Даяна Палмър
Неотразимият детектив (2)

Първа глава

Тес Мериуедър въздъхна дълбоко. Бе скована от напрежение в очакване на възмездието. Хвърли унил поглед към кабинета на Дейн. Този ден определено не й вървеше. Бе провалила акция, с което си беше навлякла гнева му. Надяваше се в края на работното време да успее да се измъкне незабелязано, иначе нямаше да й се размине.

Дейн Ласитър й бе шеф, собственик на детективската агенция „Ласитър“. За нея обаче той беше много повече от началник. Познаваше го от доста години. Родителите им бяха сгодени и със сигурност щяха да се оженят, ако не бяха загинали при злополука. Сега на този свят тя имаше само него…

Внимателно подреди документите на бюрото, погледна часовника и посегна към мантото си, което бе нейна гордост — приличаше на моделите на Сам Спейд, които обожаваше. Да работиш в детективска агенция бе вълнуващо, въпреки че Дейн не я допускаше до оперативна работа. Беше си обещала, че, напук на властния си шеф, все някога ще стане истински детектив.

— Излизаш ли? — попита я той, внезапно изникнал на вратата с цигара, тлееща между дългите му пръсти. Облечен в тъмен костюм с жилетка, той идеално отговаряше на представата за частен детектив.

Наложи си да отмести поглед от него. Дори след онова, което й бе сторил преди три години, все още го харесваше.

— Отивам си — отговори му тя. — Имаш ли нещо против?

— Да. При това много. — Покани я с жест да влезе в неговия кабинет.

Тес прекрачи прага и притвори вратата зад себе си. Той се приближи към нея и видя как тялото й се стегна. Реакция, която явно следваше да се очаква, и която той заслужаваше. Въпреки това го заболя. Започна много по-строго, отколкото възнамеряваше:

— Предупредих те да не се приближаваш до прикритието на Ник и Хелън!

— Направих го неволно — започна да се оправдава тя, като нервно навиваше дълъг кичур светлоруса коса около пръста си. — Видях Хелън и й махнах. Смятах, че акцията ще се проведе в късните часове на нощта. Дори през ум не ми е минавало, че посред бял ден двама професионални детективи ще се крият и ще дебнат край магазин за детски играчки. Просто реших, че Хелън купува подарък за племенника на приятеля си. — Сивите й очи блеснаха при спомена за преживяното. — А и ти не ми обясни за какво точно става дума. Само каза да стоя настрани. А Хюстън е голям град. — В гласа й се прокрадваха нотки на надменност. — Не всички сме били рейнджъри, които се мотаят из града, а картата му е запечатана в главите им!

Без да мигат, тъмните му очи се впиха в нея през облака цигарен дим, който обви лицето й. Тя се закашля, а шефът й се усмихна предизвикателно.

И двамата не помръдваха.

Леко почукване на вратата стресна високия брюнет и стройната блондинка. Вратата се открехна и през пролуката надзърна Хелън Рийд.

— Мога ли да си тръгвам вече? — попита тя и добави, като се усмихна с надежда: — Вече е пет часа.

— Вземи си „ухото“ — сухо нареди Дейн. Имаше предвид задължителното подслушвателно устройство. — Тръгни с Ник. Докато дебне неверния съпруг, той сигурно ще има нужда от помощта ти.

— О, не! — изстена Хелън. — Не, Дейн! Не мога да издържам четири часа неприлични шумове и глупави разговори с Ник! Мразя го! Освен това съм си определила среща с Харолд.

— Трябваше да кажеш на това сладурче тук — кимна той към Тес — къде и кога ще бъдете в прикритие, за да не ви се пречка!

— Нали вече се извиних! — нацупи се Хелън.

— Не е достатъчно! Тръгвай с Ник, а аз ще помисля доколко си подходяща за работа в агенцията.

— Ако ме уволниш — заплаши го тя, — ще се върна в отдела за МПС и ти до края на живота си няма да получиш регистрация на кола по неофициален път!

Той сви устни.

— Явно не съм ти споменавал, че преди да постъпя в Тексаския рейнджърски отряд, две години работих в отдела за обществена безопасност.

Хелън въздъхна. Отвори вратата докрай и театрално падна на колене с наведена глава. Дългите й черни коси се разпиляха по пода. Дори в тази необичайна поза тялото й изглеждаше изящно. Тя се занимаваше с балет и притежаваше грацията на танцьорка.

— За бога! Отивай си вкъщи! — рязко нареди Дейн. — Надявам се, че Харолд ще ти купи пица с аншоа!

— Благодаря, шефе! Всъщност обожавам пица с аншоа. — Засмя се, махна с ръка и побърза да изчезне, преди Дейн да е променил решението си.

Той неспокойно прокара пръсти през гъстите си черни коси и разроши един кичур над челото си.

— Както върви скоро детективите ни ще поискат отпуска на Бахамските острови, платена от агенцията. — Обърна се и изтръска цигарата си в чистия пепелник върху бюрото.

Всички служители бяха избирали пепелника, макар че по-късно бяха предложили на шефа си да започне да посещава курс за отказване от тютюнопушенето. Вместо това Дейн бе изпратил всички да извършват външно наблюдение на няколко порно кина. Оттогава никой не смееше да го закача на тема пушене. Все пак бе монтирал климатични инсталации във всеки кабинет.

Дейн преследваше целите, които си поставяше, докрай, без да се съобразява с мнението на останалите. Макар и невинаги съгласна с него, Тес го уважаваше, защото защитаваше онова, в което вярваше.

Наблюдаваше го как се движи, очарована от котешката грация на тялото му. Раменете му бяха широки като на истински атлет, имаше тесен ханш и дълги силни крака. Когато бе уморен, леко накуцваше — спомен от нараняванията, получени преди три години. Явно в момента бе много уморен.

Тя си спомни как започна всичко. Когато създаваше агенцията, Дейн без угризения на съвестта отмъкна най-добрите ченгета от местното полицейско управление. Докато бизнесът потръгна, вместо заплати им беше предложил процент от печалбата и дялово участие. И работата наистина започна добре. Това се дължеше преди всичко на факта, че години преди да попадне в отряда на тексаските рейнджъри, бе служил в полицията на Хюстън и си бе спечелил славата на добър полицай. Имаше връзки и в разузнаването, което допринесе допълнително за успешната дейност на новата агенция.

Участието му в отряда на рейнджърите не навреди на неговата репутация. Защото право да подадат заявления за приемането в този отряд имаха само служилите поне осем години в полицията, от които поне две като офицери в Управлението за обществена безопасност. Тридесетината постигнали най-добър резултат на писмените тестове биваха подлагани на смазващ устен изпит. Първите петима от издържалите тези изпитания имаха честта да бъдат записани в списъка на чакащите една година свободно място в деветдесет и четири членния отряд.

Късметът не измени на Дейн. При изпълнението на задачи по подпомагането на местните органи му се бе налагало да работи извън Хюстън. Макар че на рейнджърите не се налагаше да воюват с индианци или да се сражават с мексикански партизани, поради обширните площи на фермите в Тексас, те трябваше да умеят и да яздят отлично, защото можеше да им се наложи да проследяват крадците на добитък. Дейн бе един от най-добрите ездачи, които Тес бе виждала. Въпреки раните си, върху коня той се чувстваше така добре, както зад волана.

Макар че го познаваше от толкова време, тя изпитваше страхопочитание към него. Ала много внимателно се стараеше да не му даде да разбере това. Защото само един досег с неговата жестокост й бе достатъчен, за да унищожи страстта, която той въпреки това възпламеняваше в нея.

— Никога не ме включваш в активните мероприятия — оплака се тя и въздъхна.

Погледна я внимателно, като полагаше усилия да контролира изражението си. Стараеше се да не я гледа отблизо или задълго — сякаш му бе трудно да се примири дори със самото й съществуване.

— Ти си секретарка, а не детектив — отговори й той сопнато.

— Ако ми дадеш възможност, сигурно бих могла да изпълнявам задълженията и на детектив. Още повече, че мога да върша всичко, което прави Хелън.

— Дори да се обличаш като проститутка — просъска Дейн през свитите си устни.

Тя се размърда неспокойно и извърна лице.

— Е, не чак това.

— Или да подслушваш интимни разговори в стаите на долнопробни мотели? — не се предаваше той, присвил тъмните си очи. — Да правиш компрометиращи снимки? Да следиш в два щата обвинен в убийство мъж и накрая да го арестуваш с риск за живота си?

— Добре. Разбирам — въздъхна тя дълбоко. — Мисля, че с такива неща не бих могла да се справя. Но ако ми разрешиш, бих могла да работя като помощник-детектив. Това ще ми достави почти толкова удоволствие, колкото участието в най-рискованата операция.

Дейн загаси цигарата със сърдито движение на дългите си пръсти, което накара Тес да изпита неудобство. Макар да притежаваше железен контрол, нейният шеф имаше страстна натура. Тя твърде рядко си разрешаваше да се върне към спомена за това как се държи с жените. Самата мисъл за тези силни ловки ръце върху тялото й, я караше да гори и трепери. Ала не от страст и желание. Спомняше си допира на ръцете му със страх…

Внезапно той я погледна така, сякаш мислите й го бяха докоснали в буквалния смисъл на думата. Очите му сякаш проникнаха до най-съкровените й мисли и тя усети как се изчервява.

— Нещо смущава ли те? — попита той бавно с дрезгав глас, който плашеше дори бившите полицаи.

— Да, мислех си за проследяването на неверни съпрузи — започна да се оправдава тя. После стисна здраво чантата си и продължи: — Трябва да си вървя.

— Среща ли имаш? — попита той съвсем формално. Лицето му изразяваше явна незаинтересованост и безразличие.

Отдавна бе престанала да се среща с мъже. Той обаче нямаше откъде да знае това или причините за държанието й. Затова Тес просто сви рамене и излезе.

Улиците бяха тъмни и студени. Не помагаше и бледата светлина на уличните лампи. Мъгливата зимна вечер бе студена и неприветлива. Тес се сгуши в мантото и се запъти към малката си кола. Вечер като всички други. Щеше да се прибере в самотната си гарсониера — малка кухня, баня и стая, която служеше едновременно за хол и спалня.

Щеше да включи телевизора и да гледа стари филми, докато сънят я обори. Следващият ден щеше да протече по абсолютно същия начин. Само филмът щеше да е различен.

Понякога излизаше с приятелката си Кит Морис, която работеше наблизо. Шефът й обаче бе отишъл за два месеца командировка в чужбина и колкото и да не искаше, Кит трябваше да замине с него. Приятелката й работеше като лична секретарка и получаваше огромна заплата за това, че правеше всичко, което изискваше шефът й. Детективската агенция на Дейн вършеше доста работа за този шеф — следеше неуравновесената му майка, която като че ли непрекъснато се забъркваше във всевъзможни неприятности.

Със заминаването на Кит самотата на Тес стана още по-осезаема. Нямаше с кого да си поговори. С Хелън бяха приятелки. Харесваше я. С нея обаче не можеше да разговаря за сърдечната си болка, която се наричаше Дейн Ласитър.

С решително движение, сякаш за да се отърве от потискащите я мисли, тя преметна чантата си през рамо и пъхна ръце в джобовете на мантото. Целият й живот приличаше на тази нещастна вечер — студен, празен и самотен.

Когато се появи на входа, забеляза под светлината на уличната лампа двама добре облечени мъже. Тя ги погледна в момента, в който единият от тях подаде на другия отворено куфарче, пълно с пакетчета, съдържащи някакъв бял прах, и в замяна получи дебела пачка банкноти. Кимна им и се усмихна разсеяно. Без да осъзнава ужаса, изписал върху лицата им, тя се отправи спокойно към почти празния паркинг.

— Мислиш ли, че ни видя? — попита единият.

— Разбира се! Настигни я! — почти изкрещя вторият.

Тес не чу краткия разговор, но усети, че някой тича след нея. Обърна се и погледна изненадано двамата тичащи към нея мъже. Внезапно разбра, че я преследват и замръзна. Намръщи се, когато забеляза метален отблясък в тъмнината. Преди да осъзнае, че това е отражението на светлина върху цевта на пистолет, нещо парещо я прободе в рамото. В следващия момент до слуха й достигна гърмежа, тя извика и падна.

— Ти я уби! — изкрещя единият от мъжете. — Глупако, сега вместо за търговия с наркотици, ще ни съдят за убийство!

— Млъкни! Може да не е мъртва…

— По-добре да се разкараме! Сигурно някой е чул изстрелите.

— Сигурно. Светещите прозорци на отсрещната сграда са на една детективска агенция!

— А тя излезе точно от този вход! — изпъшка другият.

— Избрал си чудничко място за размяната! Ето я и сирената на патрула… Бягай!

В този момент от пряката изскочи полицейският патрул. Фаровете на колата осветиха двамата мъже, наведени над проснатото на улицата тяло.

— О, Боже! Да изчезваме!

Викът се загуби в шума от бягащите стъпки, който едва достигаше до размътеното от болката съзнание на Тес. Колко странно! Не можеше да се помръдне. Под бузата й уличната настилка бе мокра и студена.

— Застреляха някого — чу се нечий глас. — Не им давайте да избягат!

Отново се разнесоха изстрели. Край нея тичаха крака, обути в черни обувки. По всяка вероятност полицаите преследваха двамата непознати.

— Тес!

В първия момент не позна гласа на Дейн. Той винаги проявяваше спокойствие и желязно самообладание. Тази тревога в гласа му й бе непозната.

Усети как я обърна внимателно по гръб. Сега вече го виждаше, макар и през гъстата мъгла, която се спускаше пред очите й. Усещаше парещата болка, а ръката й бе влажна и ужасно тежка. Опита се да му каже нещо, но с изненада разбра, че не може да отвори уста.

Дейн забеляза веднага тъмното влажно петно на ръкава й. От раната бликаше кръв.

— Боже мой! — прошепна той с неописуем ужас в гласа.

Изражението му бе като на каменна статуя. Само пълните с гняв очи изглеждаха живи на фона на безизразната маска.

Един от полицаите се върна тичешком и коленичи до Дейн с пистолет в ръка.

— Ранена ли е? — попита загрижено.

— Да. Извикайте линейка. — Очите на Дейн срещнаха тези на наведения над момичето полицай. — По-бързо, защото загубата на кръв е голяма.

Полицаят изтича някъде.

В това време Дейн започна да действа със светкавична скорост. Най-напред освободи ръката й от ръкава на мантото. Като видя ярката струя кръв, бликаща от зейналата дупка, лицето му се сгърчи и той изруга тихо. Извади носна кърпа и стегна ръката й над раната толкова силно, че Тес извика от болка.

— Не мърдай — опита се да я успокои той. — Не мърдай, малката ми. Аз ще се погрижа за теб. Всичко ще се оправи, само имай малко търпение.

Въпреки желанието си, не можеше да преодолее треперенето на цялото си тяло. По бузите й се стичаха сълзи. Преди Дейн да стегне кърпата, не я болеше толкова силно. Сега болката бе непоносима. Едва успя да промълви през стенанията си:

— Сигурно… ще умра… От загуба на кръв…

— Глупости! — извика той и нетърпеливо погледна през рамо. Към тях приближаваше патрулната кола. Дейн рязко се изправи и махна да спрат. — Помогни ми да я внесем в колата! — кресна той на двамата намиращи се в нея полицаи. — Ако линейката не пристигне всеки момент, едва ли ще издържи при бързината, с която губи кръв.

— Току-що се свързах с един от нашите — започна да говори шофьорът, докато другият полицай помагаше на Дейн да сложи Тес на задната седалка. — Успял е да задържи един от двамата нападатели и го води насам.

— Да вървим! — настоя Дейн и внимателно положи главата на ранената на коленете си.

В този момент се появи един полицай, който водеше човек, чиито ръце бяха стегнати в белезници.

— Всеки момент ще пристигне още една кола — обърна се шофьорът към новодошлия. — Нали няма да имаш нищо против да останеш за малко насаме с това приятелче, за да закарам ранената в болницата?

Ако не я болеше толкова силно, Тес би се възхитила на умението, с което полицаят шофираше. Не разбра, че само за няколко минути стигнаха до болницата и спряха пред отделението за спешни случаи. Беше в безсъзнание…

 

 

Когато отвори очи, през прозореца в стаята струеше ярка дневна светлина, от която Тес премигна. Чувстваше се приятно замаяна. Погледна с любопитство дебелата бяла превръзка. Опита да се раздвижи и чак тогава разбра, че е включена на система.

— Внимавай да не извадиш иглата — чу се провлеченият глас на Дейн съвсем близо до леглото. — Повярвай ми, че няма да ти хареса, ако се наложи да те бодат още веднъж…

Тес обърна глава към посоката, от която се разнесе гласът му и промълви сънливо:

— Беше толкова тъмно… И тези мъже тръгнаха след мен… Мисля, че единият от тях стреля.

— Не само е стрелял, но и те е улучил чудничко — отговори той. — Били са търговци на наркотици. Какво точно се случи? В престрелка ли попадна?

— Не — изстена тя, като внезапно си спомни с учудваща яснота какво точно се бе случило. — Видях как разменят стоката. Те са се панирали от страх, а аз дори не разбрах какво правеха, докато не хукнаха след мен.

Дейн изтръпна.

— Ти си видяла това? Всъщност си станала свидетелка на продажба на наркотици?

Тя кимна изтощено.

— Страхувам се, че е така.

— Ако са те видели добре, както и сградата, от която излизаш… — подсвирна собственикът на детективската агенция, без да продължи мисълта си.

— Доколкото мога да си спомня, единият се е измъкнал.

— Да, този, който е стрелял. За съжаление полицията няма мотиви, за да задържи по-дълго и този, когото заловиха. Ще му предявят обвинение, обаче той сигурно ще внесе гаранция и само ти, като свидетелка, би могла да помогнеш да бъде осъден за продажба на наркотици.

— Нали ме простреля не той, а съучастникът му — опита се да мисли логично Тес. — Не може ли да бъде задържан като подбудител?

— Не зная. От тези хора би могло да се очаква всичко, никой не би могъл да отгатне със сигурност какво мислят и как ще постъпят. — Изглеждаше много разтревожен.

— Хващам се на бас, че ти можеш — отвърна замислено тя. — През всичките тези години си тикнал толкова престъпници зад решетките…

— Да — призна той, — познавам престъпния свят. Но съвсем различно е, когато получиш удар под кръста. — И, като се взря в изтерзаното й лице, повтори: — Да, съвсем различно.

Гласът му звучеше толкова загрижено, че Тес помисли дали не сънува. Беше невероятно! Та той я презираше и мразеше, независимо че след смъртта на родителите им показа достатъчно състрадание към нея и я назначи в агенцията си. Все пак шефът й бе нейният най-голям враг и за него едва ли би имало значение, ако с нея се случи нещо.

Дейн се протегна уморено и попита:

— Как се чувстваш?

— Не така зле, както снощи — отговори тя и докосна превръзката. — Какво са правили с мен лекарите?

— Просто извадиха куршума. — Бръкна в джоба на ризата си и извади малък метален предмет, който й показа гордо. — Тридесет и осми калибър. Реших, че би искала да го запазиш за спомен.

— Не е ли по-добре да задържим онзи, който стреля по мен? — намръщи се тя.

Черните му вежди трепнаха и гласът му прозвуча сухо:

— Ще предам предложението ти на полицията.

— Мога ли вече да се прибера у дома?

— Първо трябва да укрепнеш. Изгуби много кръв, а при изваждането на куршума се наложи да ти сложат пълна упойка.

— Хелън ще побеснее като разбере — промълви с усмивка Тес. — Тя е истинският детектив, а стреляха по мен.

— Сигурно ще позеленее от завист — съгласи се шефът на двете млади момичета.

Стана от стола и застана до леглото. Тъмните му очи се взираха в лицето й, обгърнато от мека руса коса. Гледа я дълго.

— Не съм добре, ако искаш да знаеш как се чувствам — наруши мълчанието тя с вял глас и уморено затвори очи. — Не разбирам каква е тази загриженост от твоя страна. Нали ме… мразиш?

Гласът й заглъхна и тя се унесе в някакъв неспокоен сън. Дейн я гледа още известно време, после се протегна още веднъж и отиде до прозореца. Откакто я бяха докарали в болницата, не бе мигнал. Докато траеше операцията, обикаля неспокойно по коридорите в очакване на края. Това бе най-дългата нощ в живота му…

Тихо стенание го накара да се обърне към леглото. Пъхна ръце в джобовете на панталона и се приближи. За кой ли път не можеше да откъсне поглед от нея. Болничната нощница бе огромна и в нея Тес изглеждаше още по-слаба. Изпита почти физическа болка при спомена за безразличието си, което толкова години се бе старал да показва по отношение на нея. Нещо повече, тя смяташе, че това отношение е израз на враждебност, превърнала срамежливото и обичливо момиче в мълчалива и неуверена жена.

Тес искаше да го обича, а той бе убил това чувство в самия му зародиш. Бе опитал грубо и жестоко да задоволи физическото си влечение към нея, без да знае, че е девствена. За да спаси честта си, тя избяга от него, обляна в сълзи. След това никога не се бе приближила до него. От своя страна той бе достатъчно горд, за да се опита да й обясни, че нежността към жените е нещо напълно непознато за него. Неочакваното й бягство го съсипа. Тя обаче не знаеше това…

Дейн не се опитваше да скрие разочарованието, което му донесе тази случка. При това положение не бе чудно, че Тес очакваше той да я намрази. За да спаси гордостта си, той опита да направи всичко да изглежда така, сякаш съзнателно се бе опитал да я отблъсне от себе си.

Върна се към спомените за онези трудни дни, когато простреляният бе той. Тогава всички го бяха изоставили. Майка му не го обичаше. Жена му Джейн подаде молба за развод и го напусна, преди той да се върне от болницата. Само Тес бе край него, вдъхваше му сили да се бори за живота си. На нейната привързаност той бе отвърнал с жестокост и споменът за това го накара да потрепери. Болката при мисълта, че миналата вечер тя би могла да умре, бе непоносима.

На вратата се почука тихо и влезе сестрата. Усмихна се и каза:

— Извадила е късмет, няколко сантиметра встрани и последствията щяха да са фатални.

Случайната забележка го смрази. Ако бе умряла, щеше да остане съвършено сам!

Тази страшна мисъл го накара да излезе от стаята, като промърмори под нос някакво извинение пред сестрата. Главата му бучеше. Вървеше по дългия коридор, без да вижда и чува. По едно време дойде на себе си. Погледна часовника. Трябваше да се обади в агенцията, където всички сигурно очакваха новини за състоянието на Тес. После щеше да отиде до апартамента си, за да вземе душ и се преоблече. Надяваше се на паркинга на болницата да намери колата, която бе помолил Хелън да му докара.

С лекота откри големия черен мерцедес. Отключи вратата, но не се качи. Вместо това се опря на него и се загледа в прозорците на болницата. Мислеше си, че всъщност Тес не му бе роднина. Родителите им не бяха успели да се оженят. Те бяха мъртви, а Дейн и Тес — единствените им деца, не можеха да уредят отношенията си.

Въздъхна, отвори вратата и седна зад волана. Не потегли веднага, защото погледът му спря върху ръкава, където имаше петна от кръвта на Тес. Бе гледал как кръвта й изтича в тъмнината, бе изпитвал ужас, че ще умре в ръцете му…

А някога бе толкова слънчева и весела, така открито влюбена в него, готова да направи всичко, за да му достави удоволствие!

Затвори очи. Онзи следобед, когато не можа да обуздае желанието си, бе потъпкал всичко това. Какво обаче можеше да направи, след като желанието му към нея го разкъсваше? И понеже не познаваше нежността, бе изплашил Тес. Може би подсъзнателно бе искал да я отстрани от живота си, преди тя да го обсеби напълно… Кой знае? Проваленият брак е стрес за мъжа, помисли си Дейн, като се върна назад във времето, когато преди три години той и Тес се бяха срещнали за първи път…

 

 

Доста време бе изминало от вечерта, когато родителите им ги поканиха на вечеря в ресторант, за да ги запознаят. Нещата между Дейн и съпругата му не вървяха. Дори майка му подметна злобничко, че са видели Джейн с друг мъж. Това бяха трудни дни за него. И тогава попадна в престрелка при един банков обир, която завърши за него в интензивното отделение на болницата.

Тес бе отишла в болницата веднага щом научила за случилото се. Докарал я баща й. Тя остана при Дейн цялата нощ, както и на следващия ден… Бе успяла да убеди лекарите, че съвсем скоро ще й стане брат и затова могат да й разрешат да остане при него. Бе държала ръката му, бе милвала изпотеното му чело. Уплашено се бе свила, когато видя страшните рани на рамото, гърба и крака му. Когато той дойде в съзнание, първите думи, които изрече с треперещ от болка глас, бяха:

— Ще мога ли да ходя?

— Разбира се — отговори Тес с нежна усмивка. С майчински жест докосна влажното му чело и отмести падналия върху него кичур коса.

Затвори очи и простена:

— Къде е майка ми? Къде е Джейн?

Тес не знаеше какво да отговори. Той отново отвори очи, в които се четеше ярост. Започна да мълви несвързани думи:

— Тя спяла с… партньора ми… Научих го… от него… — Изсмя се кратко и заспа.

През следващите седмици Джейн дойде да види мъжа си само веднъж, и то, за да го уведоми, че е подала молба за развод. Имала намерение да се омъжи отново веднага щом приключи делото. Майка му едва надзърна през вратата, отбеляза, че изглежда по-добре и побърза да си отиде, за да не закъснее за срещата си с бащата на Тес…

Самата Тес бе дълбоко възмутена от отношението на близките му и се посвети изцяло на него. Мислеше си, че и той има нужда от близък човек. Сигурно причина за нараняването му е било невнимание, породено от това, което е научил за изневерите на жена си. И един ден научи, че, без да дочака излизането му от болницата, Джейн го е напуснала. Майка му тръгна на морско плаване с бъдещия си съпруг. Като капак на всичко, раненият Дейн загуби и работата си. Хирурзите смятали, че нараняването в гърба ще му пречи да изпълнява пълноценно задълженията си на полицай.

Когато Дейн разбра всичко това, го обзе такова отчаяние, че изгуби всякакво желание за живот.

— Не трябва да се предаваш, Дейн — тихо изрече Тес, безпогрешно разбрала израза на бледото му лице, коленичи до стола, на който седеше той, и стисна ръката му. — Лекарите казаха не че няма да работиш, а че няма да можеш да работиш. Трябва да се стегнеш и да се пребориш с неприятностите.

— За какво да се боря? — попита той и отмести поглед от нея. — Всички са ме отписали. Защо не се разкараш и ти?

— Защото те чувствам като по-голям брат — отговори простичко тя. — И искам да се оправиш.

Той я погледна ядосано.

— Нямам нужда от сестра!

— Но когато родителите ни се оженят, и да искаш, и да не искаш, ще се сдобиеш с такава — отвърна Тес със самодоволен вид. — Я се стегни! Все пак си работил в Управлението за обществена безопасност.

— Съвсем на място използва минало време — язвително отговори бившият полицай.

— Е, и какво от това, че известно време няма да си в отлична форма? Слушай, Дейн, има толкова много неща, с които можеш да се заемеш, и да използваш своя опит! Нали знаеш поговорката, че Господ затваря врати, но отваря прозорци. Длъжен си да опиташ и най-малката възможност!

Той мълчеше, ала я слушаше внимателно. Тъмните му очи се присвиха.

— Не харесвам жените — започна той.

— Сигурно. Не бих искала да те засегна с това, което ще ти кажа, но мисля, че просто не си попадал на свестни жени.

— Може би си права. За Джейн се ожених напук на майка ми. А и тя тогава искаше от живота единствено съпруг и деца. — Извърна глава към стената, сякаш спомените му причиняваха убийствена болка. С глух глас каза: — Върви си, Тес. Не се опитвай да играеш ролята на медицинска сестра…

— Не мога — сви тя рамене. — Ако ме няма, кой ще ти помага да се бориш със самосъжалението?

— Проклета да си! — почти изкрещя той. Очите му мятаха мълнии.

Тес се усмихна. За първи път, откакто бе научил, че няма да може да се върне на работа, Дейн реагираше по някакъв начин. „Това е за предпочитане“ — помисли тя. Усмихна се и го попита:

— Какво ще кажеш за едно кафе?

Той се подвоуми. Но само след минута се предаде на желанието си да бъде обграждан с внимание. Кимна в знак на съгласие и тя изхвърча в коридора, където се намираше кафе машината.

Безпомощно проследи Тес с поглед. Никоя жена не се бе отнасяла по този начин с него. Бе смутен от непознатото, ала приятно усещане, че има някой, който да се грижи за него. При мисълта за топлата й привързаност усети как започва да го завладява неизпитвано от години силно желание. Тя го възбуждаше така, както дори Джейн не бе успяла. Помисли си загрижено, че това физическо влечение по-късно може да се превърне в проблем. Тя беше само на деветнадесет години. Макар че на тази възраст повечето момичета имаха опит в сексуалния живот…

Затвори очи. Щеше да мисли за това по-късно. Сега в главата му се въртяха мисли за това, което тя бе споменала преди малко — за нова професия…

Минаха седмици. Тес продължи да идва като по часовник. Сядаше до него и започваха да разговарят за какво ли не. Той така свикна с нейното присъствие, че ставаха все по-близки. И все по-трудно устояваше на чара й.

Силната му страст към нея обаче започна да руши тази идилия. Когато един понеделник сутринта тя дойде в апартамента, го завари апатично отпуснат в леглото.

— Пак ли ти? Какво, по дяволите, искаш? — попита я с необяснимо раздразнение.

Тя се усмихна — вече бе свикнала с избухливия му нрав, и отговори съвсем простичко:

— Искам само да си добре.

Дейн се отпусна назад и каза със затворени очи:

— Отивай си, ще закъснееш за училище.

— Ако нямаш нищо против, вече е лято и аз завърших.

— Тогава си намери работа.

— Вечер посещавам курсове за секретарки.

— А през деня работиш. Така ли?

— Ами, нещо такова.

Той рязко обърна глава и я погледна внимателно.

— А-ха. И какво значи „нещо такова“?

— Баща ми мисли, че работя достатъчно, като ти помагам да оздравееш — отговори тя и се усмихна широко.

Не намери за нужно да обясни, че всъщност баща й, без много да се замисля, се съгласи с предложението й.

Тя полагаше огромни усилия да изглежда по-добре, за да може да привлече вниманието на Дейн. Все още не бе постигнала целта си, но се надяваше някой ден и това да стане.

— Да не би да имаш разрешително да практикуваш психотерапия и физиотерапия? — попита я той с нескрит сарказъм.

Постара се да не му обръща внимание. Вече бе свикнала с неговите обиди. Вместо това се надвеси над него с думите:

— Тъй като баща ми съвсем скоро ще се ожени за твоята майка, неминуемо ще станеш моя по-голям брат. Затова е добре още отсега да свиквам да се грижа за теб.

— Нямам нужда от твоите грижи! — сопна се Дейн, макар че я изгледа изпитателно.

— Имаш — настоя тя.

Погледът й се спря на белега от раната, който се подаваше от късия ръкав на фланелката му. Сети се, че този на гърба му е много по-страшен. Дейн не й разрешаваше да ги разглежда, ала тя бе успяла да ги види по време на някои процедури. Гласът й прозвуча съчувствено и нежно:

— Сигурно много те боли. Толкова съжалявам, че те раниха, Ричард!

— Дейн — поправи я машинално той. — Никой не ме нарича Ричард.

— Добре — съгласи се великодушно Тес.

— И разбери веднъж завинаги, че нямам нужда от бавачка!

— Тогава защо не идва да те вижда майка ти? — не се стърпя да му зададе въпроса, който я мъчеше от дълго време.

Дейн отговори, без да среща питащия й поглед:

— Защото не обичаше баща ми, а по външност съм направо негово копие.

— Значи така — отвърна замислено тя и се приближи още по-близо. — А не ти ли се иска да си член на семейство? — В гласа й се доловиха тъжни нотки. — Моето семейство се състоеше само от баба ми, която бе принудена да ме търпи. Майка ми е умряла, когато съм била съвсем малка. Баща ми не е от тези, които горят от желание да се обвързват със семейство и деца. Така че наистина си нямам никого. И колкото и да ми е трудно да ти го кажа, мисля, че и при теб е същото… Защо тогава да не бъдем един за друг така необходимото ни семейство?

Лицето му замръзна. Само в очите гореше едва сдържан гняв, когато отговори с неумолима категоричност:

— Не ми трябва никакво семейство! Най-малко това можеш да бъдеш ти!

— Защо не опитаме? Постепенно може да се привържеш към мен — усмихна се тя, за да скрие болката, която й причиниха думите му.

Та той нито я искаше, нито имаше нужда от нея! Както всички други досега…

Повече не говориха за това.

Дейн се опитваше да я игнорира, ала тя не му обръщаше внимание. Продължаваше да идва всеки божи ден. Носеше му книги и касети с музика. Готвеше му, седеше с него и разговаряха, спореха. Тес му вдъхваше надежда. Въпреки почти враждебното му отношение към нея и липсата на всякакво насърчение от негова страна, постепенно се влюби в него.

Не разбираше, че любовта й е очевидна. Беше невъзможно да не бъде забелязана, защото се излъчваше от всяко нейно движение, от всеки поглед.

Не би могла да прецени, че Дейн също я е забелязал. Тъмните му очи я следваха и той все по-трудно можеше да прикрие неудържимото си влечение към нея.

Свикна с присъствието й, започна да й се радва и… да я желае. Бе толкова различна от всички жени, които се бяха появявали в живота му досега! Беше нежна и изглеждаше странно уязвима. Започна с нетърпение да очаква посещенията й, да се радва и желае нейното присъствие.

В същото време се чувстваше неудобно, защото осъзнаваше, че все повече се привързва към нея. След несполучливия си брак Дейн изпитваше ужас от мисълта, че може да започне сериозна връзка с някоя жена. Бе се оженил за Джейн само за да ядоса майка си, макар в самото начало да изпитваше физическо влечение към бившата си съпруга.

Много скоро на всичко бе сложен край от явната й връзка с негов колега в Хюстън.

Това нарани Дейн много повече от изстрелите, които бяха надупчили тялото му. Тес също бе жена и кой знае дали не го мамеше и дали не изпитваше към него само физическо влечение.

Съмненията и терзанията помрачаваха неговото настроение. Започна да проявява към нея открита враждебност. Опитваше се да я избягва и да я отблъсква при всеки удобен случай.

Тя обаче не се предаваше. Не можеше да се примири с мисълта, че той наистина не иска тя да е наблизо…

Дейн оздравя и укрепна много по-бързо, отколкото някой можеше да предположи. С подобряването на здравословното му състояние се възвърнаха и плътските му желания, които доведоха до опустошителни резултати по отношение на… женствеността на Тес.

Един ден, облечена в бяла рокля, пристегната с пъстър колан, Тес влетя, танцувайки, в апартамента. Носеше чиния с домашно приготвен кекс.

Дейн я посрещна бос, с избелели джинси и бяла памучна тениска. Все още накуцваше леко, но вече можеше да се движи свободно. Като я гледаше толкова млада и жизнерадостна, почувства, че против волята и здравия разум я желае неудържимо. Още повече, че толкова дълго не бе спал с жена…

В този момент тя го погледна и той прочете в погледа й същото желание. Бе се въздържал достатъчно, повече не можеше да се владее!

Тя остави сладкиша в кухнята, като не забеляза необикновения блясък в черните очи на любимия мъж.

— Какво е това? — попита той малко неуверено и се приближи до нея.

— Обикновен домашен кекс — отговори тя задъхано и смутено погледна настрана, най-после усетила въздействието на блестящия му поглед, който ускоряваше пулса й. — Как си? Изглеждаш значително по-добре.

Дотогава Дейн изобщо не се бе замислял върху това дали води — и доколко интензивно — сексуален живот. Ако бе проявил малко повече предвидливост и разум, последвалите събития просто нямаше да се случат.

Единственото, за което бе в състояние да мисли в момента, бе как да се освободи от завладялото го желание по възможно най-бързия начин.

— Наистина искам нещо сладко — каза той тихо и я притисна към масата. — Ти също си много сладка. Защо трябва да прекарваш половината от времето си с мен, като ме поглъщаш с поглед? Не ме мисли за сляп! Напълно разбирам какво изпитваш към мен. И ти искаш същото, нали? — попита той глухо и притисна бедрата си грубо към нейните.

Тес безпогрешно разпозна явното доказателство на неговото желание. Изчерви се, но той не я гледаше. Очите му бяха впити в полуотворените й устни. Той прошепна през две дълбоки вдишвания:

— Само Бог знае колко силно те искам!

Съзнанието й отказа да възприеме думите му. Изненадата й започна да се превръща в страх. Преди да намери думи, с които да му възрази, твърдите му жадни устни се впиха в нейните. Бедрата му я притискаха все по-силно към масата. Усети как мускулестите му ръце я повдигат, а езикът му се стрелва между внезапно пресъхналите й устни.

Дотогава я бяха целували само един-два пъти, при това — все мъже, които знаеха колко затворен живот е водила. Сега попадна в желязна прегръдка, на която би могла да реагира само изключително опитна в любовните игри жена, и това я изплаши до смърт.

Започна като луда да го блъска, ала той сякаш не забелязваше съпротивата й. Ръката му притисна с груба сила едната й гърда, а кракът му неочаквано се намери между нейните бедра.

Започна да я обхваща луда паника.

— Дейн, недей… — едва успя да промълви задъхано тя. В очите й се четеше ужас.

Едва ли я бе чул, защото пръстите му се впиха в тялото й с неочаквана сила, причинявайки й непоносима болка.

— О, Боже! Ти също ме искаш, малката, нали така? Тук! Веднага!

Без да престава да стене, започна да опипва грубо голите й бедра. После я повдигна така, че тя почувства твърдата му мъжественост на прага на нейната невинност.

Сърцето й биеше лудо. Той продължаваше да говори с дрезгав от страст глас непонятни за нея думи:

— Тук. На това място, малка моя. Така, както стоиш… Права…

Ръцете му опипваха разголената й плът, докосваха я както никой мъж досега. Държеше се така, сякаш за него нямаше нищо по-важно от това да задоволи собственото си желание, и тя бе просто един инструмент, чрез който да достави удоволствие сам на себе си. Като че ли бе създадена, за да я използва по този отвратителен начин.

Изведнъж съвсем неочаквано отпусна ръцете си. Погледите им се срещнаха. Очите му бяха потъмнели от страст, цялото му тяло трепереше, а силните ръце продължаваха грубо да притискат гърдите й. Прошепна:

— Все пак това напрежение е твърде голямо за гръбнака ми. По-добре да го направим в леглото… Там поне ще мога да легна.

В този момент през замъгленото й съзнание мина мисълта, че това е единствената възможност да избяга. Тя приклекна внезапно и се изплъзна от него. Страхът, който изпитваше, бе толкова ясно изписан върху лицето й, че успя да пробие пелената на невиждащия му поглед.

Заплахата да я обладае, без да я обича, както и грубостта му, я накараха да се разплаче. Хълцанията й отекнаха в кухнята.

Крачка по крачка тя започна да отстъпва назад. В разширените й от страх зеници се четеше необясним за него трагизъм.

— Махни се от мен! — изкрещя тя, когато Дейн опита да се приближи до нея с намерения, които дори не опитваше да скрие. — Остави ме на мира!

Най-после съзнанието му възприе ужасяващия страх, който тя изпитваше от него. Като че ли едва сега забеляза широко разтворените й очи. Дейн дълбоко пое въздух. Разбра, че трябва да възстанови загубения над себе си контрол.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече лицето му възвръщаше обичайния си студен и безразличен израз. В очите му се появи студен черен блясък. Устните, които само преди миг се впиваха с пареща болка в нейните, се раздвижиха сякаш насила.

— Нали и ти го искаше? — попита с глух глас.

— Не! — отговори тя и вложи в сричката цялото си сърце.

— Лъжеш! И ти ме желаеш! — изсъска той. — Иначе защо би идвала тук?

— Защото те обичам! — изхлипа тя, разтърсена до дъното на душата си от това страшно за нея признание.

— Обичала ме! — не се предаваше той, макар силна тръпка да разтърси възбуденото му тяло. — Ако наистина ме обичаш, ела тук и го докажи. Ти си пресметлива малка съблазнителка! — добави той с ехидна усмивка, зад която едва успя да скрие обзелото го разочарование.

Сърцето й се вледени. Сълзите продължаваха да се стичат по мокрите й бузи.

— Не мога… Причиняваш ми болка.

Нейният така невинно изразен страх го вбеси. Представи си, че това е Джейн, която ненавиждаше неговите ласки и не пестеше своите подигравки.

— Така ли? — попита той с леден глас. — Ако нямаш желание да се любим, по-добре си върви! И разбери, че всичко, което исках от теб, беше само секс! Господи — изпъшка той, като видя, че тя направи още една крачка назад, — защо ми отказваш? Та ти сигурно си била с толкова много други мъже…

Лицето й се покри с ярка червенина и цялото й тяло започна да трепери неконтролируемо. Макар твърде късно, във възбудения му мозък започна бавно да се оформя мисълта, че други мъже в живота й изобщо не е имало. Иначе не би реагирала по този абсурден начин.

— Тес, да не си девствена? — прозвуча дрезгавият му глас.

В този момент единственото, което тя искаше, бе да потъне вдън земя и да не го види никога повече. Без да пророни нито дума, грабна чантата си и изтича към вратата, която с трясък се затвори след нея.

Дейн не я последва. Нито й се обади по-късно, за да поиска извинение за държанието си. Реши, че това поведение е най-правилното. По-добре бе да я остави да мисли, че е направил всичко това умишлено, за да я прогони от себе си. Всъщност не можеше да й предложи нищо…

Обърна се и огледа празния апартамент. Усети как мраз започва да сковава бавно душата и сърцето му, как стига и до очите му и ги превърна в черни парченца лед.

Докато беше жив, никога повече нямаше да повярва на жена, дори това да е Тес. Девствена! Как тази възможност не му бе минала през ума по-рано? Дано грубостта му да не бе оставила твърде дълбоки следи в душата й…

Опита се да приеме, че всъщност всичко е завършило повече от добре. Явно, че неговата фалшива незаинтересованост и дори неприязън научиха Тес да не бъде така спонтанна в изразяването на чувствата си. Когато бяха заедно, тя се държеше възпитано и малко срамежливо. След смъртта на баща й Дейн я назначи за секретарка в агенцията си. Тя нямаше никого на света освен него и той трябваше да се грижи за нея…

 

 

Дейн сърдито запали двигателя на колата и потегли към агенцията. Там бе посрещнат от всички служители, които с безпокойство очакваха да чуят новини за здравословното състояние на Тес.

Това не бе учудващо. Всички в агенцията обичаха своята ранена колежка, която никога не отказваше да направи услуга на някой от тях.

— Ще се оправи ли скоро? — изпревари всички Хелън и големите й тъмни очи го погледнаха с истинска загриженост.

— Засега е добре — опита да ги успокои той. — Все още не се е съвзела напълно от упойката, но лекарите сметат, че ще й се размине без усложнения и последици.

— Кога ще я изпишат? — не спираше да задава въпроси Хелън. — Нали знаеш, че може да дойде да живее при мен. Още повече, че ще е необходимо някой да се грижи за нея.

— Когато я изпишат, тя ще се премести да живее при мен! — Решението му изненада не само служителите, но и самия него. — Ще я заведа в ранчото. Там постоянно са Жозе и Берил. Те ще се грижат за нея, докато съм на работа.

Обърна се към бюрото на Тес и си помисли, че ще му е трудно без нея.

— Хелън, потърси ли временно заместничка на Тес? — Когато получи утвърдителен отговор, продължи: — Опитай се да разбереш какво е записала в графика за днес. Дори не зная какви срещи ми предстоят.

— На обяд си с Харви Барет — започна да докладва с делови тон Хелън. — Следобед имаш среща със семейство Алайсън, които искат да намерим изчезналата им дъщеря. Трябва да приемеш също така един мъж, който иска да започнем да следим неговата съпруга.

— Има ли нещо особено до обяд?

Хелън погледна отново в графика и поклати глава.

— Нищо спешно.

— Добре — отговори той. — Тогава отивам до апартамента да се преоблека. Оттам ще се върна в болницата и ще остана при Тес, докато дойде време за определените срещи.

— Нали каза, че тя е добре? — намръщи се Хелън.

Дейн обаче се бе запътил към вратата и сякаш не чу въпроса й. С ръка на дръжката се обърна и поясни:

— Ако имате нужда от мен за нещо спешно, можете да ми се обадите в болницата. — Продиктува номера.

Хелън го записа внимателно и побърза да каже, преди шефът й да затвори вратата след себе си:

— Предай й, че много ще ни липсва.

Не последва никаква реакция. Дейн изобщо не мислеше за това, което става около него. Мислеше единствено за Тес…