Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (8)

Глава седма
Преход

Дрезината прекоси широката ивица, изрисувана с яркожълта боя на пода и по стените на тунела. Рулевият повече не можеше да се прави, че не чува ускоряващото се пиукане на дозиметъра. Хвана спирачката и промърмори с извинителен тон:

— Другарю полковник… Нататък не бива без защита…

— Хайде още поне сто метра — помоли го меко Денис Михайлович, обръщайки се към него. — После за компенсация ще те освободя за една седмица от дежурства. Ние ще го минем за две минути, а те с тези скафандри ще има да се мъкнат два часа.

— Та нали това е крайната граница, другарю полковник! — изхленчи рулевият, без да се реши да намали скоростта.

— Спирай — нареди Хънтър. — Нататък ще продължим сами. Настина започва висок фон.

Накладките заскърцаха, окаченият на рамата фенер се разлюля и дрезината спря. Бригадирът и старецът, които седяха на ръба, отпуснали крака надолу, слязоха на линията. Тежките защитни костюми, изработени от оловна тъкан, наистина изглеждаха като скафандри. Невъобразимо скъпи и редки — в цялото метро едва ли биха се намерили повече от няколко десетки такива, — на „Севастополска“ те почти никога не се използваха и чакаха да дойде техният час. Тези доспехи бяха способни да погълнат и най-жестокото излъчване, но с тях дори обикновеното ходене се превръщаше в трудно изпълнима задача — или поне за Омир.

Денис Михайлович остави дрезината зад гърба си и няколко минути крачи заедно с тях, разменяйки си фрази с Хънтър — преднамерено тихи и накъсани, така че Омир да не успее да ги разбере.

— Откъде ще ги вземеш? — измънка полковникът.

— Ще ми ги дадат. Къде ще ходят? — промърмори Хънтър, гледайки право пред себе си.

— Отдавна никой не те очаква. За тях си мъртъв. Мъртъв, разбираш ли?

Хънтър се спря за миг и тихо, сякаш обръщайки се не към командира, а към себе си, изрече:

— Де да беше толкова просто.

— А да се дезертира от Ордена е по-страшно и от смъртта! — възкликна Денис Михайлович.

Бригадирът, без да отговори, махна с ръка, отдавайки чест на полковника и същевременно сякаш късайки невидимо котвено въже. Денис Михайлович се подчини и остана на кея, а бригадирът и старецът бавно, като че ли преодолявайки насрещно течение, се отдалечиха от брега и се отправиха на голямото си плаване по моретата на мрака.

Полковникът дръпна ръката си от слепоочието и даде сигнал на рулевия да задейства мотора. Чувстваше се опустошен: нямаше на кого повече да дава ултиматуми, нямаше срещу кого да се сражава. Като военен комендант на остров, загубен в едно от тези морета, сега можеше да се надява само на това, че малката експедиция няма да загине в тях, а някой ден ще се върне вкъщи — от обратната посока, доказвайки по свой начин, че Земята е кръгла.

 

 

Последният блокпост се разполагаше в участъка веднага след „Каховска“ и беше почти безлюден. Откакто старецът се помнеше, не бяха нападали севастополци от изток нито веднъж.

Жълтата линия сякаш разделяше не условни отрязъци на безкрайното бетонно черво, а като космически асансьор свързваше две планети, отдалечени една от друга на стотици светлинни години. Зад нея обитаемото земно пространство незабележимо се сменяше с мъртъв лунен пейзаж и всяко сходство между двете страни на линията беше измамно. Съсредоточено местейки крака в тежащите по един пуд обувки, слушайки учестеното си дишане, минаващо през сложна система от гофри и филтри, Омир си представяше, че е именно астронавт, кацнал на спътника на далечна звезда. Той извиняваше себе си за тази детинщина: така му беше по-лесно да свикне с тежестта на скафандъра — тя можеше да се обясни с високата гравитация… и с това, че щяха да бъдат единствените живи същества на километри напред.

Нито учените, нито фантастите никога не бяха успели да предскажат както трябва бъдещето, мислеше си старецът. През 2034 година човекът отдавна би трябвало да е станал властелин ако не на половината Галактика, то поне на Слънчевата система. Това го бяха обещали на Омир още в детството му. Но и за фантастите, и за учените отправната точка бе, че човечеството е рационално и последователно. Сякаш то не се състоеше от няколко милиарда лениви, лекомислени, влюбчиви личности, а беше надарено с колективен разум и единна воля. Сякаш, захващайки се с овладяването на космоса, то възнамеряваше да се занимава с него сериозно, а не да го изостави насред пътя, след като се наиграе, и да се прехвърли към електрониката, а оттам — към биотехнологиите, без да постигне никъде особено впечатляващи резултати. Освен, може би, в областта на ядрената физика.

И ето че той, безкрилият астронавт, нежизнеспособен без огромния си скафандър, пришълец на собствената си планета, изследваше и покоряваше участъците от „Каховска“ до „Каширска“. А за нещо повече Омир и останалите оцелели беше по-добре да забравят. Така или иначе, звездите не се виждаха оттук.

Странно: на това място, зад жълтата черта, тялото му стенеше от сто и петдесет процентовата гравитация, но душата му пребиваваше в безтегловност. Преди денонощие, когато се прощаваше с Елена преди похода към „Тулска“, все още се надяваше да се върне. Но когато Хънтър изрече името му, за втори път подред избирайки Омир за свой спътник, старецът разбра: няма да успее да прояви малодушие. Той толкова много се бе молил за изпитание, за просветление, че най-накрая беше чут и сега би било глупаво и недостойно да се опитва да се отметне.

Вече беше разбрал: когато се занимава с делото на живота си, не може да се застрахова. Не бива да кокетничи със съдбата, обещавайки й, че непременно ще й се отдаде изцяло малко по-късно, следващия път… Можеше и да няма следващ път и ако той не се решеше сега, заради какво щеше да живее след това? За да завърши дните си като световно неизвестния Николай Иванович, градския тих луд, стария разказвач на приказки с блуждаещата усмивка?

Но за да се превърне от карикатурния Омир в истинския, от митоман — в митотворец, за да израсне от пепелта обновен, първо трябваше да унищожи предишното си „аз“. Струваше му се, че ако продължи да се съмнява, ако изпадне в тъга по дома и по жена си и непрестанно се озърта назад, непременно ще изпусне нещо много важно отпред. Трябваше да бъде решителен.

От новия поход щеше да му е трудно да се върне невредим, че даже и изобщо да се върне. И колкото и да му беше мъчно за Елена, която отначало не можеше да повярва, че Омир се е появил на станцията само след ден жив и здрав, а после плака, отново изпращайки го в неизвестността, този път не й обеща нищо. Той я притисна към себе си и през рамото й погледна часовника. Трябваше да тръгва. Омир знаеше: десет години от живота не могат да се ампутират току-така, те със сигурност щяха да му напомнят за себе си с фантомни болки.

Мислеше, че постоянно ще му се иска да поглежда назад, но след като премина дебелата жълта линия, той сякаш наистина умря и душата му се изпари, измъквайки се от двете тежки, тромави обвивки. Омир се освободи.

 

 

Изглежда, защитното облекло изобщо не тежеше на Хънтър. Просторните дрехи бяха издули неговата мускулеста вълча фигура, превръщайки я в безформена грамада, но въпреки това той не беше загубил ловкостта си. Вървеше редом със задъхващия се старец, но само защото след „Нахимовски“ бе започнал да го следи внимателно.

След видяното на „Нагатинска“, „Нагорна“ и „Тулска“ на Омир не му беше лесно да даде съгласието си и да продължи пътешествието си с Хънтър. Но той намери начин да убеди себе си — именно в присъствието на бригадира с него започнаха да се случват дългоочакваните метаморфози, обещаващи прераждане. И нямаше значение защо Хънтър бе избрал точно него за спътник — за да изведе стареца на верния път или като резервно продоволствие. Най-важното за Омир сега беше да не изпусне това състояние, да успее да се възползва от него, да успее да измисли, да запише…

И още нещо. Когато Хънтър го взе със себе си, на Омир му се стори, че бригадирът наистина се нуждае от него. Не, не за да му показва пътя в тунелите и да го предупреждава за опасностите. Може би, докато подхранваше стареца, Хънтър също взимаше от него нещо, без да пита? Но от какво ли можеше да се нуждае?

Външната безчувственост на бригадира вече не успяваше да излъже Омир. Под повърхността на парализираното му лице кипеше магма, която понякога изригваше през кратерите на незатварящите се, сълзящи очи. Той беше неспокоен. Той също търсеше нещо.

Хънтър като че ли беше подходящ за ролята на епически герой за бъдеща книга. Омир се поколеба и го прие след първите проби. Но много неща във фигурата на бригадира, в неговата страст към умъртвяване на живи същества, в недоизказаните думи и пестеливите жестове караха стареца да застане нащрек. Хънтър приличаше на онези убийци, които дразнят следователите с намеци, желаейки да бъдат разобличени. Омир не знаеше дали бригадирът вижда в него изповедник, биограф или донор, но чувстваше, че тази странна зависимост става взаимна. Става по-силна от страха.

Не го напускаше усещането, че Хънтър отлага някакъв много важен разговор. Понякога бригадирът се обръщаше към него, сякаш възнамерявайки да попита нещо, но така и не произнасяше нищо. Макар че бе възможно и старецът за пореден път да изкарва желаното за действителност, а всъщност Хънтър да го водеше по-навътре в тунела, за да извие там врата на нежелания свидетел.

Погледът му все по-често се спираше върху раницата на стареца, на дъното на която лежеше злощастният дневник. Той не можеше да го види, но сякаш се досещаше, че там е скрит някакъв предмет, който привлича мислите на Омир; проследяваше ги и постепенно сякаш се приближаваше все по-близо и по-близо до тефтерчето. Старецът се опитваше да не мисли за дневника, но напразно.

Почти не им бе останало време да се приготвят и Омир успя да се уедини с дневника само за няколко минути. Те не бяха достатъчни, за да намокри и отлепи залепените от кръвта листчета, но поне успя да огледа бегло другите страници, запълнени с трескави, откъслечни записи. Хронологията им беше нарушена, сякаш пишещият с голямо усилие бе ловил изплъзващите му се думи и ги бе слагал където му падне върху хартията. Сега старецът трябваше да ги нареди по правилния начин, за да придобият смисъл.

 

 

„Няма връзка. Телефонът мълчи. Възможно е да е диверсия. Някой от изгонените, за да си отмъсти? Преди пристигането ни…“

 

 

„Положението е безнадеждно. Няма откъде да чакаме помощ. Ако помолим «Севастополска», ще осъдим на смърт своите. Остава ни да се държим… Докога?“

 

 

„Не ме пускат… Полудели са. Ако не аз, кой? Ще избягам!“

 

 

Имаше и още нещо. Веднага след последните думи, призоваващи да не се щурмува „Тулска“, имаше подпис — неясен, придружен с кафеникав отпечатък на окървавен пръст. Омир не само че беше чувал по-рано това име, но и самият той го бе произнасял често. Дневникът принадлежеше на свързочника от кервана, пратен към „Тулска“ преди седмица.

 

 

Преминаха покрай разклонението към електродепото, което непременно вече щеше да е разграбено, ако не беше високият радиационен фон. Черният изсъхнал клон, водещ към него, кой знае защо беше преграден със заварени арматурни железа, при това не много умело и явно набързо. От тенекиената табелка, прикрепена с тел към прътите, се зъбеше череп и се виждаха следи от предупреждение, изписано с червена боя, но или се беше изтрило от времето, или от нечия обидена от нещо ръка.

Погледът на Омир пропадна в този зарешетен кладенец и едвам се измъкна обратно от него. Старецът си помисли, че линията вероятно не винаги е била толкова безжизнена, както смятаха на „Севастополска“.

Отминаха „Варшавска“ — зловеща, ръждиво-плесенясала, подобна на изваден от водата удавник. От стените, разделени на кахлени клетки, се процеждаше мътна водица. През полуотворените устни на херметичната врата вътре проникваше студен вятър от повърхността, сякаш нещо огромно, притиснато към изгниващата станция, й правеше изкуствено дишане. Дозиметрите пиукаха истерично, приканвайки ги незабавно да напуснат мястото.

Близо до „Каширска“ един от уредите излезе от строя, показанията на другия сочеха самия край на скалата. Омир почувства как му горчи на езика.

— Къде е епицентърът?

Гласът на бригадира се чуваше лошо, сякаш Омир бе потопил главата си в пълна вана. Той се спря, възползвайки се от момента за кратък отдих, и махна с ръкавицата си на югоизток.

— При „Кантемировска“. Мислим, че бойната глава е пробила покрива на павилиона или вентилационна шахта. Никой не знае със сигурност.

— Значи „Кантемировска“ е изоставена?

— И винаги е била. Цялата линия след „Коломенска“ е пуста.

— А на мен са ми казвали… — започна Хънтър, но млъкна, правейки знак и на Омир да запази тишина, като се настрои на някакви фини вълни. — Известно ли ти е как е на „Каширска“? — попита той най-накрая.

— Откъде? — Старецът не беше сигурен, че е успял да вложи иронична нотка в гъгнивото тромбонно бучене, излизащо от дихателните му филтри.

— Тогава аз ще ти кажа. Там излъчването е такова, че за минута ще ни опече. Нищо няма да ни помогне. Там не бива. Връщаме се.

— Обратно? На „Севастополска“?

— Да. Там ще се кача на повърхността и ще се опитам да се добера по земята — отговори замислено Хънтър, вече изчислявайки маршрута.

— Сам ли смяташ да го направиш? — настръхна Омир.

— Няма да мога вечно да те спасявам. Ще съм зает с опазване на собствената си кожа. А и там няма да можем да минем двамата. Дори за мен самия няма гаранции.

— Ти не разбираш, трябва да съм с теб, длъжен съм… — Омир трескаво търсеше доводи.

— Длъжен си да умреш в името на нещо? — отговори равнодушно бригадирът вместо него.

Прозвуча равнодушно, макар че Омир знаеше много добре, че всъщност филтрите на противогаза отсяват всякакви примеси, пускайки вътре само безвкусния стерилен въздух, а навън — механични и бездушни гласове.

Старецът за миг примижа, спомняйки си всичко, което знаеше за Каховска линия, за поразения от радиация долен край на Замоскворецки клон, за пътя от „Севастополска“ до „Серпуховска“… Каквото и да е, само да не се връщат назад, само той да не се връща в скучния си живот, към лъжливата му бременност с велики романи и безсмъртни легенди.

— Върви след мен! — изхриптя изведнъж Омир и неочаквано дори за самия себе си пъргаво закрачи на изток — към „Каширска“, към самия пъкъл.

* * *

Тя сънуваше как търка с пила стоманените окови, с които беше прикована към стената. Пилата скърцаше и се плъзгаше, и дори когато започваше да й се струва, че се е врязала на половин милиметър в стоманата, беше достатъчно да спре да работи и плитката, едва забележима браздичка се затваряше пред очите й.

Но Саша не се отчайваше: отново се хващаше за инструмента и наранявайки дланите си, се заемаше да пили неподатливия метал, спазвайки установения строг ритъм. Най-важното беше да не нарушава ритъма, да не се поддава на слабостта, да не прекратява работата дори за миг. Заклещените в оковите глезени бяха подпухнали и отекли. Тя осъзна, че дори и да смогне да победи желязото, така или иначе не ще успее да избяга, защото краката й ще откажат да я слушат.

Събуди се и с усилие дойде на себе си.

Оковите не й се бяха присънили — китките на Саша бяха стегнати с белезници. Тя лежеше в мръсната каросерия на старата кариерна дрезина, която монотонно поскърцваше и мъчително бавно се тътреше напред. В устата на девойката беше натъпкан парцал, слепоочието я болеше и оттам капеше кръв.

„Не ме е убил — помисли си тя. — Защо?“

От каросерията се виждаше само късче от тавана. В неравния светлинен кръг се мяркаха спойките на тюбингите: дрезината се носеше по линията. Докато момичето се опитваше да измъкне окованите ръце иззад гърба си, тюбингите се смениха с олющена бяла боя. Саша настръхна: що за станция беше това?

Тук не беше хубаво: не просто тихо, а глухо, не безлюдно, а безжизнено, и напълно тъмно. Тя кой знае защо си беше мислила, че там, отвъд моста, всяка станция е пълна с народ и навсякъде се вдига врява. Излизаше, че е бъркала?

Таванът над Саша застина. Нейният похитител излезе на платформата с пъшкане и ругатни, заскърца с подкованите си токове, разхождайки се наоколо. После, след като явно вече бе свалил противогаза си, с утробен глас изръмжа доброжелателно:

— Ето ни и тук. Колко години минаха!

И с удоволствие изпускайки въздуха от белия си дроб, удари тежко — не, ритна с ботуш — нещо неживо, обемисто. Натъпкан чувал?

Догадката накара Саша да се вкопчи със зъби във вонящия парцал и да започне да издава нечленоразделни звуци, изви тялото си в дъга. Тя разбра и къде я е докарал обвитият в брезент дебелак, и с кого той разговаряше така.

* * *

Смешно би било да се надява да се измъкне от Хънтър. Той настигна стареца с няколко скока, вкопчи се в рамото му и го дръпна болезнено.

— Какво ти става?!

— Само още малко път има… — изхриптя Омир. — Спомних си! Тук има проход право до Замоскворецка линия, още преди „Каширска“. Ще минем през него — и право в тунела, няма да има нужда да минаваме през станцията. Ще я подминем и ще излезем при „Коломенска“. Трябва да е наблизо. Моля те…

Улучвайки момента, той се опита да се изтръгне, но се спъна в крачола си, падна върху релсите, веднага се изправи и отново тръгна напред. Хънтър с лекота задържа стареца, сякаш беше плъх на каишка, и го обърна към себе си. Наведе се така, че визьорите на скафандрите им се изравниха. Вгледа се в Омир и след няколко секунди отслаби хватката.

— Добре.

Сега вече бригадирът го мъкнеше, без да го оставя дори за миг. Пулсирането на кръвта в ушите му се заглушаваше от истеричното пиукане на броячите, краката му бяха изтръпнали и почти не ги усещаше, белият му дроб от напрежение сякаш потрепваше и страшно го сърбеше.

За малко щяха да пропуснат тъмното петно на отвора. Мушнаха се в него и тичаха още няколко дълги минути, докато не навлязоха в нов тунел. Бригадирът се огледа набързо, върна се в прохода и подхвърли:

— Къде ме доведе? Бил ли си някога тук?

На трийсет метра отляво на прохода, точно в посоката, накъдето трябваше да отидат, тунелът от тавана до пода бе плътно обхванат от нещо, наподобяващо паяжина.

Омир, пестейки дъха си, само поклати глава. Вярно си беше — никога по-рано не беше идвал тук. А нещата, които бе чувал за тези места, едва ли си струваше сега да ги разказва на Хънтър.

Бригадирът прехвърли автомата в лявата си ръка, измъкна от раницата си дълъг нож, наподобяващ самоделно мачете, и разряза лепкавата бяла дантела. Изсушените скелети на хванатите в паяжината летящи хлебарки се разклатиха и изпопадаха с шумолене. Нанесената рана веднага се затвори, сякаш зарасна. Бригадирът освети с фенера си тунела зад полупрозрачното платно на паяжината. За разчистването му щяха да са необходими часове: лепливите нишки в многослойна плетеница запълваха прохода навсякъде, докъдето стигаше лъчът.

Хънтър погледна към дозиметъра, издаде странен гърлен звук и се зае настървено да сече опънатата между стените прежда. Паяжината се поддаваше бавно, отнемайки им повече време от това, с което разполагаха. За десет минути успяха да се придвижат едва на трийсет метра, а нишките се сплитаха все по-плътно, запушвайки прохода като тапа от памук.

Най-накрая при една обрасла от субстанцията вентилационна шахта, под която върху траверсите лежеше уродлив двуглав скелет, бригадирът хвърли ножа си на пода. Бяха заседнали в паяжината досущ като хлебарките и дори съществото, изтъкало тази мрежа, отдавна да беше мъртво и да нямаше опасност да дойде за тях, те така или иначе скоро щяха да загинат — от излъчването.

В броените мигове, в които Хънтър се чудеше какво решение да вземе, старецът си спомни още нещо, което някога беше чул за този тунел. Спусна се на едното си коляно и измъкна от резервния си пълнител няколко патрона. Помагайки си с джобното си ножче, отвори патроните и изтърси барута в дланта си.

Хънтър не се нуждаеше от обяснения. След няколко минути те, върнали се в началото на тунела, бяха посипали върху памучната настилка сива купчинка прашец и поднесоха към нея запалката.

Прахът изфуча, започна да дими и изведнъж се случи нещо невероятно: пламъкът се разнесе едновременно във всички посоки, като достигна до далечния таван и обхвана цялото пространство на тунела. Изпепелявайки паяжината, той се втурна към вътрешността на тунела. Ревящият, пламтящ пръстен, озаряващ опушените тюбинги и оставящ след себе си само висящи тук-таме от тавана изгорели дрипи, неумолимо се придвижваше напред. Бързо смаляващ се, огненият обръч се отдалечаваше към „Коломенска“, засмуквайки въздуха като гигантско бутало. После тунелът свърна и пламъкът се скри зад завоя, влачейки след себе си мантия от пурпурни избухвания.

И вече съвсем далеч през равномерното бучене на огъня като че ли се чу нечовешки, отчаян вопъл, примесен с хрипливо съскане… Макар че на хипнотизирания от зрелището Омир можеше и само да му се е причуло.

Хънтър мушна ножа обратно в раницата си и вместо него извади нови, неразпечатани филтри за противогаз.

— Пазех ги за обратния път. — Той смени своя филтър и подаде втория на стареца. — Заради пожара сега тук е като след бомбардировка.

Старецът кимна. Пламъкът беше размесил и вдигнал във въздуха радиоактивните частици, които с години се бяха събирали върху паяжината. Черният вакуум на тунела сега бе изпълнен със смъртоносни молекули. Увиснали в пустотата като милиарди дребни подводни мини, те препречваха фарватера им. Беше невъзможно да ги заобиколят.

Налагаше се да минат през тях.

* * *

— Да можеше сега баща ти да те види — подхвърли подигравателно дебелакът.

Саша седеше точно срещу тялото на баща си, обърнато по корем, с лице, потопено в локва кръв. И двете презрамки на гащеризона й вече бяха смъкнати от раменете й, разкривайки изцапан потник с изображението на някакво весело зверче. Похитителят не й позволяваше да види лицето му, като заслепяваше очите й с ярък лъч всеки път, когато тя опиташе да ги вдигне. Беше измъкнал парцала от устата й, но Саша така или иначе не възнамеряваше да го моли за нищо.

— За съжаление не приличаш на майка ти. А аз толкова се надявах…

Слонските крака, обути с високи гумени ботуши, вече омацани в червено, отново се заеха да обикалят колоната, до която седеше Саша. Сега гласът му се разнесе иззад гърба й.

— Татко ти сигурно си е мислел, че с течение на времето всичко ще бъде забравено. Но за някои престъпления няма срок на давност… За клеветата. За измяната.

Угоеният му силует изплува от мрака от другата страна. Той застина над тялото на бащата на Саша, подритна го с ботуш, обилно се изхрачи върху него.

— Жалко, че старецът е пукнал без моя помощ. — Дебелакът обходи с лъча на фенера унилата, безлика станция, затрупана с непотребни вехтории, и го спря върху велосипед без колела. — А тук при вас е уютничко. Мисля, че ако не беше ти, татко ти щеше да предпочете да се обеси.

Докато фенерът не я осветяваше, Саша се опита да изпълзи встрани, но само след секунда лъчът отново я изтръгна от мрака.

— И аз го разбирам. — С един скок похитителят се озова до нея. — Девойчето се е получило както си трябва. Жалко само, че не прилича на майка си. Мисля, че и той е бил разстроен от това. Но нищо. — Той я побутна с ботуша и я повали на една страна. — Ненапразно преминах през цялото метро, за да се добера дотук.

Саша се дръпна и заклати глава.

— Виждаш ли колко непредсказуемо е всичко, Петя — обърна се дебелият отново към бащата на Саша. — Беше време, когато даваше на трибунал конкурентите си в любовта. И пак мерси, че не ги екзекутираше, а просто ги прогонваше до живот. Но животът е дълъг и обстоятелствата се променят. При това не винаги в твоя полза. Върнах се, макар и да ми отне десет години повече, отколкото планирах.

— Завръщанията никога не са случайни — повтори с шепот Саша думите на баща си.

— Златни думи — с подигравателен тон даде оценка дебелакът. — Ей, кой е там?!

В противоположния край на платформата се чу шумолене и падна нещо тежко, после сякаш се чу съскане и прокрадващите се стъпки на едър звяр… Възцарилата се отново тишина беше фалшива, накъсана и Саша, също като похитителя си, усещаше, че от тунела срещу тях се надига нещо…

Дебелакът изщрака със затвора, спусна се на едно коляно до девойката, притисна към рамото си приклада и насочи треперещото петно светлина към най-близките колони. Да се слуша как оживяват пустеещите от десетилетия южни тунели беше не по-малко зловещо, отколкото да се попадне на съживена мраморна статуя на някоя от централните станции.

… Във вече отдръпващия се встрани лъч се мярна размазана сянка, която определено не беше човешка — нито по очертанията си, нито по подвижността си… Но когато светлината отново падна върху мястото, където току-що се бе намирало загадъчното създание, вече нямаше и следа от него. Минута по-късно панически въртящият се лъч го засече отново — само на двайсет крачки от тях.

— Мечка?! — прошепна недоверчиво дебелакът, натискайки спусъка.

Куршумите се хвърлиха върху колоните и започнаха да кълват стените, но нито един изстрел не достигна целта. А после дебелакът изведнъж прекрати безсмислената стрелба, изпусна автомата и притисна ръце към корема си. Фенерът му се търкулна встрани и светлинният му конус се плъзна по пода, осветявайки едрата му прегърбена фигура.

От тъмнината бавно пристъпи напред някакъв човек — удивително меко, почти безшумно стъпвайки с тежките си високи ботуши. В прекалено свободния дори за такъв великан защитен костюм наистина можеше да бъде взет за мечка. Не носеше противогаз — изпъстрената с белези обръсната глава наподобяваше изпепелена пустош. Едната част от лицето му — мъжествено, грубовато и с остри черти — беше по-скоро красива, но изглеждаше мъртвешка и Саша не можа да сдържи потръпването си при вида й. Другата половина беше откровено чудовищна — сложното преплитане на белези я превръщаше в полумаска на изрод от приказките, съвършен в своята безобразност. Но все пак, ако не бяха очите му, външността му щеше да е по-скоро отблъскваща, отколкото плашеща. Блуждаещият, полубезумен поглед съживяваше обездвиженото лице. Съживяваше го, но не го одушевяваше.

Дебелакът се опита да се изправи на крака, но веднага рухна на пода, крещейки от болка — коленете му бяха простреляни. Човекът се спусна на колене до него, притисна дългата, увенчана със заглушител цев на пистолета си към слепоочието му и натисна спусъка. Вопълът се прекъсна мигновено, но ехото още няколко секунди блуждаеше над сводовете на станцията като лишена от тяло изгубена душа.

Изстрелът беше отметнал назад главата му и сега похитителят на Саша лежеше, обърнат към нея… На мястото на лицето му зееше влажна яркочервена яма. Саша се присви и тихичко зави от ужас. Страшният човек бавно, замислено насочи дулото към нея.

После се огледа и размисли — пистолетът изчезна в кобура под мишницата му, а той самият отстъпи назад, сякаш отричайки се от стореното. Отвори плоската си манерка и я притисна към устните си.

На малката сцена, осветена от помръкващото фенерче на убития дебелак, се появи ново действащо лице — тежко дишащ, държащ се за ребрата старец.

Облечен в същия защитен екип, както и убиеца, той изглеждаше страшно нелепо в него. Едва настигнал спътника си, старецът изтощено се отпусна на пода, без дори да забележи, че всичко наоколо е залято в кръв. Чак по-късно, когато дойде на себе си и отвори очи, видя двете уродливи тела и обградената от тях безмълвна, уплашена девойка.

* * *

Успокоилото се сърце се разтуптя отново. Омир още не можеше да изрази това с думи, но вече знаеше със сигурност — беше я намерил. След толкова нощи, прекарани в безплодни опити да си представи бъдещата си героиня, да измисли устните й и китките на ръцете й, облеклото й и аромата, движенията и мислите, той изведнъж срещна жив човек, който съответстваше точно на желанията му. Не, по-рано той си я представяше по съвсем различен начин… По-изящна, по-плавна и определено не толкова млада. Тя изглеждаше доста по-сурова, в нея имаше твърде много остри ъгли и поглеждайки я в очите, вместо да срещне топъл, нежен поглед, старецът се натъкна на две парчета лед. Беше различна, но Омир знаеше — той се бе заблуждавал, не беше успял да отгатне правилно каква трябва да бъде тя.

Уплашеният й поглед, изкривените от страх черти на лицето, скованите й ръце интригуваха стареца. Макар и да беше майстор в преразказването на приказки, писането на трагедии като тази, която трябваше да се случи с девойката, не му се удаваше. Нейната безпомощност, обреченост, чудодейното й спасение и начинът, по който съдбата й се беше вплела в тяхната история, означаваха, че той е на верния път.

И въпреки че тя не изрече нито дума, той беше готов да й повярва. Та нали, освен всичко друго, девойката — със своите бели, раздърпани, надве-натри подстригани коси и остри уши, с омазани в сажди скули и оголени ключици, неочаквано бели и уязвими, със своята по детски пухкава, прехапана долна устна — беше по особен начин красива.

Любопитството му се смеси с жалост и внезапна нежност.

Старецът се приближи и се спусна на колене до нея. Тя настръхна и присви очи. „Дивачка“, помисли си той. Потупа я по рамото, без да знае какво да каже…

— Време е да тръгваме… — вметна Хънтър.

— А тя? — кимна Омир към девойката.

— Нищо. Не е наша работа.

— Не можем да я оставим тук сама!

— По-лесно ще е да я застрелям — отсече бригадирът.

— Не искам да идвам с вас — изрече девойката, внезапно съвзела се. — Само ми свалете белезниците. Ключовете трябва да са в него — тя посочи безликия счупен манекен.

Хънтър с три движения обискира трупа и измъкна от вътрешния джоб връзка метални ключове. Хвърли ги на девойката и погледна към стареца:

— Готов ли си?

Омир, все още опитвайки се да отложи раздялата, я попита:

— Какво ти направи това животно?

— Нищо — отговори тя, ровейки по земята. — Не успя. Но той не е животно. А обикновен човек. Жесток, глупав, злопаметен. Както всички останали.

— Не всички са такива — възрази старецът без особена увереност.

— Всички — повтори упорито девойката и се изправи на изтръпналите си крака, мръщейки се. — Но това не е беда. Да останеш човек също не е лесно.

Колко бързо беше забравила за уплахата си! Вече не свеждаше поглед и гледаше мъжете настъпателно, предизвикателно. Приближи се към един от труповете, внимателно го обърна нагоре с лицето, прибра разперените му ръце и го целуна по челото.

После се обърна към Хънтър, присви очи и крайчето на устните й трепна.

— Благодаря.

Не взе вещи или оръжия със себе си. Слезе на линията и закрачи към тунела, накуцвайки. Бригадирът гледаше подир нея навъсено, изпод вежди, а ръката му нерешително бродеше по колана между манерката и ножа. Най-накрая той взе решение, изправи се и извика:

— Почакай!