Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (16)

Шестнадесета глава
Всичко е добре, когато свършва добре

Опитах се да й обясня. Наистина се опитах.

— Вече познаваш господин и госпожа Пател от магазина отсреща, както и Роза — казах й аз, след като тя накара всички да напуснат апартамента и отчете, че жилището й не изглежда като преди. — Сушила, Ейми, Джоел и Кло са от училище. Защо ли си мислех, че ще се радваш за мен, ако си намеря приятели?

— А останалите? Кои бяха те? — попита леля Есме.

— Ами останалите… Те… Малко е сложно. Сигурно ще ти прозвучи откачено, но не се притеснявай, и аз така го приех отначало. Та значи останалите са… ъъъ… планети.

— Планети?

Кимнах утвърдително.

— Да. Планети, които са приели човешки облик и живеят сред нас.

Леля ми не изглеждаше впечатлена.

— А най-готиното от всичко е, че са мои приятели.

Тя ме погледна сърдито и се запъти към стаята си.

— Това е самата истина — продължих аз, тръгвайки след нея. — Неса е Венера и държи козметичен салон. Ури е Уран. Той пък е собственик на магазин за вълшебства и трикове и интернет кафе. Марио е планетата Марс и е учител по бойни изкуства. Ако го опознаеш, ще видиш, че ще ти хареса. А с Джо сме най-близки. Той е моят покровител за един месец, тъй като аз съм „Момичето на зодиака“. Той е Юпитер и притежава ресторантчето за деликатеси в Осбъри.

На лицето на леля се изписа отчаяние.

— „Момиче на зодиака“? Марс? Венера? Чуваш ли се какви ги говориш? Казваш, че онзи набитичкият мъж с веселяшката физиономия е Юпитер? Сега сигурно ще ми кажеш и че пекарната е на Нептун.

Аз избухнах в бурен смях.

— Не. На Нептун е заведението за риба и пържени картофки, „Посейдон“. Нали се сещаш, Посейдон, Нептун, кралят на морето. Прочетох за всички тях в книгата си по астрология.

Леля Есме ми отправи измъчен поглед.

— В такъв случай Луната сигурно държи магазина за сирене и кашкавал?

— Иска ти се! Не. Това определено не е за нея. Луната е госпожица Луна и работи като училищен съветник в нашето училище. Между нас да си остане, но мисля, че на нея нещо й хлопа дъската. Е, има и няколко планети, с които не съм се запознала. Веднъж само видях Херми в ресторанта за деликатеси. Той е… как беше? А, да — въплъщение на Меркурий. Работи като куриер за някаква фирма. Освен това е изключително чаровен. А Сатурн дори не съм го и виждала. Разбрах само, че ръководи нещо някъде си.

Докато й обяснявах всичко това, лицето на леля ми изрази какви ли не емоции — разочарование, недоверие, обида и загриженост. Накрая вдигна ръце и извика:

— Стига, Дану, достатъчно! Това определено е най-налудничавото от всички неща, които си правила досега в опитите си да ме изкараш извън нерви.

— Но, лельо Есме, това е сама истина. Честна дума.

— Стига, Дану, не искам да чувам и дума повече! Отивай си в стаята!

— Но… но… ти все още не си ми казала какво мислиш за ремонта на апартамента — всекидневната, твоята стая. Не са ли страхотни?

Тя се огледа наоколо и сви устни, както правеше обикновено, когато се ядосаше.

— Страхотни ли? Дану, нямам представа как точно е станало, но я ми кажи кой ще плаща за всичко това?

— Но, лельо, ремонтът е безплатен. Всъщност още не съм ти казала за Пи Джей. Той е Плутон, планетата на промените, и аз го спечелих в една игра. Е, не самия него, а услугите му. Пи Джей се занимава с вътрешен дизайн. Така че за нищо не трябва да се тревожиш. Не ти ли харесва?

Леля ми посочи вратата.

— Дану, незабавно отивай в стаята си, докато реша какво да правя с теб. Веднага!

Направих както ми каза и прекарах известно време в писане на имейли на старите ми приятелки. Поради ремонта и курса по самозащита, не бях имала кой знае каква възможност да си проверявам пощата и сега тя бе направо задръстена с писма от тях, пълни с въпроси къде съм се изгубила и молби да не ги забравям. Докато им отговарях, истински се вбесих на леля си. Не каза нито дума за благодарност и дори не си направи труда да дойде и да погледне стаята ми.

След десетина минути на вратата се почука.

— Дану, отивам до магазина да си взема цигари.

— Но ти не пушиш.

— Току-що пропуших. В скоро време сигурно и ще пропия.

Чух я да отваря и затваря вратата на апартамента и продължих с писането на имейли.

Тогава в долния десен ъгъл на екрана ми изскочи съобщение. Беше от Джо и гласеше:

„Бързо, последвай леля си, тя има нужда от теб“.

Ха, говори така, защото не познава леля ми! — помислих си аз. — Тя не се нуждае от никого. Тогава изведнъж се сетих какво ми бе казала Джоел за първото си впечатление от мен — че съм й изглеждала така, сякаш не се нуждая от никого и нищо. Възможно ли бе леля Есме да се чувства точно като мен и да се крие зад строгия си вид?

Станах, отидох в кухнята и погледнах през прозореца към площада. Вън беше тъмно, мокро и ветровито, но не забелязах никого наоколо. Видях, че леля Есме излезе от магазина на семейство Пател на ъгъла и тръгна през площада. Всичко изглеждаше нормално. Може би Джо бе имал предвид, че е необходимо да съм по-търпелива с нея или нещо от сорта.

Тъкмо щях да се връщам в стаята си, когато мярнах някакво движение в единия край на площада. Взрях се натам. Имаше някого на алеята, която водеше към блока ни. Сърцето ми направо спря, когато разбрах кой беше там. О, неее! Това бяха онези двамата — Трев и База, и се промъкваха зад леля ми.

Втурнах се към стаята си и набрах Джо на зодиакалния си телефон.

— Дану, получи ли съобщението ми? — попита ме той.

— Да, ти се оказа прав — отвърнах аз, като междувременно изскочих от апартамента и хукнах през глава по стълбите надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. — Леля Есме е в беда. Същите момчета, които се опитаха да откраднат телефона ми, се канят да я нападнат.

— Колко са? — попита Джо.

— Видях двама, но останалите може да са наоколо, така че, моля те, побързай! — настоях аз, като стигнах приземния етаж. — Кога ще пристигнеш, за да ги сплашиш отново с номера на кентавъра?

— Ти сама можеш да се справиш с тях — каза ми той и затвори.

— Но Джооо…

Нямаше никакво време за губене. Джо беше далече, а момчетата вече бяха точно зад леля ми, която си вървеше, без да подозира каквото и да било. Пъхнах телефона в джоба си и изскочих от входа точно когато я сграбчиха изотзад.

Тя изпищя и изтърва чантата си.

— Веднага я пуснете! — изкрещях им аз.

Когато ме видя, леля Есме изпадна в още по-голям ужас.

— Дану, връщай се веднага вкъщи!

Трев се обърна и видя, че съм тръгнала право към тях.

— Хей, тува не е ли гуспойцъ Растъ с луксозниъ тилифон? — възкликна той — Къкво съ йе случилу с прическътъ ти?

— Не е твоя работа — отвърнах му аз и спрях.

— Е, къдей дибелиъ ти приятел тъз вечир? — подигравателно подхвърли Трев и се огледа предпазливо. — Онъз уткъчалкъ с конскътъ задницъ.

— Ще дойде — отвърнах аз. — Ако не той, то със сигурност някой от приятелите му.

— Дану, моля те, бягай! — увещаваше ме леля Есме, докато безуспешно се опитваше да се освободи от хватката на База.

Думите на Джо отекнаха в съзнанието ми: „Ти сама можеш да се справиш с тях“.

Поех дълбоко въздух и си припомних какво ми каза Марио в последния ден на обучението: „Не им позволявай да забележат страха ти. Нападай и се отбранявай!“

Поех още веднъж дълбоко дъх.

— Ииия! — извиках аз и се хвърлих стремително към Трев. Сложих единия си крак зад неговия, като в същото време му нанесох силен удар с длан в брадичката, и той се просна на земята.

— Удари го с лакът, лельо — извиках аз, като се нахвърлих на База откъм гърба, за да го накарам да я пусне. — Използвай лактите си!

Тя ме послуша и нанесе няколко резки удара с лакти. Аз се докопах до очите му и той набързо я пусна.

Междувременно Трев се беше поокопитил и се опитваше да се изправи на крака. Нямах никакво намерение да му позволя това, така че хукнах обратно към него. Без дори да се замисля, го сритах набързо в слабините.

— Пожелавам ти успешна кариера като сопрано — казах му аз, а той се преви надве и отново падна на земята.

Виждайки Трев да се свива от болка, База се поколеба за миг, но веднага след това възвърна самоувереността си.

— Никой не може да се отнася така с приятеля ми — изкрещя той и се втурна върху ми.

Аз обаче го очаквах. В отговор се спуснах към него с вдигнати пред гърдите ръце и той беше толкова зает в чудене с коя ръка ще го ударя, че въобще не забеляза как му подложих крак. Така че на свой ред се преметна и се стовари върху приятеля си.

— Хайде — извиках на леля Есме, която стоеше вцепенена, — да бягаме.

Сграбчих ръката й и хукнахме към входа на блока и после нагоре по стълбите. Направо влетяхме в апартамента и по най-бързия начин поставихме верижката на вратата и заключихме по два пъти всички ключалки. Чух в далечината полицейски сирени и в същия момент зодиакалният ми телефон звънна в джоба ми, а леля буквално се свлече на пода.

— Добре ли си, Дану? — попита Джо.

Докато говорех с него по телефона, изтичах в кухнята и погледнах през прозореца, за да проверя дали момчетата не бяха хукнали след нас. Нямаха никакъв шанс да го направят, защото видях как полицаите им сложиха белезници и ги откараха с полицейската кола.

— Джо, защо не ни се притече на помощ? — попитах задъхана.

— Реших вместо това да се обадя на ченгетата — отвърна ми той. — В случай че имаш нужда от подкрепление. Не е лошо от време на време да се възползваме от услугите, които ни предлага планетата Земя. Заловиха ли ги?

— Да, заловиха ги. Благодаря ти! — отговорих аз и тогава чух, че леля хлипаше в коридора. — По-добре да затварям, Джо, леля Есме има нужда от мен.

Върнах се в коридора и седнах на пода до нея.

— Успокой се, лельо, всичко свърши. Полицията ги арестува.

Опитах се да я прегърна, но това я разстрои още повече.

— Защо плачеш, лельо Есме? Вече сме в безопасност. Какво мога да направя за теб?

— Ни… ни… нищо — отвърна тя, подсмърчайки.

— Е, не мога да те оставя така на пода в коридора. Ела, нека да отидем във всекидневната.

Тя ме последва послушно, подсмърчайки като малко момиченце, което бе сънувало кошмар. Оставих я да си поплаче още малко. Когато най-после се успокои и избърса сълзите си, леля се огледа наоколо. Това за съжаление я разстрои наново и тя пак се разплака.

— О, боже — възкликнах аз, като също се огледах, — не ти харесва, нали? Много съжалявам! Сигурно трябваше първо да те изчакам да се върнеш.

— Не, не е това — заподсмърча леля Есме. — Аз… аз… харесвам всичко страшно много.

— Тогава защо плачеш?

— Защото се чувствам ужасно. Претърпях пълен провал в опитите си да се грижа за теб. Заради мен ти беше нещастна. Нищо чудно, че искаш да си тръгнеш, нищо чудно, че никой никога не ми е идвал на гости и че нямам приятели. Защото работя през цялото време, преструвайки се, че водя много активен живот, а всъщност нямам никакъв живот — изстреля тя всичко на един дъх. — Истината е, че съм самотна и много се радвам, че си тук, защото като се прибера, вече не съм сама в празния си апартамент. Единственото, за което винаги съм мечтала, е да си имам истински дом. Но какво да направя, че не ставам за нищо! Дори цветето, което си купих, изсъхна. Нищо и никой не се задържа за дълго край мен.

Докато леля Есме седеше и плачеше като дете, аз си блъсках ума какво да правя. Дали да не се обадя на татко? Или пък на Джо? Или пък чаша чай щеше да свърши работа? В крайна сметка останах до нея, държейки ръката й, докато тя се наплаче.

Съвсем неочаквано плачът й секна и тя започна да се смее. Това беше още по-шашкащо. Помислих, че съвсем са й изгърмели бушоните, и дори се зачудих дали да не се обадя в психиатрията, за да дойдат да я приберат.

Точно тогава тя ме прегърна.

— Дану, мислиш ли, че можеш да ми дадеш още един шанс?