те е наранила силно, нали? Аз няма да го сторя, ала не можеш да си напълно сигурен, защото не вярваш на чувствата. Наистина ли искаш да останеш до края на живота си сам, Дейн?

— Да. — Отмести поглед, за да не съзре тя лъжата в очите му. Господи, желаеше я безумно! За нейно добро обаче трябваше да се разделят. Когато Тес се омъжеше и родеше деца, щеше да го забрави…

Тя осъзна, че думите й са безсилни пред категоричната му декларация. Дори тялото й не би го съблазнило да остане при нея…

— Тогава няма какво повече да си кажем, Тес.

— До утре — прошепна тя през сълзи.

Не посмя да я погледне. Би било фатално — нямаше да може да си тръгне.

— Погрижи се за себе си, Тес.

— И ти също. И, Дейн…

— Да?

— Благодаря ти, че спаси живота ми. Ако не се беше появил, сега нямаше да съм тук.

Той притвори очи. Споменът за това колко близо бе тя до смъртта на два пъти, стисна гърлото му.

— Лека нощ, Тес — каза сковано. Излезе и затвори вратата.

 

 

Когато на следващия ден отиде на работа, Тес предполагаше, че Дейн ще се държи хладно, но в никакъв случай не очакваше пълна незаинтересованост от негова страна. Бе съвсем делови, остави я цял ден да седи в канцеларията, като само от време на време изискваше различни документи, които поемаше от ръцете й, без дори да я погледне.

Тя работеше, ала мислите й витаеха в съвсем различна посока. Знаеше, че шефът й не иска да я вижда наоколо, но не можеше да се застави да направи последната крачка, за да скъса с него завинаги и окончателно — да напусне агенцията…

— Искаш ли довечера да излезем и да хапнем по една пица? — предложи й току-що влязлата Хелън. — Сега, след като ме изкараха герой и всички вестници публикуваха името ми, собственикът на пицарията си въобразил, че съм нещо страхотно, и ми прави пици с двойна плънка по мое желание!

— Тези пици май ще ти придадат форма на топка и скоро ще започнеш да се търкаляш по улиците — засмя се Тес.

— Хайде, да тръгваме. Изглеждаш бледа и не е зле да се поразвлечеш.

— Извинявай, Хелън, но не ми се излиза. Чувствам се изморена и болна. Наистина не ми е добре и смятам да си тръгна по-рано, да се прибера, да взема два аспирина и да си легна. Освен всичко това не ме оставя и мисълта, че ми предстои да се явя в съда като свидетел. Вече е насрочена дата за гледане на делото.

— Дано на онези лешояди им дадат доживотни присъди!

— Малко вероятно е. По-скоро, ще прекарат известно време в затвора и ще ги освободят преди изтичане на пълния срок на присъдата за добро поведение. Все пак се надявам, че тогава вече ще съм поне в Антарктида!

— Ти май не си разбрала, че единият от двамата е обвинен и в убийство на един мафиот.

— Дейн не ми е споменавал за това. — Не каза на Хелън, че той не бе разговарял с нея, освен по работа.

— И шефът изглежда не по-добре от теб. Горкият! Изобщо не мигна, докато ти беше в опасност! Явно е съвсем изчерпан.

— И аз — тъжно се усмихна Тес.

Тя наистина си тръгна по-рано, прибра се вкъщи и си легна. Явно бе настинала, и то доста, защото не изпитваше никакъв глад. Впери поглед в тавана, заслуша се в ромона на дъжда и се отдаде на горчиви мисли.

Внезапно на врата се позвъни. Стана да отвори. Беше Дейн. Това много я изненада, защото по всичко изглеждаше, че я отбягва.

— Как си, Тес? — попита я още от вратата.

— Май съм настинала.

— Искаш ли да ти купя и донеса нещо? Може би нещо за ядене?

— Благодаря, но няма нужда. Пия затоплено прясно мляко и то доста облекчава гърлото ми. Освен това взех два аспирина и…

— Не е ли по-добре да извикаш лекар?

— За една настинка? Стига, Дейн, не ставай смешен. — Не го канеше да влезе вътре, а нарочно го държеше пред вратата. — Сега трябва да си легна. Благодаря ти, че намина, но за скоро ще се оправя. Нали можеш да ми намериш заместничка за няколко дни?

Той се поколеба.

— Вече ти взехме заместничка. Мисля, че е на твоето професионално равнище, ако съдя по скоростта, с която стенографира.

— Ако искаш да напусна, само кажи. — Срещна погледа му и й се стори, че това, което вижда в неговите очи, потвърждава най-лошите й предположения. — Поговори с новата секретарка и разбери дали иска да остане на постоянна работа. Ако приеме и ти ме освободиш…

— Не можеш да напуснеш, преди да си намериш друга подходяща работа — възрази той.

— В „Шорт’с Инвестигейшънс“ ще ме наемат веднага. Веднъж господин Шорт каза, че с удоволствие би ме взел на работа при него.

Въпросният господин Шорт бе на около четиридесет години, изглеждаше великолепно за възрастта си и се отличаваше с изискани маниери в обществото, солидни връзки и дързост в бизнеса.

Дейн присви очи и втренчено я загледа — бе си представил Тес с Шорт.

— Чуй ме, Дейн! Ти явно не искаш да се мотая в краката ти. Нека не се преструваме повече. След като спа с мен, съм като трън в очите ти и самото ми присъствие те дразни. Разбирам те прекрасно. И на мен ми е трудно да работя с теб, като знам какво изпитваш. Нека да напусна. Все някак ще се оправя.

— Само не ме гледай така, Тес! Караш ме да се чувствам виновен.

— Не бих искала да е така. — Облегна се на стената, ала без да пуска дръжката на вратата. Сведе поглед, за да не прочете той болката в очите й. — Ако не те виждам всеки ден, може би ще успея да те забравя…

— Ще си намериш друг — изрече през зъби.

— Зная — отвърна тя само за да го раздразни. Всъщност силна любов като нейната не се забравяше, нито умираше. Усмихна му се насила. — Довиждане, Дейн.

— Няма да стане, миличка. — На въпросителния й поглед отговори: — Не искам женитба.

— Зная — отново каза тя. — Всичко е наред.

— Не. Не е. Липсваш ми. Чувствам се самотен и вече нищо не е като преди.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, Дейн, върви си, преди да съм направила някоя глупост!

— Разбери, че това, което изпитваш към мен, не е любов! Нима не разбираш, че е само физическо привличане? Наистина е по-добре да се разделим. Така ще имаш възможност да се омъжиш, да родиш деца… Довиждане, малката. Ще изпратя Хелън да ти донесе обезщетението. Можеш да й кажеш, че не си в състояние да понесеш спомена за случилото се с наркотрафикантите. Ще ти повярва.

— Добре, ще го направя.

„Моля те, Дейн, върви си, преди да съм рухнала напълно, преди да съм се разплакала!“ — мислеше тя.

— Ако ти потрябвам, Тес…

— Благодаря ти, Дейн. Лека нощ.

Вратата се затвори след него. Завинаги.