Джанел Тейлър
Защото те има (5)

Пета глава

Грифин Фарго беше платил своя данък „житейски трудности“ онези ужасни моменти, от които човек не вярва, че ще се възстанови. Бе прострелян при изпълнение на дълга си например. Партньорите му през годините — също. Беше виждал жени, смазани от бой от съпрузите си. Деца, зарязани от безотговорни родители, и още по-лоши неща естествено. В личен план беше оставал с разбито сърце. Баща му почина.

Но нищо, което бе преживял, не беше по-мъчително от онзи миг, когато осъзна, че мъжът на снимките, който беше живял с убитата жена в апартамент ЗА, е по-малкият му брат. Деклан можеше да сменя своето име колкото си ще, цвета на косата също. Беше я пребоядисал от руса в светлокестенява. Но лицето, очите, тях нямаше как да подмени.

Грифин не изключваше възможността Деклан да потърси услугите на пластичната хирургия. В часовете между убийството, според Грифин непредумишлено, и началото на церемонията Деклан сигурно е обмислял план за следващата си стъпка. Меден месец в чужбина. Пластична операция.

Както обикаляше апартамента и гледаше снимките, взе да му се повдига.

Имаше време, когато Грифин обичаше Деклан, направо умираше за него. Показваше му света, или поне дотам, докъдето стигаше задният двор. В това пространство можеха да се копаят дъждовни червеи, да се строят крепости, да се играе на воля. И докато не стана на около седем години, Деклан беше мило дете. Разглезен — да. Буен — да. Но добро братче. И после започна да се променя. Започна да краде, да измъчва животните, да се бие. Стана деветгодишният побойник в техния блок, а после тормозеше целия квартал. А сега и цял един град. Всъщност два града — Ню Йорк и Ню Джърси. И по всяка вероятност вече беше и убиец.

Докато Грифин паркираше на мястото, което Айви му показа, огледа малката къща с висок комин за камината, полегат двускатен покрив, добре подстриган жив плет и бяла дървена ограда. Интересно. Очакваше нещо по-крещящо, не че у Айви се забелязваше липса на вкус, но Деклан търсеше външния блясък.

Тя отключи и го покани да влезе. Беше забила поглед в земята и стискаше калъфа със сватбената си рокля. Беше доволен, че тя се преоблече с обикновени дрехи. Доста трудно намери кураж да говори с нея първия път. Изглеждаше красива с роклята без презрамки от сатен. И сега изглеждаше добре.

Не можеше още да си състави някакво мнение. През цялото време, докато пътуваха насам, тя мълча. Защото сърцето й бе разбито ли? Или защото се мъчеше да проумее новите обстоятелства? Бяха ли с Деклан съучастници? Заедно ли измисляха планове как да завличат богати жени? Ако беше вярно, че баща й е възнамерявал да я лиши от наследство, може би беше съучастничка в престъплението на Деклан. И ако беше подкупно ченге, знаеше как да заличи следите му… както и своите.

Имаше доста добра интуиция за хората, но Айви беше по-тежък случай. И обстановката в нейната къща не му подсказа нищо особено. Хубави мебели, не по последна мода, не и прекалено старомодни, с други думи, уж шик, но бяха безлични. Покани го на дивана, а тя седна на канапето срещу него.

Първото му впечатление от Айви беше, че е умна. В такъв случай, ако не беше играч, как се беше влюбила в измамник? Може би беше по-просто, отколкото си го представяше. Може би Деклан имаше качества. Може би на Грифин му беше неприятно да го признае.

Никога не бяха живели под един покрив, но израснаха в Ню Джърси, къщите им бяха само през няколко улици. Грифин живееше с майка си, която не се омъжи, след като се разведе с баща му. Той се ожени за майката на Деклан и после се роди Деклан. Живееше с родителите си, но и те се разведоха, когато беше на седемнадесет. Грифин прекарваше доста време в дома на баща си, защото не искаше да бъде изоставен и забравен. Известно време баща му удържаше фронта, но Деклан беше толкова разюздан, че баща им си изми ръцете и започна да прекарва все повече и повече време извън собствения си дом, какво оставаше да се отбие при Грифин.

Тогава Грифин се опита да се сприятели с природения си брат, да бъде по-големият брат закрилник, но Деклан проявяваше склонност към злина, която той не можеше да понася. Веднъж, когато Грифин беше на шестнадесет, а Деклан — само на тринадесет, Деклан го накара да се обзаложат, че ще му отмъкне гаджето, червенокоса хубавица, като за да се осмели да говори с нея, Грифин беше събирал месеци наред кураж. Облогът беше двайсет и пет долара и Грифин си мислеше, че ще спечели лесни пари. Капитанът на отбора по хокей можеше евентуално да я свали, но не и един хилав тринадесетгодишен пубертет.

След три дни Деклан му съобщи, че веднага след училище ще отидат с гаджето му в библиотеката и ще се помотаят между стелажите. Грифин ги намери да се натискат. Ръката на Деклан беше под блузата на момичето.

Беше тъпо, но години след това Грифин не можеше да погледне червенокоса жена. Естествено следващия път, когато се влюби в червенокоса, остана пак с разбито сърце. И в този случай брат му имаше пръст. Предупреждаваше Грифин да не го закача. Бикините на момичето, които нямаше как да се сбъркат, защото тя уточняваше, че са нейни с монограм на задната част, бяха забодени с кабарче на входната врата на апартамента на Грифин заедно с бележка: „Не ме закачай, големи братко! Само те предупреждавам.“ Грифин, разбира се, не се отказа. Арестуваха Деклан няколко пъти, но обвиненията някак си отпадаха, защото той се измъкваше с аргумента „моят брат носи полицейска значка“. Пускаха го, преди някой да си даде труда да попита Грифин, също така, защото преценяваха престъпленията му като незначителни, а жертвите — прекалено тъпи. Понякога полицаите бяха ужасно лековерни.

— С Деклан заедно ли израснахте? — попита Айви, докато той си събличаше палтото.

Бързо се отърси от спомените.

— Госпожице Седжуик, аз…

— Наричайте ме Айви.

— Добре, Айви. Предпочитам аз да задавам въпросите.

Тя въздъхна и облегна главата си върху възглавницата.

— Имаш право, но се опитвам да разбера какво се случи с живота ми току-що. Преди час виждах бъдещето си, прекрасно бъдеще. Внезапно изчезна. Казваш ми, че Деклан не е онзи, за когото съм го мислела. Че е измамник и крадец. Също така имаш изключителното преимущество да познаваш Деклан от дете, понеже сте израснали заедно. Просто се мъча при тези… — Замлъкна и се разрида. Стори му се силна, затова не очакваше сълзи от нея. Преструваше ли се или беше искрена? Партньорът му разпитваше всички близки на Деклан и Айви, така че сведенията скоро щяха да му подскажат.

Брат му имаше добър вкус. От малък си беше такъв. Айви беше привлекателна и естествена. Нямаше суетност и разголена плът. Имаше хубави черти, хубава фигура и големи сини очи. Докато двамата братя растяха, момичетата винаги се въртяха около Деклан. По онова време беше хубаво момче, приличаше на Брат Пит.

Мъртвата годеница също беше хубава. Грифин не се съмняваше, че е имал и други годеници.

Деклан беше лъжец и любовният триъгълник бе нещо обичайно за него. Но убиец — това беше ново. Някак си не му прилягаше. Но не би се учудил, особено ако Деклан преследва някаква цел.

— Още не мога да повярвам — изхлипа Айви и избърса сълзите си. — Имал друга годеница, това донякъде проумявам, но наистина ли според теб я е убил? Деклан, какъвто го познавам, не би убил никого.

Грифин вдигна вежда.

— Откога го познаваш, от шест месеца ли?

— Прекарвахме много време заедно — отвърна Айви и очите й проблеснаха дръзко.

— И все пак е намерил време да се сгоди за друга.

Тя му хвърли убийствен поглед, стана, взе носни кърпички от бюфета, седна пак и избърса очите си.

— Може да не е истина — продължи. — Може би ти лъжеш. Може би ти си корумпираното ченге. Деклан е знаел някоя твоя мръсна тайна и избяга, защото се е страхувал за живота си.

Той се взря в нея.

— Интересна теория. А защо допусна ти да страдаш заради нашите взаимоотношения?

Тя вдигна рамене.

— Не те лъжа, Айви, и съжалявам, че истината е такава.

— Защо? — попита тя. — За какъв дявол ти е да съжаляваш?

— Защото някога наистина се тревожех за Деклан. Но той мамеше всички. Казва едно, върши друго. Дава обещания и не ги спазва. И така нататък безкрай. Но в очите на майка си беше винаги чист като сълза. Каквото и да забъркаше, тя го извиняваше. От преждевременното му раждане за всичко търсеше причина във факта, че има баща, когото трябва да дели с друго дете.

Тя го погледна, но не каза нищо. След малко попита иска ли кафе. Той прие. Айви стана и се запъти към кухнята. Грифин я последва. Тъкмо щеше да поогледа. Цялата врата на хладилника беше покрита със снимки на деца.

— Моите племенници и племеннички — обясни тя и се зае с кафето.

Той се огледа. Не забеляза нищо подозрително.

— Забравяш, че съм полицай — обади се Айви. — Виждам, че търсиш улики дали с Деклан сме съучастници. Не си губи времето. Самата аз искам да разбера дали казваш истината. Дали Деклан има друга годеница.

— Хайде да вървим — оживи се той.

Айви взе две чаши.

— Къде?

— В апартамента на госпожица Лесингтън. Ще получиш отговор на въпроса си. Да си вземем ли чашите?

* * *

Дженифър Лесингтън бе живяла в солидна сграда на Гринидж Вилидж, недалеч от студентското градче на Нюйоркския университет. На пощенската кутия на апартамент З-А имаше табелка с имената на Дженифър и Денис Макларън.

— Кой е Денис Макларън? — попита Айви Грифин, който явно имаше ключ и отключваше врата между преддверието и фоайето.

— Скоро ще разбереш.

Тръгнаха по стълбището към последния етаж. Детективът като че ли отнемаше всичкия въздух в тясната стълбищна шахта.

Грифин отвори вратата на апартамент ЗА и Айви ахна. Запуши с ръка устата си. Първото нещо, което видя, беше портрет на някаква жена и Деклан — твърде претенциозна живопис, но несъмнено беше Деклан. Представи си как Грифин влиза в апартамента, вижда портрета и осъзнава, че е брат му. Въпреки това се надява на чудо, че е някой друг, който прилича на Деклан. Тя се надяваше на същото. Въпреки това дълбоко в себе си знаеше, че случаят не е такъв.

Айви пристъпи, изплашена до смърт от онова, което щеше да научи. Съмняваше се, че ще има сили да го понесе.

— Много ти се насъбра — каза Грифин. — Ще те разбера, ако си тръгнеш и дойдеш утре.

Тя се съвзе бързо.

— Ако сега изляза, повече никога няма да се върна тук.

— Разбирам те. Влез и огледай.

До вратата имаше закачалка. Там висеше любимото черно кожено яке на Деклан с издайническа подплата от вълнен плат на шотландски карета, както и шареният кашмирен шал, който Айви му подари за рождения ден. На полицата над фалшивата камина в гостната бяха наредени снимки на хубава млада жена и на Деклан Маклин. На някои той я целуваше. На една Дженифър беше гола до кръста и ръцете на Деклан покриваха гърдите й. На няколко в долния край на рамката имаше надпис „Моят любим“.

Раменете на Айви се приведоха. Краката й отказаха да я държат. Грифин я подхвана, но тя не намери сили дори да вдигне поглед към него. „Стегни се, Айви — смъмри се. — Това е само върхът на айсберга. Кой знае какво още ще научиш за Деклан.“

Или за Денис.

Деклан Маклин е водел двойствен живот. Как, по дяволите, не беше усетила!

А тук ли беше живял? Ами общежитието и съквартирантът на име Джон? Деклан имаше мобилен телефон и Айви му се обаждаше само на този номер. Беше го посетила веднъж в общежитието, в началото на връзката им. Там бяха вещите на Деклан. Е, някои. Якето му. Чантата, с която ходеше на работа, кожената раница за лекции. Две-три неща, пръснати тук-там из стаята, не означаваха, че е живял там. Очевидно беше платил на някой състудент петдесет долара, за да излъже, че живеят заедно. Защото е живеел с друга жена.

Но и Деклан си го биваше, трябваше да му го признае. Щом така умело я изпързаля, значи наистина си го биваше.

Тя обикаляше, детективът не възразяваше да оглежда. Една от вратите беше затворена. Айви посегна да я отвори, но Грифин задържа ръката й.

— Там е убита. Криминалистите бяха тук, но не е редно да замърсяваме местопрестъплението. Отвори и надникни, но не влизай.

Тя го погледна, кимна и отвори вратата. Легло с балдахин заемаше почти цялото пространство на стаята. На тоалетната масичка имаше още снимки на Дженифър и Деклан.

— Къде е била убита? — попита Айви.

— На пода до леглото — отговори Грифин.

— Защо смяташ, че Деклан… или Денис е по-правилно, я е убил?

— Бележката с признание за самоубийство е фалшива — започна да обяснява Грифин. — Умело е подправил почерка, но има пропуски. Бързал е, а Деклан е немарлив, доколкото го познавам. Жената е блъскана многократно в стената с голяма сила. Невъзможно е сама да се е наранила по този начин. Мисля си, че навярно е разбрала за теб, заплашила го е и той в гнева си е смазал главата й в стената.

— Жалко за нея — прошепна Айви и затвори за миг очи, за да се отърси от ужаса.

Грифин кимна.

— Според семейството й е била много щастлива. Радвала се е, че ще се омъжи за лекар, който работи в болницата на Нюйоркския университет.

— Лекар ли? — ахна Айви. — Нима?

— Деклан е изкусен лъжец. Баща ни беше лекар. Знаеше достатъчно добре професионалния жаргон, за да води обикновен разговор. Не се съмнявам, че госпожица Лесингтън и нейното семейство също са му повярвали.

Това „също“ се отнасяше за нея.

— Ще повърна — каза Айви и се затича към банята и там се закова на място. На огледалото беше написано с почерка на Деклан: „7 часа. Джен, сладурче, отивам в болницата да поема двойна смяна. Няма да се върна вкъщи до утре сутринта. Само ще се приготвя, за да замина на едноседмичен семинар в Бостън. Ще ми липсваш безумно!“

Любовно послание. Каква свиня! Каква лъжлива свиня! Възнамерявал е да отиде на меден месец на Бахамите с Айви и после да се ожени за Дженифър.

След като я е убил ли е написал бележката? За да подведе полицаите ли?

Айви се вцепени. Дойде при нея тази сутрин и я люби, сякаш не беше убил току-що друга жена най-хладнокръвно. „О, Господи!“ Тя се свлече покрай стената.

— Как съм могла да бъда толкова сляпа? Толкова тъпа!

Грифин коленичи до нея. Намери се така близо до нея, че вдъхваше аромата на сапуна й.

— Много го бива, Айви, изпечен лъжец е. Познавам го отдавна. Повярвай ми.

Тя пое дълбоко дъх, кимна и хвана ръката на Грифин, за да се изправи. Тя беше топла и силна и за момент изпита желание да се сгуши до него.

— Ще те отведа вкъщи, Айви. Утре сутрин, ако нямаш нищо против, ще започнем да умуваме къде според теб може да се скрие, с какви възможности разполага. Предпочитам да дойдеш в полицейското управление, ако това няма да те затрудни.

Айви кимна сковано. В този момент имаше само едно желание — да се прибере у дома.

— Но искам да изясня едно нещо, Айви — добави той. — Умна си. Виждам го. Ти също би могла да бъдеш толкова ловка. Може в момента да ме разиграваш, защото с какво ли не съм се сблъсквал.

— Да не би да намекваш, че съм съучастничка на Деклан в престъплението? Че имам нещо общо с убийството на тази нещастна жена! — разгневи се Айви.

— Намеквам, че съм детектив, Айви. При това добър детектив. Нищо повече.

Тя не вярваше, че е възможно, но този ден продължи да поднася отвратителни изненади.

* * *

Докато Айви слизаше от колата на Грифин и вървеше към вратата, усещаше погледа му върху гърба си. Наблюдаваше я. Преди да стигне до верандата, се озова зад нея.

— Бих искал да претърся къщата. Заради твоята сигурност.

Тя се извърна гневно.

— Заради моята сигурност ли? Или защото смяташ, че моят съучастник се крие вътре?

— Заради двете — отговори той, гледайки я настойчиво с тъмнокафявите си очи. Не можеше да си представи Грифин Фарго даже да се поколебае.

Нямаше право да го обвинява, че се пита дали не е съучастничка на Деклан. Днес й бе даден отличен урок, че на никого не може да се вярва. Даже на най-любимия човек.

Беше изминала труден път, докато започне да вярва на хората. Особено на сестрите си. Нямаше да разреши на Деклан да промени това. Хората не бяха лоши. Деклан беше лош.

Доктор Фил щеше да се гордее с нея.

— Мога да се защитя без чужда помощ — каза тя. — И като се има предвид какъв беше денят ми, искам да остана сама, за да премисля всичко.

Той кимна и се огледа.

— Провери дали вратата е заключена.

Айви натисна дръжката, беше заключено.

— Деклан няма ключ. Не остава често тук.

Като че ли си записваше наум всичко, което тя казваше.

— Ще обиколя да проверя дали някой прозорец не е счупен. Само като предпазна мярка.

Какво ли можеше да поиска от нея Деклан сега? Ако наследяваше пари, случаят щеше да бъде друг. А той знаеше, че тя е честен човек и ще го предаде на полицията, щом го види. Айви предполагаше, че Деклан е вече някъде извън страната, за да мами други нищо неподозиращи жени.

Точно както не се съмняваше, че Грифин ще прекара нощта в колата си. Ще наблюдава. Тръгна след него да обиколят къщата. Той извади пистолета си. Нямаше никакви признаци за взлом. Съпроводи я до входната врата.

— Ще те чакам утре сутрин в управлението. В девет часа.

— Обещавам ти, че ще дойда — потвърди тя. — Макар да съм сигурна, че ти или твоят партньор, или някой друг нещастник с униформа като мен, ще будува цяла нощ пред къщата, за да не избягам с Деклан.

— Лека нощ.

Друго не прибави и се запъти към колата си.

Щом Айви влезе, телефонът зазвъня. Сигурно трябваше да го изключи напълно. Погледна колко съобщения имаше. Бяха четиринадесет, лимитът беше двайсет. Не вдигна телефона, остави да се включи секретарят. Обаждаше се капитанът на нейното подразделение. Повтаряше същото съобщение, че може да разчита на подкрепата на цялото управление в този труден за нея момент.

„Благодаря, капитане!“ Но нямаше намерение да отговаря на него или на когото и да било друг. Веднага щом линията прекъсна, телефонът зазвъня отново. Беше Алана.

— Айви, мила, толкова се тревожа за теб. Обади ми се само да чуя гласа ти. За четвърти път ти се обаждам, много те мисля.

След няколко секунди се обади Аманда. После Оливия. След това един колега. А майка й не преставаше да звъни.

Какво да им каже освен: „Мечтите ми се изпариха като дим и се превърнаха в кошмар.“?

Айви пое дълбоко дъх и изключи телефона, после съблече палтото си и го закачи на закачалката, оглеждайки дневната, където тази сутрин правиха любов с Деклан. И пак си помисли колко съвършено нормален изглеждаше, без ни най-малък израз на нервност. Но сега разбра защо се беше облякъл така, докато отиваха към Манхатън за срещата с адвоката на баща й. Слънчевите очила. Шалът, увит до носа му. Беше студено, но не чак толкова. Криел е лицето си.

„Ама и аз съм едно ченге!“ — помисли си тя и краката й се разтрепериха.

„Просто Деклан много го бива“ — спомни си думите на Грифин. Трябваше да го признае на бившия си годеник.

Надникна през прозореца на гостната. Грифин седеше в колата си. Седалките не бяха от най-удобните. Не можеше да го покани вкъщи. Не би го понесла. Не и тази вечер.

Съмняваше се, че ще заспи, но се запъти като зомби към спалнята, влезе, съблече се и се загърна с халат, но не онзи, който носеше тази сутрин. Него щеше да изгори.

Просна се на леглото и завърза колана на късичката хавлиена дреха, стискайки краищата на колана, сякаш са спасително въже. Беше толкова изморена във всеки смисъл на думата. Ако само можеше да заспи, да изтрие от съзнанието си целия този ден.

Защо ли се заблуждаваше? По никакъв начин не можеше да затвори очи. Седна, умът й трескаво работеше, за да си спомни случка или случайно изречени думи, които биха и подсказали що за човек е Деклан. Нещо, което да е изглеждало странно.

Но нямаше такъв спомен. Толкова го биваше. Изпечен лъжец. А пък Айви, влюбена до ушите, очевидно е вярвала на всичко, което той е казвал. Стана, погледна огледалото на тоалетната маса и… замръзна.

Някой беше написал с червено червило през средата:

„Отвори си устата пред ченгетата и сестрите ти ще бъдат мъртви.“