Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (3)

Трета глава
Джо

Автобусът следваше маршрута си, улица след улица. Минавахме покрай нови къщи, високи блокове, подобни на този, в който живееше леля Есме, павирани площади, още жилищни комплекси. Минахме и покрай нашето училище. Не можех да си представя селце насред тази сива и бездушна бетонна джунгла. И тогава най-неочаквано пред нас се ширна поле. После още едно. Гледката започна да се променя. Появиха се дървета, открити пространства, цветове. Листата на дърветата бяха обагрени в яркожълто, наситено оранжево и тъмночервено. Тук-там полето все още бе обрасло със зелена трева — спомен от лятото. Дори облаците започнаха да се разсейват, откривайки светлосиньо зимно небе. Почувствах се отново като у дома и ми стана много хубаво.

— Още малко и сме там — обади се госпожа Пател от седалката пред мен.

— Нямах представа, че сме толкова близо до полята.

Сушила ме изгледа, сякаш си бях изгубила ума, така че се обърнах отново към прозореца и продължих да гледам навън. Минахме покрай стар пансион, наречен „Чирън Хаус“, после край голяма порта от ковано желязо, на която беше изписано „Ейвбъри“. О, ето къде било! — помислих си аз. Това беше училището, което трябваше да посещавам. Частно училище с пансион. Татко беше попълнил всички документи, необходими за кандидатстването ми в него, и ги беше прибрал на сигурно място, но после бе забравил да ги изпрати. Съвсем в негов стил. В определени кръгове може да считаха баща ми за един от най-големите умове на Великобритания, но когато трябваше да организира нещо, беше безнадежден случай. А по отношение на семейните дела, бе направо вятърничав. Докато се усети, че е пропуснал да изпрати формулярите, в „Ейвбъри“ вече не бяха останали свободни места. Не че тогава си умирах да уча точно там, но сега си мисля, че в него може би щях да съм по-добре, отколкото на мястото, на което се озовах. Поне в „Ейвбъри“ всички възпитаници живееха заедно в пансион и нямаше да съм сама.

Когато татко осъзна пропуска си, настана ужасна паника от рода на: „Какво ще правим с Дану?“ Пък и самолетният му билет беше вече резервиран. А и всичко около заминаването му беше напълно уредено. И се започна едно лудо звънене по телефона. Той дори обмисляше варианта да ме изпрати в Брайтън при брат ми Люк, който учеше в тамошния университет, но този вариант бързо отпадна, понеже Люк живееше в общежитията и баща ми се опасяваше, че ще бъда въвлечена в порочния студентски живот и ще свърша като наркоманка или психопатка. Леля Есме беше последната ни възможност, а тя никак не си падна по идеята да остана при нея за целия период. Това не влизаше в плановете й. Ако бях отишла в „Ейвбъри“, щях да я посещавам само за Коледа, Великден и през лятната ваканция. Татко обаче направи невъзможното, за да я убеди да ме вземе, обяснявайки й, че така или иначе щяла да се грижи за мен през ваканциите. В крайна сметка, тя се съгласи и дори успя да ме запише в близкото училище. Ако беше останало на баща ми, вероятно щях да живея у леля Есме и да посещавам някое училище, намиращо се на хиляди километри от дома й.

— Следващата спирка е нашата — обяви госпожа Пател, когато автобусът зави и тръгна по улица, от двете страни на която се нижеха магазини и кафенета. В единия край видях стара църква с островърха камбанария и градина отпред. В другия край на улицата имаше автобусна спирка, пощенска кутия и телефонна кабина.

— Прекрасно — казах аз и заедно с госпожа Пател и дъщеря й, се приготвих за слизане. Непознато място. Изгарях от нетърпение да го разгледам.

— Аз ще се връщам с автобуса в четири — съобщи майката на Сушила. — Ако искаш, можеш да се върнеш с мен или пък по-късно, заедно с дъщеря ми.

Сушила не обели и дума. Тя видя няколко свои приятелки да се мотаят около спирката и изчезна набързо, казвайки само: „До скоро!“ на майка си.

— Благодаря ви, госпожо Пател! — казах аз. — С удоволствие.

Когато пожелаех, можех да бъда изключително учтива. А в случая дори се усмихнах, нещо, което не ми се беше случвало от седмици.

Госпожа Пател се запъти към цветарския магазин, а аз застанах на автобусната спирка и се зачудих откъде да започна. Чувствах се като дете, което си е мислело, че е останало без подаръци за Коледа, а после неочаквано е намерило работилницата на Дядо Коледа, пълна с изненади. Осбъри беше китно селце, което много ми напомняше за вкъщи. Докато обикалях, свих наляво и забелязах заведението за деликатеси „Европа“. Рано е още да влизам там — помислих си, — ще го оставя за по-късно. Точно до него имаше козметичен салон на име „Пентаграм“. На отсрещната страна на улицата се намираха една оптика, аптека и някакъв минимаркет. Колко много има за разглеждане! — изумих се, докато минавах покрай един солариум, няколко магазина за дрехи, ателие за вътрешен дизайн, заведение за бързо хранене и магазин за карнавални костюми и аксесоари, и за магически трикове и вълшебства с нещо като интернет кафе в дъното му. Магазин за трикове и вълшебства? Реших да надзърна през витрината. За моя изненада вътре видях жонгльора, когото бях срещнала на площада по-рано. По всичко личеше, че работи в магазина. Как ли пък е успял да се върне толкова бързо, като не беше с нас в автобуса? — зачудих се аз. Той погледна към мен и ми махна да вляза.

Не се поколебах и секунда. На витрината имаше изобилие от интересни неща, които можеха да ми свършат страхотна работа в изпълнение на тайния ми план да бъда изгонена от училище. Така че реших да вляза и да огледам отблизо.

— Здравей, намусено момиче — обърна се към мен жонгльорът, щом влязох.

— Всъщност името ми е Дану — отвърнах, докато се оглеждах наоколо, — а не „намусено момиче“, но можеш да ме наричаш и Дий.

Отвътре магазинът изглеждаше доста футуристично. В дъното му имаше няколко супермодерни компютри, които бяха заети в момента от клиенти, ползващи интернет. В предната си част магазинът бе боядисан в електриково синьо, а таванът беше осеян със светкавици, доста наподобяващи костюма на жонгльора и рисунката на лицето му.

— Дану! Имаш прекрасно име, не бива да го съкращаваш на Дий, та това е име на богиня.

— Уау! — възкликнах, искрено изумена. — Вие сте първият човек, като изключим родителите ми, който знае какво означава името ми.

— О, тук, в Осбъри, ще срещнеш немалко хора, които знаят доста неща за боговете и богините. Между другото, аз съм Ури — каза жонгльорът, като се наведе през щанда и ми подаде ръка. Аз я поех, за да се здрависаме, и тогава се чу едно силно „бззззз“ и усетих как през тялото ми мина електрически ток. Беше съвсем слаб, но тъй като не го очаквах, направо подскочих.

— Супер — казах аз. — Мога ли да си купя едно от тези?

Ури се засмя:

— Можеш, разбира се. Планираш да изненадаш някой, а?

— Всъщност доста хора. Какво друго имате тук?

— Какво ли нямаме — отвърна Ури и се зае да ми показва стоките: пудра, която предизвикваше сърбеж; имитация на кръв в капсула; имитация на кучешки изпражнения; сапун, който цапаше; пърдящо устройство с дистанционно управление; пръскащ мастило химикал…

В магазина имаше какви ли не щуротии и половин час по-късно излязох от него с торбичка, пълна с покупки, които се канех да изпробвам следващата седмица в училище.

След магазина за трикове и вълшебства влязох в няколко магазина за дрехи и пробвах тениски и блузи. Разгледах книжарницата и изведнъж осъзнах, че се забавлявах искрено за първи път от седмици наред. Определено днешният ден нямаше нищо общо с начина, по който бях прекарала последните си няколко уикенда — напълно сама, водеща монолози със стените на апартамента.

След като се помотах известно време, започнах да огладнявам. Някой мина покрай мен с порция пържени картофки и ароматът, който се разнесе наоколо, ми подсказа, че е време за обяд. Огледах се за някое рибно ресторантче и почти веднага забелязах едно на отсрещната страна на улицата. На вратата имаше изрисуван мъж с дълга брада, държащ тризъбец в едната си ръка и риба в другата. Ресторантчето се наричаше „Посейдон“. Е, това място изглежда добре — помислих си, докато пресичах улицата. Звънчето, поставено над вратата, дрънна при отварянето й. Вътре видях мъж с бяла брада, който доста приличаше на онзи от рисунката отпред. Той обслужваше някакъв клиент. Когато приключи с поръчката, се обърна и ме погледна изненадано.

— А, ти ли си? — попита той, сякаш не беше много доволен да ме види.

Огледах се наоколо. Не го познавах, така че се зачудих защо се обърна към мен с: „А, ти ли си?“, като че ли се знаехме отпреди и той определено нямаше желание да се появявам.

— Ъъъ, порция пържена риба с картофки, моля!

Мъжът покри тенджерата с пържените картофки със сребрист капак.

— Съжалявам, затворено е! — отвърна той. — Защо не опиташ в ресторанта за деликатеси?

— Но… — С очите си видях колко много пържени картофки и риба имаше и не можех да разбера защо се опитваше да се отърве от мен. — Но вие имате толкова много риба и картофки!

— Обедна почивка — отсече той. — Затворено е.

Устата ми се напълни със слюнка.

— Моля ви, не може ли първо да ме обслужите и след това да излезете в обедна почивка? Умирам от глад.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Както казах вече, затворено е. Опитай в деликатесния.

Той излезе иззад касата, отиде до вратата и спусна щората й.

— Изчезвай от тук!

Какъв отвратителен човек, ядосах се аз, като излязох на улицата. Почувствах се ужасно от начина, по който се отнесе с мен. А точно на този етап от живота ми, подобно отношение беше последното, от което имах нужда.

В крайна сметка, това селце може би не е чак толкова прекрасно — помислих си, като едва сдържах сълзите си.

Стигнах до заведението за деликатеси и надзърнах през витрината. Вътре изглеждаше приятно. Дали да рискувам отново да бъда изгонена? — зачудих се аз. — Може и тук хората да са също толкова груби и невъзпитани. — Къркорещият ми корем взе решението вместо мен. — Май ще е по-добре да вляза веднага — казах си, — в случай че и тук внезапно им хрумне да излязат в обедна почивка.

Отворих вратата и видях, че вътре има около осем дървени маси, повечето от които бяха вече заети от клиенти, които лакомо се бяха нахвърлили върху огромни блюда с вкусно изглеждаща храна. Ароматът на чеснов сос и запържен лук изпълваха заведението, и устата ми отново се напълни със слюнка. Имах чувството, че не съм яла свястна храна от години.

В дъното на ресторантчето забелязах едър мъж с веселяшка физиономия и доста закръглен корем. Режеше домати. Беше се препасал с престилка на планети и звезди, същите като тези от брошурата. В момента, в който ме зърна, розовото му лице се разтегна в широка усмивка.

— А, ето те и теб — каза той и се запъти към мен с отворени обятия. В първия момент си помислих, че ще ме прегърне, затова отстъпих крачка назад и се огледах, за да се убедя, че не говори на някой друг. Но не, казаното се отнасяше действително за мен. Какво става в това село? — зачудих се аз. — Всички се държат така, сякаш ме познават. Е, поне в това заведение са приятелски настроени.

— Ами да, ето ме и мен. Отворено е, нали?

— А ти как мислиш? — усмихна се мъжът и ме поведе към една маса в ъгъла, след което ми връчи менюто. — Изглеждаш доста гладна. Какво ще си поръчаш?

Хвърлих поглед на менюто. Всичко в него звучеше страшно вкусно. Гръцки деликатеси, италиански специалитети.

— Аз съм Джо — представи ми се едрият мъж. — Джо Джойв. Ще ти донеса нещо за пиене, докато избираш.

Направи ми впечатление, че като отиваше към бара, той се усмихваше лъчезарно на всеки, край когото минеше. Очевидно се държеше така дружелюбно с всичките си клиенти, сякаш бяха първи приятели. Аз лично нямах нищо против. Тъкмо в момента нямах приятели.

Две минути по-късно Джо се върна с голяма чаша, пълна с нещо, което много приличаше на горещ шоколад.

— Направих го с истински шоколад — каза той, като я постави пред мен — и разтопено маршмалоу^[1]. И така, избра ли какво ще поръчаш?

— Нека да е специалитетът на деня, моля!

— Специалитетът на деня — чоризо^[2] с боб — ще бъде тук след минута — обяви Джо с широка усмивка и докато се усетя, вече се беше отдалечил.

Докато чаках обяда си, се огледах наоколо. От лявата ми страна имаше рафт, пълен с книги — туристически справочници, доколкото забелязах. От дясната ми страна пък беше поставено корково табло за обяви. Върху него бяха хаотично забодени множество рекламни постери за предстоящи събития в селцето — като празненства и панаири на книгата, обяви за продажба на различни видове сладка, за поръчка на празнични торти, за разхождане на кучета срещу заплащане, за детегледачки, продажба на велосипеди, ремонт на косачки.

Изведнъж ме обзе носталгия. Това селце и ресторантчето, в което бях, ми напомняха за нещата, които бях загубила: усещането за принадлежност към някаква общност, близостта с приятелите ми. Като живеех у дома, приемах всичко това за даденост. Когато излизах на разходка със Снежко из селото, всеки, който ме срещнеше, се спираше или да го погали, или да ме попита нещо за баща ми. Там познавах всички магазинери и семействата им. И винаги предстоеше нещо: коледни песнопения, великденски продажби на сладкиши, всевъзможни празници през лятото, лудории в навечерието на Вси светии, огньове и заря в нощта на Гай Фокс^[3]. В сравнение с всичко това, съжителството с леля Есме беше като живот в пустиня. Тук хората не познаваха съседите си и не разговаряха с тях. Освен това всички внимаваха да не поглеждат в очите непознатите, с които се разминаваха по улицата. Не познавах никого в квартала, с изключение на семейство Пател, и то само защото пазарувах от магазина им на ъгъла.

Извадих мобилния си телефон и затърсих номера на татко. Самият той ми бе казал да му се обаждам, когато имам нужда. Така че набрах номера му и зачаках. Обаче както обикновено, се включи гласовата му поща. Баща ми никак не беше на „ти“ с новите технологии, като мобилните телефони например. Беше разбрал, че те са нещо, което можеш да носиш навсякъде със себе си, но някак все забравяше, че за да ги използваш, трябва да зареждаш батерията им. Преди да замине, аз се грижех телефонът му да е винаги зареден. А сега, като ме нямаше наоколо, за да му напомням, батерията сигурно бе напълно паднала.

Реших да оставя съобщение, в случай че си провери гласовата поща или пък по някое време се сети да включи телефона да се зарежда. Макар че дълбоко се съмнявах. Татко можеше и да знае как да дешифрира древни азбуки и да разчита текстове, написани на изчезнали езици, но шансовете да прочете съобщение от този век, изпратено от живо същество, бяха нищожни.

— Здрасти, тате — казах, — обаждам ти се, за да те помоля още веднъж. Моля те, моля те, моля те да се върна у дома и да ходя пак в старото си училище. Тук никак не ми харесва. Мразя това място. Никога не съм била толкова нещастна. Зная, че съм само на тринадесет и че ти се интересуваш от неща, които са поне на две хиляди години, но все пак те моля да ме изслушаш. Всички тук ме ненавиждат. Пък и аз просто не се вписвам в това… — Внезапно подскочих. Джо беше застанал точно до мен, така че прекъснах обаждането си. Изглежда бе чул казаното, защото ме гледаше със съчувствие.

— О, милата тя! — каза той, клатейки глава. — О, горката тя!

Почувствах, че се изчервявам. Дали не ми се подиграваше? Не бях много сигурна. Така че реших да се престоря, че не ми пука и да си придам вид, като че ли да моля баща си да ми разреши да се върна у дома бе последното нещо, което бих направила.

— Това моят обяд ли е? — попитах аз, придавайки на гласа си колкото е възможно по-сериозно звучене, като на възрастен.

Джо кимна утвърдително, постави пред мен гювечето с виеща се от него пара и седна насреща ми. Миришеше страхотно на наденица и разни подправки.

— Искрено съжалявам, че се чувстваш толкова нещастна — каза той. — Толкова е хубаво, когато всички са щастливи. И държа да знаеш, че аз въобще не те мразя. Не бива да си мислиш, че всички те ненавиждат. Може би…

— Това беше личен телефонен разговор — отвърнах аз, отново с тон на възрастен.

Джо се изправи.

— Разбира се, това никак не ми влиза в работата. Е, приятен обяд! Пък, кой знае, утре може и да е по-добре.

Наведох глава и започнах да се храня. Това беше най-вкусната храна, която бях яла от сума ти време. Беше дори по-добра и от вкуснотиите на госпожа Уилкинс, а тя беше отлична готвачка. Джо все още стоеше до мен и ме наблюдаваше.

Вдигнах глава и го погледнах.

— Какво?

— Бях сериозен, когато казах, че утре всичко може и да е по-добре. Животът, светът, опитът, който трупаш — каза той. — Всичко непрекъснато се променя и развива. Нищо не трае вечно. Така че, рано или късно, нещата ще си дойдат на мястото.

— Щом така казваш — отвърнах аз.

— Щом така казвам — усмихна ми се Джо, след което отиде до бара и се върна с брошура, приличаща на онази, която рекламираше заведението му, тъй като бе обсипана със същите звезди и планети.

— Вече имам такава — казах с пълна уста.

— Не може да бъде! — възкликна Джо. — От къде я взе?

— От жонгльора, който тази сутрин беше на площада до нас.

— Имаш предвид Ури, от магазина за карнавални атрибути? Не. Онази брошура беше рекламна, за да привлече клиенти в ресторантчето. Тази е различна. Ето, виж! — Той постави брошурата пред мен на масата.

Сега, като я погледнах по-внимателно, забелязах, че брошурата се отнасяше за някаква интернет страница. Нещо, свързано с астрологията.

— Защо не провериш този уебсайт? — предложи Джо. — Няма да ти навреди. Всъщност сигурен съм, че ще ти хареса.

— Ъхъ, добре — изфъфлих, докато довършвах обяда си. Искаше ми се да остана сама. Не желаех никой да е толкова близо до мен, защото се опасявах, че ще се размекна и тогава щеше да стане ясно, че не съм коравосърдечна и безразлична, нито пък толкова голяма, за колкото се представях. Всъщност бях едно объркано, тъжно и самотно момиче. — Ще я проверя.

Определено астрологията ми беше интересна. Още като си бях у дома, с Фран, Ани, Джейн и Бърни често четяхме хороскопите си за деня. Така или иначе нямаше да ми навреди, ако видех какво ми вещаеха звездите за този нов етап от живота ми.

— Настина разчитам да го направиш — каза Джо, след което започна да си тананика. — Никой не ме обича. Всички ме мразят. Чувствам се толкова зле, че ми иде да започна да ям червеи. Такива едни големи и тлъсти, а може после да мина на дребни и тънички, от ония, дето се гърчат на всички страни.

Едва се сдържах да не се засмея.