Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (7)

Седма глава
Госпожица Психо

Във вторник на обяд беше срещата ми с училищния съветник. Бях добре подготвена. Тъй като план А не бе проработил, на връщане от Джо бях започнала да кроя план Б.

Изцяло от теб зависи в каква посока ще тръгне животът ти, ми беше казал той. За мен най-важното продължаваше да бъде да се измъкна от тук и без дори да подозира, нареждайки ми да посетя училищния съветник, госпожа Ричардс ми бе предоставила страхотен шанс да осъществя намерението си. Планът ми беше да се престоря на абсолютно и непоправимо смахната, на пълно куку, на човек, на който му хлопа дъската, на изперкала. Щях да бъда освободена от училище по медицински причини. И ако това вече не накараше баща ми да се втурне обратно насам, зарязвайки любимите си разкопки, не виждах какво друго би могло да го стори.

Седнах пред кабинета на училищния съветник и започнах да премислям действията си. Ще бъда леко раздразнителна и от време на време ще издавам странни, наподобяващи птичи крясъци звуци. Ще си събера очите. Едната ми ръка ще е съвсем неконтролируема и ще я размахвам свободно над главата си. А, да, и ще се олигавя цялата. Ако и това не свърши работа, ще се престоря на чайник.

След около пет минути чакане пред кабинета, през които прехвърлях наум достойното си за Оскар изпълнение, секретарката на училището се появи.

— Можеш да влезеш, Дану — съобщи тя. — Госпожица Луна те очаква. Вратата вдясно.

— Умбанга — отвърнах аз и й се ухилих широко.

Тя ме погледна учудено, при което аз й намигнах и тръгнах към вратата, която ми посочи.

— О! — възкликнах, като влязох в указаната стая и видях жената, която ме очакваше — Вие ли сте училищният съветник?

Застаналата до прозореца дама кимна едва забележимо. Не си я представях точно такава. Не че си я бях представяла по определен начин, ала очаквах да срещна някого с вид на специалист, облечен в строг костюм, като учител, управител на банка или нещо такова. Не и жената, която стоеше пред мен. За момент дори забравих да се правя на чалната, защото не можех да отделя очи от нея. Тя изглеждаше като човек на изкуството или пък циганка. Имаше дълга, чуплива, сребристо-сива коса, медальон с формата на полумесец и обеци с формата на звезди и беше облечена със сива копринена пола, цветът, на която беше подобен на този на косата й. Приличаше по-скоро на изхвърлена на брега русалка, на която са й пораснали крака. Зачаках да каже нещо, за да вляза в ролята си, но тя остана безмълвна. Стоеше си до прозореца и гледаше към небето. След известно време, през което тя не ми обърна никакво внимание, започнах да се чудя дали въобще бе забелязала присъствието ми. Реших да се изкашлям.

Жената се обърна и ме погледна, но остана все така мълчалива.

— Аз съм Дану. Смахнатата лунатичка се явява пред вас за рапорта си в един часа — докладвах аз като в казармата и след това започнах да лая като куче.

Никаква реакция. Стоеше и ме гледаше. После разпери ръце и започна да се поклаща. Напред-назад. Наляво-надясно. Какво прави тази кукунделка? — зачудих се аз. Тя продължи още известно време, след което спря и седна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Аз седнах срещу нея. Тя се пресегна, взе една книжна кърпичка от масата и си издуха носа.

— Няма ли да кажете нещо? — попитах. — Да си водите бележки? Да ми дадете някакъв съвет?

— Не — подсмръкна тя.

Помълчахме така известно време, след което любопитството ми надделя.

— Ама, не трябва ли да направите нещо? — зачудих се аз. — Няма ли да кажете нещо мъдро?

Тя ме погледна със сребристо-сините си очи.

— Какво бих могла да кажа?

— Ами, нямам представа. Не е ли ваша работа да знаете какво да кажете или направите?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи! Направи! В това ли се състои всичко? Понякога единственото, което искам, е просто да съществувам. Най-добре е човек да се остави на течението. — Тя стана от стола си, отиде до прозореца и вдигна глава да погледне небето. — Знаеш ли, Дану, понякога се питам: Това ли е всичко? Трябва да има нещо повече. Иначе какъв е смисълът от нашите усилия?

И тогава, за мое най-голямо учудване, тя започна да танцува. Плавно, поклащайки се, като в транс. Напомни ми на танца, който играехме в началното училище, когато някой ентусиазиран учител ни караше да се престорим на дърво, да вдигнем ръцете си като клони и да ги движим наляво и надясно, все едно се поклащат от вятъра.

Наблюдавах я с широко отворена уста. Не можех да повярвам на очите си. После изведнъж загрях. Аха, ами да. Опитва се да ме надхитри. Тази жена е доста умна. Навярно е разбрала за номера, който й кроях, и е решила да ме изпревари. Добре. Схванах, но нямам никакво намерение да се предам така лесно.

Станах и се присъединих към безумния й танц. И аз можех да се правя на луда.

— Да, да. А сега нека да бъдем дървета — казах аз, размахах ръце във въздуха и превих колене. — Поклащаме се от вятъра насам-натам, ла, ла, ла, лаааа.

— Не, не дървета — извика тя и заподскача из стаята. — Вода. Танцувай като вода, носи се като прилив и отлив. Остави се на течението, Дану, остави се на течението.

Сигурно наскоро бе изкарала някакъв курс за училищни съветници, където бе усвоила този нов метод за подход към проблемни деца. Мен това въобще не ме бърка — помислих си аз и продължих да следвам танца й.

— Вода. Приижда и се отдръпва. Това определено го мога — казах аз и смених танца на дървото с танца на морето, който всъщност бе почти същият и се състоеше в това да поклащам бедра и да размахвам ръце насам-натам във въздуха.

Танцувахме така няколко минути из стаята като двойка отнесени хипита, след което тя се качи на единия от столовете.

— Ако се протегна достатъчно, мога да достигна звездите.

Мили боже! — изумих се аз, когато си дадох сметка, че тя не показваше никакви признаци, че има намерение да сложи край на този цирк. — Ами ако наистина нещо й хлопа? Всъщност…

— Извинете, госпожице, но вие наистина ли сте училищният съветник? — попитах внимателно.

Тя погледна надолу към мен от височината на стола си.

— И да, и не. Не смятам, че трябва да отъждествяваме себе си единствено с това, с което се занимаваме. Не мислиш ли? Имам предвид, ти чувстваш ли се само и единствено ученичка?

— Разбира се, че не! Аз съм много повече.

— Ето, виждаш ли, за това говоря. Така че не задавай неуместни въпроси!

— Аха — отвърнах и седнах, опитвайки се да обмисля следващия си ход.

Госпожица Луна най-после слезе от стола и седна на дивана срещу мен.

— И така — каза тя.

Време беше — помислих си. — Добре че приключи с опитите си да се прави на по-чалната от мен и най-после ще започнем по същество.

— И така… — повторих аз.

Тогава тя внезапно се разплака. Започна с леко хлипане, което след това премина в неудържим плач. Малеее! — изумих се аз. — Тази жена май наистина е мръднала. Въобще не е в час.

Подадох й кутията с носни кърпички.

— Има ли нещо, което бих могла да направя за вас, госпожице Луна? Да извикам ли някого?

— О, не — тя си взе една кърпичка и продължи да хлипа. — Моля те, умолявам те, не споменавай пред никого за това! Просто днес не съм на себе си. И ако обичаш, наричай ме Селена. Госпожица Луна звучи прекалено сериозно.

— Ъъъ, добре, Селена. И дума няма да обеля. Обещавам. Но не искаш ли да ми кажеш какво се е случило? Не вярвам да е чак толкова лошо.

Селена, или госпожица Луна, се отпусна на дивана, изхлузи обувките от краката си и започна да ми разправя колко тежко й се отразява редуването на различните фази на Луната.

— Всеки два дни Луната се променя — изплака тя. — Или нараства до пълнолуние, или намалява до новолуние. Нямам ден покой.

Представа си нямах какво целеше с всичко това, но я изслушах търпеливо. Обаче колкото повече слушах, толкова по-ясно ми ставаше, че проблемът й е подобен на моя. Тя също не обичаше промените. Не знаех какво да й кажа, но очевидно говоренето я успокояваше, така че я оставих да продължи, като от време на време вметвах реплики от сорта: Аха, и как се чувстваш по отношение на това?

Към края на определеното ми време за разговор с моя „училищен съветник“ Селена изглеждаше доста по-спокойна. Тя погледна часовника си и възкликна:

— О, трябва да приключваме. Много ти благодаря. Беше толкова търпелива с мен. Чувствам се… ами почти… много по-добре.

— Няма проблем — отвърнах и станах да си ходя.

— Ако пак имаш нужда да си поговорим, можеш отново да ме повикаш.

— О, толкова си мила! — възкликна Селена. — Непременно.

Тогава ми просветна. Приливи, отливи, намаляваща и нарастваща луна. Джо ми беше казал, че ми предстои неочаквана среща с Луната. Възможно ли е да е имал предвид госпожица Луна?

— Ей, случайно да познаваш Джо Джойв, собственикът на ресторанта за деликатеси?

Селена кимна утвърдително.

— Diu Pater, Кръстника, разбира се. Всички тук го познават.

— А случайно да имаш нещо общо с Луната?

Тя се разсмя, сякаш бях казала нещо наистина тъпо, след което отново кимна утвърдително.

— Естествено, че имам, това съм самата аз. Но ти как се досети?

— Джо ми каза. Хороскопът ми вещае неочаквана среща с Луната днес. Нямах представа какво точно имаше предвид. Всъщност не разбрах доста от нещата, които ми каза.

Селена изведнъж ми се усмихна широко.

— Ама, разбира се, как не се досетих по-рано? Ти си „Момичето на зодиака“ за месеца, нали?

— Момичето на зодиака за месеца, кралица Шеба или пък изкудкудякала кокошка. Трудно ми е да реша.

Селена ме погледна смутено.

— Моля!?

— Добре де! — поясних. — Нека го кажем така: щом ти смяташ, че си Луната, то тогава, да, аз съм „Момичето на зодиака“.

Колко ли души членуват в този клуб? — зачудих се наум. Думите на Джо за хора, които същевременно са и планети, започнаха да придобиват смисъл. Очевидно те бяха членове на някакъв клуб по астрология и всеки от тях получаваше друго име, когато се присъединеше към клуба, например ти ще си Луна, ти пък ще си Марс, ти — Венера, като същевременно се обличаше според природата на планетата, която представляваше. Също като приятелката ми Джейн. Тя беше голям фен на Хари Потър и участваше в негов клуб. Всички членове на този клуб се обличаха като героите от книгите. На Джейн й се падаше да бъде Хърмаяни Грейнджър всяка втора събота. Значи Джо, госпожица Луна, Херми и останалите не бяха луди. Може би само малко ексцентрични, но само толкова.

— Направи ми впечатление, че си изключително схватлива — отбеляза Селена. — Повечето ученици тук не забелязват дори това, което е пред очите им. Но ти — да. Трябваше да се досетя, че ти си „Момичето на зодиака“. Сега всичко започна да си идва на мястото.

Е, поне отчасти — казах си аз и станах да си ходя. Заедно с още доста хора, госпожица Луна беше член на необичаен клуб и всички те се мислеха за планети. Защо пък не? Това в известна степен правеше живота по-интересен. Установих, че се чувствам по-добре след срещата си с училищния съветник. Може би терапията „танцът на морето“ на госпожица Луна също имаше някакъв принос за това.