Джанел Тейлър
Защото те има (10)

Десета глава

Грифин спази обещанието си. Айви лежеше в горещата вана и блаженстваше, което бе целта на заниманието. Грифин нямаше джакузи, но пак беше божествено. Опита се да не мисли за събитията от последните дни, но не можеше да забрави хубавото момиче от снимките в апартамента на Дженифър Лесингтън, скръбта на Мара Лесингтън, сълзите на Лора Фрозиър, които изглеждаха искрени. Своите сълзи. Деклан беше наранил много хора. Не само жените, които бе излъгал, но и техните семейства и приятели.

Не бе пощадил и своето семейство. Бяха останали само двамата с Грифин, но не се поглеждаха. На вратата се почука.

— Трябва ли ти нещо? — попита Грифин.

„Да повторим любовния сеанс“ — едва не извика Айви.

— Чаша чай, моля.

— Веднага.

След пет минути се появи с чай, ухаещ на бергамот. Постави чашата на поставката до ваната и се обърна, за да излезе.

— Защо не останеш? — попита тя. — Нямам предвид ваната. Само питам…

Той се усмихна и приседна на ръба на ваната. Тя загреба пяна и я пусна да литне.

— Точно същото правих вечерта преди моята сватба… несъстоялата се сватба. Легнах в горещата вана и си фантазирах бъдещето. Вълнувах се много, че ще сменя фамилията си. Най-после щях да се отърва от името Седжуик, което за мен не значеше нищо. Айви Маклин. Сигурно стотици пъти си го бях повтаряла и писала на салфетка, докато пиех сутрешното си кафе. Но както видяхме, засега си оставам Седжуик.

— Според мен — каза Грифин — името зависи от човека. На Деклан не му беше ясно това. Вярваше, че като си смени името, ще избяга от семейството, което не обичаше. Не беше необходимо да си сменя името за тази цел.

— Но моето ме свързва с баща ми. Не мога да го произнеса, без да си спомня за Уилям, но за него това, че нося неговото име, нищо не значеше.

— Все пак е мислел за теб. Предупредил те е да не се омъжваш за Деклан.

Очите на Айви се напълниха със сълзи.

— А аз почти го изгоних. Заявих, че ще се омъжа за Деклан. Само няколко дни по-късно той почина. Може би съм ускорила края му.

Грифин взе ръката й.

— Хей, ти не си виновна за смъртта на баща си. Той е бил много болен. Не е искал да ти каже причината защо не бива да се омъжваш за Деклан.

— Какво ли е знаел? — чудеше се Айви. — Все се опитвам да проумея. Навярно е било нещо свързано с работата на Деклан в компанията на баща ми.

— А защо не разпитаме някои от бившите колеги на Деклан — предложи Грифин.

— А пък аз ще отида в адвокатската кантора, за да получа копие от писмото и завещанието на баща ми. То е анулирано, понеже не спазих условията. Но искам да знам какво ми е написал. Деклан го открадна, преди да тръгна към олтара.

Тя затвори очи. Всичко това беше прекалено.

— Нека да престанем да обсъждаме случая — каза той. — До края на вечерта няма да говорим на тази тема.

Айви кимна, по брадичката й полепна пяна и Грифин се разсмя. Посегна да я махне, но ръката му се плъзна по страната й, по шията.

— Преди малко те излъгах — промълви тя.

Той я погледна втренчено.

— За какво?

— Че не искам да влезеш във ваната при мен. Искам.

Той се усмихна и съблече бавно ризата си, като че ли очакваше тя да го спре, да му каже, че идеята не е добра. И наистина не беше добра. Във всяко отношение, освен в едно — копнееше за него. Панталоните и бельото му бяха на пода. Беше разкошен. Всеки сантиметър от него.

Седна зад нея и я притисна до себе си. Тя сложи глава на гърдите му. Грифин започна да масажира раменете й, премахвайки насъбралото се напрежение. После обхвана с нежна ласка гърдите й. Айви изстена тихо, обърна се с лице към него и сключи краката си зад него. Погали под водата превъзбудения му член.

Той простена, привлече я към себе си, впи устни в нейните и проникна дълбоко в нея. Удоволствието запулсира в цялото й тяло. После Грифин подразни нежно зърното на едната гърда, после на другата и Айви изкрещя.

Не издържаше повече и се залюля върху него, докато и двамата не стигнаха кулминацията. Тя се отпусна върху него. След малко излязоха от ваната и той пусна душа да отмие пяната от телата им. После взе дебела хавлиена кърпа и я уви с нея. Косата й подсуши много внимателно с друга — по-малка. През цялото време не откъсваше очи от нейните.

„Нима е истина, как да разбера?“ Толкова ненадейно й мина през ума тази мисъл, че се стресна и изпусна кърпата във ваната. Грифин я уви с друга и подпъхна краищата, за да не се свлича.

„Преценката ми не се ли оказа погрешна? Защо да вярвам сега? С какво е по-различно?“

Беше вярвала на Деклан безусловно и се беше озовала в ролята на пълна глупачка. Какво й пречеше да влезе отново в същата роля.

Грифин се наведе да я целуне, но тя неочаквано изпита страх и леко се отдръпна. „Ако не вярвам на себе си, на кого да вярвам?“ Нямаше представа как да си върне самоуважението. Трябваше да остане за малко сама. Да спи сама.

— Аз… — заекна тя. — Не съм…

— Не ми дължиш обяснения, Айви. Преживя истински ад. Прави каквото сметнеш за добре.

Тя кимна и се запъти към своята спалня. Влезе и се почувства съкрушена. Грифин вече й липсваше.

Телефонът й звънна. На екрана се изписа непознат номер, но гласа позна.

— Не ми се бъркай в работите, Айви, иначе ще убия и теб, и брат ми.

* * *

Грифин и специалистите си играха два часа, но не успяха да проследят обаждането. Деклан или умееше да се прикрива, или някой му помагаше.

Но на Грифин му стана ясно, че Деклан ги наблюдава и знае докъде е стигнало разследването. Знаеше за посещението им у Лора Фрозиър. Очевидно беше във връзка с човек, с когото днес бяха говорили.

Айви чакаше в стаята за разпити. Не беше най-удобното място или такова, което би я успокоило след обаждането, което я изплаши, но Грифин не посмя да я остави сама в апартамента.

Когато потропа и влезе, той я намери да пише в своя бележник.

Тя се изправи сепнато.

— Проследихте ли обаждането?

Той поклати глава.

Айви седна.

— Правех списък на всички, за които се сещам, че са се срещали с Деклан, и биха могли да му помогнат. От интернет извадих имена на богати жени, съответстващи на профила, който го интересува.

Грифин не се съмняваше, че Деклан правеше точно това в момента — целеше се в някоя богата жена. Поклати глава. Имаше време, когато единадесет дванадесетгодишният Грифин вярваше, че Деклан ще стане президент на Съединените щати. Или генерал с нашивка от пет звезди. Деклан беше водач, не знаеше какво е страх, увличаше децата с луди и забавни хрумвания. Най-ярко си спомняше случаят, когато Деклан организира протест срещу лягането в 8:30 и двайсетина съседски деца се изтърсиха на главната улица с плакати и лозунги.

Но после Деклан започна да прави опасни номера. Изкатерваше се на някое дърво и скачаше в прекалено плитка река, заставаше на железопътните релси и отскачаше в последната секунда от летящия насреща влак. Последва хвърлянето на камъни по кучета и котки. Да беше само това!

Отърси се от спомените.

— Да вървим вкъщи и да направим каквото си бяхме обещали — да забравим тази вечер случая. Имаш нужда от хубав, здрав сън, Айви. На сутринта ще бъдем бодри.

— Хубав сън ли каза? — попита тя и прекара пръсти през косата си. — Не мога да си представя, че ще затворя очи.

— Ще ти разкажа някоя много отегчителна история и ти няма да усетиш как ще заспиш.

Тя му се усмихна вяло, стана и прибра в чантата си бележника и химикалката. На отиване към колата отбеляза:

— Някак си не те виждам да разказваш отегчителна история.

— О, повярвай ми! — отвори й той вратата на автомобила. — Моята екскурзия в последния клас на гимназията беше до Гранд Каньон и ще чуеш в най-големи подробности неговата история и геология. Ще захъркаш за две секунди.

Тя се разсмя, изненадана от себе си:

— Възможно е.

След двайсет минути се прибраха в неговия апартамент, но Айви не отиде в спалнята за гости. Влезе в неговата и се отпусна на леглото както беше облечена. Сърцето му потрепна.

Беше й необходим. А от много време на никого не беше необходим по този начин. Легна до нея и тя се прилепи до тялото му.

— Хайде, разкажи за онези скални образувания.

Грифин се усмихна.

— Гранд Каньон е широк седем хиляди километра и дълбок пет хиляди — започна да разказва с ужасно монотонен глас, без да има представа какви са истинските размери. — Всяка година десетки хиляди посетители…

Разказваше и след пет минути тя заспа. Равномерното й дишане неопровержимо го доказваше. И той се унесе, последното му съзнателно усещане бе свежият аромат на нейната коса и ръката й, вплетена в неговата.

* * *

Тъпа болка в главата и ухание на бекон събудиха Айви. Миризмата на пържен бекон по странен начин като че ли облекчаваше главоболието й. Надигна се бавно и седна, осъзнавайки смътно, че се намира в чуждо легло. Легло на мъж. В първия миг нямаше представа къде се намира. После лицето на Грифин изплува с онези великолепни и ужасно тъмни очи, с правилно очертания нос, с устните му, страните с деликатно поддържана двудневна брада.

Беше заспала в леглото на Грифин, в прегръдките му.

Усмихна се неволно въпреки главоболието, когато започна да запълва празнините в още замъгленото си съзнание. Грифин обяснява големината на Гранд Каньон.

Последва друг спомен:

„Не ми се бъркай в работите, иначе ще убия и теб, и брат ми.“

Разтри слепоочията си. Още не беше склонна да приеме, че Деклан е убиец. По логика знаеше, че той е най-вероятният убиец на Дженифър. Но го беше обичала и бе мечтала за бъдещето си с него… с мъжа, за когото го смяташе… затова дълбоко в себе си не вярваше, че е способен на подобно престъпление, докато не чу гласа му. Беше страшен. Заплашваше нея. Заплашваше Грифин — собствената си плът и кръв.

Затвори очи и се остави на спомена от прегръдките на Грифин. Чувството бе на пълен покой и сигурност. А подобно нещо никога преди не беше изпитвала.

Когато беше малка, много бързо научи, че няма да бъде „на татко момиченцето“, и се примири с това положение доста безболезнено. Все пак не мина без сътресения, докато един ден не й просветна, че „татко“ няма. Фигурата на бащата отсъстваше в семейството. Майка й също изживя живота си без мъж до себе си, за да свърже Айви сигурността с идеята за баща. Спокойствие. Силни ръце. Деклан беше означавал много неща за нея, но не и сигурен пристан. Никога, наистина никога, не бе чувствала необходимост някой да я закриля.

И така, растейки без баща и с майка, загрижена повече за своите приеми, отколкото за „детинските капризи“ на дъщеря си, като например страданията й от подигравателното отношение на някои момичета и момчета, проблемите й със съчиненията, в които й бе неудобно да излага истината, се привърза към Алана. Нейното приятелство й помогна да понесе всички кризи — значителни и незначителни. Научи се да бъде уверена в себе си, както и на един друг вид опора — доверие в приятелите. Айви още се сгърчваше при спомена за годините в прогимназията, когато момчетата й подвикваха: „Хей, дъската за гладене, ти момиче ли си? Я да проверим!“, и я стискаха за чатала. Някогашната Айви щеше да се разплаче неудържимо и да се свие на кълбо. Но Айви, която се бе научила на самоуважение, гледаше на тях като на престъпници, начинаещи крадци и бъдещи убийци. Точно тогава започна да се интересува от полицейската работа, защото в нейните очи беше средство светът да се избави от усъвършенстваната версия на тези малки тирани. В гимназията започна да чете усилено книги, както художествена, така и документална литература, за полицаи и полиция, и знаеше, че там ще бъде част от тях. Оттогава тези мъчители, тези злобни и покварени момичета и отвратителни момчета за нея бяха престъпниците, а себе си виждаше като ченге, каквото и стана. Всяко момче, което се осмелеше да я докосне, получаваше изненадващо умел удар.

С четири години работа в полицията зад гърба си беше напълно самоуверена. Не беше очаквала, че този, за когото едва не се омъжи, крие тъмна страна. Не беше свикнала да бъде закриляна и да търси закрила. Но, по дяволите, беше много приятно.

Усети, че главоболието й намалява, облегна се на таблата на леглото и заоглежда спалнята на Грифин. Беше негово отражение. Чисти линии. Лъхаше на мъжко присъствие. Нямаше нищо против да се завие през глава и да не мръдне оттук до края на деня. Преди и през ум не й беше минавало да остави някой друг да поеме нейните задължения. Но Грифин явно беше грижовен тип. А пък от божествения аромат, който се носеше от кухнята, ставаше ясно, че на всичкото отгоре може и да готви.

Стана и тихичко отиде в своята спалня. Изкъпа се набързо, сложи си лек грим и малко повече пудра върху тъмните кръгове под очите. Прикри с руж бледността. Остана доволна, че изглежда по-жизнерадостна, отколкото се чувства, облече се с черни панталони и бяла риза, обу любимите си ботуши и тръгна подир уханието на бекон.

— Добро утро — поздрави я Грифин, сервирайки бъркани яйца в двете чинии на масата в трапезарията. — Дано да си гладна.

— Гладна съм — отговори му тя. — За моя най-голяма изненада.

И това беше добър знак. Означаваше, че идва на себе си. Събитията от изминалите два дни не контролираха живота й и заплахите на Деклан не я парализираха.

— Благодаря — добави и седна.

Беше направил и кафе. До нейната чиния имаше чаша портокалов сок и купичка френско грозде.

— Добре ли спа? — поинтересува се Грифин, докато й наливаше кафе.

— Благодарение на теб, да.

Погледна я, сякаш не очакваше да каже точно това. Беше прекалено лично. Тя се възползва от този момент, за да му хвърли един по-внимателен поглед. Черната му коса блестеше, тъмнозеленият пуловер много му отиваше. Тази сутрин носеше джинси. Избелели и секси. Ботушите му бяха от тъмнокафява кожа. Беше така поразително хубав, че Айви отмести поглед смутено.

Беше време да се захванат за работа. Прекара нощта в неговите прегръдки, забрави тревогите си и се наспа. Но яркото сутрешно слънце показваше, че я очаква реалността.

— Грифин, в какво Деклан не иска да му се бъркам? В любовните афери ли? Или има нещо друго предвид?

— Любовните му похождения са си негова работа — отговори Грифин. — Моят шеф е на мнение да се престорим, че сме изоставили случая за два-три дни. Нека Деклан остане с впечатление, че сме се стъписали от заплахите му.

— Да му внушим фалшиво чувство за сигурност — закима Айви. — Но как да стоим със скръстени ръце? Не че знам какво трябва да направим.

На вратата се почука, после още веднъж. Грифин скочи на крака, направи знак на Айви да се премести в гостната и отиде до вратата. Беше извадил пистолета си.

— Кой е?

— Щастливата двойка! — чу се жизнерадостен мъжки глас.

Грифин прибра пистолета и погледна недоумяващо Айви. Отвори вратата и в апартамента нахлуха Джоуи и хубава млада жена с платиненоруса коса, с плитчици, висящи от слепоочията, и много къс бретон.

— Ние се сгодихме! — съобщи Джоуи, който държеше за ръка момичето. На безименния му пръст проблесна пръстен.

Сгодени ли? Джоуи не беше завършил дори гимназия! Току-що навърши осемнадесет.

— Запознайте се — продължи Джоуи с ръце върху слабичките рамене на момичето — с Джулиана, моята годеница. Човече, харесва ми да го казвам. Моята годеница! Моята годеница!

Грифин и Айви се спогледаха. Грифин изпъшка, Айви все още успяваше да се сдържа.

— Вие първи научавате — продължи Джоуи, а с гъстата рошава коса изглеждаше още по-малък, отколкото беше. — Не сме казали дори на родителите си. Обичам да си имам пикантна тайна.

— Приятно ми е да се запознаем, Джулиана — стисна Грифин ръката на момичето. Представи Айви и след още няколко ръкостискания покани двойката на закуска. Те седнаха на масата.

Айви беше готова да се обзаложи, че нито Джулиана, нито Джоуи умеят да готвят. Както и че нямаха пари за закуска или кафе. За пазаруване и дума не можеше да става.

— Пръстенът не е ли страшен? — каза Джулиана, докато мажеше препечена филия с масло и трупаше отгоре бъркани яйца и бекон. — Купихме го на улицата само за двайсет кинта.

Айви не откъсваше поглед от странната коса на Джулиана, от бухналия бретон, който не помръдваше, от плитчиците покрай слепоочията. Тънката й фигура беше загърната с няколко ката дрехи. Беше хубава по екзотичен начин. Но екзотичното внушение можеше да се постигне и само с една очна линия.

— Щом започна работа, ще го заместя с истински диамант — прибави Джоуи и налапа парче бекон. — Ама че е вкусно! Сещаш ли се, ще трябва и двамата да се учим да готвим, като заживеем заедно. — Той целуна Джулиана по страната.

— Как ще живеете заедно? Доколкото си спомням, Джулиана има съквартирантки.

Устата на Джоуи беше пълна и той завъртя глава.

— Да, ще спим там, докато си намерим друго място. Мислим си за апартамент с една спалня, с декоративна неизмазана тухлена стена.

— Такива жилища вървят по двеста и петдесет на месец минимум — отбеляза Грифин. — Без хлебарки е толкова.

Джулиана направи гримаса.

— Мразя буболечки.

— Не се тръшкай — каза Джоуи. — Аз ще работя, ти работиш и ще си наемем студио. Някое много хубаво, без хлебарки.

„Не и в този град“, щеше да каже Айви, но премълча. Джоуи и Джулиана щяха да се сблъскат с действителността, щом видят цените на недвижимите имоти в обявите по вестниците. Искаше й се да скочи и да закрещи: „За бога, хлапаци, да не сте полудели? Нямате капчица мозък! Срещайте се. Но не напускай училище, Джоуи! И забрави за всякакъв годеж, докато не станеш на… трийсет!“

— С работа на половин работен ден след училище няма да печелиш много — отбеляза Грифин и тя виждаше, че едва се сдържа. — Може би трябва да отложите годежа и да не се събирате да живеете заедно, докато не се дипломираш, Джоуи.

— По дяволите училището. — Джоуи си сипа още бъркани яйца. — Напускам.

Грифин замръзна.

— Моля? — кресна той. — Остават ти три месеца да се дипломираш. Няма да стане, Джоуи. Не! Баща ти би се побъркал.

По дяволите! Да влиза в ролята на баща не беше в навиците му, но в случая се налагаше. Страните на Джоуи пламнаха.

— Виж, Грифин, абсолютно те уважавам, но не знаеш какво би пожелал баща ми. Мисля си, че ще бъде доволен, ако съм щастлив. С Джулиана съм щастлив. На осемнадесет съм и ще правя каквото си искам.

Грифин изгледа момчето.

— Можеш да правиш каквото искаш, Джоуи. Но да си зрял човек, означава да правиш и съответния избор, а не такъв, който ще разруши бъдещето ти.

Джоуи сви рамене и си взе пето парче бекон.

— Ще се оправя.

Грифин погледна Айви и поклати глава.

— Снощи прибра ли се вкъщи?

Момчето сви устни.

— Не.

— Родителите ти сигурно са се разтревожили много — отбеляза Айви.

— Да се тревожат за себе си — наежи се Джоуи. — На тях не им пука за мен или за баща ми. Друг близък освен баща ми нямам. Така че сам ще решавам кое е най-добро за него и кое е най-добро за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че татко ще дойде да живее с мен… с нас — добави той и стисна ръката на Джулиана.

Айви наблюдаваше как годеницата на Джоуи пребледня. Даже остави парчето бекон, което се канеше да лапне. Очевидно загуби апетит. Айви не се съмняваше, че годежът на влюбените птиченца ще трае само докато не ги лъхне свежият въздух на улицата.

Но в момента Джулиана — жена с вид на недорасло момиченце — изглеждаше много по-заинтересувана от драмата, която щеше да се разиграе вследствие на ситуацията, отколкото от самата ситуация. А за Джоуи беше още по-драматично, понеже се свеждаше до въпроса къде ще живее или няма да живее баща му. Щом на Джулиана й писне, ще й писне и от Джоуи.

— Сега отиваме да съобщим на родителите ми — каза Джоуи. — Веднага щом си тръгнем оттук. Те ще изперкат, много важно!

Грифин изпухтя:

— Джоуи, не ми харесва тонът ти.

— Аз съм нов човек — отговори той. — Хайде, Джулс, да тръгваме.

— Прилична работа без гимназиална диплома няма да си намериш. Забрави и за приличен апартамент. За храна. За каквото и да е.

— Мога да се явя на теста за диплома — възрази Джоуи. — После да уча на половин ден в колеж. Ще продължи по-дълго, но…

Грифин поклати глава.

— Джоуи, чувал ли си поговорката: „Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.“ Не съсипвай бъдещето си само за да ядосаш майка си и втория си баща. Ще пострадаш само ти.

— Ох, човече — рече Джоуи, — мислех си, че си на моя страна. — Стана и взе още една филия. — Хайде, Джулс, да се разкараме оттук.

Джулиана се усмихна на Айви и Грифин.

— Благодаря за закуската.

Щом излязоха, Грифин завъртя очи.

— Страшно разговорлива е! „Благодаря за закуската.“ Друго не намери ли да каже?

— Спомена, че пръстенът струвал двайсет долара — прибави Айви.

— Ще напусне училище само през трупа ми — горещеше се Грифин.

Тя не успя да се сдържи и се подсмихна леко.

— Изглежда наистина държиш на това момче.

Той седна на дивана и отпусна главата си назад.

— Да, държа.

— Тогава не се тревожи, че ще напусне училище и ще отпраши към Лас Вегас. Забеляза ли физиономията на Джулиана, когато Джоуи каза, че баща му ще живее с тях?

Той я загледа сепнато.

— На това му се казва добра полицейска работа.

— Въпросното момиче ще му разбие сърцето. Много скоро. И грандиозните планове за баща му ще се изпарят. Ще бъде дълбоко наранен и наистина ще има нужда от теб.

— Ще бъда до него, но само ако не напусне училище. Другото няма да мога да понеса. — Въздъхна дълбоко. — Деклан не завърши гимназия. Знаеше ли?

Този път тя изпадна в недоумение.

— Каза ми, че той е произнесъл прощалната реч при завършване на гимназията и че е завършил с отличие Нюйоркския университет. — Седна до него на дивана, облегна глава назад и се загледа в тавана. — Като пълна глупачка вярвах на всичко, което ми говореше. Как иначе щях да повярвам, че учи за магистърска степен? Все пак работи, макар и за кратко, в компанията „Седжуик“. Нямах причини да не му вярвам.

— Напусна в последния клас на гимназията още в началото на учебната година — каза Грифин. — Аз учех в колежа и работех на половин ден. Какво ли не опитах, за да го накарам да продължи да учи, даже му предложих да живее при мен, докато завърши. Според мен си направи сметка, че ще разиграва много по-лесно майка си и втория си баща. Лъжеше родителите си, че има някаква фантастична работа в Ай Би Ем и „Майкрософт“.

— Имаш предвид, че е носил пари вкъщи ли?

— Започна като посредник при някакъв лихвар, после се прехвърли в банда, която крадеше коли. Но по едно време се усети, че е много по-лесно да живее на гърба на доверчиви, богати жени.

Айви се сгърчи.

— Хей, не исках…

Тя му се усмихна.

— Да, знам, че нямаше предвид мен, особено след като не съм богата и никога няма да бъда. Не и със скромната полицейска заплата.

— Сигурна ли си, баща ти те е оставил без наследство? — попита Грифин.

Айви кимна.

— Сигурна съм. Все пак ще отида при адвоката. Любопитна съм какво пише в писмото, което не отворих.

Телефонът й звънна. Търсеше я Алана.

— Айви, имам лоша новина.

Още ли? Стегна се.

— Ще я понеса.

— Къщата ти е разбита и преобърната наопаки. Много съжалявам.

Поколеба се, като че ли имаше намерение да каже нещо, но в последния момент се отказа.

— И? — подкани я Айви.

— Има още една бележка за теб. Този път е напечатана и залепена на стената.

— Какво пише?

Айви затвори очи, ужасена от онова, което щеше да чуе.

— Трябва да дойдеш — ти и детективът.

— Алана, какво пише? — настоя тя с тон, който издаваше колко е напрегната.

Приятелката й позамълча, преди да повтори съдържанието на бележката:

— „Вярвах, че не е в твой стил да спиш с братята, госпожице Лицемерие. Но курвенската ти природа ще ме улесни, когато убивам и двама ви.“