Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (2)

Втора глава
Леля Есме

— Дану, незабавно ела и подреди тази бъркотия! — извика леля от всекидневната на следващата сутрин.

Бях в стаята си и тъкмо пращах имейли на приятелките си. Изключих компютъра и се приготвих за екзекуция. Сега пък какво?

Когато отидох във всекидневната, заварих леля Есме, облечена както обикновено с черен костюм, бяла блуза и педантично пригладена в стегнат кок коса, да бърше праха по рафтовете. Нещо й имаше на тази жена — чистеше преди и след идването на Роза.

— Каква бъркотия? — попитах аз.

Според мен стаята си изглеждаше съвсем добре. Във всеки случай не по-различно от друг път. Е, да, килимът беше леко избелял, но иначе всичко си беше както обикновено: италиански ъглов диван в кремаво, който още си стоеше с найлоновото покритие от магазина (да не би някой да разлее нещо върху него); избелял кремав килим (леля Есме все разправяше, че ще го смени с нов някой ден, когато не е толкова заета); библиотека, на която се мъдреха само един телефонен указател и един пътен атлас; ниска масичка със стъклен плот; правоъгълна стъклена ваза без цветя в нея, поставена в празната камина, а стените бяха абсолютно бели, без никакви картини по тях. Мразех това място. Леля ми дори не си беше направила труда да сложи пердета или щори на прозорците. Това беше най-студената стая, която бях виждала. Определено не беше място, където да се настаниш удобно и да се почувстваш уютно. Не че, като се замисля, леля ми Есме някога бе правила така. Единственото, което правеше, бе да работи, да работи и пак да работи. Беше адвокат и живееше само за работата си.

Леля посочи чиниите от снощната ми вечеря, които бях зарязала на масичката.

— Колко пъти съм ти казвала да почистваш след себе си? Толкова ли много искам от теб? Знаеш, че нямам време да се занимавам с това, като се върна от работа. — Тя хвърли поглед към часовника си. — И със сигурност нямам време в момента, защото трябва да тръгвам за офиса.

— Добро утро и на теб! — казах.

— Не е нужно да проявяваш сарказъм — отвърна леля Есме.

— Така или иначе се канех да измия чиниите. Честно. Не е нужно да ме хокаш непрекъснато.

Тя направи усилие да се усмихне, но на лицето й се изписа по-скоро гримаса.

— Какво смяташ да правиш днес?

— Нищо. Да не би да има какво да се прави?

— А домашните?

— Вече ги написах — излъгах я, но тя нямаше как да знае.

— Е, в такъв случай, не искаш ли да отскочиш до видеотеката на ъгъла и да си вземеш няколко филма?

— Пак ли? Вече изгледах всичко, което имат. Надявах се да направим нещо заедно. Да отидем някъде.

— Съжалявам, Дану, но наистина не мога. В момента работя върху изключително важно дело и то поглъща цялото ми време.

Аз се проснах на дивана.

— Ало, краката! — каза леля ми, като ме шляпна по ходилата, за да ги сваля от дивана.

— Ама чорапите ми са чисти — възразих аз. — Пък и диванът е покрит.

— Това няма значение. В тази къща не си качваме краката по мебелите.

— Не прави това, не прави онова! Толкова много забрани, сякаш съм в затвор.

Леля Есме въздъхна тежко:

— В моята къща се спазват моите правила. И ти бе напълно наясно с това, когато дойде тук.

— Това не е къща, а апартамент.

— О, моля те, Дану, знаеш какво имам предвид! — Тя пак погледна часовника си. — Закуси ли нещо?

— Сякаш те интересува.

Леля отново въздъхна:

— Наистина ме интересува. Закуси ли нещо?

— Ядох сушен бут от як и резенче лимон. Това е всичко, което имаше в хладилника.

— Много смешно! Роза естествено ще ти донесе вечерята, но какво ще правим с обяда ти? Сетих се, ще ти оставя пари и ще си купиш нещо.

— Щом казваш.

Леля Есме облече палтото си и взе чантата си.

— Ами, до скоро тогава!

Включих телевизора.

— До скоро!

Тя поспря колебливо.

— Виж, съжалявам, че напоследък съм толкова заета. Нямаш ли приятелки в новото училище, с които да излизаш?

— Не. Всички там ме мразят.

— Сигурна съм, че не е така.

— Напротив — мразят ме.

Леля Есме отново въздъхна и зарови из чантата за портмонето си.

— Виж, точно сега нямам време да обсъждаме това. Ето, вземи двайсет паунда и си купи нещо за обяд. Всъщност ето ти трийсет. Задръж десетте като джобни. А да, като излезеш, купи, моля те, няколко лимона.

— Щом казваш… — Джобни пари, пфу — помислих си. — Че за какво да ги похарча тия джобни пари в район като този?

— И престани с това „щом казваш“, че ще ме подлудиш.

Тя преметна чантата си през рамо и се спря за миг на вратата. Изглеждаше някак притеснена.

— Ъъъ, Дану, аз… исках да ти кажа и още нещо. Ъъъ… по-следващата седмица ми се налага да отида до Ню Йорк.

— До Ню Йорк! За колко време?

— О, не за дълго. Само за около седмица.

— Ами аз? По-следващата седмица свършва първият ни срок.

Е, сега вече леля ми се почувства наистина неудобно.

— Свършва първият срок? О, боже, съвсем изключих! Виж, не се безпокой, попитах Роза дали може да остане с теб, докато ме няма, и тя се съгласи, така че няма да си сама.

Аз скръстих ръце пред гърдите си.

— Сякаш на някой му пука.

На лицето на леля Есме си изписа раздразнение.

— Какво друго бих могла да направя, Дану? Това е част от работата ми. Винаги ми се е налагало да пътувам и го казах на баща ти, преди да те прати тук.

— На него също не му пука за мен — отвърнах. — Заминавай за Ню Йорк, да не мислиш, че ме е грижа. Нищо подобно. И знаеш ли защо? Защото те мразя. Мразя и татко. Мразя абсолютно всички.

— Ще говорим за това по-късно — каза леля ми и буквално изхвърча навън, оставяйки ме сама за пореден път.

Хич не ми пука, че заминаваш за Ню Йорк — помислих си. — Като че ли прекарваме някакво време заедно, когато си в Англия. Въобще не ме интересува. Ни най-малко. Вторачих се в телевизора — съботните телевизионни програми, моите нови приятели.

В Дорсет никога не гледах телевизия през уикенда, защото имаше толкова интересни неща за правене и толкова много места, където можех да отида. Ходех на излет с Бърни, Джейн, Ани и Фран. Яздех Спот из цялото село. Разхождах се из полята със Снежко. Дано поне Снежко и Чернушка да се чувстваха добре при новите си стопани. Децата на семейството, което нае къщата ни, обичаха животните, така че бе решено да ги оставим на тях, за да им спестим стреса от местенето някъде другаде. Хм. Не че завиждах на Снежко и Чернушка, задето останаха, тъй като исках да бъдат щастливи, но ми беше криво, защото излизаше, че дори техните чувства бяха по-важни от моите.

Гледах телевизия около час и нещо, пописах малко домашни и пратих още по един имейл на приятелките си. След това седнах и се вторачих в стената. Спомних си, че веднъж гледах някакъв филм, в който жената говореше на една от стените в кухнята си. Филмът се казваше Шърли Валънтайн. Тогава си помислих, че героинята е луда, но сега напълно я разбирах.

— Е, стена, какво да правя днес?

Стената не ми отговори. Не че очаквах да го направи, защото това наистина щеше да означава, че съм се смахнала. Станах и погледнах през прозореца. Поредният мрачен ноемврийски ден. Добре, че поне не валеше. Никога преди, докато живеех в провинцията, идването на зимата не ми беше неприятно, защото всеки сезон носеше своето очарование. По това време там листата на дърветата тъкмо започваха да окапват, покривайки полята с килим от великолепни багри в жълто, оранжево и червено. Въздухът беше чист и свеж и замирисваше на запалена шума. А тук имаше само сив паваж. Нямаше абсолютно никакви цветове. Единственото, което се усещаше във въздуха, бе вонята на гниещи отпадъци в кофите за боклук зад блока.

Ще взема да се разходя до магазина на ъгъла — помислих си, докато зяпах навън. — Ще си купя консерва с боб или пък някаква друга подобна дивотия.

Грабнах шала и палтото си и излязох от блока, прекосих площада и влязох в магазина на господин Пател, откъдето си купих хляб и кутия юфка със сирене, после хвърлих едно око на филмите в дъното, в случай че бяха получили нещо ново. Да, ама не — всичките ги бях гледала.

На връщане, минавайки през площада, забелязах група хора, насъбрали се около абстрактната скулптура в средата. Какво ли гледат? — зачудих се аз, защото тук никога нищо не се случваше. Едва ли се възхищаваха на скулптурата, тъй като тя представляваше само едно огромно гранитно кълбо. Какво толкова да му гледаш!?

Все пак реших да се присъединя към тълпата. Трябваше да се вдигна на пръсти, за да мога да видя нещо над раменете на останалите. Госпожа Пател, съпругата на собственика на магазина на ъгъла, ме забеляза и се отмести вляво, за да имам по-добра видимост. Тя беше там с дъщеря си Сушила, която погледна към мен и ми се усмихна за поздрав. Познавах я бегло, защото учехме в едно и също училище и често се засичахме в автобуса. Никога обаче не бяхме говорили, защото тя винаги бе с някоя от приятелките си.

Оказа се, че тълпата е наобиколила някакъв уличен изпълнител, който балансираше върху велосипед с едно колело. Мъжът — е, поне на мен ми заприлича на такъв, макар че имаше толкова фини черти, та можеше лесно да мине за жена — имаше вид на двайсет и няколко годишен и бе облечен в електриково синьо трико, а на лицето му бе изрисувана сребърна светкавица. Определено е мъж — заключих аз, като се вгледах в слабото тяло, плоските гърди и дългите му крака. Той се движеше в кръг по посока на часовниковата стрелка, като същевременно жонглираше с няколко топки. Изглеждаше зашеметяващо. Като експлозия от цветове насред сивото небе и още по-сивите сгради наоколо. Реших да погледам. В края на изпълнението си мъжът започна да раздава брошури. Сигурно е някаква реклама — казах си и реших да си ходя.

— Хей, ти, нацупената! — извика жонгльорът.

Обърнах се и видях, че се приближава към мен.

Що за нахалство? — помислих си. — Да ме нарече „нацупена“! Той пък какво разбира?

— Изненада — каза мъжът и ми поднесе с грация една от брошурите.

Хвърлих й един поглед. Май рекламираше някакво заведение.

— Да бе, голяма изненада — отвърнах троснато. — Какво точно пробутваш?

— Не пробутвам нищо. Само те информирам.

— За какво?

— За „Европа“.

— Което е…?

— Гръцки ресторант за деликатеси — ухили се той. — Най-добрият в района.

— Ресторант за деликатеси? В района? Не може да бъде. Сигурно се майтапиш.

— Ни най-малко. Очаквай неочакваното. Отиди, ще ти хареса. Приятно е.

Не обичам да ми казват какво да правя, затова му хвърлих сърдит поглед, но в отговор той пак се ухили. Погледнах отново брошурата. Беше изпъстрена с планети и звезди, а на гърба беше отпечатано менюто на заведението. Може пък и да отида — помислих си. Изредените в него ястия изглеждаха къде-къде по-примамливи от това, което носех в торбичката си.

— Добре де, къде се намира този ресторант за деликатеси? — попитах го аз. — Никога не съм била в такъв, не че ходя кой знае колко по заведения.

Жонгльорът ме погледна и въздъхна, а след това започна да ми обяснява много бавно, като на малоумна.

— Така… тръгваш… и се качваш… на автобуса.

— Кой автобус?

Мъжът посочи към автобусната спирка.

— Номер седемдесет и три ще те отведе точно до селцето.

Седемдесет и три беше автобусът, с който ходех на училище, но никога не бях виждала каквото и да било селце по пътя, така че навярно беше в другата посока.

Госпожа Пател кимна утвърдително:

— Прав е, номер седемдесет и три ще те отведе право в Осбъри. Доста популярно и приятно селце.

Доста популярно и приятно селце! Как така леля Есме никога не ми беше споменавала за него? Не че ходеше където и да било наоколо. След като хванеше влака за работата си в центъра, се връщаше обратно в квартала чак късно вечерта. Вероятно никога не бе посещавала Осбъри.

— Познавам добре както заведението, така и собственика му — допълни госпожа Пател. — Ние със Сушила сме се запътили натам със следващия автобус, така че, ако искаш, можеш да дойдеш с нас.

Набързо прехвърлих наум възможностите си. Празният апартамент с предобедните програми по телевизията, чиния с юфка и куп домашни или пътуване до непознато селце и посещение на заведение за деликатеси, в което предлагаха ястия с апетитно звучащи имена. Пък и нали самата леля Есме ми каза да си взема нещо за обяд. А може би там имаше и интересни магазини, из които щях да се помотая и да убия малко време.

— Щом казвате — свих рамене и тръгнах след госпожа Пател към автобусната спирка.

— Щом казвате — повтори жонгльорът, наподобявайки гласа ми, после слезе от колелото и се повлече след мен с отегчена походка. Имитираше ме как вървя с увиснал нос. Госпожа Пател се засмя, но на мен ми идеше да го замеря с нещо. Не мисля, че изглеждах и звучах чак толкова зле и определено не вървях така прегърбена. Докато чакахме на спирката, той ни помаха за довиждане и се върна в средата на площада да събере нещата си. Последно го видях от автобуса да обикаля в кръг около скулптурата със светлосин чадър в едната си ръка.