Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (13)

Тринадесета глава
Посетители

— За да съградиш нещо ново, първо трябва да разрушиш старото — каза Пи Джей, който не изглеждаше никак засегнат от това, което току-що бях казала. — Промяната е процес…

— Да, да. Всяка пеперуда първо е била какавида, а преди това — гъсеница. Не можете ли да проявите малко оригиналност и да се изразявате със свои думи, вместо всички да повтаряте едни и същи реплики?

Сега вече Пи Джей се обиди.

— Но това е самата истина и поговорката си е моя. Какво да направя, че непрекъснато имам разни гениални хрумвания относно живота и смъртта и че всички, които ги чуят, започват да ги използват — отвърна навъсено той.

— Както и да е. Това място обаче изглежда с главата надолу. Какво ще обяснявам на леля си, когато се върне от командировка? — попитах, а пред очите ми изплува образът на леля Есме, която изпада в пълен ужас при вида на всичко това.

— Едва ли ще ти се наложи да й обясняваш каквото и да било — отвърна ми Пи Джей, който изглеждаше все така засегнат. — Това, което ще завари, като се прибере, ще говори само за себе си.

— Така ли? И какво точно ще й каже? Ааа… тук малко се поразвихрихме, докато те нямаше. Извинявай за дупките по стените, по таваните и по пода.

Този път Пи Джей истински се ядоса.

— Нямаш ми никакво доверие! Почакай и ще видиш. Впрочем, ако преминаваш през стаята, върви по гредите. Гледай да не стъпваш между тях, защото може да се озовеш в апартамента под вас.

— Да ти приличам на глупава? — отвърнах му аз и заситних по една от гредите като истинска циркова артистка, вървяща по въже, за да видя какво са направили със стаята ми. Слава богу, че поне паркетът в коридора и в моята стая си беше останал непокътнат. За сметка на това мазилката на тавана бе наполовина свалена, а на стените някой беше пробвал с четка различни бои. Докато се оглеждах наоколо, съвсем случайно мярнах новата си прическа в малкото огледало, поставено на шкафа за дрехи. Бързо го обърнах към стената, след което се тръшнах в леглото си и се пъхнах под юргана, където имах намерение да остана, докато косата ми не порасне отново.

Трябва неусетно да съм задрямала, защото изведнъж чух гласа на Роза до мен.

— Дий, Дий, ставай? Време вечеря.

— Остави ме на мира, не съм гладна.

— Твоя леля каза ми да ядеш. Тя обадила.

Веднага се показах изпод юргана.

— Леля Есме е звъняла по телефона?

Начинът, по който Роза се беше вторачила в косата ми, веднага ми припомни колко ужасно изглеждах, така че веднага се скрих обратно.

— Ти какво й каза? — попитах изпод завивките — Не си й казала за ремонта, който правим в апартамента й, нали?

— Мисля, идея не добра. Апартамент голяма каша. Какво случи с твоя коса?

— О, по-добре не питай — отвърнах аз и се показах отново. — Пък и сама виждаш, фризьорката ме офъка.

Роза спокойно огледа косата ми от всички страни и след това ми се усмихна мило.

— Мисля така хубаво. По-добре вижда твое лице. Ти хубаво момиче.

Аз въздъхнах дълбоко.

— Да, обаче приличам на момче.

— Пак порасне — успокои ме тя. — Хайде, яде! Кухня не става за готвене. Купила пица.

При думата пица усетих как устата ми се напълни със слюнка.

— Ами унищожителите на апартаменти? Те тръгнаха ли си?

Роза кимна утвърдително.

— Върнат се утре сутрин — отвърна тя и след това се засмя. — Да продължат разрушаването.

— Не мисля, че е останало кой знае колко за събаряне — казах аз и я последвах в кухнята или поне това, което бе останало от нея, за да хапнем насред хаоса там.

След вечеря се върнах в стаята си и се приготвих за лягане, а Роза отиде в спалнята на леля ми, където живееше, докато тя се върне.

Легнах си, но не можех да заспя и докато се въртях в леглото, неусетно се заслушах в звуците на нощта: свистенето на вятъра отвън, шума от преминаващия в далечината влак, лая на някакво куче, някой изкрещя от площада на някого, включи се алармата на кола. А после настъпи пълна тишина и единственото, което чувах, бе собственият ми дъх. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. И изведнъж долових особен звук. Стъпки. Някой се качваше по стълбите, като се опитваше да върви безшумно. Сигурно съседите отгоре са окъснели — помислих си аз. Но не бяха те. Стъпките спряха на нашия етаж. Тогава зачаках да чуя отварянето и затварянето на вратата на отсрещния апартамент, като реших, че вероятно жената, която живееше там, се прибира. Тогава обаче се сетих, че тя също бе заминала някъде. Леля Есме бе споменала на Роза нещо по въпроса. Пък и като се замислих, стъпките, които бях чула, не звучаха като нейните. Тя винаги носеше обувки с високи токчета, които доста тракаха по стълбите, а тези стъпки бяха някак по-тежки. Звучаха по-скоро като мъжки. И то не само на един мъж, а на група мъже. Наострих уши, за да чуя повече. Сърцето ми заби учестено, когато долових стържещ звук от другата страна на входната врата. Майчице мила! Някой се опитва да влезе у дома — казах си аз и седнах в леглото.

Затаих дъх, за да мога да чуя и най-малкия звук. Ето пак. Същият звук, сякаш някой бърникаше в ключалката, опитвайки се да я отключи. Започна и после пак спря. Реших да отида и да събудя Роза. Станах и прекосих на пръсти стаята си. Отворих вратата колкото може по-тихо и се промъкнах в коридора. Сега бях напълно сигурна, че има някой от външната страна на вратата, защото звукът тук се чуваше много по-ясно. Сърцето ми направо щеше да изхвръкне, докато прекосявах коридора. Кой ли можеше да е? Може би леля Есме се връщаше по-рано от командировката си. Невъзможно, та тя имаше ключ. Който и да беше, навярно си бе помислил, че апартаментът е празен, заради ремонта, който правеха днес. Бях чувала какви ли не истории за кражби на инструментите и оборудването на работниците от разни неохранявани обекти или пък за обири на апартаменти, чиито собственици са заминали някъде. Отвън се чу шепот, така че се опитах да доловя нещо от разговора. Гласовете от другата страна ми се сториха доста познати. Не ми отне много време да се досетя на кого принадлежаха те. Бяха онзи гамен Трев и тъпият му приятел База. Изведнъж ме обзе ярост. Как си позволяваха тези двамата да се опитват да нахлуват в дома ми! Промъкнах се в стаята на леля Есме, където Роза спеше дълбоко.

— Роза, Роза — зашепнах аз, но тя спеше като пън.

Междувременно продължавах да чувам шума откъм ключалката. Ако действително се опитваха да я разбият, то бе напълно възможно всеки момент да успеят да влязат в апартамента. И какво щяха да заварят — млада беззащитна жена, която почти не разбира английски, и някакъв си дребосък със смешна прическа. О, защо не останах в часа на Марио! — съжалих аз. — Поне щях да науча някоя и друга техника за самозащита! Сърцето ми биеше лудо, а в съзнанието ми изплуваха какви ли не ужасни картини. Може би затова Джо ме изпрати в класа на Марио. Може би той в крайна сметка не е толкова лош. Сигурно е подозирал, че ще се опитат да ни оберат и е искал да е сигурен, че ще мога да се защитя. О, да му се не види! Защо не го послушах? Вече виждах заглавията в утрешните вестници: „Тийнейджърка със странно име и още по-необичайна прическа става жертва на местни хулигани“.

О, боже, какво да правя? — зачудих се аз.

— Роза — прошепнах отново и я разтърсих за глезена, за я събудя. Тя отвори очи и тъкмо се канеше да извика, когато й направих знак да мълчи. — Шшт, някой се опитва да отвори вратата на апартамента.

Като чу това, Роза незабавно се скри под юргана си.

— Кажи тях да ходят си. Веднага.

— Но, Роза, ти си по-голяма от мен, ти трябва да им го кажеш.

— Аз страх. И тъмно. Кажи тях да ходят си.

Стана ми ясно, че Роза няма да ми е от никаква помощ. Всичко бе в моите ръце. Върнах се обратно в коридора. Какво да правя? Какво да правя? Не ми се искаше да казвам каквото и да било, защото щяха да познаят гласа ми и да им стане ясно, че съм сама и безпомощна. Вземи нещо, с което да ги цапардосаш, в случай че успеят да влязат — казах си. Отидох на пръсти до всекидневната, за да потърся чук или кирка. Съвсем забравих, че паркетът беше махнат и че на пода имаше само напречни греди. Пристъпих и прас! кракът ми пропадна между две от тях.

— Ау! — изписках, без да се усетя.

Роза се вмъкна след мен в стаята. Носеше фенерче и освети с него лицето ми.

— Какво прави?

— Вземам душ. Според теб какво правя? Заклещих си крака. О, боже! Роза, подай ми ръка.

С нейна помощ успях да си освободя крака и да се покатеря на едната греда. Върнахме се в коридора, където подът беше непокътнат. Погледнах назад към всекидневната и видях светлината от долния етаж да минава през дупката, която направих. Коленичих и надзърнах през нея към коридора под нас.

Роза се изкикоти.

— Добре че не падна в спалня на съседи посред нощ и изкара техен акъл.

Раменете й започнаха да се тресат от смях.

— Тихо, Роза. Сега не е най-подходящият момент за шеги. Забрави ли, че някакъв идиот се опитва да влезе с взлом?

— Да. Аз има идея. Да пуснем лампи и звук. Те помислят много хора тук.

Идеята й не беше лоша, пък и нямах по-добра. Освен това тези, които бяха отвън, все така упорито се опитваха да отворят вратата. За щастие леля ми беше доста предпазлива, така че предвидливо бе сложила три ключалки, обезопасявайки максимално апартамента.

— Чудесно, нека пристъпим към действия тогава — отвърнах аз и светнах лампата в коридора. Роза се втурна в стаята на леля ми и се върна с високо включено радио. Добре че беше някакво дискусионно предаване, а не музика.

Аз се приближих на пръсти до вратата и опрях ухото си на нея. Стържещият звук беше спрял. Ослушах се. През това време Роза увеличи радиото още малко и после извика високо:

— Джейкъб, кога най-после ще излезеш от банята?

След това си отговори сама, като си преправи гласа да звучи дебело като мъжки:

— След пет минути.

Вдигнах насреща й палците си в знак, че се е справила блестящо, после отново залепих ухо на вратата. Най-после чух отдалечаващи се стъпки.

— Отишли си? — попита Роза.

Аз кимнах утвърдително и тя дойде до мен, като ме прегърна силно. Чак тогава започнах цялата да се треса. Поуспокоих се едва когато Роза ме зави с одеяло и ми приготви голяма чаша горещ шоколад.

Тази нощ останахме заедно в голямото легло на леля Есме, макар че и двете почти не спахме.