Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (34)

33.

Джейсън се втренчи в стената на хотелската стая, в тапетите с изтрити орнаменти, преливащи се един в друг в нищо незначещи фигурки, които само подчертаваха колко са износени.

— Защо? — попита тихо в слушалката. — Мислех, че сте ме разбрали.

— Опитах се, приятелю — каза Вилие. Гласът му беше далеч от всякаква ярост или съжаление. — Бог ми е свидетел, че се опитах, но не издържах. Продължавах да я гледам… и виждах сина си. Знаех, че това изобщо не я интересува. Този син бе убит от звяра, неин покровител. Моята курва е била курва и на още някого… на същия този звяр. Не можеше да е другояче и както разбрах, точно така е било. Струва ми се, че тя видя в погледа ми какво става с мен. Господ е свидетел, че не можах да го скрия. — Генералът замълча, припомняйки си с болка. — Тя видя не само гнева ми, а и това, че знам истината. Видя, че знам. Каква е и каква е била през всичките тези години, докато сме били заедно. В края на краищата й дадох възможност, както ви казах, че ще постъпя.

— Да ви убие?

— Да. Не беше никак трудно. Между леглата ни има нощно шкафче, а в чекмеджето му — револвер. Тя се изтегна в леглото си като „Голата маха“ на Гоя, прекрасна в арогантността си, пренебрегвайки ме, затваряйки се в собствените си мисли, така както аз бях зает с моите. Отворих чекмеджето, за да си взема кибрит и се върнах при своя стол и при лулата си. Оставих чекмеджето отворено, дръжката на пистолета се виждаше почти цялата.

Предполагам, мълчанието ми и това, че не свалих поглед от нея, я накараха да ми говори, да ми обърне внимание. Напрежението помежду ни беше достигнало такава степен, че трябваше само една дума, за да премахне пречките пред здравия разум и — господ да ми е на помощ — аз я изрекох. Чух се да питам: „Защо го направи?“ Тогава обвинението стана пълно. Нарекох я курва, която е убила сина ми.

Тя ме погледа известно време, очите й се отклониха от мен само за миг, колкото да хвърли поглед на чекмеджето и пистолета… и телефона. Аз се изправих, въглените в лулата ми светеха и … chaufe au rouge. Тя свали краката си от леглото, пъхна и двете си ръце в чекмеджето и извади пистолета. Не я спрях, напротив, исках да чуя думите от нейната уста, да чуя обвинението към мен, както аз го бях изрекъл към нея… Това, което чух, ще си отиде в гроба заедно с мен, защото трябва да ми остане малко чест, на мен и на сина ми. Няма да позволя да ни сочат с пръст хора, дали по-малко от мен и него. Никога.

— Генерале… — Борн поклати глава, мислите му бяха объркани, знаеше, че са му необходими секунди, за да ги подреди. — Генерале, какво е станало? Тя ви е казала как се казвам? Защо? Трябва да ми кажете. Моля ви.

— Каза го, и то с удоволствие. Каза, че вие сте един нищожен убиец, който иска да се намъкне в обувките на гигант. И че сте някакъв крадец от Цюрих, отритнат от собствените си хора.

— Каза ли ви кои са тези хора?

— И да е казала, не съм я чул. Бях заслепен, глух, гневът ми ме бе изкарал извън кожата. Но няма защо да се боите от мен. Тази страница ще се затвори и животът ми ще свърши, когато се обадя по телефона.

— Не! — изкрещя Джейсън. — Недейте да го правите! Не сега. Намерете него! Хванете Карлос!

— И да опетня името си, защото съм спал с тази курва? И съм бил воден за носа от мръсницата на този звяр?

— Да ви вземат дяволите, а синът ви? А петте пръчки динамит на Рю дю Бак!

— Оставете ги на мира. Оставете и мен на мира. Всичко свърши.

— Не е свършило! Чуйте ме! Дайте ми само няколко секунди, това е всичко, което искам от вас. — Виденията в съзнанието на Джейсън запрепускаха с бясна скорост пред погледа му, блъскаха се, изместваха се едно подир друго. Но тези видения имаха съдържание. Цел. Почувства ръката на Мари върху своята, тя го хвана здраво, вля в тялото му някакво усещане за сигурност и го върна към действителността. — Някой чу ли изстрела?

— Нямаше изстрел. В наши дни вече не разбират coup de gros. Аз я предпочитам в първоначалния й вид. За да спестиш страданието на ранен другар или уважаван враг. Но тя не се употребява спрямо една курва.

— Какво имате предвид? Нали казахте, че сте я убили?

— Удуших я и накарах очите й да погледнат моите, когато дъхът излизаше от тялото й.

— Но вашият пистолет е бил у нея…

— Той е безпомощен, когато очите ти горят като въглени. Това вече е без значение. Тя може и да е победила.

— Но тя наистина печели, ако спрете дотук! Не виждате ли? Карлос печели! Тя ви е пречупила! И на вас не ви е стигнал мозъкът за нищо друго, освен да я удушите! Говорите за опетнена чест. Ето ви я. Нищо друго не ви остава!

— Защо продължавате да настоявате, мосю Борн? — попита уморено Вилие. — Не очаквам милосърдие нито от вас, нито от някой друг. Просто ме оставете на мира. Приемам нещата такива, каквито са. Нищо няма да постигнете.

— Ще постигна, ако ме изслушате! Намерете Карлос, хванете него! Колко пъти трябва да ви го кажа? Той е този, който ви трябва! Той е причината за всичко това! Той е човекът, необходим и на мен! Без него съм мъртъв. Ние сме мъртви. За бога, послушайте ме!

— Бих искал да ви помогна, но не виждам как. Или няма да ви помогна, ако предпочитате.

— Има начин. — Виденията се избистриха и застанаха на фокус! Той знаеше къде е и какво прави! Целта и смисълът се сляха в едно. — Обърнете посоката на капана! Излезте от него незасегнат, с всичко ваше на мястото си!

— Не ви разбирам. Как е възможно?

— Не вие сте убили жена си, аз съм го направил!

— Джейсън! — Мари извика и хвана ръката му.

— Знам какво правя — каза Борн. — За пръв път наистина знам какво правя. Звучи смешно, но съм го знаел от самото начало.

 

В Парк Монсо беше тихо, улицата бе пуста, само няколко самотни лампи светеха в студения ситен дъжд. Всички прозорци в редицата спретнати и скъпи къщи бяха тъмни, с изключение на този на Андре Франсоа Вилие, легенда на Сен Сир и Нормандия, член на Френския парламент… Убиец на съпругата си. Прозорецът вляво и нагоре от входната врата светеше слабо. Беше спалнята, където стопанинът на къщата бе убил стопанката й. Спалнята, където разкъсваният от спомени стар воин бе изтръгнал живота от гърдите на една любовница на терорист.

Вилие не каза нищо — бе прекалено замаян, за да отговори. Но Джейсън се връщаше на темата отново и отново, повтаряше посланието си толкова настойчиво и с такава сила, че накрая думите заехтяха по жицата на телефона. Хвани Карлос! Не се оставяй на метресата на убиеца! Хвани човека, който уби сина ти! Който сложи пет пръчки динамит в една кола на Рю дю Бак и отне живота на последната издънка на рода Вилие. Той е този, когото търсиш! Хвани го!

Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Беше му толкова ясно. Нямаше друг начин. В края на това беше началото — то му беше припомнено. За да оцелее, трябваше да измъкне убиеца на бял свят, ако не успееше, беше мъртъв. Нямаше да има живот и за Мари Сен-Жак. Щяха да я хвърлят в затвора, да разбият живота й и може би да я убият заради постъпка, породена от признателност и прераснала след това в любов. Тя беше белязана със знака на Каин, с нейното премахване щяха да бъдат избегнати доста неудобни въпроси. Представляваше крехък съд с нитроглицерин, балансиращ върху тънко, опънато високо над неизвестно голям барутен погреб въже. Щяха да я хванат в мрежите си. И да я отстранят. Един куршум в главата й би неутрализирал експлозивите в съзнанието й. Не биваше да й се позволява да говори!

Вилие трябваше да разбере толкова неща, а имаше толкова малко време за обяснения. Освен това самите обяснения бяха ограничени от изгубената памет и настоящето състояние на стария воин. Трябваше да се постигне деликатен баланс в приказките и да се наблегне на времето и това, което генералът да свърши. На Джейсън му беше ясно: искаше от един човек, поставящ честта си над всичко останало, да лъже целия свят. За да го направи, причината наистина трябваше да е много основателна.

Намери Карлос!

Къщата на генерала имаше още един вход — на приземния етаж, вдясно от стълбите, зад оградата. Там доставяха продуктите за кухнята на долния етаж. Вилие се бе съгласил да не го заключва. Борн не си даде труда да каже на стария воин, че това няма никакво значение; би влязъл на всяка цена, като степента на щетите влизаше в стратегията му. Но основният риск се състоеше в това, че къщата на Вилие вероятно бе под наблюдение. Карлос имаше сериозна причина да го прави, но и също толкова сериозно би било основанието за обратното. Всички факти сочеха, че убиецът можеше да реши да стои възможно най-далеч от Анжелик Вилие, като не рискува някой от хората му да бъде заловен, доказвайки по този начин връзката на Парк Монсо. От друга страна, мъртвата Анжелик беше негова братовчедка и любовница… единственият човек на земята, за когото го е грижа. Филип д’Анжу.

Д’Анжу! Естествено, че щеше да е под наблюдение — а може би наблюдателят да не е един, а двама или десет! Д’Анжу беше изчезнал от Франция, Карлос би трябвало да предположи най-лошото; но ако Д’Анжу не беше успял да избяга, Карлос щеше да го знае със сигурност. Щяха да пречупят колониста и да изтръгнат от него всяка разменена с Каин дума. Но къде? Къде можеха да са хората на Карлос? На Джейсън му се видя доста странно, защото, ако точно тази нощ около Парк Монсо нямаше никой, стратегията му губеше смисъл.

Нямаше страшно, те бяха там. В една лимузина — същата кола, минала пред вратите на Лувъра преди дванайсет часа, със същите двама в нея — убийците, които стояха зад гърба на други убийци. Колата бе на двайсет метра по-надолу от другата страна на улицата, а гледката от нея към къщата на Вилие бе съвсем ясна. Дали двамата на предната седалка наблюдаваха внимателно всичко наоколо? Борн не знаеше; от двете страни на улицата имаше наредени коли. Той се промъкна в сянката на сградата на ъгъла, която се намираше по диагонал на паркираната лимузина с двамата мъже. Знаеше какво трябва да направи, но още не беше сигурен как точно ще стане. Трябваше да предизвика произшествие, и то достатъчно тревожно, че да привлече вниманието на хората на Карлос, и достатъчно очевидно, че да се покажат и онези, които може да са скрити в пресечките наоколо, по покривите или зад тъмните врати.

Огън. Внезапен пожар. Далеч от къщата на Вилие, но все пак толкова близо и неочаквано, че да разтърси пустата и тиха улица с три платна. Разтърсване… сирени; експлозивно… експлозии. Можеше да се направи. Беше просто въпрос на подръчни материали.

Борн се върна покрай сградата на ъгъла и навлезе в пресечката. Затича се безшумно към най-близкия вход, където спря и съблече палтото и сакото си. След това махна ризата си и я съдра от горе до долу; облече пак сакото, вдигна реверите и закопча палтото догоре. Ризата пъхна под мишница. Огледа се наоколо в нощния дъжд и опипа с поглед колите по улицата. Трябваше му бензин, но това беше Париж и вероятно повечето от резервоарите бяха заключени. Повечето, но не всички; все някоя от тези коли трябваше да предлага свободен достъп до резервоара си.

Тогава видя точно това, което му трябваше. Право пред него на тротоара. Прикрепен с верига за металната ограда. Един мотопед. Не му се вярваше да е със заключен резервоар. Осем литра гориво не бяха четирийсет; двата галона гориво едва ли струваха колкото петстотинте франка за осигуряване против кражба.

Джейсън се доближи до мотопеда. Огледа улицата; нямаше жива душа, не се чуваше друг звук, освен тихия ромон на дъжда. Постави ръка на капачката и я завъртя; тя се отви лесно. При това отворът беше относително широк, а резервоарът — пълен почти догоре. Махна капачката; все още не беше готов да накисне ризата си. Трябваше му още едно подръчно средство.

Откри го на следващия ъгъл, до решетката на канала. Едно почти извадено от настилката паве, доведено до това състояние от невнимателните шофьори. Той го доизкърти. Взе него и още един по-малък камък и се запъти обратно към мотопеда, малкия камък пъхна в джоба си, а павето взе в ръка. Претегли го на око… провери и ръката си. Щеше да свърши работа; и двете щяха да свършат работа.

Три минути по-късно извади бавно напоената риза от резервоара, изпаренията се смесиха с дъжда, ръцете му бяха покрити с масло. Уви павето в ризата и го овърза с ръкавите, направи от тях стегнат възел и намести снаряда. Беше готов.

Промъкна се отново до сградата на ъгъла на улицата на Вилие. Онези двамата в лимузината все така седяха отпуснати на седалките, съсредоточили вниманието си върху къщата на Вилие. Зад тяхната кола имаше три други — малък мерцедес, някаква кафява лимузина и едно бентли. Право срещу Джейсън, зад бентлито, се издигаше бяла каменна къща с очертани в черно рамки на прозорците. От двата прозореца встрани от входната врата проникваше слаба светлина, идваща от вътрешността на къщата; от лявата явно бе трапезарията; в огледало стил рококо отстрани се виждаха столове и дълга маса. Прозорците на столовата с техния чудесен изглед към приятната и богата парижка улица щяха да свършат работа.

Борн бръкна в джоба си и извади по-малкия камък; размерът му беше около четвърт от този на натопеното в бензин паве, но щеше да послужи за целта. Той се подаде иззад ъгъла на сградата, изпъна ръката си и хвърли камъка високо над лимузината. Ударът отекна силно в тихата улица, последван от трополенето на камъка, който се изтърколи по капака на колата и накрая падна на паважа. Двамата мъже в колата подскочиха. Този до шофьора отвори вратата си, стъпи с единия крак на паважа, с пистолет в ръка. Шофьорът смъкна прозореца си и включи фаровете. Светлината се отрази в бронята на предната кола. Постъпката им бе извънредно глупава и само издаде страха на тези пред Парк Монсо.

Сега. Джейсън претича през улицата, без да изпуска от погледа си двамата мъже, които бяха вдигнали ръце пред очите си, опитвайки се да видят нещо през блясъка на отразената светлина. Той стигна до бентлито, павето беше под мишницата му, в лявата му ръка имаше кибрит, а в дясната няколко клечки. Клекна, запали клечките, снижи павето до земята и го вдигна за единия от ръкавите. Поднесе горящите клечки към напоената с бензин дреха и тя моментално пламна.

Надигна се бързо, завъртя снаряда за ръкава и го хвърли с всичка сила в рамката на прозореца, след което бързо се отдалечи.

Звънът на счупено стъкло наруши внезапно дъждовната тишина на улицата. Борн се отправи наляво по тесния булевард и след това отново се върна на пресечката на Вилие, където пак се скри в сянката. Огънят се разрасна, подхванат от вятъра, навлизащ през счупения прозорец, и подпали завесите. Половин минута по-късно стаята се превърна в пещ, а огромното стенно огледало само засилваше впечатлението. Дочуха се викове, близките прозорци светнаха, а след тях и по-далечните; след минута вече цареше хаос. Вратата на горящата къща се разтвори и се появиха фигури — на възрастен мъж в пижама и жена по нощница и леко наметало — и двамата паникьосани.

Отвориха се и други врати, появиха се още хора, опитващи се да осъзнаят хаоса в съненото си състояние. Някои се затичаха към обхванатата от пламъци къща — един съсед беше в опасност. Джейсън хукна диагонално на пресечката, още една фигура в бързо насъбиращата се тълпа, и спря там, откъдето беше тръгнал преди минути — на ъгъла на крайната сграда. Застана неподвижно и се опита да различи хората на Карлос.

Беше прав; двамата мъже не бяха единствените пазачи, поставени пред Парк Монсо. Сега около лимузината се бяха събрали четирима и разговаряха бързо и тихо. Не, петима. Още един бързо се качи на тротоара и се присъедини към четиримата.

Чу сирени. Все по-силни. Приближаваха. Петимата се разтревожиха. Трябваше да вземат някакво решение; не можеха всичките да останат там, където се намираха в момента. Можеше да се наложи да свидетелстват пред полицията.

Споразумяха се. Щеше да остане един, петият. Той кимна и закрачи бързо към къщата на Вилие от другата страна на улицата. Останалите се качиха в лимузината и докато пожарната навлизаше в улицата, колата излезе от мястото, където беше паркирала и отмина бързо покрай пожарникарската кола насреща й.

Оставаше още една пречка: петият. Джейсън обиколи сградата и го забеляза по средата между ъгъла на улицата и къщата на Вилие. Вече бе само въпрос на време и изненада. Борн се втурна да бяга подобно на другите хора, отправящи се към пожара, но главата му беше обърната назад към ъгъла. Смеси се с тълпата и заприлича на тях. Отмина човека; той не го забеляза — но това неминуемо щеше да стане, ако се изкачеше по стълбите на Вилие и отвореше вратата. Мъжът се оглеждаше угрижено и озадачено на всички страни, уплашен може би от факта, че сега беше единственият патрул на улицата. Беше застанал пред нисък парапет; друга външна врата, други стълби и друг вход на друга скъпа къща в Парк Монсо.

Джейсън спря, направи две бързи крачки към мъжа, завъртя се на петата на левия си крак и с десния го удари в гърдите. Онзи се преметна през железния парапет, изкрещя и падна в тесния бетонен коридор. Борн прескочи парапета, дясната му ръка се беше превърнала в чук, петите и на двата му крака бяха насочени напред. Приземи се върху гърдите на мъжа, няколко ребра под него изпукаха, а ръката му се заби в гърлото му. Човекът на Карлос изпадна в несвяст. Щеше да дойде на себе си доста след като някой го откараше в болница. Джейсън го претърси; имаше само един пистолет до гърдите. Борн го взе и го пъхна в джоба на палтото си. Щеше да го даде на Вилие.

Вилие. Пътят беше чист.

 

Джейсън се изкачи по стълбите до втория етаж. Още преди да стигне догоре, видя ивицата светлина под вратата на спалнята; зад тази врата се намираше един стар човек, който бе единствената му надежда. Ако трябваше да е убедителен някога — през целия си живот, който помнеше и който не помнеше — то това беше сега. И убеждаването трябваше на почива единствено на истината — хамелеонът нямаше място. Всичко, в което вярваше, почиваше на един-единствен факт. Карлос трябваше да го последва. Това беше истината. В това се състоеше капанът.

 

Споразумение… договор… с група хора — честни хора — които преследваха Карлос. Това беше всичко, което Вилие трябваше да знае; което трябваше да възприеме. Не биваше да му казва, че си има работа с човек, страдащ от амнезия, защото тази загуба на паметта би могла да му даде основание да го подозира в непочтеност. Човекът-легенда на Сен Сир, Алжир и Нормандия не би го приел; не сега и не в този момент, в края на живота си.

О, боже, балансът бе толкова крехък! Чертата между доверието и недоверието толкова тънка… толкова тънка, че по нея можеше да мине само човекът-тяло, чието име не беше Джейсън Борн.

Отвори вратата и пристъпи в стаята на стария човек. Навън, зад спуснатите пердета, сирените виеха гневно и тълпата крещеше. Играчи на невидима сцена, присмиващи се на непознатото, предадени до забрава на неразгадаема кауза.

Джейсън затвори вратата и застана неподвижно. Огромната стая беше изпълнена със сенки, единствената светлина идваше от лампата на нощното шкафче. Погледът му бе посрещнат от гледка, която би предпочел да не вижда. Вилие беше преместил стол с висока облегалка до леглото и седеше на него, загледан в мъртвата жена, просната върху завивките. Бронзовата глава на Анжелик Вилие почиваше върху възглавницата, очите й бяха широко разтворени, изскочили от орбитите си. Гърлото й беше подпухнало, плътта на това място — пурпурночервена, по врата й се простираше дълга драскотина. В противовес на изправената й глава, тялото й все още стоеше сгърчено, застинало в позата на ожесточена борба, дългите й крака бяха опънати, тазът й извъртян на една страна, нощницата скъсана, и гърдите й се показваха от копринената дреха — чувствени дори в смъртта. Не беше направен никакъв опит да бъде прикрита мръсницата.

Старият воин бе като уплашено дете, наказано за неволно провинение, а мотивите за наказанието неизвестни нито на него, нито на възпитателя. Той вдигна очите си от мъртвата жена и погледна към Борн.

— Какво става навън? — попита с равен глас.

— Някакви хора държаха къщата ви под наблюдение. Хора на Карлос, петима. Запалих пожар в една къща, но пострадали няма. С изключение на един от онези. Извадих го от строя.

— Вие сте много ефикасен, мосю Борн.

— Ефикасен съм — съгласи се Джейсън, — но те ще се върнат. Ще потушат пожара и ще се върнат; дори преди това, ако Карлос свърже нещата, а аз мисля, че ще го стори. Тогава той ще изпрати някого тук. Няма да дойде сам, естествено, но ще изпрати някого от главорезите си. Когато въпросният човек открие вас… и нея… ще ви убие. Карлос я губи, но въпреки всичко пак печели. И то за втори път; първо ви е използвал чрез нея и след това ще ви убие. Той ще си отиде, а вие ще сте мъртъв. Хората ще си направят какви ли не изводи, но съмнявам се, че между тях ще има и ласкателни за вас.

— Вие сте обмислили всичко много прецизно. И сте напълно уверен в преценките си.

— Знам точно какво говоря. Предпочитам да не казвам това, което ще ви кажа, но няма време да щадя чувствата ви.

— Не ми останаха такива. Кажете какво искате.

— Жена ви ви е казала, че е французойка, нали така?

— Да. От юга. Семейството й било от Лур Баруж, до испанската граница. В Париж дошла преди години. Живяла с леля си. И какво?

— Вие срещали ли сте се някога със семейството й?

— Не.

— Те не дойдоха ли на сватбата ви?

— Заедно решихме, че ще е по-добре да не ги каним. Можеше да се притеснят от разликата във възрастта ни.

— А парижката леля?

— Беше починала, преди да се запозная с Анжелик. С каква цел ми задавате всички тези въпроси?

— Жена ви не е била французойка. Съмнявам се дали изобщо е имала някаква леля в Париж, но семейството й не живее в Лур Баруж, въпреки че приказките за испанската граница имат нещо общо с цялата история. Доста неща съвпадат и още толкова се обясняват.

— Какво искате да кажете?

— Била е от Венецуела. Първа братовчедка на Карлос и негова любовница от четиринайсетгодишна възраст. Действали са заедно от години насам. Казаха ми, че е единственият човек, за когото Карлос го е грижа.

— Една мръсница.

— Инструмент в ръцете на убиеца. Чудя се колко ли жертви е подмамила. И колко ли свестни хора не са между живите заради нея.

— Не мога да я убия втори път.

— Можете да я използвате. Да използвате смъртта й.

— Онези лудости, които ми наговорихте ли?

— Единствената лудост ще бъде, ако хвърлите живота си на боклука. Карлос печели всички точки; ще продължи да използва пистолета си… и пръчките динамит… а вие ще сте просто една бройка повече за статистиката. Още едно убийство ще се прибави към дългия списък на известни трупове. Ето това е лудост.

— А вие се явявате в ролята на разумния човек? И поемате вината за престъпление, което не сте извършили? Заради смъртта на една мръсница? Искате да ви издирват за убийство, което не сте извършили?

— Това е част от цялото. Обаче основната част.

— Не ми говорете за лудост, млади човече. Умолявам ви, напуснете. Казаното от вас ми дава смелост да се изправя пред Всевишния с чисто сърце. Ако нечия смърт някога е била богоугодна, то това е нейната смърт от моята ръка. Ще погледна Христос в очите и ще се закълна в това.

— Значи вече сте се отписали — каза Джейсън и чак сега забеляза издутината от оръжието в джоба на сакото му.

— Няма да се явя пред никакъв съд, ако това имате предвид.

— О, та това е много умно, генерале! И самият Карлос не би могъл да нагласи нещата по-добре! В случая той няма да си помръдне и пръста; дори не му е необходимо да използва собствения си пистолет. Но тези, която броят убийствата му, ще знаят, че е бил той; че той го е причинил.

— Тези, които броят, няма да узнаят нищо. Не съм много добре запознат с жаргона на крадците и убийците.

— Ами ако аз разкажа истината? Ще кажа защо сте я убили!

— Кой ще ви чуе? Дори да останете жив, за да го кажете. Не съм глупак, мосю Борн. Вие се криете от нещо много по-голямо от Карлос. Търсят ви доста хора, не само един човек. Вие ми казахте същото. Нямало да ми откриете името си… заради моята собствена сигурност, така твърдяхте. Казахте, че ако и когато всичко това свърши, може аз да съм този, който няма да желае да го виждат редом с вас. Това не са думи на човек, обграден с кой знае колко доверие.

— Вие ми се доверихте.

— Казах ви защо — изрече Вилие, хвърляйки поглед встрани към мъртвата си съпруга. — Видях погледа ви.

— Истината ли?

— Истината.

— Тогава погледнете ме в очите и сега! Истината все още е тук. По пътя от Нант ми казахте, че ще ме изслушате, защото съм ви подарил живота. Пак се опитвам да ви го подаря! Можете да излезете от цялата тази история с чест и недокоснат и да продължите да защитавате нещата, които означават нещо за вас, които са означавали нещо за сина ви. Можете вие да спечелите!… Не ме разбирайте погрешно, това не е проява на излишно благородство. Да останете жив и да направите каквото ви помоля, е единственият начин аз да оцелея и някога да съм свободен.

Старецът вдигна поглед.

— Защо?

— Казах ви, че съм по следите на Карлос, защото нещо ми е било отнето — нещо жизненонеобходимо за мен и за душевния ми мир. И той е причината. Това е истината — вярвам — но не цялата истина. Замесени са и други хора, някои от тях почтени, други не толкова. Моето споразумение с тях е да хвана Карлос — да го открия и да го заловя. Те искат това, което искате и вие. Но се е случило нещо, което не мога да обясня — няма и да се опитвам — и сега тези хора мислят, че аз съм ги предал. Смятат, че съм сключил сделка с Карлос, откраднал съм милиони и съм убил други, които са били свръзката им с тях. Имат хора навсякъде и заповедта е да бъда екзекутиран на място от първия, който ме съзре. Вие сте прав. Аз се спасявам от нещо много повече от Карлос. Търсят ме хора, които не познавам и които не мога да видя. И то по погрешка… Не съм извършил нещата, в които ме обвиняват, но никой не желае да ме изслуша. Не съм сключил никаква сделка с Карлос и вие знаете, че е така.

— Вярвам ви. Няма какво да ми попречи да се обадя и да ви защитя. Дължа ви го.

— И как ще стане това? Какво ще им кажете? „Човекът, известен ми като Джейсън Борн, не е сключвал сделка с Карлос. Знам го, защото той ми отвори очите за метресата на Карлос, а тази жена беше съпругата ми, която аз удуших, за да не петни името ми! Сега тъкмо щях да звънна в Сюрте, за да си призная престъплението — макар че, разбира се, няма да им кажа защо съм я убил. Или пък защо не се самоубия.“ Това ли е, генерале? Това ли имате намерение да им кажете?

Старият човек се вгледа мълчаливо в Борн, противоречието му стана съвсем ясно.

— Значи няма да мога да ви помогна.

— Хубаво, чудесно! Карлос печели всичко! Тя печели! Вие губите! Вашият син губи. Хайде! Обадете се в полицията, след това сложете дулото на пистолета в проклетата си уста и си пръснете проклетата глава! За какво друго ви бива вече! Вие сте един обладан от чувство за самосъжаление стар, стар човек! Господ е свидетел, че не сте достоен противник за Карлос! Не сте достоен противник за човека, който постави пет пръчки динамит в колата на сина ви на Рю дю Бак и го уби.

Ръцете на Вилие се разтрепераха, треперенето се предаде на главата му.

— Не говорете така. Казвам ви, не говорете така.

— „Казвате“ ми? Искате да кажете, че ми давате заповед? Дребният старец с големите месингови копчета на униформата издава заповед? Добре, забравете го! Аз не приемам заповеди от хора като вас! Като вас измамници! Вие сте по-лош от хората, срещу които се борите; те поне вършат това, което говорят, за собственото си благо! Вие не го правите. Всичките ви работи са вятър и мъгла. Думи, вятър и хапчета за успокояване на нервите. Лягай и си умирай, старче! Но не ми давай заповеди!

Вилие пусна ръцете си и се надигна от стола, тялото му трепереше.

— Казах ви. Стига!

— Не ме интересува какво ми казвате. Бил съм прав първия път, когато ви видях. Вие принадлежите на Карлос. Служили сте му приживе, ще му служите и след смъртта си.

Лицето на стария воин се изкриви от болка. Той извади с патетичен жест пистолета си, но заплахата, все пак, беше съвсем истинска.

— Немалко хора съм убил през живота си. Това е неизбежно при професия като моята и нерядко гложди съвестта ми. Не искам да ви убивам, но ще го направя, ако продължите да пренебрегвате желанията ми. Оставете ме на мира. Напуснете къщата ми.

— Това е ужасно. Вие сигурно принадлежите към най-приближените на Карлос. Като ме убиете, той ще си разчисти напълно терена! — Джейсън пристъпи крачка напред, осъзнавайки, че това е първото му движение, откакто е влязъл в стаята. Видя как очите на Вилие се разширяват; пистолетът потрепери, сянката на стената също помръдна в синхрон. Още грам натиск и чукът щеше да се стовари върху наковалнята, куршумът щеше да намери целта си. Защото дори в този ненормален момент ръката, държаща оръжието, си оставаше ръка, свикнала цял живот да държи стомана; тя щеше да остане непоклатима, когато настъпи моментът. Ако настъпеше. Това беше рискът, който Борн трябваше да поеме. Без Вилие не му оставаше абсолютно нищо; възрастният мъж трябваше да разбере. Джейсън внезапно изкрещя: — Хайде! Стреляй. Убий ме. Иди да получиш заповедите на Карлос! Ти си воин! Имаш заповед! Изпълнявай!

Треперенето на ръцете на Вилие се усили, пръстите му побеляха, докато повдигаше оръжието; сега дулото сочеше главата на Борн. Тогава Джейсън чу шепота, изтръгнал се от гърлото му.

— Vous êtes soldat… arrétez… Arrétez!^[1]

— Какво?

— Аз съм войник. Един човек скоро ми го каза, човек, който ви е много скъп. — Вилие говореше тихо. — Тя засрами един стар войник, като му припомни кой е… и какъв е бил: „On dit que vous êtez un géant. Le crois“^[2] Беше толкова тактична и мила да ми каже това. Казвали са й, че съм бил великан, и тя е повярвала. Но не е била права — всемогъщи боже, не е била права — но аз поне ще се опитам да бъда такъв. — Андре Вилие свали пистолета. В капитулацията му имаше достойнство. Воинско достойнство. На великан. — Какво ще поискате да направя?

Джейсън задиша свободно.

— Трябва да принудите Карлос да ме последва. Но не тук, не в Париж. Дори не във Франция.

— Къде тогава?

Джейсън се върна на мястото си.

— Можете ли да ме изведете от страната? Трябва да ви кажа, че съм обявен за издирване. Името и описанието ми са на всеки граничен пункт и имиграционно бюро в Европа.

— Погрешка?

— Погрешка.

— Вярвам ви. Има причини. Министерството има начини, ще го направят, ако ги помоля.

— С фалшива самоличност ли? Без да им давате обяснения?

— Думата ми е достатъчна. Заслужил съм го.

— Още един въпрос. Помощникът ви, за когото ми говорихте. Имате ли му доверие? Но наистина, имате ли му доверие?

— Залагам главата си за него. Най-много от всички на света.

— Залагате чужда глава.. Тази, за която правилно казахте, че ми е много скъпа.

— Разбира се. Но защо? Сам ли ще пътувате?

— Трябва. Тя никога не би ме пуснала.

— Ще трябва да й кажете нещо.

— Ще й кажа. Че минавам в нелегалност тук в Париж или в Брюксел, или в Амстердам. Това са градовете, където се подвизава Карлос. Но тя трябва да се махне, намерили са колата ни в Монмартр. Хората на Карлос претърсват всяка улица, всеки апартамент и всеки хотел. Сега вие работите с мен; помощникът ви ще я изведе на безопасно място в провинцията. Това ще й кажа.

— Сега аз трябва да ви задам един въпрос. Какво ще стане, ако не се върнете?

Борн се опита да запази гласа си спокоен и да не издава горещата молба в него.

— В самолета ще имам време. Ще опиша всичко, което се случи, всичко, което… си спомням. Ще ви го изпратя и вие ще вземете решение. Заедно с нея. Тя ви нарече великан. Вземете правилно решение. Защитете я.

— „Vous êtes soldat… Arrétez!“ Имате думата ми. И косъм няма да падне от главата й.

— Това е, за което ви моля.

Вилие хвърли пистолета на леглото. Той падна между голите изкривени крака на мъртвата; старият воин се изкашля рязко и презрително и се стегна.

— Да слезем на земята, мой млади вълко — каза, възвръщайки бавно, но уверено авторитетното си държание. — Каква е тази ваша стратегия?

— Първо, ще започнем с това, че вие ще се държите като автомат, следващ инструкции, които не разбирате, но на които е трябвало да се подчините, защото сте в шок и почти на границата на припадъка.

— Не е много далеч от истината, не мислите ли? — прекъсна го Вилие. — Поне преди един млад човек с честен поглед да ме принуди да го изслушам. Но как съм бил докаран до това състояние? И защо?

— Всичко, което знаете — и което си спомняте, — е че някакъв човек се вмъкнал в къщата ви с взлом по време на пожара и ви е ударил по главата с пистолета си; загубили сте съзнание. Когато сте се съвзели, видели сте жена си мъртва, удушена, а до тялото й лежала бележка. Съдържанието й ви е извадило от равновесие.

— А какво ще е то? — попита предпазливо старият воин.

— Истината — каза Джейсън. — Истината, която вие никога не бихте позволили да излезе на бял свят. Каква е била тя на Карлос, какъв й е бил той на нея. Убиецът, написал бележката, оставил също така и телефонен номер, като ви казал, че чрез него можете да потвърдите написаното. След като се обадите на този номер, можете да скъсате бележката и да съобщите за убийството, както желаете. Но за да ви каже истината — и за да убие мръсницата, допринесла за смъртта на сина ви — той е поискал да предадете това писмено послание.

— На Карлос ли?

— Не, той ще изпрати някого.

— Слава богу. Не съм сигурен, че ще се сдържа, ако знам, че е той!

— Посланието ще стигне до него.

— Какво е то?

— Ще го напиша; ще го дадете на човека, който той ще изпрати. Посланието трябва да бъде изпипано. По отношение на това, което казва, и на това, което не казва. — Борн погледна мъртвата и подпухналия й врат. — Намира ли ви се някакъв алкохол?

— За пиене ли?

— Не, спирт. Може и парфюм.

— Мисля, че има малко в аптечката.

— Ще ми го донесете ли, ако обичате? Кърпа, моля ви.

— Какво ще правите?

— Ще сложа ръцете си там, където са били вашите. За всеки случай, макар че не мисля, че някой ще ви разпитва. Докато се занимавам с това, вие можете да се обадите на когото трябва, за да ме изведе от страната. Важно е как ще се съчетае времето. Трябва да съм заминал, преди да се обадите на човека на Карлос и доста преди да се обадите в полицията. Те ще поставят всички летища под наблюдение.

— Мисля, че ще го направя чак призори. Бил съм в шок, както казахте. Но не по-късно. Къде отивате?

— В Ню Йорк. Можете ли да го уредите? Имам паспорт, който ме идентифицира като Джордж Уошбърн. Не е направен лошо.

— Улеснявате ме. Ще получите дипломатически статут. Няма да ви проверяват и от двете страни на Атлантика.

— Като англичанин ли? Паспортът е британски.

— Под егидата на НАТО. Канал на Министерството; ще минете за член на англо-американски екип, занимаващ се с военни преговори. Изпратили сме ви в Щатите за бързи допълнителни сондажи. Това е нещо обичайно и спестява граничната проверка и от двете страни.

— Добре. Проверих разписанията. Има един полет в осем сутринта. На Ер Франс до летище Кенеди.

— Ще бъдете на борда. — Възрастният мъж замълча за миг, но още не беше свършил. Пристъпи крачка към Джейсън. — Защо точно Ню Йорк? Кое ви кара да бъдете уверен, че Карлос ще ви последва в Ню Йорк?

— Два въпроса с два различни отговора — каза Борн. — Трябва да го отведа там, където той е направил така, че да ме обвинят в убийството на четирима мъже и една жена, които не познавам… единият от тези мъже ми е бил доста близък, почти част от мен, доколкото си спомням.

— Не ви разбирам.

— И аз не знам дали разбирам. Няма време. Ще напиша всичко в писмото, което ще ви изпратя от летището. Трябва да докажа, че Карлос е знаел. Една къща в Ню Йорк. Където е станало всичко това; те трябва да разберат. Той е знаел за тази къща. Имайте ми доверие.

— Имам ви доверие. А вторият въпрос. Защо мислите, че той ще ви последва?

Джейсън отново погледна мъртвата жена.

— Инстинкт, вероятно. Убил съм единствения човек, на когото е държал. Ако тя беше друга и Карлос я беше убил, щях да го последвам накрая на света, докато го намеря.

— Той може да е по-коравосърдечен. Струва ми се, че казвате това за пред мен.

— Има още нещо — отвърна Джейсън, отмествайки погледа си от Анжелик Вилие. — Карлос няма какво да губи, а може да спечели всичко с един удар. Никой не знае как изглежда, но той ме е виждал. Но все пак не знае в какво състояние съм. Отряза всичките ми връзки, изолира ме и ме превърна в някой, в когото никога не съм имал намерение да се превъплъщавам. Господ е свидетел, че убийството й е чиста лудост. Заплахите, които му отправям, са ирационални. А колко по-ирационален съм самият аз? Ирационалният, ненормалният е паникьосан човек. Той лесно може да бъде изваден от строя. И елиминиран.

— Заплахата ви наистина ли не е реална? Може ли да ви елиминира?

— Не знам. Знам само, че нямам друг избор.

Наистина нямаше. Сега в края се намираше там, откъдето беше започнал. Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Човекът и легендата в крайна сметка са едно цяло, виденията и действителността се сливат. Нямаше друг начин.

Бяха изминали десет минути, откакто се обади на Мари, откакто я излъга и чу тихото примирение в гласа й. Знаеше — това означава, че й е необходимо време за размисъл. Не му бе повярвала, но вярваше в него; тя също нямаше избор. А той не можеше да облекчи болката й; не бе имал време. Нямаше и сега. Всичко бе задвижено, на долния етаж Вилие звънеше по спешния телефон в Министерството на отбраната. И уреждаше човек с фалшив паспорт да отлети от Париж с дипломатически статут. След по-малко от три часа същият човек щеше да се приближи към годишнината на собствената си екзекуция от другата страна на Атлантика. Това беше ключът; тук беше заложен капанът. Беше последната ирационална постъпка, продиктувана от въпросната дата.

Борн стоеше до бюрото; остави химикалката и се загледа в написаното на гърба на мъртвата. Същите тези думи трябваше да предаде сломеният и объркан стар човек по телефона на непознатия, който щеше да дойде за бележката, за да я предаде на Илич Рамирес Санчес.

 

Убих скапаната ти курва и ще се върна да убия и теб. В джунглата има седемдесет и една улици. Джунгла, гъста като тази в Там Куан, но има пътека, която си пропуснал, сейф в килията, който никога не ти е бил известен — така както не си знаел нищо за мен преди десет години в деня на моята екзекуция. Други хора знаеха и ти ги уби. Но няма значение. В този сейф са документите, които ще ми дадат свобода. Да не би да си въобразяваш, че съм станал Каин, без да си оставя последна вратичка? Вашингтон няма и да посмее да ме докосне! Изглежда, точно на датата на смъртта на Борн Каин ще вземе документите, които ще му осигурят по-дълъг живот. Ти беляза Каин. Сега аз бележа теб. Ще се върна и тогава ще отидеш при курвата.

Делта.

 

Джейсън хвърли бележката на бюрото и отиде при мъртвата. Спиртът беше изсъхнал. Подпухналото гърло беше готово. Той се наведе и постави пръстите си там, където бяха преди това други.

Лудост.