Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (14)

Глава тринайсета
Една история

Той я хвана за ръката, помагайки й да се изправи, и я помъкна след себе си. После, сякаш опомнил се, я пусна. Саша не виждаше очите му, скрити зад странни опушени стъкла.

— Не изоставай! Стъмва се бързо, трябва да успеем да се измъкнем оттук — избуча той във филтрите.

И без да погледне повече към нея, стремително тръгна напред.

— Хънтър! — повика го девойката, опитвайки се да разпознае спасителя си през запотените прозорчета на противогаза си.

Онзи се направи, че изобщо не я чува, и на Саша не й оставаше нищо друго, освен да побегне подире му с всички сили. Разбира се, беше й ядосан — за трети път поред измъкваше глупавата девойка. Но той се бе качил тук, беше се качил заради Саша, какви съмнения можеше да има тя оттук нататък?

Обръснатият дори не възнамеряваше да се приближава до леговището, послужило на Саша за изход от метрото — той знаеше други пътища. Зави надясно от главния път и се гмурна в една арка, мина покрай ръждивите железни скелети на някакви плоски кутии, подобни на клетки за зайци, подплаши с изстрел някаква неясна сянка и спря при малка тухлена будка с покрити с плътни решетки прозорци. Мушна ключ в масивен висящ катинар и го превъртя. Укритие? Не, будката се оказа камуфлаж: зад вратата дълбоко надолу се спускаше на зигзаг бетонна стълба.

След като щракна същия катинар от вътрешната страна, той запали фенера си и затопурка надолу. Стените, боядисани в бяло и зелено, олюпили се от времето, бяха изпъстрени с имена и дати: вход-изход, вход-изход… Спасителят на Саша също надраска нещо неразбираемо. Навярно всеки, използващ тайния изход, за да излезе на повърхността, трябваше да напише тук кога е излязъл и кога се е върнал. Само че под много имена нямаше дати за връщане.

Спускането свърши по-бързо, отколкото очакваше Саша: макар стъпалата да продължаваха надолу, обръснатият спря при невзрачна чугунена врата, удари с юмрук по нея и след няколко секунди от обратната й страна заскърца резето. Отвори разрошен човек с рядка брада и със сини панталони, разтегнати при коленете.

— Това пък кой е? — попита озадачено той.

— Взех го на Пръстена — избуча Хънтър. — За малко да го изядат птиците, едвам успях да ги прогоня с подцевния гранатомет. Ей, младеж, как попадна там?

Той свали качулката си, смъкна противогаза.

Пред Саша стоеше непознат мъж: късо подстригана щръкнала руса коса, бледосиви очи, сплескан, сякаш счупен нос. А тя се беше опитвала да разубеждава себе си, когато й се стори, че той е твърде подвижен за човек, който е ранен, че походката му не е същата, не е животинска, че екипът му като че ли е малко по-различен…

Стана й задушно и тя също свали маската си.

 

 

След четвърт час Саша вече бе преминала границата на Ханза.

— Извинявай, но не мога да те оставя тук без документи. — В гласа на спасителя й имаше искрено съжаление. — Може би днес вечерта, такова… Е, в прехода?

Тя безмълвно поклати глава и се усмихна.

Сега накъде?

При него? Ще успее!

Саша не можеше да превъзмогне огорчението си от Хънтър за това, че този път не я беше спасил той… Освен това тя имаше и още една работа, която повече не искаше да отлага.

Нежни и подмамващи, звуците на чудесната музика си пробиха път към нея през хорската врява, през шумоленето от стъпките и виковете на търговците. Изглежда, това беше същата тази мелодия, която я бе омагьосала предишния ден. Пристъпвайки към нея, Саша сякаш отново се приближаваше към отвор, излъчващ неземно сияние… Само че накъде водеше той сега?

Музикантът беше заобиколен в плътен кръг от десетки слушатели. На Саша й се наложи да се поблъска, преди тълпата да я пусне в празната ивица между изпълнителя и зяпачите. Мелодията хем привличаше тези хора, хем ги държеше на разстояние, сякаш те също летяха към светлината, но ги беше страх да не се опарят.

Саша не се страхуваше.

Той беше млад, строен и удивително красив. Може би малко крехък, но добре поддържаното му лице не беше нежно, а зелените му очи не изглеждаха наивни. Тъмните му коси, макар и неподстригани, не бяха разрошени. Дрехите му го открояваха сред човешкото вариво на „Павелецка“ с нехарактерната си за това място чистота.

Инструментът му приличаше отчасти на детска пищялка, каквато правят от пластмасови изолационни тръби, но по-голяма, черна, с медни клавиши, очевидно много скъпа. Звуците, които музикантът извличаше от нея, напомняха за някакъв друг свят, други времена. Както и самият инструмент… Както и собственикът му.

Той улови погледа на Саша още в първия миг, изпусна го и отново го хвана. Тя се смути: макар и вниманието му да не й беше неприятно, бе дошла тук заради музиката му.

 

 

— Слава богу! Намерих те…

Към нея си проби път Омир — задъхан, изпотен.

— Как е той? — веднага попита Саша.

— Освен… — започна старецът, но млъкна и завърши по друг начин: — Изчезна.

— Как?! Къде?! — Сякаш някой стисна сърцето на Саша с ръка.

— Тръгнал е. Събрал си е целия багаж и е тръгнал. Предполагам, че на „Добрининска“…

— Нищо ли не е оставил? — плахо уточни тя, вече знаейки отговора, който ще й даде Омир.

— Абсолютно нищо — кимна старецът.

Започнаха да им шъткат гневно и Омир притихна, заслушан в мелодията и същевременно поглеждайки подозрително ту музиканта, ту девойката. Напразно — тя си мислеше за съвсем други неща.

Нека Хънтър да я е прогонил и да е побързал да избяга. Но Саша вече бе започнала да разбира онези странни правила, които той следваше. Ако обръснатият е взел всичките си вещи, абсолютно всички… Значи просто искаше тя да е по-настойчива, да не се отказва, иска Саша да го намери. И тя щеше да направи това, непременно щеше да го направи. Само че…

— А ножът? — прошепна на стареца. — Взел ли е със себе си ножа ми? Черния?

— В стаята го нямаше — сви рамене старецът.

— Значи го е взел!

На Саша й беше напълно достатъчен и този дребен знак.

* * *

Флейтистът беше безумно талантлив и в същото време владееше великолепно изкуството си, сякаш до вчера е свирил в консерватория. В калъфа на неговия инструмент, разтворен за подаяния, имаше достатъчно патрони, за да се нахрани една малка станция — или поголовно да се избие населението й. Ето това се казва признание, помисли си с тъжна усмивка Омир.

Мелодията изглеждаше на стареца смътно позната, но колкото и да се опитваше да си спомни къде я е слушал — В старо кино? По радиото? — нищо не се получаваше. В мелодията имаше нещо необичайно — когато човек се настроеше на вълната й, не можеше да се откъсне от нея; искаше непременно да я изслуша докрай, а после да ръкопляска на музиканта, докато той не се захване да я свири отново.

Прокофиев? Шостакович? Познанията на Омир в музиката така или иначе бяха твърде оскъдни, за да се опитва сериозно да отгатва композитора. Но който и да беше написал тези ноти, флейтистът не просто ги изпълняваше, но ги насищаше с ново звучене и нов смисъл, съживяваше ги. Талант. Талант и заради този талант Омир бе готов да прости на младежа дразнещите погледи, които постоянно хвърляше на Саша.

Но беше време да отведе девойката по-надалеч от него.

Старецът изчака музиката да прецъфти, а флейтистът да се отдаде на аплодиращата публика, хвана Саша за влажното, все още миришещо на дезинфектант облекло и я измъкна от тълпата.

— Багажът ми е събран. Тръгвам след него. — Той направи пауза.

— Аз също — каза бързо девойката.

— Осъзнаваш ли в какво се забъркваш? — попита тихо Омир.

— Знам всичко. Подслушвах. — Тя го погледна предизвикателно. — Епидемия, нали? И той смята да ги изгори всичките. И мъртвите, и живите. Цялата станция. — Саша не извръщаше поглед.

— И за какво ти е да си с такъв човек? — Това наистина беше много интересно на стареца.

Саша не отговаряше и двамата известно време вървяха мълчаливо един до друг, докато не стигнаха до едно съвсем безлюдно ъгълче на залата.

— Баща ми умря. Заради мен — аз съм виновна. И вече не мога да направя нищо, за да бъде жив той отново. Но там има хора, които все още са живи. Които още могат да бъдат спасени. И аз съм длъжна да опитам. Дължа го на него — изрече бавно и неловко тя най-накрая.

— Да бъдат спасени от кого? От какво? Болестта е неизлечима, ти чу — отговори с горчивина старецът.

— От твоя приятел. Той е по-страшен от всякакви болести. По-смъртоносен. — Девойката въздъхна. — Болестите поне оставят надежда. Винаги някой оздравява. Един на хиляда.

— По какъв начин? Защо си сигурна, че ще успееш? — погледна я внимателно Омир.

— Веднъж вече успях — отговори неуверено тя.

Дали девойката не надценяваше силите си? Дали не се самозалъгваше, приписвайки на коравосърдечния и безмилостен бригадир взаимност? Омир не искаше да обезкуражава Саша, но бе редно да я предупреди още сега.

— Знаеш ли какво намерих в стаята му? — Старецът внимателно извади от джоба си изпотрошената пудриера и я предаде на Саша. — Ти ли я подреди така?

— Не — поклати глава тя.

— Значи е Хънтър…

Девойката бавно отвори кутията и намери отражението си в едно от стъклените парченца. Замисли се, спомняйки си за последния си разговор с бръснатия и думите, произнесени от него в полумрака, когато тя дойде да му подари ножа. Спомни си и лицето на Хънтър, когато той крачеше тежко към нея, целият окървавен, за да може приготвилата се за нападение химера да остави Саша и да убие него самия…

— Това не е заради мен. Заради огледалото е — каза тя решително.

— То пък какво общо има? — вдигна вежди старецът.

— Нали ти самият го каза? — Саша затвори кутийката. — Понякога е полезно да се видиш отстрани. Помага да разбереш много неща за себе си. — Тя изимитира менторския тон на стареца.

— Смяташ, че Хънтър не знае кой е? Или че все още се измъчва заради външния си вид? И затова го е разбил? — Омир се засмя снизходително.

— Работата не е във външността. — Девойката опря гръб в една от колоните.

— Хънтър прекрасно знае кой е той. И явно не обича да му напомнят за това — отговори сам на себе си старецът.

— А може би самият той е забравил? — възрази тя. — Понякога ми се струва, че през цялото време се опитва да си спомни нещо. Или… Че е прикован с верига към тежка вагонетка, която се спуска по наклон в тъмнината и никой няма да му помогне да я спре. Не мога да обясня това. Просто го гледам и усещам. — Саша се намръщи. — Никой не вижда това, но аз го виждам. Затова ти казах тогава, че той има нужда от мен.

— Но той те изостави — уязви я сурово Омир.

— Аз изоставих него. — Девойката се навъси. — А сега трябва да го догоня, докато не е станало късно. Те все още са живи. Все още могат да бъдат спасени — повтори тя. — И самият той все още може да бъде спасен.

— А него от кого ще спасяваш? — вдигна глава Омир.

Саша го погледна недоверчиво — нима старецът все още не беше разбрал нищо въпреки всичките й усилия? И тя отговори невероятно сериозно:

— От човека в огледалото.

* * *

— Свободно ли е?

Саша, разсеяно човъркаща с вилицата си печените гъби, потрепна. До нея, с поднос в ръце, стоеше зеленоокият музикант. Старецът бе отишъл някъде и сега мястото му беше празно.

— Не.

— Винаги може да се намери решение! — Той остави подноса си, пъргаво подхвана едно свободно столче от съседната маса и седна от лявата страна на Саша, преди тя да успее да протестира.

— Ако те питат — не съм те канила — предупреди го тя.

— Дядо ти ще ти се накара? — намигна музикантът с разбиране. — Нека да се представя. Леонид.

— Той не ми е дядо. — Саша усети как бузите й поруменяват.

— Така ли? — Леонид си натъпка устата и възхитено изви вежди.

— Ти си нагъл — отбеляза тя.

— Аз съм напорист. — Той назидателно вдигна вилицата нагоре.

— Прекалено си самоуверен — усмихна се Саша.

— Аз по принцип вярвам в хората, включително и в себе си промърмори неразбираемо той, дъвчейки.

Старецът се върна, постоя зад гърба на самопоканилия се, направи недоволна гримаса, но все пак седна на столчето си.

— Саша, не ти ли е тясно? — попита заядливо той, без да поглежда към музиканта.

— Саша! — повтори тържествуващо флейтистът, откъсвайки се от чинията си. — Много ми е приятно. Аз, да напомня, се казвам Леонид.

— Николай Иванович — каза навъсено Омир, поглеждайки го накриво. — А каква беше тази мелодия, която изпълнихте днес? Стори ми се позната…

— Нищо чудно, вече трети ден я изпълнявам — отговори музикантът, наблягайки на последната дума. — Всъщност е мое произведение.

— Твое? — Саша остави приборите. — А как се казва?

— Няма си име — сви рамене Леонид. — Не съм се замислял над името. А освен това — как да я запиша с букви? Пък и защо да го правя?

— Много е красиво — призна девойката. — Просто необикновено красиво.

— Тогава мога да я нарека в твоя чест. — Музикантът изобщо не се притесни. — Ти го заслужаваш.

— Не бива — поклати глава тя. — Нека по-добре да си остане без име. В това има смисъл.

— В това да я посветя на теб също има определен смисъл — той понечи да се засмее, но се задави и се закашля.

— Е, готова ли си? — Старецът взе подноса на Саша и се изправи. — Време е да тръгваме. Извинявайте, младежо…

— Няма защо! Аз вече се наядох. Ще разрешите ли да изпратя момичето донякъде?

— Ние си тръгваме оттук — изрече рязко Омир.

— Чудесно! Аз също. Към „Добрининска“. — Музикантът направи съвсем невинна физиономия. — Дали не сме в една посока?

— В една посока сме — отговори неочаквано за самата себе си Саша, като се стараеше да не гледа към Омир и постоянно хвърляше погледи към Леонид.

В него имаше някаква лекота, добродушна насмешка. Като дете, играещо на фехтовка с пръчка, той нанасяше леки прободни удари, на които, изглежда, дори старецът не можеше да се разсърди сериозно. И беше поднесъл намеците си на Саша толкова изискано, толкова забавно, че тя нямаше никакво намерение да ги приема сериозно… А и какво лошо имаше в това, че той я харесва?

Освен това се бе влюбила в музиката му много преди да се запознае с него самия. А изкушението да вземат със себе си по пътя това вълшебство беше прекалено голямо.

* * *

Цялата работа е в музиката, не може да е друго. Проклетият младок като ханзейски ловец на плъхове подмамваше невинни души с изящната си флейта и използваше дарбата си, за да съсипва всички девойки, до които можеше да се добере. Ето че си бе опитал късмета и с Александра, а Омир изобщо не знаеше какво да прави!

На стареца му костваше големи усилия да преглъща дръзките шеги на младежа и много скоро те започнаха да му присядат. Омир се дразнеше и от това колко бързо Леонид беше успял да се договори с непреклонното началство от Ханза да бъде позволено на тримата да преминат по Околовръстната линия участъка до „Добрининска“ — и то без документи! Музикантът влезе в луксозното жилище на началника на станцията — плешиво възрастно конте с мустаци като на хлебарка — с калъф, пълен с патрони, а излезе оттам усмихнат и олекнал.

Омир бе принуден да признае, че дипломатическите способности на младежа им бяха помогнали точно навреме — моторната дрезина, с която бяха пристигнали на „Павелецка“, беше изчезнала заедно с Хънтър, а заобиколният път можеше да отнеме и седмица.

Но това, което караше стареца да застане нащрек повече от всичко друго, бе лекотата, с която палячото си тръгна от доходоносната станция, като се раздели нехайно със спестяванията си, само за да тръгне в тунелите подир неговата Саша. При други обстоятелства тази лекота би подсказвала за влюбване, но тук старецът надушваше пълна несериозност на намеренията и навик за постигане на бързи победи.

Да, постепенно Омир започваше да се превръща в заядлив мърморко… Но той имаше основания за бдителност и повод за ревност. Само това му оставаше — завърналата се по чудо муза отново да избяга, този път с пътуващ музикант. С един напълно излишен герой, за когото в романа не беше предвидено място, но който си е донесъл собствено столче и нагло се е настанил насред сцената.

 

 

— Нима по цялата земя не е останал абсолютно никой?

Тримата вече крачеха към „Добрининска“, съпроводени от трима караулни — при правилно използване на патроните можеха да се осъществят и най-смелите мечти.

Девойката, която току-що задъхано бе разказвала за похода си на повърхността, се сепна и се натъжи. Омир и музикантът се спогледаха: кой пръв щеше да започне да я утешава?

— Има ли живот отвъд МКАД^[1]? — изхъмка старецът. — И новото поколение ли си задава този въпрос?

— Има, разбира се — заяви уверено Леонид. — Работата не е там, че никой не е оцелял, а просто нямаме връзка с останалите!

— Е, и аз например съм слушал, че някъде след „Таганска“ има таен проход, който води към един интересен тунел — започна старецът. — Уж обикновен тунел, шест метра в диаметър, само че без релси. Слиза дълбоко, на четирийсет или дори петдесет метра. Отива далеч на изток…

— Това не е ли оня тунел, който води към уралския бункер? — прекъсна го Леонид. — И историята за човека, който случайно влязъл в него и после се върнал със запас от храна и…

— Вървял цяла седмица с кратки почивки, после започнали да му свършват провизиите и се наложило да се върне обратно. Все още нямало някакъв намек за край на тунела — натъртено завърши Омир. — Да, според слуховете води до уралския бункер. Където все още може да е останал някой жив.

— А, едва ли — прозя се музикантът.

— А пък един приятел от Полиса навремето ми разказа, че един от местните радисти се е свързал с екипажа на танк, който е успял да се измъкне и да отиде в такава пустош, дето на никого не би му хрумнало да я бомбардира… — продължи старецът, демонстративно обръщайки се към Саша.

— Да — кимна Леонид. — Също известна история. Когато им свършило горивото, се окопали с танка на един хълм, а около него построили цял чифлик. И още няколко години вечер разговаряли с Полиса.

— Докато радиопредавателят не се повредил — довърши раздразнено Омир.

— Ами за подводницата? — подхвана приказката съперникът му. — За атомната подводница, която е била на далечно плаване и когато е започнала размяната на удари, просто не е успяла да излезе на бойни позиции. А когато изплувала, всичко вече отдавна било свършило. И тогава екипажът я закотвил завинаги в някакво пристанище близо до Владивосток…

— И от реактора й все още се храни цяло селище — вметна старецът. — Преди половин година срещнах човек, който твърдеше, че той е първият помощник-капитан на тази подводница. Разправяше, че е пресякъл цялата страна с велосипед и се е добрал до Москва. Карал е три години.

— Лично ли разговаряхте с него? — учтиво се учуди Леонид.

— Лично — озъби се Омир.

Легендите бяха неговата специалност и той просто не можеше да позволи на младия нахалник да вземе връх над него. Оставаше му в запас и още една история, съкровена. Той възнамеряваше да я разкаже по съвсем друг случай, а не да я хаби напразно в безполезен спор… Но гледайки как Саша се смее на поредната шега на този пройдоха, все пак се реши.

— А за Полярни зори чували ли сте?

— Какви зори? — обърна се към него музикантът.

— Как какви? — усмихна се сдържано старецът. — Крайният север, Колският полуостров, град Полярни зори. Забравено от боговете място. До Москва са хиляда и петстотин километра, до Петербург — поне хиляда. Наблизо е само Мурманск с неговите морски бази, но и до него си има доста път.

— С други думи — пустош! — ободри го Леонид.

— Далеч от големите градове, от тайните заводи и военните бази. Далеч от всички основни цели. Градовете, които противоракетната ни отбрана не е могла да защити, са били разбити на прах и пепел. Тези, над които е имало щитове, където са успели да се задействат прихващащите ракети — сами знаете как е там… Но нали е имало и места, по които никой не се е целил… Защото те не са представлявали никаква заплаха. Като Полярни зори например.

— От тях и сега никой не се интересува — отговори музикантът.

— И напразно — отсече старецът. — Защото до град Полярни зори се е намирала колската атомна електроцентрала. Била е една от най-мощните в страната. Осигурявала е енергия за почти целия север. Милиони хора. Стотици предприятия. Аз съм родом от този район, архангелския. Знам какво говоря. И съм бил на тази станция още като ученик, на екскурзия. Истинска крепост, държава в държавата. Със своя малка армия, собствена земя, помощно стопанство. Можели са да съществуват в автономен режим. Дори и ядрена война да стане — нищо в живота им не би се променило — тъжно се усмихна той.

— И какво искате да кажете?

— Петербург не оцеля, нито пък Мурманск или Архангелск. Милиони хора загинаха, а предприятията — заедно с градовете… превърнаха се в прах. А град Полярни зори е останал. И колската АЕЦ не е пострадала. На хиляди километри наоколо има само сняг, лед и заледени полета, вълци и бели мечки. Няма връзка с центъра. Но те си имат достатъчно гориво, за да снабдяват един голям град не година или две. А на тях самите, нека и заедно с Полярни зори, сигурно ще им стигне поне за сто години.

— Та това е истински Ноев ковчег… — прошепна Леонид. — И когато потопът завърши и водите се отдръпнат от върховете на планината Арарат…

— Именно — кимна му старецът.

— Откъде знаете това? — в гласа на музиканта вече нямаше нито ирония, нито отегчение.

— Едно време и на мен ми се наложи да работя като радист — отговори уклончиво Омир. — Много ми се искаше да намеря поне един жив човек в родните места.

— Дълго ли ще оцелеят те там, на север?

— Убеден съм. Вярно, за последен път се свързах преди две години. Но представяте ли си какво означава това — още цял век с електричество? На топло? С медицинско оборудване, с компютри, с електронни библиотеки на дискове? Вие вече няма откъде да знаете… В цялото метро има само два компютъра, и то не стават за друго освен за играчки. И това е столицата — усмихна се горчиво старецът. — А ако някъде другаде са останали хора — не сами, имам предвид, а поне селища… При тях нали вече отдавна отново е настъпил седемнайсети век, и то в най-добрия случай, а в най-лошия — каменната епоха. Лагерни огньове, отглеждане на животни, магьосничество, двама от всеки трима умират при раждането. И освен близките две ферми на света няма нищо друго. Пустош, безлюдност. Вълци, мечки, мутанти. Та нали цялата съвременна цивилизация — старецът се изкашля, оглеждайки се — е изградена на базата на електричеството. Секне ли енергията, станциите ще загинат — и край. Векове наред хората са градили това здание тухла по тухла — и всичко става на прах. Започвай отначало. И не се знае дали ще се получи… А там имаме цял век отсрочка! Правилно го казахте, Ноев ковчег! Почти неограничен запас от енергия! Та нали нефтът първо трябва да се добива и преработва, а газта — да се сондира и да се изпраща на хиляди километри по тръбите! Какво — назад към парния двигател? Или още по-назад? Слушай какво ще ти кажа — той хвана Саша за ръката, — хората не са заплашени от нищо. Хората са жизнени като хлебарки. Но виж, цивилизацията… Нея трябва да съхраним.

— А там наистина ли има цивилизация?

— Бъдете спокойни. Ядрени инженери, техническа интелигенция. И условията при тях определено са по-добри, отколкото тук, при нас. За двайсет години Полярни зори доста са се разраснали. Пускат по радиото вечно повтарящо се съобщение: „До всички оцелели…“ и координати. Разправят, че все още продължават да пристигат хора…

— Защо никога не съм чувал за това? — промърмори музикантът.

— Малцина са чували. Оттук предаванията им се приемат трудно. Но пробвайте някой път, ако ви се намерят две-три свободни години — усмихна се старецът. — Позивната е: „Последното пристанище“.

— Само да знаех — сериозно поклати глава събеседникът му. — Събирам такива случаи… И нима всичко е протекло мирно?

— Как да ви кажа… Околността е пустош, дори и да е имало още някои градове и села наблизо, бързо са подивели. Случвало се е да ги нападат варвари. Е, и зверове, разбира се, ако може да бъдат наречени така. Но арсеналът им е бил достатъчен. Кръгова отбрана, защитен периметър. Телена ограда под високо напрежение, стражеви кули. Истинска крепост, казвам ви. А за първото десетилетие, най-тежкото, успели да вдигнат още една стена, от греди. Изследвали всичко наоколо… Направили експедиция до Мурманск, двеста километра. На мястото на Мурманск намерили кратер. Даже се готвеха да организират експедиция на юг, към Москва… Аз ги разубедих. Защо да прерязват пъпната връв? След време радиоактивният фон ще спадне, ще могат да се завоюват нови земи — тогава… А сега няма какво да правят тук. Тук е едно голямо гробище — въздъхна Омир.

— Ще бъде забавно — каза изведнъж Леонид, — ако човечеството, самоунищожило се чрез атома, също така се и спаси с негова помощ.

— Не е особено забавно — погледна го сурово старецът.

— Това е като огъня, откраднат от Прометей — поясни младежът. — Боговете са му забранили да предава огъня на хората. Но той искал да измъкне човека от мръсотията, мрака и безсмисления живот…

— Чел съм го — прекъсна го язвително Омир. — „Старогръцки митове и легенди“.

— Пророчески мит — отбеляза Леонид. — Неслучайно боговете са били против. Знаели са с какво ще завърши всичко.

— Но точно огънят е направил човека човек — възрази старецът.

— Смятате ли, че без електричество отново ще се превърне в животно? — попита музикантът.

— Смятам, че без него ще се върнем двеста години назад. А като се има предвид, че е оцелял един от хиляди и че трябва наново да строим, завладяваме, изучаваме — цели петстотин. И може би никога вече няма да си наваксаме. Какво, не сте ли съгласен?

— Съгласен съм — отговори Леонид. — Но нима работата е само в електричеството?

— А според вас другояче ли е? — разгорещено плесна с ръце Омир.

Музикантът го измери със странен, продължителен поглед и сви рамене.

 

 

Мълчанието се проточи. Омир можеше да смята напълно заслужено такъв край на разговора за своя победа: девойката най-накрая се отказа да поглъща нахалника с поглед и се замисли за нещо свое си. Но когато до станцията оставаше вече съвсем малко, Леонид неочаквано се обади:

— Какво пък… Нека тогава и аз ви разкажа една история.

Старецът се направи на уморен, но отговори с безмълвно кимане.

 

 

— Разправят, че някъде след станция „Спортна“ и преди разрушения Соколнически мост от основния тунел рязко надолу тръгва странично разклонение. То завършва с решетка, зад която има затворена херметична врата. Неведнъж са правени опити да бъде отворена, но неуспешно. И ако там отидат самотни пътници, те почти никога не се връщат обратно, а телата им са намирани в съвсем други краища на метрото.

— Изумруденият град? — направи физиономия Омир.

— Всички знаят — продължи Леонид, без да му обръща внимание, — че Соколнически мост е рухнал още в първия ден и всички станции след него са се оказали отсечени от метрото. Прието е да се смята, че никой от останалите от оттатъшната страна на моста не се е спасил, макар и да няма никакви доказателства за това.

— Изумруденият град — махна нетърпеливо с ръка Омир.

— Всички знаят също така, че Московският университет е построен върху неустойчива почва. Огромното здание се е държало върху нея само защото в мазетата му са работели мощни хладилни генератори, които са замразявали блатистата почва. Без тях университетът отдавна е трябвало да се плъзне в реката.

— Изтъркан аргумент — успя да вметне старецът, усещайки накъде водят нещата.

— Вече са минали повече от двайсет години, но изоставената сграда кой знае защо все още си стои на мястото…

— Защото това е легенда!

— Говори се, че под Университета има не някакво си мазе, а голямо стратегическо бомбоубежище на десет етажа отдолу и там освен хладилните генератори се намират и собствен атомен реактор, и жилищни помещения, и тунели до най-близките станции на метрото и дори до Метро-2. — Леонид направи на Саша страховита физиономия, карайки я да се усмихне.

— Досега не чух нищо ново — отговори му презрително Омир.

— Говори се, че там има истински подземен град — продължи замечтано музикантът. — Град, чиито жители — а те, разбира се, изобщо не са загинали — са се отдали на събиране капка по капка на загубените знания и на служене на прекрасното. Без да пестят средства, те изпращат експедиции до оцелели картинни галерии, музеи и библиотеки. И възпитават децата си така, че и те да не загубят усета си за красивото. Там царят мир и хармония, там няма друга идеология освен просвещението и друга религия освен изкуството. Там няма мрачни стени, боядисани в два цвята — всички са изрисувани с фрески. От високоговорителите вместо резки като кучешки лай команди и вой на сирени звучат Берлиоз, Хайдн и Чайковски. И представете си, всеки може да цитира Данте наизуст. И точно тези хора са успели да си останат същите като преди. Дори не такива като в двайсет и първи век, а като в античните времена… Е, нали сте чели „Митовете и легендите“… — Музикантът се усмихна на стареца като на слабоумен. — Свободни, смели, мъдри и красиви. Справедливи. Благородни.

— Никога не съм чувал нищо подобно! — Омир само се надяваше, че хитрият дявол не подкупва по този начин девойката.

— В метрото — Леонид погледна внимателно стареца — това място се нарича Изумруденият град. Но според слуховете неговите жители предпочитат друго наименование.

— И какво е то?! — разгорещи се Омир.

— Ковчегът.

— Глупости! Пълни глупости! — изсумтя старецът и се извърна.

— Разбира се — отговори флегматично музикантът. — Та нали това е приказка.

* * *

„Добрининска“ бе потънала в хаос.

Омир се оглеждаше озадачено и уплашено: дали не беше сгрешил? Можеше ли да стават такива неща на една от спокойните околовръстни станции? У него се създаваше впечатлението, че за последния час някой бе успял да обяви война на Ханза.

От паралелния тунел се подаваше товарна дрезина, на която бяха нахвърляни трупове. Военни санитари с престилки пренасяха телата на перона и ги редяха върху брезент; на един му липсваше главата, на друг нищо не му бе останало от лицето, на трети му беше разпорен коремът…

Омир закри с длан очите на Саша. Леонид си пое въздух и се извърна.

— Какво се е случило? — уплашено се обърна към санитарите единият от патрулните, прикрепени към тримата пътници.

— Това е патрулът ни от големия преход. Всичките са тук, до един. Никой не е успял да се измъкне. И не е ясно кой го е направил. — Санитарят избърса длани в престилката. — Братче, ще ми запалиш ли една цигара? Че ми треперят ръцете…

Големият преход. Разклонението, тръгващо от „Павелецка“ и пресичащо четири линии — Околовръстната, сивата, оранжевата и зелената. Омир предполагаше, че Хънтър ще избере точно този път — най-краткият, но охраняван с подсилен патрул на Ханза.

Защо е било нужно това кръвопролитие?! Дали те първи са открили огън по него, или дори не са успели да го разгледат в тъмнината на тунела? И къде е той сега? Господи, още една глава… Как е могъл да направи такова нещо?

Омир си спомни за разбитото огледало и за думите на Саша. Нима тя беше права? Може би бригадирът се бореше със себе си, стараейки се да се въздържа от излишни убийства, но не можеше да се обуздае? И когато е разбивал огледалото, наистина е искал да удари този уродлив, страшен човек, в когото постепенно се превръща?

Не. Хънтър бе видял в себе си не човек, а истинско чудовище. Точно него се е опитал да разбие. Но само е раздробил стъклото, превръщайки едното отражение в десетки.

А може би… Старецът проследи с поглед пътя на санитарите от дрезината към средата на перона… Осмият, последният. А може би точно от огледалото все още е гледал тъжно човек? Предишният Хънтър?

А онзи… другият… вече е поел контрола?