Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (5)

Глава четвърта
Преплитания

— Татко… Татко, аз съм — Саша!

Тя внимателно разхлаби брезентовото ремъче, стегнато върху страшно подутата брадичка, и свали каската на баща си. Зарови пръсти в изпотените му коси, подхвана гумата, смъкна и хвърли настрани противогаза, подобен на спаружен сив скалп. Гърдите му се повдигаха тежко, пръстите стържеха по гранита, безцветните му очи се бяха вторачили в нея, без да мигат. Той не отговаряше.

Саша подложи под главата му раницата и се хвърли към вратата. Облегна хилавото си рамо на огромното й крило, пое си дълбоко дъх и изскърца със зъби. Многотонният железен блок неохотно поддаде, плъзна се и с въздишка застана на мястото си. Саша дрънна резето и се свлече на пода. Само за минута, за една минута — да успокои дишането си, и веднага ще се върне при него.

Всеки нов поход струваше на баща й все по-скъпо и оскъдната плячка, с която се връщаше, не можеше да компенсира изразходваните сили. Заради тези излизания той харчеше не дни, а седмици и месеци от остатъка от живота си. Принудително прахосничество: ако останеха без нищо за продажба, нямаше да има какво да направят, освен да изядат питомния си плъх, единствения на тази опасна станция, а после да се застрелят.

На Саша й се искаше да отмени баща си. Толкова пъти го беше молила за респиратора, за да се качи сама на повърхността, но той оставаше непреклонен. Сигурно знаеше, че ползата от прокъсания противогаз с отдавна затлачен филтър е не по-голяма, отколкото от всеки друг талисман. Но никога не си го признаваше. Лъжеше, че умее да чисти филтри, лъжеше, че се чувства добре дори след многочасова „разходка“, лъжеше, че просто иска да бъде сам, когато се боеше, че тя ще види как той повръща кръв.

Не беше по силите на Саша да промени нещо. Нея и баща й ги бяха натикали тук, в този ъгъл, и не ги бяха убили по-скоро заради подигравателно любопитство, отколкото от жал. Мислеха, че няма да издържат и седмица, но волята и твърдостта на баща й се оказаха достатъчни да изкарат години. Мразеха ги и ги презираха, но редовно ги хранеха — не безплатно, разбира се.

В почивките между походите, в онези редки минути, когато двамата седяха около мижавия димящ огън, баща й обичаше да разказва за доброто старо време. Защото вече от няколко години беше осъзнал, че е безсмислено да се самозалъгва — той нямаше бъдеще. Затова пък миналото никой не можеше да му го отнеме.

„По-рано очите ми бяха със същия цвят като твоите — разказваше баща й. — Цветът на небето…“

И на Саша й се струваше, че помни тези дни — дни, в които той все още нямаше на шията си огромен тумор, когато очите му още не бяха изгубили цвета си и бяха толкова ярки, колкото и нейните сега.

Когато баща й казваше „цветът на небето“, той, разбира се, имаше предвид лазурното небе, все още живо в паметта му, а не този пурпурен облачен небосвод, под който се озоваваше, когато нощем се качеше на повърхността. Не беше виждал дневната светлина поне от двайсет години. Саша не я бе виждала никога. Само в сънищата, но нима можеше да знае дали си я представя правилно? Прилича ли на нашия свят светът, който виждат в сънищата си слепите по рождение хора? И дали те виждат поне в съня си?

* * *

Когато малките деца зажумят, си мислят, че светът потъва в мрак. Мислят си, че всички около тях са също толкова слепи, както и те. „В тунелите човек е безпомощен и наивен като тези деца“, мислеше си Омир. Той можеше колкото си ще да се смята за повелител на светлината и мрака, щракайки с фенерчето си, но дори най-непроницаемата тъмнина наоколо можеше да се окаже пълна с наблюдаващи очи. И сега, след срещата с лешоядите, тази мисъл не го напускаше. Трябваше да се отвлече от нея.

„Колко е странно, че Хънтър не знаеше какво да очаква на «Нахимовски»“, помисли си Омир. Когато бригадирът се появи за пръв път на „Севастополска“ преди два месеца, никой от патрулните не успя да обясни как човек с такова могъщо телосложение е могъл да преодолее незабелязан всички постове, разположени по северните тунели. Добре че командирът на периметъра така и не поиска обяснения от дежурните.

Но ако Хънтър не беше попаднал на „Севастополска“ през „Нахимовски проспект“, тогава откъде бе дошъл? Останалите пътища към голямото метро отдавна бяха отрязани. Изоставената Каховска линия, в чиито тунели по разбираеми причини вече дълги години никой не беше виждал жива твар, се изключваше. „Чертановска“? Смешно е да се предположи, че дори толкова умел, безпощаден боец би сполучил да се промъкне сам през прокълнатата станция, а и нямаше как да попадне там, без преди това да се мерне в „Севастополска“.

След като изключи юг и запад, на Омир не му остана да допусне нещо друго, освен че тайнственият посетител е дошъл в станцията им отгоре. Разбира се, всички известни входове и изходи към повърхността бяха грижливо запречени и се наблюдаваха, но… Той би могъл например да отвори някоя вентилационна шахта. Севастополци не очакваха, че сред изпепелените руини на панелните многоетажни блокове все още може да се намери някой достатъчно разумен, за да изключи алармената им система.

Безкрайната шахматна дъска на микрорайоните, прорязана от отломките на падналите върху града бойни глави, много отдавна беше опустяла, изоставена от последните играчи преди десетилетия. Онези уродливи, плашещи фигури, които сега пълзяха върху нея, разиграваха нова партия, вече по свои правила. Човекът не можеше дори да мечтае за реванш.

Кратките излизания в търсене на нещо що-годе ценно, което още не е изгнило за повече от двайсет години, тези трескави и плахи опити за мародерства в собствените домове бяха единственото, за което хората имаха сили. Оковани в ризниците за радиационна защита, сталкерите се качваха на повърхността, за да претършуват за стотен път скелетите на най-близките панелки от времето на Хрушчов, но никой не се решаваше да влезе в решителна битка с настоящите им обитатели. Можеха единствено да им се озъбят, да излаят един автоматен откос и да изчакат в оцапаните от плъховете апартаменти опасността да премине — а сетне да хукнат стремглаво към спасителния вход обратно в подземията.

Старите карти на столицата отдавна бяха изгубили всякаква връзка с действителността. Там, където по-рано са се простирали многокилометрови булеварди, сега можеха да зеят пропасти или да се чернеят непроходими храсталаци. Жилищните квартали можеха да са се сменили с тресавища или с обгорени голи полета. Най-отчаяните сталкери се осмеляваха да изследват повърхността в радиус един километър от родните дупки, останалите се задоволяваха със значително по-малко.

Намиращите се след „Нахимовски проспект“ станции „Нагорна“, „Нагатинска“ и „Тулска“ нямаха свои изходи, а и хората, живеещи на две от тях, бяха твърде плахи, за да се осмелят да се качат горе. За Омир беше абсолютна загадка откъде сред тази пустош би могъл да се вземе жив човек. И все пак му се искаше да вярва, че Хънтър е дошъл на станцията им именно от повърхността.

Защото имаше само още един, последен вариант за това откъде можеше да се е появил бригадирът. Този вариант се мярна в мислите на стария безбожник против волята му, докато се опитваше да успокои дишането си и да настигне стремително летящия напред, сякаш изобщо без да докосва земята, тъмен силует.

Отдолу?

 

 

— Имам лошо предчувствие — обади се Ахмед с тих глас, така че Омир да успее да го чуе, а леко откъсналият се от тях бригадир — не. — Не тръгнахме когато трябваше. Вярвай ми, толкова пъти съм бил тук с керваните. Днес не е хубаво на „Нагорна“…

Дребните разбойнически шайки, отдъхващи от грабежите на тъмните спирки по-надалеч от Околовръстната линия, отдавна вече не се осмеляваха да се приближават до севастополските кервани. При звука на синхронното тракане на подкованите ботуши, известяващо за приближаването на тежката пехота, те можеха да си мечтаят само за едно — да се махнат от пътя колкото се може по-скоро.

Не, не заради тях и не заради четириръките лешояди от „Нахимовски проспект“ тези кервани винаги бяха толкова добре охранявани. Желязното обучение и безстрашието, способността за броени секунди да се свият в железен юмрук и да унищожат всяка осезаема заплаха с ураганен огън — всичко това бе направило севастополските конвои еднолични господари на тунелите от собствените блокпостове до самата „Серпуховска“… Само да не беше „Нагорна“.

„Нахимовски“ с неговите страхове беше останал зад гърбовете им, но нито Омир, нито Ахмед дори за миг не почувстваха облекчение. Станцията „Нагорна“, непретенциозна и невзрачна, се беше превърнала в последна спирка за мнозина пътници, отнесли се към нея без нужното внимание. Клетниците, озовали се случайно на съседната „Нагатинска“, се тълпяха по-надалеч от лакомото гърло на тунела, водещ на юг, към „Нагорна“. Сякаш това би могло да ги предпази… Сякаш онова, което излизаше да вършее от южния тунел, би го домързяло да се разходи малко повече, за да си избере плячка по свой вкус.

При преминаването през „Нагорна“ се налагаше да се разчита само на късмета, защото тази станция не признаваше никакви закономерности. Понякога безмълвно позволяваше пътниците да минат покрай нея, като само ги подплашваше с кървави отпечатъци върху стените и набраздените железни колони — като че ли някой се е опитвал да се изкатери по-нависоко по тях, с надеждата да се спаси. Броени минути след това поредната група пътешественици можеше да получи такъв прием, че загубата на половината приятели да изглежда като победа за онези, които са оцелели.

Тя не можеше да се засити. Нямаше любимци. Не се поддаваше на изучаване. „Нагорна“ изглеждаше на жителите на всички околни станции като въплъщение на произвола на съдбата. И тя беше главното изпитание за онези, които решат да се отправят от Околовръстната линия към „Севастополска“ — и наобратно.

— Едва ли „Нагорна“ е могла да направи това сама… — Ахмед, който подобно на много други севастополци беше суеверен, предпочиташе да говори за тази станция като за живо същество.

Нямаше нужда Омир да пита или да уточнява — самият той в момента също се питаше дали „Нагорна“ може да е погълнала изчезналите кервани и всички разузнавачи, пратени да ги търсят.

— Всичко е възможно, но чак пък толкова народ да изчезне едновременно… — съгласи се той. — Щеше да й приседне…

— Защо говориш така? — цъкна злобно към него Ахмед и вдигна ръка — или в развълнуван жест, или пък готвейки се да нанесе шамара, който старецът явно си беше изпросил. — Ти със сигурност няма да й приседнеш!

Омир премълча, сдържайки огорчението си. Не вярваше, че „Нагорна“ може да ги чуе и да се озлоби. Не и от такова разстояние… Предразсъдъци, всичко е предразсъдъци! Невъзможно е да отдадеш почит на всички подземни идоли — все някого ще настъпиш по мазола. Омир отдавна бе престанал да взема тези неща насериозно, но Ахмед си имаше свои съображения.

Той бръкна в джоба на куртката си, подхвана броеницата, направена от пистолетни патрони с тъпи върхове, и започна да движи устни, молейки на своя си език „Нагорна“ да опрости греховете на Омир. Но, изглежда, или станцията не го разбираше, или беше късно за извинения.

 

 

Хънтър, доловил нещо със свръхестествения си усет, махна с облечената си в ръкавица длан, карайки ги да спрат, и плавно приклекна.

— Там има мъгла — отрони той, поемайки въздух с ноздрите си. — Какво е това?

Омир се спогледа с Ахмед. И двамата разбираха какво означава това: ловът е започнал и за тях ще бъде необикновен късмет, ако достигнат живи до северните граници на „Нагорна“.

— Как да ти кажа… — отвърна неохотно Ахмед. — Така тя диша…

— Коя? — поинтересува се сухо бригадирът и смъкна раницата от гърба си, явно за да избере подходящ калибър от арсенала си.

— Станция „Нагорна“ — премина в шепот събеседникът му.

— Ще видим — направи презрителна гримаса Хънтър.

Не, на Омир само му се стори, че обезобразеното лице на бригадира оживя — всъщност то си оставаше неподвижно както винаги; просто светлината бе паднала под странен ъгъл.

След стотина метра останалите също видяха мъглата — пълзяща срещу тях по земята тежка бяла димна завеса, която отначало пробва вкуса на ботушите им, после обви коленете им, заля тунела до кръста им… Те сякаш бавно навлизаха в призрачно море, студено и недружелюбно, и с всяка крачка затъваха все по-надълбоко по измамно полегатото дъно, докато главите им не се скриха в мътните му води.

Видимостта беше отвратителна. Лъчите на фенера потъваха в тази странна мъгла като мухи в паяжина; промъкнали се едва няколко крачки напред, те губеха сила, омекваха и увисваха в пустотата — уловени, вяли, покорни. Звуците долитаха трудно, като през пухен дюшек, и дори движенията ставаха по-мудно, сякаш отрядът наистина крачеше не по траверси, а газеше дълбока тиня.

Дишането също се затрудни — но не заради влажността, а заради необичайния тръпчив привкус, който бе придобил въздухът. Не им се искаше да го пускат в белите си дробове — не ги изоставяше усещането, че вдишват в себе си нещо огромно, чуждо, изсмукало от въздуха целия кислород и наситило го със своите отровни изпарения.

Омир за всеки случай отново се скри в респиратора си. Хънтър плъзна поглед по него, бръкна в платнената чантичка под мишницата си и прилепи върху обичайната си маска още една, гумена. Без противогаз остана единствено Ахмед, който или не беше успял да го вземе със себе си, или го бе пренебрегнал…

Бригадирът отново застина, насочвайки разкъсаното си ухо към „Нагорна“, но сгъстилата се бяла мъгла му пречеше да се ориентира в носещите се откъм станцията откъслечни звуци и да ги сглоби в цялостна картина. Като че ли наблизо падна нещо тежко, чу се протяжен крясък, чийто тон беше прекалено нисък не само за човек, но и за животно. Истерично заскърца желязо, като че ли нечия ръка завързва на възел някоя от дебелите тръби, проточили се надлъжно по стените.

Хънтър тръсна глава, сякаш за да се очисти от прилепилата се по него прах, и на мястото на късия картечен пистолет в ръцете му се появи армейски „Калашников“ с удвоен пълнител и подцевен гранатомет.

— Най-накрая — промърмори той под нос.

Те дори не съобразиха веднага, че вече са на самата станция. „Нагорна“ беше залята от мъгла, гъста като свинско мляко, и на Омир, гледащ към нея през запотените стъкълца на противогаза, му се струваше, че е водолаз, проникнал на борда на загинал океански лайнер.

Сходството се допълваше от релефните пана: морски чайки, отпечатани в метала със суров и простичък съветски щемпел. Те приличаха най-вече на отпечатъци на изкопаеми организми, намерени в откъртен скален пласт. „Вкаменелост — това е съдбата и на човека, и на неговото творчество — помисли си Омир. — Само че кой ще я изкопае?“

… Мъглата около тях живееше — точеше се, потрепваше. Понякога в нея се появяваха тъмни сенки — отначало изкорубен вагон или ръждясала будка на дежурен, а след това люспесто туловище или главата на митическо чудовище. И Омир го беше страх дори да си представи кой би могъл да превземе и да обитава кабините и купетата първа класа през десетилетията, изминали от момента на катастрофата. Слушал бе много истории за нещата, случващи се в „Нагорна“, но никога не се беше сблъсквал лице в лице с…

 

 

— Ето го! Там, вдясно! — закрещя Ахмед, дърпайки стареца за ръкава.

Изпука сподавен от самоделния заглушител изстрел.

Омир се завъртя с непрепоръчителна за ревматизма му рязкост, но фенерът освети само късче от обшитата с метал ръбеста колона.

— Отзад! Там, отзад! — Ахмед изстреля кратък откос.

Но куршумите му само натрошаваха остатъците от мраморните плочи, с които някога са били облицовани стените на станцията. Каквото и да беше зърнал Ахмед в потрепващия мрак, то се бе разтворило в него невредимо.

„Надишал се е“, помисли си Омир.

И в този момент улови нещо с крайчеца на окото си… Гигантско, превило се под твърде ниския, четириметров таван на станцията, невъобразимо пъргаво за огромните си размери, изскочило от мъглата на самата граница на видимостта и гмурнало се обратно, преди старецът да успее да насочи автомата към него.

Омир безпомощно се огледа за бригадира.

Той не се виждаше никъде.

* * *

— Всичко е наред. Не се бой — утешаваше я баща й, като спираше за отдих между думите. — Знаеш… Някъде в метрото има хора, които в момента са в много по-голяма опасност…

Той опита да се усмихне — получи се зловещо, сякаш челюстта се е откъснала от черепа. Саша се усмихна в отговор, но по острата скула, омазана в сажди, се спусна солена капчица. Ако не друго, баща й поне беше дошъл на себе си — след няколко дълги часа, през които тя бе успяла да обмисли всичко.

— Този път беше съвсем неуспешно, съжалявам — говореше той. — Все пак реших да достигна до гаражите. Оказа се далечко. Намерих един недокоснат. Катинар от неръждаема стомана, омаслен. Не успях да го счупя, прикрепих заряд, последния. Надявах се да има кола, резервни части. Отварям — празно. Абсолютно нищо. Защо са го заключили, гадовете? А толкова силно изгърмя… Молех се никой да не е чул. Излизам от гаража — наоколо кучета. Мислех си, че това е краят… Мислех, че е краят…

Баща й затвори очи и млъкна. Разтревожена, Саша го хвана за ръката, но той, без да отваря очи, едва забележимо поклати глава — не се тревожи, всичко е наред. Не му стигаха силите дори да говори, а искаше да докладва, чувстваше нужда да обясни защо се е върнал с празни ръце, защо близката седмица, докато се изправи на крака, ще им бъде много трудно. Не успя да изпълни намерението си — потъна в сън.

Саша провери превръзката около разкъсания му пищял, която вече беше мокра от черната кръв, и смени компреса му. Изправи се, приближи се до клетката на плъха, открехна вратичката. Зверчето погледна недоверчиво навън, понечи да се скрие, но после прояви снизходителност към Саша и все пак излезе на платформата, за да се разтъпче. Плъхската интуиция никога не подвеждаше — в тунелите всичко беше спокойно. Успокоена, девойката се върна към леглото.

— Ти непременно ще се оправиш, ще ходиш навън отново — шепнеше тя на баща си. — И ще намериш гараж, в който ще има цяла кола. И двамата ще се качим заедно, ще седнем в нея и ще си заминем оттук. През десет станции, през петнайсет. Там, където не ни познават, където ще бъдем чужденци. Където никой няма да ни мрази. Ако изобщо някъде съществува такова място…

Тя му преразказваше вълшебната приказка, която бе чувала толкова пъти от него. Повтаряше я дума по дума и сега, произнасяйки тази стара бащина мантра, вярваше в нея стократно по-силно. Саша щеше да се грижи за него, щеше да го излекува. На този свят имаше място, където никой нямаше да се интересува от тях.

Място, където можеха да бъдат щастливи.

* * *

— Ето го! Там! Гледа към мен!

Ахмед пищеше така, сякаш са го хванали и го влачат; така, както никога не си беше позволявал да крещи. Автоматът отново се обади и млъкна; Ахмед, окончателно изменил на обичайното си спокойствие, трепереше, опитвайки се да мушне в автомата нов пълнител.

— То ме е избрало… Мен…

Някъде наблизо деловито се обади другият автомат, млъкна за секунда и възобнови откосите си, все от по три изстрела. Хънтър все още беше жив, значи им бе останала надежда. Пукотът ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, но не беше възможно да се каже дали куршумите намират целта си. Омир, очакващ да чуе разярения рев на раненото чудовище, напразно напрягаше слуха си. Станцията бе потънала в тягостно мълчание; загадъчните й стопани сякаш бяха или безплътни, или неуязвими.

Бригадирът сега водеше странна битка на другия край на перона — там избухваха и угасваха огнените пунктири на трасиращите куршуми. Упоен от схватката с призраците, той обричаше на гибел подопечните си.

Омир успокои дишането си и вдигна глава нагоре. Желанието да направи това го преследваше няколко дълги секунди и той най-накрая предпазливо му се поддаде. Усещаше върху себе си нечий студен, потискащ поглед — с кожата си, с темето, с косата си — и не можеше повече да се противопоставя на предчувствията си…

… Под самия таван, високо над тях, в мъглата се рееше глава. Толкова огромна, че Омир не осъзна веднага какво вижда пред себе си. Тялото на гиганта си оставаше скрито в мрака на станцията и само чудовищната му муцуна, поклащайки се, беше увиснала над крехките човечета, насочили напред безполезните си оръжия. Съществото не бързаше да ги напада; кой знае защо, им даваше кратка отсрочка.

Онемелият от ужас старец покорно се спусна на колене; изплъзналият се от ръцете му автомат издрънка жално при удара си в релсите. Ахмед запищя с цяло гърло. Създанието бавно се приближаваше, пространството пред двамата се запълваше с огромно като канара туловище. Омир затвори очи, готвейки се да се прости с живота… Съжаляваше само за едно нещо. Една-единствена мисъл човъркаше съзнанието му: „Не успях!“

 

 

Но в този момент подцевният гранатомет изплю пламък, в ушите ги удари взривна вълна, която ги зашемети и остави след себе си безкрайно тънко свистене; посипаха се късове изгоряло месо. Ахмед, който пръв успя да се овладее, дръпна стареца за яката, вдигна го на крака и го помъкна след себе си.

Те тичаха напред, като се спъваха в траверсите и се изправяха отново, без да чувстват болка. Държаха се един за друг, защото в бялата мъгла не можеше да се види нищо и на ръка разстояние. Тичаха така, сякаш ги заплашваше не смърт, а нещо неизмеримо по-страшно — окончателно, безвъзвратно развъплътяване, унищожаване и на тялото, и на душата.

Невидими и почти нечути, но изоставащи само на крачка, ги следваха демони — съпровождаха ги, но не ги атакуваха, сякаш си играеха с тях, давайки им илюзията за спасение.

После разбитият мрамор на стените се смени с тунелните тюбинги — бяха успели да се измъкнат от „Нагорна“! И стражите на станцията изостанаха назад — сякаш веригите, свързващи ги със станцията, се бяха опънали до краен предел. Но беше рано да се спира… Ахмед крачеше пръв, като се ориентираше, докосвайки тръбите по стените, и подвикваше на спъващия се, все гледащ да приседне старец.

— А бригадирът? — изхриптя Омир, докато сваляше в движение задушаващия го противогаз.

— Когато мъглата свърши — ще спрем, ще го изчакаме. Малко, сигурно вече е останало много малко! Най-много двеста метра… Да излезем от мъглата. Най-важното е да излезем от мъглата — повтаряше Ахмед заклинанието си. — Ще броя крачките…

Но обкръжаващата ги мараня не се разреди след двеста крачки, нито след триста. „А ако се е разпростряло до самата «Нагатинска»? — помисли си Омир. — А ако вече е погълнало и «Тулска», и «Нахимовски»?“

— Не може да бъде… Трябва… Не е останало много… — измънка за стотен път Ахмед и изведнъж се закова на място.

Омир налетя върху него и двамата се стовариха на земята.

— Стената свърши. — Ахмед объркано поглаждаше траверсите, релсите, влажния и грапав бетон на пода, сякаш опасявайки се, че земята всеки момент ще изчезне предателски изпод краката му, както току-що бе изчезнала в нищото другата му опора.

— Ето я, какво ти става? — Омир напипа наклона на тюбинга, подпря се на него и предпазливо се изправи.

— Извинявай… — Ахмед замълча да посъбере мислите си. — Знаеш ли, там, на станцията… Мислех си, че никога няма да успея да се измъкна от нея. То така ме гледаше… Гледаше в мен, разбираш ли? Беше решило да вземе мен. Мислех, че ще остана там завинаги. И че дори няма да могат да ме погребат.

Изричаше думите с усилие, разделяше се с тях след дълги колебания — срамуваше се от женските си вопли и се опитваше да ги оправдае, макар и да знаеше, че няма как да бъдат оправдани. Омир поклати глава.

— Престани. Аз пък си подмокрих гащите и какво от това? Да вървим, вече наистина трябва да сме близо.

Преследването беше прекратено, сега можеше да се диша спокойно. А и те нямаха никакви сили да бягат и се мъкнеха, облягайки се на стените, и крачка по крачка се приближаваха към избавлението. Най-страшното бе отминало и макар че маранята все още отказваше да отстъпи, рано или късно хищните тунелни течения щяха да я захапят, да я разкъсат и да я повлекат към вентилационните кладенци. Рано или късно двамата щяха да достигнат до населени места и там щяха да изчакат своя забавил се командир.

Това се случи дори по-рано, отколкото можеха да се надяват — вероятно защото в мъглата и времето, и пространството се изкривяваха. До стената се появи водещата към перона чугунена стълбичка, кръглото сечение на тунела се смени с правоъгълно.

— Виж… — прошепна Омир. — Това май е станция! Станция!

— Хей! Има ли някой тук? — развика се Ахмед с всички сили. — Братчета! Има ли някой? — Разтърсваше го истеричен, тържествуващ смях.

Жълтата, немощна светлина на фенерите открояваше в мъгливия мрак повредени от времето и от хората мраморни плочи по стените; нито една от цветните мозайки, които бяха гордостта на „Нагатинска“, не бе оцеляла. И какво се беше случило с облицованите с камък колони? Нима…

Макар и никой да не отговаряше на Ахмед, той не се отчайваше и продължаваше да се провиква, да се весели — беше ясно, че в страха си от мъглата бяха потичали малко повечко, но всичко вече бе свършило. Обаче Омир продължаваше да търси нещо тревожно по стените, облизвайки ги с мъждивия лъч; подозренията го сковаваха.

И ето че най-накрая попадна на железните букви, вковани в напукания мрамор.

„НАГОРНА“…

* * *

Баща й казваше: завръщанията никога не са случайни. Завръщанията са, за да се промени нещо, за да се поправи нещо. И тогава сам Господ ни хваща за врата и ни връща на мястото, където случайно сме се изплъзнали от опеката му, за да изпълни присъдата си — или за да ни даде втори шанс.

Затова, продължаваше баща й, той никога не би могъл да се върне от изгнанието на родната им станция. Нямаше повече сили да отмъщава, да се бори, да доказва. Отдавна не се нуждаеше от ничие разкаяние. В онази стара история, която му бе струвала целия предишен живот и заради която едва не беше изгубил живота си изобщо, всеки си е получил заслуженото, казваше той. Така се бе получило, че те бяха обречени на вечно заточение — бащата на Саша не искаше да оправя нищо, а Господ не надникваше на тази станция.

Планът за спасение — да намери на повърхността работеща след десетилетията бездействие кола, да я стегне, да я зареди с гориво и да се измъкнат от очертания от съдбата затворен кръг — отдавна се беше превърнал в приказка за лека нощ.

За Саша имаше още един път обратно, към голямото метро. Когато в определените дни тя излизаше при моста, за да размени поправени криво-ляво прибори, потъмнели украшения или плесенясали книги срещу храна и някой патрон, се случваше да й предложат доста повече.

Когато осветяха с прожектора от дрезината нейната леко ъгловата, момчешка фигура, търговците си намигаха и примлясваха, подвикваха и даваха обещания. Девойката изглеждаше дива — гледаше ги мълчаливо изпод вежди, напрегната, скрила зад гърба си дълъг нож. Широкият мъжки гащеризон не можеше да скрие нейните дръзко очертани форми. Мръсотията и машинното масло върху лицето й караха сините й очи да сияят още по-ярко, толкова ярко, че някои извръщаха поглед. Белите коси, безвкусно изрязани със същия този нож, който тя винаги стискаше в дясната си ръка, едва прикриваха ушите й; прехапаните й устни никога не се усмихваха.

Бързо съобразили, че не е възможно да се нахрани вълчица с подаяния, хората от дрезината започнаха да опитват да я подкупят със свобода, но тя нито веднъж не им отговори. Те решиха, че е няма. Така беше дори по-лесно. Саша разбираше прекрасно: на каквото и да се съгласи, няма да може да купи две места на дрезината. Другите имаха прекалено много сметки за уреждане с баща й и беше невъзможно тя да ги плати.

Безлики и звучащи гъгниво в черните си военни противогази, те не бяха просто врагове за нея — тя не намираше в тях нищо човешко, нищо, което би могло да я накара да се замечтае нощем насън.

Затова Саша просто трупаше върху траверсите телефоните, ютиите и чайниците, отстъпваше десетина крачки назад и чакаше, докато търговците вземат стоката и хвърлят върху релсите пакети със сушено свинско и злобно разсипят наоколо шепи патрони — за да погледат как тя ще пълзи и ще ги събира.

После дрезината бавно се отдалечаваше и си отиваше в истинския свят, а Саша се обръщаше и си отиваше вкъщи, където я чакаше купчина от повредени прибори, отвертка, поялник и превърнат в динамомашина стар велосипед. Тя го възсядаше, затваряше очи и се пренасяше далече-далече, почти без да мисли, че никога няма да се помръдне от мястото си. И това, че тя самата се беше отказала от помилването, й придаваше сили.

* * *

Какво ставаше, по дяволите? По какъв начин се бяха озовали отново тук? Омир трескаво се опитваше да намери обяснение на случилото се. Ахмед изведнъж млъкна — видя накъде е насочил Омир фенера си.

— Тя не ме пуска… — проточи той с пресипнал глас, едва доловимо.

Заобиколилата ги мъгла се сгъсти дотолкова, че едвам се виждаха един друг. Задрямалата при отсъствието на хората „Нагорна“ сега се бе пробудила — тежкият въздух се отразяваше върху гласовете им с неуловими колебания, а в дълбините й се пробуждаха неясни сенки… И нямаше никакви следи от Хънтър… Едно същество от плът и кръв не може да излезе победител в битка срещу фантоми. Веднага щом на станцията й е омръзнало да си играе с него, тя го е обгърнала с разяждащото си дихание и го е смляла жив.

— Ти тръгвай — отрони обречено Ахмед. — Аз съм този, който й е нужен. Ти не знаеш, ти рядко идваш тук.

— Стига си говорил глупости! — изрева му старецът, без сам да е очаквал това. — Просто сме се объркали в мъглата. Хайде да тръгваме отново.

— Не можем да си отидем. Колкото и да бягаш, ако си с мен, ще се върнеш пак тук. Но ако си сам, ще успееш да се промъкнеш. Тръгвай, моля те.

— Край, стига толкова! — Омир хвана Ахмед за китката и го помъкна подир себе си, към тунела. — След час ще ми благодариш!

— Предай на моята Гуля… — започна спътникът му.

И невероятна, чудовищна сила го изтръгна от ръката на Омир — рязко нагоре, в мъглата, в небитието. Той не успя дори да извика — просто изчезна, сякаш за миг се е разпаднал на атоми, сякаш никога не е съществувал. Старецът закрещя ужасено, като обезумял, въртейки се в кръг и пилеейки пълнител след пълнител от скъпоценните патрони.

После върху тила му се стовари съкрушителен удар, какъвто би могъл да нанесе само някой от местните демони, и вселената колабира.