Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (10)

Глава девета
Въздух

Страхът и ужасът изобщо не са едно и също нещо. Страхът пришпорва, кара те да действаш, да си изобретателен. Ужасът парализира тялото, спира мислите, лишава хората от всичко човешко. Омир беше преживял достатъчно навремето, за да знае каква е разликата между тях.

Неговият бригадир, лишен от способността да изпитва страх, неочаквано се оказа подвластен на ужаса. Но онова, което бе довело Хънтър до такова състояние, удиви стареца още повече.

Трупът, чийто противогаз беше свалил бригадирът, изглеждаше необичайно. Под черната гума се разкриха тъмна лъщяща кожа, дебели устни, сплескан широк нос. Омир не бе виждал негри, откакто беше престанал да работи телевизорът с музикалните канали — преди повече от двайсет години, но разпозна без усилия в убития човек от друга раса. Определено бе куриоз. Но какво плашещо имаше тук?

Впрочем бригадирът вече се беше овладял, странният пристъп не бе продължил и минута. Той освети плосконосото лице, измърмори нещо неразбираемо и се зае грубо да разсъблича непослушното тяло, при това Омир би си заложил главата, че чува хрущенето на счупени пръсти.

— Гаврят се… Да напомнят още веднъж, а? А това да не е човечно? Такова възмездие… — хриптеше той едва чуто.

Припознал ли се беше? Осакатяваше мъртвия, за да отмъсти за краткотрайното унижение, или разчистваше отдавнашни и много по-сериозни сметки? Старецът поглеждаше крадешком бригадира, с отвращение разсъбличайки другия труп — напълно обикновен.

Девойката не участваше в мародерството, а Хънтър не я и караше. Тя се отдалечи, приседна на релсите и скри лице в дланите си. На Омир му се стори, че плаче.

Хънтър издърпа телата извън вратата и ги натрупа на купчина. След денонощие нищо нямаше да остане от тях. През деня властта над града преминаваше към създания, пред които страховитите нощни хищници се заравяха по-надълбоко в дупките си, чакайки безропотно своя си позволен час.

Чуждата кръв не се виждаше върху черната униформа, но тя не изсъхна веднага. Притискаше се студено към корема, към гърдите, сякаш искаше да се върне в живо тяло, и причиняваше сърбеж и по кожата, и в разсъдъка. Омир се питаше толкова необходим ли е този маскарад и се утешаваше само с това, че той ще им помогне да избегнат нови жертви на „Автозаводска“. Ако сметките на Хънтър се окажеха точни, местните ще ги пуснат да минат безпрепятствено покрай станцията, вземайки ги за свои… Но ако бригадирът бъркаше? А и дали наистина се стремеше да избегне излишни убийства по пътя си?

Кръвожадността на Хънтър не само отблъскваше, но и интригуваше Омир. Твърде малко от извършеното от него би могло да бъде оправдано със самоотбрана, но работата тук беше по-дълбока от обикновен садизъм. Основното притеснение на стареца бе следното: дали обезобразеният не се беше насочил към „Тулска“ просто за да задоволи хищната си потребност?

Дори и клетниците, попаднали в клопка на тази станция, да не можеха да намерят средства против загадъчната треска, това не означаваше, че такова средство не съществува по принцип! В подземния свят все още оставаха места, където продължаваше да тлее научната мисъл, където се провеждаха изследвания, разработваха се нови лекарства, произвеждаха се серуми. Например Полисът — слетите помежду си четири града, сърцето на метрото, последното подобие на истински град, ширнал се в преходите между „Арбатска“, „Боровицка“, „Александровска градина“ и „Библиотека «Ленин»“, където се бяха установили оцелелите лекари и учени. Или огромният бункер до „Таганска“, тайнственото научно градче под владение на Ханза…

Освен това „Тулска“ може и да не е първата станция, на която е избухнала епидемията. Ами ако някой вече е измислил как да я победи? „Нима бива с такава лекота да се отказваме от надеждата за спасение?“ — питаше се Омир. Разбира се, старецът, който сега носеше биологичната бомба със закъснител в собственото си тяло, имаше своя изгода от такава надежда. Разумът на Омир почти се бе примирил със скорошната смърт, но инстинктите му се бунтуваха и настояваха да търси изход. Ако намереше начин да спаси „Тулска“, щеше да предпази не само родната станция, но да спаси и себе си…

Хънтър обаче просто не вярваше, че има лек за болестта. След като беше разменил само няколко думи с патрулите на „Тулска“, той бе осъдил всичките й обитатели на смърт и сам се беше заел да изпълни присъдата. Заблуди командването на „Севастополска“ с приказки за бандити, натрапи му решението си и сега неумолимо се доближаваше до реализирането му чрез изпепеляването на „Тулска“.

Освен ако той не знаеше нещо за случващото се на станцията — нещо, което отново преобръщаше всичко надолу с главата. Нещо неизвестно както на Омир, така и на онзи, който бе оставил дневника си на „Нахимовски“…

След като приключи с труповете, бригадирът извади манерката от колана си и допи съдържанието й. Какво ли имаше в нея? Спирт? Дали използва питието като почерпка, или се мъчи да заличи горчивия вкус в устата си? Наслаждава се на момента или се опитва да забрави, а може би копнее да приспи нещо в себе си с помощта на глътката спирт?

* * *

Димящата стара дрезина се превърна за Саша в машина на времето от приказките, които някога й бе разказвал баща й. Тя не отнасяше девойката от „Коломенска“ към „Автозаводска“, а я връщаше от настоящето в миналото. Макар че само на нея би могло да й хрумне да нарече „настояще“ каменната кутия, това сляпо черво на пространството и времето, в което беше прекарала последните години.

Тя помнеше много добре своя път към оттатъшната страна: баща й, завързан, с плетена шапка върху очите и парцал в устата, седеше до нея, която все още беше съвсем малко момиче. Тя през цялото време плачеше, а един от войниците от наказателния отряд й показваше с пръстите си фигурите на разни животни, чиито сенки танцуваха върху малката жълта арена, бягаща по тавана на тунела в надпревара с дрезината.

Прочетоха присъдата на баща й веднага след като преминаха моста: революционният трибунал го бе помилвал, екзекуцията беше заменена с доживотна присъда. Избутаха го върху релсите, хвърлиха му нож, автомат с един пълнител и стар противогаз, помогнаха на Саша да се спусне. Войникът, който й беше показал куче и кон, й помаха с ръка.

Дали той не е бил сред застреляните днес?

Усещането, че диша чужд въздух, стана още по-силно, когато тя си надяна черния противогаз, свален от едно от телата. Всеки дребен отрязък от пътя костваше живота на някого. Навярно бръснатият така или иначе би ги застрелял, но сега, когато Саша се намираше до него, се превръщаше в съучастница.

Баща й не искаше да се връща вкъщи не само защото се бе уморил да се бори. Той казваше, че всичките му лишения и унижения не струват повече от един-единствен нечий живот. Страдаше сам, за да не причинява страдание на другите. Саша знаеше, че везната, на която бяха сложени всички отнети от него животи, и без това беше натежала прекалено много и баща й просто се опитваше да възстанови равновесието.

А нали бръснатият можеше да се намеси и по-рано, като просто сплаши хората на дрезината, да ги обезоръжи без нито един изстрел — Саша бе абсолютно уверена в това. Нито един от убитите не му беше достоен противник.

Защо бе постъпил така?

 

 

Станцията на нейното детство се оказа по-близо, отколкото тя предполагаше: не изминаха и десет минути, и отпред се мярнаха светлинките й. Подходите към „Автозаводска“ не се охраняваха от никого. Очевидно жителите прекалено се осланяха на затворените херметични врати. На петдесет метра до платформата бръснатият превключи двигателите на ниски обороти, нареди на Омир да застане на руля, а самият той се премести до картечницата.

Дрезината навлезе в района на станцията почти безшумно и бавно-бавно. Или времето беше застинало за Саша, за да успее тя за няколко кратки мига да види всичко и да си спомни всичко?

В онзи ден баща й я бе оставил при своя ординарец, нареждайки му да се скрият, докато нещата не се успокоят. Войникът я заведе дълбоко под станцията, в едно от служебните помещения. Но дори оттам се чу как едновременно изреваха сто гърла и ординарецът хукна обратно, за да бъде със своя командир. Саша се втурна подир него в коридора, изскочи в залата…

 

 

Те сякаш плуваха покрай перона. Саша гледаше просторните семейни палатки и превърнатите в кантори вагони, играещите на гоненица деца и разменящите клюки старци, навъсените мъже, чистещи оръжията си…

А виждаше баща си, застанал начело на тънка редица озлобени и уплашени хора, опитващи се да удържат необятна кипяща тълпа. Тя притича до баща си, притисна се към гърба му. Той смаяно се обърна, отдръпна я от себе си и зашлеви приближилия се адютант. Но вече нещо се бе случило с него. Строят, застинал с насочени напред автомати, получи команда отбой. Единственият изстрел беше в тавана — баща й започваше преговори за мирното предаване на станцията на революционерите.

Баща й вярваше, че на човек му се дават знаци. Трябва само да умееш да ги виждаш и да ги разчиташ правилно.

 

 

Не, времето се забави не само за да й позволи още веднъж да посети последните дни на детството си. Тя забеляза първа въоръжените хора, надигащи се срещу дрезината. Видя как бръснатият с неуловимо движение се озова зад картечницата, как започна да обръща към смаяните патрулни дебелото дуло.

Тя чу преди стареца съскащата заповед да спрат дрезината. И разбра — тук сега ще загинат толкова хора, че до края на живота си ще има чувството, че диша чужд въздух. Но Саша все още можеше да предотврати касапницата, да предпази от нещо невъобразимо страшно и хората от станцията, и себе си, и още един човек.

Патрулните вече вдигаха предпазителите на автоматите си, но вършеха това прекалено бавно, изоставайки с няколко хода от бръснатия.

Тя направи първото, което й хрумна.

Скочи към него и се притисна към неравния му железен гръб, прегърна го отзад и сключи ръцете си върху неподвижните, сякаш бездиханни гърди. Той потрепна като ударен от бич, забави се… Готвещите се да стрелят с автоматите си хора също се слисаха.

Старецът я разбра без думи.

Дрезината се откъсна от мястото си, изхвърляйки черни кълба дим, и станция „Автозаводска“ остана зад тях. В миналото.

* * *

До самата „Павелецка“ никой повече не промълви нито дума. Хънтър се освободи от неочакваната прегръдка, разтваряйки ръцете на девойката така, сякаш разкъсваше пречещ му да диша стоманен обръч. Преминаха на пълна скорост покрай единствения блокпост, изпратените от него куршуми се забиха в тавана над главите им. Бригадирът успя да извади пистолета си и им отговори с три безшумни припламвания. Изглежда, повали единия, останалите се хвърлиха към стените, прилепиха се към плитките вдлъбнатини на тюбингите и така оцеляха.

„Я виж ти!“ — мислеше си Омир, гледайки клюмналата девойка. Той само бе предположил, че любовната линия ще се завърже скоро след появата на девойката, ала нещата се развиваха още по-шеметно. По-бързо не само отколкото можеше да запише, но и отколкото можеше да проумее.

Когато излязоха на „Павелецка“, се изправиха.

Старецът вече бе посещавал тази станция, пренесла се тук сякаш от готическите легенди. Вместо обикновените колони, които поддържаха сводовете на всички по-нови станции в покрайнините на московското метро, „Павелецка“ се опираше на редица кръгли арки, твърде високи за обикновените хора. Както често се случва в такива легенди, „Павелецка“ беше поразена от необичайно проклятие. Точно в осем вечерта глъчката замираше и станцията се превръщаше в призрачно подобие на самата себе си. От цялото й дейно и хитреещо население на перона оставаха само неколцина смелчаци. Всички останали — заедно с деца, покъщнина, натъпкани със стока сакове, с пейките и походните легла — изчезваха.

Скриваха се в убежището — дългия почти един километър преход към Околовръстната линия — и там трепереха почти през цялата дълга нощ, докато на повърхността при гара Павелецка бродеха пробудилите се от сън чудовищни създания. Познавачи твърдяха, че гарата и земите около нея са абсолютно владение на тези страшилища и че дори когато спят, никакви други твари не се осмеляват да се разхождат там. Жителите на „Павелецка“ бяха беззащитни: заслоните, които на другите станции отсичаха ескалаторите, тук просто отсъстваха и изходът към повърхността винаги си оставаше открит.

Според Омир трудно можеше да се намери по-неподходящо място за почивка и нощуване. Но Хънтър мислеше другояче. Когато достигна далечния край на залата, дрезината спря.

— До утре ще останем тук. Настанявайте се — каза Хънтър, сваляйки противогаза си, и посочи станцията.

След което ги напусна. Девойката го съпроводи с поглед, после се сви върху твърдия под. Старецът се настани по-удобно и затвори очи, опитвайки се да подремне. Напразно: отново започна да го измъчва мисълта за чумата, която той разнасяше по все още здрави станции. На девойката също не й се спеше.

— Благодаря ти — каза тя. — Аз си рекох, че си същият като него.

— Не мисля, че са останали други такива хора — отговори старецът.

— Приятели ли сте?

— Като риба-прилепало с акула — усмихна се мрачно той, мислейки си, че е точно така. Хънтър изяждаше хората, но от време на време някой кървав къс се падаше и на Омир.

— Как така? — надигна се тя.

— Където е той, там съм и аз. Мисля, че не мога да мина без него, а той… Може би смята, че аз ще го пречистя. Макар че всъщност никой не знае какво си мисли той.

— А защо ти не можеш без него? — Девойката седна по-близо до стареца.

— Струва ми се, че докато съм до него, вдъхновението ми… няма да ме изостави — затърси точните думи Омир.

— Вдъхновение — тази дума идва от „вдъхване“ — каза Александра и не беше ясно дали тя пита, или изказва твърдение. — Защо ти е да вдъхваш такова нещо? Какво ще ти даде това?

Омир сви рамене.

— Това не е нещото, което вдъхваме ние. А нещото, което вдъхват в нас — отвърна той.

— Мисля, че докато вдишваш смърт, никой друг няма да се докосне до устните ти. Ще се уплашат от миризмата на труп. — Тя чертаеше нещо с пръста си по мръсния под.

— Когато видиш смъртта, се замисляш за много неща — отрони Омир.

— Нямаш право да я призоваваш всеки път, когато се налага да помислиш — възрази тя.

— Не я призовавам, просто стоя наблизо, а и работата съвсем не е в смъртта… Не само в нея — не се предаваше старецът. — Исках да преживея история, която да промени всичко. Исках да започне нова епоха. В живота ми да се случи нещо. Да бъда разтърсен… И главата ми да се прочисти.

— Лош ли беше животът ти? — попита със съчувствие девойката.

— Скучен. Знаеш ли, когато един ден си прилича със следващия, те летят толкова бързо, че ти се струва, че последният вече е много близо — опита се да обясни Омир. — Страх те е, че няма да успееш да свършиш нищо. И всеки от тези дни е изпълнен с хиляди дребни дела — извършваш едното, отдъхваш, идва време за другото. Не ти остава нито време, нито сила за нещо наистина важно. Мислиш си — голяма работа, ще се захвана с важното утре. А утрето не настъпва, винаги има само едно безкрайно днес.

— На много станции ли си бил? — Тя, изглежда, изобщо не вникваше в казаното от него.

— Не знам — отговори старецът озадачено. — Предполагам, че на всичките.

— А аз — на две — въздъхна девойката. — Отначало с баща ми живеехме на „Автозаводска“, после ни прогониха на „Коломенска“. Винаги съм искала да видя поне още една. Тук е толкова странно. — Саша кимна към редицата от арки. — Сякаш има хиляди входове и дори няма стени между тях. И ето че всички те са отворени за мен, а аз изобщо не искам да ходя там. А това е страшно.

— Значи онова е бил баща ти? Онзи, вторият… — Омир се запъна. — Убиха ли го?

Девойката се скри обратно в раковината си и дълго мълча, преди да отговори:

— Да.

— Остани с нас — набра решителност старецът. — Ще говоря с Хънтър, мисля, че той ще се съгласи. Ще му кажа, че си ми нужна, за да… — Той разпери ръце, без да знае как да обясни на девойката, че сега тя трябва да го вдъхновява.

— Кажи му, че съм нужна на него. — Саша наблегна на последната дума.

Скочи на платформата и избяга далеч от дрезината, поглаждайки всяка колона, покрай която минеше.

В нея изобщо нямаше кокетство, тя ни най-малко не играеше. Изглежда, пренебрегваше не само огнестрелното оръжие, но и обичайния женски арсенал от трогателни гримаси и мили муцунки, пърханията с мигли, способни да сложат началото на урагани, и полуусмивките, заради които човек е способен да пожертва себе си или да убие друг. Или просто тя още не умееше да се възползва от тях?

Така или иначе, този арсенал не й беше необходим тук. Само с едно убождане с поглед тя бе накарала Хънтър да промени решението си, с едно движение го опримчи с мрежа и го накара да се сдържи от извършването на убийства. Нима бе успяла да пробие бронята му? Или тя му трябваше за нещо друго? По-скоро второто беше вярно — на Омир му се струваше странно дори предположението, че бригадирът има уязвими места — не само такива, в които може да бъде ранен, но и такива, където да бъде засегнат.

* * *

На Омир изобщо не му се спеше. Макар и да бе сменил задушния черен противогаз с лек походен респиратор, пак хабеше също толкова усилия да диша, а менгемето, стиснало главата му, не отслабваше хватката си.

Той изхвърли всичките си стари вещи в тунела. Изтърка ръцете си с късче сив сапун, отми мръсотията с оцветена вода от един бидон и реши доброволно отсега нататък да носи винаги бял намордник. Какво друго можеше да направи, за да не застраши хората, намиращи се около него?

Нищо. Сега вече съвсем нищо, дори да отиде в тунелите и самият той да се превърне в куп изгнили захвърлени парцали, пак нямаше да помогне. Но сегашната близост със смъртта внезапно го върна повече от двайсет години в миналото, във времената, когато току-що беше загубил всички, които бе обичал. И това придаваше на плановете му нов, истински смисъл.

 

 

Ако зависеше от Омир, той би им издигнал истински паметник. Но определено заслужаваха поне една обикновена надгробна плоча. Родените с разлика от десетилетия, загинали в един и същи ден — жена му, децата му, родителите му.

И освен това — съучениците му и приятелите му от ученическите години, любимите киноактьори и музиканти. И просто всички онези хора, които в този ден са били на работа или на път за вкъщи, заседнали в задръстванията.

И тези, които са загинали веднага, и опиталите се да оцелеят още няколко дни в отровената, полуразрушена столица, слабо стържейки по затворените херметични врати на метрото. Тези, които за миг са се разпаднали на атоми, и онези, които са се размеквали и живи са ронели части от телата си, разядени от лъчевата болест.

Бойците от разузнаването, качили се първи на повърхността, след завръщането си не са могли да спят с дни. Омир беше срещал неколцина от тях около огнищата на незаселените станции, използвани от керваните за почивка. Гледаше в очите им и виждаше там запечаталите се навеки улици, подобни на застинали реки, набъбнали от мъртва риба. Хиляди мъртви коли с мъртви пътници задръстваха булевардите и шосетата, водещи вън от Москва. Труповете бяха навсякъде. Докато в града не дойдоха новите му стопани, нямаше кой да ги разчиства.

Разузнавачите гледаха да щадят себе си и се стараеха да заобикалят отдалеч училища и детски градини. Но за да изгубят разсъдъка си, беше достатъчно случайно да уловят през някое прашно стъкло нечий застинал поглед от задната седалка на семеен автомобил.

Милиарди животи се бяха прекъснали едновременно. Милиарди мисли останаха неизказани, милиарди мечти — невъплътени, милиарди обиди — непростени. По-малкият син на Николай го бе помолил да му купи голям комплект цветни флумастери, дъщеря му се страхуваше да ходи на фигурно пързаляне, жена му, преди да заспи, му описваше как двамата ще ходят на почивка на море.

Когато той осъзна, че тези дребни желания и страсти са били последните за най-близките му хора, те изведнъж станаха необикновено важни за него.

Омир искаше да изсече епитафия за всеки от тях. Или ако не успееше персонално — поне общо човечеството заслужаваше една епитафия на гигантската си братска могила. И сега, когато на самия него не му беше останало нищо, му се струваше, че ще успее да подбере правилните думи за тази епитафия.

Той още не знаеше в какъв ред ще я напише, с какво ще я закрепи, как ще я украси, но вече чувстваше, че ще се намери място и за всяка неуспокоена душа, и за всяко от чувствата, и за всяка частица от знанията, които бе събирал толкова грижливо, и за него самия. Сюжетът беше подходящ точно за тази цел.

Когато на повърхността се съмнеше, а долу се наредяха сергиите на търговците, той непременно щеше да мине покрай тях и да намери чиста тетрадка и химикалка. И трябваше да побърза: ако не нанесеше на хартия контурите на бъдещия роман, мяркащ се като мираж в далечината пред него, той можеше да се разтопи и на Омир щеше да му се наложи да стои кой знае колко още на върха на сипкава дюна, гледайки в далечината, надявайки се, че от ситния пясък и нажежения въздух отново ще започне да се изгражда кулата му от слонова кост…

Можеше и да не му стигне времето.

„Каквото и да бръщолеви момичето, когато погледнеш в празните зеници на вечността, това те кара да се размърдаш“, усмихна се старецът. После, спомняйки си повдигнатите й вежди — два бели лъча върху мрачното й изцапано лице, прехапаната й устна, разчорлените й сламеноруси коси, той се усмихна още веднъж.

На пазара на следващия ден щеше да му се наложи да намери и някои други неща, помисли си Омир, докато неусетно се унасяше в сън.

 

 

Нощта на „Павелецка“ винаги е неспокойна. Вонящите факли хвърлят отблясъци върху окадените мраморни стени, тунелите дишат неравно, застаналите в началото на ескалатора хора разговарят едва чуто. Станцията се престорва на мъртва, надявайки се, че хищните твари от повърхността няма да се полакомят за мърша.

Но понякога най-любопитните от гадините намират стигащата далеч надолу дупка, подушват я, долавят миризмата на пот, чуват биенето на сърцата, усещат струящата по вените кръв. И започват да се спускат надолу.

Омир най-накрая задряма и разтревожените гласове от другия край на перона започнаха да проникват в съзнанието му мъчно, изкривено. Но в този момент изгърмя картечница, изтръгвайки го от маранята на дрямката. Старецът скочи, опулил очи, и заопипва пода на дрезината в търсене на оръжието си.

Към оглушителното тракане на картечницата се присъединиха няколко автомата едновременно, тревогата във виковете на патрулните се смени със същински ужас. По каквото и да стреляха сега там с всичките си оръжия, не му причиняваха ни най-малка вреда. Вече не се чуваше съгласуван огън по движеща се цел, а безпорядъчната стрелба на хора, опитващи се да спасят собствената си кожа.

Автоматът се намери, но Омир изобщо не можеше да се реши да влезе в залата. Стигна му воля единствено да се противопостави на изкушението да запали двигателя и да се омете надалеч — все едно къде. Без да напуска дрезината, той изпъна шия, опитвайки се да огледа арената на битката през решетката на колоните.

Виковете и стрелбата на отбраняващите станцията патрулни бяха прекъснати от разтърсващо врещене, звучащо от неочаквано близко разстояние. Картечницата се задави, някой закрещя ужасяващо и млъкна така внезапно, сякаш са му откъснали главата. Отново се чу автоматична стрелба, но вече по-рядка, конвулсивна. Вопълът се повтори — сякаш малко по-отдалеч… И изведнъж отговориха на този вопъл — някъде съвсем близо до дрезината.

Омир преброи до десет и с треперещи ръце пусна двигателя.

„Сега спътниците ми ще се върнат и ще можем да потеглим веднага; правя го заради тях, не заради себе си…“

Дрезината завибрира, започна да пуши, нагрявайки се, и в този момент между колоните с невероятна скорост се мярна нещо… Беше размазано и изскочи извън полезрението на стареца, преди съзнанието му да успее да регистрира образа.

Омир се вкопчи в ръчката, сложи крак върху педала на газта и си пое дълбоко дъх. Ако не се появяха до десет секунди, щеше да зареже всичко и… И без сам да разбира защо прави това, пристъпи върху перона, насочил напред непотребния автомат. Просто за да се увери, че вече не може да помогне на никой от своите хора.

Подаде се иззад колоната и надникна в главната зала.

Прииска му се да закрещи, но не му достигаше въздух.

* * *

Саша винаги бе знаела, че светът не се ограничава с двете станции, на които беше живяла, но никога не си бе представяла, че извън техните предели може да е толкова прекрасно. „Коломенска“ — плоска и унила — все пак й изглеждаше уютен и познат до най-малките подробности дом. „Автозаводска“ — горделива и просторна, но студена — се беше отрекла от нея и баща й, беше ги отхвърлила и девойката не можеше да забрави това.

Отношенията й с „Павелецка“ обаче можеха да започнат на чисто и с всяка прекарана тук минута Саша копнееше да се влюби в тази станция. В нейните леки разклонени колони, в огромните, призоваващи я арки, в този благороден мрамор с фини венички, каращи стената да прилича на нечия нежна кожа… „Коломенска“ беше мизерна, „Автозаводска“ — твърде сурова, а тази станция сякаш бе строена от жена — игрива и лекомислена. „Павелецка“ не искаше да забравя за някогашната си красота дори и десетилетия по-късно.

„Хората, които живеят тук, не могат да бъдат жестоки и зли“, мислеше си Саша. Нима за нея и баща й е било достатъчно да преодолеят само една враждебна станция, за да се озоват в тази вълшебна страна? Нима е било достатъчно той да преживее само още един ден, за да избяга от каторгата и отново да стане свободен? Тя щеше да успее да придума бръснатия да ги вземе и двамата…

В далечината трепкаше разпаленият от патрулните огън, лъчът на прожектора обхождаше високия таван, но на Саша не й се ходеше там. Колко години й се беше струвало, че веднага щом се откъсне от „Коломенска“ и срещне други хора, ще съумее да бъде щастлива! Но сега й бе необходим само един човек — за да сподели с него възторга и удивлението си, че светът се оказа наистина с една трета по-голям, надеждата си, че все още всичко може да се оправи. А самата Саша навярно не беше нужна на никого, каквото и да внушаваше на себе си и на стареца.

И девойката тръгна в противоположната посока, там, където в десния тунел наполовина бе потънала мотриса с разбити стъкла и разтворени врати. Влезе вътре и изследва първия, втория и третия вагон, прескачайки процепите между тях. В последния намери по чудо оцелял диван и легна на него. Огледа се и се опита да си представи, че влакът всеки момент ще тръгне и ще я понесе нататък, към нови станции — светли, кънтящи от хорски гласове. Но не й достигаше нито вяра, нито фантазия, за да помръдне от мястото им тоновете железни отпадъци. С нейния велосипед всичко беше много по-просто.

 

 

Не успя да се скрие — до нея през вагоните достигна шумът от избухналата на „Павелецка“ битка.

Отново?!

Тя стъпи на пода и стремително хукна обратно към станцията — към това единствено място, където все още би могла да направи нещо.

* * *

Навсякъде имаше разкъсани тела на патрулни — и при стъклената будка със застинал прожектор, и в тлеещия огън, и насред залата. Бойците вече бяха прекратили съпротивата и бягаха към убежището в прехода, но гибелта ги застигна насред пътя.

Над един от труповете се беше навела зловеща, неестествена фигура. От такова разстояние не се различаваше добре, но Омир видя гладка бяла кожа, потрепваща могъща грива, нетърпеливо пристъпващи крака с прекалено много свивки.

Сражението беше загубено. Къде се намираше Хънтър? Старецът отново подаде глава и застина… На десетина крачки, подавайки се иззад колоната точно толкова, колкото и Омир, сякаш дразнейки го или играейки си с него, от височина повече от два метра към стареца гледаше кошмарна муцуна. По увисналата долна устна се процеждаха червени капки, тежката челюст непрестанно се движеше, дъвчейки зловеща хапка, мястото под скосеното чело беше абсолютно празно; но явно липсата на очи изобщо не пречеше на тварите да се придвижват и да нападат.

Омир отскочи, натискайки спусъка — автоматът мълчеше. Химерата нададе продължителен зашеметяващ вопъл и скочи насред залата. Старецът задърпа заялия затвор, осъзнавайки, че няма да успее…

Но внезапно чудовището изгуби всякакъв интерес към него; сега вниманието му беше приковано в края на платформата. Омир рязко се обърна, проследявайки слепия поглед, и сърцето му се разтуптя.

Там, уплашено озъртайки се, стоеше Саша.

— Бягай! — закрещя Омир и викът му премина в раздиращо гърлото хриптене.

Бялата химера скочи напред, прелетя няколко метра и се озова право пред девойката. Момичето извади нож, годен само за готвене, и го размаха. В отговор тварта стрелна към нея една от предните си лапи и девойката рухна на земята, а ножът отлетя на няколко крачки.

Старецът вече беше на дрезината. Но сега той дори не помисляше за бягство. Пъхтейки, обръщаше картечницата, стараейки се да хване в паяжината на прицела танцуващия, лишен от окосмяване силует. Не се получаваше: чудовището бе прекалено близо до момичето. На Омир му хрумна, че гадината се забавлява. Одеве за броени минути беше разкъсала патрулните, които представляваха поне някаква опасност, а сега създанието си играеше, притискайки в ъгъла две немощни същества, като не бързаше да ги довърши.

Ето, гадината се наведе над Саша, закривайки я от стареца… Свежа плячка?

И в този момент чудовището се дръпна, отскочи, задраска с нокти по цъфналото върху гърба му петно и се обърна.

Стъпвайки несигурно, протегнал автомата с едната си ръка, срещу него вървеше Хънтър. Другата му ръка бе увиснала покрай тялото и си личеше какво усилие му коства всяка крачка.

Бригадирът изстреля нов откос по чудовището, ала то се оказа удивително жизнено — само се олюля, но веднага си възвърна равновесието и се хвърли напред. Патроните секнаха, Хънтър се изви мълниеносно и посрещна туловището на звяра с насочено мачете. Химерата рухна и смачка бригадира под себе си. Чу се пукане на кости.

Сякаш за да убие и последната надежда, се приближи и втора твар. Застина над конвулсивно треперещото тяло на своя събрат, одраска с нокът бялата кожа, сякаш опитвайки се да го разбуди, после бавно обърна безоката си физиономия към стареца…

И Омир не пропусна своя шанс. Едрокалибрените патрони разкъсаха торса на химерата, разбиха черепа й и след като я повалиха, продължиха да разбиват мраморните плочи под гърба й. Старецът не успя да се овладее веднага и да освободи спусъка от конвулсивно стиснатите си пръсти.

После той затвори очи, свали респиратора си и вдиша от студения въздух, пропит с ръждивия мирис на свежа кръв. Всички герои бяха повалени, той бе останал сам на полесражението.

Книгата му беше завършила, без да успее да започне.