Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (32)

31.

Тя отвори вратата и за миг той застана пред нея, гледайки я, виждайки големите й кафяви очи, опипващи лицето му, очи, които гледаха изплашено, но в същото време любопитно. Тя знаеше. Не самия отговор, а това, че отговор съществува и той се е върнал да й го каже. Той влезе в стаята, тя затвори вратата зад него.

— Значи стана — каза тя.

— Стана. — Борн се обърна и я притегли към себе си. Тя се притисна о него, прегърнаха се и тази мълчалива прегръдка говореше много повече от всякакви думи. — Ти беше права — прошепна той най-накрая с устни, долепени до меката й коса. — Още много неща не знам — и може никога да не узная — но ти беше права. Аз не съм Каин, защото Каин не съществува и никога не е съществувал. По-точно не този Каин, за когото се говори. Той е легенда, сътворена, за да измъкне на бял свят Карлос. Въпросното творение съм аз. Човек от „Медуза“, на име Делта, се е съгласил да се превърне в една лъжа на име Каин. Аз съм този човек.

Тя се отдръпна и го погледна.

— „Каин вместо Чарли…“ — изрече тихо.

— И Делта вместо Каин — довърши Джейсън. — Чувала си ме да го казвам, нали?

Мари кимна.

— Да. Една нощ в онази стая в Швейцария го крещя насън. Изобщо не спомена Карлос, а само Каин… Делта. Аз ти намекнах нещо на сутринта, но ти не ми отговори. Само погледна навън през прозореца.

— Защото не съм го разбрал. Все още не го разбирам, но поне го приемам. То обяснява доста неща.

Тя отново кимна.

— Провокаторът. Кодовите думи, които използваш, догадките. Но защо? Защо точно ти?

— „За да изчистя положението някъде“. Той така каза.

— Кой го каза?

— Д’Анжу.

— Онзи от стъпалата на Парк Монсо ли? Операторът на централата?

— Човекът от „Медуза“. Аз съм го познавал от „Медуза“.

— Какво каза той?

Борн й разказа. И когато свърши, видя и у нея облекчението, което сам бе изпитал. В очите й се появи светлина, вените на врата й запулсираха по-бързо и от гърлото й се изтръгна радостен вик. Сякаш го чакаше с нетърпение да свърши, за да го прегърне отново.

— Джейсън! — извика, обхващайки лицето му с ръце. — Скъпи мой! Приятелят ми отново е с мен! Знаех го, чувствах го!

— Това не е всичко — каза той и докосна бузата й. — За теб съм Джейсън, за себе си съм Борн, защото така ме наричат и трябва да използвам това име, защото нямам друго. Но то не е моето.

— Измислено ли е?

— Не, той е съществувал. Казват, че съм го убил в някакво място, наречено Там Куан.

Тя махна ръцете си от лицето му и ги плъзна по раменете му, без да му позволява да се отдръпне.

— Сигурно е имало причина.

— Надявам се. Не знам. Може би това е положението, което се опитвам да изчистя.

— Няма никакво значение — каза тя и го пусна. — Случило се е в миналото. Преди десет години. В момента е важно само да се свържеш с хората от „Тредстоун“, защото те се опитват да се свържат с теб.

— Д’Анжу каза, че се носи слух — американците мислят, че аз съм ги предал. Нямало ни вест, ни кост от мен цели шест месеца, от Цюрих са изчезнали милиони. Вероятно смятат, че съм най-скъпо струващата им грешка.

— Ти можеш да обясниш какво се е случило. Не си нарушил споразумението си с тях съзнателно; но, от друга страна, не можеш да продължиш. Не е възможно. Целият опит, който притежаваш, не означава нищо за теб. Той се проявява само на моменти — като видения и фрази, които не можеш да свържеш с нищо друго. Не познаваш хора, за които се предполага, че би трябвало да са ти познати. За теб те са само физиономии без имена и не означават нищо.

Борн свали палтото си и извади пистолета от колана. Загледа заглушителя — това грозно надупчено продължение на цевта, гарантиращо превръщането на децибелите от изстрела в тихо плюене. Видът му го отврати. Отиде до бюрото, прибра оръжието и затвори чекмеджето. Ръката му за миг остана върху дръжката, очите му се спряха безцелно в огледалото върху лицето без име, отразено в стъклото.

— И какво да им кажа? — попита. — Джейсън Борн се обажда. Аз, разбира се, знам, че това не е моето име, защото съм убил човек на име Джейсън Борн, но такова сте ми го дали… Съжалявам, господа, но по пътя за Марсилия ми се случи нещо. Загубих нещо — нещо, на което не може да се сложи етикет с цена, с една дума, паметта си. Сега разбирам, че с вас сме имали някакво споразумение, но не си спомням какво е то, с изключение на разни щури фрази като: „Намери Карлос!“ и „Хвани Карлос!“ и нещо подобно на Делта, който е Каин и Каин, за когото се очаква да измести Чарли, а Чарли всъщност е Карлос. Ей такива неща, които дори биха могли да ви накарат да мислите, че си спомням. Вие дори можете да си кажете: „Виж ти какъв негодник от класа. Защо ли не го сложим за няколко десетилетия под строг контрол. Той не само ни прецака, но може да се окаже доста конфузна личност за нас.“ — Борн се извърна от огледалото и премести погледа си върху Мари. — Не се шегувам. Какво да им кажа?

— Истината — отвърна тя. — Те ще я приемат. Изпратиха ти послание, очакват да се свържат с теб. Щом знаят за шестте месеца, можеш да се обадиш на Уошбърн в Пор Ноар. Той пази записки — обстойни и подробни записки.

— Уошбърн може да не отговори. С него имахме споразумение. Затова, че ме сглоби, той трябваше да получи една трета от съхраняващото се в Цюрих, без възможност прехвърлянето да се проследи. Изпратих му над един милион щатски долара.

— Мислиш ли, че това ще му попречи да ти помогне?

— Може да не е в състояние да помогне сам на себе си. Той си има проблем: алкохолик е. Не пияч, а пияница. И то от най-лошия вид; осъзнава го напълно и на всичко отгоре му харесва. Не знам колко дълго би живял с един милион долара. А още повече не знам колко дълго пиратите от крайбрежието ще го оставят да живее, като разберат за парите.

— Но ти все пак можеш да докажеш, че си бил там. Шест месеца си бил болен и изолиран. Не си влизал в контакт с абсолютно никого.

— А тези от „Тредстоун“ откъде могат да са сигурни? От тяхна гледна точка аз съм един подвижен справочник на държавни тайни. Трябвало е да съм такъв, за да мога да върша всичко, което съм извършил досега. Те откъде да знаят, че не съм разговарял не с когото трябва?

— Кажи им да изпратят екип в Пор Ноар.

— Ще бъде посрещнат с мълчание и празни погледи. Аз напуснах този остров през нощта, а по петите ми се беше спуснало половината крайбрежие, въоръжено с куки. Ако там някой е направил от Уошбърн пари, той ще види връзката и ще тръгне по обратния път.

— Джейсън, не мога да разбера към какво клониш! Ти получи отговора си, отговора, който търсиш, откакто си се събудил онази утрин в Пор Ноар. Какво повече искаш?

— Искам да съм предпазлив, това е — отвърна раздразнено Борн. — Искам „да се огледам, преди да скоча“ и да бъда абсолютно сигурен, че няма да е „след дъжд качулка“ и че няма да е „дай, бабо, огънче“, и аз сам да скоча в огънчето. Как ти се струва, че помня това, а? — Той вече крещеше. След това млъкна.

Мари прекоси стаята и застана пред него.

— Това е много хубаво, но не и другото, нали? Имам предвид предпазливостта.

Джейсън поклати глава.

— Не, не е — каза. — Все повече се страхувам от нещата, които научавам. А сега, накрая, ме е страх повече от всякога. Щом не съм Джейсън Борн, кой съм тогава? Какво съм оставил там? Минавало ли ти е през ум?

— Общо взето, това са подробности, скъпи мой. В известен смисъл аз се страхувам повече от теб. Но не мисля, че това може да ни спре. За бога, иска ми се, но знам, че няма да ни спре.

 

Аташето в американското посолство на авеню Габриел влезе в кабинета на първия секретар и затвори вратата след себе си. Мъжът зад бюрото вдигна поглед.

— Сигурен ли си, че е той?

— Сигурен съм единствено в това, че той употреби ключовите думи — каза аташето и приближи към бюрото. Държеше картичка с червен кант. — Ето паролата — продължи и я подаде на първия секретар. — Проверих думите му и ако тази парола е в сила, то това е самият той.

Мъжът зад бюрото разгледа картичката.

— Кога употреби за пръв път думата „Тредстоун“?

— Чак след като му дадох да разбере, че няма да говори с никой от разузнаването, докато не ми даде достатъчно основателни причини. Стори ми се, че очакваше да припадна, като разбера, че е Джейсън Борн. Когато просто го попитах какво мога да направя за него, ми се стори, че ще ми тръшне слушалката.

— Не каза ли, че за него има парола?

— Очаквах да го каже, но изобщо не го спомена. Според схемата от осем думи, а именно „Опитен полеви офицер. Възможно е наблюдение от страна на неприятеля“ — той трябваше да ми каже една-единствена дума „парола“ и всичко щеше да е наред. Но той не го направи.

— Тогава може да не е истинският.

— Да, но останалото съвпада. Той каза, че Вашингтон го търси от шест месеца. Назова името „Тредстоун“. Бил от „Тредстоун“, предполагам точно с това искаше да ме шашне. Също така ми каза да предам кодовите думи „Делта“, „Каин“ и „Медуза“. Първите две фигурират в паролата, проверих ги… Не знам какво означава тази „Медуза“.

— А аз не разбирам нито една от изредените думи — каза първият секретар. — Освен това имам заповед да го предам възможно най-бързо по каналите за информация, за да осигуря чист канал до Лангли и да осъществя идеално защитена връзка с някакъв мистичен Конклин. Чувал съм за него: абсолютно копеле, кракът му бил откъснат преди десет или дванайсет години в Нам. Натиска някакви много особени бутони там горе, в Компанията. Той също така мина през всички чистки, което ме кара да мисля, че не биха искали да го видят как проглушава улиците с викове, че си търси работа. Още по-малко като издател.

— Кой мислиш, че е този Борн? — попита аташето. — През цялата ми осемгодишна практика извън Щатите никога не съм виждал толкова организирано и едновременно безформено преследване на един човек.

— Това е някой, който те държат да хванат на всяка цена. — Първият секретар се надигна от бюрото си. — Благодаря ти. Ще кажа на Вашингтон колко добре си се справил. Какво е разписанието сега? Предполагам, че не ти е оставил телефон.

— Няма начин. Искаше да се обади след петнайсет минути, но аз се направих на пълен бюрократ. Казах му да ми се обади след час и нещо. Това означава някъде след пет часа, така че можем да свършим това-онова, преди да отидем на вечеря.

— Не знам. Не бива да рискуваме да го изтървем. Ще оставя Конклин да си разиграва коня. Той контролира тази работа. Никой не трябва да предприема какъвто и да е ход спрямо Борн, освен ако не е одобрен от него, от Конклин.

 

Александър Конклин седна зад бюрото в кабинета си с бели стени в Лангли, Вирджиния, и се заслуша в човека от посолството в Париж. Беше сигурен; човекът бе Делта. Доказателството беше, че се е позовал на „Медуза“, защото никой друг освен Делта не би могъл да знае това име. Копелето! Сега играе ролята на изоставен агент, понеже телефонът в „Тредстоун“ не отговаря на кодовите му думи — каквито и да бяха — тъй като мъртвите не говорят. Използваше объркването, за да се измъкне от куката за месо! Нервите на това копеле бяха поразително здрави. Копеле, копеле!

Да убиеш резидентите и да използваш смъртта им, за да предотвратиш преследването. Всякакъв вид преследване. Колко хора го бяха правили досега, помисли си Александър Конклин. Той самият го беше правил. Там в хълмовете на Хуонг Кхе имаше контрол на източниците, един маниак издаваше маниакални заповеди, които означаваха за дузина отряди от „Медуза“ сигурна смърт в маниакално преследване. Млад офицер от разузнаването, на име Конклин, се беше промъкнал обратно в базовия лагер „Кило“ със северновиетнамска пушка, руски калибър, и беше пуснал два куршума в главата на маниака. Последва голямо вайкане и оплакване, а мерките за сигурност бяха неимоверно засилени… но преследването бе прекратено.

Все пак в базовия лагер „Кило“ бяха открити отпечатъци от пръсти върху парчета от стъкло. Отпечатъци от пръсти, които недвусмислено определяха снайпериста като западен наемник от самата „Медуза“. На Седемдесет и първа улица също бяха открити такива отпечатъци, но убиецът не го знаеше — Делта не го знаеше.

— От една страна, ние сериозно се запитахме дали той е въпросният човек — каза първият секретар от посолството, като не преставаше да говори, явно за да запълни мълчанието, леещо се от Вашингтон. — Опитен полеви офицер би казал на аташето да провери за парола, но обектът не го направи.

— Пропуск — отвърна Конклин, настройвайки съзнанието си на бруталната загадка Делта-Каин. — Какви приготовления сте направили?

— Първоначално Борн настоя да се обади след петнайсет минути, но аз дадох инструкции на нисшия персонал да задържи топката. Но бихме могли да използваме часа за вечеря… — Човекът от посолството искаше служителят на Компанията във Вашингтон да проумее огромното значение на неговия принос. Това щеше да продължи поне минута; Конклин беше чувал много такива вариации в практиката си.

Делта. Защо ги беше предал? Вероятно лудостта беше унищожила разсъдъка му, оставяйки само инстинкта за самосъхранение. Той беше в играта прекалено дълго; знаеше, че рано или късно ще го открият и ще го убият. И никога не беше съществувала друга алтернатива. Разбрал го е в мига, в който ги е предал — или се е пречупил — или когато и да е. Вече нямаше къде да се скрие; беше се превърнал в мишена по цялото земно кълбо. Никога не би могъл да знае кой ще изскочи от сенките и ще отнеме живота му. Това бе нещо, с което те всички живееха в съзнанието си. Бе единственият най-силен аргумент да не извършат предателство. Значи трябваше да се намери друго решение, позволяващо да се оцелее. Библейският Каин беше първият човек на земята, извършил братоубийство. Дали легендарното име не беше предизвикало подобна реакция, която сама по себе си се вписваше в стратегията? Толкова просто ли беше всичко? Но господ бе свидетел, че разрешението е идеално. Да ги убие всичките, да убие брат си!

Уеб го нямаше, Монаха го нямаше, Яхтсмена и жена му… кой би могъл да отрече инструкциите, получени от Делта, след като той бе получавал инструкции само от тези четиримата? Беше отмъкнал и разпределил милионите както му е било наредено. Беше преценил, че слепите получатели са нещо неотменно за стратегията на Монаха. Кой беше Делта, за да задава въпроси на Монаха? Създателят на „Медуза“, геният, открил и създал него. Каин.

Идеалното разрешение. За да е съвсем убедително, бе необходима смъртта на брат, както и неизменната дълбока показна печал. Официалното разследване щеше да е отзовано. Карлос се бе внедрил в „Тредстоун“ и я беше разрушил. Терористът бе спечелил, „Тредстоун“ бе предадена. Копелето!

— …и тъй, аз си помислих, че вие трябва да определите плана за действие. — Първият секретар в Париж свърши. Беше пълен глупак, но Конклин имаше нужда от него. Някой трябваше да прикрива ходовете му с други фиктивни такива.

— Направили сте точно каквото е трябвало — каза вдъхващият уважение служител в Лангли. — Ще кажа на хората ни тук колко добре сте се справили. Бяхте напълно прав; необходимо ни е време, но Борн не го осъзнава. Само че не можем да му го кажем и това усложнява задачата ни… Използваме абсолютно чист канал, така че ще говоря направо.

— Разбира се.

— Борн е под напрежение. Беше… изолиран… за дълго. Разбирате ли ме?

— Съветите ли?

— В самата Лубянка. Успял е да се измъкне, защото е двоен агент. Позната ли ви е терминологията?

— Да. Позната ми е. Значи сега Москва мисли, че той работи за тях.

— Така мисли. — Конклин замълча. — А ние не сме сигурни. В Лубянка се случиха някои странни неща.

Първият секретар подсвирна тихо.

— Ама че попадение. Как възнамерявате да го идентифицирате?

— С ваша помощ. Но важността на тази задача е толкова голяма, че надхвърля пълномощията на едно посолство, а и на други нива над равнище посолство. Само че на сцената сте вие; той се е свързал с вас. Имате право да приемете или не условията. Ваша работа. Ако ги приемете, напълно възможно е отзивите за работата ви да дойдат направо от Овалния кабинет.

Конклин чу как в Париж човекът бавно си поема дъх.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, разбира се. Кажете какво е то.

— Вече сте го направили. Искаме да го позабавим. Когато се обади пак, говорете с него лично…

— Естествено — вметна човекът от посолството.

— Кажете му, че сте предали кодовете. Кажете му, че от Вашингтон с военен транспорт е тръгнал човек от „Тредстоун“. Кажете му също, че Вашингтон иска от него да се крие и да не се приближава до посолството; всички пътища към него са под наблюдение. След това го попитайте дали иска закрила, а ако иска, изяснете къде предпочита да го скрият. Но не изпращайте никого; когато отново се свържете с мен, аз вече ще съм говорил с някого там. Ще ви дам име и знак, който да му предадете.

— Знак ли?

— Визуална идентификация. Някой или нещо, което той да разпознава.

— Някой от вашите хора ли?

— Да. Мисля, че така ще е най-добре. Няма смисъл да ангажираме посолството, освен себе си, разбира се. Всъщност това е жизненоважно, така че каквито и разговори да водите, те не трябва да бъдат записвани.

— Ще се погрижа за това — каза първият секретар. — Но как един-единствен мой разговор с него ще ви помогне да разберете дали е двоен агент?

— Разговорът няма да е един, а около десет.

— Десет?

— Точно така. Инструкциите ви към Борн — от нас чрез вас — са той да се обажда на вашия телефон всеки час, за да потвърди, че е на сигурно място. И така до последно, когато ще му кажете, че офицерът от „Тредстоун“ е пристигнал в Париж и иска да се види с него.

— И какво ще ви донесе това? — попита мъжът от посолството.

— Той ще е в непрестанно движение… ако не е от нашите. В Париж има няколко дълбоко законспирирани съветски агенти, които са ни добре известни и чиито телефони са засечени. Ако той работи за Москва, има вероятност да използва поне един от тях. Ние ще наблюдаваме. И щом обстоятелствата приемат такъв обрат, ще запомните, мисля, тази нощ, прекарана в посолството, за цял живот. Отзивите на президента влияят непосредствено върху кариерата на човек и служебното му положение. И, разбира се, на вас не ви е останало кой знае колко за изкачване нагоре…

— Има накъде, мистър Конклин — прекъсна го първият секретар.

Разговорът приключи; онзи от посолството щеше да се обади след разговора с Борн. Конклин се надигна от стола и закуцука през стаята към сивата кантонерка до стената. Отключи горната част. Вътре имаше подвързана папка със запечатан плик, в който се съхраняваха имената и местонахожденията на хора, подлежащи на повикване при спешност. Някога свестни и верни хора, станали по една или друга причина неудобни за Вашингтон. Така или иначе, обстоятелствата бяха наложили да се отстранят от официалната сцена и да им се даде нова самоличност — а на владеещите отлично чужди езици — гражданство в приятелски държави. Те просто бяха изчезнали.

Бяха аутсайдери, хора, престъпили закона в служба на родината си, които често убиваха в интерес пак на родината си. Но родината им не одобряваше официалното им съществуване; имената им бяха разкрити, а делата им бяха станали публично достояние. Но все пак те можеха да бъдат повикани. Редовно се прехвърляха пари на сметки, труднопроследими при евентуално разследване, а разплащането се осъществяваше по взаимно съгласие.

Конклин отнесе плика на бюрото си и скъса лентата, с която беше запечатан; след това щеше да го запечата отново. В Париж имаше човек, верен човек, служил някога в офицерския корпус на военното разузнаване, достигнал до чин подполковник на трийсет и пет годишна възраст. На него можеше да се разчита; той знаеше кое е важно за държавата. Преди дванайсет години близо до Хю беше убил депутат от лявото крило на долната камара.

Три минути по-късно вече се беше свързал с човека. Разговорът не се записваше, нито се отбелязваше някъде. Бившият офицер получи име и кратко описание на ситуацията, тоест следното: по време на тайно пътуване до Щатите, отстъпникът, предмет на специални приготовления, е ликвидирал онези, които ръководят стратегията.

— Двоен агент ли? — попита мъжът в Париж. — Москва?

— Не, не на Съветите — отвърна Конклин, имайки предвид, че ако Делта поиска закрила, двамата мъже ще проведат разговор.

— Отдавна е дълбоко законспириран агент-примамка за Карлос.

— Наемният убиец?

— Да.

— Ти може да твърдиш, че това не е Москва, но мен няма да ме убедиш. Карлос е обучен в Новгород и аз все така вярвам, че върши мръсната работа на КГБ.

— Възможно е. Не мога да ти изложа накратко подробностите, но е достатъчно да знаеш, че според нас нашият човек е бил купен; сега си има няколко милиона и му е необходим паспорт, който да не му създава неприятности.

— Значи е ликвидирал координаторите и насочените към Карлос пръсти, което не означава друго, а още едно убийство.

— Точно така. Искаме да го заблудим. Нека си мисли, че си е като у дома. А още по-добре би било да получим признание или каквато и да било информация. Ето защо ще дойда и аз. Но това е на втори план. Най-важното е да го обезвредим. Говорих с прекалено много хора от прекалено много места, за да се озове той там, където е в момента. Можеш ли да ми помогнеш. Ще има награда.

— Удоволствие ще е за мен. Задръж си наградата, мразя копелдаци като него. Такива провалят цели организации.

— Всичко трябва да се изпипа много добре; той е един от най-добрите. Предлагам ти да си осигуриш подкрепление, поне още един човек.

— Имам един тук от Сен Жерве, но е за петима. Мога да го наема.

— Наеми го. Ето и останалото. Контактът в Париж се осъществява от човек — сляпа връзка в посолството; той нищо не знае, но Борн държи връзка с него и може да му поиска закрила.

— Ще го оправя — отвърна бившият разузнавач. — Давай нататък.

— Засега толкова. Ще взема изтребител от Ендрюс. В Париж ще пристигна някъде между десет и един ваше време. Ще искам да се видя с Борн час, час и нещо след това и да се върна във Вашингтон до сутринта. Програмата е доста сгъстена, но се налага.

— Щом се налага.

— Слепият в посолството е първият секретар. Името му е…

Конклин издиктува останалите сведения и двамата мъже изработиха основните си шифри за контакт в Париж. Кодови думи, които щяха да съобщят на човека от ЦРУ дали има пречки, докато разговарят. Конклин затвори телефона. Всичко се раздвижи точно така, както Делта бе очаквал. Наследниците на „Тредстоун“ щяха да действат като по учебник, и то според урока, засягащ провалите на стратегиите и създателите им. Информацията за тях в никакъв случай не трябваше да излиза на бял свят. Провалилите се стратегии и техните създатели бяха неудобни за Вашингтон. А специално „Тредстоун Седемдесет и едно“ още от самото си създаване беше започнала да използва, да мами и разиграва всяка значителна единица от разузнавателната общност на Съединените щати, както и немалко чуждестранни правителства. Доста сътресения щяха да се получат, ако дори един от оцелелите се разприказваше.

Делта знаеше всичко това и понеже беше разрушил „Тредстоун“ със собствените си ръце, би одобрил мерките, би взел контрамерки и би застанал нащрек, ако ги нямаше. В случай че го предизвикаше директно, той ще реагира с фалшива ярост и ще страда престорено за жестокото клане на Седемдесет и първа улица. Александър Конклин щеше да го изслуша много внимателно и да се опита да долови искрена нотка или поне приемливо обяснение. Знаеше обаче, че няма да чуе нито едното, нито другото. Парчетата стъкло не можеха да прелетят океана от само себе си, само и само за да се скрият под тежкия килим на къщата от кафяв камък в Манхатън. А отпечатъците от пръсти бяха доказателство по-ясно от всякаква снимка, че въпросният човек е присъствал на въпросното място. Нямаше начин да бъдат подправени.

Конклин щеше да даде на Делта две минути, за да чуе какво ще каже лъжовният му език. Щеше да го изслуша, а после да натисне спусъка.