Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (19)

Глава осемнайсета
Избавление

Веригата се беше разтеглила на няколко десетки метра. Тук бяха само най-добрите севастополски бойци, полковникът бе избирал лично всеки от тях. Малките нашлемни фенери примигваха в тунелния сумрак и в очите на Денис Михайлович целият боен строй приличаше на рояк светулки, носещи се в нощта. В топлата и душна кримска нощ, над кипарисите, към шептящото море. Там, където полковникът би искал да отиде след смъртта си. Той се отърси от гъделичкащите го тръпки, намръщи се, изруга. Все пак на стари години беше започнал да се предава… След като пропусна покрай себе си последния боец, извади от неръждаемата табакера единствената си самоделна цигара, помириса я, щракна със запалката.

Денят беше хубав. Късметът се бе усмихнал на полковника и всичко се развиваше така, както го беше замислил. Минаха „Нагорна“ без загуби и даже единственият безследно изчезнал скоро настигна колоната. Настроението на всички бе превъзходно: да се хвърлят срещу куршумите за тях далеч не беше толкова страшно, колкото да затънат в безкрайно очакване и неизвестност. При това преди похода Денис Михайлович най-накрая им позволи да се наспят както трябва. Само че той самият не бе успял да заспи.

Полковникът винаги беше смятал съдбата за верига от случайности и не разбираше как някой може да й се доверява. За всичките дни, изминали от потеглянето на малката експедиция в каховските тунели, от нея нямаше никакви вести. Всичко можеше да се случи, Хънтър не беше безсмъртен. А и имаше ли право Денис Михайлович да разчита само на бригадира, който в безкрайните си войни може да бе увредил ума си, и на стареца — разказвач на приказки?

Вече не можеше да чака.

План за действие: да преведе основните сили на севастополци през „Нахимовски“, „Нагорна“ и „Нагатинска“, към затворената южна херметична врата на „Тулска“, а по повърхността да изпрати диверсантска група до затворената станция. Диверсантите да се спуснат през вентилационните кладенци в тунела, да ликвидират охраната, ако все още има такава, да отворят херметичната врата и да пуснат през нея ударната бригада… А по-нататък всичко беше въпрос на техника, който и да бе превзел станцията.

Три дни отидоха в проучвания и разчистване на шахти. Днес на сталкерите им оставаше единствено да пуснат диверсантите вътре. И това щеше да се случи след два часа.

След два часа всичко щеше да се реши и Денис Михайлович отново щеше да може да мисли и за нещо друго, отново щеше да е способен да спи и яде.

Планът беше прост, проверен, безупречен. Но вътре в себе си Денис Михайлович бе напрегнат, а сърцето му туптеше така, сякаш отново е на осемнайсет и отива на първия си бой в онова планинско село. Полковникът успокои тревогата си с дърпане от цигарата, хвърли угарката, сложи си отново маската и закрачи напред, настигайки отряда.

Скоро бригадата достигна до стоманените херметични врати. Сега можеше да си отдъхне преди началото на щурма и да преговори още веднъж с командирите на звена заучените им роли.

В едно Омир се бе оказал прав, усмихна се полковникът. Нямаше защо крепостта да се превзема с щурм, след като можеше да се отвори отвътре. Ход с коня; всъщност не беше ли писал точно Омир за превземането на Троя?

Денис Михайлович провери дозиметъра — радиоактивният фон беше нисък — и свали противогаза. След него същото направиха звеновите, а после и останалите бойци. Нищо, нека засега подишат.

* * *

В Полиса винаги имаше достатъчно зяпачи, едвам добрали се дотук от бедните и мрачни крайни станции и сега блуждаещи по галериите и залите му с широко отворени очи и увиснали от възторг челюсти. Така че Омир не се открояваше с нищо сред останалите, докато обикаляше из „Боровицка“ и разнежено наблюдаваше стройните колони на „Александровска градина“, или докато оглеждаше любовно и възхитено кокетните полилеи на „Арбатска“, наподобяващи момичешки обеци.

Сърцето му беше уловило предчувствие, което вече не го напускаше: че това е последното му посещение на Полиса. Онова, което щеше да се случи след няколко часа на „Тулска“, щеше да промени целия му живот, а навярно дори и да го прекъсне. Старецът реши: ще направи това, което е длъжен да направи. Ще позволи на Хънтър да избие жителите на станцията и да я изпепели, а след това ще се опита да го убие. Но ако бригадирът заподозре предателство, за миг ще строши врата на Омир. А може би старецът щеше да загине още при щурма на „Тулска“. Ако станеше така — дано да умре по-бързо. А ако успееше да свърши всичко както трябва, щеше да отиде в затвора, за да запълни всички бели листове между вече готовата завръзка на книгата и финалната й точка, която той щеше да сложи с изстрела в тила на Хънтър.

Щеше ли да успее? Щеше ли да посмее? Дори само при мисълта за това ръцете му се разтреперваха. Нищо, нищо, всичко ще се разреши само. Сега не биваше да мисли за това; прекалените размишления подклаждат съмненията.

И слава богу, че беше отпратил девойката от себе си! Сега Омир дори недоумяваше защо я бе въвлякъл в своята авантюра и как бе могъл да й позволи да влезе в клетката с лъвовете. Заигра се на писател, забрави, че тя не е плод на въображението му…

Романът му нямаше да се получи такъв, какъвто го бе замислял преди. Нямаше да е за същите неща. Но нали още от самото начало Омир се готвеше да поеме върху себе си непосилна тежест. Как да събере в една книга всички хора? Дори да вземеше само тълпата, сред която крачеше в момента — и на нея би й било тясно в книжните страници. Омир не искаше да превръща романа си в братска могила, където надписите върху надгробните камъни дразнят очите и където зад бронзовите букви никога не можеш да видиш лицата и характерите на загиналите.

Не, нищо нямаше да излезе. Дори паметта му — разсъхнала се с годините, отдавна даваща течове — не би приела на борда всички тези хора. И прояденото от вариола лице на търговеца на сладкиши, и бледото остроносо личице на момичето, подаващо му патрон. Усмивката на майка му, светла като на Богородица, и похотливата, лепкава усмивка на преминаващия наблизо войник. И дълбоките бръчки на просещите тук стари клошари, и смеещите се трапчинки по бузите на трийсетгодишната жена.

Кой от тях е насилник, кой е алчен, кой е крадец, кой е предател, кой е развратник, кой е пророк и кой е праведник, кой е просто неравнодушен човек и кой още не е решил какъв е — Омир не знаеше това. За него беше тайна какво мисли всъщност търговецът на сладкиши, гледайки малкото момиче, какво означава усмивката на майка й, чуждата жена, изчервила се от искрите в погледа на войника, с какво се е занимавал просякът, преди краката да откажат да му служат. И затова не беше Омир този, който имаше право да решава кой заслужава вечност и кой — не.

Шест милиарда бяха загинали, без да оставят следа след себе си — шест милиарда! Не беше ли случайност, че само десетки хиляди бяха успели да се спасят?

Машинистът Серов, на чието място трябваше да заработи Николай седмица след Апокалипсиса, беше страстен запалянко и за него целият живот бе футболен мач. Цялото човечество загуби, казваше той на Николай, а ние с теб още тичаме, без да се замислим: защо? Защото в моя и твоя живот няма определен резултат и съдията ни е дал продължение. И за това продължение ние трябва да проумеем защо сме тук, да успеем да приключим всичките си дела, да оправим всичко и тогава, получили топката, да полетим към сияещата врата… Той беше мистик, този Серов. Омир никога не го попита успял ли е да вкара гол. Но Серов бе успял да го убеди, че на него, Омир, тепърва му предстои да промени личния си резултат. И заради него Омир започна да изпитва увереност, че в метрото няма случайни хора.

Но не е възможно да се пише за всички!

Струваше ли си да продължава да опитва?

И в този момент сред хилядите непознати лица старецът видя онова, което най-малко беше очаквал да види в момента.

* * *

Леонид свали якето си, съблече пуловера си, а след него — и относително чистия потник. Вдигна го като знаме над главата си и започна да го размахва, без да обръща внимание на куршумите, които пробиваха в плътен бод пространството около него. И се случи нещо странно: мотолокомотивът започна да изостава, а от заставата пред тях не откриха огън по дрезината им.

— Ето сега вече татко би ме убил! — съобщи на Саша музикантът, когато двамата с диво скърцане намалиха скоростта пред самите заграждения.

— Какво правиш? Какво правим? — Тя не можеше да успокои дишането си, не можеше да разбере как са оцелели в това преследване.

— Предаваме се! — засмя се той. — Това е отклонението за „Библиотека «Ленин»“, граничната застава на Полиса. А ние с теб сме бежанци.

Приближилите се патрулни ги свалиха от дрезината, а когато видяха паспорта на Леонид, се спогледаха, прибраха приготвените белезници и съпроводиха девойката и музиканта до станцията. Отведоха ги в караулното и почтително шепнейки си, отидоха да извикат началството.

Леонид, който се бе строполил в оръфаното кресло, веднага скочи на крака, погледна през вратата и махна на Саша с ръка.

— Тук са още по-небрежни, отколкото при нас на Линията! — изсумтя той. — Няма охрана!

Те се измъкнаха от стаичката и отначало без да бързат, а после ускорявайки ход все повече и повече, закрачиха по прехода, хванати за ръка, за да не ги раздели тълпата. Скоро зад тях засвистяха трелите на милиционерски свирки, но на тази огромна станция не беше трудно да се изгубят сред тълпата. Тук имаше десет пъти повече народ, отколкото на „Павелецка“. Дори когато Саша си представяше живота преди войната, докато се разхождаше по повърхността, не можеше да си представи такова стълпотворение! И тук беше светло почти като там, на повърхността. Саша закри очите си с длан и заразглежда света наоколо през тънкия процеп между пръстите.

Погледът й постоянно се заковаваше върху вещи, лица, камъни, колони — едни от други по-удивителни, и ако не беше Леонид, ако не бяха стиснатите им ръце, със сигурност щеше да падне и да се изгуби. Обеща си, че някой ден непременно ще се върне тук. Някога, когато ще има повече време.

 

 

— Саша?!

Девойката се обърна и срещна погледа на Омир — изплашен, сърдит, смаян. Саша се усмихна — оказваше се, че старецът бе започнал да й липсва.

— Какво правиш тук? — Едва ли можеше да се зададе по-глупав въпрос на двама избягали заедно млади хора.

— Отиваме на „Добрининска“! — отговори тя, като успокои дишането си и леко забави крачка, за да може старецът да ги следва.

— Що за безумие! Ти не бива… Забранявам ти! — Но забраните му, изречени задъхано, не можеха да я убедят.

Добраха се до заставата на „Боровинка“, преди граничарите да са успели да предупредят за бягството им.

— Имам разрешение от Мелник! Веднага ни пуснете! — сухо нареди Омир на дежурния офицер.

Офицерът понечи да отвори уста, но така и несъобразил как да постъпи, отдаде чест на стареца и им освободи пътя.

— Вие сега излъгахте ли? — учтиво попита музикантът, когато заставата остана далеч назад и съвсем потъна в мрака.

— Какво значение има? — изсумтя сърдито старецът.

— Най-важното е да се върши уверено — увери го Леонид. — Тогава могат да забележат само професионалистите.

— По дяволите лекциите! — намръщи се Омир. — Ще отидем заедно до „Серпуховска“, но няма да ви пусна по-нататък!

— Ти просто не знаеш! — каза Саша. — Намери се средство срещу болестта!

— Как… се е намерило? — старецът забави крачка, закашля се и погледна Саша — плахо, странно.

— Да! Радиацията!

— Бактериите стават безвредни под въздействието на излъчване — притече й се на помощ музикантът.

— Но микробите и вирусите понасят стотици, хиляди пъти по-добре радиацията от хората! А при облъчване имунитетът отслабва! — закрещя старецът, губейки самоконтрол. — Какви си й ги наговорил! Защо я водиш там?! Осъзнаваш ли какво ще стане сега! Нито аз, нито вие вече можем да го спрем! Отведи я оттук, скрий я! А ти… — Омир се обърна към Саша: — Как можа да повярваш… На професионалист! — презрително изплю той последната дума.

— Не се бой за мен — каза тихо девойката. — Знам, че Хънтър може да бъде удържан. Той има две половини… Аз ги видях и двете. Едната иска кръв, но втората се опитва да спаси хората!

— Какви ги говориш? — плесна с ръце Омир. — Там вече няма никакви части, там е едно цяло. Чудовище, затворено в човешко тяло! Преди година…

Но преразказаният от стареца разговор между обръснатия и Мелник не убеди Саша в нищо. Колкото повече слушаше Омир, толкова по-уверена в правотата си ставаше.

— Просто онзи отвътре, който убива, мами втория. — Тя с усилие подбираше думите си, опитвайки се да обясни на стареца. — Казва му, че няма избор. Единия го гризе глад, а другия — тъга… Затова Хънтър толкова се стреми към „Тулска“ — нататък го теглят и двете му половини! Трябва да бъдат разделени. Ако се появи избор — да спаси, без да убива…

— Господи… Та той дори няма да те изслуша! А теб какво те тегли натам?!

— Твоята книга — лекичко му се усмихна Саша. — Знам, че нещата в нея все още могат да се променят. Краят й не е написан.

— Бълнуване! Ерес! — замърмори Омир отчаяно. — Защо ли ти разказах за нея… Младежо, но поне вие! — Той хвана Леонид за ръката. — Моля ви, вярвам, че не сте лош човек и не сте лъгали злонамерено. Отведете я оттук. Нали това искахте? Вие и двамата сте млади, красиви… Трябва да живеете! Тя не бива да отива там, разбирате ли? И вие не бива да отивате. Там сега… Там ще настане страшна касапница. И вие със своята дребна лъжа не можете да я предотвратите…

— Това не е лъжа — каза музикантът учтиво. — Искате ли да ви дам честната си дума?

— Добре, добре — махна с ръка старецът. — Аз съм готов да ви повярвам. Но Хънтър… Нали го видяхте, макар и бегло?

— Затова пък съм се наслушал за него — изсумтя Леонид.

— Та той… Как ще го спрете? С флейтата си? Или мислите, че ще послуша момичето? Онова там, в него… То вече дори не чува нищо…

— Честно казано — наведе се музикантът към стареца, — вътре в себе си съм съгласен с вас. Но момичето ме помоли! А аз все пак съм джентълмен. — Той намигна на Саша.

— Как не разбирате… Това не е игра! — Омир гледаше умолително ту девойката, ту Леонид.

— Аз разбирам — изрече твърдо Саша.

— Всичко е игра — каза спокойно музикантът.

* * *

Ако музикантът наистина беше синчето на Москвин, бе напълно възможно да знае за епидемията нещо такова, което не е чувал дори Хънтър… Не е чувал или не искаше да говори за това? Омир подозираше, че Леонид е шарлатанин, но какво ако радиацията наистина е способна да пребори треската? Против волята си, въпреки здравия разум старецът се зае да търси доводи в подкрепа на твърдението на музиканта. Не се ли молеше точно за това през последните дни? В такъв случай кашлицата, кръвоизливите от устата, повдигането… са просто симптоми на лъчева болест? Дозата, която бе получил на Каховска линия, със сигурност трябваше да е унищожила заразата…

Дяволът знаеше с какво да съблазнява!

Добре, нека да е така. Но какво ще стане с „Тулска“, с Хънтър? Саша се надяваше, че ще успее да го уговори. И, изглежда, тя наистина имаше странна власт над бригадира. Но ако юздата, която искаше да му сложи девойката, за едната му половина изглеждаше като коприна, за втората му половина бе изгаряща като нажежено желязо. Коя от двете половини щеше да надделее в решителния миг?

 

 

Този път „Полянка“ не желаеше да показва нищо — нито на него, нито на Саша, нито на Леонид. Станцията им се представи пуста, вкочанена, отдавна предала дух. Можеше ли това да се смята за добро знамение, или за лошо? Омир не знаеше. Може би надигналото се в тунелите течение — сянка на ветровете, бушуващи на повърхността — просто бе отнесло всякакви упойващи изпарения? Или старецът бе сгрешил в нещо и сега за него вече не съществуваше бъдеще, за което „Полянка“ би могла да му разкаже?

— А какво означава „Изумруден“? — попита изведнъж Саша.

— Изумруд е прозрачен камък със зелен цвят — обясни разсеяно Омир. — „Изумруден“ — това просто означава „зелен“.

— Забавно — отговори замислено девойката. — Значи все пак го има…

— За какво говориш? — оживи се музикантът.

— А, нищо, просто така… Знаеш ли — тя погледна Леонид, — аз също вече ще го търся, твоя Град. И непременно ще го намеря някой ден.

Омир само поклати глава — той така и не успя да убеди себе си, че разкаянието на музиканта, излъгал Саша и напразно подмамил я на „Спортна“, беше искрено.

А девойката все си мислеше за нещо свое си, шепнеше нещо, два-три пъти въздъхна. После погледна въпросително стареца.

— Записа ли всичко, което се е случило с мен?

— Аз… пиша.

— Добре — кимна девойката.

 

 

На „Серпуховска“ ставаха лоши неща.

Патрулът на Ханза на входа беше удвоен. Мрачните, несговорчиви войници категорично отказваха да пропуснат Омир и останалите. Нито патроните, с които подрънкваше музикантът, нито документите му не им направиха впечатление. Старецът спаси положението: помоли да го свържат с Андрей Андреевич. Чак след половин час дойде резервният свързочник, размотавайки дебел кабел, и Омир страховито съобщи в слушалката, че те тримата са авангардът на кохортите на Ордена… Тази полуистина се оказа достатъчна, за да ги пуснат в залата — задушна, сякаш са изпомпали целия въздух от станцията, и оживена въпреки нощния час. Отведоха ги в приемната на началника на „Добрининска“.

Андрей Андреевич, изтощен и раздърпан, с хлътнали очи и зловонен алкохолен дъх, ги посрещна сам на прага — ординареца му го нямаше в стаята. Началникът ги огледа нервно и след като не видя Хънтър, изстреля:

— Скоро ли ще дойдат?!

— Скоро… — обеща уверено Омир.

— „Серпуховска“ всеки момент ще се разбунтува. — Началникът крачеше из приемната, залитайки. — Някой се е раздрънкал за епидемията. Никой не знае от какво да се пазят, лъжат ги, че противогазите не помагат.

— Не лъжат — вметна Леонид.

— Блокпостът в един от южните тунели, водещи към „Тулска“, е дезертирал в пълния си състав. Страхливи твари… Постът във втория тунел, където са сектантите, засега си стои… Онези фанатици са го обсадили, вият за Деня на Страшния съд… А вече се започва и на моята собствена станция! И къде са нашите спасители?!

От залата се разнасяха ругатни, нечии викове, подобните на лай псувни на охраната. Така и без да получи отговор, Андрей Андреевич се вмъкна в бърлогата си, откъдето се чу дрънкането на бутилка, удряща се в ръба на чаша. А на бюрото на ординареца просветна червеното око на телефона, сякаш едва дочакало началникът да излезе от стаята. Същият онзи телефон с надпис „Тулска“ върху лейкопласта.

Омир се поколеба за секунда, пристъпи към бюрото, облиза сухите си устни, пое си дълбоко дъх…

— „Добрининска“ слуша!

* * *

— Какво да кажа? — обърна се Артьом към началника си.

Командирът беше в безсъзнание. Мътните му очи, сякаш запердени, блуждаеха неспокойно под самото чело. Понякога тялото му се разтърсваше от обезпокоителна кашлица. Белият му дроб е засегнат, помисли си Артьом.

— Живи ли сте? — извика той в слушалката. — Заразените се изскубнаха на воля!

После си спомни: та нали от другата страна на линията не знаят какво става в „Тулска“? Трябваше да им разкаже всичко, да обясни… На платформата изпищя жена и се разнесоха картечни изстрели. Звуците проникваха през процепа под вратата, нямаше къде да се скрие от тях. По телефона му отговаряха нещо, разпитваха го, но се чуваше лошо.

— Трябва да затворите входа пред тях! — повтори Артьом. — Стреляйте на месо. Не ги допускайте при вас!

Съобрази, че онези не знаят как изглеждат болните. Как да ги опише? Набъбнали, с напукана кожа, зловонни? Но нали онези, които се бяха заразили по-скоро, на външен вид си бяха съвсем обикновени хора?

— Стреляйте по всички наред! — изрече той машинално.

Ами ако той самият се опиташе да се измъкне от станцията, излизаше, че и него ще го застрелят, че сам се беше осъдил? Не, нямаше да се измъкне. На станцията не бяха останали здрави… И на Артьом изведнъж му стана непоносимо самотно. И страшно, защото на човека, който го слушаше там, на „Добрининска“, нямаше да му остане време, за да си говори с него.

— Моля ви, само не затваряйте! — каза той.

Артьом не знаеше за какво да си говори с непознатия човек и започна да му разказва колко дълго се е опитвал да се свърже, колко го е било страх и как си е мислел, че в цялото метро не е останала нито една жива станция. Хрумна му, че тогава може да е звънял в бъдещето, когато вече не е останал никой жив — каза и това в слушалката. Сега нямаше защо да се притеснява, че ще изглежда глупаво. Искаше само да може да си говори с някого.

— Попов! — изхриптя иззад гърба му командирът. — Свърза ли се със северната застава? Херметичните врати… затворени ли са?

Артьом се обърна и поклати глава.

— Безполезно недоносче… — Командирът изплю кръв. — Слушай ме. Станцията е минирана. Намерих тръби… До повърхността. За оттичане на подпочвените води. Там заложих… Взрив — и цялата „Тулска“ отива по дяволите. Детонаторите за мините са тук, в командната зала. Трябва да се затворят северните врати… И да се провери дали южните се държат. Да се запечата станцията. За да не отиде водата нататък. Затвори ги, разбра ли? Когато всичко бъде готово, ще кажеш… Връзката със заставата работи ли?

— Тъй вярно — кимна Артьом.

— Само да не забравиш и ти самият да останеш от тази страна на вратите. — Командирът изкриви устни в усмивка и отново избухна в кашлица. — Че иначе няма да е другарско…

— Но как вие… Вие тук ли ще останете?

— Млъквай, Попов — присви очи командирът. — Всеки от нас е роден за нещо. Аз съм роден, за да издавя тия гадове. Ти — за да затвориш люковете и да загинеш като честен човек. Разбра ли?

— Тъй вярно — повтори Артьом.

— Изпълнявай…

* * *

Слушалката замлъкна.

По каприз на телефонните богове самият Омир чуваше доста добре всичко, което му говореше дежурният на „Тулска“. Но последните няколко фрази така и не успя да ги разбере, а след това връзката прекъсна изобщо.

Старецът вдигна поглед. Над него беше надвиснало туловището на Андрей Андреевич; под мишниците на синята му куртка имаше тъмни петна, тлъстите му ръце се тресяха.

— Какво става там? — попита той със спаднал глас.

— Всичко е излязло от контрол. — Омир преглътна тежко. — Прехвърляйте всички свободни хора на „Серпуховска“.

— Няма да се получи. — Андрей Андреевич измъкна от джоба на панталоните си пистолет „Макаров“. — Станцията е в паника. Сложил съм всичките си верни хора на входовете за тунелите на Околовръстната линия, за да може поне никой да не се махне оттук.

— Може да ги успокоите! — възрази нерешително Омир. — Ние открихме… Треската може да се лекува. С радиация. Кажете им…

— Радиация?! — Началникът изкриви лицето си. — Вие самият вярвате ли в това? Давайте, имате благословията ми! — Той отдаде чест палячовски и хлопна вратата, затваряйки се в кабинета си.

Какво да прави? Сега Омир, Саша и музикантът дори не можеха да избягат оттук… Всъщност къде бяха те? Старецът излезе в коридора, като притискаше с ръка разтуптялото се сърце, изтича на станцията и завика името на девойката… Нямаше ги никъде. На „Добрининска“ цареше хаос, жени с деца и мъже с вързопи бяха обсадили отънелите постове, сред преобърнатите палатки сновяха мародери, но вече никой не им обръщаше внимание. Омир бе имал съмнителното щастие да вижда подобно нещо преди: сега щяха да започнат да тъпчат падналите, а после — да стрелят по невъоръжените.

 

 

И в този момент застена самият тунел.

Врявата и воплите стихнаха, сменени от възгласи на удивление. Необичайният, мощен звук се повтори… Сякаш ревяха походните тръби на римски легион, заблудил се в хилядолетията и в момента пристигащ на „Добрининска“…

Войниците се засуетиха, отмествайки загражденията, и от гърлото на тунела се показа нещо огромно… Истински брониран влак! Тежка глава-кабина, обшита със стомана, капаци на прозорците, в които се виждаха процепи на бойници, две едрокалибрени картечници, тънко и дълго туловище и втора рогата глава, гледаща в обратната посока. Дори Омир никога не беше виждал подобно чудовище.

Върху бронята седяха безлики идоли, черни като врани. Неразличими един от друг в защитните си екипи, с кевларови жилетки, с невиждани противогази и с раници на раменете, те сякаш изобщо не принадлежаха нито на това време, нито на този свят.

Влакът спря. Окованите в доспехи пришълци, без да обръщат внимание на притичалите зяпачи, наскачаха на платформата и се строиха в три редици. После се обърнаха синхронно — като един човек, като машина — и замаршируваха към прехода за „Серпуховска“, заглушавайки с тропота си благоговейния шепот и детския плач. Старецът се забърза подир тях, опитвайки се да определи кой от десетките бойци е Хънтър. Всички бяха с почти еднакъв ръст, на всички безформените непроницаеми екипи им стояха като излети. Всички бяха въоръжени еднакво страховито — ранични огнепръскачки и винторези със заглушители. Никакви кокарди, никакви гербове, никакви отличителни знаци.

Може би един от тримата, крачещи най-отпред?

Старецът заобиколи тичешком колоната и заразмахва ръка, загледан в бойниците на противогазите. Натъкваше се на погледи, в еднаква степен безстрастни и равнодушни. Никой от пришълците не реагираше, никой не разпознаваше Омир. Беше ли сред тях Хънтър? Длъжен бе да се появи!

По пътя през прехода старецът не видя нито Саша, нито Леонид. Нима благоразумието все пак беше надделяло и музикантът бе отвел девойката някъде на спокойствие? Омир се молеше двамата да преживеят някъде тази касапница, а после той щеше да се договори по някакъв начин с Андрей Андреевич, стига началникът да не си теглеше куршум в челото.

Разсичайки тълпата, строят се носеше напред като запратен от тежкоатлет чук; никой не смееше да застане на пътя им, дори граничарите от Ханза безмълвно отстъпваха. Омир реши да върви подир колоната — трябваше да се увери, че Саша няма намерение да предприеме нещо. Никой не се опита да изгони стареца — обръщаха му не по-голямо внимание отколкото една дрезина би обърнала на лаещо подире й кутре.

Когато стъпиха в тунела, тримата в челото на колоната запалиха невероятно ярки фенери, изгарящи тъмнината пред себе си. Никой от бойците не заговори; тишината беше потискаща, неестествена. Разбира се, обучението си казваше думата; но старецът не можеше да се избави от усещането, че докато тренираха тези хора на навици на тялото, потискаха навиците на душата. И сега пред него бяха съвършени механизми за умъртвяване, всички елементи на които бяха безволеви, и само един, външно неотличим от останалите, носеше програмата им. И когато той изкомандваше „огън“, останалите, без да се замислят, щяха да предадат на огъня и „Тулска“, и всяка друга станция, заедно с всичко живо в нея.

Слава богу, вървяха не по този участък, в който беше мотрисата със сектантите. Клетниците бяха получили малка отсрочка преди Деня на Страшния съд; бойците първо щяха да се разправят с „Тулска“ и едва след това щяха да се заемат със сектантите.

Подчинявайки се на незабележим за Омир сигнал, колоната внезапно забави ход. След минута и той разбра каква е работата: станцията вече беше съвсем близо. Нечии ужасени вопли пробиваха като с пирон прозрачната като стъкло тишина.

Чуваше се и още нещо — срещу пришълците капка по капка се точеше тиха, абсолютно неуместна, удивителна музика, караща стареца да се съмнява в разсъдъка си.

* * *

Телефонът обсеби мъжа изцяло — той вече не забелязваше нищо, освен пресекливия глас, квакащ в слушалката. И Саша реши, че не може да намери по-подходящ момент за бягството си.

Тя се измъкна крадешком от приемната, изчака навън Леонид и го поведе след себе си — отначало към прехода за „Серпуховска“, после — в тунела, който щеше да я отведе при онези, които се нуждаеха от нея. Към онези, чийто живот тя можеше да запази.

Освен това този тунел трябваше да я срещне с Хънтър.

— Не те ли е страх? — попита Саша музиканта.

— Страх ме е — усмихна се той. — Но затова пък имам подозрение, че най-накрая правя нещо истинско.

— Не си длъжен да идваш с мен… А ако умрем? Може да останеш на станцията и да не ходиш никъде!

— Бъдещето на човек е скрито за самия него — заяви с дълбокомислен вид Леонид, вдигна пръст нагоре и се изпъчи.

— Ти сам решаваш какво ще бъде то — възрази Саша.

— О, стига — усмихна се младежът. — Ние всички сме просто плъхове, които тичат из лабиринт. На места има подвижни вратички. И онези, които ни изучават, понякога ги повдигат, понякога ги спускат. И ако сега вратата на „Спортна“ е спусната, каквото и да направиш, няма да минеш през нея. А ако след следващата има капан, така или иначе ще се хванеш в него, дори и да предчувстваш, че има нещо нередно — просто защото няма друг път. Единственият избор е дали да продължиш да тичаш, или да издъхнеш в знак на протест.

— Нима не ти е обидно, че живееш по този начин? — намръщи се Саша.

— Обидно ми е, че строежът на гръбначния ми стълб не позволява да вдигна глава нагоре и да погледна онзи, който прави експеримента — отговори музикантът.

— Няма никакъв лабиринт — прехапа устни Саша. — А плъховете могат да прегризат дори цимент.

— Ти си бунтарка — засмя се Леонид. — А аз съм приспособенец.

— Не е така — поклати глава тя. — Ти вярваш, че можеш да промениш хората.

Преминаха през набързо изоставена застава: в неугасналия, още дишащ огън се преливаха живи главни, встрани беше захвърлено зацапано, смачкано списание с голи хора; от стената самотно висеше полусъдрано походно знаме на Ханза.

След още десет минути се натъкнаха на първия труп. В мъртвия беше трудно да се разпознае човек. Ръцете и краката му — разперени широко, сякаш е бил уморен и е искал да си почине — бяха толкова дебели, че дрехите върху тях се бяха пръснали. Лицето му беше по-страшно от муцуните на всички чудовища, които Саша бе успяла да види през живота си.

— Внимателно! — Леонид я хвана за ръката, решен да не я допусне до мъртвеца. — Той е заразен!

— Какво значение има? — попита Саша. — Нали има средство! Ние отиваме там, където всички са заразни.

Отпред загърмяха изстрели, чуха се далечни викове.

— Много навреме пристигаме — отбеляза музикантът. — Вероятно са решили да не чакат приятеля ти…

Саша го погледна изплашено и изрече страстно, с убеденост:

— Нищо, просто трябва да им кажем! Те си мислят, че всички са обречени… Трябва просто да им дадем надежда!

До разтворените крила на херметичната врата лежеше още един убит — този път човек. До него отчаяно кашляше и съскаше желязната кутия на устройството за свръзка. Изглежда, някой се опитваше да събуди патрулния.

 

 

На самия изход от тунела, скрити зад разхвърляните чували, лежаха няколко души. Сред тях имаше един картечар и двама-трима с автомати — и това беше цялата отбрана.

А далече напред, там, където тесните стени на тунела се разширяваха, където започваше платформата на „Тулска“, кипеше зловеща тълпа, напираща към обсадените. В нея имаше и заразени, и обикновени хора, и обезобразени от болестта изроди. Някои имаха фенерчета, други вече не се нуждаеха от светлина.

Тези, които лежаха, отбраняваха тунела. Но патроните им свършваха, изстрелите звучаха все по-рядко и все по-наглата тълпа се приближаваше повече и повече.

— Подкрепление?! — обърна се към Саша един от обсадените. — Момчета, позвънили са до „Добрининска“! Подкрепление!

Многоглавото чудовище също се развълнува, втурна се напред…

— Хора! — закрещя Саша. — Има лекарство! Намерихме лекарство! Няма да умрете! Потърпете! Моля ви, потърпете!

Тълпата изяде думите й, оригна се недоволно и отново се хвърли към отбраняващите. Картечарят я шибна злобно с един откос, няколко души със стонове паднаха на земята, други се озъбиха с автоматни откоси. Кипейки, масата неудържимо се понесе напред, готова да смачка и разкъса и обсадените, и Саша, и Леонид.

Но нещо се случи.

 

 

Отначало плахо, после все по-уверено и мощно нададе глас флейта. Не би могло да има нищо по-глупаво, нищо по-неуместно в тази ситуация. Отбраняващите се възнаградиха музиканта с начумерени погледи, тълпата изръмжа, закряка и отново потегли напред… На Леонид му беше все едно. Той свиреше — навярно не за тях, а за себе си — ту най-удивителната мелодия, която беше очаровала Саша, ту същата, която всеки път като вихър привличаше към себе си десетки слушатели.

Може би именно защото не можеше да се измисли по-лош начин да се потуши бунтът и да се усмирят заразените, именно заради трогателния идиотизъм на онзи, който бе решил да постъпи така, а не заради вълшебството на флейтата, тълпата леко отслаби натиска. А може би все пак музикантът успя да напомни за нещо на онези, които го обкръжаваха и се готвеха да го пометат…

Изстрелите утихнаха и Леонид, без да пуска флейтата, пристъпи напред… Сякаш пред него имаше обикновена публика, която всеки момент ще избухне в аплодисменти и ще го обсипе с патрони.

За част от секундата на девойката й се стори, че вижда сред слушащите баща си — умиротворен, усмихнат. Ето къде я чакаше…

Саша си спомни: Леонид й беше казал, че тази мелодия умее да успокоява болката.

* * *

В желязната утроба изръмжа херметична врата — внезапно, преждевременно.

Десантът изпреварваше графика? Значи ситуацията на „Тулска“ не беше толкова сложна! Може би бандитите отдавна бяха напуснали станцията, оставяйки херметичните врати затворени?

Групата се разпръсна, бойците се скриха зад издатъците на тюбингите и едва четирима останаха край Денис Михайлович — до самата врата, насочили оръжията си напред.

И това беше краят. Сега крилата бавно щяха да се отместят встрани, а след две минути четирийсет тежковъоръжени севастополски щурмоваци щяха да нахлуят на „Тулска“. Всяка съпротива ще бъде потушена и станцията ще бъде превзета мигновено.

Всичко се оказа много по-лесно, отколкото очакваше полковникът.

Денис Михайлович не успя да даде заповед за слагане на противогазите.

* * *

Колоната се преля, стана по-дебела — сега във всяка редица имаше по шестима души, заемащи ширината на целия тунел. Първата редица насочи напред огнехвъргачките, втората приготви винторезите. Плъзнаха се напред като черна лава — бавно, уверено.

Омир, надничащ иззад широките гърбове на пришълците, видя в белите лъчи на прожекторите сцената в нейната цялост: и шепата войници, държащи отбраната, и двете слаби фигури на Саша и Леонид, и обкръжаващата ги тълпа от кошмарни създания. И всичко в стареца се скъса.

Леонид свиреше. Чудесно, невероятно, вдъхновено, както никога по-рано. И ордата от уродливи същества го слушаше жадно, а залегналите войници се бяха надигнали, за да виждат по-добре музиканта. А мелодията му като призрачна стена разделяше враждуващите, без да им позволява да се хвърлят едни срещу други в последна гибелна схватка.

— Готови! — изрече изведнъж един от десетките черни хора. Кой?!

Цялата първа редица моментално падна на едно коляно, втората вдигна винторезите.

— Саша! — извика Омир.

Девойката рязко се обърна към него, примижа от прекалено ярката светлина, протегна дланта си пред себе си и тръгна срещу изригващия от фенерите поток бавно, сякаш срещу ураганен вятър.

Тълпата, опарена от лъчите, замърмори, застена, сви се…

Пришълците изчакваха.

Саша се приближи плътно към строя им.

— Къде си? Трябва да поговоря с теб, моля те!

Никой не й отговори.

— Намерихме средство против тази болест! Тя може да се излекува! Не е необходимо да се убива никого! Има лекарство!

Фалангата от черни каменни статуи мълчеше.

— Моля те! Знам, че не искаш… Ти само се опитваш да ги спасиш… Тях, и себе си…

И в този момент над бойния строй се разнесе приглушена, сякаш неизречена от някой отделен човек фраза:

— Отдръпни се. Не искам да те убивам.

— Не е необходимо да убиваш никого! Има лекарство! — повтори отчаяно Саша, докато вървеше покрай еднаквите хора с маски и се опитваше да намери единствения сред тях.

— Няма лекарство.

— Радиацията! Радиацията помага!

— Не вярвам.

— Моля те! — Гласът на Саша премина във вик.

— Станцията трябва да бъде изчистена.

— Нима не искаш да промениш всичко?! Защо повтаряш онова, което вече си направил веднъж? Тогава, с черните?! Защо не искаш опрощение?

Идолите вече не отговаряха; тълпата започна да се приближава.

— Саша! — прошепна умолително Омир на девойката. Тя не го чуваше.

— Няма какво да се променя. Няма от кого да се иска опрощение — стовариха се най-накрая думите му. — Аз вдигнах ръка срещу… срещу… И съм наказан.

— Всичко е вътре в теб! — не отстъпваше Саша. — Ти можеш сам да освободиш себе си! Можеш да докажеш на себе си! Как не виждаш, та това е огледало! Това е отражение на онова, което си направил тогава, преди година! И сега можеш да постъпиш различно… Да изслушаш. Да дадеш шанс… И ти самият заслужаваш шанс!

— Трябва да унищожа чудовището — изрече строят дрезгаво.

— Не можеш! — закрещя Саша. — Никой не може! То е и в мен, то спи във всеки! Това е част от тялото, част от душата… И когато то се събуди… Не може да бъде убито, не може да бъде изрязано! А може само да бъде приспано отново…

През изродите си проби път чумаво войниче, промъкна се покрай замрелите черни редици, изтича до херметичните врати, към желязната кутия на предавателя, хвана микрофона, извика нещо в него… Но в този момент се чу кратко изпукване на заглушител и войничето клюмна. Усещайки кръвта, тълпата веднага оживя: набъбна, зарева разгневено.

Музикантът приближи към устните си флейтата, засвири, но магията се беше разсеяла; някой стреля към него, той изпусна инструмента, хвана се с двете ръце за корема…

Тръбите на огнехвъргачките изпуснаха езичета пламък. По фалангата израснаха нови стволове и тя пристъпи напред.

Саша се хвърли към Леонид, готова да се вреже в тълпата, която вече го беше обгърнала и не желаеше да го дава на девойката.

— Не, не! — повече не можеше да се сдържа.

После, изправена сама против стотици кошмарни изроди, сама против легион убийци, сама против целия свят, извика упорито:

— Искам чудо!

Някъде далеч се разнесе гръм, сводовете потрепериха, тълпата настръхна и отстъпи, пришълците също отстъпиха. По земята потекоха тънки ручейчета, от тавана започнаха да падат първите капки, зашуртяха все по-шумни тъмни струи…

— Пробив! — закрещя някой.

Черните хора бързо се оттеглиха от станцията и се насочиха към херметичните врати, старецът побягна след тях, оглеждайки се за Саша. Тя не помръдваше от мястото си. Подложила лице и длани под шуртящата върху нея вода, девойката… се смееше.

— Та това е дъжд! — крещеше тя. — Той ще отмие всичко! Всичко може да започне отначало!

Черният отряд излезе извън херметичните врати, и Омир заедно с тях. Няколко пришълци се нахвърлиха върху крилата на херметичната врата, опитвайки се да затворят „Тулска“ и да задържат водата. Крилата поддадоха и тежко тръгнаха едно към друго. Уловиха стареца, който се хвърли назад, към останалата на потъващата станция Саша.

И тогава един от черните внезапно се метна към стесняващия се процеп, протегна ръка и извика на девойката:

— Насам! Нужна си ми!

Водата вече беше до кръста; и изведнъж белокосата глава потъна и изчезна.

Черният човек отдръпна ръката си и вратата се затвори.

* * *

Вратата така и не се отвори. Тунелът се разтърси, от другата страна на металната плоча се удари ехото на взрив. Денис Михайлович доближи ухо към желязото, заслуша се… Изтри влагата от бузата си, погледна смаяно мокрия таван.

— Оттегляме се! — нареди той. — Тук всичко е приключено.