Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (30)

29.

Джейсън остана в другия ъгъл на задната седалка, докато таксито завиваше в пресечката на Вилие на Парк Монсо. Огледа колите край тротоара; нямаше нито сив ситроен, нито номер с буквите НИР.

Но там беше Вилие. Старият воин стоеше самотен на тротоара, четири къщи по-встрани от дома си.

Двама мъже в кола четири къщи по-встрани.

Сега Вилие седеше точно на мястото на колата; това бе сигнал.

— Arrétez, s’il vous plaît^[1] — каза Борн на шофьора. — Le vieil homme. Je demande а lui.^[2] — Смъкна стъклото и се наведе през него. — Monsieur?

— Говорете на английски — отвърна Вилие, запътвайки се към таксито, с вид на стар човек, повикан от случаен минувач.

— Какво става? — попита Джейсън.

— Не можах да ги задържа.

— Тях ли?

— Жена ми излезе с онази Лавие. Бях обаче непреклонен. Казах й да очаква да й се обадя в „Джордж Пети“. И че е въпрос от изключителна важност, по който ще ми е необходимо мнението й.

— Тя какво каза?

— Че не е сигурна дали ще в „Джордж Пети“. И че приятелката й искала да види някакъв свещеник в Ноли-сюр-Сен, в църквата на Светото причастие. Каза, че се чувствала задължена да я придружи дотам.

— Вие възпротивихте ли се?

— Енергично. И за пръв път в съвместния ни живот тя потвърди собствените ми мисли. Каза: „Ако така силно желаете да ме проверявате, Андре, защо не звъннете в енорията? Сигурна съм, че някой ще ме познае и ще ме извика на телефона.“ — Не можах да разбера дали не ме изпитва.

Борн се опита да помисли.

— Вероятно. Там все някой ще я види, тя ще се погрижи за това. Но да я извикат на телефона е съвсем друго. Кога тръгнаха?

— Преди по-малко от пет минути. Онези двамата в ситроена ги последваха.

— С вашата кола ли заминаха?

— Не, жена ми повика такси.

— Тръгвам за там — каза Джейсън.

— Помислих си, че ще го направите — каза Вилие. — Взех адреса на църквата.

 

Борн пусна петдесетфранкова банкнота на предната седалка. Шофьорът я грабна.

— Страшно важно е да стигна до Ноли-сюр-Сен колкото е възможно по-бързо — каза Джейсън, — в катедралата „Светото причастие“. Знаете ли я къде е?

— Ама, разбира се, мосю. Това е най-красивата катедрала в околността.

— Побързайте и ще получите още петдесет франка.

— Ако трябва, ще полетим на крилата на благословените ангели, мосю!

Хвръкнаха, и то така, че летателният им план създаде опасност за почти цялото улично движение по пътя им.

— Ето ги и кулите на „Светото причастие“, мосю — заяви победоносно шофьорът след двайсет минути, като посочи заострените каменни кули през предното стъкло. — Още минута-две, ако идиотите, които трябва да бъдат вдигнати принудително от улицата, ни позволят…

— Намалете малко — прекъсна го Борн. Вниманието му беше привлечено не от забележителните кули, а от една кола през няколко други пред тях. Таксито зави и той я видя, докато също завиваше — беше сивият ситроен с двама мъже на предната седалка.

— Ей сега се връщам. Ако светне зелено, подкарай бавно, аз ще скоча в движение.

Борн излезе, приведе се и се затича между колите, докато видя номера на колата. НИР 768. Сега обаче цифрите нямаха никакво значение. Шофьорът на таксито си беше изработил парите.

Светофарът светна зелено и колоната от коли се проточи като огромно насекомо, събиращо отделните си части. Таксито потегли; Джейсън отвори вратата и се качи.

— Вършите ми добра работа — каза на шофьора.

— Не знам каква точно работа ви върша.

— Любовна интрига. Трябва да заловя прелюбодейката на местопрестъплението.

— В катедралата ли, мосю? Светът се движи прекалено бързо.

— Не в колона от коли — каза Борн. Стигнаха до последното кръстовище преди катедралата „Светото причастие“. Ситроенът взе завоя. Между него и другото такси имаше само една кола. Пътниците в таксито не се виждаха. Нещо обезпокои Джейсън. Двамата мъже следяха въпросната кола прекалено открито, прекалено явно. Сякаш хората на Карлос държаха някой в таксито непременно да разбере, че са тук.

Разбира се! Мадам Вилие беше в таксито. С Жаклин Лавие. И двамата мъже в ситроена искаха жената на Вилие да знае, че те я следват.

— Ето го „Светото причастие“ — рече шофьорът и навлезе в улицата, където катедралата се издигаше с едва доловимо средновековно величие сред добре поддържана морава, насечена от каменни пътеки и поставени тук-там статуи. — Какво да правя, мосю?

— Влезте в онова място — нареди Джейсън и посочи пролука в наредените покрай улицата коли.

Таксито с жената на Вилие и Лавие беше спряло пред пътека, охранявана от някакъв светец от бетон. Привлекателната госпожа Вилие излезе първа и подаде ръка на Лавие, която се появи на тротоара с посивяло лице. Носеше слънчеви очила с оранжеви рамки и бяла чанта, но вече не беше елегантна. Сребристата й коса се бе разпиляла и падаше на безпорядъчни кичури по смъртнобледата маска на лицето й, чорапите й бяха скъсани. Беше поне на сто метра от Борн, но той почувства отчаяното й дишане в такт с неохотните движения на някогашната привлекателна фигура, пристъпваща под слънчевата светлина.

Сивият ситроен беше подминал таксито и тъкмо паркираше до тротоара. И двамата мъже останаха в колата, но една тънка, проблясваща на слънцето метална пръчка започна да се надига от предния капак. Антената на радиото вече изпращаше кодове на секретна честота. Джейсън остана като хипнотизиран, но не от гледката и от това, което знаеше, че става в момента, а от нещо друго. До него достигаха думи. Не бе наясно откъде идват, но ги имаше.

Делта до Алманах. Делта до Алманах. Няма да отвърнем. Повтори, отрицателно, братко.

Алманах до Делта. Ще отвърнете както ви е наредено. Напускайте. Напускайте. Това е окончателно.

Делта до Алманах. Ти си окончателен, братко… Вземи си го начукай отзад. Делта изключи. Оборудването повредено.

Тъмнината внезапно го обгърна, слънчевата светлина изчезна. Върховете на кулите, насочени към небето, вече не съществуваха; вместо тях се появиха черни неравни очертания на корони на дървета, потрепващи под светлината на сребристи облаци. Всичко се движеше, всичко се движеше, и той трябваше да се движи ведно с това движение. Останеше ли неподвижен, означаваше да умре. Движи се! За бога, движи се!

И ги изкарай навън. Един по един. Пропълзи по-близо, преодолей страха — ужасния страх — и намали бройката. Нищо повече! Намали бройката! Нож, въже, коляно, палец; познаваш стъпките на разрушението. На смъртта.

За компютрите смъртта е статистика. За теб — оцеляване.

Монаха.

Монаха?

Дневната светлина се появи отново и го ослепи за миг, кракът му бе на тротоара, а погледът върху сивия ситроен сто метра по-нататък. Но му беше трудно да вижда; защо му беше толкова трудно? Мъгла, забуленост… вече не мрак, а непробиваема мъгла. Беше му горещо, не, беше му студено. Студено! Той вдигна глава и внезапно осъзна къде се намира и какво прави. Беше притиснал лицето си до прозореца и дъхът му бе замъглил стъклото.

— Излизам за няколко минути — каза Борн. — Стойте тук.

— Ако пожелаете и цял ден, мосю.

Джейсън вдигна реверите на сакото си, нахлупи ниско шапката си и сложи очилата с рогови рамки. Тръгна към една каменна скамейка редом със съпружеска двойка. След това си проби път и застана между майка и дете на входа. Оттук имаше добър изглед към ситроена. Таксито, поръчано в Парк Монсо, вече го нямаше — мадам Вилие го беше освободила. Доста любопитна постъпка от нейна страна, помисли си Борн; тук такситата не бяха в изобилие.

Три минути по-късно причината му се изясни… и доста го обезпокои. Мадам Вилие излезе с наперена походка от църквата, вървейки бързо. Високата й изваяна фигура привличаше одобрителните погледи на минувачите. Тя отиде направо до ситроена, заговори с мъжете отпред и отвори задната врата.

Чантата. Бялата чанта! Мадам Вилие държеше чантата, която само допреди няколко минути се намираше в ръцете на Жаклин Лавие. Качи се на задната седалка на ситроена и затвори вратата. Моторът заработи и колата потегли внезапно. Докато се отдалечаваше, лъскавата метална пръчка на антената все повече се скъсяваше, докато накрая се прибра в леглото си.

Къде беше Жаклин Лавие? Защо бе дала чантата си на мадам Вилие? Борн се раздвижи, след това спря, предупреден от инстинкта си. Капан? Ако Лавие беше под наблюдение, тези, които я следваха, можеше също да имат опашка, като се изключи той самият.

Погледна нагоре и надолу по улицата, вгледа се в пешеходците, след това в колите, във всеки шофьор и пътник, търсейки лице, което да не подхожда на улицата. Нали така се беше изразил Вилие — че двамата мъже със ситроена не подхождали на Парк Монсо.

В парада нямаше пропуски, нито шарещи очи, или ръце, пъхнати в джобове с огромни размери. Беше проявил излишна предпазливост; Ноли-сюр-Сен не беше капан за него. Той се дръпна от скамейката и се отправи към църквата.

Спря, краката му внезапно се приковаха към паважа. От църквата излизаше свещеник с черен костюм, колосана бяла яка и черна шапка, закриваща отчасти лицето му. Беше го виждал и преди. Не много отдавна и не в забравеното минало, а напоследък. Съвсем наскоро. Преди седмици, дни… часове може би. Къде го беше виждал? Къде? Познаваше го! Познаваше походката, наклона на главата, широките рамене, които сякаш се полюшваха на едно място над плавните движения на тялото. Беше един от хората с пистолети! Къде го беше виждал?

Цюрих? „Карийон дю Лак“? Двама мъже, пробиващи си път през тълпата, разделящи се, носещи смърт. Единият бе с очила с позлатени рамки; не, не той. Онзи беше мъртъв. Беше ли тогава другият от „Карийон дю Лак“? Или от Гисан Ке? Грухтящото изнасилващо животно с оцъклен поглед. Той ли беше? Или някой друг. Мъж с тъмно палто в коридора на „Оберж дьо Коан“, където светлините не горяха и само отблясъците от стълбището осветяваха клопката. Обратна клопка, в която онзи бе изпразнил пистолета си в мрака по посока на фигурите, взел ги за хора. Той ли беше?

Борн не знаеше. Знаеше само, че беше виждал свещеника и преди, но не като свещеник. А като човек с пистолет.

Убиецът в тъмен свещенически костюм стигна до края на каменната пътека и зави надясно при статуята на светеца от бетон. За миг слънчевата светлина докосна леко лицето му. Джейсън се вцепени; кожата. Кожата на убиеца бе тъмна, не почерняла от слънцето, а по рождение. Латинска кожа, чийто произход се бе оформил преди векове, когато конквистадорите са живеели покрай Средиземно море. Завоеватели, отишли в другия край на света… през океана.

Борн замръзна на място, парализиран от собствената си увереност. Гледаше Илич Рамирес Санчес.

Открий Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин.

Джейсън разкъса копчетата на палтото си и хвана пистолета с дясната си ръка. Затича се по пътеката, блъскайки се в гърбове и гърди, разблъсквайки минувачите с рамене, минавайки покрай просяк, който ровеше в едно кошче за отпадъци… Просякът! Ръката на просяка се плъзна в джоба; Борн се обърна достатъчно бързо, за да види как изпод износеното палто се появява дулото на пистолет и проблесва под лъчите на слънцето. Просякът имаше пистолет! Старческата ръка надигна спусъка, оръжието и погледът му не трепваха. Джейсън се хвърли на улицата по корем и се прикри зад една кола. Чу лекия пукот на куршумите над и около себе си. Откъм невидимите хора на тротоара се раздадоха писъци на ужас и объркване. Борн пропълзя между две коли и се втурна през уличното движение към отсрещната страна на улицата. Просякът се отдалечаваше; старецът със стоманени очи потъваше в тълпата, изчезваше от погледа.

Открий Карлос. Хвани Карлос. Каин!…

Джейсън отново се втурна напред към убиеца, разблъсквайки всички по пътя си. Спря, останал без дъх, в гърдите му бушуваше объркване и гняв, слепоочията му пулсираха болезнено. Къде беше той? Къде беше Карлос? И тогава го видя; убиецът бе седнал зад волана на голяма черна лимузина. Борн отново се хвърли между колите, блъскайки се в калници и брони, докато отчаяно си проправяше път към него. Внезапно две сблъскали се коли му препречиха пътя. Разпери ръце, подпирайки се на някаква хромирана решетка и прескочи ударените брони. Спря отново, огледа се болезнено, съзнавайки, че е безсмислено да продължава. Късно! Голямата черна кола беше намерила пролука в задръстването и Илич Рамирес Санчес беше изчезнал.

Джейсън прекоси отново улицата. Междувременно полицейските сирени привлякоха всеобщото внимание. Имаше уплашени, ранени и убити минувачи; просякът с пистолета ги беше застрелял.

Лавие! Борн отново се впусна в бяг, този път назад към „Светото причастие“. Стигна под зоркия поглед на каменния светец до каменната пътека, зави наляво и се втурна към вратите с арки и мраморните стълби. Изкачи ги тичешком и влезе в готическата църква. Вътре горяха с трепкаща светлина свещи на поставки и от прозорците високо в каменните стени се процеждаха разноцветни лъчи. Той тръгна по централния проход между скамейките и заоглежда богомолците, търсейки сребристата тупирана коса и бялата маска.

Лавие не се виждаше никъде, но тя все пак не беше излязла; беше някъде в църквата. Джейсън се обърна и погледна назад. Към поставките със свещи бавно се приближаваше висок свещеник. Борн пристъпи встрани от прохода и го приближи от дясната му страна.

— Извинете, отче — каза. — Боя се, че загубих един човек.

— Никой не може да се изгуби в Божия дом, сър — отговори свещеникът, усмихвайки се.

— Да. Духът й вероятно не, но ако не открия и останалата й част, тя много ще се разстрои. Викат я много спешно в работата й. Вие отдавна ли стоите тук, отче?

— Да, аз посрещам тази част от нашето паство, която има нужда от помощ. Тук съм поне от час насам.

— Преди няколко минути влязоха две жени. Едната доста висока и стройна, със светло палто и доколкото си спомням с тъмна панделка на главата. Другата беше по-възрастна, не толкова висока и явно не съвсем добре със здравето.

Свещеникът кимна.

— Да. По лицето на по-възрастната се четеше мъка; тя бе бледа и нещастна.

— А знаете ли къде отиде? Струва ми се, че младата й приятелка излезе.

— Предана приятелка, смея да кажа. Тя придружи бедната жена до изповедалнята и й помогна да влезе вътре. Пречистването на душата дава сила на всички ни в тежки времена.

— В изповедалнята ли?

— Да. Във второто сепаре отдясно. Тя попадна на един много благ и отзивчив изповедник, бих добавил. Той е гостуващ свещеник от Барселонската епархия. Забележителен човек! За жалост днес е последният ден от пребиваването му. Връща се в Испания. — Високият жрец смръщи вежди. — Не е ли странно? Преди няколко месеца ми се стори, че отец Мануел си е отишъл. Мислех, че са го сменили за известно време. Но няма значение, скъпата лейди е в добри ръце.

— Сигурен съм в това — каза Борн. — Благодаря ви, отче. Ще почакам. — Джейсън тръгна надолу към изповедалните. Погледът му се спря на вратата, където бяла връвчица напряко на входа известяваше, че сепарето е заето и нечия душа се пречиства. Той седна на първия ред и след това коленичи и бавно извърна глава така, че да вижда какво става в задната част на църквата. Високият свещеник стоеше на входа и вниманието му бе погълнато от суматохата на улицата. Отвън сирените се чуваха да приближават.

Борн се изправи и отиде до второто сепаре. Разгърна завесата, погледна вътре и видя точно това, което очакваше. Единствено методът беше под въпрос.

Жаклин Лавие бе мъртва. Тялото се бе отпуснало напред и се подпираше на столчето на свещеника. Маската на лицето й беше разкривена, а очите й се взираха, широко отворени, в тавана. Палтото й бе разгърдено, а роклята — подгизнала от кръв. Оръжието бе дълъг и тънък нож за отваряне на писма, забоден под лявата й гръд. Пръстите й стискаха дръжката. Лакираните й нокти бяха с цвета на кръвта.

В краката й лежеше чанта — но не бялата, която стискаше в ръцете си преди няколко минути, а друга — модна, на Ив Сен Лоран. Популярните инициали бяха отпечатани върху материята като емблема на висшата мода. Причината за това беше напълно ясна на Джейсън. Вътре се намираха документи, обясняващи това трагично самоубийство с крайното изтощение на жената, потърсила утеха от покрусата и отнела живота си, докато е търсила опрощение от всевиждащия бог. Карлос беше прецизен. Прецизен до съвършенство.

Борн придърпа завесите и излезе от сепарето. Някъде нависоко откъм кулите зазвъняха радостно камбаните.

 

Таксито препускаше безцелно по улиците на Ноли-сюр-Сен, а на задната му седалка Джейсън усилено размишляваше.

Нямаше смисъл да чака, а можеше и да е смъртно опасно. Стратегиите се променяха в зависимост от обстоятелствата, а те бяха взели смъртоносен обрат. Жаклин Лавие бе проследена и смъртта й бе неизбежна, но не се вписваше в логическата последователност. Беше настъпила прекалено рано; Лавие все още би могла да послужи за нещо. Тогава Борн разбра. Тя бе убита не заради нелоялност спрямо Карлос, а по-скоро защото бе нарушила негова заповед. Беше отишла в Парк Монсо, а това бе фаталната й грешка.

 

Беше му известен още един човек на Карлос в „Ле Класик“. Сивокосият оператор на централата, на име Филип д’Анжу, чието лице предизвикваше мрачни и жестоки видения в разтърсващи светлинни и звукови експлозии. Той присъстваше в миналото на Борн, Джейсън бе сигурен в това и точно по тази причина трябваше да е много предпазлив; не можеше да знае какво означава този човек за него. Но онзи беше свръзка и щеше да е под наблюдение също като Лавие. Допълнителна примамка за друг капан, която щеше да бъде премахната след затварянето на капана.

Бяха ли двамата единствените? Имаше ли и други? Някой невзрачен и безличен служител може би, който не беше никакъв служител, а нещо съвсем различно. Някой доставчик, прекарващ времето си в „Ле Класик“, като служеше официално на каузата на висшата мода, а тайно на друга, и то жизненоважна за него. А може би не за него, а за нея. Или пък мускулестият моделиер, чиито движения бяха толкова бързи и… плавни.

Борн внезапно се вцепени, вратът му се притисна в седалката. Внезапно го връхлетя неотдавнашен спомен. Бержерон. Тъмната кожа, широките рамене, подчертани от навити ръкави… рамене, носещи се над широкия гръден кош и силни бързоподвижни крака, подобни на котешки.

Беше ли възможно? Бяха ли останалите свръзки фантоми, сбор от фрагменти на познати образи, за които той бе убеждавал сам себе си, че са Карлос? Беше ли убиецът — непознат за хората си — сам дълбоко в собствения си апарат, контролирайки и направлявайки всяко движение? Беше ли това Бержерон?

Трябваше да се добере моментално до телефон… Моментално! Всяка загубена минута го отдалечаваше от отговора, а многото минути означаваха, че няма да има отговор. Но не можеше да се обади той; събитията се бяха развили в прекалено бърза последователност; трябваше да се задържи в този вихър и да складира своя собствена информация.

— Спрете, щом видите уличен телефон — каза на шофьора, който все още бе потресен от хаоса около катедралата „Светото причастие“.

— Както желаете, мосю. Но ще помоля мосю да има предвид, ако обича, че отдавна трябваше да съм се прибрал в гаража. Доста отдавна!

— Ще го имам предвид.

— Ето телефон!

— Добре. Спри тук.

Червената телефонна будка с блестящи прозорци, оформени в старинен стил, изглеждаше като куклена къщичка отвън и миришеше на писоар отвътре. Борн набра хотел „Терас“, пъхна монета и поиска стая четиристотин и двайсет. Мари вдигна.

— Какво става?

— Нямам време да ти обяснявам подробно. Искам да се обадиш в „Ле Класик“ и да помолиш за разговор с Рьоне Бержерон. Вероятно на централата ще бъде Д’Анжу; кажи му някакво име и му кажи също, че от час и нещо се опитваш да се свържеш с Бержерон по частния телефон на Лавие, но никой не вдига. Кажи му, че е спешно и трябва непременно да говориш с него.

— Какво да му кажа, ако се обади?

— Не вярвам да се обади, но ако все пак го извикат, просто затвори телефона. Ако пък ти отговори Д’Анжу, попитай го кога горе-долу ще се върне Бержерон. Ще ти звънна след три минути.

— Скъпи, ти иначе добре ли си?

— Преживях едно заплетено религиозно приключение. Ще ти разкажа по-късно.

Джейсън впери поглед в часовника си — безкрайно малките подскоци на тъничката секундна стрелка му изглеждаха убийствено бавни. Започна да отброява наум трийсет секунди, отчитайки ударите на сърцето си, които отекваха в гърлото му — приблизително два и половина в секунда. Десет секунди преди изтичане на третата минута, започна да набира, на четвъртата пъхна монетите и на почти петата поиска от централата на хотел „Терас“ стаята. Мари вдигна телефона в мига, в който той иззвъня.

— Какво стана? — попита Джейсън. — Мислех, че може би все още говориш.

— Разговорът бе съвсем кратък. Д’Анжу ми се стори доста предпазлив. Възможно е да притежава списък на хората, които имат частния номер на Лавие. Не знам. Но се държа много хладно и говори с неохота.

— Какво каза?

— Че мосю Бержерон е на обиколка за материали из Средиземноморието. Заминал тази сутрин и щял да се върне след няколко седмици.

— Възможно е да съм го видял преди малко на хиляда километра от Средиземноморието.

— Къде?

— В църква. Ако въобще е бил Бержерон. Даде едно опрощение с помощта на много остър инструмент.

— За какво говориш?

— Лавие е мъртва.

— О, господи. Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ще говоря с един човек, когото, струва ми се, че съм познавал навремето. Ако той има поне една капка мозък, ще ме изслуша. Белязан е за ликвидиране.