Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (12)

Дванадесета глава
Червеи

Едва сдържах сълзите си, когато излязох от залата. Хукнах към най-близката пейка в градинката, за да съм колкото може по-далече от улицата, която в този момент бе пълна с хора, тръгнали предобед на пазар. Какъв ужасен човек! — рекох си ядосано. Ако ме познаваше поне малко, никога не би ме нарекъл така. Глезла? Как ли пък не. Това бе последното, което заслужавах да бъда наречена. Та аз се държах така геройски при заминаването на татко. Дори сълза не пророних, когато ме прегърна за довиждане, нито пък след това, когато си взе куфара и се качи в таксито, което го отведе до аерогарата, а оттам — до другия край на света. Едва по-късно, когато се прибрах у дома и останах сама с Чернушка и Снежко, си поплаках тайно. Не се разплаках и няколко дни по-късно, когато се сбогувах с госпожа Уилкинс, след като таксито ми дойде, за да ме откара при леля Есме. Знаех, че ако ме видеше да плача, госпожа Уилкинс щеше много да се разстрои. Не се размекнах и когато си вземах довиждане с приятелките ми Фран, Ани, Бърни и Джейн, защото и те щяха да се натъжат. И без това, когато се отдалечавах с таксито, те вече се бяха разциврили като истински ревли. Но не и аз. Ни най-малко. Единственият момент, когато не можах да се сдържа, бе, като се сбогувах с Чернушка, Снежко и Спот. Та как можех да обясня на своите любимци изчезването си? А те определено усещаха, че нещо става, защото всеки път, когато се опитвах да си събера багажа, Снежко се наместваше в куфара ми, а Чернушка заставаше на края на леглото ми и ме поглеждаше с големите си тъжни очи. В деня на заминаването си занесох ябълка на Спот, след което отидох в градината зад къщата и седнах. Не след дълго Снежко и Чернушка дойдоха при мен и се настаниха в скута ми за едно последно гушване. Именно тогава не се сдържах и се разревах като бебе. А Снежко и Чернушка се присъединиха към мен. Приличахме на виещо трио. Но като изключим тази сцена, се държах доста смело.

Да не говорим, че не ми беше никак лесно, когато за първи път останах сама в апартамента на леля Есме в компанията единствено на телевизора и изсъхналото мушкато на терасата. Бях смела и когато отидох в новото си училище, където всички тичаха наоколо и поздравяваха приятелите си и никой не ме попита коя съм, какво правя там, нито пък се опита да ме предразположи. Държах се геройски, когато Трев и ужасните му приятели ме нападнаха, опитвайки се да ми откраднат телефона. Глезла съм била! Как смееше въобще да ме нарече така? Та той си нямаше абсолютно никаква представа какво бях преживяла. И като капак на всичко, да добави, че съм капризна кукличка. Ненавиждах го. Мразех и Джо, задето ме прати при него. Та нали като мой покровител се предполагаше, че трябва да се грижи за мен, а не да ми препоръчва жестоки и коравосърдечни типове.

Извадих книгата си по астрология и отворих на планетата Марс.

„Тази планета е свързана с физическото натоварване, издръжливостта и целенасочеността. Често е изобразявана като войн“. Е, Марио перфектно пасваше на картинката.

Вдигнах глава и се огледах. Беше пълно с хора, забързани нанякъде. Кръстосваха улицата нагоре-надолу, заглеждаха се по витрините, влизаха от магазин в магазин или пък си купуваха нещо за хапване от „Европа“. Видях няколко момичета от училище. Някои бяха с приятелки, други — с майките си. Идеше ми да се разплача. Та аз дори си нямах майка, с която да изляза на пазар, че и баща, имайки предвид, че въобще не го беше грижа за мен.

Погледнах към небето, по което пълзяха огромни буреносни облаци. Изведнъж ми стана студено. Когато излязох сутринта, времето беше доста по-топло и си бях взела само едно тънко яке. Станах и реших да си ходя, но се сетих, че Пи Джей ремонтира апартамента.

Нямаше нито къде да отида, нито с кого да си поговоря. Изведнъж в ума ми изникна песента, която Джо ми запя, когато се запознахме:

„Никой не ме обича.

Всъщност всички ме мразят.

Толкова ми е тъжно, че ми иде

да започна да ям червеи.

Едни такива големи и тлъсти

или пък малки и тънки, от тези,

които се гърчат на всички страни“.

В този момент забелязах един червей да пълзи по земята. Изглеждаше толкова нищожен и уязвим. Идеше ми да го взема и да си го отнеса у дома, за да се грижа за него.

— Не се плаши! — казах му аз на глас. — Няма да те изям.

Ужас! — помислих си. — Трябва наистина да съм много тъжна, щом вече си говоря и с червеи.

Седнах обратно на пейката, докато реша какво да правя. Можех да се обадя на приятелките си по моя мобилен телефон, но те сигурно бяха някъде навън и се забавляваха, все пак беше ваканция. Ако се чуех сега с тях, определено щеше да ми стане още по-гадно. Същото се отнасяше и ако говорех с госпожа Уилкинс. Не ми се връщаше обратно в ресторанта за деликатеси, защото Джо със сигурност щеше да се поинтересува как е минал часът по бойни изкуства. Точно в този момент не можех да понеса коментари по темата. Огледах се наоколо. Можех да се отбия в магазина за вълшебства и трикове. Не. Ури бе твърде ексцентричен, определено не ми беше до него. „Марс“, беше казал Джо. Сигурно, защото бе видял в хороскопа ми предстоя щата среща с Марио. Но в момента нищо не можеше да ме накара да се върна обратно в часа му.

Точно тогава зодиакалният ми телефон сигнализира, че съм получила съобщение:

„Промяната е процес. Всяка пеперуда първо е била какавида, а преди това — гъсеница“.

Още една от сентенциите на Джо — помислих си раздразнено и станах да се раздвижа, за да се постопля. — Мразя както поговорките, така и астрологията, и няма да им позволя те да определят живота ми.

Изведнъж ме осени прозрение. Дори и планетите да съществуваха на Земята в човешки облик, аз щях да решавам коя от тях желая да срещна, а не обратното. Тогава погледът ми се спря на табелата „Пентаграм“. Ами да, как не се сетих по-рано!

Козметичният салон. Притежателката му беше прекрасната руса жена, която видях в заведението на Джо, когато отидох там за първи път. За разлика от Марио, тя изглеждаше доста внимателна. Спомням си, че Джо ми каза, че тя е Венера. Тогава реших, че ми говори пълни измишльотини, но сега вече знаех, че не е така. В книгата ми по астрология пишеше, че Венера е планетата на любовта, хармонията и красотата. Пълната противоположност на Марс, както всеки би се досетил — помислих си. — Точно от това се нуждая в момента. Джо можеше да си настоява да се запозная с Марс, но аз определено предпочитах Венера. Щях да вляза и да поискам почистване на лицето или пък да си направя маникюр. Беше време да се поглезя малко. Преди да дойда да живея при леля си, аз, Фран, Ани, Бърни и Джейн често си играехме на козметичен салон в дъждовните недели, когато не можехме да излезем навън. Много се кефех на всички процедури, които си правехме. Имах малко спестени пари от тези, които леля Есме ми бе дала, така че можех да ги използвам за нещо приятно, докато майсторите приключеха с ремонта.

Почувствах се много по-добре, когато най-после реших да възвърна контрола над живота си. Станах и се запътих към козметичния салон.

Отворих вратата и влязох. Посрещна ме младо момиче с къса червеникава коса.

— Ъъъ… тук ли е младата руса жена, която работи при вас? — попитах аз.

— Неса ли? Не, в момента я няма. Отиде до склада с Трейс — отвърна момичето и ме огледа от главата до петите. — А ти за какво я търсиш? Сигурно си дошла за фризьор — косата ти изглежда страшно занемарена.

— Ами, дойдох да си направя мани… — и в този момент зърнах отражението си в огледалото. Косата ми наистина изглеждаше малко занемарена. Всъщност дори доста занемарена. От дъжда кичурите ми се бяха сплъстили още повече и бяха заприличали на забучени в главата ми пури. Ужас. Изглеждах направо потресаващо. Нищо чудно, че никой от новото ми училище не желаеше да се сприятели с мен.

— Да, дойдох да си пооправя косата.

— Чудесно — възкликна девойката. — Мисля, че мога да ти помогна.

Хвърлих още един поглед на косата си в огледалото и поех дълбоко дъх.

— Да започваме тогава.

Тя ме заведе до един стол, настани ме да седна и взе да оглежда косата ми, като цъкаше недоволно с език.

— Тц, тц, тц.

— Не може ли просто да я срешите?

По погледа й разбрах, че това си беше направо „мисия невъзможна“.

— Ще отнеме цяла вечност — отвърна ми тя.

— Е, аз за никъде не бързам.

— Съжалявам, мила, но косата ти е в отчайващо състояние. Опасявам се, че е непоправимо.

Отново се огледах в огледалото. След като няколко месеца се бях наслаждавала да бъда странната птица, която не дружи с никого, изведнъж усетих, че тази роля ми е дошла до гуша и че искам отново да бъда себе си. Исках пак да бъда Дий.

Девойката навярно забеляза разочарованието ми, защото добави:

— Виж какво, имам идея, но трябва напълно да ми се довериш и да оставиш нещата в мои ръце. Съвсем скоро изкарах квалификационен курс, където научих удивителна прическа. Мисля, че ще ти допадне.

Погледнах я. Изглеждаше искрена, така че се съгласих. Затворих очите си и миг по-късно чувах само как ножиците режеха косата ми.

— Готово — каза след малко фризьорката.

Отворих очите си и изкрещях от ужас:

— Мили боже, какво сте направили?

Ако преди да вляза тук изглеждах странно и неестествено, сега беше дори още по-зле. Изглеждах така, сякаш бях постъпила в армията и току-що ме бяха остригали първи номер. Почти нищо не бе останало от косата ми.

— Та това е направо ужасно! Приличам на същински таралеж в главата. Това ли е удивителната прическа, която сте научили на последния си курс?

Девойката явно се засегна.

— Разбира се. И определено в момента си много по-добре, отколкото, когато дойде. Освен това…

Не я изчаках да довърши, скочих от стола и изхвърчах навън.

— Ей, още не съм приключила с косата ти. Пък и не си платила — извика фризьорката подире ми.

Не стига, че ме направи на чучело, ами и да й плащам. Как не! Хукнах към автобусната спирка. До идването на автобуса останах с наведена глава, а когато се качих в него, с бърза крачка се отправих към най-задната му част, като се молех да не срещна някого, когото познавам. Бях в абсолютен шок. С растата поне имах някакъв, макар и ексцентричен стил. А сега изглеждах така, сякаш някой ме бе офъкал безобразно. Както си и беше. Чувствах се толкова ужасно, че ми идеше да се заключа в стаята си и да не изляза от там, докато косата ми не порасне отново, както си беше преди.

Едва ли би могло да бъде по-лошо — помислих си точно преди да отворя вратата на апартамента.

— О, неее — проплаках. — Какво се е случило тук?

Апартаментът изглеждаше така, сякаш в него бе паднала бомба. Паркетът беше махнат, а на пода се виждаха напречни греди. Тапетите бяха отлепени и стените бяха останали само на мазилка. Шкафовете в кухнята бяха издърпани напред и стената зад тях, разделяща всекидневната и кухнята, изглеждаше така, сякаш някой се бе опитвал да я разбие.

— Майчице, мъртва съм — завайках се аз, след като огледах наоколо.

В този момент от банята се показа Пи Джей.

— О, ти си се върнала! — възкликна безгрижно той, като не пропусна да забележи косата ми. — Интересна прическа си си направила.

— Ще ми се да можех да кажа същото и за ремонта ви тук — отвърнах аз, като тропнах с крак по паркета или поне по това, което бе останало от него, и посочих с поглед развалините наоколо. Бях напълно отчаяна. Но вече нямах сили дори да се притеснявам. И без това с мен беше свършено.