Джанел Тейлър
Защото те има (17)

Седемнадесета глава

„Ох!“

И най-слабото движение надигаше вълни от болка по цялото тяло на Айви. Като че ли е била боксова круша, върху която са тренирали. Лицето й бе наранено.

Грифин беше спуснал плътно завесите, за да не наднича грубо в стаята утринното слънце. „Той е много внимателен“ — помисли си Айви, загледана как спокойно спи.

Айви замръзна, което предизвика нова серия от бодежи по тялото й. Грифин спеше до нея. Спеше. Досега, независимо дали са се любили или не, се събуждаше сама. Той или правеше закуска, или си пишеше нещо. Но не спеше. В подобно състояние Грифин Фарго беше твърде уязвим.

Въпреки това лежеше тук. Айви се усмихна. Осъзна, че той вече й вярва, че му е скъпа. Прочете го на лицето му, в тъмните му като нощ очи, в мига, когато дойде в съзнание в болницата. Видя първо лицето на Грифин. Без маска. И разбра, че ако преди служебно е бил загрижен за нея, вече е привързан дълбоко.

Дали я обича беше друг въпрос. Това не можеше да прочете върху красивото му лице.

Гърдите му, раменете, ръцете бяха прекрасно оформени. Можеше да продължи да изрежда.

„Обичам те“ — изрече мислено към спящия мъж.

Точно в седем телефонът на Айви зазвъня. Първо се обади капитанът на нейния отдел. После партньорът й Дан, който не пропусна да направи гаф, поднасяйки й съболезнования. Разясни му, че не е умряла. Колегите й изпратиха добри пожелания. След това позвъниха сестрите й. Грифин им беше съобщил още същия следобед какво се е случило.

Айви се развълнува много от обажданията на най-различни хора от квартала, които бяха научили за нейната „храброст“ и какво е изтърпяла в сутерена от онази жена психопат. Всички познаваха Айви и като полицай, и като жителка на квартала. Стараеше се хората да се чувстват спокойни, да бъдат истински съседи. Госпожа О’Мали й беше много благодарна, че всеки ден от три месеца насам, след като оперираха тазобедрените й стави, се отбиваше при нея, за да види дали има нужда от нещо. Елизабет Деклър, самотна майка, си спомняше как Айви й бе помогнала да преодолее страха си, след като къщата й бе разбита от крадци.

Обажданията я трогнаха. Беше абсолютно сигурна, че голямата й мечта е да стане детектив, но госпожа О’Мали, собствениците на магазини, любопитните деца от квартала като онези, които на практика й спасиха живота, всъщност я интересуваха повече. Допадаше й даването и получаването в една малка общност. „Ябълкова гора“ не беше враждебен квартал. Деклан Маклин и неговата ненормална помощничка бяха.

Телефонът звънна за трийсети път тази сутрин, а беше едва осем часът, и Айви го изключи, остави само гласовата поща.

Грифин беше не само буден, но изкъпан и облечен.

Внезапно си представи Грифин коленичил пред нея, когато седеше на ръба на леглото. Споменът за любовната им нощ я разтрепери. Само да си помислеше за Грифин Фарго, за великолепното му тяло, за уменията му на любовник, и се получаваше този ефект.

„Ох!“ Тялото още повече я болеше. Но забрави всичко, което се случи в онова подземие благодарение на магията на Грифин. И да я боли малко повече, си струваше.

Докато той приготвяше закуската, Айви се затвори в банята, готова да провери нараняванията си. До този момент избягваше да се оглежда.

Застана пред огледалото на вратата. Едната страна на торса й, където жената постоянно я риташе, беше жестоко насинена. Краката й бяха в същото състояние. Лицето й беше като на боксьор след тежък мач. Но шията й не бе толкова зле, колкото предполагаше. Само няколко повърхностни порезни рани.

Беше жива. Само това имаше значение. Ако останеше в банята, да кажем няколко часа, нямаше да се наложи да разсъждава върху идеята дали майка й е убийца.

Само с това разполагаха в момента. Вероятен заподозрян.

На Айви все още не й се вярваше, че майка й е способна да извърши убийство. Но в едно беше сигурна, че отпочиналата, със слънчев загар Дейна Седжуик, която от месеци планираше ваканция на Бахамите, ще кацне днес следобед на летище „Ла Гуардия“.

Грифин й обеща, че няма да я задържат, щом слезе от самолета. Двамата с Айви щяха да отидат да я разпитат в нейния апартамент. Даже не да я разпитват, а да поговорят.

Най-накрая Грифин почука.

— Защо се бавиш, Айви?

— Отлагам неприятния разговор — отговори тя.

Той се подсмихна.

— Хлябът изстина.

Айви се засмя. Взе пухкавия бледосин халат, който Алана й подари, за да ознаменува излизането й от болницата, и загърна израненото си тяло. Отвори вратата и застана пред мъжа, когото обичаше.

По време на закуската той я разсмя с последните новини за Джоуи и квартала. Кметът на „Ябълкова гора“ обещал да удостои със специални медальони малките колоездачи, които бяха помогнали в разследването на изчезнал полицай от местното управление. Хлапетата повече никога нямало да се плашат, че ще попаднат в ареста заради това, че се катерят по чужди прозорци. Те бяха местните герои и отсега нататък щяха да правят всякакви бели безнаказано.

След закуска Айви провери гласовата си поща. Беше получила още седемнадесет съобщения.

След закуска Грифин се зае със своя тайнствен бележник, а пък Айви отиде в спалнята да прослуша съобщенията.

* * *

Дейна Седжуик живееше в Горен Ийст Сайд в двустаен апартамент в разкошна сграда — една от последните с постоянен наем. Откакто Айви се роди, не се беше местила.

— Значи тук си пораснала? — попита Грифин, като слязоха от таксито. — Много е шик.

— Все пак съм учила в държавно училище.

— Отишла си от Ню Йорк в малък град — отбеляза той. — Обикновено се случва обратното.

— Освен ако не си израснал в голям. Тогава направо копнееш за някое градче. Макар че отделните квартали са като малките градове. Купуваш си все едни и същи храни, вестници, химическото чистене е същото, аптеката, магазинът за кафе. Само че има повече хора.

— Да, бе, осем милиона са доста повече. И знаеш ли какво, хващам се на бас, че не една „стара жена“ носи дълъг бял шлифер.

Беше мил. Коя жена, както отбеляза Гретхен Блек, носи бял шлифер преди Деня на загиналите във войните? Беше толкова непрактично. „Непрактичната“ беше псевдонимът на майка й.

Докато се качваха с асансьора към етажа на майка й, Грифин стискаше ръката на Айви.

Дейна ги очакваше. Но едва ли очакваше въпросите, които щеше да чуе след любезностите за нейната ваканция. Грифин каза на Айви, че ще бъде най-добре да питат направо, без хитруване. Ще й предадат думите на Гретхен, без да търсят начин да изкопчат неусетно информация.

Ако майка й няма нищо общо с престъплението, даже може да разиграе театър и после да обсъжда на воля със съседки и приятелки как е била „евентуална заподозряна в убийство“. Даже в момента си я представяше. „Кой да си помисли, че моят елегантен, дизайнерски шлифер ще ми докара такава беда!“

Айви пое дълбоко дъх пред апартамента и чак тогава натисна звънеца.

— Скъпото ми дете! — посрещна я майка й театрално. Дейна Седжуик, почерняла и елегантна, със сиво-зеленикав костюм с панталони и блуза с къдрички, които надничаха от сакото, прегърна Айви. Тогава Айви трепна, Дейна се отдръпна и погледна нараненото й лице.

— Какво се е случило?

Помилва предпазливо синьо-черната страна на дъщеря си.

Айви въздъхна.

— Оръженосецът на Деклан — една побъркана.

Физиономията на майка й се сгърчи и тя избухна в сълзи. Отиде до дивана и седна, ридаейки горчиво.

Айви и Грифин се спогледаха. Реакцията беше неочаквана.

— Мамо — обади се Айви, — добре съм. Само съм натъртена. Синината ще се разнесе.

Не искаше да споменава по-тежките наранявания по тялото си.

— Грешката е моя, изцяло моя — хлипаше Дейна. Посочи като обезумяла кутията с носни кърпички върху кухненския плот и Грифин й ги подаде. — Благодаря, детектив Фарго — промърмори. — Колко хубаво е, че се срещаме отново. Поне така предполагам.

Айви и Грифин пак се спогледаха. За нещо определено ли се тревожеше майка й? Виновна ли се чувстваше?

— Моля ви, наричайте ме Грифин.

„В края на краищата, може да те разследвам за убийство, но спя с дъщеря ти.“

— Мамо, за каква грешка говориш? Какво имаш предвид? — попита Айви, седна до нея и я погали по рамото.

— Аз организирах запознанството ти с Деклан. Поканих го на онова парти специално заради теб. И съсипах целия ти живот.

Отново се разрида неудържимо.

— Мамо, животът ми не е съсипан.

— Разбира се, че е съсипан. Беше унижена пред толкова хора. Всички разбраха, че си избрала престъпник за съпруг. Шефът ти няма ли да те уволни? Имам предвид, че няма да може да се доверява на преценката ти.

Челюстта на Айви щеше да увисне, ако до двайсет и седем години не беше свикнала с поведението на майка си. Подобни разсъждения бяха типични за нея.

— Никой не ме цени по-малко заради случая. Всички знаят, че ти ме запозна с Деклан и направи всичко възможно да се сгодим. Вярваше, че е чудесен човек и богат като Крез.

Грифин я погледна остро, което Айви разбра в смисъл: „Не настройвай срещу себе си заподозрян. Не пропускай нито една подробност!“

Но тя едва се сдържаше да не продължи да се обяснява.

Дейна като че ли се озлоби:

— Значи не се чуват разни приказки, така ли? И никой не ме обвинява, че според мен Деклан беше идеалната партия. А той бил най-долен измамник. Правилно ли съм разбрала?

— Съвсем правилно. Хората си мислят, че сме били подведени.

— Казваш, че си имал оръженосец. Какво имаш предвид?

— Неговата съучастница напада жени, които пречат на Деклан — намеси се Грифин. — Помага му в престъпленията, като например започва работа някъде и по този начин получава достъп до информация.

Дейна поклати глава.

— Цялата тази история е толкова неприятна! — Обърна се към Айви и хвана ръцете й. — Айви, мила, нали знаеш, че те обичам до смърт. Исках само най-накрая да си щастлива, да разбереш какво означава един мъж да те обича. Да разбереш какъв е животът на съпруг и съпруга, когато си омъжена за бъдещ многообещаващ индустриален магнат. Бракът ми с Уилям промени живота ми, Айви. Отвори света за мен.

„Била си омъжена за него само седмица! И на сутринта след сватбата ти е изневерил!“

— Мамо, знам всичко това. Но нямаше да се омъжа за Деклан, защото бил „бъдещ многообещаващ индустриален магнат“. Аз съм полицай, ако си спомняш. Свикнала съм да работя. Щях да се омъжа за Деклан, защото си въобразявах, че го обичам. По тази причина хората би трябвало да се женят, мамо.

— Госпожо Седжуик — намеси се Грифин и седна срещу Айви и майка й, — както знаете, на сутринта в деня на сватбата е извършено убийство. Убита е жена на име Дженифър Лесингтън. Живяла е с Деклан. Били са сгодени и са планирали да се оженят след две седмици.

Дейна подскочи като ужилена.

— Да, да, знам. Ужас! Истински ужас! Затова ли Деклан побягна, като ви видя, инспекторе? Деклан Маклин убиец. На кого би му минало през ум? Спомням си колко сладък беше като момче. С майка му бяхме стари приятелки. Идваше понякога на гости при мен в Манхатън, понякога аз отивах в онова градче, където Айви живее сега, а Деклан се държеше очарователно.

Майка й беше нервна. Прекомерно нервна.

— Мамо, ще те попитам съвсем открито. Виждала ли си Дженифър и Деклан заедно в деня преди сватбата?

Майка й закърши ръце и отиде до прозореца. Лицето й беше изопнато. Обърна се към Грифин и Айви, а от очите й изкачаха искри, толкова се беше разгневила.

— Това лайно! Видях го как се целува с млада жена с дълга кестенява коса точно до прозореца на „Старбъкс“. Какво нахалство!

Стомахът на Айви се преобърна. Седна на дивана. Не можеше да диша, нямаше сили да приеме онова, което следваше: въпросът на Грифин, отговорът на майка й.

— Госпожо Седжуик, сутринта на двайсет и първи март отидохте ли в жилището на Дженифър Лесингтън?

Дейна сви устни. Хвърли поглед на Айви, после пак се обърна към Грифин:

— Естествено, че отидох.