Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (6)

Глава пета
Спомени

Саша изтича до прозореца и го отвори, пускайки вътре свежия въздух и плахата светлина. Дървеният перваз висеше над бездънна пропаст, запълнена с нежна утринна мъгла. С първите лъчи на слънцето тя щеше да се разсее и от прозореца нямаше да се вижда само дълбокият дол, но и обраслите с борове далечни планински гънки, стелещите се между тях зелени ливади, кибритените кутийки на разхвърляните из долината дървени къщурки и гилзите на камбанариите.

Ранното утро беше нейното време. Тя предчувстваше изгрева и изпреварваше слънцето, събуждайки се половин час по-рано, за да успее да се изкачи на върха. Зад тяхната колиба — малка, но чиста до блясък, топла и уютна — нагоре по склона се виеше като змия камениста пътека, от двете страни на която имаше яркожълти цветя. Дребните камъчета под краката се плъзгаха надолу и за няколкото минути до планинския връх Саша понякога успяваше да падне няколко пъти и да ожули коленете си.

След кратък размисъл тя изтри с ръкав перваза, влажен от диханието на нощта. Беше сънувала нещо мрачно, лошо, зачеркващо целия неин настоящ безгрижен живот, но остатъците от неспокойните видения се бяха изпарили с първия допир на лекия прохладен вятър до кожата й. И сега я мързеше да си спомня какво толкова я бе разстроило в съня й. Трябваше да бърза към върха, да поздрави слънцето, а после да бърза към къщи надолу по пътечката — за да направи закуска, да събуди баща си и да подготви раницата му за из път.

А после, през целия ден, докато той ловува, Саша щеше да остане самичка и до вечеря можеше да гони тромавите водни кончета и летящите хлебарки сред цветята на поляната, жълти като линолеума във вагоните.

Тя мина на пръсти през скърцащите дъски на пода, открехна вратата и тихичко се засмя.

 

 

Вече от няколко години бащата на Саша не беше виждал толкова щастлива усмивка на лицето й и никак не му се искаше да я буди. Кракът му бе отекъл и вдървен, кръвта изобщо не искаше да спира. Говореше се, че раните от ухапвания на скитащи кучета не зарастват…

Да я повика? Но той не се беше прибирал вкъщи повече от денонощие — преди да тръгне към гаражите, реши да се отбие до един панелен термитник на разстояние два квартала от станцията, изкатери се до шестнайсетия етаж и там изгуби съзнание. През цялото това време Саша не беше мигнала — дъщеря му никога не заспиваше, докато той не се върне от „разходката“. „Нека да си отдъхне — помисли си той. — Нищо няма да ми стане.“

Искаше му се да знае какво точно сънува тя в момента. Той самият, кой знае защо, не успяваше да изпадне в забрава дори в съня си. Само много рядко подсъзнанието му отпускаше по няколко часа пребиваване в безметежната младост. Обикновено му се налагаше да скита сред познатите мъртви къщи с изтърбушени вътрешности и за хубави сънища смяташе тези, в които неочаквано му се удаваше да намери недокоснат апартамент, пълен с оцелели чудеса на техниката и с книги.

Когато заспиваше, се молеше да попадне в миналото. Мечтаеше си да се озове ако не по-надалеч, то поне във времето, когато току-що бе срещнал майката на Саша, едва двайсетгодишна, пък командваше гарнизона на станция. Станция, която тогава се струваше на всичките й жители само временен пристан, а не обща барака в каторжнически рудник, където излежават доживотна присъда.

Но вместо това се озова в по-близко минало. Във водовъртежа от събития с петгодишна давност. В деня, решил съдбата му — и което е още по-страшно, съдбата на дъщеря му. В разума си се бе примирил и с поражението си, и с изгнанието, но му беше достатъчно да задреме и сърцето му веднага започваше да иска реванш.

… Той отново стоеше пред редиците на своите бойци, държащи калашниците си пред себе си — в тази ситуация му оставаше единствено да се застреля с полагащия му се заради чина му офицерски „Макаров“. Освен двайсетината войници с автомати зад гърба му на станцията не бяха останали други верни му хора.

Тълпата шумеше, увеличаваше се, десетки ръце клатеха загражденията; нестройните викове, подчинявайки се на замахванията на невидима за него диригентска пръчка, прерастваха в хор. Засега искаха само оставката му, но след минута вече щяха да се нуждаят и от главата му.

Това не беше стихийна демонстрация, тук действаха изпратени отвън провокатори. Вече нямаше смисъл да се опитва да ги открие и да ги ликвидира един по един. Единственото, което можеше да направи сега, за да спре метежа и да задържи властта, беше да нареди да се открие огън по тълпата. Още не беше късно.

Пръстите му стискаха невидимата ръкохватка, зениците се въртяха неспокойно под подпухналите клепачи, устните се помръдваха, давайки нечути заповеди. Черната локва, в която той лежеше, се увеличаваше с всяка изминала минута — сякаш се хранеше с отиващия си живот.

* * *

— Къде са те?!

Изтръгнат от тъмното езеро на забравата, Омир започна да се дърпа като хванат на куката костур, конвулсивно поемайки си въздух и вперил объркан поглед в бригадира. Мътните грамади на сумрачните циклопи, стражите на „Нагорна“, все още се тълпяха отпреде му и протягаха към него дългите си многофалангови пръсти, способни без усилие да изтръгнат краката му или да строшат ребрата му. Те обкръжаваха стареца всеки път, когато той затвореше очи, и бавно, неохотно се разпръсваха, когато погледнеше отново.

Омир се опита да скочи, но чуждата ръка, едва стискаща рамото му, отново се превърна в стоманената кука, която го бе изтеглила от кошмара. Старецът постепенно успокои дишането си и фокусира погледа си върху изсеченото лице, върху тъмните очи, светещи с металически блясък… Хънтър! Жив? Старецът предпазливо обърна глава наляво, после надясно, страхувайки се да не открие, че отново е на омагьосаната станция.

Не, те се намираха насред пуст, чист тунел — мъглата, застлала подстъпите към „Нагорна“, почти не се виждаше оттук. Изглежда, Хънтър го беше мъкнал поне половин километър, озадачено съобрази Омир. Успокоен, той омекна и повтори за всеки случай:

— Къде са те?

— Няма ги тук. В безопасност си.

— Тези създания… Те са ме нападнали? Зашеметили са ме? — Старецът се намръщи, потривайки цицината на темето си.

— Аз те ударих. Наложи се — за да прекратя истерията ти. Можеше да ме уцелиш.

Хънтър най-накрая разтвори менгемето на пръстите си, тежко се изправи и плъзна ръка по широкия офицерски колан. На срещуположната страна на кобура със „стечкина“ беше закачен кожен калъф с неизвестно предназначение. Бригадирът щракна някакъв бутон по него и измъкна отвътре плоска медна манерка. Разклати я, отвори я и без да предложи на Омир, отпи голяма глътка. Присви очи за секунда, сякаш от удоволствие… Старецът усети лек хлад, когато видя, че лявото око на бригадира не може да се затвори дори отчасти.

— А къде е Ахмед? Какво се случи с Ахмед? — спомни си Омир и отново се разтрепери.

— Умря — отвърна равнодушно бригадирът.

— Умря… — повтори послушно след него старецът.

Когато чудовището изтръгна приятеля му от ръцете му, той разбра: никой не може да се измъкне жив от тези нокти. На Омир просто му беше провървяло, че „Нагорна“ не бе избрала него. Старецът се огледа още веднъж — не можеше да повярва толкова бързо, че Ахмед е изчезнал завинаги. Погледна дланта си — раздрана и кървяща. Не можеше да издържа. Не му стигаше въздух.

— А Ахмед знаеше, че е обречен — изрече тихичко той. — Защо взеха точно него, а не мен?

— В него имаше много живот — отговори бригадирът. — Те се хранят с човешки живот.

— Това не е справедливо — поклати глава старецът. — Той имаше малки деца, има за какво да живее! А аз съм си изпял песента…

— А ти би ли ял мъх? — отсече Хънтър, рязко изправяйки Омир на крака. — Хайде, тръгваме. Няма време.

Ситнейки подир преминалия в тръс Хънтър, старецът се чудеше как се получи така, че двамата с Ахмед се върнаха в „Нагорна“. Като хищна орхидея станцията ги беше замаяла със своите изпарения и ги бе примамила обратно към себе си. Омир можеше да се закълне, че нито веднъж не са обръщали посоката на движение. Вече беше готов да повярва в изкривяването на пространството, за което толкова обичаше да разказва на лековерните си колеги по патрул, но всичко се оказа значително по-просто. Старецът се спря и се плесна по челото: на няколкостотин метра след „Нагорна“ имаше коловоз за разминаване между левия и десния тунел. Той завиваше встрани под малък ъгъл и докато се движеха пипнешком, първо бяха излезли на паралелната линия, а после — когато стената бе изчезнала — погрешно бяха завили към станцията. „Никаква мистика“, помисли си неуверено Омир. Трябваше да си изясни още нещо обаче.

— Хей! — извика той на Хънтър. — Почакай.

Но бригадирът продължи да марширува напред, сякаш е глух, и на стареца му се наложи да ускори крачка, борейки се със задъхването. Когато се изравниха, Омир, опитвайки се да погледне Хънтър в очите, изстреля:

— Защо ни изостави?

— Аз — вас?

Старецът долови насмешка в безстрастния металически глас и прехапа устни. Наистина, нали той и Ахмед бяха избягали от станцията, оставяйки бригадира сам срещу демоните…

Когато си спомняше колко яростно и безплодно се беше сражавал Хънтър на „Нагорна“, Омир не можеше да се освободи от впечатлението, че обитателите на станцията просто не са приели битката, желана от бригадира. Дали са се уплашили? Или са усетили в него сродна душа… Старецът набра смелост — оставаше още един въпрос, най-сложният:

— Кажи, Хънтър, там, на „Нагорна“… Те защо дори не те докоснаха?

Минаха няколко тягостни минути — Омир не се осмели да настоява, — преди да получи тих, кратък и мрачен отговор:

— Погнусиха се.

* * *

Красотата ще спаси света, шегуваше се баща й.

Саша се изчервяваше и скриваше изрисувания пакет от чай в нагръдния джоб на гащеризона си. Найлоновият пакет, който, колкото и да беше странно, бе запазил остатъци от аромата на зелен чай, беше най-скъпото й съкровище. Освен това той й напомняше, че вселената не се изчерпва с безглавото туловище на тяхната станция с четирите й чуканчета тунели, закопана на дълбочина двайсет метра в града гробище Москва. А и че в нея има и магически портал, способен да пренася Саша през десетки години и хиляди километри.

В тукашния влажен климат всяка хартия шеметно повяхваше. Гниенето и плесените изяждаха не просто книгите и списанията — те унищожаваха миналото. Без изображения и хроники човешката памет щеше да се обърква и спъва като недъгав човек без патерици.

Но пакетчето беше направено от найлон, неподвластен на плесента и времето. Бащата на Саша й бе казал, че ще минат няколко хилядолетия, преди той да започне да се разлага. Значи потомците й ще могат да си го предават по наследство, мислеше си тя.

Това беше истинска картина, макар и миниатюрна. В златната рамка, също толкова ярка, колкото и в деня, в който пакетчето е слязло от конвейера, беше затворен изглед, от който на Саша й спираше дъхът. Отвесни скали, потънали в мечтателна лека мъгла, клонести борове, вкопчили се в почти вертикалните склонове, бурни водопади, стоварващи се от високото в пропастта, алено зарево от готвещото се да изгрее слънце… Саша не беше виждала нищо по-прекрасно в живота си.

Тя можеше да седи дълго, изпънала пакетчето върху дланта си, любувайки му се, и все се заглеждаше в леката утринна мъгла, обгърнала далечните планини. И макар че Саша поглъщаше всички намерени от баща й книги, преди да ги продаде за патрони, не й достигаха написаните в тези книги думи, за да опише какво точно чувства, когато гледа високите сантиметри скали и диша с игличките на нарисуваните борове. Фактът, че съществуването на този въображаем свят беше невъзможно, го правеше невероятно притегателен… Тя изпитваше сладка тъга и все предусещаше как за пръв път ще види слънцето… Постоянно се питаше: какво може да се крие зад глупавата табелчица с наименованието на марката чай? Необичайно дърво? Орлово гнездо? Прилепена към склона къщурка, в която двамата с баща й биха могли да живеят?

Именно баща й веднъж, когато Саша не беше навършила и пет годинки, й донесе това пакетче, тогава още пълно — голяма рядкост! Искаше да изуми дъщеря си с истински чай, но тя го изпи мъжествено, като лекарство. Ала найлоновата му опаковка кой знае защо наистина я порази. Тогава на баща й му се наложи да й обяснява какво е изобразено на простичката картина. Условен пейзаж на китайска планинска провинция, подходящ точно за печатане върху чаени опаковки. Но Саша и десет години по-късно го разглеждаше също толкова очаровано, колкото и в деня, в който бе получила подаръка.

А баща й смяташе, че за Саша пакетчето е жалък ерзац на целия свят.

И когато тя изпадаше в блажен транс, съзерцавайки нарисуваната надве-натри фантазия на художника неудачник, на баща й му се струваше, че дъщеря му го укорява за своя осакатен, безкръвен живот. Той винаги се опитваше да се успокои, но не успяваше да се сдържа за дълго. Безуспешно опитвайки се да скрие раздразнението си, за стотен път питаше Саша какво толкова е намерила в скъсаната чаена опаковка.

А тя, бързо криейки малкия шедьовър в джоба на гащеризона си, отговаряше неловко: „Тате… Толкова е красиво!“

* * *

Ако не беше Хънтър, който не спря повече нито за секунда до самата „Нагатинска“, Омир би изразходвал тройно повече време за този път. Той никога не би рискувал да се носи толкова самоуверено през тези тунели.

На отряда им му се наложи да плати страшна цена за транзита през „Нагорна“ — но двама от тримата се спасиха. Ако Омир и Ахмед не се бяха заблудили в мъглата, щяха да оцелеят и тримата. Цената беше не по-висока от обичайната — нито на „Нахимовски проспект“, нито на „Нагорна“ не стана нещо, което не се е случвало там по-рано.

Значи проблемът е в участъците, водещи към „Тулска“? Сега те бяха притихнали, но тишината беше напрегната, не предвещаваше нищо добро. Да, Хънтър усещаше опасността на стотици метри, знаеше какво може да очаква на станции, където никога не е бил, но дали нямаше да го предаде интуицията му по тези места — така, както бе подвела преди това десетина възможно най-опитни бойци?

Може би ключът към загадката се криеше именно в „Нагатинска“, към която се приближаваха с всяка измината крачка? Омир потисна с усилия тази мисъл и се опита да си представи какво би могло да ги очаква на станцията, която по-рано той толкова много обичаше. Старецът, който се забавляваше, колекционирайки митове, лесно можеше да си въобрази, че на „Нагатинска“ се е установило легендарното Сатанинско посолство или че са я изгризали плъхове, мигриращи в търсене на храна по собствени, недостъпни за хората тунели.

Да, ако старецът се беше озовал в тези участъци сам, щеше да се движи доста по-бавно, но в никакъв случай не би се върнал назад. За годините, прекарани на „Севастополска“, той се бе отучил да се бои от смъртта. Омир тръгна на това пътешествие добре знаейки, че то може да стане последното му приключение, и беше напълно готов да му отдаде цялото останало му време.

Само половин час след срещата с чудовищата на „Нагорна“ той вече не помнеше своя ужас. Нещо повече, когато се вслушаше в себе си, започваше да долавя на дъното на душата си неясно, плахо раздвижване — някъде там се зараждаше, или се пробуждаше, онова, което толкова бе желал и за което толкова се беше молил. Това, което търсеше в най-опасните походи, след като не можеше да го открие вкъщи.

Сега имаше много основателна причина с всички сили да отбягва смъртта. Можеше да си я позволи едва след като завършеше работата си.

 

 

Последната война беше по-яростна от всяка от предишните и затова приключи за броени дни. От времето на Втората световна война се бяха сменили три поколения, последните й ветерани бяха заспали вечния си сън и в спомените на живите не бе останал истински страх от войната. От масово безумие, лишаващо милиони хора от човешкото в тях, тя отново се беше превърнала в стандартен политически инструмент. Залозите растяха прекалено бързо, просто не достигаше време за вземането на правилните решения. Табуто върху използването на ядрени бойни глави се оказа нарушено между другото, с лека ръка — просто пушката, увиснала на стената в първо действие, все пак беше стреляла в предпоследното. И вече нямаше значение кой е натиснал сакралния бутон пръв.

Всички големи градове на Земята се превърнаха едновременно в руини и пепел. Малкото, които бяха защитени от противоракетен щит, също загинаха, макар и на вид да оставаха почти непокътнати: високата радиация, бойните отровни вещества и бактериологичното оръжие изтребиха населението им. Крехката радиовръзка, установила се между шепите оцелели, се прекъсна окончателно само след няколко години и от този момент нататък за обитателите на метрото светът свършваше след пограничните станции на обитаемите линии.

Земята, която преди това изглеждаше добре изучена и тясна, отново се превърна в онзи безбрежен океан от хаос и забрава, какъвто е била в древността.

Дребните островчета на цивилизацията едно след друго се срутваха в неговата бездна; лишен от нефт и електричество, човекът стремително подивяваше.

Настъпи епоха на безвремие.

Учените цели векове грижливо бяха възстановявали тъканта на историята от късчета намерени папируси и пергаменти, отделни части от кодекси и книги. С изобретяването на печата, с появата на вестниците това платно продължаваше да се тъче от вестникарските хроники с помощта на типографските машини. В летописите от последните два века нямаше бели петна — всеки жест и всяко междуметие на онези, които решаваха съдбата на света, грижливо се документираше. И изведнъж всички печатници по света внезапно бяха разрушени или изоставени завинаги.

Тъкачните станове на историята прекратиха работата си. В този свят без бъдеще останаха малцина, интересуващи се от история. Платът се скъса, само една тънка нишка остана цяла.

 

 

През първите няколко години след катастрофата Николай Иванович скиташе из препълнените станции, отчаяно надявайки се да открие на някоя от тях семейството си. Надеждата си отиде, но той, осиротял и изгубен, продължаваше да блуждае в тъмнината на метрополитена, без да знае с какво да се заеме в задгробния живот. Изтъканото от смисъла на съществуването му спасително кълбо на Ариадна, което би могло да му посочи верния път в безкрайния лабиринт на тунелите, се беше изплъзнало от ръцете му.

Тъгувайки по отминалите времена, той започна да събира списания, които му позволяваха да си спомни, да помечтае. Размишлявайки за това дали е било възможно да се предотврати Апокалипсисът, се увлече от хрониките и вестникарските анализи. После и самият той започна да пише по малко, като подражаваше на новинарските сводки и разказваше за събитията на онези станции, на които е бил.

И така се получи, че вместо своята загубена пътеводна нишка Николай Иванович придоби друга — реши да стане летописец. Автор на най-новата история — от Края на света до собствения си край. Безпорядъчното и безцелно събиране на вестникарски материали придоби смисъл — сега той беше длъжен старателно да реставрира повреденото платно на времето и да продължи да го тъче ръчно.

Останалите се отнасяха към увлечението на Николай Иванович като към безобидно чудачество. Той с готовност разменяше дела си от продоволствия срещу вестници и преоборудваше своето кътче на всяка станция, на която го отведеше съдбата, в архив. Даваше караули, защото именно край огъня на тристотния метър суровите мъже се заемаха като малки деца да си разказват приказки, от които Николай Иванович можеше да измъкне късчета достоверна информация за онова, което се е случило в други краища на метрото. Съпоставяше десетки клюки, за да извлече от тях фактите, които грижливо записваше в ученически тетрадки.

Работата му позволяваше да се разтоварва, но Николай Иванович не можеше да се отърве от чувството, че я върши напразно. След смъртта му сухите новинарски сводки, грижливо събрани от него в хербариите на тетрадките, просто щяха да се разпаднат на прах, ако за тях не се полагат нужните грижи. Ако някой ден той не се върнеше от дежурство, щяха да започнат да използват вестниците и летописите му за подпалки и те нямаше да стигнат за дълго време.

От потъмнелите с течение на годините хартии щяха да останат само дим и сажди, атомите щяха да се свържат в нови съединения, да придобият друга форма. Материята е почти неунищожима. А това, което той искаше да събере за бъдещите поколения, това неуловимо и ефимерно нещо, което се приютява на хартиените листове, щеше да загине окончателно, завинаги.

Така е устроен човекът — съдържанието на училищните курсове живее в паметта му точно до изпитите в края на годината. И когато забравя зазубреното, той изпитва неподправено облекчение. „Човешката памет е като пясък в пустиня — мислеше си Николай Иванович. — Цифрите, датите и имената на второстепенните държавни дейци остават в нея не по-дълго, отколкото записките, направени с дървена пръчка върху пясък. Изчезват безследно.“

По чуден начин се съхранява само онова, което е способно да завладее фантазията на хората, да застави сърцето да ускори биенето си, да накара човек да се замисли и да съпреживява. Вълнуваща история за велик герой и неговата любима може да надживее историята на цяла цивилизация, прониквайки като вирус в човешкия мозък и преминавайки от баща към син в продължение на стотици поколения.

Когато старецът най-накрая разбра това, от самозван учен започна съзнателно да се превръща в алхимик, от Николай Николаевич — в Омир. И вече посвещаваше нощите си не на съставяне на хроники, а на търсене на формулата за безсмъртие. Сюжет, който би се оказал жизнен като Одисеята, герой, който по дълголетие може да се сравнява с Гилгамеш. И Омир щеше да се постарае да наниже на този сюжет натрупаните от него знания… И в света, в който цялата хартия беше отредена да служи за отопление, където миналото се жертваше с лекота заради единствен миг в настоящето, легендата за такъв герой би могла да зарази хората и да ги спаси от масова амнезия.

Обаче не му се удаваше да открие заветната формула. Героят изобщо не искаше да се появява на бял свят. Преписването на вестникарски статии не можеше да научи стареца да създава митове, да вдъхва живот на глинени големи, да прави измислицата по-увлекателна от реалността. Откъснатите и смачканите листове с незавършените първи глави на бъдещата сага с неубедителни и нежизнеспособни персонажи караха бюрото му да изглежда като бардак. Единственият резултат от нощните бдения бяха тъмните кръгове под очите му и изпохапаните устни.

И все пак Омир не искаше да се отказва от своето ново предназначение. Той се стараеше да не мисли, че просто не е роден за това, че за да си творец на вселени, е нужно въображение, от което беше лишен.

„Просто нямам вдъхновение“, опитваше да си внуши той.

И откъде да се намери то на задушната станция, сред рутината на семейното пиене на чай, селскостопанския труд и дори патрулите, в които го взимаха все по-рядко заради възрастта му? Нужно беше разтърсване, приключение, нажежаване на страстите. Може би тогава задръстените канали в съзнанието му щяха да се отпушат и той би бил способен да твори?

 

 

Дори в най-трудните времена хората не изоставяха напълно „Нагатинска“. Тя не беше особено годна за обитаване — тук не растеше нищо и изходите към повърхността бяха затворени. Но за мнозина станцията беше подходяща, за да се скрият от време на време от очите на хората, да преживяват, докато са в немилост, да се уединят с любимата си.

Сега тя беше пуста.

Хънтър безшумно се издигна по непоправимо скърцащата стълба върху перона и спря. Омир го последва с пъхтене и предпазливо озъртайки се. Залата беше тъмна, а във въздуха се носеше прах, който проблясваше в сребристо под лъчите на фенерите. Нарядко разположените купчини от парцали и картоните, върху които обикновено се разполагаха гостите на „Нагатинска“, бяха разпръснати по пода.

Старецът облегна гръб на близката колона и бавно се спусна долу. Някога „Нагатинска“, с нейните изящни цветни пана, направени от различни видове мрамор, беше една от любимите му станции. Но сега, тъмна и мъртва, тя приличаше на предишния си облик не повече, отколкото керамичната снимка на надгробен паметник прилича на живия човек, снимал се преди сто години, без да предполага, че гледа не в обектива, а във вечността.

— Нито една жива душа — изрече объркано Омир.

— Има една — възрази бригадирът, кимвайки към него.

— Имам предвид… — започна старецът, но Хънтър го спря с жест.

В другия край на залата, където завършваше колонадата и докъдето едва достигаше дори прожекторът на бригадира, върху платформата бавно изпълзя нещо…

Омир се наведе настрани, опря ръце в пода и с усилие се изправи. Фенерът на Хънтър изгасна, а самият бригадир сякаш се изпари. Изпотен от страх, старецът напипа предпазителя и притисна в рамото си приклада на автомата. В далечината тихичко изпукаха два изстрела. След като събра смелост, Омир се подаде иззад колоната, а после бързо тръгна напред.

Насред платформата беше застанал Хънтър, а в краката му се гърчеше някаква фигура — превита, жалка. Сякаш направена от кашони и парцали, тя не приличаше много на човешка, и все пак беше именно такава. Човек без възраст и пол, толкова мръсен, че върху лицето му се различаваха само очите; той мучеше нечленоразделно и се опитваше да изпълзи по-надалеч от надвисналия над него бригадир. Явно двата му крака бяха простреляни.

— Къде са хората? Защо тук няма никой? — Хънтър постави ботуша си върху шлейфа на вонящите разкъсани парцали, влачещи се след скитника.

— Всички си отидоха… Изоставиха ме. Останах сам — изхриптя човекът, като гребеше с длани по хлъзгавия гранит, но не успяваше да се помръдне от мястото си.

— Къде отидоха?

— На „Тулска“…

— Какво става там? — вметна приближилият се Омир.

— Откъде да знам? — намръщи се бездомникът. — Тръгнаха натам и изчезнаха. Тях ги питай. Аз нямам сили да се мъкна из тунелите. Тук ще умра.

— А защо тръгнаха? — не отстъпваше бригадирът.

— Страх ги беше, началник. Станцията пустее. Решиха да се промъкнат. Никой не се върна.

— Съвсем никой? — Хънтър помръдна оръжието.

— Съвсем. С изключение на един — поправи се скитникът, който забеляза насоченото дуло и настръхна. — Тръгна към „Нагорна“. Аз дремех. Може и да ми се е присънило.

— Кога беше това?

— Нямам часовник — поклати глава човекът. — Може да е било вчера, а може и преди седмица.

Въпросите секнаха, но дулото на пистолета все така гледаше в очите на разпитвания. Хънтър мълчеше и дишаше странно тежко — сякаш разговорът със скитника му бе отнел твърде много сили.

— Аз може ли да… — започна бездомникът.

— На ти това! — изръмжа бригадирът и преди Омир да успее да съобрази какво става, натисна два пъти спусъка.

Черната кръв от простреляното чело заля отворените очи на клетника и притиснат от куршумите към земята, той отново се превърна в купчина от парцали и картон. Без да вдига очи, Хънтър попълни пълнителя на „стечкина“ с четири патрона и отново скочи върху релсите.

— Скоро ще научим всичко сами — извика той на стареца. Омир се наведе над тялото, забравил за погнусата си, взе парче тъкан и покри с него разцепената глава на клошаря. Ръцете му все още трепереха.

— Защо го уби? — попита той със слаб глас.

— Попитай себе си — отвърна приглушено Хънтър.

* * *

Сега, дори след като бе събрал цялата си воля в юмрук, той можеше само да вдига и да спуска клепачите си. Странно беше, че изобщо се събуди… За този час, през който се намираше в забрава, цялото му тяло бе покрито от ледената кора на изтръпването. Езикът му беше изсъхнал и прилепнал към небцето, на гърдите му сякаш бяха сложили тежести. Дори не можеше да се прости с дъщеря си, а това беше единственото, заради което си струваше да идва на себе си, без да е довел до края онзи отдавнашен бой.

Саша вече не се усмихваше. Сега тя сънуваше нещо тревожно, беше се свила на кълбо на леглото си, обгърнала се с ръце, намръщена. От детските й години баща й я будеше, ако видеше, че я измъчват кошмари, но сега силите му стигаха само за да мига бавно.

После и това стана твърде уморително.

Той трябваше да продължи да се бори, за да дочака Саша да се събуди. Не беше спирал да се бори вече повече от двайсет години — всеки ден, всяка минута, и беше адски уморен от тази борба. Уморил се беше да се сражава, да се крие, да ловува. Да доказва, да се надява, да лъже.

В помръкващото му съзнание бяха останали само две желания — искаше да погледне още веднъж Саша в очите и жадуваше покой. Но не се получаваше… Преплитайки се с действителността, пред погледа му отново се мяркаха образи от миналото. Трябваше да вземе окончателно решение. Да пречупи или да бъде пречупен. Да накаже или да се покае.

 

 

… Гвардейците сгъстиха редиците си. Всеки от тях му беше лично предан. Всеки бе готов да умре веднага, разкъсан от тълпата, и да стреля в невъоръжени. Той беше комендантът на последната непобедена станция, президентът на вече несъществуващата конфедерация. За тях неговият авторитет бе непоклатим, самият той беше безпогрешен и всяка негова заповед щеше да бъде изпълнена незабавно, без колебания. Той щеше да поеме отговорността за всичко, както бе правил винаги.

Ако сега отстъпеше, станцията щеше да потъне в анархия, а после щеше да бъде погълната от растящата пред очите на всички червена империя, която кипеше извън първоначалните си граници, поглъщайки все нови и нови територии. Ако наредеше да се открие огън по демонстрантите, властта щеше да остане в неговите ръце — за известно време. А може би и завинаги — ако не се спреше пред масовите екзекуции и пред изтезанията.

 

 

Той вдигна автомата и след миг строят синхронно повтори движението му. В падината на прицела тълпата беснееше — не стотина събрали се заедно хора, а безлика човешка каша. Озъбени муцуни, оцъклени очи, стиснати юмруци.

Той изщрака със затвора и строят отговори по същия начин.

Най-накрая беше дошъл моментът да вземе съдбата си в ръце.

 

 

Вдигна дулото нагоре, натисна спусъка и от тавана се посипа мазилка. Тълпата за момент утихна, той даде знак на бойците да наведат оръжието и пристъпи напред. Това беше окончателният му избор.

И най-накрая успя да се освободи от спомените.

 

 

Саша все още спеше. Той си пое последен дъх, искаше да я погледне за последен път, но така и не успя да вдигне клепачи. Обаче вместо вечния, непреходен мрак виждаше пред себе си немислимо синьо небе — ясно и ярко като очите на дъщеря му.

* * *

— Стой!

 

 

От изненада Омир за малко да подскочи на място, но успя да се овладее. Гъгнивият вик на мегафон, долетял откъм дълбините на тунела, завари неподготвен само него. Бригадирът изобщо не се изненада — напрегнат като кобра преди скок, той едва забележимо смъкваше тежкия автомат от гърба си.

 

 

Хънтър не само че не отговори на въпроса му, но и изобщо престана да говори със стареца. Хиляда и петстотинте метра от „Нагатинска“ до „Тулска“ се сториха на Омир безкрайни като пътя към Голгота. Той знаеше, че този участък от линията почти със сигурност ще го доведе до гибел, и не беше лесно да се застави да крачи по-бързо. От друга страна, сега беше моментът да се приготви за смъртта и Омир се отдаде на спомените. Мислеше си за Елена, упрекваше се за егоизма си, молеше я да му прости. Със светла тъга се връщаше в онзи вълшебен ден на „Тверска“ под лекия летен дъжд. Съжаляваше, че преди тръгването не се е погрижил за вестниците си.

Приготви се да умре — да бъде разкъсан от чудовища, изяден от огромни плъхове, отровен от отпадъци… Какви други обяснения можеше да даде на това, че „Тулска“ се е превърнала в черна дупка, поглъщаща всичко външно, без да пуска нищо обратно?

И сега, когато на подстъпите към тайнствената „Тулска“ той чуваше обикновен човешки глас, вече не знаеше какво да мисли. Обикновено превземане на станцията? Но кой би могъл да се справи с няколко севастополски десантни групи, кой би могъл да унищожи поголовно всички скитници, промъкващи се към станцията от тунелите, без да пусне да си отидат нито жените, нито старците?

— Трийсет крачки напред! — обяви далечният глас.

Той беше изумително познат и ако имаше малко повече време, Омир би могъл да определи на кого принадлежи. На някой от севастополци?!

Хънтър, люлеейки приспивно калашника в ръцете си, се зае послушно да отброява крачките; старецът успя да направи петдесет срещу трийсетте бригадирски. Отпред смътно се виждаше барикада, сякаш натрупана от случайни предмети. Защитниците й, кой знае защо, не използваха светлина…

— Угасете фенерите! — изкомандва някой иззад преградата. — Единият от двамата — още двайсет крачки напред.

Хънтър щракна превключвателя и продължи да се движи. Омир, отново останал сам, не посмя да не се подчини. В настъпилата тъмнина той приседна на една траверса, внимателно напипа стената и се облегна на нея.

Стъпките на бригадира утихнаха на уреченото разстояние. Разнесоха се гласове: някой неразбираемо разпитваше Хънтър, той рязко отговаряше. Обстановката се нажежаваше — сдържаният, макар и напрегнат тон се смени с ругатни и заплахи. Изглежда, Хънтър искаше нещо от невидимите стражи, а те отказваха да се подчинят.

Двете страни вече крещяха едни срещу други и на Омир му се стори, че всеки момент ще започне да долавя думите… Но различи само една, последната:

— … Възмездие!

В този момент, надвиквайки хората, затрака автомат, а срещу него се разнесе тежко откос на армейски „Печенег“. Старецът се хвърли на земята и изщрака затвора, без да знае дали да стреля, и ако да — в кого. Но всичко свърши, преди той да успее да се прицели.

В краткото прекъсване между куршумите гърлото на тунела издаде протяжно скърцане, което Омир не можеше да сбърка с нищо.

Звукът от затваряща се херметична врата! И в потвърждение на догадката му отпред се разнесе приглушеният тон на стоманата, който прекъсна рязко виковете и грохота на изстрелите.

Едновременно с това затвори и единствения проход към голямото метро.

Лишавайки „Севастополска“ от последната й надежда.