Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (3)

Глава втора
Завръщането

Свилият се на входа старец настръхна: не беше чувал по-рано това име на „Севастополска“. Дори не име, а прякор, както и при него самия — разбира се, той не беше никакъв Омир, а най-обикновен Николай Иванович, наречен на името на гръцкия митотворец едва тук, на станцията, заради своята неудържима любов към всякакви истории и слухове.

 

 

… „Новият ви бригадир“ — каза полковникът на патрулните, които оглеждаха с навъсено любопитство широкоплещестия новак с кевлар^[1] и тежък шлем. А той, пренебрегвайки етикета, равнодушно се извърна от тях — комай тунелът и укрепленията го интересуваха значително повече, отколкото поверените му хора. Стисна ръцете на приближилите се да се запознаят с него подчинени, но не се представи. Кимаше безмълвно, запомняйки поредния прякор, а в сянката на повдигнатото забрало мъртвешки проблясваше заобиколеното с белези око-бойница. Нито тогава, нито по-късно никой от патрулните не се осмели да настоява, и ето че вече от два месеца го наричаха просто „бригадира“. Решиха, че станцията е бръкнала дълбоко в кесията си, за да ангажира един от онези скъпоструващи наемници, които могат да минат и без име и минало.

 

 

Хънтър.

Омир беззвучно опита странната дума с устни. Изглеждаше му по-подходящо за име на средноазиатска овчарка, отколкото на човек. Той тихичко се усмихна на себе си: виж ти, още помнеше, че е имало такава порода кучета. Откъде му хрумват всички тези неща? Бойна порода, със скъсена опашка и срязани току над черепа уши. Нищо излишно.

А името, при дълго повтаряне, започваше да му се струва неуловимо познато. Къде можеше да го е чул по-рано? Някога беше привлякло с нещо вниманието му в потока на безбройните истории и слухове и бе заседнало на самото дъно на паметта му. А отгоре вече се беше натрупал дебел слой тиня: имена, факти, слухове, цифри — всички онези безполезни сведения за живота на други хора, които Омир с такова любопитство слушаше и толкова усърдно се стараеше да запомни.

Хънтър… Може би рецидивист, за чиято глава Ханза е определила награда? Старецът хвърли пробен камък в дълбините на склерозата си и се заслуша. Не, нищо. Сталкер? Май не. Полеви командир? Топло. И като че ли дори легендарен…

Омир погледна още веднъж крадешком безизразното, сякаш парализирано лице на бригадира. Все пак кучешкото име удивително му подхождаше.

— Трябват ми още двама. Ще взема Омир, той познава тукашните тунели — продължаваше бригадирът, без да се обръща към стареца и да го пита дали е съгласен. — Може да ми дадете още един по ваша преценка. Да е добър пешеходец, куриер. Ще тръгна още днес.

 

 

Истомин веднага тръсна глава в знак на одобрение, после се сепна и погледна въпросително полковника. Той промърмори навъсено, че също няма нищо против, въпреки че през последните дни се беше сражавал толкова отчаяно с началника за всеки свободен боец. Очевидно никой нямаше намерение да се съветва с Омир, но той и не възнамеряваше да спори — въпреки възрастта си старецът никога досега не бе отказвал подобни задачи. Имаше си своите причини за това.

Бригадирът откъсна от масата еднопудовия^[2] си шлем и тръгна към изхода. Забави се за миг при вратата и подхвърли на Омир:

— Иди си кажи довиждане със семейството си. Не се бави много. Не взимай патрони, аз ще ти дам.

И излезе.

Старецът понечи да тръгне след него, надявайки се да чуе поне в общи линии какво може да очаква от този поход. Но когато се показа на платформата, Хънтър вече се беше отдалечил на десетина крачки, и то от бая широките негови си крачки, така че Омир се отказа да го догонва, а само поклати глава, докато го изпращаше с поглед.

За разлика от обичайното бригадирът остана с открита глава — забрави да си сложи шлема, замислен за друго, или може би сега не му стигаше въздух. И когато минаваше покрай групата отдали се на безделие в обедната почивка свинарки, подире му се чу гнуслив шепот: „Ей, момичета, вижте го тоя изрод!“

* * *

— Откъде го изрови? — попита Истомин, докато, подпрял се с облекчение на масата, протягаше ръка към купчинката нарязана цигарена хартия.

Говореше се, че листата, които с такова удоволствие се пушеха на станцията, биваха събирани от сталкерите някъде едва ли не в района на Бритцевски парк. Веднъж на шега полковникът поднесе към една пачка „тютюн“ дозиметъра си и той наистина започна да пиука тревожно. Старецът спря да пуши моментално и кашлицата, измъчваща го нощем, постепенно започна да отстъпва. Обаче Истомин отказа да повярва в историята за радиоактивните листа и не без основание напомни на Денис Михайлович, че в метрото повече или по-малко „свети“ всичко, за което се хванеш.

— Старо познанство — отговори полковникът неохотно. Помълча малко и добави: — По-рано не беше такъв. Нещо е станало с него.

— Да, ако се съди по физиономията му, определено е станало нещо с него! — изсумтя началникът на станцията и веднага погледна към входа, да не би Хънтър да се е забавил и случайно да го е чул.

Командирът на защитния периметър не можеше да се оплаква от това, че бригадирът неочаквано се е върнал от студената мъгла на миналото. Още с появата си на станцията той се беше превърнал едва ли не в главната опорна точка на този периметър. Ала Денис Михайлович все още не можеше да повярва напълно в завръщането му.

Новината за смъртта на Хънтър — страшна и странна — облетя метрото като тунелно ехо още миналата година. И когато преди два месеца той се появи на прага на стаичката му, полковникът побърза да се прекръсти, преди да му отвори вратата. Подозрителната лекота, с която възкръсналият беше преодолял блокпостовете — сякаш е преминал през бойците като през въздух, — караше полковника да се съмнява, че това чудо е за добро.

В запотената шпионка на вратата се виждаше сякаш познат профил: дебел врат, обръснат до блясък череп, леко сплескан нос. Но нощният гост кой знае защо беше застинал в профил, с наведена глава, и не правеше опити да разреди сгъстилата се тишина. Поглеждайки със съжаление към отворената бутилка с домашна бира на масата, полковникът си пое дълбоко дъх и отключи вратата. Кодексът изискваше да се помага на своите, без да се прави разлика между живи и мъртви.

Хънтър откъсна поглед от пода едва когато вратата се отвори; стана ясно защо е криел другата половина на лицето си. Боял се е, че старецът просто няма да го познае. Дори виделият какво ли не полковник, за който командването на гарнизона на „Севастополска“ беше просто почетна пенсия в сравнение с предишните бурни години, при вида му се намръщи като попарен, а после виновно се разсмя — един вид: „извинявай, не се сдържах“.

Гостът дори не се усмихна в отговор. За изминалите месеци жестоките рани, обезобразили лицето му, бяха успели да позаздравеят, но въпреки това той не напомняше с нищо за предишния Хънтър.

Той категорично отказа да обясни своето чудодейно спасение и последвалото го отсъствие и просто не отговаряше на въпросите на полковника, сякаш не ги е чул. И, което беше още по-лошо, помоли Денис Михайлович да не казва на никого за появата му, като му напомни за стар дълг. На полковника му се наложи да се пребори със здравия си разум, нашепващ му веднага да извести началниците. Така че той остави Хънтър на мира.

Впрочем старецът предпазливо направи свои проучвания. Гостът му не се бе забъркал в нищо, отдавна го бяха оплакали и никой не го търсеше. Наистина, тялото му така и не беше намерено, но на полковника уверено му бе казано, че ако Хънтър е оцелял, непременно би напомнил за себе си. С което полковникът беше съгласен.

Затова пък, както често се случва с безследно изчезналите, Хънтър — а по-точно неговият размит и поукрасен образ — беше изплувал в поне десетина полуреалистични митове и легенди. Изглежда, тази роля напълно го устройваше и той не бързаше да разубеждава приятелите си, които го бяха погребали жив.

Помнейки добре своите неплатени сметки, Денис Михайлович си направи правилните изводи, успокои се и дори започна да помага на Хънтър: не се обръщаше към него по име пред свидетели и без да задълбава в подробности, приобщи към тайната и Истомин.

На началника на станцията, общо взето, му беше все едно — бригадирът изработваше прехраната си с лихвите, като денуваше и нощуваше на бойната линия в южните тунели. Почти не го виждаха на станцията: идваше веднъж седмично, когато бе денят му за баня. И дори да се беше наврял в този пъкъл само за да се скрие там от някакви неведоми преследвачи, това не притесняваше Истомин, който никога не се гнусеше да ползва услугите на легионери с тъмна биография. Достатъчно беше Хънтър да се бие — а точно в това отношение нямаше никакви проблеми.

Още след първата битка роптаещите патрулни, недоволни от високомерието на новия командир, веднага млъкнаха. След като видяха как той методично, пестеливо, с нечовешки, студен екстаз унищожава всичко, което е разрешено да се унищожава, всеки си направи някакви изводи за него. Повече никой не се опита да се сприятели с необщителния бригадир, но всички му се подчиняваха безпрекословно, така че никога не му се наложи да повиши своя тих, дрезгав глас. В този глас имаше нещо хипнотично и дори началникът на станцията започваше да кима покорно всеки път, когато Хънтър се обърнеше към него — дори без да го дослуша докрай, а просто така — за всеки случай.

 

 

За първи път през последните дни в кабинета на Истомин започна да се диша по-леко — сякаш тук току-що се беше разразила и отминала беззвучна буря, донесла дългоочаквано спадане на напрежението. Вече нямаше за какво да се спори. По-добър боец от Хънтър не съществуваше, а ако и той загинеше в тунелите, на севастополци им оставаше само едно.

— Да се разпоредя ли за подготовка на операцията? — предложи пръв полковникът, знаейки, че началникът на станцията така или иначе ще заговори за това.

— Три денонощия трябва да са ти достатъчни. — Истомин щракна със запалката и примижа. — Няма да можем да ги чакаме повече. Колко хора ще са необходими, как мислиш?

— Един ударен отряд вече чака заповеди, ще се заема с другите, там има още двайсет души. Ако вдругиден няма никакви вести за тях — полковникът кимна към изхода, — обявявай всеобща мобилизация. Ще си пробиваме път.

Истомин вдигна вежди, но вместо да възрази, си дръпна дълбоко от леко пращящата самоделна цигара. Денис Михайлович загреба няколко раздрани листа от масата, наведе се късогледо над тях и се зае да чертае някакви тайнствени схеми, вписвайки в кръгчета фамилии и прякори.

Да си пробиват път? Началникът на станцията гледаше над прошарения старчески тил, през валмата тютюнев дим към голямата схема на метрото, висяща зад гърба на полковника. Тя беше пожълтяла и омазнена, изпъстрена с мастилени означения: стрелки — маршове на скок; кръгчета — обсади; звездички — блокпостове; удивителни знаци — забранени зони. Тази схема беше летопис на последното десетилетие. Десет години без нито един спокоен ден.

Под „Севастополска“ означенията прекъсваха веднага след „Южна“ — доколкото си спомняше Истомин, никой не се беше връщал оттам. Дългата, пълзяща надолу като коренище линия си оставаше девствено чиста. Завоюването на Серпуховска линия не се оказа по силите на севастополци; тук едва ли биха стигнали дори обединените сили на беззъбото от лъчевата болест човечество.

Сега белезникавата мъгла на неизвестността беше започнала да обгръща следващата част от тяхната линия и да се стреми упорито нагоре, към Ханза, към хората. Никой от онези, на които полковникът щеше да нареди на следващия ден да се готвят за битка, нямаше да откаже. На „Севастополска“ войната за изтребване на човека, започнала преди две десетилетия, не беше спирала нито за минута. Когато живееш много години рамо до рамо със смъртта, страхът от нея отстъпва мястото си на равнодушие, фатализъм, суеверие и животински инстинкти. Но кой знае какво ги чакаше напред, между „Нахимовски проспект“ и „Серпуховска“. Кой знае можеше ли изобщо да се преодолее тази загадъчна преграда и беше ли останало къде да се отиде отвъд нея?

Той си спомни последното си пътуване до „Серпуховска“: пазарните сергии, кътчетата за спане на скитниците и вехтите паравани, зад които си почиват и се любят по-състоятелните жители. Там не отглеждаха нищо свое, нямаше нито оранжерии, нито кочини за свините. Крадливите, ловки серпуховчани се изхранваха от спекула, препродаваха залежала стока, купена на безценица от закъснели кервани, а също и чрез оказване на гражданите на Околовръстната линия на някои услуги, които в Ханза се смятаха за подсъдни. Не станция, а гъба-паразит, израснала върху мощния ствол на Ханза.

Съюзът на богатите търговски станции от Околовръстната линия, кръстен сполучливо Ханза в памет на германския си първообраз, си оставаше опора на цивилизацията в затъващото сред тресавище от варварство и нищета метро. А Ханза… Ханза — това означава редовна армия, електрическо осветление дори за най-бедните спирки, както и гарантиран къшей хляб за всеки, в чийто паспорт стои заветният печат за гражданство. Такива паспорти струваха цяло състояние на черния пазар, но ако ханзейските граничари успееха да хванат някого с фалшив паспорт, нарушителят плащаше с главата си.

Разбира се, Ханза дължеше богатството и силата си на своето разположение — Околовръстната линия минаваше през останалите линии като шиш през сноп. Ханза беше свързана чрез междинни станции с всяка от линиите и осигуряваше връзката помежду им. Пътуващите търговци, носещи чай от ВДНХ, и дрезините, доставящи патрони от оръжейните цехове на „Бауманска“, предпочитаха да докарат стоката си до най-близкия ханзейски митнически пост, след което поемаха към къщи. По-добре да го продадат по-евтино, отколкото в стремежа си за печалба да прекосяват цялото метро — едно странстване, което можеше да бъде прекършено всеки момент.

Понякога Ханза присъединяваше междинните станции, но по-често те бяха предоставени сами на себе си и се превръщаха, не без нейното съдействие, в „безцветна“ територия. Там се вършеха дела, в които ханзейските чиновници не искаха да бъдат уличени. Разбира се, радиалните станции бъкаха от ханзейски шпиони и видните местни дейци бяха купени, но формално тези станции си оставаха независими. Такава беше и „Серпуховска“.

В един от водещите към нея участъци беше спрял навеки влак, неуспял да се добере до съседната „Тулска“. Заселен от сектанти и поради тази причина отбелязан на Истоминовата схема със сухо католическо кръстче, влакът се бе превърнал в загубен насред черната пустош чифлик. Ако не бяха бродещите из съседните станции мисионери, Истомин нямаше да има абсолютно нищо против сектантите. Впрочем божиите пастири не достигаха до „Севастополска“ и не създаваха особени проблеми на минаващите покрай тях пътници, освен че ги забавяха малко със своите душеспасителни разговори. При това вторият тунел от „Тулска“ до „Серпуховска“ беше чист и пуст и местните кервани използваха него.

Истомин отново плъзна поглед надолу по линията. „Тулска“? Постепенно подивяващо селище, за което остават трохи от минаващите покрай него севастополски конвои и изпечените серпуховски търгаши. Живеят с каквото Бог даде: един оправя най-различни механични вехтории, друг ходи да заработи нещо на ханзейската граница, като клечи по цели дни в очакване на поредния строител с робовладелски маниери. „Също живеят бедно, но поне в очите им я няма мазната серпуховска нечестност — помисли си Истомин. — И там има много повече ред. Сигурно опасността ги сплотява.“

Следващата станция, „Нагатинска“, беше означена на схемата с къса чертичка, което означаваше, че е незаселена. Това беше истина само отчасти: на нея никой не се задържаше дълго, но ако все пак се случеше някой да се застои, той виждаше, че там гъмжи от най-разнообразна паплач, водеща сумрачно, полуживотинско съществуване. В непрогледния мрак се сплитаха избягали от чужди очи двойки. Друг път между колоните пламваше хилав лагерен огън, край който се рояха тунелни душегубци, отишли на тайно събрание.

Но за нощуване тук оставаха само неосведомените или най-отчаяните: далеч не всички от посетителите на станцията бяха хора. При по-внимателно вглеждане в шепнещия, желеобразен мрак, с който беше запълнена „Нагатинска“, понякога се мяркаха наистина кошмарни силуети. И от време на време бездомниците биваха разпъждани от продиращ спарения въздух ужасен вопъл на някой несретник, завличан в нечие убежище, за да бъде изяден там на спокойствие.

Скитниците не се осмеляваха да припарват отвъд „Нагатинска“ и до самата отбранителна линия на „Севастополска“ се простираше „ничия земя“. Разбира се, това беше условно название: тази земя си имаше собственици, които бдяха на своите граници и дори севастополските разузнавателни групи предпочитаха да избягват срещите с тях.

Но сега в тунелите се беше появило нещо ново. Невиждано. Поглъщащо всички, опитващи се да минат по уж отдавна изучения маршрут. И откъде можеше той да знае дали станцията му — дори и да призове на оръжие всичките си боеспособни жители — ще събере достатъчно войнство, за да се пребори с това нещо… Истомин се надигна тежко от масата, дотътри се до картата и очерта с химически молив отрязъка между точките с надписи „Серпуховска“ и „Нахимовски проспект“. Сложи отстрани дебел въпросителен знак. Искаше да го нарисува срещу Проспекта, но се получи срещу „Севастополска“.

* * *

На пръв поглед „Севастополска“ изглеждаше необитаема. На платформата не се забелязваше и следа от обичайните армейски палатки, в които най-често живееха хората на другите станции. Тук, едва очертани от няколкото слаби лампи, тъмнееха единствено наподобяващите мравуняци окопи, направени от чували с пясък. Но огневите позиции пустееха, а върху оскъдните квадратни колони лежеше гъст слой прах. Всичко беше направено така, че ако тук попаднеше външен човек, непременно би решил, че станцията е изоставена.

Но ако на неканения гост му хрумнеше да се задържи поне за малко, той рискуваше да си остане тук завинаги. Денонощно дежурещите на съседната „Каховска“ картечари и снайперисти заемаха местата си в окопите за броени секунди. Вместо слабите лампи под тавана избухваха безмилостни живачни прожектори, изгарящи ретините на привикналите към тъмнината на тунелите хора и чудовища.

Платформата беше последната и най-грижливо обмислена отбранителна линия на севастополци. Техните жилища се разполагаха в утробата на тази привидно изоставена станция, в колекторите под пероните. Под гранитните плочки на пода, скрит от чужди очи, се намираше още един етаж — по площ неотстъпващ на основната зала, но разбит на множество клетки. Добре осветени, сухи и топли стаи, равномерно бучаща апаратура за прочистване на въздуха и водата, хидропонни оранжерии… Обитателите на станцията изпитваха усещане за безопасност и уют едва когато се скриеха още по-дълбоко под земята.

 

 

Омир знаеше, че решителното сражение го очаква не в северните тунели, а у дома. Промъквайки се по тесния коридор покрай полуотворените врати на чуждите жилища, той се тътреше все по-бавно, приближавайки се към жилището си. Трябваше да обмисли тактиката още веднъж и да изрепетира репликите си. Оставаше му все по-малко време.

— Какво да направя? Заповед… Сама знаеш каква е ситуацията. Дори не ме попитаха. Но защо се държиш като малко момиче? Просто е смешно! Не, не съм се натискал да ме изпратят! Не мога. Какви ги говориш? Естествено, че не мога. Да се измъкна? Та това е дезертьорство! — мърмореше си той под носа, ту с възмутена решителна интонация, ту преминавайки в минор и опитвайки се да уговори ласкаво някого.

Когато стигна до прага на стаята си, забърбори всичко отначало. Не, нямаше да мине без сълзи, но той не възнамеряваше да отстъпва. Настръхнал и готов за битка, старецът натисна дръжката на вратата.

От девет и половина квадратни метра — огромен разкош, за който навремето беше чакал на опашка цели пет години, мъкнейки се насам-натам из общежитията — два бяха заети от двуетажно войнишко легло, един — от най-обикновена маса, застлана с красива покривка, и още три — от огромна, стигаща до тавана купчина стари вестници. Ако живееше сам, в един прекрасен ден тази планина непременно би се срутила и би го погребала под себе си. Но преди петнайсет години сколаса да срещне жена, която беше готова не само да търпи присъствието на такова количество прашни хартиени вторични суровини в малкото си жилище, но и грижливо да я подрежда, без да позволява на семейното си огнище да се превърне в хартиен Помпей.

Изобщо тя беше готова да изтърпи много неща. Неизброимите вестникарски изрезки с тревожни заглавия от типа на „Надпреварата във въоръжаването набира скорост“, „Американците изпитаха нова противоракетна система“, „Ядреният ни щит укрепва“, „ПРОвокацията ПРОдължава“ и „Търпението ни свърши“ покриваха стаичката от горе до долу като с тапети. Нощните му бдения с изгризана химикалка над купчината ученически тетрадки под електрическо осветление — при такава купчина хартия не можеше и да става дума за свещи в дома им. Навярно оттам му дойде полушеговитият-полушутовски прякор, който той самият носеше с гордост, а останалите изричаха със снизходителна усмивка.

Тя беше готова да изтърпи много, но не и всичко. Не и неговия детински стремеж всеки път да се набутва в самия център на урагана, за да види какво всъщност става там — и това на почти шейсетгодишна възраст! Не и лекомислието, с което той се съгласяваше с всякакви поръчения на началството, забравяйки, че след един от последните походи едвам се беше разминал със смъртта.

Не и мисълта, че може да го загуби и отново да остане съвсем сама.

След като изпратеше Омир в патрула — той дежуреше веднъж седмично, — тя никога не седеше вкъщи. Бягайки от тревожни мисли, отиваше при съседите, работеше извънредни смени. Мъжкото равнодушие към смъртта й изглеждаше глупаво, егоистично, престъпно.

Той я завари вкъщи по случайност — бе притичала да се преоблече след работа. Беше намъкнала ръцете си в ръкавите на закърпен вълнен пуловер и стоеше в тази поза. Разрошените й коси забележимо бяха започнали да побеляват, макар и още да не бе навършила петдесет, в бледокафявите й очи имаше уплаха.

— Коля, случило ли се е нещо? Пак ли удължено дежурство?

И на Омир изведнъж му се отщя да й говори за взетото решение. Той се поколеба: дали да не я успокои и да й съобщи новината между другото, докато вечерят?

— Само да не си посмял да лъжеш — предупреди го тя, улавяйки блуждаещия му поглед.

— Разбираш ли, Ленка… Работата е такава… — започна той.

— Нали никой не е… — веднага попита тя направо за най-страшното, като не желаеше дори да произнесе на глас думата „умрял“, сякаш вярваше, че мрачните й мисли могат да се материализират.

— Не! Не — заклати глава Омир. — Просто ме освободиха от наряд. Пращат ме към „Серпуховска“ — добави той небрежно.

— Но нали… — Елена се запъна. — Нали там… Нима те вече се върнаха? Та там…

— Стига, това са глупости. Там няма нищо — побърза да я прекъсне той.

Елена се извърна, приближи се към масата, кой знае защо премести солницата от едно място на друго, изпъна една гънка на покривката.

— Сънувах един сън… — Тя се изкашля, прочиствайки гърлото си.

— Ти все сънуваш…

— Лош сън — упорито продължи тя и изведнъж изхлипа жално.

— Е, ти какво? Какво мога да… Та това е заповед — мънкаше той объркано, галейки пръстите й, осъзнавайки, че цялата му предварително подготвена реч не струва пукната пара.

— Тогава нека едноокият сам да иде там! — подхвърли злобно тя, вече през сълзи, отдръпвайки ръката си. — Нека този белязан дявол ходи където ще, със своята барета! Само заповеди раздават… А той какво? Цял живот е спал до автомата си вместо до жена! Какво разбира той?

Нямаше как да успокои доведената до плач жена, без да се откаже от целта си. Омир се срамуваше, и наистина му беше жал за нея, но бе толкова лесно да се пречупи сега, да й обещае, че ще се откаже от задачата, да я успокои, да пресуши сълзите й — само за да се разкайва после, да съжалява за пропуснатия шанс. Може би последният шанс, изпаднал му в живота. Живот, който и без това по тукашните мерки траеше твърде дълго.

Така че си замълча.

* * *

Вече беше време да тръгва, да събира и да инструктира офицерите, но полковникът продължаваше да седи в кабинета на Истомин, без да обръща внимание на цигарения дим, който обикновено толкова го дразнеше и съблазняваше.

Докато началникът на станцията замислено шепнеше нещо, прекарвайки пръст по старата си карта, Денис Михайлович все се опитваше да разбере: защо му беше нужно всичко това на Хънтър? Зад загадъчната му поява на „Севастополска“, зад желанието му да се засели тук, и най-накрая зад предпазливостта, с която бригадирът се появяваше на станцията — почти винаги с шлем, скриващ лицето му, — можеше да има само едно нещо: Истомин имаше право да смята, че Хънтър наистина бяга от някого. Беше спечелил допълнителни точки, установявайки се на южния блокпост, там вършеше работата на цяла бригада и постепенно бе станал незаменим. Който и сега да поискаше да им го предадат, каквато и награда да предложеха за главата му, нито Истомин, нито самият полковник не биха и помислили да отстъпят.

Укритието беше безупречно. На „Севастополска“ не идваха чужденци, а местните водачи на кервани за разлика от бъбривите пътуващи търговци от другите станции винаги си държаха езика зад зъбите, когато излезеха в голямото метро. В тази мъничка Спарта, вкопчила се в своето късче земя на самия край на света, най-много се ценяха надеждността и свирепостта в боя. И тук умееха да уважават тайните.

Но защо тогава Хънтър беше готов да изостави всичко и да тръгне сам на поход, който Истомин не би имал достатъчно кураж да му възложи? Защо рискуваше да бъде разпознат, тръгвайки към Ханза? На полковника кой знае защо не му се вярваше, че бригадирът наистина се е трогнал от съдбата на изчезналите разузнавачи. А и за „Севастополска“ се сражаваше не от любов към станцията, а заради свои, известни само нему причини.

Може би изпълняваше задача? Това би обяснило много неща: внезапното му пристигане, неговата потайност, упоритостта, с която нощуваше в спалния чувал в тунелите, и най-накрая — решението му незабавно да тръгне към „Серпуховска“. Защото тогава беше помолен да не бъдат уведомявани останалите? От кого можеше да е изпратен, ако не от тях? От кого?

Полковникът с усилие пребори желанието си да се почерпи с една от самоделните цигари на Истомин. Не, не беше възможно. Хънтър — една от опорите на Ордена? Човекът, на когото дължаха живота си десетки, може би и стотици, сред които и самият Денис Михайлович?

„Този човек не би могъл да изпълнява задача на някой друг — предпазливо възрази полковникът сам на себе си. — Но дали Хънтър, върнал се от небитието, е същият този човек?“

И ако все пак изпълнява нечие поръчение… дали сега не е получил някакъв сигнал? Означаваше ли това, че изчезването на оръжейните кервани и тримата разузнавачи не е било случайност, а част от грижливо планирана операция? Но тогава каква е ролята на самия бригадир?

Полковникът рязко тръсна глава, сякаш опитвайки се да отхвърли прилепилите се и бързо набъбнали пиявици на подозренията. Как можеше да мисли такива неща за човека, който го беше спасил? При това до момента Хънтър служеше на станцията безупречно и не даваше никакви поводи за съмнение. И Денис Михайлович, след като си забрани дори наум да нарича Хънтър „шпионин“ и „диверсант“, взе решение.

— Дай по чаша чай и ще отида при момчетата — изрече пресилено бодро той и щракна с пръсти.

Истомин се откъсна от картата и уморено се усмихна. Понечи да посегне към старинния си телефон с шайба, за да повика ординареца си, но в този момент апаратът неочаквано зазвъня сам, карайки двамата да потрепнат и да се спогледат. Не бяха чували този звук от седмица — ако дежурният искаше да доложи нещо, винаги чукаше на вратата, а никой друг не можеше да звъни директно на началника на станцията.

— Истомин слуша — изрече той предпазливо.

 

 

— Владимир Иванович… Обаждат се от Тулска — побърза да каже дежурният. — Само че се чува много лошо… Изглежда, нашите… Но ето, връзката…

— Хайде свързвай ме вече, де! — изрева началникът, удряйки масата с юмрук толкова силно, че телефонът жално издрънча.

Телефонистът млъкна изплашено, после в микрофоните нещо изтрака, зашумоля и се чу безкрайно далечен, изкривен до неузнаваемост глас.

* * *

Елена се извърна към стената, криейки сълзите си. Какво още можеше да направи, за да го задържи? Защо той толкова хазартно се хваща за първата възможност да избяга от станцията, скривайки се зад тази толкова изтъркана история за заповедите на началството и наказанията за дезертьорство? Какво ли не беше дала тя от себе си, какво ли не бе направила за тези петнайсет години, за да го отучи! А него отново го теглеше към тунелите, сякаш се надяваше да намери там нещо различно от мрак, пустота и гибел. Какво не му достигаше?

Омир слушаше в главата си упреците й толкова ясно, сякаш тя в момента говореше на глас. Чувстваше се отвратително, но вече беше късно да отстъпва. Понечваше да отвори уста, за да се извини, да я стопли с някоя дума, но се задавяше, разбирайки, че всяка от тези думи само ще подклади огъня.

А над главата на Елена плачеше Москва — грижливо сложена в рамка, на стената висеше цветна снимка на Тверска под прозрачен летен дъжд, изрязана от стар гланцов алманах. Някога, отдавна, във времената на предишните му скитания из метрото, цялото имущество на Омир се свеждаше до дрехите му и до тази снимка. Другите носеха в джобовете си откъснати от мъжки списания измачкани страници с голи красавици, но според Омир те не можеха да заменят жива жена дори за няколко кратки, изпълнени със срам минути. А ето тази снимка му напомняше за нещо безкрайно важно, неизразимо прекрасно… И загубено завинаги.

Прошепвайки неловко „прости ми“, той излезе в коридора, внимателно затвори вратата след себе си и безсилно приклекна. Вратата на съседите беше отворена, на прага си играеха хилави безцветни деца — момче и момиче. Когато видяха стареца, те застинаха; натъпканото с парцали и криво-ляво зашито мече, което не бяха успели да си поделят, самотно тупна на пода.

— Чичо Коля! Разкажи ни приказка! Ти обеща да ни разкажеш, когато се върнеш! — втурнаха се те към Омир.

— Каква приказка? — Той не можеше да им откаже.

— За безглавите мутанти! — извика радостно момчето.

— Не! Аз не искам за мутантите! — навъси се момичето. — Те са страшни, страх ме е!

— А тогава каква искаш, Танюша? — въздъхна старецът.

— Тогава за фашистите! И партизаните! — вметна момчето.

— Не… На мен ми харесва за Изумрудения град… — каза Таня с щърба усмивка.

— Но аз ви я разказах едва вчера. Може би за войната между Ханза и червените?

— За Изумрудения град, за Изумрудения град! — завикаха и двамата.

— Е, добре — съгласи се старецът. — Някъде далеч по Соколническа линия, след седем пусти станции, отвъд три срутени метромоста, след хиляди, хиляди траверси, лежи вълшебен подземен град. Този град е омагьосан и в него не могат да влизат обикновените хора. В него живеят вълшебници и само те умеят да излизат от градските порти и да се връщат обратно. А на повърхността на земята над тях се издига огромен могъщ замък с кули, в които по-рано са живеели тези мъдри вълшебници. Този замък се нарича…

— Вирситетът! — възкликна момчето и погледна тържествуващо сестра си.

— Университетът — потвърди Омир. — Когато станала голямата война и на земята започнали да падат ядрени ракети, вълшебниците слезли в своя град и омагьосали входа, за да не попаднат при тях злите хора, които започнали войната. И те живеят… — той се задави и млъкна.

Елена стоеше, облегната на касата на вратата, и го слушаше. Омир не беше забелязал кога е излязла в коридора.

— Ще ти подредя раницата — изрече хрипкаво тя.

Старецът се приближи до Елена и я хвана за ръката. Тя го прегърна — неловко и свенливо заради чуждите деца — и попита:

— Скоро ли ще се върнеш? Всичко ли ще бъде наред с теб?

И Омир, за хиляден път през дългия си живот смаян от безграничната женска любов към обещанията — независимо дали възможни за изпълнение, или не, — каза:

— Всичко ще бъде наред.

— Вие вече сте толкова старички, а се целувате като младоженец и младоженка! — направи гримаса на неприязън момиченцето.

— А тате казва, че това не е истина, че няма никакъв Изумруден град! — съобщи заядливо момченцето.

— Може и да няма — сви рамене Омир. — Та нали това е приказка. А как ще изкараме тук без приказки?

* * *

Наистина се чуваше страшно лошо. Гласът едва пробиваше фона от пращене и шум. Той се стори смътно познат на Истомин — май беше на един от тримата разузнавачи, изпратени към „Серпуховска“.

— На „Тулска“… Не можем… „Тулска“… — опитваше се да обясни нещо той.

— Разбрах ви, вие сте на „Тулска“ — извика в слушалката Истомин. — Какво се е случило? Защо не се връщате?

— „Тулска“! Тук… Не бива… Главното е, че не бива… — Краят на фразата се изгуби в проклетите смущения.

— Какво не бива? Повторете, какво не бива?!

— Не бива да се щурмува! В никакъв случай не щурмувайте! — неочаквано ясно изрече гласът в слушалката.

— Защо? Какво става при вас, по дяволите? Какво се е случило?! — изкрещя началникът.

Но гласът вече не се чуваше; като плътна вълна придойде някакво бучене, а после слушалката замлъкна. Но Истомин не искаше да повярва в това и все не я пускаше.

— Какво става?!