Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (4)

Глава трета
След живота

Омир си рече, че ще запомни за цял живот погледа на патрулния, който се прощаваше с тях на последния северен мост. По този начин се гледа тялото на паднал герой, когато почетният караул със залп му отдава последна почест: с възхищение и тъга. Сбогувайки се завинаги.

Такива погледи не са предназначени за живите. Омир се почувства така, сякаш се е изкатерил по гърчеща се въжена стълбичка до кабината на малък, неспособен да се приземява самолет, превърнат от коварните японски конструктори в адска машина. Соленият вятър шляпа лъчистото имперско знаме, по пистата се суетят механици, бучат съживените мотори, а дебел генерал, в чийто мазен поглед искри самурайска завист, притиска пръсти към козирката си…

— Нещо много си на кеф, а? — навъсено се обърна към замечтания старец Ахмед.

За разлика от Омир той не се стремеше да разузнае пръв какво става на „Серпуховска“. На перона беше останала мълчаливата му жена, хванала с лявата си ръка по-голямото дете, а с дясната предпазливо притиснала към гърдите си мяукащ вързоп.

— Това е като да се изправиш в цял ръст и да предприемеш психическа атака, с гърди срещу картечниците. Един такъв отчаян порив. Очаква ни смъртоносен огън… — опита се да обясни Омир.

— Тези твои атаки неслучайно са ги нарекли така — промърмори Ахмед, поглеждайки назад, към малкото светло петънце в дъното на тунела. — Точно заради такива психари като тебе. Нормален човек няма да тръгне доброволно срещу картечница. Такива подвизи на никого не са притрябвали.

— Разбираш ли каква е работата… — отговори старецът след кратка пауза. — Когато усетиш, че времето ти наближава, се замисляш: успях ли да направя нещо? Ще ме запомнят ли?

— Относно теб — не съм сигурен. А аз имам деца. Те със сигурност няма да ме забравят… Или поне по-големият — добави тежко Ахмед след моментно забавяне.

Засегнатият Омир искаше да отговори язвително, но последните думи на Ахмед го накараха да забрави за войнственото си настроение. Наистина — лесно му беше на него, старият, бездетният, да рискува кожата си, а на младежа до него му предстоеше прекалено дълъг живот, за да мечтае за безсмъртие.

Зад тях остана последният фенер — стъклен буркан с лампа във вътрешността му, обгърната от арматурна решетка и препълнена с обгорели мухи и крилати хлебарки. Хитиновата маса едва забележимо мърдаше: някои от насекомите все още бяха живи и се опитваха да изпълзят, като недоубити осъдени на смърт, хвърлени в общия ров заедно с останалите разстреляни.

Омир неволно се задържа за миг при треперещото, умиращо петънце слаба жълта светлина, която изтръгваше от себе си тази лампа гробница. Пое си въздух и се потопи подир останалите в непрогледния мрак, разлял се от границите на „Севастополска“ до самите подстъпи на „Тулска“. Ако, разбира се, тази станция все още съществуваше.

* * *

Навъсената жена с двете деца, която сякаш беше враснала в гранитните плочи на пода, не беше сама на опустялата платформа. Малко по-надалеч, изпровождайки с поглед отдалечаващата се група, бе застинал едноок дебелак с широки рамене, а на крачка зад гърба му тихо говореше с ординареца си прегърбен старец с войнишко яке.

— Остава ни само да чакаме — обобщи Истомин, разсеяно местейки угасналата си цигара от едното крайче на устата си до другото.

— Ти чакай, а аз ще се заема със своите си неща — отговори упорито полковникът.

— Казвам ти, това беше Андрей. Старшият на последните трима, които изпратихме. — Владимир Иванович отново се вслушваше в гласа на телефонната слушалка, който натрапчиво продължаваше да звучи в главата му.

— И сега какво? Може да са го накарали да каже това чрез изтезания. На специалистите са им известни най-различни начини — вдигна вежди старецът.

— Не изглежда да е така — замислено поклати глава началникът. — Да беше чул по какъв начин го казва. Там става нещо друго, нещо необяснимо. Няма да се справим с кавалерийска атака…

— Мога да ти дам обяснение на бърза ръка — увери го Денис Михайлович. — „Тулска“ е превзета от бандити. Устроили са засада, някои от нашите са убили, други са взели за заложници. Не прекъсват електричеството, защото и самите те го ползват, а и не искат да нервират Ханза. Но са прекъснали телефона. Каква е тази история с телефон, който ту работи, ту не работи?

— Гласът му беше един такъв… — продължаваше да си повтаря своето Истомин, сякаш изобщо не го слушаше.

— Какъв е бил гласът му?! — избухна полковникът, карайки ординареца деликатно да отстъпи на няколко крачки. — И твоят ще стане същият, като ти мушнат карфици под ноктите! А с помощта на шлосерски клещи може и за цял живот да ти превърнат баса във фалцет!

На него вече всичко му беше ясно — направил бе своя избор. Отървал се от съмненията, той отново се чувстваше в свои води и оръжието само се набутваше в ръката му, каквото и да мрънкаше Истомин.

Началникът на станцията не бързаше с отговора, позволявайки на вбесения полковник да изпусне парата.

— Ще почакаме — каза той най-накрая примирително, но твърдо.

— Два дни. — Старецът скръсти ръце на гърдите си.

— Два дни — кимна Истомин.

Полковникът се завъртя на пети и се понесе към казармата. Нямаше намерение да губи скъпоценни часове. Командирите на ударните отряди вече цял час го чакаха в щаба, настанени от двете страни на дъсчена маса. Пустееха само двата стола, сложени откъм тясната страна — неговият и на Истомин. Но този път щеше да се наложи да започнат без ръководството.

 

 

Началникът на станцията не обърна внимание на тръгването на Денис Михайлович.

— Брей, как ни се смениха ролите, а? — каза Истомин, неясно дали на него или на самия себе си.

Обърна се, без да дочака отговор, натъкна се на сконфузения поглед на ординареца, махна с ръка, освобождавайки го.

„Не мога да го позная полковника. До вчера категорично отказваше да отдели дори един излишен боец — мислеше началникът. — Нещо усеща това старо куче. Но този негов нюх дали не го подвежда?“

Усетът на самия Истомин пък подсказваше нещо друго: да се притаи. Да чака. Странното позвъняване само засили лошото му предчувствие, че на „Тулска“ тежката им пехота щеше да се изправи лице в лице с тайнствен, непобедим противник.

Владимир Иванович порови из джобовете си, намери запалката си, щракна я. И докато над главата му се виеха накъсани кръгчета дим, той не се помръдваше от мястото си и не откъсваше поглед от тъмната яма на тунела, хипнотизиран от гледката като заек пред питон.

След като допуши цигарата си, той отново поклати глава и тръгна към стаята си. Ординарецът излезе от сенките и го последва на почтително разстояние.

* * *

Глухо изщракване — и ръбестите сводове на тунела се озариха на поне петдесет метра напред. Фенерът на Хънтър по размерите и мощността си приличаше повече на прожектор. Омир въздъхна безшумно — през последните минути не можеше да се отърве от глупавото си хрумване, че бригадирът няма да поиска да запали светлина, понеже очите му така и така могат да се справят и без нея.

С навлизането си в тъмния участък Хънтър започна все по-малко да прилича на човек. Движенията, му придобиха животинска грация и устрем. Комай палеше фенера само заради спътниците си, докато самият той се осланяше повече на други сетива. Често сваляше шлема си, обръщаше ухо към тунела и се вслушваше, и дори — което засили подозренията на Омир — от време на време застиваше, за да подуши ръждивия въздух.

Плъзгаше се безшумно на няколко крачки напред и не се обръщаше към останалите, сякаш забравил за съществуването им. Ахмед, който бе дежурил рядко на южната застава и не беше свикнал със странностите на бригадира, с недоумение побутваше стареца в хълбока — какво му има на тоя? Омир само разперваше ръце — нима това може да се обясни с две думи?

Защо изобщо му бяха притрябвали те двамата? Хънтър, изглежда, се чувстваше в тукашните тунели доста по-уверено от Омир, на когото уж бе отредил ролята на туземец водач. А старецът, ако някой го попиташе, би могъл да разкаже доста работи за тукашните места — и небивалици, и истина, понякога много по-страшна и необичайна, отколкото най-невероятните истории на скучаещите около самотния лагерен огън патрулни.

В главата си Омир държеше своя собствена карта на метрото — не като тази на Истомин. Там, където върху картата на началника на станцията зееше пустота, Омир запълваше със свои собствени означения и пояснения цялото свободно пространство. Вертикални шахти, достъпни служебни помещения или такива, до които достъпът е бил спрян, паяжина от проходи, свързващи линиите. На неговата схема между „Чертановска“ и „Южна“ — през една станция надолу от „Севастополска“ — имаше множество разклонения от линията, водещи към гигантското метродепо „Варшавско“, оплетено от жилите на десетки тунели утайници без изход. За Омир, с неговия свещен трепет пред мотрисите, депото беше мрачно и мистично място, нещо като гробище на слонове. Старецът би могъл да говори с часове за него — стига да се намереха слушатели, готови да му повярват.

Омир смяташе участъка „Севастополска“ — „Нахимовски“ за доста сложен. Правилата за безопасност и просто здравият разум изискваха пътниците да се придържат заедно, да се придвижват бавно и предпазливо, да изследват грижливо стените и пода пред себе си. И дори в този участък, където всички люкове и пукнатини бяха трикратно зазидани и пломбирани от севастополските инженерни бригади, в никакъв случай не биваше да оставят тила си без защита.

Разпореният от лъча на фенера мрак се слепваше веднага зад гърбовете им, ехото на крачките им се накъсваше, отразявайки се от преградите на неизброимите тюбинги, и някъде далеч тъжно подпяваше уловеният във вентилационните кладенци вятър. Отгоре падаха едри еластични капки, събирали се бавно в процепите на тавана — може и да бяха просто вода, но Омир се стараеше да ги избягва. За всеки случай.

* * *

В отдавнашните времена, когато разрастващият се на повърхността град чудовище живееше трескавия си живот, а метрото все още изглеждаше на неспокойните граждани просто като бездушна транспортна система, още тогава младият Омир, когото всички наричаха просто Коля, бродеше по участъците с фенер и желязна кутия с инструменти.

За обикновените простосмъртни пътят нататък беше забранен, на тях им се полагаха само петдесетина изчистени до блясък мраморни зали и облепени с шарени реклами тесни вагони. Прекарвайки всекидневно по два-три часа в бучащите и поклащащи се мотриси, милиони хора не съзнаваха, че им се позволява да видят само една десета от неимоверно огромното царство, ширнало се под земята. И за да не се замислят за истинските му размери, за това, накъде водят незабележимите врати и железните прегради, тъмните странични разклонения на тунелите и затворените за вечен ремонт проходи, отвличаха вниманието им с блестящи до дразнене в очите картини, предизвикателни глупави лозунги и механични гласове на рекламни обяви, които не позволяваха на хората да се отпуснат дори когато са на ескалаторите. Във всеки случай така му се струваше на младия Коля, след като започна да прониква в тайните на тази държава в държавата.

Лекомислената многоцветна схема на метрото, висяща във вагоните, беше предназначена да убеждава любопитните, че пред тях се намира един изключително цивилен обект. Но в действителност забавно оцветените линии бяха обвити от невидимите разклонения на тайни тунели, по чиито тежки гроздове висяха военни и правителствени бункери, а участъците се съединяваха с мрежа от катакомби, изкопани под града още от езичниците.

През юношеските години на Коля, когато страната му беше прекалено бедна, за да се състезава с останалите по сила и амбиции, а денят на Страшния съд изглеждаше безкрайно далечен, в направените в очакването му бункери и убежища се трупаше прах. Но заедно с парите се върна и някогашното високомерие, а подир него — и недоброжелателите. Многотонните, доста ръждясали чугунени врати бяха отворени със скърцане, запасите от продоволствия и медикаменти бяха обновени, а въздушните и водните филтри — приведени в готовност.

Тъкмо навреме.

 

 

Постъпването на работа в метрото за него, родения в друг град бедняк, беше като приемане в масонска ложа. От отритнат безработен той се превръщаше в член на могъща организация, заплащаща щедро скромните услуги, които можеше да й окаже, и обещаваща да го приобщи към съкровените тайни на мирозданието. Заплатата му се стори доста съблазнителна, а към бъдещия кантонер нямаше почти никакви специални изисквания.

Не веднага, постепенно, от неохотните обяснения на новите си колеги започна да осъзнава защо метрополитенът е принуден да примамва сътрудници с високи заплати и надбавки за вреден труд. Работата не беше в напрегнатия график, нито пък в доброволното отказване от дневната светлина. Не, ставаше въпрос за съвсем различен вид опасности.

Като скептично настроен човек, той не вярваше в непрестанните мрачни слухове за необясними събития. Но веднъж от обхода на къс задънен участък не се върна негов приятел. Кой знае защо, изобщо не организираха издирване — началникът на смяната обречено махна с ръка, — а подир приятеля му пак така безследно изчезнаха и всички документи, потвърждаващи, че той някога е работил в метрото. Коля беше единственият, който заради младостта и наивността си изобщо не можа да се примири с неговото изчезване. Най-накрая един от преките му началници, оглеждайки се плашливо, му съобщи, че приятеля му „са го взели“. Така че Омир, повече от всеки друг, беше наясно, че в московските подземия са се случвали лоши неща и дълго преди мегаполисът да загине, обгорен от диханието на Армагедон…

След загубата на приятеля и вследствие допира до забранени знания бе редно и Коля да се изплаши и да избяга, да зареже тази работа и да си намери друга. Но се получи така, че с течение на времето неговият брак по сметка с метрото прерасна в страстен роман. Преситил се от разходките пеша из тунелите, той премина през обреда на повишението му в помощник-машинист, чрез което се издигна в сложната йерархия на метрополитена.

И колкото по-отблизо се запознаваше с това ново чудо на света, с този будещ носталгия по античността лабиринт, с този безстопанствен циклопски град, с това отражение на първообраза му в червеникавокафявата московска почва, толкова по-дълбоко и самоотвержено се влюбваше в него. Този създаден от човешки ръце Тартар^[1] беше безспорно достоен за поезията на истинския Омир или в най-лошия случай — за летящото перо на Суифт, който би видял в него идея, по-силна от Лапута… Но негов таен обожател и неумел певец стана само Коля. Николай Иванович Николаев. Смешно.

Дори и да е възможно да обичаш Господарката на Медната планина^[2], как може да обичаш самата Медна планина?! Обаче тази любов, оказала се взаимна, в точния момент отне семейството на Коля, но му спаси живота.

* * *

Хънтър се закова на място толкова внезапно, че Омир, заровил се в пухения дюшек на спомените, не успя да се измъкне обратно навреме и се вряза в гърба на бригадира. Хънтър отхвърли стареца от себе си, без да издаде нито звук, и отново застина, навел глава и обърнал към тунела обезобразеното си ухо. Сякаш бе прилеп, той прихващаше някакви доловими само за него вълни и с тяхна помощ чертаеше в ума си картината на заобикалящото ги пространство.

Омир надуши мириса на „Нахимовски проспект“ — мирис, който беше невъзможно да се сбърка с нищо. Бързо бяха стигнали… Дано да не се наложеше да плащат за лекия път дотук. Сякаш дочул мислите му, Ахмед свали автомата от рамото си и щракна с предпазителя.

— Кой е там? — внезапно избуча Хънтър, обръщайки се към стареца.

Омир се усмихна мислено: кой знае кого е довел дяволът тук. Широко отворените врати на „Нахимовски“ засмукваха като водовъртеж най-различни твари. Но тази станция си имаше и постоянни обитатели. Макар и да ги смятаха за безопасни, старецът изпитваше особено чувство към тях — лепкава смесица от страх и погнуса.

— Дребни… Без коса… — опита да ги опише бригадирът и това беше достатъчно за Омир: точно те бяха.

— Трупоядците — изрече тихо той.

От „Севастополска“ до „Тулска“, а може би и в други краища на метрото, тази шаблонна ругатня имаше друго, ново значение. Буквално.

— Хищници ли са? — попита Хънтър.

— Не, ядат мърша — отговори неуверено старецът.

Тези отвратителни създания, приличащи едновременно на паяци и на примати, не рискуваха да нападат открито хората и се хранеха с трупове, които домъкваха от повърхността на обитаваната от тях станция. На „Нахимовски“ се беше настанила голяма глутница от тези същества и всички околни тунели бяха пропити от сладникаво-отвратителната миризма на разложение. На самия Проспект гъстата смрад предизвикваше световъртеж, мнозина не издържаха и заради това си нахлузваха противогазите още на подстъпите.

Омир, помнещ превъзходно тази особеност на „Нахимовски“, припряно измъкна от походната си торба намордника на респиратора и си го сложи. Ахмед, който се беше приготвил за пътуването на бърза ръка, го погледна със завист и прикри лицето си с ръкав: носещите се откъм станцията изпарения постепенно ги обгръщаха, побутвайки ги, гонейки ги от местата им.

Хънтър сякаш не усещаше нищо.

— Нещо отровно? Спори? — уточни той, обръщайки се към Омир.

— Само вонята — измуча спътникът му и се намръщи.

Хънтър изгледа изпитателно стареца, сякаш опитвайки се да определи дали онзи не му се подиграва, после сви широките си рамене.

— Нищо особено — каза той и се извърна.

Хвана късия си автомат по-удобно, направи знак на двамата да го последват и тръгна нататък, пристъпвайки меко. След още петдесетина крачки към чудовищната миризма се добави и бърз, неразбираем шепот. Омир изтри от челото си обилно избилата пот и се опита да успокои галопиращото си сърце. Вече бяха съвсем близо.

Най-накрая лъчът напипа нещо… Изтри мрака от сляпо вторачилите се в нищото разбити фарове, от прашните предни стъкла, от упорито нежелаещия да ръждясва син корпус… Пред тримата се намираше първият вагон на мотриса, която като гигантска тапа беше запушила гърлото на тунела.

Влакът беше отдавна и безнадеждно мъртъв, но всеки път при вида му на Омир му се искаше като на малко дете да се качи в опустошената кабина на машиниста, да погали клавишите на панела за управление, да затвори очи и да си представи, че отново се носи на пълна скорост по тунелите, увлякъл след себе си гирлянда от яркоосветени вагони, пълни с хора — четящи, дремещи, зяпащи рекламите или опитващи се да разговарят, надвиквайки шума на двигателите…

 

 

„В случай на подаване на сигнал «Атом» се придвижете към най-близката станция, там станете и отворете вратите. Съдействайте на силите на гражданската отбрана и армията при евакуирането на пострадалите и херметизирането на станциите на метрополитена…“

Инструкциите за това какво трябва да правят машинистите в деня на Страшния съд бяха прости и ясни. И бяха изпълнени навсякъде, където това се бе оказало възможно. Повечето композиции, застинали при платформите на станциите, бяха потънали в летаргичен сън и постепенно бяха разграбени за резервни части от жителите на метрото, на които вместо обещаните няколко седмици им се беше наложило да останат в това убежище цяла вечност.

На някои места ги бяха запазили и заселили, но на Омир, който винаги бе виждал в мотрисите някаква одушевена същност, това му се струваше кощунство — все едно да направи чучело от трупа на любимата си котка. На местата, негодни за обитаване — като „Нахимовски проспект“, — композициите си стояха, оглозгани от времето и вандалите, но все още цели.

Омир изобщо не можеше да откъсне поглед от вагона, а в ушите му, като заглушаваше шумоленето и съскането, все по-гръмко звучащи откъм станцията, виеше призрачна сирена за тревога, предавайки никога нечутия до онзи ден сигнал: един дълъг и два кратки интервала — „Атом“!

… Протяжно скърцане на спирачките и объркано обръщение към вагоните: „Уважаеми пътници, по технически причини мотрисата не може да продължи нататък“… Нито мънкащият в микрофона машинист, нито самият Омир, неговият помощник, не могат все още да осъзнаят каква безизходност навяват тези стандартни за ситуацията думи.

Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите. По инструкция вратите трябва да се залостят не по-късно от шест минути след подаването на сигнала за тревога, независимо от това колко хора са останали от другата страна на живота. Същата инструкция препоръчва да се стреля по всеки, който възпрепятства затварянето.

Ще бъде ли способно сержантчето, охраняващо станцията от бездомните и пияните, да стреля в корема на мъжа, опитващ се да задържи огромната желязна грамада, за да успее да дотича съпругата му, счупила тока на обувката си? Дали застаналата до бариерата безцеремонна лелка с униформена шапка, която през целия си трийсетгодишен стаж в метрото е усъвършенствала само две изкуства — да не пуска хората и да надува свирката, — ще съумее да не пропусне задъхващ се старец с вехта лента ордени? Инструкцията отреждаше само шест минути за превръщането на хората в механизми. Или в чудовища.

… Писъци на жени и възмутени викове на мъже, панически детски ридания. Пистолетни изстрели и грохот от автоматични откоси. Звучащи от всеки високоговорител призиви да се запази спокойствие, прочетени от безстрастен металически глас; гласът е на запис, защото нито един човек, осъзнаващ какво се случва, не би могъл да се овладее и да каже такова нещо просто така… Равнодушно. „Не се поддавайте на паниката“… Плач, молби…

Отново стрелба.

И точно шест минути след тревогата, минута преди Армагедон — погребалното звънтене на спускащите се секции на херметични врати. Отчетливо щракане на ключалките. Тишина.

Като в гробница.

… Наложи се да заобикалят вагона покрай стената — машинистът бе натиснал спирачките прекалено късно. Може би се беше разсеял от случващото се в момента на перона… Качиха се горе по чугунена стълбичка и след миг вече стояха в невероятно просторна зала. Никакви колони, само полукръгъл свод с яйцевидни вдлъбнатини под осветителните тела. Огромен свод, обхващащ и платформата, и двете линии заедно със стоящите на тях мотриси. Невероятно изящество на конструкцията — простичка, лека, лаконична… Стига да не гледаш надолу, в краката си, или пред себе си.

И да не виждаш онова, в което се е превърнала станцията сега. Това гротескно гробище, където не може да се постигне покой, тези зловещи редици от оглозгани скелети, гниещи трупове и късове от нечии туловища. Отвратителните създания алчно мъкнеха тук всичко, което успяваха да докопат в пределите на обширните си владения — повече, отколкото можеха да изядат наведнъж. Трупаха запаси. Тези запаси гниеха и се разлагаха, но въпреки това съществата продължаваха да ги влачат, без да спират.

Купищата мъртво месо противоестествено шаваха, сякаш дишаха, и отвсякъде наоколо се разнасяше противен стържещ звук. Лъчът улови една от странните фигури: дълги възлести крайници, сбръчкана, увиснала, покрита с гънки сива кожа, лишена от окосмяване… Мътните очи са опулени, огромните ушни раковини се движат, живеят свой живот.

Съществото издаде прегракнал звук и бавно се затича в тръс към отворената врата на вагона, използвайки и четирите си крака-ръце. От останалите купчини също толкова лениво започнаха да излизат други трупоядци, като недоволно сумтяха и хълцаха, зъбейки се на пътниците.

В изправено положение те едва достигаха до гърдите дори на ниския Омир, при това той прекрасно знаеше, че плашливите твари не биха нападнали силен, здрав човек. Но ирационалният ужас пред тези създания извираше от нощните кошмари на Омир; в тези свои сънища той, изнемощял и изоставен, лежеше сам в запустялата станция, а гадините се примъкваха все по-близо. Както акулите в океана от километри усещат мириса на капка кръв, така и тези същества чувстваха приближаващата се чужда смърт и бързаха да я регистрират.

„Старчески страхове“, казваше си презрително Омир, който навремето беше изчел доста учебници по приложна психология. Обаче това не помагаше.

Трупоядците не се страхуваха от хората. На „Севастополска“ биха сметнали за престъпно разточителство хабенето на патрони за отблъскващите, но като че ли безвредни консуматори на мърша. Преминаващите покрай станцията кервани се стараеха да не им обръщат внимание, макар и понякога трупоядците да се държаха предизвикателно.

Тук се беше наплодило огромно множество от тях и докато тримата пътници навлизаха все по-навътре в станцията, с противно хрущене, мачкайки с ботуши разхвърляните по пода нечии дребни костици, все нови и нови твари неохотно се откъсваха от пиршеството и се разбягваха по укритията си. Леговищата им бяха разположени в мотрисите и заради това Омир ги мразеше още повече.

Херметичната порта на „Нахимовски проспект“ бе отворена. Смяташе се, че ако човек премине бързо покрай Проспекта, дозата облъчване няма да е голяма и няма да застраши здравето му, но беше забранено да се спира тук. По някаква случайност и двете мотриси бяха относително добре запазени — стъклата бяха цели, през отворите на вратите се виждаха зацапаните седалки, синята боя от железния корпус нямаше намерение да избелява.

Насред залата се извисяваше истинска могила, направена от преплетените скелети на незнайни създания. Когато се изравни с нея, Хънтър изведнъж спря. Ахмед и Омир се спогледаха тревожно, опитвайки се да определят откъде може да идва опасността. Но причината за забавянето се оказа друга.

В подножието на могилата, хрупайки и ръмжейки, двама дребни трупоядци с апетит оглозгваха кучешки скелет. Не понечиха да се скрият — или, твърде увлечени от трапезата, не бяха обърнали внимание на сигналите на събратята си, или не бяха успели да се преборят с лакомията си.

Примижали пред срязващата светлина на фенера на бригадира, те, без да спират да дъвчат, започнаха бавно да отстъпват към най-близкия вагон, но изведнъж един след друг се катурнаха и рухнаха на пода с глух удар, като чували с карантия.

Омир погледна изумено Хънтър, който прибираше в кобура под мишницата си тежкия армейски пистолет, цевта бе удължена с цилиндър на заглушител. Лицето на бригадира остана непроницаемо и безжизнено, както обикновено.

— Сигурно са били много гладни — промърмори Ахмед под нос, разглеждайки с интерес и погнуса локвите, в които от раздробените черепи на убитите твари изтичаше тъмна течност.

— Аз също съм — внезапно изрече неразбираемо командирът, карайки Омир да потръпне.

Без да се обръща към спътниците си, Хънтър продължи да крачи напред, а на стареца му се стори, че отново чува утихналото допреди миг лакомо ръмжене. С какво усилие всеки път самият той надделяваше над съблазънта да пусне по някой куршум в тези гадини! Баеше си разумни, успокояващи приказки и в края на краищата надделяваше над изкушението, доказвайки си, че е зрял човек, че умее да обуздава кошмарите си и не допуска те да го карат да полудява. Ала Хънтър очевидно нямаше никакво намерение да се бори с импулсите си. Правеше каквото си пожелаеше.

Но що за желания бяха това?

 

 

Нечуваната гибел на двамина от стадото разтърси останалите трупоядци. Усетили прясна смърт, дори най-смелите и най-ленивите от тях се махнаха от перона, тихичко и хрипкаво скимтейки. Натъпкаха се в двете мотриси, струпаха се на вратите и прозорците на вагоните и притихнаха.

Тварите не проявяваха злоба или желание да отмъстят, да отразят нападението. Достатъчно беше отрядът да напусне станцията и те незабавно щяха да изядат убитите си събратя. „Агресията е присъща на ловците — помисли си Омир. — Тези, които се хранят с мърша, не се нуждаят от нея, както нямат и необходимост да убиват. Всичко живо рано или късно умира само. Когато умре, то така или иначе ще стане тяхна храна. Необходимо е просто да почакат.“

В светлината на фенера през мръсните зеленикави стъкла се виждаха прилепените към тях отвратителни муцуни, криво скроените тела, ноктестите ръце, неспокойно опипващи вътрешността на този сатанински аквариум. В абсолютно безмълвие стотиците чифтове мътни очи непрестанно следяха преминаващия през станцията отряд и главите на създанията се завъртаха в изумителен синхрон.

Въпреки приближаващия час за разплата Омир така и не успя да се накара да повярва нито в Бога, нито в дявола. Но ако Чистилището съществуваше, според стареца то би имало точно този вид. Сизиф е бил обречен да се бори с гравитацията, Тантал е бил осъден на мъката да не може да утоли жаждата си. А на последната станция на Чистилището Омир го очакваше измачканата униформа на машинист и тази чудовищна призрачна мотриса с отвратителни пътници гаргойли, подигравка на отмъстителните богове. И когато композицията потегли, ще я сполети участта, описана в една от старите легенди за метрото — тунелът ще се превърне в мьобиусова лента, в дракон, захапал опашката си. И мотрисата ще обикаля до безкрай…

 

 

Хънтър престана да се интересува от тази станция и от обитателите й. Отрядът преодоля останалата част от залата с бърза крачка: Ахмед и Омир едва успяваха да следват бригадира.

На стареца му се искаше да се обърне, да закрещи, да стреля — да подплаши тази нагла сган, да прогони тежките си мисли. Но вместо това той ситнеше подир Хънтър, навел глава и съсредоточен да не настъпи нечии гниещи останки. Ахмед също се умърлуши и потъна в мислите си. Вече никой не си и помисляше да се оглежда наоколо.

Петното светлина от фенера на Хънтър неспирно летеше насам-натам, сякаш следваше невидим акробат под купола на този зловещ цирк, но и бригадирът вече не обръщаше внимание на това, което попадаше в лъча.

А там за частица от секундата се мярнаха и моментално изчезнаха в мрака, незабелязани от никого, прясно оглозгани кости и явно човешки череп, по който все още имаше месо. Наблизо бяха захвърлени като безполезна черупка стоманена войнишка каска и бронежилетка.

Изтърканият зелен шлем бе маркиран с бял шаблонен надпис: „Севастополска“.