Даяна Палмър
Неотразимият детектив (7)

Шеста глава

Тес не можеше да си спомни някога през живота си да е била по-изплашена. Мъжът я стискаше здраво и полуудушена я влачеше към изхода на сградата, пред която чакаше кола с включен двигател.

Това не се случваше с нея, помисли тя. Не трябваше да допусне гангстерът да приведе в действие плана си. Усети как в ребрата й се притиска острието на нож. Тес усети полъха на смъртта, който я обгърна със смразяващ ужас.

Ако се оставеше да я напъха в колата, нямаше да има никакъв шанс. Чакаше я сигурна смърт. От отчаяни хора можеха да се очакват отчаяни действия.

Чакащата ги кола бе скъпа. Бандитът също бе облечен с елегантен костюм. От пръв поглед личеше, че не е дребен уличен гангстер.

Бе от онези, които правеха милиони от отчаянието и безразсъдността на по-слабите. Повече от сигурно беше, че окото му нямаше да мигне да убие, когото и да било, застанал между него и плячката…

Дейн отлично знаеше всичко това. Обаче Тес го осъзна едва сега, когато бе твърде късно.

Трябваше да се възползва от всяка възможност, колкото и малка да е тя, за да успее да се измъкне, преди нападателят да я качи в колата. Той трябваше да отвори вратата на колата.

Тогава неминуемо щеше да му се наложи да отдръпне ножа поне за миг. Ако проявеше достатъчно съобразителност и бързина, би могла да се измъкне.

Сърцето й биеше лудо. Не биваше да се поддава на паниката! По-добре да се стегне и да си спомни с подробности всички хватки, които оперативните работници й бяха показвали в случай, че трябва да се отбранява. Ето че дойде време вземаните тайно от Дейн уроци да й послужат.

Продължи да върви с ясно изписан на лицето ужас. Със сълзи на очите започна да го моли да я пусне. В това време мозъкът й трескаво работеше. Връщаше я отново и отново към онова единствено движение, което трябваше да направи в точно определен момент.

Придружителят й като че ли се хвана на хитростта, защото отпусна хватката си. Проявяваният от нея страх му доставяше нескрито удоволствие. Междувременно бяха стигнали на крачка от колата. Той се наведе да отвори задната врата и за миг отпусна ножа.

Точно в този момент тя приложи хватка от източните бойни изкуства, която бе научила в случай на самоотбрана. Когато се почувства свободна, затича колкото можеше по-бързо, за да излезе от тясната странична уличка на многолюдния булевард.

Беше обед и по тротоарите се движеха тълпи от хора, едва ли преследвачът щеше да се осмели да я нападне пред очите на всички. Продължи да тича с всички сили, без да се обръща назад.

За миг се смеси с хората, чакащи светофарът да светне зелено, за да прекосят улицата. С крайчеца на окото си забеляза бързо движеща се към пресечката кола. Не можеше да са те, мислеше си трескаво, нямаше да посмеят… Погледна по-внимателно и чак сега забеляза, че това е мерцедесът на Дейн. Той се показа от прозорчето и изкрещя:

— Тес!

С последни сили изтича към него и скочи на предната седалка. Прегърна го, без да мисли за каквото и да било. Цялото й тяло трепереше от преживяния ужас. Дейн я прегърна здраво, потресен не по-малко от нея от току-що случилото се произшествие.

В последния момент се бе сетил, че тя ще остане сама и бе побързал да стигне до агенцията. Обаче преди да стигне до входа, бе видял Тес да тича, а една голяма лимузина да набира скорост…

Преди да включи колата на скорост, за да освободи улицата, той я целуна успокояващо. Спря на първото свободно за паркиране място и я погледна с побеляло като на мъртвец лице. Продължаваше да я притиска с всички сили към тялото си.

— Те почти ме отвлякоха — започна тя с треперещ глас. — Единият ме хвана, когато излизах от агенцията, и с опрян в гърба ми нож, ме поведе към колата, където чакаше още един мъж. Добре че Хелън ме беше научила на някоя и друга хватка…

— Не говори, Тес — каза той с пресипнал глас. В очите му се четеше чувство на вина и той попита със заекване: — Нарани ли те?

— Той мен — не, ала мисля, че носът му пострада.

— Трябва да благодаря на Хелън. Ще ги поканя с Харолд на най-голямата пица, която може да се намери в целия град.

— Преди да правиш каквото и да е, бих ли могла да те помоля да ме нахраниш. Умирам от глад, а и мисля, че си заслужих обяда.

Той я гледаше с обожание и възхищение. Макар че не трябваше да я остави да си помисли, че изпитва някакви чувства към нея. Затова се обърна и каза строго:

— От сега нататък винаги, когато излизам, ще оставям някой да се грижи за сигурността ти. Още веднъж те моля да ме извиниш за небрежността ми, Тес.

— Ще го направя, ако ме целунеш пак.

— Не, наоколо има твърде много хора.

— Тогава да отидем в апартамента ти…

— Не. Не искам случилото се между нас тази нощ да се повтори. Разбира се, винаги ще помня неземните усещания, с които ме дари. Обаче ти ще искаш това да продължи завинаги. Това не мога да си разреша. Не си забравила, че отдавна съм се разделил с илюзиите за вечното щастие. Вече не вярвам в никого и в нищо.

— Да, но би могъл да промениш мнението си… под моето влияние.

— Повече от достатъчно ти разреших да ми повлияеш миналата нощ. Разбери, не мога да се оженя за теб. Ти само си мислиш, че ме обичаш. Може и да си вярваш. Обаче нямаш никакъв опит. Знай, че ще дойде време, когато сексът няма да е достатъчен да запази семейството ни. Ти ще поискаш дете…

— Но аз те обичам, Дейн! — настоя Тес.

— Любовта не означава две тела в едно легло — каза той с горчива ирония.

— Обаче това, което се случи между нас, бе много повече от две тела в едно легло. Ние наистина се обичахме. При това толкова прекрасно, че не мога дори да си представя, че някога друг мъж ще се докосва до мен, както ти. — Потърси с поглед очите му.

Дейн ги затвори. Сякаш агонизираше, защото чувствата му бяха същите като нейните. Ала нямаше право да ги изрази. Това можеше да му донесе нови огорчения, които нямаше да има сили да понесе.

— Това беше само секс — отвърна той и я погледна с измъчен поглед. — Късметлийка си, че не мога да имам деца, защото иначе можеха да възникнат проблеми.

— Не е сигурно — усмихна се Тес.

— Това е спорен въпрос — отговори той безизразно и се загледа с невиждащ поглед през прозореца. След малко заговори, без да се обръща към нея: — Преди всичко трябва да уведомя за случилото се най-близкия полицейски участък. Предумишленото нападение с цел отвличане е углавно престъпление. Преди залез-слънце ще намеря тези гадове и ще ги натикам в затвора, дори ако трябва да събера всичките си приятели от рейнджърските години.

Тя започна да се смее.

— Как можеш да се смееш в такъв момент? — попита я той слисан. — Не си ли даваш сметка, че едва не те убиха?

— Сигурно е закъсняла реакция. Спомням си, че докато онзи тип ме мъкнеше към колата, мислех само, че повече няма да те видя, и бях готова да се разплача. Може би затова сега се смея…

 

 

Хелън тайно злорадстваше, когато разбра, че за да се освободи, Тес е използвала научените от нея хватки. Дейн изпадна в отвратително настроение, което продължи целия ден. Не можеше да откъсне мислите си от наркотрафикантите. Никога не бе изпитвал по-голямо желание да извие врата на някого.

Още през работно време, когато канцеларията на агенцията бе пълна с оперативни работници, отиде в полицията. Срещна се с офицера, който отговаряше за случая. Той сви рамене и изказа предположение, че двамата нападатели са се укрили в миша дупка, знаейки, че ще бъдат преследвани. Не пропусна обаче да отбележи:

— Знаете ли, че вашата секретарка е извадила невероятен късмет? Единият от нападателите веднъж се отърва от обвинение за убийство поради липса на доказателства. Повече от сигурно е, че не би се спрял пред ново убийство, за да ликвидира друг свидетел. Ако бе успял да я вкара в колата, можехме да я смятаме за мъртва.

— И аз мисля така — съгласи се Дейн, макар че се страхуваше дори да помисли за подобна възможност. — Настоявам да приемете безплатно доброволната помощ на служителите в нашата агенция при издирването на тези престъпни типове. Не можем да рискуваме живота на невинни хора.

— Безкрайно ви благодаря за предложението, ще се възползваме от него. Като бивш колега вие отлично знаете колко хора са необходими за залавянето на един престъпник и колко ограничени са нашите възможности. Както и силата на бюрократичната стена, която се издига между закона и съдебната система.

Капитанът се замисли и изведнъж заговори с доволна усмивка на лицето:

— Знаете ли, сетих се нещо. Двамата нападатели стоят високо в йерархията на наркобизнеса. В тези среди има един човек, който ни е добре известен и който знае много повече, отколкото казва. Ще се наложи да го попритисна, разбира се неофициално.

— Имате ли адреса му? — запита с престорено безразличие Дейн.

— Не знаете откъде сте го получили, нали? — усмихна се на свой ред полицаят и надраска адреса на листче хартия, което подаде на Дейн.

— Разбира се. Намерих го в джоба на костюма си, когато го взех от химическо чистене — отговори последният сериозно.

— Е, желая ви успех. И късмет.

— Благодаря. На теб също. И аз, и ти имаме нужда и от двете…

 

 

Когато се върна в агенцията, Дейн даде адреса на Адамс. До края на работното време не изпусна Тес от погледа си. Когато се върнаха в апартамента, захвърли сакото си на дивана и с уморено движение разтри схванатия си врат.

Тя го наблюдаваше с нежна усмивка. Бе се оставила изцяло да бъде погълната от удоволствието да живее с него.

А когато нападателите бъдеха заловени, трябваше да се върне в своя апартамент. При мисълта за това лицето й се сви от болка.

— Какво ти е? — попита я той внимателно.

— Когато заловят бандитите, ще трябва да се прибера у дома.

Дейн също не искаше да мисли за това. Прекараните с нея няколко дни бяха наистина чудесни. Не само защото бе станала негова, просто защото му беше приятно да е около него, да чува гласа й…

— Може би ще си доволна — опита да се пошегува той.

— Едва ли — не се съгласи тя. — Много отдавна сме свикнали да живеем заедно. Още от времето, когато раненият бе ти.

— Права си — кимна той. — Тогава бяхме близки почти толкова, колкото сега. Докато не направих онази фатална грешка, която те прогони. Оттогава ми се наложи да отвиквам от женско присъствие край себе си.

— Забравяш, че вече не се страхувам от теб — усмихна се Тес толкова нежно, че той почувства как цялата му воля се изпарява.

— На всичко това трябва да се сложи край — заяви той и, като се приближи, я притисна към себе си. — Нали ти казах вече, че не искам да се обвързвам с която и да е жена!

Тес склони глава на рамото му. Притисна се към него и го погледна с очи, в които се четеше безмълвна молба.

— Може ли да прекарам нощта с теб? — попита тя и лицето й се заля с ярка червенина.

— И аз искам, ала не е разумно.

— Но това е същото като да се откажеш да ползваш кола, защото би могла да се развали!

— Ти само мислиш, че ме обичаш. Когато се върнеш и заживееш нормалния си живот, случката от миналата нощ ще ти се струва лош сън, който скоро ще забравиш.

— А ти?

Дейн се направи, че не я чува. Протегна се и попита:

— Кой ще сготви и какво? Тези пици на обяд ме оставиха гладен.

— Предлагам хамбургери, които ще приготвя аз — предложи тя, като се опита да прикрие треперенето на гласа си.

Докато готвеше никой от двамата не продума. Приготви яденето в пълно мълчание. Всеки захапа своя хамбургер също така мълчаливо. Тес първа не издържа на напрежението и каза с престорено весел глас:

— Защо за уикенда не отидем на ранчото?

— Не мога да поема този риск.

— Заради гангстерите ли?

— Не. — Намръщи се. — Миналата нощ бяхме заедно. Не мисли, че Берил е сляпа и няма да познае какво се е случило помежду ни. А тя е старомодна. Въпреки всичко бих искал да знаеш, че винаги ще пазя скъпоценния спомен за теб. Ти първа ме накара да разбера що е нежност. Нещо повече, накара ме да се държа нежно с теб. Това остава за цял живот. Също така искам да ти кажа, че съжалявам, че те изморих толкова много. Ала не можех да ти се наситя…

— Аз пък не съжалявам — възпротиви се Тес. — Дори да бях умряла, пак нямаше да съжалявам.

Вместо да отговори, Дейн стисна зъби и с мъка отклони погледа си от нея към хамбургера, който държеше. Почувства, че започва да се възбужда. Нервно стана и рече:

— Имам да свърша малко работа. Отивам в кабинета. Надявам се, че ще намериш нещо, с което да се занимаваш през това време.

— Да, по телевизията има някакво предаване за земноводните. Сигурно ще е интересно. Нали и ти се занимаваш с животни, макар това да са твоите крави, телета и коне.

— Не ме насилвай да ти кажа колко бих искал да отидем на ранчото. Обаче се страхувам, че Берил ще те накара да се чувстваш неудобно.

— Едва ли — поклати Тес отрицателно глава и се усмихна тъжно. — Знаеш, че сега те обичам така, както те обичах, когато бях на деветнадесет години. Ще ме посъветваш ли как да престана?

Той стисна зъби. Не можеше да отговори на въпроси като този. Бързо глътна последната хапка от хамбургера и изпи кафето си. Постави чинията и чашата до мивката и се обърна към нея.

— Остави съдовете. Ти сготви, значи аз ще измия.

— Нямам нищо против да… — започна тя, ала той я прекъсна почти грубо:

— Това е моят апартамент. Не забравяй, че тук господар съм аз и ти трябва да правиш това, което искам. Още повече, че след толкова години без жена вкъщи съм свикнал да се оправям сам.

Запъти се към кабинета и с трясък затвори вратата. Тес остана за миг неподвижна, после се зае със съдовете…

 

 

— Сигурно се чувстваш ужасно — й каза няколко дни по-късно Хелън, когато останаха сами. — Дейн не откъсва поглед от теб. Ако го няма него, винаги някой те следва като сянка. Бедничката, зная колко много ще се зарадваш, когато всичко това свърши. Не се съмнявам, че да се живее с Дейн е истински ад.

Тес не можеше да рискува да каже нещо на глас, защото щеше да се издаде. Затова само кимна, без да отрони дума. Хелън не преставаше.

— Дейн би могъл да ти бъде доведен брат, нали? Всички знаят, че родителите ви са искали да се оженят. Следователно ти би могла да го приемеш съвсем спокойно и да живееш при него като при член от собственото си семейство.

Продължи машинално да кима и да мълчи. Обаче си мислеше, че за нея Дейн е мъжът, за когото иска да се омъжи, с когото иска да прекара остатъка от живота си.

Ала той се страхуваше да й даде това, което тя желаеше. Страхуваше се да не го напусне като Джейн, защото не могат да имат деца, и да превърне неговия живот в истински ад.

През следващите дни той не стоеше дълго време в апартамента. Когато бе вкъщи, Дейн се усамотяваше в кабинета или лягаше да спи. По цели вечери Тес оставаше сама. Пропастта между тях постепенно се увеличаваше.

Една сутрин той я извика при себе си в кабинета и я покани да седне на стола срещу бюрото му.

— Тес, добрахме се до известна информация за бандата, към която принадлежат двамата бандити. Решихме да те пуснем като примамка, за да ги накараме да излязат от скривалището си и да опитат да се разправят с теб. Обаче не се безпокой, няма да разреша да ти се случи нещо лошо.

— Откога те моля да ми разрешиш да участвам в истинска операция? — светнаха очите на Тес.

— Тогава слушай внимателно. И знай, че след като двамата бъдат заловени, ще можеш да се върнеш към нормалния си начин на живот.

Дейн й обясни всичко с най-големи подробности. Първоначално Тес изпита страх, но при мисълта за предстоящото приключение забрави всичко. Макар че в подсъзнанието й започна да се оформя друг страх. Че без Дейн животът й никога няма да е същият.

 

 

През тези събота и неделя Дейн бе необичайно нервен. Не можеше да се спре на едно място даже за да гледа телевизия. Най-после не устоя и каза:

— Облечи се и да отидем някъде.

— Къде точно, за да зная какви дрехи да си сложа?

— Ботуши и панталон. Отиваме в ранчото. Днес Берил има почивен ден. Няма смисъл да се изнервяме повече в това затворено помещение.

След известно време двамата препускаха сред свежия прохладен въздух. Тес отдавна не бе изпитвала такова удоволствие, каквото й доставяше в момента ездата. Изведнъж видя по лицето на Дейн да преминава гримаса на болка.

— Какво ти е? Да не те боли гърбът?

— Поне до преди няколко нощи не ме болеше — неохотно призна той. — Сигурно е от стоенето наведен над бюрото. А така ми се иска да е от мускулна треска в резултат на прекараната с теб нощ.

Смутено се изкашля и продължи:

— Бих искал да ти благодаря за чудесния подарък, който ми направи.

Тя разбра за какво става дума и се изчерви. Дейн спря коня, протегна се и взе ръката й в своята. Целуна я и продължи да говори, като я гледаше право в очите:

— Накара ме да се почувствам пълноценен мъж. — И добави с развълнуван глас: — Макар да не мога да ти дам дете.

— Децата не са единствената причина, поради която двама души свързват живота си в семейство — отговори тя троснато.

— Ала могат да го разрушат. Както разрушиха моето.

— Знаеш, че не съм като Джейн.

— Разбира се. Поне защото ти ме искаше. Боже, самият спомен за начина, по който се любихме, ме възбужда отново.

Тес не можеше да откъсне очи от него. Започна да диша тежко. В нея също се надигаше желание.

В този момент до тях достигна тропота на коне. Две фигури се приближаваха все повече.

— Мои съседи.

Явно ги бяха видели и идваха, изпълнени от любопитство да видят Тес. Дейн никога досега не бе водил жена в ранчото. Той й ги представи и те размениха баналните любезности, задължителни при запознаването на културни и възпитани хора.

— Родителите ни едва не се ожениха — обясняваше Дейн. — Така че за мен Тес е като член на семейството. Освен това работи като моя секретарка в агенцията…

 

 

Малко позакъсняха с връщането. Докато стигнат обратно до конюшнята, Тес съвсем се измори и се схвана. Той разбра това и протегна ръце, за да й помогне да слезе от коня. Както винаги обаче, докосването до нея пробуди неговия копнеж. Остави тялото й да се плъзне по неговото и тогава да стъпи на земята. Не можеше да откъсне поглед от устните й.

— Твоите съседи ми харесаха — започна тя с дрезгав глас.

— Радвам се. Доволна ли си от ездата?

— Да, макар доста да се схванах. Не съм свикнала с този спорт. Ако обаче имам възможност да го упражнявам, сигурна съм, че ще се влюбя в него.

— Аз също бих могъл да заобичам много неща, ако се оставя на емоциите си — впи той поглед в нея сякаш искаше да проникне до най-скритите ъгълчета на душата й. — Освен това те желая. Обаче не мога да те имам.

— Дейн… — Протегна ръка към него, ала той рязко се отдръпна.

— Не. Само след един-два дни с твоя проблем ще бъде приключено. Тогава всеки от нас ще продължи по своя път.

С тези думи се обърна и поведе конете към обора. Тес се почувства така, сякаш бяха затворили врата под носа й.

С каква лекота Дейн се отказваше от всичко, което се бе случило между тях, от възможността им за общо бъдеще! Обзе я безнадеждност. Не беше честно!

Дали нямаше да е доволен, ако с нея се случеше нещо при опита да заловят двамата бандити? Ако я убиеха и тя повече не застрашаваше скъпоценната му свобода… По челото й се появиха бръчки, които Дейн веднага забеляза.

— Какво ти е сега? — попита той сърдито.

— Мислех си за клопката, която готвим на двамата наркотрафиканти.

Макар да се бе опитвал съзнателно да не мисли за опасността, на която я подлагаха, Дейн започна да я успокоява:

— Не се страхувай. Нали знаеш, че не само аз, но и всички работещи в агенцията са отлични професионалисти, които по този начин припечелват прехраната си. Трябва да си сигурна, че няма да позволим и косъм да падне от главата ти. Ще ги заловим и изпратим в затвора.

Тес кимна мълчаливо. Не изглеждаше напълно убедена в думите му. Той се надяваше всичко да протече по предварително съставения план. Веднъж да заловят нападателите и ще може да помисли какво да прави по-нататък с Тес.

В едно бе напълно сигурен. Трябваше да намери начин да я отстрани от живота си, преди да се е размекнал до такава степен, че да й позволи да остане при него. Не трябваше да разрешава това да се случи преди всичко заради нея. Нямаше право да създаде с нея семейство, осъдено никога да не познае радостта да има собствени деца. Макар че животът му без нея нямаше да има смисъл.