Джанел Тейлър
Защото те има (4)

Четвърта глава

Както беше с високите токчета, Айви се понесе след Деклан. Непознатият изхвръкна през вратата, преди тя да стигне до изхода. Когато се озова на каменната площадка, непознатият и Деклан бяха изчезнали.

Какво, по дяволите, ставаше?

Бързо я заобиколиха хора. Майка й се провря между тях и хвана ръката й.

— Паника, миличка. Нищо повече. След пет минути ще се върне.

Чу един от колегите си полицаи да пита:

— Имаме ли право да го арестуваме за бягство от сватбата му?

Думи, шушукания, предположения жужаха около нея. Айви почувства, че ще припадне.

Сестрите й и Алана си проправяха път към нея.

— Хайде да влезем, Айви — подхвана я Алана. — Трепериш.

Остави се да я отведат в задната стая, където само преди пет минути Деклан й каза, че я обича.

Сложиха я да седне на стол до прозореца. Аманда го открехна да влезе свеж въздух.

— Каква е тази щуротия? — попита Алана смутено.

— Деклан се загледа в някого, седнал между гостите, онзи, който го погна — каза Айви. — Кой ли беше?

— Да не е от мутрите на Уилям? — предположи Оливия.

На вратата се потропа.

Съпрузите на Аманда и Оливия се интересуваха как е Айви. Сестрите й ги успокоиха, че е добре, доколкото можеше да бъде добре при тези обстоятелства.

Майка й нахлу с гръм и трясък.

— За нищо не се тревожи, Айви. Съобщих на гостите, че Деклан страда от някакъв вид нервно разстройство и че след пет минути ще се върне.

— Съмнявам се — чу се дълбок мъжки глас.

Всички се извърнаха сепнато. Беше мъжът, в когото Деклан се бе вторачил. Онзи, който хукна след него. Беше висок, целият само мускули. Внушителен. Мрачно красив. Даже прекалено красив. Айви скочи на крака.

Долови, че е ченге. Изглеждаше като ченге. Като детектив всъщност. Нещо в израза му, в стойката му го подсказваше. Навярно костюмът, който носеше, макар че всички мъже в църквата бяха издокарани с костюми.

Той извади служебна карта от вътрешния джоб на сакото. Айви я проучи. Беше от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Манхатън. Служебната карта изглеждаше наред, доколкото виждаше. Все пак щеше да провери. В момента едва се държеше на краката си.

— Казвам се Грифин Фарго — обърна се той към Айви. — Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не, по-скоро аз трябва да ви задам няколко въпроса — озъби се тя.

Майката на Айви нападна детектива:

— Престъпление ли е да изпаднеш в нервна криза? Деклан положително ще се върне всеки момент.

„О, мамо!“ — помисли си Айви и въздъхна дълбоко. Наистина стана нетърпимо.

— Вече ви казах, съмнявам се — отговори детективът.

— Страхувам се, че не разбирам — продължи Дейна надменно. — И с какво по-точно се занимавате?

— Бих искал да говоря с вас насаме — обърна се детективът към Айви.

Намеси се Алана:

— Аз съм полицай в управлението на „Ябълкова гора“ и се намирате под наша компетенция. — Посочи Айви и себе си: — Държа да чуя, за да помогна, ако е възможно. Айви още е в шок.

— Виждам — каза мъжът без капчица съчувствие. — Тук съм с полицейска задача от моята компетенция. Ще говоря с госпожица Седжуик насаме.

Айви успокои Алана:

— Всичко е наред. Добре съм.

Алана стисна ръката й, а Оливия и Аманда избутаха насила майката на Айви навън.

— Ще бъда пред вратата — каза Алана.

Айви кимна. Божичко, беше се вцепенила.

— Седнете, госпожице Седжуик — покани я детектив Фарго.

— Ще стоя права — отвърна тя; така се беше втренчила в него, че той се принуди да сведе поглед. Но краката й се подкосиха и седна.

— Зле ли ви е?

— Зле ми е. Този, за когато щях да се омъжа, току-що излетя като хала от църквата.

— Да, забелязах — потвърди той.

— Защо побягна, щом ви видя?

— Защото му е известно, че съм от отдел „Убийства“ на управлението в Манхатън, и знае, че тази сутрин в квартала е извършено убийство. Знае и че не бих дошъл тук по друга причина — додаде той.

— Защо не престанете да говорите с недомлъвки? — ядоса се Айви.

— Добре, ето за какво става въпрос. Вашият годеник е основният заподозрян за убийството на другата си годеница, извършено тази сутрин.

Тя пребледня като платно.

— Какво?

Той не каза нищо, само я гледаше.

— Другата му годеница ли? — повтори тя. — Деклан няма друга годеница, детектив.

— Всъщност има — каза той. — Имаше. Казваше се Дженифър Лесингтън. Тяхната сватба беше насрочена след две седмици, смятано от днес. Сега тя е мъртва. Оставила е предсмъртно писмо, в което твърди, че се самоубива, но според медицинската експертиза е убийство.

Какво? Това беше лудост! Друга годеница ли? Дата за сватба след две седмици? Мъртва жена? Това беше безумство. Някаква голяма грешка. Объркване.

— Вижте, детектив, наистина не разбирам защо сте решили, че Деклан има нещо общо с убийството. Мога да ви докажа, че той не е бил сгоден за никоя друга.

— Как? — попита той, без да сваля поглед от нея.

Тя отвори и затвори уста.

— Защото знам.

— Не ми приличате много на ченге.

— Не съм тук по полицейски дела — напомни му тя с леденостуден тон. — В момента съм цивилно лице.

Той се облегна на стената.

— С годеник, който избяга, щом ме видя. Как ще обясните този факт?

Наистина нямаше обяснение защо Деклан избяга.

Защото е бил набеден. Сигурно така е станало. Бил е набеден навярно. От баща й ли? Така ли е било планирано, че да се падне точно в утрото на тяхната венчавка, за да няма сватба? Айви имаше куп възможни обяснения.

Деклан сигурно беше избягал, защото е бил набеден и се е изплашил. Баща й имаше такава власт. И Деклан го знаеше отлично.

— Надявах се да разпитам Деклан, преди да замине на меден месец — обади се Фарго. — Разбира се, Дженифър не го е познавала с името Деклан Маклин. Използвал е друго от многото си имена.

— Нима твърдите, че Деклан Маклин е измислено име? — попита тя. Ха! Хвана го натясно. Името не беше фалшиво. Няма как. Майката на Айви беше приятелка на покойната майка на Деклан. Познаваха се от години, макар и немного добре.

— Деклан Маклин е истинското му име — отговори Фарго. — Деклан Ноа Маклин, ако трябва да сме точни.

Айви се поотпусна.

— Значи аз съм годеницата, за която той ще се ожени с истинското си име, въпреки че се подвизава и с други имена. Има смисъл. — Поклати глава и се усмихна. — О, стига, детектив!

— Всъщност да, като имам предвид семейната история. Вашата майка е стара приятелка на майката на Деклан.

Айви изгуби кураж.

— Откъде знаете?

— Работата ми е да знам — отвърна той.

На Айви й дойде в повече. Изпъшка.

— Какво, по дяволите, става? Кажете ми ясно!

— Казвам ви, госпожице Седжуик.

Госпожица Седжуик. Само миг я делеше от момента, когато щеше да стане госпожа Маклин. Но очевидно и друга жена е щяла да стане госпожа Маклин само че след седмица. С псевдоним госпожа Маклин, именно псевдоним, ако детективът казваше истината. Още не се досещаше как Деклан е бил натопен. От баща й. От гроба. Зарови лице в ръцете си и се помъчи да заличи всичко от ума си. Не виждаше никакъв смисъл в цялата история.

— Проверих Деклан — каза разтреперано и махна ръце от лицето си. Погледна към Грифин Фарго, надявайки се, очаквайки той да й признае, че това е някаква тъпа грешка.

— Измамник като брат ми винаги намира кого да изнуди — отговори той.

Айви остана с отворена уста и се изправи сепнато.

— Ваш брат ли?

Той кимна.

— Деклан е мой природен брат. По-малък е от мен. От един и същи баща сме. Деклан взе името на втория си баща, когато стана на осемнадесет. Не уважаваше особено нашия.

Айви го загледа за момент, Фарго никак не приличаше на Деклан. Даже бегло. Очите на Фарго бяха черни, както и косата му. Кожата му беше светла като на Деклан и двамата бяха високи и добре сложени. Но пък повечето мъже изглеждаха така.

— Никак не си приличате — отбеляза тя.

Фарго кимна.

— Аз приличам изцяло на майка си, а Деклан — на неговата.

— Имате ли други братя, които да приличат на баща ви?

— Само аз и Деклан сме.

— Деклан ми каза, че ви е поканил на сватбата и сте приели, въпреки че отдавна не сте се виждали.

Той поклати глава.

— Вярно е, че отдавна не сме се виждали, но Деклан не ме е канил на сватбата. А баща ни почина преди шест месеца, след като страда месеци от Алцхаймер.

„Боже мой!“ — помисли си тя. Всичките тези сведения бяха нови за нея. Защо Деклан беше лъгал за семейството си? За какво друго я беше лъгал?

— Никога не ми е споменавал — каза Айви. — Запознахме се преди шест месеца. Разправи ми, че баща му е добре, живее във Флорида в хубав апартамент и е твърде зает да играе покер, за да го посещава.

— Сигурно преди шест месеца е научил, че нашият баща, чийто крак не е стъпвал във Флорида, не му е оставил нищо. Деклан беше като пиявица, лепваше се за някоя жена и изцеждаше от нея каквото може, но си мисля, че е очаквал татко да му завещае неочаквано много пари. Беше скътал нещичко. Не много, но все пак прилична сума.

Деклан Маклин пиявица! Мъж, който сваля жени за пари! Нямаше смисъл. Нима нямаше да усети, че нещо не е наред у този, за когото ще се омъжва? Мъжът, когото обичаше? Беше ченге, тренирана за ченге, с инстинкти на ченге, с нюх на ченге за нередности. Алана се срещна с него два-три пъти и смяташе също като нея, че е страхотен. Идва на няколко полицейски тържества, на рождени дни и колегите й гледаха на него с много добро око.

— Детектив Фарго, на Деклан му беше пределно ясно, че аз нямам пари и че баща ми няма да ми завещае нищо. Всъщност баща ми беше против този брак.

Той вдигна вежди с внезапен интерес.

— А какви бяха основанията му?

— Не ми каза.

Детективът кимна и записа нещо в малък бележник.

На вратата се почука.

— Ало? Айви? Мама е. Гостите станаха нетърпеливи!

Тя хвърли поглед към Фарго. Той не каза нищо.

— Не е изпаднал в нервна криза, нали? — прошепна Айви, надявайки се на чудо, че това е кошмар, от който ще се пробуди.

Фарго поклати глава. Отвори уста да каже нещо, после очевидно реши, че е по-добре да премълчи.

— Няма ли да се върне? — попита Айви, долавяйки надеждата в гласа си. — Заподозрян е в убийство и го знае, нали? Затова ли избяга, когато ви видя? Не е ли е натопил по някакъв начин баща ми Деклан за убийство, извършено в деня на нашата сватба — сватба, която той не желаеше да се състои?

— Предполагам, че ако баща ви е бил против този брак, щеше да направи всичко възможно да научите за другата годеница. Нямаше да я убие. Толкова ли е безскрупулен баща ви?

— Наистина не знам — отговори тя. Доводите на детектива бяха разумни. Защо баща й ще устройва капан на Деклан за убийството на другата годеница, след като по-скоро би пожелал онази сватба да се състои? И ако баща й е знаел за другата годеница, щеше веднага да й каже. Това веднага щеше да сложи край на връзката й с Деклан.

Така че Уилям положително не е знаел за другата годеница. Айви просто се хващаше за сламка в желанието си да намери обяснение защо нейният годеник, мъжът, когото обичаше, избяга, щом видя детектив от отдел „Убийства“, при това негов брат.

— Всичко ли, което казвате, е истина? Имал ли е друга годеница? Няма ли грешка?

Фарго кимна.

— Много съжалявам, госпожице Седжуик. Съзнавам, че днес е денят на вашата сватба. Но също така ми олекна, че сватбата не се състоя.

„Една от седналите около тази маса няма да се омъжи…“ Едно на нула за мадам Касандра.

— Как свързахте Деклан с фалшивите му имена? Как разбрахте, че именно него трябва да търсите?

— От снимки в апартамента на жертвата — отговори Фарго. Погледна я и веднага отмести поглед. — Разследвах убийство и от снимките, разпръснати из целия апартамент, осъзнах, че гаджето на жертвата е моят брат.

— Сигурно е било ужасно — промълви Айви.

Той не отговори. Тя долови за миг някакво чувство. След малко детективът обясни:

— Въпреки че знаех кого да търся, беше ми трудно да го проследя дотук. Добре се беше прикрил.

— Абсолютно ли сте сигурен — продължи да пита Айви, като го гледаше в очите. — Абсолютно ли сте сигурен, че Деклан е вашият заподозрян? Няма ли някаква грешка?

— Повярвайте ми, госпожице Седжуик, бих искал да греша.

Айви усети, че ще се разплаче. Ама, че ченге беше! Откопча клипса на главата си и захвърли воала в другия край на стаята, после отиде до вратата и я открехна.

Майка й чакаше отвън с долепено до вратата ухо.

— Мамо, моля те, съобщи на всички, че сватба няма да има и в момента не можем да дадем обяснение.

— Но какво е обяснението? — попита Дейна Седжуик. — Айви, кажи ми какво става! Има ли нещо общо със завещанието на баща ти?

Писмото. Айви го беше забравила. Уилям знаеше ли за другата годеница на Деклан? Ако е знаел, защо не й е казал?

— Мамо, моля те. Иди да се извиниш на гостите.

Като клатеше глава в недоумение, майка й най-после тръгна и Айви се върна в стаята.

Фарго стоеше до прозореца и говореше по мобилния телефон. Затвори, щом тя влезе.

— Необходима ми е повече информация, госпожице Седжуик. Удобно ли е да разговаряме в полицейския участък? Може би там ще ви бъде по-спокойно.

В полицейския участък. Какво унижение!

— Ще се чувствам по-добре у дома. Насаме.

Той кимна.

— Ще отидем с моята кола.

Айви въздъхна тежко. Неочаквано лицето на Лора Милър, булката, която щеше да се омъжва следващата седмица, се появи пред очите й. Трябваше да й остави роклята утре сутринта. Рокля, която символизираше любовта, взаимното отдаване и бъдещето. Но тази рокля не носеше ли беда?

Това беше глупаво. Една рокля не лъже, не мами и не е евентуален убиец. Деклан е всичко това. Не биваше да прехвърля вината.

А може би Деклан не беше убиец. Айви би понесла лъжа от Деклан, но не и да живее с човек, способен на убийство. Сигурно имаше някаква грешка. Защо да не се е самоубила жената? Ами ако е научила за Айви? Деклан вероятно се е колебал до тази сутрин за коя да се ожени и е избрал нея, което бе неоспоримо, защото дойде в църквата, и жената така се е отчаяла, че е посегнала на живота си. Но Грифин спомена нещо в смисъл, че според експертизата бележката със самопризнанието е фалшива.

Добре, тогава някой друг беше убил горката жена, Деклан е отишъл, намерил я е убита, знаел е, че ще го заподозрат заради двете годеници, и затова беше избягал.

Това обясняваше защо не изглеждаше разстроен, когато тази сутрин дойде при нея, люби я, като че ли нищо не се бе случило.

Щеше ли да дойде при нея и да се отдаде на любовни ласки най-спокойно, ако е знаел, че другата му годеница е мъртва? Може би още не е знаел. Може би е разбрал по-късно, след като взеха писмото от кантората на адвоката. След това Айви се срещна с Оливия, за да отидат на фризьор. А пък Деклан отиде в шивашкото ателие за някакви последни поправки по сакото. Бяха разделени почти през целия ден.

— По кое време са открили жената? — попита Айви.

— В осем сутринта. Домакинът на сградата се качил в осем, за да поправи кранчето на студената вода в кухнята, както се били уговорили. Вратата на апартамента зеела широко отворена. Открил госпожица Лесингтън на пода в спалнята.

„Все пак — мислеше си Айви — в такъв случай има вероятност да не е знаел.“ Изглежда, не са живеели заедно. Деклан живееше в общежитие със съквартирант, с когото веднъж се запозна. Беше го виждала само веднъж. Деклан я беше завел в стаята си. Може би в действителност не е живял там. Може би е платил на някой хлапак да излъже. „О, божичко — изстена Айви. — Не вярвам, че това се случва!“

Осъзна изведнъж, че детективът я наблюдава, и си представи как изглежда. Беше ченге преди всичко и на Фарго трябваше да му е ясно, че ще обмисли внимателно фактите, за да подреди парченцата информация. Не че се получаваше.

Пое дълбоко дъх, вдигна от пода воала и го сгъна грижливо.

— Трябва да се преоблека.

Той се изчерви леко.

— Разбира се, ще ви чакам отвън.

Когато Фарго излезе, Айви бръкна в чантичката, за да извади писмото от баща си. Нямаше го, както и петстотинте долара, които изтегли от банката, докато бяха в града. Кога Деклан беше взел писмото и парите? Когато излезе за две минути пред вратата да говори с майка си точно преди церемонията! Дали е знаел, че полицаите са по петите му? За да избяга ли е взел парите?

„О, Деклан! Всичко ли между нас е било лъжа? Всичко, което каза точно преди да тръгна към олтара, ли е било лъжа?“

Очевидно да. Време беше да приеме истината.

Айви застана пред огледалото и смъкна роклята — роклята, която въплъщаваше мечтите й. „Не плачи! Не плачи!“ — повтаряше си тя. Вдигна я от земята, закачи я на закачалката и я прибра заедно с воала в калъфа. Независимо от пълния разгром роклята беше красив символ на любовта, на надеждата, на взаимното отдаване. Щеше да я даде на Лора, както й бе обещала.

Айви облече неизменните джинси и пуловер, обу ботуши, изтри червилото и отвори вратата.

Майка й, сестрите й, колегите от управлението на „Ябълкова гора“ бяха отпред.

— Не се тревожете, приятели, добре съм. Очевидно Деклан не е онзи, за когото го мислех. Бих искала нещата да си останат така, нали?

Заваляха въпроси, дочу своя малоумен партньор да пуска шега, че ще арестува Деклан за бягство от собствената му сватбата. А онези, които й бяха най-скъпи, нейното семейство, нежно и загрижено се сбогуваха, и после всички се разотидоха. Фарго чакаше.

— Готова ли си?

„Определено не“ — помисли си тя.