Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (1)

Първа глава
Да му се не види!

— Дану Харби Джоунс. Ще ни прочетеш ли стихотворението си, посветено на твоето семейство? — попита господин Бийчъм, надничайки към класа иззад очилата си. — И стой изправена на стола си, момиче.

— Името ми е Дий, не Дану — казах аз.

— Не мисля така, госпожице Харви Джоунс. В това училище се обръщаме един към друг с кръщелните си имена, не по прякор. А твоето кръщелно име е Дану, така че стани и ни прочети стихотворението!

Изправих се и поех дълбоко дъх:

„Леля ми не става за нищо.

Зубрач си имам за брат.

Родителите ми ме зарязаха.

Къде ли да ида на този свят?“

Няколко момичета от последните чинове се изкискаха на присвитите устни на господин Бийчъм, които в този момент много наподобяваха кокоше дупе.

— Стига толкова, Дану, седни — каза той. — Чухме достатъчно. Искам да говоря с теб в края на часа.

Седнах си на мястото. Пак щяха да ме задържат след часовете. Не ми пукаше. Поне нямаше да съм сама. Сто пъти по-добре, отколкото отново да се върна в празния апартамент.

Беше ред на Джоел Морисън да прочете стихотворението си. Каква досада! Ставаше въпрос за някакво симпатично коте, което си играе на тревата, и неговото мъничко братче, което се търкулва в една цветна леха. Отврат. Чак да ти се доповръща. Моето стихотворение поне представяше нещата такива, каквито са. Че за какво друго бих могла да пиша? За някакви си котенца ли? Да бе! Там, където живеех в момента, едно коте би умряло от недохранване, а що се отнася до малкото му братче, то въобще нямаше място за такова. Всъщност там едва се намираше място за самата мен.

Останалото време от часа, докато моите скъпи съученици се изреждаха да рецитират сълзливите си стихотворения, прекарах, взирайки се през прозореца, потънала в мисли за живота, който водех, преди да дойда тук. Какво ли правеха приятелките ми сега, докато аз стоически изтърпявах четенето на тази псевдопоезия? Мразех живота си. Мразех новото си училище и всички в него. Целият ми свят бе с главата надолу. Нищо не беше както преди. А някога животът ми беше съвсем друг. И бях много щастлива. Живеех в селце на южното крайбрежие заедно с баща си, който е археолог и е доста известен в определени кръгове. Майка ми почина, когато бях на три години, така че татко намери жена от селото — госпожа Уилкинс — която да се грижи за домакинството. Тя беше невероятна, страшно мила и постоянно усмихната, но преди всичко — истински майстор в кухнята. Когато се приберях у дома, там винаги ухаеше на нещо вкусно, което се печеше във фурната. Посещавах местното училище, до което ходех пеша. Десет минути през задния двор, пет минути по крайбрежния път и бях там. Имах много приятелки: Бърни, Фран, Ани и Джейн. Освен това си имах куче, което се казваше Снежко, въпреки че беше абсолютно черно, и котка — Чернушка, макар да беше изцяло бяла. Яздех и коня на съседите. Те дори ми позволиха аз да му измисля име. Реших да го нарека Спот^[1], нищо че беше чисто кафяв. В градината ни беше пълно с птички и катерички. Стаята ми беше огромна и имаше еркерен прозорец, който гледаше към полюшващите се нивя и гората. Бях много щастлива там.

Един ден, когато се прибрах от училище, татко ме чакаше у дома. В момента, в който го погледнах, разбрах, че нещо не е наред. Първо си помислих, че някой е умрял или че се е случило нещо със Снежко и Чернушка. Нищо подобно. Бяха предложили на баща ми едногодишен договор за работа в някакъв пущинак в Южна Америка, където щеше да се рови за стари кости и тям подобни. Шанс, който идвал веднъж в живота. Шанс, който той бил чакал години наред. И така нататък, и така нататък. Дрън-дрън. И това беше краят на живота, който водех дотогава.

Попитах го не може ли да ме остави на госпожа Уилкинс, както правеше обикновено, когато имаше разкопки, но той не искаше и да чуе за такъв вариант. Онези разкопки били само за през уикенда или най-много за две седмици. А това било нещо друго и щял да отсъства цяла година. Как ли не го молих да остана в къщата, но той вече се беше погрижил да обяви, че я дава под наем за тази година. Нищо, казано или направено от мен, не беше в състояние да промени решението му. Хрумна ми, че бих могла да остана у някоя от приятелките си, но се оказа, че никъде нямаше достатъчно място. „Всичко ще е наред“ — каза баща ми. Бил ми намерил училище с пансион в близост до дома на сестра му. Щял да се връща да ме вижда през ваканциите, а леля ми щяла да наминава през останалото време. Нали вече съм била голямо момиче. Скоро съм щяла да свикна. Тогава именно осъзнах, че баща ми е загрижен повече за някаква си купчина стари кокали, отколкото за мен, собствената му дъщеря.

— Дану, Дану! — нечий суров глас прозвуча до ухото ми. Беше пак старият Бийчъм. Какво пък искаше сега?

— Да, господине?

— Чу ли изобщо нещо от казаното в часа?

— Разбира се, господине. Ставаше дума за малки котета и техните братчета.

Господин Бийчъм се отправи с въздишка към дъската.

— Свободни сте — каза той на класа.

Станах и се приготвих да изляза с останалите.

— Не и ти, Харви Джоунс. Искам да говоря с теб.

Тръшнах се обратно на стола си. Бях много популярна сред учителите в това училище. Все ме задържаха за нещо след часовете.

Господин Бийчъм изчака всички ученици да излязат. Няколко момичета се извърнаха и ме изгледаха, после започнаха да си шушукат. Аз им се изплезих.

Когато всички си тръгнаха, учителят дойде и седна на отсрещния чин, като ме погледна загрижено.

— Е, Дану, свикваш ли?

— Свиквам — отвърнах нехайно.

Той отново въздъхна.

— Как вървят нещата у дома?

— Това не е моят дом.

— Да де, имах предвид там, където си сега. Живееш с леля си, нали?

— Аха — измърморих.

— Всичко наред ли е там?

— Ммм… да.

Нямах намерение да му казвам истината. Какъв беше смисълът? Така или иначе, никой не можеше да направи нищо, за да ме измъкне от там. Господин Бийчъм се покашля.

— Такааа… Опасявам се, че трябва да измислим нещо във връзка с поведението ти, Дану.

Аз кръстосах крак върху крак и се загледах през прозореца.

— Някакви предложения? — настоя господин Бийчъм. — И ако обичаш, гледай към мен, когато ти говоря.

— Както кажете — отвърнах и извърнах глава към него.

— Това не е отговор. Разполагам с информация от предишното ти училище, така че не ме заблуждавай. Там си била отличничка, а тук едва връзваш тройката. Какво смяташ да направиш по въпроса?

— Да залегна по-сериозно над учебниците — измънках аз.

Не че имах каквото и да е намерение да го направя. Планът ми всъщност целеше точно обратното — да бъда изключена и с малко повече късмет, да успея да се върна в старото си училище. Та дори и ако трябваше да живея в кучешката колибка на Снежко.

Господин Бийчъм се изправи.

— Надявам се да е така, Дану, искрено се надявам. Защото ние сме тук, за да ви помагаме, а не да ви пречим, така че очаквам и ти да положиш малко усилия. А, да! Искам да поговорим и за… косата ти.

— Какво за косата ми? — попитах.

Бяха ми нужни месеци, докато постигна сносна раста^[2]. Рижавата ми коса бе гъста, но с фин косъм, така че изгубих седмици за усукването й, докато кичурите най-после придобиха желания вид. Дори вплетох в някои от тях зелена и розова вълнена прежда. Растата беше част от плана ми. Налагаше се не само да се държа като бунтарка, но и да изглеждам като такава.

— Никога ли не я решеш?

— Няма начин.

— Но това не е хигиенично.

— Да не би да има правило, което да ми забранява да нося косата си по този начин? — възнегодувах аз.

— Не точно.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ами, с тази коса изглеждаш доста… как да се изразя… мърлява.

— И на другите момичета ли казвате какво да правят с косите си?

— Не, нямам такава практика.

— Добре тогава. Мога ли да си ходя вече?

Господин Бийчъм въздъхна.

— Мисля, че да.

Излязох от училище и се запътих към спирката, минавайки през задния двор. Наоколо все още бе пълно с момичета, които се шляеха на групи след часовете, смееха се и обсъждаха различни неща. Прекосих с наведена глава. Искаше ми се и аз да имам свои приятелки тук. Такива, с които да си ходим на гости и да клюкарстваме за съучениците си и случилото се през деня. Но нямах този късмет. Единственото място, където можех да отида, беше онзи затвор — апартаментът на леля ми.

Тя живееше в малък апартамент на петнайсетия етаж във висок блок в новостроящ се район, където нямаше нито трева, нито дървета, още по-малко пък животни. Жилището разполагаше само с една тераска, където имаше някакво изсъхнало в саксията си цвете. Леля Есме изкарваше добри пари, но предпочиташе да живее на това забравено от бога място, защото се намираше близо до работата й. Е, на нея й бе все едно, защото я нямаше по цял ден. Докато аз направо се задушавах там. Нямаше нито какво да се прави, нито къде да се отиде, защото не беше безопасно да се шляеш навън по тъмно. Затворена там сама, щях да свърша като онова мушкато на терасата.

Качих се в автобуса, седнах до прозореца и се загледах в навъсената зимна вечер. Миналата седмица върнаха времето с един час назад, така че сега се стъмваше по-рано. Хората на улицата се гушеха в палтата си и бързаха да се приберат на топло в домовете си. Слязох на спирката си и зашляпах към блока на леля Есме. Качих се по стълбите, минах през входната врата, влязох в асансьора, който вонеше на мухъл и готвено зеле, и слязох на петнайсетия етаж. Имах чувството, че участвам в някакъв фантастичен филм на бъдещето, в който природата е напълно унищожена и единственото, което е останало, са тонове бетон.

Влязох в апартамента, светнах лампите и се запътих към всекидневната, за да пусна телевизора. Винаги правех това, щом се приберях, защото звукът от телевизора ме караше да не се чувствам напълно самотна.

Проснах се на дивана и се втренчих в екрана. Нямаше смисъл да ходя до хладилника. Леля Есме не купуваше нормална храна, а само някакви измислени зелени салати, опаковани в найлонови торбички. Е, понякога се намираше и лимон, който тя ползваше за джина си с тоник. Никога не готвеше вкъщи, тъй като повечето вечери се хранеше навън с колегите си или хапваше нещо в офиса си, където обикновено работеше до късно.

Точно в шест часа на вратата се позвъни. Беше Роза, която ми носеше вечерята. Тя чисти апартамента на леля Есме, но откакто аз дойдох, бе наета да се грижи и за вечерята ми. Роза е около двайсетгодишна полякиня и знае съвсем малко английски.

Тя влезе в коридора, посочи към кухнята и попита:

— Да сложи в микровълнова?

— Не, не, ще го хапна така — отвърнах й. — Благодаря ти!

Роза ми подаде храната и си тръгна.

Не че готвенето й беше лошо — не — само дето липсваше разнообразие. Каквото и да сготвеше, все наподобяваше на гулаш с моркови и боб. Е, при всички положения е по-добре от някаква си повехнала салата — помислих си аз, докато притоплях яденето, за да го изям пред телевизора.

Обаче явно бях прекалила с притоплянето, защото при първата хапка си изгорих езика. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Да му се не види! — казах на празната стая.

Никога през живота си не се бях чувствала толкова самотна.