Даяна Палмър
Неотразимият детектив (3)

Втора глава

В просъница Тес простена от болка, която я прониза внезапно. Сънуваше. Сигурно Дейн, помисли си тя, все още в полудрямка. Никога не бе сънувала някой друг. Това бе абсурдно, като се има предвид колко жестоко я бе обидил именно той.

Някакъв шум наруши покоя й. Отвори очи в момента, в който човекът от сънищата й сядаше на стола до болничното легло.

— Какво правиш пак тук? — попита тя и чертите на лицето й се изопнаха. — Нали е работно време?

— Аз работя — отговори той кратко. — Грижа се за теб.

Думите му я върнаха към спомените за времето, когато той бе раненият, а тя се грижеше за него. Както и за онази случка. Тес затвори очи от непоносимата болка, която се надигна в гърдите й, и прошепна едва чуто:

— Моля те, върви си.

— Как бих могъл, след като зная, че ти нямаш другиго освен мен.

Беше истина. Баба й бе починала преди три години.

Очите им се срещнаха и Тес трябваше да напрегне всичките си сили, за да скрие това, което всъщност изпитваше.

— Ти си само мой шеф, Дейн — не се съгласи с него тя. — В никакъв случай не би могло да се каже, че в задълженията ти влизат и грижите за мен.

Той сложи ръце на коленете си и като седна съвсем изправен, след дълго мълчание попита:

— Толкова години не намерих смелост да те попитам колко дълбоко те нараних тогава.

В очите й проблесна нещо, което веднага изчезна, и отговорът й прозвуча сковано.

— Не разбирам за какво говориш.

— Нима? — засмя се Дейн иронично. — Вече три години се въртя около теб, без да ми дадеш възможност дори да ти се извиня.

— Това вълнува ли те? Просто искаше да се махна от живота ти и направи така, че да си отида по собствено желание. Сега не бих си разрешила да се сближа отново с теб дори за купища диаманти.

— Именно с мен или по принцип — с всички мъже?

— Няма ли да ми кажеш нещо по-приятно, вместо да ме дразниш? — Издърпа чаршафа чак до брадичката си и обърна глава към прозореца.

— Разбира се. След като те изпишат от болницата ще те взема да живееш при мен в ранчото, докато се възстановиш напълно.

Тя пребледня и седна в леглото. Очите й се изпълниха с ужас.

— О, Боже, Тес! — Думите му прозвучаха като молба. — Недей, недей да се страхуваш от мен!

— Няма — прошепна тя и прехапа устни. Ръката й върху чаршафа трепереше. — Няма да дойда в твоя дом и да те оставя да се грижиш за мен! Никога!

Дейн затвори очи. Нямаше сили да я гледа. Рязко стана от стола и отиде до прозореца. Запали цигара и се загледа навън с невиждащ поглед. Пое дълбоко дим и го изпусна. Без да се обръща към нея, каза лаконично:

— Тогава не знаех, че си девствена. Когато го разбрах, бе твърде късно. Изплаших те до смърт. Нима не знаеш, че ми е съвсем ясно защо в живота ти няма нито един мъж? — Извърна се и впи поглед в нея. — Нима не ти е минавало през ума, че жестоко съжалявам за това, което ти причиних?

— Беше толкова отдавна… — прошепна тя и продължи да мачка с треперещи пръсти края на чаршафа.

— Напротив, на мен ми се струва, сякаш всичко стана вчера — отвърна съвсем бавно, като старателно подбираше думите. — За бога, престани да ме отблъскваш!

— Не го правя! — заинати се тя, макар по лицето й да пропълзя предателска руменина.

Дейн се обърна и бавно приближи към леглото. Лицето му бе не по-малко бледо от нейното. Спря съвсем близо до нея.

— Тес, зная чудесно, че изпитваш физически страх от мен. Би трябвало да съм сляп, за да не го забележа. Повярвай, че в ранчото ми няма да ти се случи нищо лошо. Просто ще бъдеш там, където ще се грижат за теб, докато се възстановиш. Когато съм на работа, за теб ще се грижи Берил.

— Не познавам Берил. Освен това Хелън каза, че мога да отида да живея при нея.

— Когато Хелън не е на работа, посещава балетни курсове. Ако изобщо й остава някакво свободно време, тя го прекарва с приятеля си Харолд в ядене на пици. Не се съмнявам в искреното й желание да те вземе при себе си, обаче няма да може да ти обръща никакво внимание, камо ли да се грижи за теб, тъй като ще е заета от сутрин до вечер.

— Сама ще ми е по-добре.

Той се приближи още повече. Стана му непоносимо, когато видя как тя се сви под чаршафа.

— Слушай — каза той през зъби. — Онази вечер ти стана свидетел на сделка с наркотици. Ще трябва да се явиш в съда. Никой друг не е видял това, което си забелязала ти. Разбираш ли, че си единственият очевидец на размяната, извършена от двама души? Не си ли даваш сметка, че единият от тях е все още на свобода и повече от сигурно вече е научил коя си, къде би могъл да те намери? Сега нещата идват ли на местата си?

— Едва ли имаш предвид това, което мисля, че искаш да ми кажеш — отвърна тя колебливо.

— По дяволите! Забрави ли, че съм си имал работа с такива типове цели десет години и знам какво могат да направят, докъде са в състояние да стигнат. Докато полицаите не се доберат до втория наркотрафикант и съдиите не осъдят и двамата за нелегална търговия с наркотици, ще бъдеш под постоянна заплаха! Именно заради това искам да си там, където ще бъдеш в най-голяма безопасност, където ще мога да се грижа за теб. Когато съм на работа, при теб ще е управителят на ранчото. Едно време той също е бил рейнджър и е добър почти колкото мен!

Тес покри лицето си с ръце. Бе мъчително трудно да приеме предложението му. Май предпочиташе да рискува конфронтацията с търговците на наркотици. В този момент Дейн продължи:

— Мрази ме, ако това ти помага, но ела в ранчото. Моля те, не излагай живота си на неоправдан риск!

— Какво знаеш ти за моя живот? — оплака се тя с жален глас и приглади с ръка разпилените си коси. — Работа и телевизия, това е всичко.

— Та ти си съвсем млада. Твоите двадесет и две години не ти дават право да гледаш толкова цинично на живота.

— Да, може би си прав, обаче се научих на това от собствен опит. Ако искам да съм съвсем точна, научи ме ти!

Изразът на лицето му го накара да се почувства неудобно.

— Бих искал да ти обясня. Да започнем с това, че никога не съм имал близък човек. Баща ми ни е напуснал, когато съм бил съвсем малък. Майка ми го мразеше и понеже по външност бях негово копие, не ме обичаше. Когато се женех за Джейн, тя ми каза, че ме обича, ала докато бях в болницата ме изостави. — Очите му блестяха като черни въглени. Наведе се над нея и продължи да говори с лице, разкривено от емоции: — Ти искаше да ме обичаш, а аз не те оставих да се влюбиш напълно в мен. Не разбираш ли, малко момиченце, че аз не зная какво е любов?!

— Не ме гледай така, сякаш аз съм виновна за това. — В гласа й се долавяше нерешителност. — Отказах се от теб преди години. Сигурно не съм те обичала в истинския смисъл на думата. — Не смееше да го погледне да не би очите й да разкрият какво изпитва в действителност. — Изглежда, че по онова време съм изпитвала някакво младежко увлечение по теб, което те е изплашило. Бъди спокоен, никога повече няма да стане необходимо да се спасяваш от мен.

Протегна бавно ръка към лицето й и нежно обхвана брадичката. Впи поглед в очите й, докато тя направи някакво подобие на опит да се освободи от ласката му.

— Това е вина, която трябва да бъде изкупена два пъти — каза той, без да отмести впития си в нея поглед. — Никога повече няма да се държа по този начин.

Тя също не можеше да откъсне очи от него. Топлината на пръстите му замъгляваше разсъдъка й. Спомените отново нахлуха в съзнанието й и тя продума жално:

— Тогава ти можеше да ме изнасилиш…

Лицето му се сгърчи. Искаше да й каже, че това е било невъзможно. Обаче не можеше да я излъже.

— Нищо не разбираш — започна той с измъчен глас. — Ти бе девствена, ала аз съм имал много жени. Ти беше така нежна и любеща, исках те толкова силно, че изгубих контрол над желанията си… Не бях в състояние да се овладея…

В главата й нахлуха куп мисли, които съзнателно бе избягвала през всичките тези години. Колкото и да бе неопитна и невинна разбираше, че понякога мъжете също могат да бъдат наскърбявани. Трябваше да признае, че онзи ден бе почувствала колко неудържимо е желанието му, колко силен — копнежът да я направи изцяло негова. Без да иска, думите сами излязоха от пресъхналата й уста:

— Знаеш ли, всеки път, когато излизах с някой мъж изпитвах ужас, че той ще започне да се държи като теб, а аз няма да мога да избягам навреме. За мен това бе истински кошмар…

Дейн забеляза нежността в погледа й и след кратко колебание запита:

— Тес, само страх ли изпитваш, когато си с мен? Или има и нещо друго?

Очите му не можеха да се откъснат от безпомощно разтворените устни и смутения й поглед. Палецът му бавно докосна долната й устна и Тес едва си пое дъх. В следващия момент се дръпна като опарена — повече от думите, отколкото от докосването му. Зениците й се разшириха, сърцето заби лудо.

Той също започна да диша по-тежко. Значи не бе само страх! Само при тази мисъл усети как блажена топлина залива цялото му тяло. Като хипнотизиран наблюдаваше отчаяните й опити да скрие това, което той възбуждаше в нея само с допира си. Странно, че през целия си тридесет и четири годишен живот никога не му бе минавало през ума да докосне женски устни точно по този начин.

— Не — каза той сякаш сам на себе си, — това, което изпитваш, е нещо много по-сложно от обикновен страх, нали?

— Дейн… — опита се да каже нещо Тес, ала гласът й заглъхна.

— Твоят лекуващ лекар смята, че утре може да те изпише — смени той рязко темата. — Междувременно не е зле да знаеш, че пред вратата ти има охрана. От момента на постъпването ти в болницата изпратиха да те пази един униформен полицай, който ще остане тук, докато те изпишат.

Тя видя как Дейн нервно гаси цигарата си. Той улови нейния внимателен поглед и не се стърпя да каже:

— Караш ме да желая да съм безкрайно нежен с теб. — Дълго време я наблюдава с изучаващ поглед. — Така ми се иска и ти да копнееш за моята ласка! Може би ще стане, ако се постарая…

— Не — прекъсна го дрезгавият й глас. По гърба й пробягаха студени тръпки. — Никога няма да ти разреша да ме милваш. Във всеки случай не по начина, който избра… онзи проклет ден!

— Не разбираш ли, че никога дотогава не бях попадал на девствено момиче? А и никога не съм се отличавал с особена нежност. Но грубостта ми тогава би всички рекорди. Когато избяга, реших да помисля върху отношението си към теб. И трябва да знаеш, че изводите, които направих за самия себе си, не бяха никак ласкателни.

— Не бих искала да говорим повече за това, Дейн — помоли го тя с впит в стиснатите си длани поглед.

— Не ти ли е идвало наум — продължи той, като избираше думите си с огромно внимание, — че един мъж, който те обича, би искал да е безгранично нежен с теб? Че с някой, който е влюбен в теб, всичко ще бъде съвсем различно?

— Как бих могла да разбера дали някой ме обича? — В гласа й прозвуча горчивина. — Мислех, че поне малко ти харесвам. Обаче ти ме накара да се страхувам от теб, не искаше да се превърна в заплаха за свободата на личния ти живот. Баща ми също не го беше грижа за мен, остави ме на грижите на баба ми просто защото не искаше да му преча… Никой никога не ме е обичал, никой не е искал да бъде нежен с мен, да се нагърби с грижите за едно младо и неопитно момиче. Никой никога не ме е желал… — Потрепери, сякаш усетила студен полъх.

Отпусна се на възглавницата и сякаш изведнъж се състари поне с десет години. Едва намери сили да прошепне със затворени очи:

— Моля те, Дейн, върви си. Много съм изморена, за да мога да се боря с когото и да било…

Боже мой, помисли си младият мъж. Защо никога не му бе минавало през ума какви чувства би могло да изпитва едно съвсем младо момиче? През цялото време не бе успял да научи нищо за нея. Бе напълно естествено да се почувства изоставена, когато баща й я е изпратил да живее при баба й. През цялото време е имала крещяща нужда от някой, когото да обича с пламъка на младото си сърце. А беше имала нещастието да попадне на мъж, който дори не знаеше що е това любов, който през целия си живот бе получавал само разочарования. Един мъж с пропаднал брак и надупчено от куршуми тяло.

Като видя изписаните на лицето й болка и примирение с понесената загуба, Дейн се намръщи. Изпита угризение на съвестта за начина, по който се чувстваше тя. Дори да не бе отговорен за това, че е толкова нещастна, сигурно неговият принос бе най-голям.

— Обичаш ли конете? — попита той внезапно.

— Страхувам се и от тях.

— Само защото не ги познаваш добре, а и не знаеш много за тях. Когато посвикнеш, ще те науча да яздиш.

Очите й най-после срещнаха неговите и тя изрече с треперещ глас:

— Моля те, недей да ме водиш в ранчото. Нямам нужда от твоята милост.

Понечи да й отговори, ала не можа да намери нужните му думи. Вместо това въздъхна дълбоко.

— Е, довиждане до утре. Опитай се да поспиш.

Тес кимна и затвори очи. Нямаше намерение да го допусне отново до себе си. Щеше да направи всичко възможно, за да се защити, да не му разреши да я нарани втори път…