Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (25)

24.

— Андре Франсоа Вилие — повтори Мари, докато палеше цигара. Бяха се върнали в стаята си в „Терас“, за да преосмислят ситуацията и да подредят изненадващата информация. — Рицар на Сен Сир, герой от Втората световна война, легенда от Съпротивата и до провала в Алжир сочен като евентуален правоприемник на Дьо Гол. Джейсън, просто е невероятно между такъв човек и Карлос да има връзка.

— Връзката е налице. Повярвай.

— Много е трудно. Почти невъзможно. Вилие произхожда от много стар благороднически род, родословното му дърво датира от седемнайсети век. А днес е един от най-влиятелните депутати в парламента — ориентиран е вдясно наистина, — но иначе е човек на закона и реда в пълния смисъл на думата. Все едно да свържеш Дъглас Макартър с някой член на мафията. Просто няма смисъл.

— Дай да се поразтърсим тогава. Какво се е случило, че не е наследил Дьо Гол?

— Алжир. В началото на шейсетте Вилие е бил член на ОАС — един от алжирските полковници в Салан. Те се противопоставиха на споразумението от Евиан, които дадоха независимост на Алжир, вярвайки, че тази страна по право принадлежи на Франция.

— Лудите полковници от Алжир — каза Борн, като че ли влагаше много смисъл в тази фраза, но не знаеше откъде му хрумна и защо я каза.

— Това говори ли ти нещо?

— Би трябвало, но не знам какво е.

— Помисли — настоя Мари. — Какво общо имат с теб „лудите полковници“? Какво е първото, което ти идва на ум? Бързо!

Джейсън я погледна безпомощно и тогава се сети.

— Бомбардировки… инфилтрации. Провокатори. Изучи ги. Така ще научиш механизма.

— Защо?

— Не знам.

— Базират ли се решенията на онова, което научаваш?

— Предполагам.

— Какви решения? Ти решаваш какво?

— Разцепление.

— Какво означава това за теб? Разцепление.

— Не знам! Не мога да мисля!

— Добре, добре. Ще се върнем към Вилие. След Алжир какво?

— Дьо Гол успя да заглади нещата. Името на Вилие никога не бе споменато във връзка с тероризма, а и военното му досие го потвърди. Той се върна във Франция — и бе много добре посрещнат — като борец за една загубена, но уважавана кауза. Преди да почне да се занимава с политика, успя да се издигне до генералски чин.

— Значи в момента е активен политик?

— По скоро официален говорител. Възрастен парламентарист. Все още е върл милитарист и вдига пара против съкращенията на въоръженията на Франция.

— Хауърд Лелънд — каза Джейсън. — Ето ти я връзката с Карлос.

— Защо? Как така?

— Лелънд бе убит, защото се бъркаше в производството и износа на оръжие на Ке Д’Орсе. Какво повече ни трябва?

— Изглежда ми немислимо такъв човек… — Гласът на Мари потрепера; осени я някаква мисъл. — Синът му беше убит. Политическо убийство, преди около шест години.

— Разкажи ми.

— Колата му избухна на Рю дю Бак. Писаха по всички вестници. Той беше активния политик, консерватор като баща си, лют противник на социалистите и комунистите. Беше млад депутат, често се съпротивляваше на бюджетните разходи, но така или иначе беше доста популярен. Един очарователен аристократ.

— Кой го уби?

— Носеха се слухове за комунистически фанатици. Беше успял да блокира няколко законопроекта, които по един или друг начин облагодетелстваха крайното ляво крило. След убийството му съпротивата отслабна и законопроектите бяха прокарани. Мнозина смятат, че тази е причината Вилие да напусне армията и да се кандидатира за депутат. Ето тук се корени противоречието. Все пак синът му бе убит; всеки би си помислил, че един професионален убиец е последният човек на земята, с когото Вилие би искал да има нещо общо.

— И друго. Ти каза, че е бил посрещнат много добре от Алжир, защото никога не се е замесвал пряко в тероризма…

— Противното — прекъсна го Мари, — не е доказано. Тук са доста толерантни към всевъзможни възторжени каузи, в които се засягат тероризмът или кревата. А той е бил и официален герой, не го забравяй.

— Но човек, който е бил терорист, винаги си остава такъв, ти също не го забравяй.

— Не съм съгласна. Хората се променят.

— Не и по отношение на някои неща. Един терорист винаги помни колко ефикасен е бил, той живее с тази мисъл.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не знам, но не съм сигурен, че точно сега искам да си задавам този въпрос.

— Недей тогава.

— Но съм сигурен за Вилие. Сега ще се свържа с него. — Борн отиде до нощното шкафче и взе телефонния указател. — Сега ще видим дали този номер го има тук, или е частен. Нужен ми е адресът.

— Не се приближавай до него. Сто на сто го охраняват там; имат и снимката ти, ако си спомняш.

— Няма да им помогне особено. Ще бъда различен от онзи, когото търсят… Ето го. Вилие А. Ф., Парк Монсо.

— Все още не мога да повярвам. Тази Лавие би трябвало да изпадне в шок при мисълта на кого се обажда, ако го е знаела.

— Или да я изплаши до такава степен да не осъзнава какво прави.

— Не ти ли се вижда доста странно, че са й дали този номер?

— При създалите се обстоятелства, не. Карлос иска копоите му да знаят, че не се шегува. Той иска Каин.

Мари се изправи.

— Джейсън? Какво е „копой“?

Борн вдигна поглед към нея.

— Не знам… Някой, който работи слепешком за друг.

— Слепешком? Без да вижда ли?

— Без да знае. Мисли, че прави едно нещо, а всъщност върши нещо съвсем друго.

— Не те разбирам.

— Да речем, че аз ти кажа да чакаш кола на ъгъла на някаква улица. Колата въобще не се появява, но фактът, че си там, говори на друг, който те наблюдава, че нещо се е случило.

— Елементарно погледнато, непроследимо послание

— Да, предполагам

— Значи така е станало в Цюрих. Валтер Апфел се е оказал копой. Той е пуснал историята за кражбата, без да знае всъщност какво говори.

— По-точно?

— Предположението, че ти казват да влезеш във връзка с някого, е вярно.

— „Тредстоун Седемдесет и едно“. Отново се връщаме на Вилие. Карлос ме откри в Цюрих чрез Гемайншафт. Това означава, че е знаел за „Тредстоун“; има голяма вероятност Вилие също да знае. Ако пък не знае, можем да го накараме да разбере за нас.

— Как?

— Чрез името му. Ако той е всичко, което ти каза, че е, сигурно много държи на него. Съобщението за герой на Франция, свързан със свиня като Карлос, би имало огромен ефект. Ще го заплаша, че ще отида в полицията и във вестниците.

— Той просто ще отрече. Ще заяви, че това е абсурдно.

— Нека. Нищо няма да излезе. В офиса на Лавие беше намерен неговият номер, а не нечий друг. Отричането на този факт ще излезе на една и съща страница със съобщението за трагичната му смърт.

— Да, но все пак трябва да стигнеш до него по някакъв начин.

— Ще стигна. Нали си падам малко хамелеон.

 

Улицата с три платна му изглеждаше позната, но не в смисъл, че беше минавал преди по нея. Атмосферата му бе позната. Две редици добре поддържани каменни къщи с блестящи врати и прозорци, излъскани метални орнаменти, чисти стълбища и светли стаи зад висящи растения. Беше улица, градена с пари, в богатата част на града и той знаеше, че е бил на такава улица и преди и това бе имало някакво значение за него.

Беше 7.35 вечерта, мартенската нощ беше студена, небето ясно и хамелеонът с подобаваща окраска. Русата коса на Борн се криеше под кепе, а вратът му се гушеше в яката на яке, на гърба на което беше изписано името на някаква служба за куриерски услуги, през рамото си носеше преметната брезентова чанта, почти празна, която допълваше облика му на куриер. Беше към края на обиколката си. Трябваше да спре само на още две-три места, или на четири-пет, щеше да прецени на място. Пликовете, които пускаше в пощенските кутии, не бяха всъщност пликове, а брошури, рекламиращи удоволствията на Бато Роше. Взе ги от фоайето на един хотел. Канеше се да избере няколко къщи в близост до дома на генерал Вилие. Очите му щяха да запомнят всичко наоколо и да търсят преди всичко нещо конкретно. Какви предохранителни мерки бе взел генерал Вилие? Кой охраняваше генерала и колко бяха.

И понеже беше сигурен, че ще открие или кола с хора, или други, които да обхождат постовете си, много се изненада, когато всъщност нищо не откри. Андре Франсоа Вилие, милитарист, говорител на своята кауза и основна връзка на Карлос, нямаше никаква външна охрана или нещо подобно. Ако наистина охраняваха, то това ставаше някъде отвътре. А като се вземеше предвид колко голямо бе престъплението му, генерал Вилие бе или арогантен до безразсъдство човек, или пълен глупак.

Джейсън изкачи стъпалата на къща в съседство. Входът на Вилие бе на не повече от пет-шест метра. Джейсън пъхна брошурата в процепа на пощенската кутия и погледна към прозорците на къщата на Вилие, за да открие някакво лице или фигура. Нямаше.

Вратата на пет метра от него неочаквано се отвори. Борн се сниши и пъхна ръката си под палтото за пистолета с мисълта, че е пълен глупак; някой по-наблюдателен от него го беше забелязал. Но думите, които чу, го убедиха, че не е така. Възрастна съпружеска двойка — прислужница в униформа и мъж в тъмно палто — си говореха на вратата.

— Провери още веднъж дали пепелниците са почистени — каза жената. — Знаеш той колко мрази препълнени пепелници.

— Излиза с колата следобед — отвърна мъжът. — Което значи, че те са препълнени вече.

— Почисти ги в гаража. Имаш време. Той ще се забави поне още десет минути. Трябва да е в Нантер след осем и половина.

Мъжът кимна, подръпна реверите на сакото си и заслиза по стълбите.

— Десет минути — измърмори безцелно.

Вратата се затвори и тишината отново заля улицата. Джейсън се надигна и хвана парапета, без да изпуска от погледа си мъжа, който бързаше надолу по тротоара. Не беше сигурен къде е Нантер, знаеше само, че е предградие на Париж. И ако Вилие шофираше сам и щеше да е сам в колата си, нямаше смисъл да отлага сблъсъка си с него.

Борн намести чантата на рамото си и слезе бавно по стълбите. После зави наляво по тротоара. Десет минути.

 

Наблюдаваше през страничното стъкло как входната врата се отвори и от къщата излезе генерал Андре Франсоа Вилие. Беше среден на ръст, набит мъж в края на шейсетте, а може би в началото на седемдесетте си години. Не носеше шапка, беше с ниско подстригана сива коса и грижливо поддържана бяла брадичка. Стойката му бе елегантна по военному, безспорно агресивна, все едно човекът бе готов да руши въображаеми стени.

Борн го гледаше очарован и се чудеше какво ли безумие бе вкарало такъв човек в отвратителния свят на Карлос. Но независимо от причините, те несъмнено бяха неумолими, защото този човек беше неумолим. И това го правеше опасен — защото беше уважаван и се ползваше с доверието на своето правителство.

Вилие се обърна, каза нещо на прислужницата и погледна ръчния си часовник. Жената кимна и затвори вратата, а генералът тръгна енергично надолу по стълбището, заобиколи предния капак на огромна лимузина и се насочи към шофьорското място. Отвори вратата, качи се, запали мотора и потегли бавно към средата на улицата. Джейсън изчака, докато колата стигна ъгъла и зави надясно. Изкара реното от паркинга и даде газ, стигна навреме кръстовището, за да види как през няколко пресечки по-нататък Вилие поема на изток.

В съвпадението имаше известна ирония, дори поличба, ако човек вярваше на такива неща. Маршрутът, който генерал Вилие беше избрал, за да стигне до Нантер, включваше част от второстепенно провинциално шосе, почти идентично с това в Сен Жермен ан Ле, където Мари бе молила горещо Джейсън да не се предава и заради нейния живот, и заради неговия. Наоколо се простираха ливади и ниви, които продължаваха в ниските хълмове. Но вместо светлината на първите лъчи сега ги обливаше студеното бяло сияние на луната. На Борн му хрумна, че този самотен участък от шосето би бил удобно място да пресрещне генерала на връщане.

За Джейсън не представляваше трудност да поддържа разстоянието между своята кола и колата на около триста метра по-напред, затова по едно време изненадан осъзна, че практически е настигнал стария воин. Вилие бе намалил внезапно и завиваше в тясно, изсечено в гората шосе, към осветен от няколко прожектора паркинг. В светлината им се различаваше фирма, окачена на две вериги на висока крайпътна табела.

Л’Арбалет. Генералът щеше да вечеря с някого в това усамотено място. Не в Нантер, но наблизо. В провинцията.

Борн отмина входа и спря в отбивка на пътя, като почти скри дясната част на колата си в листака. Трябваше да обмисли нещата… и да се контролира. В главата му бушуваше огън, който се развихряше и разрастваше с всяка изминала минута. Внезапно се сети за другата изключителна възможност.

Обобщи последните събития — страхотното объркване на Карлос миналата нощ в мотела в Монруж, и реши, че е твърде вероятно Андре Вилие да е бил поканен в някой усамотен ресторант на спешна среща. Може би дори със самия Карлос. В такъв случай подстъпите щяха да бъдат охранявани и човекът, чиято снимка притежаваха всички часови, щеше да бъде застрелян в момента, в който се появеше пред очите им. Но от друга страна, шансът да наблюдава ядрото на Карлос — или самият Карлос — беше възможност, която можеше да не изникне никога повече. Трябваше да се вмъкне в „Л’Арбалет“. Нещо вътре в него го караше да поеме риска. Какъвто и да е! Беше лудост! Значи не беше нормален. Нормален като човек с памет. Карлос. Намери Карлос! Боже господи, защо?

Усети пистолета в колана си; беше на сигурно място. Излезе от колата и си наметна палтото, закривайки якето с надписа на гърба. Взе от седалката мека шапка с тясна, пусната надолу периферия; тя щеше да покрие косата му. След това се опита да си спомни дали в Аржантьой, когато го снимаха, си беше сложил очилата с рогови рамки. Не беше. Свали ги и ги остави на масата, когато внезапните пристъпи на болка пронизаха главата му. Болката дойде от думи, разкрили му едно твърде познато минало, с което не му беше лесно да застане очи в очи. Напипа джоба на ризата си. Ако му потрябваха, очилата бяха там. Затвори вратата и тръгна през гората.

Колкото повече се приближаваше, светлината на ресторанта ставаше все по-ярка и все по-малко листа я засенчваха. Борн стигна до края на горичката и спря пред застлания с чакъл паркинг. Намираше се пред битовия ресторант, с прозорци по цялата дължина на сградата. Вътре блещукаха свещи и осветяваха фигурите на посетителите. След това погледа му привлече първият етаж — въпреки, че заемаше само половината от постройката и отзад преминаваше в открита тераса. Закритата част наподобяваше по конструкция приземния етаж. Редица прозорци, малко по-големи, но пак в един ред и отново отблясъци от свещи. Разни фигури също кръстосваха помещението, но се различаваха от тези на посетителите долу.

Бяха само мъже. Изправени, а не седнали. Разхождаха се нагоре и надолу с чаши в ръка. Над главите им се стелеха пластове цигарен дим. Не се виждаше точно колко са. Може би между десет и двайсет.

Там беше и той. Бялата му брада просветваше между фигурите покрай прозорците, докато минаваше от една група към друга. Генерал Вилие наистина беше дошъл в Нантер за среща, понеже обстоятелствата бяха наложили конференция, която да се занимае с провалите през последните четирийсет и осем часа, провали, позволили на един човек, наречен Каин, да остане жив.

Обстоятелствата. Каква бе равносметката? Къде бяха часовоите? Колко и къде бяха разположени? Като вървеше все покрай горичката, отмествайки безшумно клоните и стъпвайки по мъха на дърветата, Борн излезе пред ресторанта. Застана неподвижно и се огледа за скрити в сенките на дърветата или сградата хора. Не видя никого и продължи, докато излезе в гръб на сградата.

Отвори се врата и блесна широк лъч светлина, след което се появи един мъж в бяло сако. Той застана на едно място и запали цигара в шепите си. Борн погледна наляво, надясно и нагоре към терасата, но никой не се появи. Всеки часовой би се обезпокоил от внезапната светлина, появила се на три метра под мястото на конференцията. Отвън нямаше охрана. Таеше се — както и в къщата на Вилие в Парк Монсо — вътре.

На вратата се появи още един мъж, също в бяло сако, но с шапка на главен готвач. Гласът му беше гневен, говореше френски с гасконски акцент.

— Докато ти пикаеш, ние се потим! Количката с десертите е полупразна. Отивай да я заредиш. Веднага, тъпако!

Мъжът се обърна и вдигна рамене. Загаси цигарата си и се върна вътре, като затвори вратата след себе си. Светлината изчезна, останаха само лунните лъчи, но и те бяха достатъчни да осветяват терасата. Там нямаше никой, никакъв часовой не патрулираше до масивната двойна врата към помещението.

Карлос. Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин е вместо Чарли, а Делта вместо Каин.

Борн прецени разстоянието и препятствията. Намираше се на около петнайсет метра от гърба на сградата и на около три-четири от парапета на терасата. На външната стена имаше два отдушника, от които излизаше пара, а до тях улук, от който човек можеше да се хване за парапета. Ако успееше да се покатери по водосточната тръба и да стъпи на по-ниския отдушник, можеше да се хване за парапета и да се прехвърли на терасата. Но трябваше да си съблече палтото, за да не му пречи. Свали го, пусна го в краката си, сложи шапката отгоре и покри всичко с треволяци. След това излезе от горичката и се запъти по чакъла възможно най-бързо към водосточната тръба.

Вече в сянката, подръпна тръбата. Изглеждаше здрава. Протегна ръката си колкото можа, подскочи, подпря крака на стената и се изкачи до нивото на първия отдушник. Стъпи на него и се вдигна нагоре по тръбата. Оставаха му трийсетина сантиметра до парапета. Трябваше да се отблъсне от отвора на отдушника и да подскочи, за да го достигне.

Вратата под него се отвори и пространството наоколо се обля в бяла светлина. Някаква фигура, опитваща се да запази равновесие, изскочи навън, последвана от шефа с бялата шапка, който крещеше:

— Пикльо такъв! Ти си един пияница и нищо повече! Цяла вечер си пиян, простако! По пода на цялата зала има сладкиши… това на нищо не прилича. Изчезвай от тук, няма да получиш нито су!

Вратата се затръшна и ключалката щракна, очевидно за последно. Джейсън се вкопчи в тръбата, лактите и коленете го боляха, по челото му изби пот. Мъжът отдолу залитна назад, правейки недвусмислени жестове с дясната си ръка по адрес на шефа си, който вече се беше скрил. Разфокусираният му поглед зашари по стената и спря на лицето на Борн. Джейсън пое дълбоко дъх и очите им се срещнаха. Мъжът се опули, премигна и отново се опули. Тръсна глава, притвори очи и пак ги отвори широко, за да осъзнае гледката, в съществуването на която не беше съвсем сигурен. Отстъпи назад, залитна и тръгна по права линия, явно решил, че привидението насред стената е плод на затормозения му мозък. После зави покрай ъгъла на сградата. Човекът бе постигнал душевен покой, отказвайки да възприеме явната глупост, хвърлила се в очите му.

Борн пое отново въздух, остави тялото си да се отпусне тежко на стената. Но това трая само миг. Болката в коляното обхвана целия крак и той започна да се схваща. Борн подскочи, хвана с дясната си ръка желязната основа на парапета, отблъсна се с лявата от тръбата, след което се хвана и с нея. Притисна коленете си към мазилката и бавно започна да се повдига, докато главата му се оказа над ръба на терасата. Тя беше пуста. Той се прехвърли на нея.

Терасата се използваше през пролетта и лятото. На асфалтирания под можеха да се поберат десет-петнайсет маси. В средата на стената, преграждаща закритата част, беше широката двойна врата, която бе видял от гората. Фигурите вътре стояха неподвижно и за миг Джейсън се почуди дали не е задействала някаква аларма — и дали не чакат него. Замръзна, с ръка на пистолета. Нищо не се случи. Той се примъкна до стената, без да излиза от сянката. Още веднъж долепи гръб до стената и се запромъква към прозореца, докато напипа рамката. Бавно вдигна глава и надникна вътре.

Това, което видя, го хипнотизира, но въобще не го изплаши. Мъжете стояха в редици — три по четирима души — с лице към Андре Вилие, който дирижираше. Тринайсет мъже, дванайсет от които стояха мирно и вниманието им бе погълнато от генерала. Бяха възрастни, но не и обикновени старци, а стари воини. Всички до един цивилни; но затова пък с лентичката на ревера, чийто цвят обозначаваше чина и военните постижения. Гледката говореше за нещо, което не можеше да се сбърка. Това бяха хора, свикнали да командват, познаващи властта. Личеше си по лицата, по очите им, по начина по който слушаха — с уважение, но не и със сляпо подчинение, винаги с право на собствено мнение. Телата им бяха старчески, но в стаята се долавяше сила. Внушителна сила. Това плашеше. Ако тези хора принадлежаха на Карлос, неговите скрити резерви бяха не само широкообхватни, но и изключително опасни. Защото събралите се тук не бяха обикновени хора, а калени професионални воини. Ако не греша грубо, помисли си Борн, безкрайният опит и степента на влиятелност вътре са зашеметяващи.

„Лудите полковници“ от Алжир или това, което бе останало от тях? Хора, ентусиазирани от спомени за една Франция, която вече не съществуваше, за един отминал свят, заменен от нов, който те намираха за слаб и некадърен. Такива хора биха могли да влязат в съюз с Карлос, та дори само заради тайната сила, която биха придобили по този начин. Внезапни удари. Мигновени атаки. Разчистване на сметки. Разпореждане с живота и смъртта като някога с помощта на сила, способна да послужи на каузи, които те не искаха да признаят за отмрели. Който е бил някога терорист, винаги си остава такъв. А убийството е туптящото сърце на терора.

Генералът повиши глас. Джейсън се опита през стъклото да чуе какво говори. Думите му станаха по-ясни.

— … нашето присъствие ще се почувства, целта ни бе разбрана. Ние сме заедно и сме непоклатими; ще бъдем чути! В името на всички, които паднаха — наши братя по униформа и оръжие — онези, които дадоха живота си за славата на Франция. Ще принудим нашата скъпа държава да си спомни и да остане силна в тяхно име, никога на колене пред никого! Тези, които ни се противопоставят, ще почувстват нашия гняв. В това също трябва да бъдем единни. Ще се молим на всемогъщия господ всички паднали преди нас да намерят покой за душите си, но ние още не можем… Господи, нека служим на нашата богиня. Нашата Франция.

Дочу се одобрително мърморене, старите воини продължиха да го следят с внимание. После се издигна нечий глас и изпя звучно пет думи, а на шестата се присъедини цялата група.

Allons enfants de la patrie!

Le jour de gloire est arrive…^[1]

Борн се извърна отвратен от гледката и звуците в помещението. Погубени хора в името на славата; смъртта на падналите другари задължително изискваше още смърт. Изискваше и ако това означаваше съюз с Карлос, те щяха да го приемат.

Но кое го безпокоеше толкова? Защо внезапно го връхлетя чувство на гняв и болка? Каква бе причината за отвращението, което изпитваше с пълна сила? След това разбра. Мразеше хора като Андре Вилие, презираше събралите се в това помещение. Всички до един бяха старци, които водеха война и отнемаха живота на млади… и на съвсем млади хора.

Защо облаците се събираха в главата му? Защо беше тъй остра болката? Нямаше време за въпроси, а и нямаше сили да се занимава с тях. Трябваше да ги изхвърли от главата си и да се съсредоточи върху Андре Франсоа Вилие, военен и главнокомандващ, чиято кауза принадлежеше на вчерашния ден, но чийто съюз с един терорист причиняваше смърт днес.

Щеше да хване генерала. И да го прекърши. И да научи всичко, което онзи знаеше. А после сигурно щеше да го убие. Хора като Вилие ограбваха живота на младите и на съвсем младите. И не заслужаваха да живеят. Отново съм в моя лабиринт и стените са обковани с метални шипове. О, боже, боли.

Джейсън се прехвърли по парапета и се смъкна по водосточната тръба. Всеки мускул го болеше. Трябваше да изтрие и болката от съзнанието си. Трябваше да стигне до онзи пуст участък от пътя и да залови посредника на смъртта.