Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (13)

Глава дванайсета
Знаци

Вкъщи, на „Коломенска“, повърхността беше съвсем близо — точно петдесет и шест плоски стъпала. Но „Павелецка“ бе доста по-дълбоко под земята. Катерейки се по скърцащия, разбит от картечните откоси ескалатор, Саша не виждаше края на това изкачване. Фенерът й имаше силата само да изтръгва от тъмнината разбитите чаши на електрическите осветителни тела и килнатите ръждиви табла с изображения на нечии мътни лица и изписани едри букви, подреждащи се в безсмислени думи.

Защо й трябваше да отива на повърхността? Защо й трябваше да умира?

Но на кого беше нужна тя долу? Наистина нужна като човек, а не като действащо лице на ненаписана книга?

Струваше ли си да продължава да се самозалъгва?

Когато Саша си тръгваше от опустялата „Коломенска“, оставяйки там тялото на баща си, й се струваше, че осъществява техен отдавнашен план за бягство. Че отнася частица от баща си със себе си и по този начин му помага да се освободи. Но оттогава не го бе сънувала нито веднъж, а когато се опитваше да извика образа му във въображението си, за да сподели видяното и преживяното, той се получаваше размит и безгласен. Баща й не можеше да й прости и не искаше такова спасение.

Сред намерените от него книги, които Саша беше успяла да прелисти, преди да ги размени срещу храна и патрони, бе запомнила особено добре един стар ботанически справочник. Илюстрациите в него бяха условни: потъмнели от времето черно-бели рисунки и скици. Но в останалите книги, които й бяха попадали, изобщо не се срещаха картинки, така че тази беше любимата книга на Саша. А най-много от растенията в справочника й харесваше поветицата. Даже не, не й харесваше — Саша съчувстваше на поветицата, разпознавайки в нея себе си. Нали и тя по същия начин се нуждаеше от опора. За да расте нагоре. За да се добере до лъчите светлина.

И сега инстинктът й искаше от нея да намери могъщо стебло, което да прегърне и към което да се прилепи. Не за да живее от соковете на чуждото тяло и да му отнема светлината и топлината. Просто защото без него тя беше твърде мека, твърде гъвкава, твърде мекушава, за да устои, и винаги щеше да е принудена да се разстила по земята.

Бащата на Саша й бе казвал, че тя не бива да зависи от никого и да разчита на никого. Защото нали на тяхната забравена станция нямаше на кого да разчита освен на него, а той знаеше, че не е вечен. Баща й искаше Саша да израсне не като бръшлян, а като могъщ дъб. Но забравяше, че това противоречи на женската природа.

Тя би оцеляла и без него. Би оцеляла и без Хънтър. Но сливането й с друг човек й изглеждаше като единствената причина да мисли за бъдещето. Когато на бързо носещата се дрезина го бе обгърнала с ръце, й се стори, че животът й е придобил нова опора. Помнеше, че да се доверява на другите е опасно, а да зависи от тях — недостойно, и с опита си да направи признание на обръснатия беше тръгнала против себе си.

Саша искаше да се слее с него, а той смяташе, че се е вкопчила в ботушите му. Оставена без опора и стъпкана в земята, тя не възнамеряваше да продължи търсенето унизена. Той я бе прогонил на повърхността — какво пък, точно там щеше да отиде. Ако с нея се случеше нещо, вината щеше да е негова; само по неговите сили беше да предотврати това.

 

 

Най-сетне стъпалата свършиха. Саша се озова в края на просторна мраморна зала, чийто набразден железен таван на места се беше откъртил. През далечните пробойни валяха ослепителни лъчи с удивителна сивкавобяла окраска и пръските от тях достигаха дори до кътчето, където се намираше. Тя загаси фенера, затаи дъх и започна да се прокрадва напред.

Дупките от куршуми и парчета от снаряди при устието на ескалатора свидетелстваха, че някога е имало хора по тези места. Но само на няколко десетки крачки започваха владенията на други същества. Купчините от засъхнал тор, разхвърляните навсякъде оглозгани кости и късовете от кожа показваха, че Саша се е озовала насред леговището на зверове.

Следващите зали бяха препълнени със скелети на преобърнати будки, купчини невъобразим боклук и останки от разкапана техника. Девойката осъзна, че хората са превърнали външните павилиони на „Павелецка“ в склад, в който са трупали всички полезни предмети от близката околност, докато по-силните същества не са ги прогонили оттук.

Понякога на Саша й се струваше, че вижда едва забележимо помръдване в тъмните ъгли, но го отдаваше на нарастващата си слепота. Гнездящият се там мрак беше прекалено гъст, за да може тя да различи в него сливащите се с планините от боклуци дремещи чудовища.

Монотонно напяващото течение заглушаваше тежкото им дишане и Саша го чу едва когато премина на няколко крачки от потрепващата грамада. Заслуша се напрегнато, после, застинала, се загледа в очертанията на една обърната будка, забеляза сред отломките й странна гърбица… И се вцепени.

Хълмът, върху който беше погребана будката, дишаше. Дишаха и почти всички останали купчини наоколо. За да се увери в това, Саша щракна копчето на фенера и насочи лъча към една от тях. Бледият светлинен кръг се очерта върху мазна, нагъната бяла кожа, пробяга нататък по необятното тяло и се разсея, така и недостигнал края му. Това бе един от събратята на химерата, която за малко не я уби на „Павелецка“, само че беше значително по-едър.

Създанията се намираха в странно вцепенение и като че ли не я забелязваха. Но ето че най-близкото до нея внезапно изрева, шумно си пое дъх чрез скосените прорези на носа си, размърда се… Саша се опомни, изгаси фенера и побърза да отмине. Всяка следваща крачка по това зловещо леговище й се удаваше все по-трудно: колкото повече се отдалечаваше от ескалатора, толкова по-голяма ставаше гъстотата на химерите и толкова по-трудно беше да намери път между телата им.

Беше късно да се връща назад. Сега Саша изобщо не се безпокоеше от това как ще успее да се върне в метрото. Искаше да мине безшумно, без да разтревожи нито едно от съществата, да излезе навън, да се огледа, да види как е наоколо… Само те да не се събудят, само да я пуснат оттук; нямаше да й се наложи да търси обратния път.

Без да смее да диша дълбоко, опитвайки се дори да не мисли — току-виж я чуят? — тя бавно се приближаваше към изхода. Под ботуша й предателски изхрущя разбита плочка. Още една неправилна крачка, случайно шумолене — и щяха да се събудят и за миг да я разкъсат на части.

А Саша не можеше да се освободи от мисълта, че съвсем неотдавна — още вчера или даже днес — вече бе крачила по същия начин между спящи чудовища… Или поне това странно усещане отнякъде й беше познато.

 

 

Саша застина на място.

Тя знаеше, че понякога човек може да усеща чуждите погледи с тила си. Но тези създания нямаха очи и онова, с което опипваха пространството около себе си, бе много по-материално и по-настойчиво от всеки поглед.

Не беше необходимо да се обръща назад, за да разбере: в гърба й тежко се беше вторачило създание, пробудило се въпреки цялата й предпазливост. Ала тя все пак се обърна.

 

 

 

Девойката се беше изгубила някъде, но в момента Омир нямаше ни най-малко желание да тича да я търси, нито пък имаше каквито и да било други желания.

Ако дневникът на свързочника все още оставяше на стареца зрънце надежда, че болестта ще го подмине, то Хънтър се оказа безмилостен. Започвайки грижливо подготвения разговор със съвзелия се бригадир, старецът все едно апелираше против смъртната си присъда. Но онзи не искаше да го пощади — а и не можеше. Омир беше единственият виновен за онова, което неизбежно щеше да се случи с него.

Само две-три седмици или още по-малко. Само десет запълнени страници. И всичко онова, което трябваше да успее да хване и вмъкне в останалите чисти листове на тетрадката с мушамена подвързия. Освен желанието си Омир имаше и дълг, а принудителната почивка, изглежда, наближаваше края си.

Той изглади хартията, възнамерявайки да продължи повествованието от мястото, от което предишния път се беше откъснал заради виковете на лекаря. Но вместо това ръката му сама написа предишното: „Какво ще остане след мен?“.

А какво ще остане след клетниците, затворени на „Тулска“, питаше се той. Какво ще остане след тях — може би отчаяли се, може би все още очакващи помощ, но така или иначе обречени на жестока разправа? Спомени? Но имаше толкова малко хора, за които все още би се намерил някой, който да ги помни.

А и спомените са несигурен мавзолей. Скоро старецът щеше да си отиде, а заедно с него щяха да загинат и онези, които бе познавал. Щеше да потъне в нищото и неговата Москва.

Къде е той сега, на „Павелецка“? Градинският пръстен^[1] вече е оголен и мъртъв — в последните часове преди войната беше разчистен и отцепен от военна техника, за да се даде възможност на спасителните сили да работят и на ескортите — да преминават. Прелезите и кръстовищата са се озъбили с изгнилите, наполовина изпопадали зъби на къщите… Старецът можеше без никакви усилия да си представи местния пейзаж, макар и никога да не бе излизал от метрото на тази станция.

А преди войната често му се беше налагало да идва тук — срещаха се с бъдещата си жена в кафенето до метрото, после отиваха на вечерната прожекция в киното. И недалеч оттук се бе явил пред една страшно небрежна медицинска комисия, когато се канеше да си изкара шофьорска книжка. И на същата тази спирка се качваха с колегите си на мотрисата, за да отидат на летен горски пикник с шишчета…

Той гледаше в разчертаната на квадратчета хартия и виждаше в нея площада до гарата, къпещ се в есенна мъгла, и двете подаващи се над мъглата кули: претенциозната офисна сграда на Пръстена — там работеше един негов приятел, и малко по-надалеч — усукания връх на скъпия хотел, прилепен до концертната зала. Понякога питаше за цените на билетите — те струваха малко повече, отколкото Николай заработваше за две седмици.

Виждаше и дори чуваше дрънкащите ръбести синьо-бели трамваи, препълнени с недоволни пътници, толкова трогателни в своето раздразнение от тази безобидна блъсканица. И самият Градински пръстен, празнично мигащ с десетки хиляди фарове и обръщателни пунктове, свързани в една затворена гирлянда. И плахият, неуместен сняг, разтапящ се, преди да падне върху черния асфалт. И тълпата — безброй наелектризирани частици, възбудени, сблъскващи се, като че ли хаотично движещи се, но всъщност — следващи свои определени маршрути.

Виждаше клисурата от сталински монолити, от които на площада лениво се стичаше огромната река на Градинския пръстен. Стотиците светещи прозорци-аквариуми от двете му страни. И неоновите отблясъци на табелите, и титаничните рекламни табла, срамежливо прикриващи раздробената рана, в която скоро ще имплантират нова многоетажна протеза…

Която така и няма да достроят никога.

Гледаше и разбираше, че така или иначе няма да може да опише с думи тази великолепна картина. Нима от всичко това щяха да останат само покритите с мъх напукани надгробни паметници на деловия център и помпозния хотел?

 

 

Тя не се появи нито след час, нито дори след три. Обезпокоен, Омир обиколи целия преход, разпита търговците и музикантите, разговаря с началника на ханзейския караул. Нищо. Сякаш бе потънала вдън земя…

Неспособен да си намери място, старецът отново се приближи към вратите на стаята, в която лежеше бригадирът. Последният човек, с когото можеше да се посъветва относно изчезването на девойката. Но кой друг му оставаше сега? Омир се изкашля и надникна вътре.

Хънтър лежеше, дишайки тежко и вперил поглед в тавана. Цялата му дясна ръка беше извадена изпод завивката, а върху здраво стиснатия юмрук имаше съвсем прясна рана от одраскване. От плитките драскотини се цедеше кръв, цапаща завивките, но бригадирът не забелязваше това.

— Кога ще си готов за тръгване? — попита той Омир, обръщайки се към него.

— Аз и сега съм готов — обърка се старецът. — Само че ето какво… Не мога да намеря девойката. А и как ще тръгнеш ти? Та ти целият си…

— Няма да умра — отговори бригадирът. — А и смъртта не е най-страшното. Приготвяй се. Ще бъда на крака след час и половина. Тръгваме към „Добрининска“.

— И един час ще е достатъчен, но трябва да я намеря — искам да продължи и нататък с нас… Много ми е нужно, разбираш ли? — каза бързо Омир.

— След час тръгвам — отсече Хънтър. — С теб или без теб… И без нея.

— Не мога да проумея къде може да е изчезнала! — въздъхна разстроено старецът. — Ако знаех…

— Аз знам — изрече равнодушно бригадирът. — Но ти със сигурност няма да можеш да я върнеш оттам. Стягай се.

Омир отстъпи, запримигва. Беше свикнал да разчита на свръхестествения усет на спътника си, но сега отказа да му повярва. А ако Хънтър пак лъжеше — този път, за да се избави от излишната тежест?

— Тя ми каза, че ти е нужна…

— Нужен си ми ти. — Хънтър леко наведе глава към него. — А на теб — аз.

— Защо? — прошепна Омир, но бригадирът го чу.

— От теб зависи много. — Той бавно примигна, но на стареца изведнъж му се стори, че бездушният бригадир му намига, и това го накара да се облее в студена пот.

Леглото протяжно изскърца — Хънтър, стиснал зъби, се надигна в седнало положение.

— Излез — помоли той стареца. — И се приготвяй, ако искаш да успееш.

Но преди да излезе, Омир се забави още за секунда — за да вземе самотно лежащата в ъгъла червена пластмасова пудриера. По капака й бяха плъзнали пукнатини, закопчалката й се бе изкривила.

Огледалото беше напълно разбито.

Старецът рязко се обърна към бригадира.

— Не мога да тръгна без нея.

* * *

Тя беше почти двойно по-висока от Саша; главата й се опираше в тавана, а ноктестите й лапи висяха до пода. Саша бе видяла колко мълниеносно се придвижват тези твари, с каква невероятна скорост нападат. За да достигне девойката и да я довърши с едно движение, на това същество му беше достатъчно да изхвърли напред един от крайниците си. Но то, кой знае защо, се бавеше.

Нямаше смисъл да стреля, а и на Саша нямаше да й стигне времето, за да вдигне автомата. Така че тя направи нерешителна крачка назад, към прохода. Химерата нададе тих стон, люшна се към девойката… Но нищо не се случи. Чудовището си остана на мястото, без да отклонява от Саша втренчения си сляп поглед.

Девойката се престраши да отстъпи още веднъж. И още веднъж. Без да се обръща с гръб към тварта, без да показва страха си, тя постепенно се приближаваше към изхода. Създанието като омагьосано се тътреше след Саша, изоставайки само мъничко от нея — сякаш я изпращаше до вратата.

И едва когато девойката, оказала се само на десет метра от непоносимо блестящия отвор, не издържа и хукна да бяга, тварта изрева и също се хвърли напред. Саша излетя навън, замижа и без да вижда нищо около себе си, продължи да се носи напред, докато не се спъна и не се търкулна презглава по неравната твърда земя…

Тя очакваше, че преследвачът й ще я настигне и ще я разкъса на парчета, но неизвестно защо й бе позволено да се измъкне. Измина една бавна минута, после още една… Наоколо цареше тишина.

Саша не отваряше очи, докато не намери в раницата си купените от патрулния самоделни очила — две дъна на бутилки от тъмно стъкло, прихванати от телени обръчи и закрепени за ивица гума. Сложи си очилата върху противогаза така, че прозрачните зелени кръгчета се наместиха върху отверстията на гумената маска.

Сега можеше да гледа. И след като бавно вдигна клепачи, първо подозрително, изпод вежди, а после все по-смело, Саша заоглежда странното място, където се бе озовала.

 

 

Над главата й беше небето. Истинско, ярко, огромно небе. Даващо повече светлина, отколкото всеки прожектор, цялото равномерно озарено в зелено, на места затулено с ниски облаци, а другаде — разтварящо се в същинска бездна.

Слънцето! Саша го видя през тънката облачна покривка: наситенобял кръг, толкова ярък, че сякаш щеше да пробие дупка в очилата й. Тя изплашено извърна поглед. Почака малко и все пак го погледна крадешком. В него имаше нещо разочароващо: в края на краищата това беше само една ослепителна дупка в небето, защо трябва да бъде боготворена? Но в същото време то бе омагьосващо, привличащо, вълнуващо. За привикналите към тъмнината очи отворът на изхода от леговището на зверовете блестеше не по-малко ярко; Саша се запита дали слънцето не е точно такъв изход, водещ към място, където никога не става тъмно… И ако долети до него, дали ще може да се изтръгне от Земята точно както преди малко се бе изтръгнала от бърлогата? Освен това от слънцето прииждаше слаба, едва доловима светлина — сякаш беше живо.

Саша постоя насред каменната площадка, обкръжена от полуразрушени древни постройки; черните пропасти на прозорците се извисяваха едва ли не в десетки редици, толкова високи бяха тези сгради. Зданията бяха безкрайно много, те се блъскаха, засенчвайки се взаимно от Саша, сякаш напиращи да я разгледат по-добре. Иззад високите сгради надничаха още по-високи, а зад тях се виждаха наистина гигантски постройки.

Колкото и да беше изумително, Саша можеше да ги вижда всичките! И макар да зеленееха налудничаво — както и земята около нея, както и въздухът, както и безумното, бездънно небе, — пред зрението й се разкриваха невъобразими простори.

Колкото и Саша да беше свикнала с тъмнината, очите й не бяха предназначени за нея. Нощем при пропастта под моста се виждаха само уродливи постройки, разположени на няколкостотин метра от херметичната врата. По-нататък тъмнината ставаше прекалено плътна и дори родената под земята Саша не можеше да я пробие с поглед.

По-рано не си бе задавала сериозно въпроса колко голям е светът, в който живее. Но когато мислеше за него, винаги си беше представяла малък мрачен пашкул: няколкостотин метра във всяка посока, зад които има вече наистина бездънна пропаст, край на вселената и начало на абсолютния мрак.

И макар да знаеше, че всъщност светът е доста по-голям, изобщо не можеше да си представи как изглежда. А сега разбираше, че така или иначе нямаше да успее — просто защото бе невъзможно човек да си представи такова нещо, без да го е видял.

И което беше най-странното — изобщо не се страхуваше да стои насред тази безкрайна пустош. По-рано, когато излизаше от тунела до пропастта, тя се чувстваше сякаш са я измъкнали от черупката й; а сега тунелите й изглеждаха като окови, от които най-накрая се е изтръгнала. На дневна светлина всяка опасност се забелязваше отдалеч и Саша имаше предостатъчно време, за да се скрие или да се приготви за отбрана. Усещаше и още едно плахо, непознато до момента чувство: усещането, че сякаш се е върнала вкъщи.

Вятърът вдигаше кълбенца от сплетени бодливи клонки, унило виеше в процепите между сградите, блъскаше Саша в гърба, изисквайки от нея да бъде по-храбра, нареждайки й да се отправи на изследване на новия свят.

На практика тя нямаше избор: за да се спусне в метрото, трябваше отново да влезе в сградата, натъпкана със зловещите същества; само че те вече не спяха. Понякога в кладенците на проходите за миг изплуваха бели тела и веднага изчезваха — явно дневната светлина им бе неприятна. Но какво ще стане, когато настъпи нощта? Дотогава, ако разчиташе, преди да умре, да види поне част от нещата, описани от стареца, трябваше да се отдалечи колкото се може повече от това място.

И Саша тръгна напред.

Досега никога не се беше усещала толкова мъничка. Не й се вярваше, че тези гигантски сгради може да са построени от хора с нейния ръст: за какво им е това? Навярно последните поколения преди войната са се изродили и са станали по-дребни… Природата ги е подготвяла за суровото съществуване в теснотата на тунелите и станциите. А тези здания са били издигнати от гордите прародители на настоящите дребни хора — могъщи, високи и стройни като сградите, в които са живеели.

Достигна широко празно място: зданията тук отстъпваха встрани, а земята бе покрита от подобна на камък напукана сива кора. Светът стана още по-огромен — оттук се откри изглед към такива далечини, че сърцето на Саша затуптя и й се зави свят.

Приседна до обвитите с плесен стени на замък с тъповърха часовникова кула, подпираща облаците, и се опита да си представи как трябва да е изглеждал този град, преди да го напусне животът…

По пътя — защото това несъмнено беше път — са крачели високи, красиви хора с шарени дрехи, пред които и най-изящните рокли на жителите на „Павелецка“ биха изглеждали мизерни и глупави. Сред ярката тълпа са сновали коли, точно копие на вагоните на мотрисите, само че съвсем дребни — побиращи само четирима пътници.

Сградите не са били толкова мрачни. Отворите на прозорците не са зеели като черни дупки, а са блестели с чисто измитите си прозорци. И, кой знае защо, Саша си представи и леки мостчета, прехвърлени тук-там между противоположните здания на най-различни височини.

А небето не е било толкова пусто — в него на неописуема височина бавно плували самолети, които без малко не закачали с търбусите си покривите… Баща й й беше обяснявал, че за да летят, на тях изобщо не им е било нужно да махат с нищо, но Саша ги рисуваше във въображението си като лениви грамади с криле като на водни кончета — проблясващи, почти невидими, съвсем леко отразяващи зеленикавите слънчеви лъчи.

И освен това е валял дъжд.

Уж водата просто се изливала от небето, но усещането било напълно необикновено. Тя отмивала не само мръсотията и умората — на това са способни и горещите струи от ръждивия душ; небесната вода пречиствала хората отвътре, дарявала ги с опрощение за извършените грешки. Вълшебното измиване изчиствало горчилката от сърцето, обновявало и подмладявало, давало и желание да продължиш да живееш, и сили за това. Всичко е било както в разказа на стареца…

Саша толкова силно бе повярвала в този свят, че под въздействието на детските й заклинания той започна наистина да се появява около нея. Ето че тя вече чуваше и лекото шумолене на призрачните криле във висините, и веселата глъчка на тълпата, и отмереното почукване на колелата, и плющенето на топлия дъжд. Отнякъде изникна сама и се вплете в картината чутата в прехода мелодия… Нещо я прободе болезнено в гърдите.

Тя скочи и побягна по средата на пътя, срещу човешкия поток, заобикаляйки затъналите в блъсканицата мили коли-вагончета, подлагайки лицето си на тежките капки. Старецът се оказа прав: тук наистина беше приказно красиво, разтърсващо красиво. Трябваше само да изчегърта патината и плесента и миналото започваше да сияе — като цветните мозайки и бронзовите пана на изоставените станции.

Тя се спря на крайбрежната улица на зелена река; прехвърленият някога през нея мост се беше срутил, само малка част от него бе останала да стърчи; нямаше как да се достигне до другия бряг. Вълшебството пресъхваше. Картината, струваща й се толкова истинска, толкова ярка само преди миг, избледня и изгасна. Изсъхналите и вкочанени от старост празни къщи, напуканата кожа на пътищата; обхваналите тротоарите двуметрови бурени и дивият непрогледен гъсталак, погълнал остатъците от крайбрежната улица — това бе всичко, което остана след секунда от прекрасния призрачен свят.

И Саша изведнъж се почувства страшно зле, че никога няма да види тази картина в действителност, че ще й се наложи да избира между гибелта и връщането в метрото и че никъде на земята не е останал нито един снажен гигант с ярки дрехи… Че освен нея на широкия път, губещ се в някаква точка далеч напред, където небето се слива с изоставения град, нямаше нито една жива душа.

Времето си оставаше отлично. Нямаше опасност да завали.

На девойката не й се искаше дори да плаче. Сега щеше да е хубаво просто да си умре.

И сякаш чула желанието й, високо над главата й разпери криле огромна черна сянка.

* * *

Какво да направи, ако му се наложеше да избира? Да пусне бригадира и да изостави книгата си, да остане на станцията, докато не открие изчезналата девойка? Или да забрави за нея завинаги и да следва Хънтър, да зачеркне Саша от романа си и да се стаи като паяк в очакване на нови героини?

Разумът на стареца му забраняваше да се отлъчва от бригадира. Защо иначе беше целият му поход, заради какво подлагаше на смъртна опасност себе си и цялото метро? Той просто нямаше право да рискува своя труд — единственото, което оправдаваше всички жертви, и вече принесените, и бъдещите.

Но в тази минута, в която събираше от пода разбитото огледалце, Омир разбра, че ще е истинско предателство да си тръгне от „Павелецка“, без да узнае съдбата на момичето. А предателството рано или късно неизбежно щеше да отрови и самия старец, и романа му. Вече никога нямаше да може да зачеркне Саша от паметта си.

Каквото и да му говореше Хънтър, Омир трябваше да направи всичко възможно, за да намери девойката или поне да се убеди, че вече не е жива. И старецът с удвоени усилия пристъпи към издирването й, постоянно питайки минувачите колко е часът.

Околовръстната беше изключена — Саша нямаше да се добере сама до Ханза без документи. Галерията от стаи и зали под прехода? Старецът я бе изследвал от началото до края, разпитвайки всеки срещнат дали не е виждал девойката. Най-накрая някой отговори неуверено, че като че ли я е срещал, облечена в брезентово защитно облекло… Омир, без да вярва на ушите си, проследи пътя на девойката оттам до поста в подножието на ескалатора.

— А аз какво да правя? Щом иска — нека да върви. Пробутах й едни хубави очила — отговори вяло патрулният в будката. — Но теб няма да те пусна. И без това разводачът ми се накара. Горе има гнездо на „пристигащи“. Никой не ходи там. Чак ми стана смешно, когато тя ме помоли. — Зениците му, широки като пистолетни дула, се лутаха в пространството, без изобщо да се спрат върху стареца. — По-добре отиди в прехода, дядо. Скоро ще се стъмни.

Хънтър знаеше! Но какво имаше предвид, казвайки, че не е по силите на стареца да върне девойката? Може би тя все още беше жива?

Спъвайки се от вълнение, Омир се затътри обратно към бригадирската стая. Гмурна се под ниския праг на тайната врата, изтопурка по тесните стълби, отвори вратата, без да чука…

Стаята беше празна — нямаше ги нито Хънтър, нито оръжията му, само разхвърляни по пода кафяви от засъхналата кръв бинтове, самотно лежеше и захвърлената празна манерка. От склада бе изчезнал и криво-ляво изчистеният скафандър.

Бригадирът просто беше изоставил стареца като омръзнало му куче, наказвайки го за ината му.

* * *

Баща й беше убеден, че на човек се дават знаци. Трябва само да ги забелязваш и да можеш да ги разчиташ.

Саша погледна нагоре и застина изумена. Ако някой сега искаше да й изпрати знамение, не можеше да измисли нещо по-красноречиво.

Недалеч от разрушения мост от тъмните храсталаци се издигаше кръгла древна кула със сложен връх — най-високото от всички околни здания. Годините бяха оставили отпечатъка си върху него — по стените бяха плъзнали дълбоки пукнатини, а самата кула бе опасно наклонена. Тя отдавна вече щеше да е разрушена, ако не се беше случило едно чудо. Как Саша не бе обърнала по-рано внимание на това?

Зданието беше обгърнато от поветица с гигантски размери. Разбира се, стъблото й бе многократно по-тънко от кулата, но дебелината и силата му бяха предостатъчни, за да удържат разпадащата се на парчета постройка. Удивителното растение обвиваше по спирала кулата; от основното стъбло излизаха по-тънки разклонения, от тях — още по-тънки и всички те заедно образуваха мрежа, която не позволяваше на зданието да се разпадне.

Наистина някога цялата поветица е била толкова слаба и тънка, колкото най-нежните и млади от сегашните й разклонения. Някога й се е налагало да се вкопчва в издатините и балконите на кулата, която е изглеждала вечна и непоклатима. Ако тя не беше толкова висока, и поветицата нямаше да израсне такава.

Саша гледаше очаровано към спасителното здание. Всичко отново придобиваше смисъл за нея, желанието й да се бори се връщаше. Странно, нали в живота й нищо не се бе променило. Просто изведнъж отново, въпреки всичко, през сивата обвивка на отчаянието като дребно разклонение на тази поветица в душата й покълна и разцъфтя надеждата.

Нека да има неща, които никога няма да поправи, постъпки, които е невъзможно да заличи, и думи, които не може да върне назад. Но в настоящата история оставаха много неща, които тя можеше да промени, макар и засега да не знаеше как. Важното беше, че у нея отново се появиха сили.

Сега на Саша й се струваше, че е разбрала и причината, поради която безпощадната химера й бе позволила да се измъкне невредима — някой невидим удържаше чудовището на каишка, за да даде на девойката още един шанс.

И тя беше благодарна за това. Бе готова да прости, беше готова да доказва и да се сражава — а от Хънтър се нуждаеше само от един най-лек знак. Още един знак.

 

 

Залязващото слънце изведнъж угасна, но веднага пламна отново. Саша вирна брадичка и с крайчеца на окото си успя да улови шеметно летящия черен силует, който бе успял да заслони с тялото си слънцето. Съществото веднага изчезна от погледа й.

Чу се свистене — само леко размахвайки криле, от небето върху Саша се спусна нещо огромно. В последния момент инстинктът накара девойката да се хвърли на земята и само това я спаси. Плъзгайки се до самата каменна повърхност с разперените си кожести криле, невижданото чудовище с мощни замахвания пак набра височина и се зае да изписва полукръг, захождайки за нова атака.

Саша хвана автомата си, но веднага се отказа от безполезния си замисъл. Дори и откос, изстрелян в упор, нямаше да може да отклони от пътя й такава грамада; не можеше и да си мечтае да я срази. Нали освен всичко друго трябваше да я уцели! И девойката хукна към каменната площадка, от която се беше отправила на краткото си странстване, без да мисли как ще се спусне в метрото.

Летящото чудовище нададе ловен вик и отново пикира към нея. Заплитайки се в чуждите панталони, Саша падна по очи на пътя, но се извърна по гръб и се озъби с кратък откос. Куршумите обезкуражиха тварта, макар и да не й причиниха никаква вреда. За спечелените секунди девойката успя да се изправи на крака и хукна към най-близките сгради, съобразявайки прекалено късно как да се скрие от хищника.

В небето сега вече кръжаха две сенки, задържайки се във въздуха с тежки замахвания на широките си ципести криле. Изчисленията на Саша бяха прости: да се притисне към стената на която и да е сграда. Летящите чудовища бяха прекалено едри и тромави, за да я хванат там. А след това… Така или иначе, нямаше къде да избяга.

Успя! Тя се прилепи към стената, надявайки се, че тварите ще се откажат от нея. Но не — беше им се случвало да преследват и по-изобретателен дивеч. Кошмарните създания — първо едното, а после и другото — се спуснаха на земята на двайсетина крачки от девойката и влачейки след себе си свитите си криле, бавно се насочиха към нея.

Откосът на автомата не ги изплаши, а само ги разгневи; куршумите сякаш потънаха в сплъстената гъста кожа, без да достигнат плътта. По-близката до Саша твар злобно се озъби — под изпъкналата човка и издадената черна устна се разкриха криви, остри като пирони зъби.

— Лягай!

Саша дори не се замисли откъде чува този далечен глас, а просто се хвърли по очи на земята. Съвсем близо до нея се разнесе взрив; тя се разтресе и въздушната вълна я опари. Веднага последва още един взрив, а след него — бесен животински писък и отдалечаващо се пляскане на криле.

Тя плахо вдигна глава, закашля се, изкарвайки праха от белия си дроб, огледа се. Недалеч от нея пътят беше нащърбен от прясна яма и опръскан с тъмна мазна кръв. На земята бяха проснати обгорено кожесто крило и още няколко обгорени безформени къса месо.

През каменната площадка към Саша отмерено, без да се навежда, крачеше човек с могъщо телосложение, облечен с тежък защитен костюм.

Хънтър!