Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (9)

Девета глава
Улични хулигани

До края на седмицата не се случи нищо особено, тъй като реших за разнообразие да се държа прилично и да слушам в час. Все още нямах приятели, но сега всички определено знаеха коя съм — момичето с голямата уста, тази, която отговаря на учителите. Момичето, което погоди номера с цапащия сапун в учителската тоалетна, оцвети в червено водата в плувния басейн и така нататък. Но никой всъщност не знаеше що за човек се криеше зад всичко това. Аз все още бях едно самотно момиче. Искаше ми се да съм в един клас със Сушила, защото независимо че имаше толкова много приятели, винаги, когато се срещнехме в двора или на автобусната спирка, тя се спираше да си поговорим.

— Хей, Дану, какви още трикове си ни приготвила? — попита ме Мари Маршал, която седи зад мен в часа по математика.

Поклатих отрицателно глава.

— Никакви. Вече приключих с този род занимания.

— А какво следва тогава? — полюбопитства тя.

— Не съм сигурна — отвърнах й аз. — Може да се кандидатирам за депутат, а може и да се присъединя към Чуждестранния легион^[1]. Ще видим. Но при всички положения си намерете някой друг да ви забавлява, когато ви е скучно в часовете.

Мари изглежда се обиди.

— Просто попитах — обясни тя. — Не е нужно да се заяждаш.

Звънецът удари и Мари изхвърча навън с приятелките си. Тъпо, тъпо, тъпо — помислих си аз. Как можах да се държа така идиотски? Та тя само се опитваше да бъде любезна, а аз не й дадох никакъв шанс. Можехме спокойно да поговорим за това, което бях намислила да направя. Нямах търпение да пристъпя към изпълнението му. Понеже първоначалният ми план да бъда изключена от училище се провали, а този да се направя на откачалка, напълно пропадна, бях готова да пристъпя към план В. Бях решила да престана да се противопоставям и да се боря срещу случилото се. Щях да се оставя на течението, както би казала госпожица Луна (разбира се, без хипарския танц). Щях да се опитам да приема новото си положение и малко по малко да го променя към по-добро. Джо бе казал, че решението за промяна е стъпка, която изцяло зависи от мен, и аз се чувствах готова да я направя. Щях да започна от апартамента.

Засега всичко се развиваше повече от прекрасно. Няколко дни след като взех участие в играта на астрологическия сайт, получих имейл, в който пишеше, че аз съм победителят. А ден по-късно, получих второ писмо от екипа, който щеше да извърши освежаването, в което ме питаха кога ще ми е удобно да дойдат.

Отговорих им, че следващият понеделник би бил повече от подходящ, и изразих надежда, че една седмица ще им е достатъчна да приключат.

Леля Есме летеше за Ню Йорк в неделя вечер, а с мен през междусрочната ваканция щеше да остане Роза. Имахме една седмица да префасонираме апартамента преди връщането й от командировка.

Не можех и да мечтая нещата да се наредят по-добре. Нямах търпение да започнем.

 

 

След училище първо минах през магазина на семейство Пател, за да купя продукти за кекса с моркови, който ми се искаше да направя. Надявах се да успея да се прибера у дома, преди да ме застигне бурята, надвиснала над града. Вятърът се беше усилил, а площадът изглеждаше дори по-студен и мрачен от обикновено. Докато вървях към блока с накупените неща, реших да се обадя на Джо, за да уточня нещо по рецептата. Извадих телефона си и набрах номера му. Голяма грешка. Група момчета се мотаеха около сферичната скулптура в средата на площада. Едно от тях забеляза телефона ми, бутна с лакът това до него и то извърна глава в моята посока. Веднага усетих, че ще имам проблем.

— Ало, ало? — обади се Джо от другия край на линията. — Ти ли си, Дану? Всичко наред ли е?

— Да. Не. Ъъъ. Ще ти се обадя по-късно.

Набързо прибрах телефона. Как не се сетих по-рано? Класният винаги ни предупреждаваше, когато сме на улицата, да не изваждаме ценни предмети, за да не привличаме вниманието на евентуални крадци. Твърде късно. Те вече видяха телефона ми.

Едното от момчетата даде знак на друго от групата. Второто хвърли поглед към мен и кимна в отговор. Неприятно предчувствие сви стомаха ми.

Канеха се да ме нападнат. Усещах го. Преброих ги набързо — един, двама, трима… Бяха петима. Дали да не побягна обратно към магазина на семейство Пател? — зачудих се аз. — Или пък да се опитам да се добера до входа? Мисли по-бързо — казах си. Момчетата тръгнаха към мен. Майчице мила! До тук с късмета, който ми носеше това, че съм „Момиче на зодиака за месеца“ — помислих си аз. — Всъщност именно зодиакалният ми телефон ме докара до тук.

Момчетата се приближаваха все повече и повече. Да бягам или да се отбранявам? — зачудих се аз. Обзе ме страх. Бягай, бягай! — настойчиво крещеше някакъв глас в мен, но краката ми отказваха да помръднат. Изведнъж — незнайно как — страхът, който беше свил стомаха ми, премина в ярост. Не ми ли беше достатъчно всичко, което преживях досега — това, че баща ми ме заряза, че леля ми нехаеше за мен и че никой в новото училище не искаше да се сприятели с мен? Стига вече! Чашата преля! Нямах никакво намерение да позволя някаква си банда пъпчиви пубертети да ми отнемат прекрасния подарък. Особено като се имаше предвид, че не бях получавала подарък от цяла вечност. Отбранявай се! — обади се чувството ми за достойнство.

Пъхнах телефона колкото може по-навътре в джоба си, поех дълбоко дъх и се обърнах към тях:

— Искате ли нещо?

— Аха — отвърна подигравателно най-високият от тях, чиято коса беше възмутително мръсна. — Твойъ тилифон.

Аз го стрелнах с един от смразяващите погледи на госпожа Инквизиция.

— Твоя телефон. Твоя, а не твойъ, и телефон, а не тилифон. Първо се научи да говориш правилно, глупако. А сега повтори след мен — Твоя телефон.

Едно от момчетата се захили и това определено подразни дългуча.

— Стиа си съ хилил, База! — озъби му се той.

— Стига си се хилил — поправих го отново и си придадох вид на ядосана. — Абе, вас никой ли не ви е учил как се говори правилно?

Момчетата се стъписаха за миг. По лицата им прочетох, че досега никой не им бе държал такъв тон. Не можех да повярвам на самообладанието си. Но първоначалното им смущение не трая дълго. Дългучът бързо възвърна самонадеяността си. Хвърли ми презрителен поглед, приближи се към мен и ме блъсна в рамото.

— Давай твойъ тилифон.

Знаех, че си търся белята, защото другото, което класният ни учеше, бе: ако някога ни нападнат, да дадем на обирджиите това, което искат, защото животът ни е много по-ценен от някакъв си часовник, телефон или която и да било друга вещ. Знаех, че е вярно, но просто не можех да постъпя другояче. Бях направо бясна и нямах никакво намерение да им позволя да ми нареждат. Опитах се да отвърна на удара му, но двама от приятелите му ме сграбчиха за китките и ми извиха ръцете зад гърба. Сърцето ми лудо заби и първоначалният ми кураж се изпари яко дим. Защо? — помислих си. — Защо винаги, когато човек има нужда от ченгетата, тях все ги няма наоколо?

Главатарят на бандата бръкна в джоба ми и се опита да вземе телефона ми. Аз се извих рязко настрани, за да му попреча да го стигне. Той отново се пресегна. И тъй като ръцете ми бяха здраво хванати отзад, единственото, с което можех да се защитавам, бяха краката ми, така че го ритнах в пищяла.

— Ау! — изрева той, като се наведе да разтрие удареното място, после се изсмя злобно, изправи се и ме заразглежда, обмисляйки как точно да постъпи.

— Изглежда, си имаме работа със смелчага, Трев — обърна се към дългуча набитото на вид момче, което по-рано нарекоха База, когато отново заритах, опитвайки да се освободя.

— Да, упридилену е смилчагъ, но е ъпсулютну бизмозъчнъ. — Трев отново се изсмя.

— Ти си безмозъчен — извиках аз. — Освен това си жалък — не можеш да излезеш насреща на едно момиче!

Дългучът огледа самодоволно приятелите си.

— Ъъъ… гришиш, малкътъ. Ти си съма, а аз съм с ощи читиримъ. Ти сметни колку прави тува.

— Вече го сметнах и резултатът е — петима пъзльовци.

Той смръщи вежди и отново понечи да бръкне в джоба ми, но аз започнах да се мятам на всички страни, за да не му позволя да ме приближи. Положението обаче си беше безнадеждно. Те ме бяха притиснали плътно, а аз вече изнемогвах. Затворих очи и усетих как момчето бръкна в джоба ми и взе да измъква джиесема ми. Тъкмо мислех да им кажа да вземат тъпия телефон и да ме пуснат да си ходя, когато изневиделица някой дръпна единия от тях.

— Не мисля, че този телефон е твой, младежо — чух да казва познат глас.

Отворих очи и видях Джо пред себе си. Изглеждаше страшно ядосан.

— Джо — изплаках аз.

Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя някого.

— На твоите услуги, Дану — каза той, като направи лек поклон.

Трев се изсмя.

— Нъ твоити услуги — повтори той с насмешка думите на Джо. — Уткъчен дядкъ. Дръжти гу, мумчетъ!

Хулиганите ме пуснаха и се приготвиха да налетят на Джо. Сърцето ми биеше до пръсване и не можех да си поема въздух.

Хвърлих се на гърба на База.

— Оставете го на мира — изкрещях аз.

База ме отхвърли с такава лекота от раменете си, сякаш си свали якето.

Трев продължи да се хили.

— Или къкво?

О, боже! — помислих си. — Или какво наистина? Бяхме само аз и Джо, а той определено не изглеждаше млад и във форма с това закръглено коремче.

Но нещо странно започна да се случва с него.

Джо пое дълбоко въздух и като че ли взе да расте на височина. Сякаш поетият въздух го напомпваше като автомобилна гума. Той се уголемяваше ли уголемяваше, а същевременно коремът му намаля, докато не стана напълно плосък. Раменете му се разшириха. Изглеждаше така, сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-млад и по-млад. Както и по-висок. Освен това, колкото и да бе невероятно, му порастваше брада. Разтърках очи. Това е невъзможно! — помислих си, докато наблюдавах как Джо се променяше, превръщайки се в нещо като бойна машина. Непобедима бойна машина с… Не, това наистина не бе възможно, не можех да повярвам на очите си. Горната половина на тялото на Джо изглеждаше като на млад атлет, докато долната половина… Ами долната половина… колкото и невъзможно да ми се струваше… беше като на кон. Пълен абсурд! Отново разтърках силно очи и усетих как краката ми се подкосяват. Подпрях се на близката стена, за да се съвзема, и поех дълбоко дъх. В този момент притъмня още повече, светкавица блесна в небето, отекна гръмотевица и се изсипа проливен дъжд. В сумрака не можех да видя какво точно става, а и то се случваше прекалено бързо. Сигурно си въобразявам — помислих си, докато гледах как Джо, или някой, който страшно приличаше на него, зае позиция и атакува бандата като същински майстор по кунгфу. С едно леко докосване с ръка — единият от нападателите ми буквално полетя към автобусната спирка. С едно ритване с копито — другият се просна в средата на площада. Третият пък беше така ужасен от фигурата на получовек полукон, която стоеше срещу него, че си плю на петите и изчезна на секундата, зарязвайки Трев и База.

— Само така, Джо! — извиках възхитено, докато те трепереха пред него.

— Още ли сте тук, момчета? — попита той, поглеждайки надолу към тях в момента, в който небето бе прорязано от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен гръм.

База набързо офейка след приятеля си, като остави Трев сам. Тогава Джо и той впиха погледи един в друг като в каубойски филм, сякаш преценяваха ситуацията преди началото на стрелбата.

Съвсем неочаквано обаче Трев извика:

— Уткъчалкъ! — И също побягна.

Джо само се подсмихна, протегна ръка и го сграбчи за рамото. Дългучът като обезумял започна да размахва юмруци насам-натам, опитвайки се да го достигне. Когато обаче се измори, на лицето му се изписа страх. Той погледна Джо още веднъж, обърна се и избяга.

— Дану, добре ли си? — попита ме Джо, след като Трев сви зад ъгъла и изчезна от погледите ни.

— Ъ… аха — кимнах аз и се свлякох на земята.

Когато се свестих, видях госпожа Пател да тича към нас в дъжда.

— Видях от магазина какво става и веднага се обадих на полицията — каза тя. — Вече са тръгнали насам. Дану, добре ли си?

Огледах се за Джо. Беше възвърнал обичайния си облик и ме гледаше загрижено, застанал от дясната ми страна.

— Ти припадна — съобщи той.

— А… и… у… — бе всичко, което успях да кажа. — Кон…

— Кон? — възкликна госпожа Пател и се приведе, за да сложи ръка на челото ми.

Аз посочих Джо.

— Кон, Юпитер, Стрелец…

Той вдигна безпомощно рамене, сякаш нямаше представа какви ги говорех.

— Мисля, че бълнува — каза госпожа Пател. — Може да я е ударил гръм. По-добре да я заведем у тях.

Джо кимна в знак на съгласие.

Но аз си знаех, че не бълнувам. А също и че не бях ударена от гръм. Още по-малко пък си бях въобразила това, което видях. Да не говорим, че за халюцинация и дума не можеше да става. Джо се бе преобразил точно пред очите ми в нещо неузнаваемо, спор нямаше, и този факт разклати сериозно теорията ми, че той е просто един ексцентрик, членуващ в астрологически клуб, чиито членове обичат да се маскират и да се мислят за планети. О, не. Това, което бях видяла само преди минути, беше необикновено. Джо изглеждаше като божество и притежаваше силата на десет мъже и един кон. Наистина ли се случи всичко това? — запитах се отново, като се надигнах едва-едва. — Нима Джо ми е казал истината за себе си и действително е Юпитер? Невъзможно. Та това звучи напълно налудничаво. Или може би не чак толкова?

Когато чух приближаващите полицейски сирени, аз се отпуснах обратно на мокрия паваж и се оставих да ме отнесат у дома.