Джанел Тейлър
Защото те има (6)

Шеста глава

Спусна се инстинктивно да вземе пистолета си, но си спомни, че го е заключила в службата си за по-сигурно, докато се върне от медения месец. Извади бейзболната бухалка изпод леглото си, после мобилния си телефон и позвъни на Грифин.

След секунди той застана на прага, високата му атлетична фигура изпълваше рамката на вратата.

— На едно мнение ли сме, че нищо, което се отнася до Деклан Маклин, не бива да бъде пренебрегвано? — попита той.

Покани го да влезе и стегна колана на халата си. Кимна, трепереше. Добре че детективът беше отвън и нямаше да бъде сама. Беше изтощена душевно и физически. Почувства необходимост някой друг да действа вместо нея.

— В спалнята ли? — попита той. Беше извадил пистолета си.

Тя кимна.

— На огледалото.

Влезе след него в спалнята и с усилие погледна огледалото.

Той разгледа внимателно надписа, после стаята.

— Ще се обадя на моя началник, да изиска заповед за охрана на семейството ти.

Извади телефона си и набра номера.

— Сигурна съм, че и двете вече са заминали. Сестрите ми имат деца, които трябва да бъдат пазени. Аз ще отида тази нощ при моята приятелка Алана. Тя е полицай, запознахте се в църквата. С нея ще съм в безопасност.

Грифин й направи знак да замълчи, понеже говореше с капитана. Айви не се радваше, че се спаси от въпросите му. Щом отместеше вниманието си от нея, тя като че ли… се плашеше. Той свърши разговора и затвори телефона.

— Айви, предпочитам да останеш при мен тази нощ. Деклан се навърта някъде наблизо, явно не му пука, след като се е вмъкнал в дома ти, за да заплашва теб и сестрите ти. Живея само през две-три улици от моето управление. Имам спалня за гости, която е на твое разположение.

Тя го загледа много внимателно.

— Стръв ли ще бъда? Да подмамя Деклан ли искаш?

— Никога не бих те използвал за стръв, Айви. Искам само да те пазя. Деклан е станал убиец и нищо чудно да започне да преследва и теб.

— Но защо? Аз нищо не зная. Наистина. Дори не проумявам какво според него бих могла да ти кажа.

Той кимна към огледалото.

— Очевидно Деклан смята, че знаеш нещо.

Грифин се взря в нея, преценявайки я. Съставяше си мнение, сигурна бе. Нима още подозираше, че с Деклан са съучастници?

— Кажи ми честно, Фарго, мислиш ли, че имам нещо общо с убийството на Дженифър Лесингтън?

— Нямаше да съм детектив, ако отрека, Айви. Знаеш го. Възможно е да си замесена. С Деклан да мамите жени и им измъквате парите. Нямаш съвест и не те е грижа дали спи с други, за да се ожени и да ги скубе.

— Нямам съвест. Да, бе — озъби му се тя. — Аз съм полицай, Грифин.

Той сви рамене.

— Не си ли чувала за мръсни ченгета? Има цял отдел, който ги дебне.

— Значи виновна до доказване на противното? — попита тя с вдигнати вежди.

— Само взимам предвид всички възможности — възрази той. — Така е редно, нали?

— Да, но не си губи времето с мен.

— Не виждам как човек ще си загуби времето с теб.

Забележката беше толкова неочаквана, че Айви го погледна сепнато, но той се извърна. Изведнъж осъзна колко къс е халатът й.

— Ще се преоблека.

— По-добре да не разместваш нищо в спалнята, докато криминалистите не огледат.

Тя кимна. Искаше й се халатът да беше поне малко по-дълъг. Стигаше до средата на бедрата, но едва ли дължината му беше прилична, когато в гостната ти се разхожда непознат. Непознат. Как не! Грифин трудно можеше да мине за такъв. Ако днес се беше омъжила за Деклан, щеше да й стане девер. Не че се бяха запознали с Грифин. Предчувстваше, че Деклан щеше да направи всичко възможно да пази миналото си в пълна тайна.

„Не ми се иска да давам обява във вестника за нашата сватба — говореше той. — Струва ми се някак прекалено показно, а любовта ми към теб е толкова съкровена. Да можехме да заминем за Италия на любовно пътешествие само двамата. Но зная, че много държиш сестрите ти да присъстват на нашата сватба.“

Беше едно от многото романтични излияния на Деклан. А тя като абсолютна глупачка му вярваше.

Естествено, че няма да пожелае обява във вестника с истинското му име. Какво ти истинско име! Носел го е само докато е бил на осемнадесет. Иначе можеше да се проследи в мрежата и Айви не изпитваше и капчица съмнение, че Грифин Фарго е проверил всички известни имена на Деклан.

— Вероятно знаеш много повече за Деклан и неговите афери, отколкото си мислиш, Айви. Също така може би е скрил свои неща при теб, или възползвайки се от името ти. Да не забравяме и баща ти. Какво е открил за Деклан? Фактът, че не е искал да ти каже, ме навежда на мисълта, че Деклан го е заплашил. Сигурно с нещо подобно — добави и кимна към огледалото.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Айви.

— Допускаш ли, че го е заплашил да убие мен и сестрите ми, ако ми попречи да се омъжа за него?

— Възможно е — отговори Грифин и прокара ръка през гъстата си черна коса. — Не бих се учудил.

— Но защо? Деклан беше съвсем наясно, че Уилям ще направи всичко възможно той… или по-скоро ние, да не получим нито цент от парите му.

Грифин си сложи ръкавици и започна да оглежда мястото около огледалото.

— Кой знае с какво го е заплашвал Деклан! Точно това ще разберем — допълни той. Замълча и я изгледа. — Айви, Деклан може би наистина те е обичал. Представи си, че най-неочаквано за себе си се е влюбил. Дженифър Лесингтън е научила за теб и за сватбата, заплашила го е, че ще те потърси и ще ти разкаже всичко, и той я е убил, за да не проговори.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? — попита тя.

Грифин се усмихна тъжно, поклати глава и продължи огледа.

Айви затвори очи за момент.

— В една паралелна вселена сега щях да съм на меден месец. Да се любя. Да плувам на лунна светлина.

— Съжалявам — каза той. — За паралелната вселена. За онази, която е истинска и невинна.

Тя му хвърли бегъл поглед, изненадана, че я разбра.

— Ех, аз също. Просто ми се искаше да се пооплача.

Грифин пак се усмихна с искрена, макар и сдържана усмивка. Тогава за миг тя се почувства… като че ли защитена и не дотам самотна.

Как не! Грифин преследваше Деклан — ясно и недвусмислено. Айви бе неговото средство за постигане на целта. Нямаше да е зле да не го забравя.

Загледа се в калъфа с роклята, закачен на вратата на гардеробната.

— Обещах на едно момиче моята булчинска рокля и утре сутрин трябва да й я оставя.

Той я погледна изненадано.

— Останал съм с убеждението, че младоженките пазят булчинските си рокли, скътани в някой гардероб сто години. Но мога да разбера защо не искаш да пазиш тази.

Айви се усмихна.

— Всъщност я обещах, преди да се случи всичко това. Получихме съобщение преди няколко дни, че някой е откраднал булчинската й рокля от колата. Представяш ли си?

— Всичко мога да си представя, Айви — отговори той, без да сваля очи от нея. — Значи й каза, че ще й дадеш своята рокля, така ли?

Тя кимна и му разказа случая с непослушните деца и онова, което Лора сподели за баща си.

Грифин като че ли я преценяваше внимателно. Айви се зачуди какво ли си мисли. „Евентуалната заподозряна и глупачка Айви Седжуик е от жените, които се влюбват в хубавци — измамници и са готови да подарят булчинската си рокля на първата разплакала жена, която им се изпречи на улицата.“

— Тогава защо не останем тук тази нощ — предложи той. — Ще се настаним в гостната, за да си свършат работата криминалистите, а на сутринта първо ще оставиш роклята, после ще отидем в града.

Да остане ли възнамеряваше? В нейната къща! На нейния тесен диван, притиснати един до друг, ли щяха да спят?

— Ще направя още кафе — предложи тя.

— Знаеш ли какво, оправям се добре в кухнята. Ти си почивай. Аз ще приготвя нещо за хапване, ако не възразяваш. Ще направя и кафе.

— Моля те, заповядай — отговори тя, съзнавайки, че по всяка вероятност той си търси повод да прерови на спокойствие чекмеджетата и долапите. — Едва ли ще мога да сложа нещо в уста, но стомахът ми негодува.

— Какво ще кажеш за чаша бяло вино като начало — предложи той. — Видях, че в хладилника има.

— Да, няма да е зле.

— Криминалистите ще дойдат всеки момент — добави и изчезна в кухнята. Айви чу как отваря и затваря чекмеджетата. Подрънкваха чинии.

След няколко минути се появи с две чаши и с чиния, в която бяха подредени солени бисквити и чедър. Сервира всичко на масичката.

— Е, не е ли романтично — промълви тя и избухна в сълзи, после се изправи поривисто. — Трябва да престана да плача. Повярвай ми, Фарго, не съм ревла.

— Вместо сватба преживя кошмар и ти се полага да си поплачеш — каза той тихо, пресегна се и стисна ръката й.

Божичко, каква ръка! Голяма, топла, силна и на нея за миг й се прииска да рухне до този висок, солиден мъж и да се остави в ръцете му.

Но Грифин Фарго нямаше вид на човек, склонен към спонтанност. Освен това тя все още беше заподозряна.

Чу се звънецът на входната врата и Грифин отвори на криминалистите. Айви отпи глътка вино и се опита да не им обръща внимание. В момента не беше полицай. Взеха отпечатъци, огледаха къщата отвън и отвътре, направиха снимки. След час си тръгнаха.

Грифин отряза парченце сирене, сложи го върху една бисквита и го подаде на Айви.

— Хапни.

Тя седна на канапето срещу него и изяде бисквитата. Тъкмо щеше да кръстоса крака и се досети, че ще му предостави доста сексапилна гледка. Хранеха се мълчаливо.

— Обичаше ли брат си, когато бяхте деца? — попита тя. Дали щеше да й отговори, или отново щеше да й напомни, че въпросите задава той.

Грифин въздъхна дълбоко.

— Обичах го. Бях на три години, когато той се роди. Нашият баща имал любовна връзка с майката на Деклан доста време преди да напусне майка ми. С втората си жена живя дълго и аз си мислех, че не е толкова лош, просто се е влюбил. Но Деклан веднъж ми каза, че баща ни се срещал с други жени у тях, когато майка му отивала на работа. Тя беше медицинска сестра и имаше нощни дежурства. Смятам, че остана при нея, защото тя беше наследила малко пари. Въпреки че беше лекар, баща ми работеше от време на време, после съвсем престана да практикува. Искаше само да играе голф и да се шляе.

Погледна го, изненадана от искрения разказ.

— Очевидно моят баща е бил отдаден на своята работа до последната си минута. Но както подразбирам и вашият баща не ви е отделял време, макар че не е работил.

— Да, точно така. Дали по една или по друга причина, но и двамата са били лоши родители — каза Грифин.

Айви кимна и въздъхна. Почти с никого не говореше за своите чувства към баща си, даже със сестрите си. Всеки път, щом станеше въпрос за баща й, майка й произнасяше някоя високопарна тирада с бомбастични твърдения, вместо да се замисли какво търси Айви, а то беше утеха. И без друго беше тъжно да имаш баща, който не те обича, не се интересува от теб и не иска да знае за теб.

Айви изведнъж осъзна, че замислена за Деклан и баща си, се е свила на кълбо. Почувства болка в гърба, изправи се и раздвижи раменете си.

Най-ненадейно Грифин се озова зад нея и тя почувства силните му и топли ръце на тила си. Започна да я масажира нито много грубо, нито съвсем леко, а точно както трябва.

— Ако наистина подозираше, че съм съучастница на Деклан, нямаше да ти пука, че ме боли — отбеляза тя.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— А може би се старая да спечеля доверието ти.

Тя се извърна рязко към него и устните й се озоваха така близо до неговите, че можеше да го целуне.

— Престани с твоите игрички! Предупреждавам те. Няма да разреша да се забавляваш за моя сметка.

— Предавам се — каза той. — Сключваме сделка.

После продължи да разтрива раменете й.

„Целуни го!“ Как й хрумна това? Все пак защо да не хареса Грифин Фарго? Ами да, ръцете му бяха на тила й и усещането бе много приятно. Да, беше много хубав — висок, тъмнокос, с наситенокафяви очи. Мъжествен. Не измит красавец като Деклан. Беше по-скоро от типа мъже като Джордж Клуни, а не като Брат Пит.

Безспорно имаше много качества. Беше честен. Човек, който търсеше обяснение за убийство. Беше добрият, не лошият. А онзи, на когото отдаде сърцето си, за когото мечтаеше да се омъжи, беше лошият. Нищо чудно, че й хрумна да се хвърли в прегръдките на Грифин. Искаше й се да усети поне за малко топлината на добрия.

„А може би се старая да спечеля доверието ти.“

По-разумно бе да не забравя, че Грифин Фарго не притежава само добродетели.

— Трябва да поспя — каза тя. — Беше тежък ден.

Трябваше да избяга от Грифин, от неговите въпроси, от завладяващата му сила… от неговата мъжественост.

Той стана и отиде в спалнята. Появи се оттам с две възглавници и завивка.

— Предпочитам да спим тук, на дивана. Не бих искал да се загубят евентуални улики. Пък и ако Деклан реши да се върне, държа да си на не повече от десет сантиметра от мен.

Десет сантиметра бяха прекалено близко разстояние, за да се чувства удобно.

Но Айви беше капнала от умора, очите й се затваряха. Свали възглавниците от по-големия диван и легна.

— Наистина не искам да ти мириша краката — каза на Грифин. Залепи се до гърба на дивана и му направи място себе си. — Така че да забравим позицията глава-крака.

Той се усмихна, легна и се загледа в тавана. Айви усети аромата на сапуна му. Беше боров. Наистина се почувства спокойна, сгушена между облегалката на дивана и него. Едва не се омъжи за истински демон, но сега той не можеше да я пипне дори. Първо трябваше да застане пред Грифин, но както стана ясно в църквата, не му стискаше.

Айви се размърда, за да легне по гръб. Раменете и бедрата им се докоснаха и за миг й проблесна странна картина. Е, не чак за миг, но все пак достатъчно дълго, за да си представи как той се обръща и тя усеща тежестта на прекрасното му тяло върху гърдите си. Тази представа заличи за малко реалността, от което й стана по-леко.

— Какво си мислиш? — обърна се към нея той, за да я погледне.

Тя затвори очи.

— Лека нощ.

— Лека.

Но мина доста време, преди Айви да заспи.

* * *

Макар че беше сгодена за Деклан Маклин, Айви Седжуик положително не знаеше почти нищо за него. Жената до него спеше и Грифин се загледа в бележника си, но бележките не му подсказваха как да продължи. Погледна Айви.

По дяволите, беше хубава. Кожата й беше така нежна и кадифена, ресниците — дълги. Устните й бяха полуотворени, както и белият й халат. Виждаха се извивките на гърдите й и Грифин преглътна.

Загледа се отново в бележника си, за да откъсне вниманието си от тялото й и да го насочи към личността й.

Заговорничеше ли с Деклан? Бяха ли екип? Имаше само едно нещо, за което със сигурност би я обвинил, а именно, че се е оставила да бъде измамена. Но в случая щеше да задържи мнението за себе си. В момента се мъчеше да си обясни как е възможно тя да знае толкова малко за своя годеник.

По думите й Деклан възнамерявал да управлява своя корпорация един ден, да спечели милиони и да се оттегли на Карибските острови, където да отвори бар в тропически стил и да плава с яхта. Искал да учи японски. Непрекъснато говорел как ще отвори дом, където децата от разбити семейства щели да ходят след училище и където щели да играят и да имат наставници. Ах, освен това обичал риба тон и млечен шоколад. Айви и Деклан се срещали един или два пъти през седмицата, рядко за цяла нощ, тъй като той твърдял, че имал лекции сутринта. Понякога в петък или в събота оставал през нощта и си тръгвал рано на другия ден с извинението, че щял да учи.

Грифин си спомни, че природеният му брат обича шоколад. Освен този факт едва ли нещо от останалите истории, измислени от Деклан, за да подмами Айви, бяха верни. Грифин почти не беше разговарял с него през изминалите десет години. Всеки път беше по повод някое провинение на Деклан. Или за нарушение на основите правила за благоприличие. Но Деклан разиграваше сценката „моят голям брат е ченге“ и го пускаха. Преди години Грифин предупреди колегите си, че брат му е измамник, но и Деклан с възрастта стана доста предпазлив.

От всичко, което бе казал Деклан, само едно беше отчасти вярно. Беше се родил Деклан Фарго, но когато стана на осемнадесет, предпочете да носи името на втория си баща — Маклин.

Деклан и баща му се караха ожесточено и това беше краят. Баща им отдавна се беше отказал от него, така че смяната на името трудно можеше да го засегне. Но засегна Грифин. Въпреки че не бяха близки с Деклан, фамилното име ги свързваше, показваше, че са братя. Но Деклан се отърва и от тази връзка.

Другият факт, който не беше лъжа, бе, че е работил за кратко в акционерно дружество „Седжуик“, по всяка вероятност, за да се добере до някоя от дъщерите Седжуик. Тъй като майката на Деклан била приятелка с майката на Айви, това се е оказало лесно. Обяснява и защо на Деклан му се е наложило да се представи с истинското си име.

Колкото повече разсъждаваше и като знаеше що за човек е брат му, как безочливо лъже, какви невероятни истории измисля, как мами всеки човек, когото познава, толкова повече се убеждаваше, че Айви е жертва. Едва ли не от пръв поглед разбра как е попаднала в мрежите на Деклан, независимо колко добро ченге е.

Спомни си внезапно един случай от времето точно преди майката на Деклан и мащеха на Грифин да свари баща им в леглото с друга жена — медицинска сестра от болницата. Грифин беше съсипан от измамата на баща си, от неговата безчувственост. Вярваше, че е напуснал него и майка му, защото е бил силно влюбен, но ето че се подигра с това, изневерявайки с друга.

Деклан разказа на Грифин ужасната история. Баща му беше вече женен два пъти. Грифин не се заблуждаваше за мащехата си; тя не беше най-благородният човек на света, но не беше и толкова лоша. Съчувстваше й. А каква беше реакцията на Деклан по повод на случая с медицинската сестра в леглото на баща му? Смях! После прибави: „Какъв задник! Толкова ли е тъп, че да чука вкъщи, вместо в някой публичен дом или хотел?“

Нищо не трогваше Деклан. Като че ли нямаше съвест.

Грифин се чудеше дали в момента не пътува към някой от островите извън територията на Съединените щати с фалшиви документи. Може би. А може би беше някъде съвсем наблизо и чакаше удобен случай да се добере до Айви. Но за това Грифин не беше сигурен. Заплахата на огледалото показваше, че тя знае повече, отколкото казва. Повече отколкото съзнаваше вероятно. Грифин беше готов да се обзаложи, че е точно така.

Споменът за баща му, със здраво тяло и здрав разум, силен и красив, го разтърси за миг. Точно преди шест месеца Фредерик Фарго се озова в инвалидна количка. Седеше до прозореца и гледаше във вътрешния двор на клиниката. Оттам се виждаха само няколко каменни маси със саксии здравец в средата. Баща му сумтеше и размахваше ръка, докато не го отведяха до прозореца. После само се взираше навън.

Грифин всеки ден го посещаваше, независимо от факта, че баща му нямаше представа кой е. Веднъж спомена името на Деклан и би се заклел, че видя искрица в очите на баща си, но тя се изгуби за секунда. Седеше с баща си до прозореца около половин час, после отиваше при Джоуи, осемнадесетгодишно момче, или по-скоро млад мъж, чийто баща също беше болен от Алцхаймер. Ученик в горния клас на гимназията, Джоуи идваше всеки ден след училище в четири следобед, сядаше до баща си, който се взираше навън от другия прозорец, и му разказваше всичко. Бащата на Джоуи, едва прехвърлил петдесетте, сякаш нито виждаше, нито чувстваше, но той му говореше, независимо от това, за училището, за баскетболните мачове, за новия съпруг на майка си, който не бил лош, макар че бил „надут задник“. Излизаше, че майка му се е развела, преди баща му да се разболее. На Грифин му се искаше и той да имаше много за разказване, но нямаше, макар че беше два пъти по-възрастен от Джоуи. На трийсет и две беше. Знаеше за бащата на Джоуи и за самия Джоуи повече отколкото за всеки друг.

Грифин престана да мисли за миналото и се загледа в Айви. Как беше възможно да знае толкова малко за Деклан? Как е възможно Грифин да знае повече за един непознат в болницата, за нечий баща, отколкото Айви твърдеше, че знае за своя годеник? Нямаше представа за миналото му, освен глупостите, които й бе наговорил, и даже това беше твърде малко.

Но пък какво знаеше по въпроса защо хората се влюбват? Грифин не се беше женил, въпреки че си го представяше. Беше се влюбвал доста сериозно заради смешни причини; веднъж чу жена да пее и се влюби, преди да я види. Друг път заради начина, по който самотна майка говореше невероятно нежно на едва проходилото си дете, без да обръща внимание, че току-що я бяха ограбили. Беше обичал, но го бяха предали. Хората постоянно се оставяха да ги лъжат измамници…

Айви изглеждаше толкова крехка в съня си. Сънят й беше неспокоен.

Леко прещракване сепна Грифин и той стана. Някой натискаше дръжката на входната врата, тихо, като че ли не искаше да се издава. С изваден пистолет Грифин се приближи безшумно до вратата, готов да посрещне брат си.

Този път Деклан нямаше да се измъкне.