Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (11)

Единадесета глава
Червената планета

Пи Джей спази обещанието си. Точно в шест на следващата сутрин, той пристигна заедно с двамата си помощници. Освен това доведе със себе си строители, декоратори и дърводелци.

В шест и половина в апартамента вече беше истинска лудница — трещяха чукове, бръмчаха бормашини. Нямаше как да остана тук при целия този шум. Когато Роза тръгна за едно от жилищата, където ходеше да почиства, излязох с нея. Реших да отскоча до Осбъри, за да се видя с Джо и да се помотая по магазините.

— Искрено се надявам, че Пи Джей знае какво прави — казах й аз, докато чакахме на спирката.

Тя въздъхна, сви рамене и също като мен, когато се опитвах да й обясня за смъртта на майка ми, опря пръст в главата си, все едно бе пистолет, и после прокара ръка като нож по шията си.

— Именно — потвърдих аз. — Леля Есме ще ме убие.

Роза сви отново рамене и ми се усмихна. Автобусът пристигна и ние се качихме. Преди да завие на ъгъла, погледнах за последно към блока ни и кълна се, видях разни неща да излитат от прозореца и да падат на земята. Затворих очи и се замолих само да не изхвърлят някоя ценна вещ на леля ми.

Когато стигнах до Осбъри, се отправих направо към ресторантчето на Джо, за да хапна нещо и да проверя дали случайно нямаше някаква изненада за мен.

— „Момичето на зодиака“ се явява за рапорт — заявих аз, когато забелязах веселяшката физиономия на Джо зад бара.

Джо ми се усмихна приветливо.

— Дану, каква приятна изненада! Седни. Хапни нещо.

Няколко минути по-късно пред мен стояха огромни чинии, пълни с бъркани яйца, бекон, гъби и препечени филийки. Разказах му за идването на Пи Джей и как се е заел с ремонта на апартамента, а Джо се усмихна така, сякаш точно това бе очаквал да чуе от мен.

— Ето какво става, когато Плутон се появи на хоризонта — каза той. — Това е планетата на промените, а също на смъртта и прераждането.

За миг ме обзе паника. Искрено се надявах леля ми да не ме убие, като се върне от командировката си.

След като си похапнах, смятах да се помотая из магазините наоколо. Бяхме в междусрочна ваканция и аз определено имах нужда да си почина от ролята на лошо момиче, която ми се наложи да играя толкова време в училище. Оказа се обаче, че Джо има други планове за мен. Още докато си дояждах, ми връчи някаква брошура и погледна часовника си.

— Появи се тъкмо навреме, часът започва след десет минути — каза той и посочи през прозореца. — В читалището е. Излизаш навън, завиваш надясно и ще го видиш.

— Час? Какъв час, Джо? Ние сме във ваканция — настоях аз, но после погледнах брошурата, която ми бе дал, и зачетох:

„Ако си дребен. Ако те закачат, ритат, скубят, блъскат. Ако са те нарочили и те тормозят. Не мислиш ли, че е време да сложиш край на всичко това? Обзалагам се, че е така. В такъв случай, не се колебай нито миг повече, а се свържи с мен — Марио, майстор по източни бойни изкуства. При мен ще научиш всичко необходимо — кунгфу, таекуондо, харакири. Време е да им го върнеш!

Не е необходимо да имаш какъвто и да било опит. Няма и възрастово ограничение. Всеки желаещ е добре дошъл в сряда сутринта, в 9:30, в сградата на общината на Осбъри.“

— Харакири? — зачудих се аз. — Не наричат ли така японското самоубийство с меч?

— Права си — отвърна ми Джо и се подсмихна. — Марио понякога наистина е строг учител, ако някой го нервира. По-рано имаше навика да се разправя с учениците, които не се отнасяха сериозно, но не се притеснявай, вече не го прави. А що се отнася до харакирито, съмнявам се, че ще накара някого да го направи. Но това, което със сигурност ще ви научи, е да се защитавате.

— Но защо ми е да се уча на самозащита, след като имам теб, Джо? — отвърнах аз. — Ако някога пак имам неприятности, ти отново ще се преобразиш на кентавър и ще ме защитиш.

Джо сложи пръст на устните си, правейки ми знак да замълча:

— Ш-шт, не казвай на никого за това. Аз не би трябвало да разкривам този си образ пред други хора, но онези хлапетии наистина ме вбесиха.

— Значи да внимавам никога да не вбесявам теб или пък този Марио — усмихнах се аз. — Обаче супер ме накефи как онези момчета се шашнаха, като те видяха.

— Нали? — доволно отвърна Джо. — Набързо си плюха на петите. Нека все пак ти припомня, че съм твой покровител само за един месец, така че трябва да се научиш да се защитаваш сама.

Кимнах в знак на съгласие. Странно, той дори не се опита да отрече това, което видях вчера на площада! — помислих си. — Хм, значи в крайна сметка наистина не съм халюцинирала.

— Защо точно аз, Джо?

— Какво защо точно ти?

— Защо точно аз станах „Момиче на зодиака за месеца“?

Джо ме погледна умилено и отвърна:

— Заради същата причина, поради която косата ти е такава, каквато е. Както и очите ти, характерът ти и пътят, по който вървиш. Всичко е предопределено чрез зодията ти и разположението на звездите. Обикновено ставаш „Момиче на зодиака“, когато си във важен, решаващ период от живота си. Период, в който или ще потънеш, или ще изплуваш. Планетите, разбира се, всячески ти подават ръка в такъв момент, но как точно ще се развият събитията, зависи в крайна сметка единствено от теб.

— Сега вече разбирам — казах аз. Определено се намирах във важен момент от живота си. Спор няма.

Джо взе празните ми чинии и каза:

— Още ли си тук? Тръгвай, че ще закъснееш.

Нямах никакво намерение да споря с него. Спомних си, че преди той да се появи, когато ме нападнаха онази вечер, бях много изплашена, макар да се държах намахано. А когато по-късно същата вечер се опитвах да заспя, в съзнанието ми отново и отново изплуваше сцената, в която момчетата ми извиха ръцете зад гърба. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. Още по-малко — как да реагирам. Пък и никак не бях във форма. Докато живеех с татко, спортувах активно. Освен това бях доста отслабнала, откакто се преместих при леля си. И как няма, с тези нейните марули. Обаче със сигурност знаех едно нещо — не исках никога да се повтаря случилото се онази нощ на площада. Ако някога отново попаднех в подобна ситуация, исках да бъда подготвена и смело да се отбранявам.

Изправих се и заех бойна позиция.

— Хай, смело напред! — казах аз с източен акцент и замахнах с ръка за удар.

— Направо си просиш харакирито — разсмя се Джо. — Хайде, изчезвай от тук!

Когато стигнах до читалището и влязох в посочената зала, занятието вече бе започнало. Вътре имаше около десетина души. Всички седяха върху дюшеци на пода, а пред тях нагоре-надолу се разхождаше един от най-забележителните мъже, които някога бях виждала. Беше висок, с тъмна шоколадова кожа, облечен с черно долнище на анцуг и тениска без ръкави, която разкриваше добре оформените мускули на раменете и ръцете му.

Направо подскочих, когато той изкрещя: ОТНОВО на някой от седящите на дюшеците.

— Да, сър! — измънка в отговор едно слабо момче от първата редица.

— Да, сър! — натърти силно мъжът и буквално завря лицето си в това на момчето. — Хайде, РАЗДВИЖИ СЕ малко, ДРЕБОСЪК ТАКЪВ!

Момчето се отдръпна и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Да, сър! — измънка отново то.

Внимателно затворих вратата и бавно запристъпвах на пръсти, за да не прекъсна часа. Тъкмо се канех тихомълком да се присъединя към седналите, когато мъжът отпред рязко спря и без дори да се обърне към мен, изкрещя:

— ЗАЩО идваш чак сега? ЗАКЪСНЯ.

— Да, сър. Съжалявам! Просто научих за занятието буквално преди няколко…

Той се извърна. Наистина изглеждаше изключително добре, като холивудска звезда. Имаше тъмнокафяви очи, прекрасно оформени скули и широка челюст. Беше изключително красив. Направо изглеждаше идеален. Усетих, че се изчервявам, когато погледът му се спря върху мен.

— Правило номер ЕДНО — искам учениците ми да се явяват навреме за занятията. Ясно ли е?

— Тъй вярно, СЪР — отвърнаха всички заедно.

— Ти, с косата, която прилича на птиче гнездо, седни! — нареди той, като че ли бяхме в казармата.

Пфу, не е нужно да се държи като гадняр — помислих си аз. — Отношението му само потвърждава казаното, че външността лъже.

— Правило номер ДВЕ — обичам учениците ми да са чисти и спретнати. Много често ще сме в близък контакт един с друг, така че не искам никакви расти и други от сорта да ми се развяват насам-натам. Как се казваш?

— Дий, сър.

— Дийсър? Що за име е това?

— Не, сър. Името ми е Дий, сър. Съкратено от Дану.

— Тогава защо каза, че името ти е Дийсър? Не си ли знаеш името?

— Опитвах се да бъда учтива, като се обърнах към вас със „сър“, сър.

Това определено го накара да се замисли за момент, преди да извика:

— Така и ТРЯБВА. А сега сядай. И гледай да си се отървала от това гнездо на главата си за следващото ни занятие!

Може и да си готин — казах си аз, — но няма да приема такова отношение от човек, когото току-що съм срещнала и който дори не ми е учител.

— Но защо? Косата ми е чиста.

— Да, но прическата не ти отива — отвърна той. — На красиво момиче като теб не му отива да носи такава коса.

— Аз, ъъъ… — просто нямах думи. Това определено не беше отговорът, който очаквах. Пък и честно казано, бях поласкана, че ме нарече красива.

— СЯДАЙ! — неочаквано изкрещя той.

— Сядай, сядай — прошепна ми слабото момче от дясната ми страна и ме дръпна за ръката. — Ако някой от нас го ядоса, той си го изкарва на всички ни, като ни скъсва от тренировки. Така че, моля те, сядай бързо!

Момчето изглеждаше така безпомощно и измъчено, че не ми се искаше да му вгорчавам още повече живота.

— Съжалявам, сър! — извиних се аз на Марио, отдадох чест и седнах.

— Та както казвах, преди да ни прекъснат така грубо, аз съм Марио Арес, а вие сте моят клас. От сега ви предупреждавам, че няма да ви щадя, но накрая ще сте доволни от резултатите. Без усилия нищо не се постига, нали така? Когато приключите обучението си тук, ще сте усвоили: джудо, му-ай-тай, жиу-жицу, айкидо, кендо…

— Харакири — изтърсих неусетно аз. Явно ми беше станало навик да се правя на остроумна в училище.

Марио направо ме застреля с погледа си.

— Така. Ти, стани и ела отпред!

— Сега вече здравата я загази! — прошепна ми слабото момче, което седеше до мен.

Аз излязох отпред.

— И така, птиче гнездо — каза той като застанах отпред, — разкажи ни за себе си!

Обърнах се с лице към групата, която се състоеше от две дебели момчета, три много слаби, две момчета с рижави коси и много бледа кожа, две възрастни дами, едната, от които бе облечена в розов анцуг и бас ловя, бе запленена от Марио, а другата изглеждаше като да си бе счупила крака. Имаше и една индийка, която изглеждаше на годините на Роза.

— Аз… името ми е Дий, съкратено от Дану Харви Джоунс — казах и се приготвих да се връщам на мястото си.

— И каква е причината да си тук? — попита Марио.

— Имате предвид на планетата или конкретно в това село?

— На умна ли ми се правиш, млада госпожице? Имах предвид тук — на това занятие.

— Тук съм, за да се науча да се защитавам.

— СЪР! — добави Марио.

— СЪР! — повторих аз.

— Добре, а сега лягай на дюшека — каза Марио.

— Да лягам на дюшека?

Учителят посочи дюшека.

— Лягай и направи двайсет лицеви опори, глезла такава!

— Глезла? — обидих се аз. Не бях глезла. Нямаше да му позволя да ми говори по този начин. — Ти ги направи — отвърнах. — И ако някой тук е глезльо, то това си ти.

Всички онемяха.

— Напълно оправдаваш впечатлението, което ми направи още щом влезе. Ти си ужасно разглезена. Обзалагам се, че у вас винаги получаваш това, което поискаш.

— И какво ще стане, ако не направя тези двайсет лицеви опори? Ще ме накажеш или може би ще ме изгониш?

Марио присви очи и ми хвърли още един смразяващ поглед. Аз му отвърнах със същото. Бях много добра в това. Умеех да разфокусирам погледа си и така издържах по-дълго време. Бях нещо като шампион в старото ми училище. Освен това бях много ядосана на Марио. Че за кого се мислеше той? Все пак дойдох по свое желание на курса по самозащита. Не е като да ме бяха взели в армията. Реших, че е най-добре да си ходя.

Марио махна пренебрежително с ръка и ми обърна гръб.

— Точно така, бягай, капризна чорлава кукличке. Върви си по пътя. И без това тук няма място за такива като теб.

Именно тогава забелязах надписа на гърба на тениската му: „Бойни изкуства: Червената планета“.

Как не се досетих по-рано? — казах си аз. Червената планета. Марио беше Марс.