Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (20)

19.

Тежката военна кола се понесе в южна посока по Манхатън Ийст Ривър Драйв, фаровете й осветяваха топящите се остатъци от мартенския сняг. Майорът на задната седалка задряма, дългото му тяло бе отпуснато в ъгъла, а краката му бяха протегнати напред. В скута му лежеше куфарче, на чиято дръжка бе прикрепена тънка найлонова нишка, минаваща през десния му ръкав чак до колана. През последните девет часа беше махал тази предохранителна мярка само два пъти. Първият път, когато напусна Цюрих, и отново, когато пристигна на летище Кенеди. И на двете места обаче служители от американското правителство наблюдаваха митническите служители внимателно, а още по-внимателно куфарчето. Те не знаеха защо; беше им наредено просто да наблюдават проверката и при най-малкото отклонение от стандартните процедури — което означаваше някакъв неоправдан интерес към куфарчето — трябваше да се намесят. Ако е необходимо, с оръжие.

Чу се внезапно тихо звънтене. Майорът отвори очи и поднесе лявата китка пред лицето си. Звукът идваше от алармата на ръката му; той натисна бутона на часовника си и хвърли поглед на втория кръг на часовника с две часови зони. Първата показваше цюрихско време, а втората нюйоркско. Беше нагласил часовника да звъни преди двайсет и четири часа, когато получи заповедите по телекса. Връзката щеше да се осъществи в следващите три минути. Това щеше да стане, помисли майорът, ако Железния задник беше толкова точен, колкото очакваше да бъдат подчинените му. Офицерът се протегна, крепейки внимателно куфарчето на коленете си, наклони се напред и заговори на шофьора.

— Сержант, бихте ли нагласили радиостанцията на хиляда четиристотин и трийсет мегахерца, ако обичате?

— Да, сър. — Сержантът превключи две копчета на радиото под арматурното табло и завъртя приемника на честота 1430. — Готово, майоре.

— Благодаря. Микрофонът ще стигне ли дотук?

— Не знам. Никога не съм опитвал. — Шофьорът извади малкия пластмасов микрофон от поставката и разтегна към седалката спираловидния кабел. — Да, всичко е наред.

От говорителя се понесе пращене, предавателят търсеше и заглушаваше честотата по електронен път. Съобщението щеше да последва след няколко секунди. Така и стана.

— Тредстоун? Тредстоун, потвърдете, моля.

— Тредстоун приема — обади се майор Гордън Уеб. — Чувам ви. Продължавайте.

— Къде се намирате?

— На около миля южно от Триборо, Ийст Ривър Драйв — отговори майорът.

— Движите се по разписание — долетя глас от високоговорителя.

— Радвам се да го чуя. Това прави деня ми щастлив… сър.

Настъпи кратка пауза. Излиянието на майора не бе коментирано.

— Насочете се към едно-четири-нула, Седем-едно, изток. Потвърдете чрез повторение.

— Едно-четири-нула, изток, седемдесет и едно.

— Спрете извън района. Елате дотам пеша.

— Разбрано.

— Край.

— Край. — Уеб щракна копчето на предавателя и върна микрофона на шофьора. — Забравете този адрес, сержант. Сега името ви фигурира в един много ограничен списък.

— Разбрано, майоре. На тая честота микрофонът ми само ще пращи, каквото и да стане. И все пак щом аз не знам къде е това, а тези колелета едва ли ще ви заведат там, къде ще пожелаете да ви оставя?

Уеб се усмихна.

— През не повече от два квартала. Ако трябва да извървя по-голямо разстояние, нищо чудно да заспя някъде в канавката.

— Какво ще кажете за пресечката на Лекс и Седемдесет и първа?

— През два квартала ли е?

— Не повече от три.

— Ако са три, вие ще бъдете разжалван в редник.

— Тогава едва ли ще мога да ви прибера по-късно, майоре. На редниците не се възлагат подобни задължения.

— Както кажете, капитане. — Уеб затвори очи. Най-сетне щеше да види „Тредстоун Седемдесет и едно“. След цели две години. Знаеше, че трябва да бъде обзет от предчувствия, но не беше. Чувстваше се само изтощен и безполезен. Какво се беше случило?

Шумът на движещите се колела го хипнотизираше, ритъмът се нарушаваше само когато от време на време гумите и бетонната настилка не влизаха в добро сцепление. Звуците извикваха спомени от преди много години — пронизителните гласове на джунглата, сплетени в общ тон. И нощта — онази нощ — се намираше сред ослепителни светлини и експлозии в насечен ритъм. Всичко предвещаваше скорошната му смърт. Но не умря. Чудо, сътворено от човек, му върна живота… годините минаваха, но онази нощ, онези дни не можеха да бъдат забравени. Какво се беше случило, по дяволите?

— Пристигнахме, майоре.

Уеб отвори очи и попи с ръка потта, избила по челото му. Погледна часовника си, стисна дръжката на куфарчето и посегна към ръчката на вратата.

— Ще бъда на това място между двайсет и три нула-нула и двайсет и три и трийсет часа, сержант. Ако не можете да паркирате, обикаляйте наоколо, аз ще ви намеря.

— Да, сър. — Шофьорът се обърна. — Би ли ми казал господин майорът дали по-късно ще ходи някъде надалеч?

— Защо? Някаква друга работа ли имате?

— Е, сър. Знаете, че съм прикрепен към вас, докато не ме освободите. Но тази тежкотоварна кола гълта бензин като ламя. Няма да е зле да я заредя, ако ни очаква път.

— Прав сте. — Майорът замълча. — О’кей. Ще трябва да разберете къде е мястото, защото аз не го знам. Ще отидем до някакво частно летище в Мадисън, Ню Джърси. Трябва да съм там не по-късно от един нула-нула.

— Хрумна ми нещо — каза шофьорът. — Струва ми се, че двайсет и три и трийсет е доста късно, сър.

— Тогава двайсет и три нула-нула. И благодаря. — Уеб слезе, затвори вратата и изчака, докато кафявото возило се влее в движението на Седемдесет и втора улица. Слезе на тротоара и тръгна на юг към Седемдесет и първа.

Четири минути по-късно стоеше пред добре поддържана къща от кафяв камък, чиято богата, но дискретна архитектура напълно хармонираше с останалите къщи на тази улица с три платна. Беше тиха улица, улица, правена с пари — стари пари. И последното място в Манхатън, което някой би заподозрял като място за конспиративна квартира на една от най-гъвкавите разузнавателни организации в страната. Преди двайсет минути майор Гордън Уеб стана един от осемте или десетте човека в страната, които знаеха за съществуването й.

„Тредстоун Седемдесет и едно“.

Изкачи стъпалата, знаейки, че налягането на тежестта му върху вградената в камъка метална решетка под краката му задейства електронни датчици, а те от своя страна задействаха камери, които предаваха образа му на екраните вътре. С изключение на това, знаеше твърде малко за „Тредстоун“, освен че работи денонощно. Малцината избраници, заети тук с работата и денонощното наблюдение, не бяха известни никому.

Той стигна до последното стъпало и позвъни на звънец, обикновен звънец на не съвсем обикновена врата. Майорът го забеляза. Зад тежкото дърво имаше стоманена плоскост, декоративните железни орнаменти всъщност бяха нитове, а голямата месингова дръжка прикриваше няколко стоманени пръчки, които блокираха вратата при задействане на алармата. Уеб погледна прозорците. Доколкото знаеше, всяка стъклена плоскост беше дебела два сантиметра и половина и издържаше 30-калиброви куршуми. „Тредстоун Седемдесет и едно“ бе крепост.

Вратата се отвори и майорът неволно се усмихна при вида на фигурата в рамката, толкова не на място изглеждаше тя. Бе миниатюрна и елегантна сивокоса жена с нежни аристократични черти и осанка, издаваща заможен и благороден произход. Гласът й потвърди оценката му; говорът й бе средноатлантически, школуван в най-добрите университети и в безброй поло-мачове.

— Колко мило от ваша страна, че се отбихте, майоре. Джереми ми писа, че може да наминете. Влизайте. Радваме се да ви видим отново.

— И аз се радвам да ви видя — отговори Уеб, влезе в обзаведеното с вкус фоайе и довърши изречението си, когато вратата се затвори, — но ми се струва, че не знам къде сме се срещали преди.

Жената се засмя.

— О, често сме обядвали заедно.

— С Джереми?

— Разбира се.

— Кой е Джереми?

— Един любещ племенник, който също така е ваш предан приятел. Много приятен младеж. Жалко, че не съществува. — Докато вървяха по дългия коридор, тя го хвана под ръка. — Всичко това е представление за пред съседите, които биха се случили наблизо… Елате, чакат ви.

Минаха под свод и влязоха в огромен хол. Майорът обгърна помещението с поглед. До прозореца стоеше роял, а до него арфа. И навсякъде — и върху рояла, и върху полираните маси, блестящи под светлината на приглушени лампи — имаше снимки в сребърни рамки — спомени за едно минало, изпълнено с охолство и изящество. Яхти, мъже и жени на палубите на презокеански параходи, няколко военни портрета… и разбира се, две превъзходни попадения на някакъв участник в поло-мач. Помещението очевидно принадлежеше към класата, обитаваща тази улица от кафяв камък.

Стигнаха края на коридора; до масивна врата от махагон, чиято дърворезба и железни орнаменти като част от украсата бяха неизменна част от сигурността. Уеб не видя скривалището на обективите на инфрачервената камера, ако изобщо тук имаше такава. Сивокосата жена натисна невидим бутон; майорът чу слабо жужене.

— Вашият приятел пристигна, джентълмени. Приключвайте покера и се залавяйте за работа.

Вратата се отвори и очерта старческата, но все още изправена фигура на Дейвид Абът.

— Радвам се да ви видя, майоре — рече някогашният кротък Монах от Тайните служби и протегна за поздрав ръка.

— И аз се радвам, че съм тук, сър. — Уеб се здрависа. Зад Абът се показа още един внушителен възрастен човек.

— Това без съмнение е някой от приятелите на Джереми — каза весело. — Страшно съжалявам, но липсата на време не ни позволява пространно въведение, млади момко. Влизай, Маргарет. Горе има чудесен огън. — Той се обърна към Абът. — Обади ми се, като тръгнеш, Дейвид.

— Май е време — отговори Монаха. — Ще покажа на тези двамата как да се свързват с теб.

Едва тогава Уеб осъзна, че в стаята има и трети човек. Той стоеше в другия край, където беше малко по-тъмно. Майорът веднага го позна. Беше Елиът Стивънс, съветник на президента на Съединените щати, а някои твърдяха — и негово алтер его. Беше четирийсет и няколко годишен, слаб, с очила и излъчваше ненатрапчив авторитет.

— … ще се оправя. — Възрастният мъж, ненамерил време да се представи, беше казал нещо. Уеб не го чу, защото бе съсредоточил вниманието си върху съветника от Белия дом. — Ще чакам.

— До скоро виждане — продължи Абът, кимайки любезно на сивокосата жена. — Благодаря, сестро Мег. И умната!

— Още те бива, проклетнико.

Двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. За момент Уеб остана неподвижен и поклати глава, усмихвайки се. Мъжът и жената, обитатели на Едно-четири-нула, Седемдесет и едно, Изток, принадлежаха на огромния хол на долния етаж точно както холът принадлежеше на атмосферата на кафявия камък, а всичко това бе неотменна част от тихата богата улица с три платна.

— Познавате ги доста отдавна, нали?

— Откакто се помня, бих казал — отговори Абът. — Той беше състезател по ветроходство, който ни свърши добра работа по време на Адриатическата гонка за операциите на Донован в Югославия. Михайлович веднъж каза, че в открито море винаги запазвал изключително самообладание и подчинявал на волята си и най-лошото време… и не се оставяй да бъдеш подведен от грацията на сестричката Мег. Тя беше едно от Безстрашните момичета — истинска пираня със страхотни зъби.

— Голяма работа са!

— Едва ли някой някога ще разбере — каза Абът, приключвайки темата. — Искам да те запозная с Елиът Стивънс. Мисля, че няма нужда да ти казвам кой е той. Уеб, Стивънс. Стивънс, Уеб.

— Звучи като име на адвокатска фирма — каза Стивънс и тръгна с усмивка през стаята и с протегната ръка. — Радвам се да се запозная с вас, Уеб. Добре ли пътувахте?

— Трябваше да предпочета военен транспорт. Мразя тези проклети цивилни авиолинии. По едно време си помислих, че митничарят на летище Кенеди ще ми разнищи куфарчето на парчета.

— Видът ви в тази униформа е доста внушителен — засмя се Монаха. — Явно са ви взели за контрабандист.

— Все още не мога да разбера защо трябваше да съм униформен — каза майорът, докато отнасяше куфарчето към дълга разтегателна маса. Там откачи найлоновата нишка от колана си.

— Не трябва аз да ти казвам — отговори Абът, — че един от способите да постигнеш най-голяма сигурност е в това всичко да се извършва съвсем явно. Един офицер от разузнаването, обикалящ из Цюрих инкогнито, би предизвикал опасения точно сега.

— Още повече не разбирам — каза съветникът от Белия дом и се приближи до Уеб при масата, наблюдавайки операциите на майора с найлоновата нишка и закопчалката. — Едно явно присъствие не би ли предизвикало още по-голямо раздвижване? Мислех, че пътуването инкогнито е начин за намаляване на риска от разкриване.

— Пътуването на Уеб до Цюрих е обикновена дипломатическа проверка, определена от плановете на Военното разузнаване. Никой не храни илюзии относно подобни пътувания; те са това, което са, и нищо повече. Вербуване на нови източници, разплащане с информаторите и други. Съветите го правят непрекъснато, без дори да се стараят да се прикриват. Честно казано, ние също.

— Но това не е целта на пътуването, нали? — рече Стивънс. Започваше да разбира. — Значи явно прикрива онова, което не бива да се разбере.

— Точно така.

— Мога ли да ви помогна? — Президентският съветник изглеждаше много заинтригуван от куфарчето.

— Благодаря — каза Уеб. — Само издърпайте нишката.

Стивънс го послуша.

— Винаги съм мислел, че се прави с белезници за китката.

— Връзват ти се ръцете — обясни майорът, усмихвайки се на реакцията на мъжа от Белия дом. — През найлона минава стоманена нишка. — Той отвърза куфарчето и го отвори, оглеждайки елегантно мебелираната библиотека-кабинет. В края на помещението имаше френски прозорец, водещ явно към градината вън. През дебелото стъкло едва се виждаха очертанията на висока каменна стена.

— Значи това е „Тредстоун Седемдесет и едно“. Не си я представях така.

— Би ли спуснал пак завесите, Елиът? — обади се Абът. Съветникът отиде до френския прозорец и изпълни молбата. Абът пристъпи към шкаф с книги, отвори чекмеджето в долната част и бръкна вътре. Чу се тихо бръмчене. Целият шкаф излезе от стената и се завъртя бавно наляво. На гърба му имаше електронна радиоконзола, и то една от най-съвършените, които Гордън Уеб бе виждал. — Това ли имахте предвид? — попита Монаха.

— Господи… — Майорът подсвирна, докато изучаваше копчетата за настройка и калибриране, свръзките и сканиращите уреди, монтирани в панела. Централите в Пентагона имаха далеч по-съвършено оборудване, но това тук бе миниатюрно копие на най-добрите разузнавателни станции.

— И аз бих подсвирнал — каза Стивънс откъм плътната завеса, — но мистър Абът вече ми устрои специално представление. Това е само началото. Още пет бутона и мястото ще заприлича на стратегическа военновъздушна база в Омаха.

— Същите бутони превръщат помещението отново в изискана библиотека от Ийст Енд. — Възрастният мъж бръкна в чекмеджето; за няколко секунди грамадната конзола бе заменена от лавици с книги. След това отиде до разместения шкаф, отвори долното чекмедже и още веднъж пъхна ръка в него. Пак се чу бръмчене. Шкафът се отмести и не след дълго на мястото му се появиха три високи хранилища. Монаха извади ключ и класьор. — Не правя показни демонстрации, Гордън. Щом свършим работа, бих искал да се запознаеш по-подробно с това тук. Ще ти покажа с кой бутон се връщат на мястото си. Ако имаш някакви трудности, нашият домакин ще се погрижи за останалото.

— Какво да търся?

— Ще ти кажа. Сега най-напред искам да чуя какво става в Цюрих. Какво разбра?

— Извинете, мистър Абът — прекъсна го Стивънс. — Всичко е ново за мен и схващам по-бавно. Но мисълта ми беше за това, което казахте преди минута относно пътуването на майор Уеб.

— Какво е то?

— Че пътуването се извършва според плановете на Военното разузнаване.

— Да.

— Защо? Фалшивата роля на майора е трябвало да заблуди Цюрих, а не Вашингтон. Или не е така?

Монаха се усмихна.

— Разбирам защо президентът ви държи близо до себе си. Ние изобщо не се съмняваме, че Карлос е подкупил един, двама или десет човека от висшите кръгове във Вашингтон. Той си намира недоволни хора и им предлага това, което им липсва. Без такива хора не би могъл да съществува никакъв Карлос. Не забравяйте, че той не е просто продавач на смърт, но и на държавни тайни. И то предимно на Съветите, ако не за друго, за да им покаже каква глупост са направили, като са го експулсирали.

— Президентът ще се радва да го научи — каза съветникът. — Това ще обясни много работи.

— Затова сте тук, нали — запита Абът.

— Прав сте.

— Така че нека започнем с Цюрих — поде Уеб, като донесе и постави куфарчето си върху едно кресло пред хранилищата. После седна, извади на коленете си няколко папки и измъкна от тях няколко листа. — Бъдете сигурни, че Карлос е във Вашингтон, но не мога да го потвърдя.

— Къде? „Тредстоун“ ли?

— Нямам неопровержими доказателства, но мисля, че не е изключено. Той е открил фиша. И го е променил.

— Боже господи, как?

— Как, мога само да гадая, но знам кой го е направил.

— Кой?

— Казва се Кьониг. Само допреди три дни е отговарял за основния надзор в Гемайншафтбанк.

— Допреди три дни. А сега?

— Мъртъв е. Необяснима катастрофа по пътя, който изминавал всеки божи ден. Ето полицейския рапорт. Превел съм го. — Абът взе листа и седна на близкия стол. Елиът Стивънс остана прав. Уеб продължи.

— Тук има нещо много интересно. Не ни казва нищо ново, но искам да проследите мисълта ми.

— И какво е то? — попита Монаха и продължи да чете. — Това е описание на катастрофата. Завой, скорост на колата, внезапно извъртане на волана, за да се избегне сблъскване.

— Накрая. Споменават се двете убийства в Гемайншафт, провалът, дето ни извадиха от релси преди две седмици.

— Така ли? — Абът обърна страницата.

— Погледни ги. Последните две изречения. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем — отговори Абът, прозявайки се. — Тук просто се твърди, че Кьониг бил служител на Гемайншафт, където неотдавна е било извършено убийство… и че той е бил свидетел на престрелката. Това е всичко.

— Не мисля, че „е всичко“ — каза Уеб. — А че работата отива по-далеч. Някой е почнал да разпитва, но всичко е спряло. Бих желал да знам кой налага подобна процедура в цюрихската полиция. Сигурно е човек на Карлос. Знаем, че там има поне един.

Монаха се облегна на стола и потисна прозявката си.

— Ако си прав, защо изобщо са го споменали?

— Много ясно. Убийството е било извършено. Кьониг е бил свидетел, ако нищо не беше споменато, инспекторът, изготвил доклада, би могъл с пълно право да попита защо.

— Но ако хипотезата за връзката между двата случая е негова, това, че тя не се споменава, би го обезпокоило също толкова силно, нали?

— Не е задължително. Говорим за швейцарска банка. Някои области са неприкосновени, освен ако съществуват безспорни доказателства.

— Невинаги. Разбрах, че си имал голям успех с вестниците.

— Неофициално. Разчитах на нездравия интерес на журналистите към сензации, както и на неохотната подкрепа на Валтер Апфел макар че това почти го довърши.

— Искам да ви прекъсна — обади се Елиът Стивънс. — Мисля, че тъкмо тук следва да се намеси Овалния кабинет. Ако се не лъжа, под „вестниците“ разбирате историята с жената от Канада.

— Не съвсем. Тази история бе вече излязла някъде. Не бихме могли да я спрем. Карлос е внедрил свой човек в цюрихската полиция; и докладът е неин. Ние само я раздухахме и свързахме жената със също толкова фалшивата история за откраднатите милиони от Гемайншафт. — Уеб млъкна и погледна към Абът. — Ето за това трябва да поговорим. Защото може и да не е изобщо фалшива.

— Не вярвам — каза Монаха.

— И аз не искам да повярвам — отговори майорът. — Изобщо.

— Имате ли нещо против да се върнем малко назад? — попита съветникът от Белия дом. — Трябва да си го изясня напълно.

— Нека да обясня — прекъсна го Абът, като видя обърканото лице на Уеб. — Елиът е тук по нареждане на президента. Заради убийството на летището в Отава.

— Това е някаква проклета бъркотия — изрече безцеремонно Стивънс. — Министър-председателят едва не настоя пред президента да се махнем от базите от Нова Шотландия. Типичен разярен канадец.

— И как стана това? — попита Уеб.

— Много неприятно. Всичко, което знаят е, че известен икономист от тяхното Министерство на финансите е провел дискретно разследване за нерегистрирана американска компания и е бил убит заради това. Нещата са се влошили, когато на Канадското разузнаване са му казали да не си пъха носа в тази работа; била изключително секретна американска операция.

— Кой е направил това, по дяволите?

— Като че дочух да споменават тук-там името Железен задник — каза Монаха.

— Генерал Крофорд? Глупаво, тъпо копеле… Тъпо железогъзо копеле!

— Представяте ли си? — присъедини се Стивънс. — Убиват техен човек и ние имаме наглостта да им казваме да не си пъхат носа.

— Бил е прав, естествено — поправи го Абът. — Трябвало е да се уреди бързо и еднозначно. За да няма изтичане на информация, и то по такъв шокиращ начин, че да спрат веднага. Това ми даде възможност да се свържа с Маккензи Хокинс — Мак и аз работихме заедно в Бирма; той е пенсионер, но мнението му се цени. Сега двете страни работят заедно и ми се струва, че това е по-важно, нали?

— Съществуват и други мнения, мистър Абът — възпротиви се Стивънс.

— Те са в други среди, Елиът. Ние, работещото простолюдие, не сме на такова мнение; нямаме излишно време за дипломатически глезотии. Съгласен съм, че са необходими, но лично нас не ни засягат.

— Но те засягат президента, сър. И са част от всекидневната му работа. Точно затова съм длъжен да се върна със съвсем ясна картина. — Стивънс замълча, после се обърна към Уеб. — Сега, ако обичате, разкажете ми всичко отново. Какво точно направихте и защо. Какво е нашето участие в историята с жената от Канада?

— Всъщност почти никакво. Беше ход на Карлос. Някой доста високопоставен в цюрихската полиция е негова марионетка. Цюрихската полиция е тази, която изфабрикува така наречените доказателства и й прикачи трите убийства. Това е абсурдно. Тя не е убиец.

— Добре, добре — каза съветникът. — Карлос е. Защо го е направил?

— За да изкара на бял свят Борн. Сен-Жак и Борн са заедно.

— Борн е терористът, който нарича себе си Каин, нали така?

— Да — потвърди Уеб. — Карлос се е заклел да го убие. Каин върви след него из цяла Европа и Средния изток, но никъде няма негова снимка и никой не знае как изглежда. Ето защо, като разпространява снимката на жената — а трябва да ви кажа, че я има и в най-долния вестник — някой може да я забележи. Намерят ли нея, има шансове да намерят и Каин-Борн. Карлос ще убие и двамата.

— Добре. Отново Карлос. А сега, вие какво направихте?

— Това, което ви казах. Свързах се с Гемайншафт и ги убедих да потвърдят факта, че жената би могла — само би могла — да бъде свързана с внушителната кражба. Не беше лесно, но тъкмо техен човек — Кьониг — е бил подкупен, а не наш. Това са си техни вътрешни проблеми и те не искат да ги разгласяват. След това се свързах с вестниците и ги насочих към Валтер Апфел. Загадъчна жена, убийство, откраднати милиони; редакторите захапаха веднага.

— Защо, за бога? — изкрещя Стивънс. — Използвали сте гражданин на чужда държава за стратегиите на американското разузнаване! И то правителствен служител на близка съюзническа държава. Вие да не сте се побъркали? Само сте утежнили ситуацията. Пожертвали сте жената!

— Грешите — каза Уеб. — Опитваме се да й спасим живота. Насочихме оръжието на Карлос срещу самия него.

— Как?

Монаха вдигна ръка.

— Преди да ви отговорим, трябва да се върнем на друг въпрос. Защото отговорът може да ви даде представа до каква степен трябва да бъде ограничена тази информация. Преди малко попитах майора как човекът на Карлос е успял да открие Борн — как е открил фиша, идентифициращ Борн като Каин. Мисля, че знам, но искам той да ви каже.

Уеб се наведе напред.

— Архивите на „Медуза“ — изрече той тихо и без желание.

— „Медуза“… — Изражението на лицето на Стивънс разкри факта, че „Медуза“ е била предмет на една тайна конференция в Белия дом. — Те са изгорени.

— С малка поправка — намеси се Абът. — В сейфовете на Пентагона, ЦРУ и Съвета за национална сигурност има оригинал и две копия. Достъп до тях имат само ограничено число хора, и то от най-висшите кръгове на тези организации. Борн е излязъл от „Медуза“; всяко паралелно проучване на архивите и данните на банката ще посочат неговото име. Някой ги е дал на Карлос.

Стивънс се втренчи в Монаха.

— Да не искате да кажете, че Карлос е… успял да внедри сред… такива хора? Те не са кой да е.

— Това е единственото обяснение — отговори Уеб.

— Но защо изобщо Борн е използвал истинското си име?

— Така трябваше — отговори Абът. — Беше жизненоважна част от неговия портрет. Той трябваше да бъде автентичен; всичко трябваше да бъде автентично. Всичко.

— Автентично?

— Може би сега ще разберете — продължи майорът. — Като свързахме тази Сен-Жак с милионите, за които се предполага, че са откраднати от Гемайншафтбанк, ние съобщихме на Борн да се появи на повърхността. Той знае, че това не е вярно.

— Борн да се покаже на повърхността?

— Човекът, наречен Джейсън Борн — каза Абът, стана на крака и се отправи към спуснатите завеси, — е американски офицер от разузнаването. Не съществува никакъв Каин, или поне не такъв, какъвто си мисли Карлос. Той е примамка, капан за Карлос; ето кой е той. Или кой беше.

Тишината не продължи дълго, наруши я човекът от Белия дом:

— Струва ми се, че ще е по-добре да ми обясните. Президентът би желал да знае.

— Сигурно — потъна в размисъл Абът, докато вдигаше завесите и гледаше навън с отсъстващ поглед. — Но това наистина е неразрешима дилема. Президентите се сменят, различни хора с различни характери и апетити се настаняват в Овалния кабинет. Но дългосрочните разузнавателни стратегии не се променят или поне не някоя като тази. Дори непредпазливо изтървана забележка над чаша уиски в някой следпрезидентски разговор или егоистична фраза в мемоарите може да изпрати по дяволите цялата тази стратегия. Не минава и ден, без да се безпокоим за надживелите Белия дом.

— Ако обичате — прекъсна го Стивънс. — Ще ви помоля да си припомните, че съм тук по нареждане на този президент. Дали това ви харесва, или не, няма значение. Той има законно право да знае; и от негово име аз настоявам на това право.

— Добре тогава. — Абът все още гледаше навън. — Преди три години взехме назаем една идея от англичаните. Създадохме несъществуващ човек. Ако си спомняте, до нахлуването в Нормандия англичаните изхвърлиха на португалския бряг труп, като знаеха, че всички възможни документи, скрити в дрехите му, бързо ще стигнат до германското посолство в Лисабон. На трупът бе измислен живот: име, чин на военноморски офицер; образование, школи, командировъчни заповеди, шофьорска книжка, членски карти за известни лондонски клубове и половин дузина писма. В цялата тази информация имаше намеци, бегли алюзии и няколко съвсем директни географски и хронографски факта. Всичките сочеха бъдещото нападение на шестстотин мили от плажовете на Нормандия, при това след шест седмици от датата през юни. След паническите проверки от страна на германските агенти в цяла Англия, чиито ходове се наблюдаваха от МИ-5 — Висшето командване в Берлин взе историята за чиста монета и прехвърли голяма част от отбранителните си сили. Бяха дадени много жертви, но хиляди и хиляди други бяха спасени от въпросния несъществуващ човек. — Абът пусна завесата и се запъти уморено към стола си.

— Чувал съм тази история — каза съветникът от Белия дом. — Е, и?

— Нашата бе вариация на онази версия. — Монаха се отпусна бавно на стола си. — Сътворихме жив човек, бързо създадена легенда. Той беше сякаш навсякъде едновременно. Кръстосваше цяла Югоизточна Азия, непрекъснато предизвиквайки Карлос с всеки свой ход, особено по отношение на простите цифри. Където и да станеше убийство или някаква необяснима смърт, или изобщо видна фигура се замесваше във фатален инцидент, там беше Каин. Където и да имаше насилие и смърт, приписвахме ги на Каин. Името му беше дадено на надеждни източници — платени информатори, известни с точността на сведенията. Непрекъснато изпращахме на посолствата, подслушвателните станции и на цели разузнавателни мрежи доклади, подчертаващи колко бързо расте активността на Каин. „Убийствата“ му се увеличаваха с всеки месец, а понякога и като че с всяка седмица. Каин беше навсякъде… и наистина беше. Във всякакъв смисъл.

— Борн е бил, това ли имате предвид?

— Да. Той прекара месеци наред в изучаване на всичко известно за Карлос, проучи всяко досие, с което разполагахме, всяко известно или предполагаемо убийство, в което Карлос беше замесен. Запозна се най-подробно с тактиките му, с методите му на действие, с всичко. Голямата част от тези материали никога не бяха излизали на бял свят, което вероятно ще продължи и в бъдеще. Те са направо взривоопасни — правителствата и международните групировки ще се хванат взаимно за гушите. Не остана буквално нищо, което Борн да не знаеше. Тоест той знаеше възможно всичко за Карлос. След това трябваше да се покаже на бял свят, винаги различен на външен вид, говорещ най-различни езици, говорещ с ограничени кръгове от закоравели криминални типове неща, които само професионален убиец би изрекъл. След което трябваше да изчезва, оставяйки след себе си озадачени и нерядко изплашени хора. Бяха виждали Каин с очите си; той съществуваше и беше безмилостен. Ето това е цялостният образ, създаван от Борн.

— И той е живял в нелегалност цели три години? — попита Стивънс.

— Да. След което отиде в Европа. Най-съвършеният бял наемен убиец в Азия, възпитаник на зловещата „Медуза“, предизвика Карлос в собствения му заден двор. Междувременно спаси живота на четирима души, набелязани от Карлос, пое отговорност за няколко негови убийства, подиграваше му се при всяка възможност… и винаги го предизвикваше да излезе на открито. Прекара три години с една от възможно най-опасните лъжи на света. Много малко хора имат представа за този вид съществуване. Много други не биха издържали. Пък и подобна възможност не бива да се изключва.

— Какъв човек е той?

— Професионалист — отговори Гордън Уеб, — с необходимия опит и възможности. Човек, който разбираше, че Карлос трябва да бъде открит и обезвреден.

— Но все пак три години…

— Ако това ви изглежда невероятно — каза Абът, — трябва да знаете, че той се подложи на пластична операция. С това сякаш скъса окончателно с миналото си, с човека, който беше, за да се превърне в онзи, какъвто не е. Не мисля, че нацията би могла някога да се отблагодари на Борн за това, което направи. Може би единственият начин е да му даде шанс да успее и, в името на бога, аз възнамерявам да направя точно това. — Монаха млъкна за две секунди, след което добави: — Ако това е Борн.

Елиът Стивънс изглеждаше като ударен с невидим чук.

— Какво казахте? — попита.

— Боя се, че ви го оставих за десерт. Исках да схванете цялостната картина, преди да ви опиша бялото петно. Може и да не е бяло петно, просто не знаем. Случиха се много неща, които ни изглеждат странни, но пак ви казвам, не знаем. Причината, поради която не трябва да се допусне абсолютно никаква намеса от други среди и никакви дипломатически захарини, които могат да разкрият стратегията. В противен случай рискуваме да обречем този човек на смърт. Него, който е дал повече от всеки един от нас. Ако успее, ще може да се върне в собствения си живот, но само че анонимно, само ако самоличността му никога не бъде разкрита.

— Боя се, че ще трябва да ми го обясните — каза изненаданият президентски съветник.

— Лоялност, Елиът. То не влиза в рамките на обобщения образ на тъй наречените „свестни момчета“. Карлос си е създал армия от предани нему мъже и жени. Може да не го познават, но благоговеят пред името му. Ако Борн излезе наяве, тази армия ще плъзне на вси страни и ще го убие. Ако обаче успее да залови Карлос — или да го вкара в капан, за да го заловим — и след това изчезне, ще може свободно да се върне вкъщи.

— Но нали казахте, че може и да не е Борн!

— Казах, че не знам. Този в банката е бил Борн, подписът е автентичен. Но дали сега е Борн? Следващите няколко дни ще покажат.

— Ако излезе на повърхността — добави Уеб.

— Въпросът е деликатен — продължи възрастният мъж, — съществуват толкова възможности. Ако не е Борн — или ако ни е предал — това би обяснило обаждането в Отава и убийството на летището. Доколкото знаем, опитът на жената наистина е използван за изтеглянето на парите в Париж. Карлос просто е трябвало да направи известно проучване в канадското Министерство на финансите. Останалото е детска играчка за него. Убива приятеля на жената, хвърля я в паника, изключва я от играта и я използва, за да хване Борн.

— Имахте ли възможност да й изпратите съобщение? — попита майорът.

— Опитах се, но не стана. Разбрах, че Мак Хокинс се е обадил на друг човек, работил заедно с въпросната жена Сен-Жак, казва се Алън някой си. Той я инструктирал незабавно да се върне в Канада. Тя му затворила телефона.

— По дяволите! — избухна Уеб.

— Точно така. Ако бяхме успели да я върнем, щяхме да научим доста работи. Тя е ключът. Защо е с него? Защо той е с нея? Няма никакво обяснение.

— За мен още по-малко! — обади се Стивънс. Озадачението му премина в гняв: — Ако искате съдействието на президента — което не обещавам — ще трябва да се изразявате по-ясно.

Абът се обърна към него:

— Преди шест месеца Борн изчезна. Нещо се е случило; не сме сигурни какво точно, но успяхме да сглобим предположение. Казал в Цюрих, че е на път за Марсилия. По-късно — прекалено късно — вече разбрахме. Научил е, че Карлос е приел сделка да очисти Хауърд Лелънд, и се е опитал да го спре… След това нищо. Изчезна. Дали е бил убит? Дали не е издържал на напрежението? Дали се е предал?

— Не мога да го приема — прекъсна го Уеб. — Няма да го приема.

— Знам — каза Монаха. — Точно затова искам да прегледаш този списък. Знаеш кодовете му; тук ги има навсякъде. Виж дали ще забележиш някакви отклонения в Цюрих.

— Ако обичате! — намеси се Стивънс. — Какво си въобразявате? Трябва да имате предвид нещо конкретно, нещо, на което да се основава заключението ви! То ми е необходимо, мистър Абът. Необходимо е на президента.

— И на мен ми се иска същото — отговори Монаха. — Какво сме открили? Всичко и нищо… Две години и десет месеца това е най-прецизно сътворената легенда в архивите ни. Всеки фалшив факт — документиран, всеки ход — определен и узаконен, всеки информатор — мъж или жена — всички контакти и източници имат имена, лица и истории. И с всеки месец, с всяка седмица все по-близо до Карлос… После нищо. Мълчание. Шестмесечен вакуум.

— Не и сега — отбеляза съветникът. — Мълчанието е било нарушено. От кого?

— Нали това е главният въпрос — отвърна възрастният мъж с уморен глас. — Месеци мълчание, последвани от неоправдана и необяснима активност. Работено е със сметката, фишът е променен, прехвърлени са милиони — по всичко личи, че са откраднати. И отгоре на всичко убити хора и поставени клопки за други. Но за кого, от кого? — Монаха поклати уморено глава. — Кой е този човек там?