Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (14)

Четиринадесета глава
Тъй вярно, сър!

— О, ти пак се появи — каза самодоволно Марио, когато ме видя на следващия ден да влизам в залата за предстоящото занятие. Бях там първа и този път имах твърдото намерение да остана до края, без значение на какво щях да бъда подложена.

— Тъй вярно, СЪР! — отвърнах аз.

Първоначално той ме погледна подозрително, защото си помисли, че се заяждам с него, но аз го гледах открито в очите, без да мигна. Бях напълно сериозна и мисля, че схвана намеренията ми.

— Добре тогава, като начало можеш да си свалиш шапката — добави Марио.

— Аз… — Тъкмо се канех да обясня, че не желая да махна черната бейзболна шапка от главата си заради ужасната си прическа, но реших, че е по-добре да не влизам в пререкания, така че просто я свалих. Той дори и не се опита да прикрие изненадата си при вида на косата ми.

— Мили боже! — възкликна смаяно. — Какво се е случило с косата ти? Да не си решила да се присъединяваш към военните?

— Не, СЪР! — отвърнах аз. — Просто некадърна фризьорка.

— Би ли повторила пак? — нареди Марио.

— Некадърна фризьорка — отговорих отново.

Той ме огледа още веднъж много внимателно, за да се увери, че наистина не се шегувам с него. И този път устоях на погледа му.

— Неса ще оправи тази каша — успокои ме Марио. — След час иди в козметичния салон да й се оплачеш.

— Слушам, сър! — отвърнах, макар че нямах абсолютно никакво намерение да ходя там. Пък и какво друго можеха да направят, освен да ми обръснат главата и да ми сложат перука? Не, благодаря! Ще си нося бейзболни шапки, докато косата ми отново порасне.

Останалите от класа малко по малко започнаха да се появяват и да заемат местата си на кожените дюшеци, които бяха наредени в кръг на пода. Огледах ги набързо. Беше същата група от вчерашното занятие.

— И така, банда слабаци — започна Марио, когато всички седнаха. — С обучението си при мен ще усвоите умения, които ще ви помогнат да се измъквате невредими при нападения, а и ще ви направят по-самоуверени. И тъй като държа в часовете ми да цари атмосфера на взаимно доверие, искам всеки от вас да стане и да се представи на това същество тук, което се довлече от улицата — каза той, като ме посочи и ме изгледа втренчено, за да види как ще реагирам на обидата му, но аз само му се усмихнах. Говори си каквото щеш, няма да ме откажеш.

— Зная, че вече го направихте вчера, но днес се налага да го повторите. Защо? Ами защото аз искам. Така че всеки от вас да стане, да каже с две думи нещо за себе си и да се върне на мястото си. И по-бързичко, че не желая да губим цял ден с това. — След тези думи посочи едно трътлесто момче. — Ти. Име? — попита Марио, когато момчето излезе отпред.

— Матю.

— И си тук защото…

— Защото всички в училище ми се подиграват и ме наричат Шишко и Плондер. Търпях ги достатъчно, сър.

След Матю излезе друго дебело момче. Казваше се Катбърт. Беше дошъл тук поради същите причини като Матю. След него стана възрастната жена в розов анцуг. Представи се като Нанси.

— Преди често ставах жертва на нападения. Горката аз! Но откакто започнах да посещавам занятията по самоотбрана, всичко се промени. Благодарение на Марио съм силна и смела и вече никой не би посмял да ме нападне в тъмното, за да ми грабне чантата. Не, сър!

Изказването й бе последвано от няколко удара от карате, при което панталоните й се разпориха.

— Опа — добави тя, — няма значение. Нося още един чифт в сака си. — И се втурна да се преоблече.

В този момент, мога да се закълна, че видях как Марио едва се сдържа да не се разсмее, но успя да запази самообладание и остана все така сериозен. След това стана втората възрастна жена. Беше със счупена ръка и превързан крак.

— Казвам се Лили и се включих в курса, защото една вечер бях нападната от четирима души. Някакви хулигани, които воняха на евтина бира и чипс. Тук съм, защото не искам да допусна това да ми се случи отново. Нека да ви разкажа какво точно стана онази вечер и какво преживях. Толкова болка, операциите, ръката ми, кракът ми, пък и лумбагото…

— Ти си смела жена, Лили — прекъсна я Марио. — По време на почивката ще имаш възможност да разкажеш на останалите повече за преживяванията си. Днес ще ти покажа как можеш да се защитиш, използвайки бастуна си като оръжие.

— Хайде, приближи се де! — вдигна тя заканително бастуна си и нанесе удар на въображаем нападател.

Трите хилави момчета се казваха Арчи, Пол и Йън. И тримата имаха много подобни истории. Задигнати айподове, мобилни телефони, дразнене и тормоз в училище, задето са хилави.

— Спокойно, момчета! Още няколко урока при мен и побойниците ще си плюят на петите само като ви видят — успокои ги Марио, а момчетата му се усмихнаха доволни. — Арчи, от днес те преименувам на Главореза, Йън, ти ще си вече Непоклатимия, а ти, Пол, ще се казваш Всесилния. Така че стегнете се, слабаци!

Последно стана привлекателното индийско момиче.

— Казвам се Вива. Историята ми не е по-различна от вашите. Имам си проблеми, защото цветът на кожата ми е различен. Наричат ме Индийско орехче и ми казват да се връщам в Тайланд, откъдето съм дошла. Последното дори ме обижда още повече, тъй като семейството ми е от Керала, Южна Индия. Тук съм, защото искам да вървя по улиците, без да се оглеждам и да ме е страх.

— Ще поработим за това — увери я Марио, след което рязко извърна главата си към мен. — Така, добре. А какво ще ни кажеш ти, гологлаво момиче?

Аз се изправих и излязох отпред.

— Снощи някакви мъже се опитаха да влязат с взлом в апартамента, в който живея. Ужасно се изплаших и въпреки че успяхме да ги прогоним, ако това някога се повтори, искам да мога да се защитя. Освен това, преди няколко дни група момчета се опитаха да ми задигнат телефона. И всъщност щяха да го откраднат, ако един приятел не ми се притече на помощ. Реших да дойда тук, за да се науча да се отбранявам.

— Прекрасно — заключи Марио и плесна с ръце. — А сега бързо скачайте да се раздвижите!

Всички се изправиха на крака, дори Лили, която едва се крепеше, с помощта на Матю и Катбърт.

— Вие пъзльовци ли сте? — изкрещя Марио.

Всички в залата се огледахме един друг и забихме погледи в пода, като че ли там бе написан отговорът на въпроса.

— За бога, СТЕГНЕТЕ СЕ малко, ленивци такива! НИЩО ПОДОБНО, СЪР! — ето това трябва да ми отговорите. Сега нека да ви чуя!

— Нищо подобно, СЪР! — направихме плах опит.

— И ПАК! — изрева Марио. — Загубеняци ли сте?

— НИЩО подобно, СЪР!

— Банда некадърници?

— НИЩО ПОДОБНО, СЪР! — изкрещяхме ние в отговор на въпроса му.

— А смелчаци ли сте?

— НИЩО ПОДОБНО, СЪР! — провикна се Йън, който го беше подкарал по инерция. — Исках да кажа, ТЪЙ ВЯРНО, СЪР!

— ТЪЙ ВЯРНО, СЪР! — присъединихме се всички към него.

След няколко дихателни упражнения, Марио ни накара да обиколим бегом залата, да маршируваме на място, да се навеждаме и изправяме, за да загреем мускулите си.

— Достатъчно — прекъсна ни той, след като се раздвижихме добре. — Изправете се всички и започнете да се разхождате. Вървете с нормалната си походка, искам да видя как ходите.

Започнахме да се разхождаме, както ни каза, и след няколко обиколки той плесна с ръце и извика:

— Достатъчно. Връщайте се на дюшеците!

Веднага изпълнихме заповедта.

— Направо покъртително — каза Марио, когато седнахме пред него. — Всички, с изключение на Нанси, вървите като пълни неудачници. Нищо чудно, че сте станали жертва на нападение. Матю, ти стъпваш страшно неуверено. Катбърт, ти се поклащаш като немощен старец с болки в коленете. Йън, очевидно е, че си прекарал по-голямата част от времето си пред компютъра. Раменете ти са увиснали и ходиш прегърбен. Пол, ти пък ситниш внимателно, сякаш изпитваш безпокойство. Дий, дръж главата си високо изправена. Стъпвай по-уверено. Арчи, направо си просиш боя с походката, която имаш. Излъчваш такава неувереност и самосъжаление, сякаш чакаш всеки момент някой да се появи отнякъде и да те погне. Откажи се от това пораженческо поведение. Вземи се в ръце. Повтаряй си: Аз съм уверен в себе си, владея ситуацията и НИКОЙ НЕ СМЕЕ ДА СЕ ЗАКАЧА С МЕН.

Ние стояхме и се споглеждахме едни други. Мисля, че ми светна какво искаше да ни каже. Всички до един изглеждахме дребни и безсилни и сякаш очаквахме всеки момент някой да ни скочи.

— КАКВО ТРЯБВА ДА ЧУЯ? — изрева Марио.

— ТЪЙ ВЯРНО, СЪР! — извикахме в отговор.

— Точно така — каза той. — Сега искам всеки от вас да си представи, че за главата му е вързан балон, пълен с хелий, а за краката му е закрепена оловна тежест.

Изпълних препоръката му и изведнъж изпитах чувството, че пораснах с два-три сантиметра. Беше невероятно. Погледнах останалите от групата и определено забелязах разлика. Всички стояхме някак по-изправени.

— Точно така, продължавайте в същия дух. Не спирайте, вървете. Раз, два, три. Не така, Йън! Свободно. Всички да се отпуснат. Не се прегърбвайте! Вървете изправено, гордо! — Начело на колоната, Марио закрачи из залата, като че ни повеждаше в битка.

Последното упражнение страшно ме накефи. Крачех така, сякаш владеех света, а не, сякаш носех тежестта му на плещите си.

Останалата част от сутринта измина неусетно. Наблегнахме повече на разгряващите упражнения, отколкото да учим някакви техники за самоотбрана. Все пак Марио ни показа как да блокираме атаката на нападател, като използваме ръцете или краката си, или бастун, както бе в случая с Лили. Научихме още къде са слабите места по тялото на човек и как да се възползваме от тях. А също и как да нанасяме удари с лакти, крака, колене и ръце. Никога не си бях давала сметка колко много неща можех да направя само с ръцете си. Беше много яко. Можеш сериозно да нараниш някого, ако го удариш в носа с долната част на дланта си. А да не говорим, ако го ритнеш в слабините, особено ако нападателят ти е от мъжки пол. Матю леко се престара при това упражнение и без да иска ритна Катбъри доста силно. Клетото момче се оттегли встрани, накуцвайки. Помислих, че е приключил с тренировката си за днес, но по някое време явно се съвзе и се присъедини към нас. Изглеждаше горе-долу добре, като изключим странните пискливи нотки в гласа му.

През обедната почивка проверих зодиакалния си телефон. Имах едно съобщение. В него пишеше:

„Юпитер среща Венера.“

Реших да звънна на Джо, за да го попитам какво иска да ми каже с това.

— Здравей, Дану — възкликна той, като вдигна телефона. — Какво става при теб? Срещна ли се с Марио?

— Ами да, наложи се… Имам предвид, че снощи някой се опита да влезе в апартамента.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено Джо.

— Да, да, но снощи много се изплаших.

— Хороскопът ти не показва, че има опасност да бъдеш наранена — добави той, — иначе щях да те предупредя.

— Аз пък реших, че е обратното и затова ми пусна съобщението за Марс и после ме изпрати в класа на Марио.

— Е, не беше точно така. Единственото, което видях в хороскопа ти, бе неочаквана среща с Марс. Как обаче ще се прояви това зависи само от теб.

— Нещо не ми е ясно. Искаш да кажеш, че не всичко е предопределено?

— Някои неща са, други не са.

— Джооо, стига си се изразявал с недомлъвки. Кажи ми какво имаш предвид?

— Не е определено как ще реагираш на събитията в твоя живот. Всичко зависи изцяло от теб.

— Аха. Като онова дето смяташ, че чашата е наполовина пълна или пък наполовина празна, в зависимост от това в какво настроение си, нали? — попитах аз. — Госпожа Уилкинс често ми го даваше за пример.

— Да, нещо такова. Свързано е с избора, за който вече си говорихме — решението да потънеш или да изплуваш. Можеш да пъшкаш, да се оплакваш и да се самосъжаляваш или да се вземеш в ръце и да се опиташ да промениш нещата, което виждам, че ти малко по малко вече правиш. Как върви ремонтът на апартамента?

— В момента той изглежда като след земетресение. Така че сигурно ще се възползвам от това, което току-що ми каза, когато леля Есме се върне и ми вдигне скандал, заварвайки жилището си напълно съсипано. Ще й кажа: „Но, лельо, изборът е изцяло твой — да плуваш или да потънеш. Можеш да погледнеш на това като на катастрофа и да хленчиш заради него или да го приемеш философски, с пълно спокойствие“. Тогава тя ще ме фрасне с нещо по главата и най-вероятно ще ме убие. Така че, благодаря ти за мъдрите слова, Джо, определено ще ми свършат добра работа.

От другата страна на линията Джо избухна в бурен смях.

— Сигурен съм, че няма да имаш никакви проблеми с леля си за апартамента, така че се наслаждавай на уроците си при Марио.

— Да се наслаждавам? Да бе. Нямаше да кажеш точно това, ако го беше видял какви неща ни караше да правим тази сутрин.

Той пак се разсмя.

— Може би, но той е много добър учител.

В същия момент Марио се появи на вратата и извика на всички да се връщаме в залата. Забелязах, че загледа телефона ми и дори вдигна учудено едната си вежда.

— Бързо, Джо, кажи ми какво имаше предвид? — попитах го аз и се оттласнах от стената, на която се бях подпряла. — Какво искаше да кажеш със съобщението си, че Юпитер среща Венера?

Той само се засмя.

— Разполагаш с книгата по астрология. Разбери сама.

— Джоо — изнедоволствах аз.

— Дану — извика Марио. — Веднага вътре!

Нямаше никакъв смисъл да настоявам. Знаех си, че Джо няма да ми каже нищо, пък и Марио изглеждаше в лошо настроение, така че изключих телефона и бързо влязох вътре.

— И така, банда хленчещи мекотели — обърна се към нас Марио, когато заехме обратно местата си, — кой ще е следващият доброволец, когото ще смачкам от бой?

Аз вдигнах ръка.

— Аз, СЪР!

Толкова готино не си бях изкарвала от години.

 

 

Същата вечер в астрологическия сайт намерих съобщение от Марио, което гласеше:

„На света има само два типа хора — активни и пасивни, победители и победени, преуспели и неудачници.“

Дотук станаха шест. Тези хора планети хич не ги бива в броенето — казах си насмешливо, но знаех много добре какво имаше предвид, както и кой тип ми се искаше да бъда аз — отървалия се с малко контузии.