Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (29)

28.

Борн я видя на ъгъла. Тя вървеше под светлината на уличните лампи по посока на хотела, в който живееше. Моник Бриел, момичето номер едно на Жаклин Лавие, бе по-груба и мускулеста версия на Жанин Долбер; той си спомни, че я е виждал в магазина. В държанието й имаше увереност; походката й бе на самоуверена жена, съзнаваща добре професионализма си. Съвсем невъзмутима. Джейсън разбираше защо тъкмо тя е номер едно на Лавие. Сблъсъкът между него и нея щеше да бъде кратък, съобщението шокиращо, а заплахата специфична. Беше време за втората шокова вълна. Той остана на мястото си и изчака Моник да мине по тротоара. Токчетата й чаткаха по паважа с маршов ритъм. Улицата не беше многолюдна, но не беше и съвсем пуста; в тази й част имаше може би пет-шест души. Първо трябваше да я изолира, а след това да я отведе далеч от любопитни уши, за да пита за нещата които никой куриер не би рискувал да изрече пред друг освен пред онзи, за когото са предназначени. Тръгна след нея едва когато тя беше на десетина метра от входа на хотела си; забави крачка и се изравни с нея.

— Свържете ме веднага с Лавие — изрече на френски, гледайки право пред себе си.

— Моля? Какво казахте? Кой сте вие, мосю?

— Продължавайте без да спирате и подминете входа.

— Ви знаете къде живея!

— Малко са нещата, които не знаем.

— Ами ако направо вляза? Има портиер…

— Не забравяйте Лавие — прекъсна я Борн. — Ще си загубите работата и няма да си намерите друга на Сент Оноре. А и боя се, това ще е последната ви грижа.

— Кой сте вие?

— Не съм ваш неприятел. — Джейсън я погледна. — И се постарайте да не ме правите такъв.

— А, това сте вие. Американеца! Жанин… Клод Ореал!

— Карлос — довърши Борн.

— Карлос! Какви са тези глупости? Целия следобед вчера само Карлос! И някакви номера. Всеки си има номер, за който дори не е чувал! Всички говорят за клопки и хора с автомати! Това е лудост!

— Случва се. Продължавайте да вървите. Моля ви! Казвам ви го за ваше добро.

Тя продължи с по-малко уверена походка, стойката й омекна като на марионетка с разхлабени конци.

— Жаклин ни каза, че всичко това са глупости и вие искате да съсипете „Ле Класик“. И че някоя от другите къщи ви е платила, за да го направите!

— А вие какво очаквахте да каже?

— Вие сте платен провокатор! Тя ни каза истината!

— А не ви ли каза също така да не говорите много? И да не казвате никому нито дума за случилото се?

— Естествено!

— И най-вече — продължи Джейсън, все едно че не я беше чул, — да не се обаждате в полицията, което би било най-логичното при подобни обстоятелства. Ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че е единствената логична постъпка.

— Да, естествено…

— Никак не е естествено — възпротиви се Борн. — Вижте какво, аз съм само един куриер и може би не съм по-висшестоящ от вас. Не съм тук, за да ви убеждавам, а за да ви предам съобщение. Долбер просто я изпитвахме. Подадохме й фалшива информация.

— Жанин?… — озадачението на Моник Бриел се примеси с нарастващо объркване. — Това, което тя каза, не беше за вярване! Истеричните писъци на Клод и те — и това, което той каза. Но тя говореше неща точно обратни на неговите.

— Знаем. Беше направено нарочно. Тя е във връзка с модна къща „Азюр“.

— С къща „Азюр“ ли?

— Попитайте я утре. Поставете остро въпроса.

— За кое?

— Просто го направете. Може да се окаже, че съществува връзка.

— С кое?

— С клопката. „Азюр“ може да работят с Интерпол.

— Какъв Интерпол? Какви са тези клопки? Същите глупости! Никой не разбира какво му говорите!

— Лавие знае. Свържете се с нея веднага. — Стигнаха края на пресечката. Джейсън докосна ръката й. — Ще ви оставя там на ъгъла. Идете в хотела и се обадете на Жаклин. Кажете й, че е по-сериозно, отколкото предполагахме. Всичко се разпада. И най-лошото — има предател. Не е Жанин, не е и никой от другите продавачи, а някой с доста по-високо положение. Някой, който знае всичко.

— Предател? Какво значи това?

— В „Ле Класик“ има човек на врага. Кажете й да внимава. С всеки. Ако не внимава, това може да е край за всички нас. — Борн пусна ръката й, слезе от тротоара и прекоси улицата. Забеляза от другата страна един тъмен вход и влезе вътре.

Доближи лицето си до ръба на стената и надзърна обратно към ъгъла. Моник Бриел бе прекосила половината пресечка и тичаше към входа на малкия хотел. Беше се появила първата паника от втората шокова вълна. Време беше да се обади на Мари.

 

— Безпокоя се, Джейсън. Това го разкъсва отвътре. Той едва не се разплака, докато говореше с мен. Как ли се чувства, като я погледне. Какво ли си мисли?

— Ще го понесе — каза Борн, наблюдавайки уличното движение по Шанз-Елизе от вътрешността на стъклена телефонна кабина. Щеше му се да е по-сигурен по отношение на Андре Вилие. — Ако не успее, значи съм го пратил на смърт. Въобще не искам да го мисля, но така излиза. Трябваше да не си отварям проклетата уста и сам да се занимая с нея.

— Не си можел да го направиш. Нали си видял Д’Анжу на стъпалата; не си можел да влезеш вътре.

— Можех да измисля нещо. Нали се разбрахме, че съм неизчерпаем — даже повече, отколкото ми се иска.

— Но нали в момента не стоиш със скръстени ръце! Създаваш паника и принуждаваш хората, които предават заповедите на Карлос, да се покажат. Все някой трябва да спре паниката и ти дори каза, че Жаклин Лавие може да се окаже не достатъчно високопоставена да го направи. Джейсън, ще видиш някой, когото познаваш. Ще го намериш! Сигурна съм!

— Надявам се; господи, наистина се надявам! Много добре знам какво правя, но от време на време… — Борн млъкна. Не му се искаше, но трябваше да й го каже. — Обърквам се. Понякога все едно се разделям на две и едната ми част казва: „Спасявай се“, а другата… господ да ми е на помощ… тя казва: „Намери Карлос“.

— Правиш го от самото начало, нали? — попита меко Мари

— Карлос не ме интересува! — изкрещя Джейсън, избърса потта от челото си и в същото време усети студ. — Това ме побърква — добави, без да е сигурен изрекъл ли го е на глас или го е казал на себе си.

— Скъпи, върни се.

— Какво? — Борн погледна телефона, пак без да е сигурен чул ли е нещо или му се е искало да го чуе. Отново ставаше така. Имаше разни неща и в същото време ги нямаше. Небето вън беше тъмно, вън от една телефонна кабина на Шанз-Елизе. Някога, отдавна, беше ярко, толкова ярко и толкова ослепяващо. И горещо, а не студено. И птичи писък, и свистящи метални отломки…

— Джейсън!

— Какво?

— Върни се. Скъпи, моля те, върни се.

— Защо?

— Уморен си. Трябва да си починеш.

— Трябва да се свържа с Пиер Тринон. Пиер Тринон. Счетоводителят.

— Свържи се утре. Може да почака до утре.

— Не. Утрешният ден е за капитаните.

Какво казва? Капитаните. Стадото. Фигури, рухващи една след друга в паника. Но това беше начинът, единственият начин. Хамелеонът бе… провокатор.

— Чуй ме — започна Мари настойчиво. — С теб става нещо както преди. Трябва да спреш, щом го почувстваш. Върни се в хотела, моля те.

Борн затвори очи. Потта му засъхваше, а звуците извън кабината изместиха писъка в ушите му. Вече виждаше звездите в студеното нощно небе, а не ослепителната слънчева светлина, нямаше вече непоносима горещина. Беше преминало, каквото и да бе то.

— Добре съм. Наистина, нищо ми няма вече. Просто няколко неприятни мига, това е.

— Джейсън? — Мари заговори бавно, принуждавайки го да я слуша. — Кое ги причини?

— Не знам.

— Преди малко си се видял с онази Бриел. Тя ли ти каза нещо, което те е накарало да помислиш за друго нещо?

— Не съм сигурен. Бях прекален зает да мисля какво да кажа на самия себе си.

— Помисли, скъпи!

Борн затвори очи и се опита да си припомни. Имаше ли нещо? Нещо изречено между другото или толкова бързо, че го беше пропуснал в момента.

— Тя ме нарече провокатор — каза Джейсън, без да разбира защо се сети точно затова. — Но аз съм точно такъв. Нали? Точно това правя.

— Да — съгласи се Мари.

— Трябва да тръгвам — продължи Борн. — Тринон живее на няколко пресечки от тук. Трябва да отида там преди десет.

— Внимавай. — Мари говореше, като че мислите й бяха заети с друго.

— Ще внимавам. Обичам те.

— Вярвам в теб — каза Мари Сен-Жак

 

Улицата беше тиха, пресечката, тази странна смесица от магазини и апартаменти, беше нещо обикновено за центъра на Париж и през деня кипеше от живот, но през нощта беше пуста.

Джейсън стигна до малката кооперация, регистрирана в парижкия телефонен указател като дом на Пиер Тринон. Изкачи стълбите и влезе в тясно, слабо осветено фоайе. Отдясно имаше редица месингови пощенски кутии и микрофони на всяка една от тях, по които посетителят трябваше да каже нещо, за да се идентифицира. Джейсън прокара показалеца си по табелките под процепите. М. Пиер Тринон. Ап. 42. Натисна миниатюрния черен бутон два пъти; десет секунди по-късно от високоговорителя се дочу пращене.

— Oui?^[1]

— Monsieur Trinon, s’il vous plaît!^[2]

— Ici.^[3]

— Telegramme, Monsieur. Je ne laisse pas ma bicyclette.^[4]

— Telegramme? Pour moi?^[5]

Пиер Тринон не беше човек, който често получава телеграми; личеше си по изненадата в гласа. Думите му след това станаха неразличими и иззад тях се дочуваше ясно само някакъв женски глас, отъждествяващ телеграмата с всички най-ужасни беди.

Борн изчака пред вратата от армирано стъкло, водеща към апартаментите. След няколко секунди чу шум от бързи стъпки — явно на Тринон — приближаващи откъм стълбите. Вратата се отвори пред Джейсън. Към редицата пощенски кутии се приближи плешив тромав мъж с доста излишна плът под разпасаната бяла риза и спря пред номер 42.

— Мосю Тринон?

Тромавият мъж се обърна с безпомощно изражение на кръглото лице.

— Телеграма! Има телеграма за мен — извика. — Донесохте ли ми телеграмата?

— Извинявам се за лъжата, Тринон, но мисля, че така е по-добре за вас. Мисля, че не бихте искали да ви разпитвам пред жена ви и семейството ви.

— Да ме разпитвате? — възкликна счетоводителят и дебелите му увиснали устни се изкривиха, а очите му се разшириха от страх. — Мен? За какво? Какво означава това? Защо идвате в къщата ми? Аз съм почтен гражданин!

— Вие работите на Сент Оноре, нали? За една фирма, наречена „Ле Класик“?

— Да. Вие кой сте?

— Ако предпочитате, можем да слезем в кабинета ми.

— Кой сте вие?

— Аз съм от бюрото за данъци и документация, Отдел за злоупотреби и умишлена измама. Елате, служебната ми кола е отвън.

— Отвън? Да дойда?… Не съм си взел сако, палто! Жена ми. Тя ме чака горе да й занеса телеграма. Телеграма!

— Може да й изпратите една, ако искате. Хайде елате. Занимавам се с вашия случай цял ден и искам да приключа.

— Моля ви, мосю — възпротиви се Тринон. — Никъде не настоявам да ходя! Казахте, че имате въпроси. Питайте ме и ме пуснете да се върна горе. Нямам желание да отивам в офиса ви.

— Това може да продължи няколко минути.

— Ще звънна на жена ми и ще й кажа, че е станала грешка. И телеграмата е за стария Граве; той живее на първия етаж и почти не може да чете. Тя ще разбере.

Мадам Тринон не разбра, но острият протест бе успокоен от още по-острите думи на Тринон.

— Ето, видяхте ли — каза счетоводителят, връщайки се откъм пощенската кутия със залепнали по плешивината потни кичури. — Няма причина да се ходи някъде. Какво са няколко минути, сравнени с човешкия живот? Програмата по телевизията ще я повторят след един-два месеца… Сега, за бога, какво означава това, мосю? Счетоводните ми книги са изрядни, съвършено изрядни! Естествено, не отговарям за работата на младшия счетоводител. Това е отделна фирма, той е отделна фирма. Честно казано, никога не съм го харесвал; прекалено много се кълне, разбирате ли какво искам да кажа? Но кой съм аз, че да имам право на мнение? — Тринон разпери ръце с обърнати длани и на лицето му се появи слаба сконфузена усмивка.

— Първо — каза Борн, пренебрегвайки протестите му, — не излизайте извън Париж. Ако все пак ви се наложи по лични или професионални причини, уведомете ни. Но честно казано, няма да ви разрешим.

— Вие трябва да се шегувате, мосю.

— Съвсем не.

— Нямам причина да напускам Париж — нито пък имам пари да го направя — но това, което ми казвате, е невероятно. Какво съм направил?

— Бюрото ще конфискува книгите ви утре сутринта. Бъдете подготвен.

— Ще конфискувате… По каква причина? За какво да се подготвя?

— Плащания на така наречени доставчици, чиито асортиментни списъци са създадени с цел измама. Покупката изобщо не пристига на местопредназначението си — а и никога е нямало да пристигне — но плащанията са прехвърлени в банка в Цюрих.

— Цюрих ли? Не знам за какво говорите! Не съм изготвял никакви чекове за Цюрих.

— Ние знаем, че това не е ставало директно. Но за вас е било съвсем лесно да ги изготвите на името на несъществуващи фирми — да им се изплатят парите и да се приведат в Цюрих.

— Всяка оферта се подписва от мадам Лавие! Аз лично не плащам нищо!

Джейсън се прозя.

— А сега вие се шегувате — каза.

— Честна дума. Такава е фирмената политика. Попитайте когото искате! „Ле Класик“ не изпраща нито су, преди да бъде одобрено от мадам.

— Значи твърдите, че получавате нарежданията си директни от нея.

— Ами, естествено.

— А тя от кого ги получава?

Тринон се ухили.

— Казват, че лично от господа-бога или пак от него, но по заобиколен начин. Шегувам се, мосю.

— Вярвам, че можете да бъдете и по-сериозен. Кои са фактическите собственици на „Ле Класик“?

— Това е акционерно дружество, мосю. Мадам Лавие има доста богати приятели; те инвестират парите си в нейните способности. И в таланта на Бержерон, разбира се.

— Тези инвеститори често ли се виждат? Те ли определят политиката във фирмата? А може би го правят чрез адвокатски фирми?

— Не бих могъл да знам, мосю. Всеки си има приятели, нали разбирате.

— Не е изключено да сме обърнали внимание не на когото е трябвало — прекъсна го Борн. — Напълно е възможно вас двамата с мадам Лавие — като директно замесени в текущите финанси — да са ви използвали.

— За какво?

— За да осигурите път на парите до Цюрих. На сметката на един от най-жестоките убийци в Европа.

Тринон потрепера конвулсивно. Огромният му корем се разтресе, като се подпря на стената.

— За бога, какво говорите?

— Подгответе се. И най-вече вие. Вие сте изготвяли чековете, а не някой друг.

— Само след като са били одобрени!

— Проверявали ли сте някога покупките по асортиментен списък?

— Това не е моя работа.

— Излиза, че всъщност сте виждали платежни нареждания за материали, които изобщо не сте виждали?

— Аз по принцип нищо не виждам! Само оферти, подписани от мадам Лавие. Само това плащам.

— Няма да е лошо да ги намерите всичките. Вие и мадам Лавие ще трябва да издирите всяко одобрение за плащане в архивите си. Защото двамата — и най-вече вие — ще отнесете последствията.

— Последствия ли? Какви последствия?

— За липса на специално пълномощно или може също така да се нарече съучастничество в многократен геноцид.

— Многократен…

— Тероризъм. Сметката в Цюрих принадлежи на терориста Карлос. Вие, Пиер Тринон, и настоящият ви работодател мадам Жаклин Лавие спомагате директно във финансирането на най-търсения убиец в Европа. Илич Рамирес Санчес. Иначе казано Карлос.

— Оооооох! — Тринон се свлече на пода на фоайето, в очите му се четеше абсолютно объркване, а пухкавите му черти бяха загубили формите си. — Цял следобед — пришепна. — Всички тичат насам-натам, събират се по ъглите, гледат ме с особен поглед, докато минават покрай мен, и извръщат главите си. О, господи.

— Ако бях на ваше място, нямаше да губя и секунда повече. Утрото ще настъпи скоро, а с него и вероятно най-трудния ден в живота ви. — Джейсън тръгна към външната врата и спря с ръка на бравата. — Не е моя работа да ви давам съвети, но на ваше място веднага щях да се свържа с мадам Лавие. Започнете да подготвяте съвместната си защита, тя може да се окаже единствената. Не е изключена и публична екзекуция.

Хамелеонът отвори вратата и излезе, хладният вятър погали лицето му.

Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин е вместо Чарли, а Делта вместо Каин.

Грешка.

Намери един номер в Ню Йорк. Намери „Тредстоун“. Намери значението на посланието. Намери този, който го е пратил.

Намери Джейсън Борн.

 

Слънчевата светлина проникна през цветната мозайка на прозорците и освети гладко избръснат старец в старомоден костюм, който тичаше по пътеката между скамейките в църквата на Ноли-сюр-Сен. Високият свещеник, застанал встрани от отблясъците на свещите на богомолците, го изгледа, защото му се стори, че го е виждал преди. За миг беше уверен в това, но не можеше да си спомни къде го е виждал. Предишният ден тук се появи небръснат просяк горе-долу със същия ръст, със същите… Не, обувките на този старец бяха изчистени до блясък, бялата му коса бе грижливо сресана, а дрехите, макар и от друго десетилетие, бяха от добро качество.

— Ангелус Домини — изрече старецът, след като раздели завесите в изповедалнята.

— Стига! — прошепна силуетът зад завесата. — Какво научи в Сент Оноре?

— Нищо съществено, но трябва да се отдаде дължимото на начина му на действие.

— Има ли модел?

— Появява се произволно. Подбира хора, които не знаят абсолютно нищо и създава чрез тях хаос. Предполагам, че вече няма да развиваме активна дейност в „Ле Класик“.

— Естествено — съгласи се силуетът. — Но каква е целта му?

— След като създаде недоверие сред хората, които знаят нещо. Онази Бриел употреби следните думи. Твърди, че американецът й е казал да съобщи на Лавие, че отвътре има „предател“. Това твърдение е явно невярно. Кой от тях би посмял? Последната нощ бе истинска лудница, както знаеш. Счетоводителят Тринон полудя. Чакал до два часа пред къщата на Лавие и буквално я нападнал, когато се връщала от хотела на Бриел, развикал се и се разкрещял на улицата.

— Самата Лавие също не се е държала кой знае колко по-добре. Едва се е сдържала, когато се е обадила в Парк Монсо; било й е казано да не се обажда повече там. Никой повече не трябва да звъни там… изобщо. Изобщо.

— Разбрахме. Малкото от нас, които знаеха номера са го забравили вече.

— Постарайте се. — Силуетът внезапно се раздвижи; завесата се разлюля. — Разбира се, че за да всява недоверие! Това ще последва хаоса. Вече няма две мнения по този въпрос. Той ще залови свръзките, ще се опита да измъкне от тях информация, ще ги пречупи един по един и ще ги предава на американците. Но аз съм сигурен, че ще се свързва с тях сам; това е част от неговото его. Той е вманиачен тип.

— Може и така да е — възпротиви се старецът, — но е преди всичко професионалист. Няма съмнение, че ще се постарае имената да стигнат до шефовете му, дори в случай, че той се провали. Така че независимо дали ще го хванеш, или не, те ще знаят тези имена. И ще ги заловят.

— Но ще са мъртви — изрече убиецът. — Без Бержерон. Прекалено ценен е. Кажи му да тръгва за Атина; той знае къде.

— Трябва ли да разбирам, че аз поемам ролята на Парк Монсо?

— Това е невъзможно. Но за момента ти ще предаваш решенията ми на тези, за които се отнасят.

— И първият човек, с когото трябва да се свържа, е Бержерон. За Атина.

— Да.

— Значи Лавие и Д’Анжу, колониста, са белязани?

— Белязани са. Дребните риби рядко оцеляват, а те са такива. Ще трябва да предадеш едно съобщение и на групите, които следят Лавие и Д’Анжу. Кажи им, че аз лично ще ги наблюдавам през цялото време. Не трябва да има грешки.

Сега беше ред на стареца да замълчи и да привлече по този начин вниманието.

— Оставих ти най-приятната новина за накрая, Карлос. Намерили са реното преди час и половина в гараж на Монмартр. Докарано е там миналата нощ.

В тишината старецът успя да чуе бавното дишане на фигурата зад завесата.

— Предполагам, че си взел мерки да бъде наблюдавано — дори сега — да бъде последвано — дори сега, в момента.

Някогашният просяк се засмя тихо.

— Съгласно последните инструкции си позволих да наема приятел с хубава кола. Той от своя страна нае трима помощници и всички те сега дават шестчасови дежурства на улицата пред гаража. Не знаят, разбира се, нищо друго, освен че трябва да последват реното по всяко време на денонощието.

— Не ме разочароваш.

— Не мога да си позволя да те разочаровам… и понеже Парк Монсо е елиминиран, нямаше кой телефонен номер да им дам освен моя, той е в едно загубено кафене в Квартала, нали знаеш. Едно време бяхме приятели със собственика. Мога да му звъня през пет минути за информация, той няма нищо против. Знам откъде взе навремето пари, за да почне бизнес, и кого трябваше да убие, за да ги набави.

— Правилно си действал. Има хляб в тебе.

— Имам и един проблем, Карлос. Щом никой от нас не трябва да се обажда в Парк Монсо, как тогава да се свързвам с теб? В случай, че е необходимо. Например за реното.

— Да. Давам си сметка за този проблем. Съзнаваш ли какво опасно нещо искаш от мен?

— Бих предпочел да го нямам. Единствената ми надежда е, че когато всичко това приключи и Каин е мъртъв, ти ще си спомниш за моя принос и ще смениш номера, вместо да ме убиеш.

— Наистина си проницателен.

— Едно време от това зависеше оцеляването ми.

Убиецът прошепна шест цифри.

— Ти си единственият жив човек, който знае този номер. Който, естествено, не може да бъде проследен.

— Естествено. А и кой би предположил, че някакъв стар просяк го има?

— Всеки изминал час те приближава към по-добър жизнен стандарт. Мрежата се затяга; всеки изминал час го приближава към някой от многобройните капани. Каин ще бъде заловен и тялото на самозванеца ще бъде подхвърлено обратно на озадачените стратези, които са го създали. Те разчитаха на чудовищно его и той им го даде. Накрая се превърна в марионетка, една никому ненужна марионетка. И това го знаят всички освен той самия.

 

Борн вдигна телефона.

— Да?

— Стая четиристотин и двайсет?

— Кажете, генерале?

— Телефонните обаждания спряха. Повече не се свързват с нея или поне не по телефона.

— Какво имате предвид?

— По едно време и двамата бяхме в стаята и телефонът звъня на два пъти. Тя и двата пъти ме помоли да вдигна аз. Наистина не й беше до разговори.

— Кой звънеше?

— Аптекарят за рецепта и един журналист, който искаше интервю. Предполагам, че тя не би могла да познава и двамата.

— Нямахте ли впечатлението, че се опитва да ви заблуди, като ви кара да се обаждате?

Вилие замълча и малко след това отговори гневно:

— Ефектът се прояви забележимо. Тя спомена, че може евентуално да обядва навън. Каза, че има запазена маса в „Джордж Пети“ и бих могъл да я намеря там, ако реши да отиде.

— Ще ми се да бъда там пръв, ако тръгне.

— Ще ви предупредя.

— Казахте ми, че не са се свързвали с нея по телефона. „Поне не по телефона“, така казахте, доколкото си спомням. Имахте ли нещо определено предвид?

— Да. Преди трийсет минути вкъщи дойде една жена. Жена ми нямаше желание да се среща с нея, но въпреки всичко го направи. Успях само за миг да зърна лицето й в гостната, но ми стигаше. Жената беше паникьосана.

— Опишете ми я.

Вилие я описа.

— Жаклин Лавие — заяви Джейсън.

— И аз помислих, че може да е тя. Видът й говореше, че атаката на широк фронт е била изключително успешна; личеше й, че скоро не е спала. Преди да я отведе в библиотеката, жена ми каза, че била стара нейна приятелка, която имала семейни проблеми. Груба лъжа: на нейната възраст вече няма семейни кризи, а само примирение.

— Не мога да я разбера. Защо е дошла в къщата ви? Рискът е прекалено голям. Не виждам смисъл… Освен, ако не го е направила на своя глава, след като е разбрала, че не трябва да се обажда повече.

— Хрумна ми нещо подобно — каза генералът. — И почувствах непреодолима нужда да глътна малко въздух, поразходих се около къщата. Помощникът ми ме придружи — немощен старец, правещ ограничената си разходка под внимателния поглед на придружителя. Но моят поглед също беше внимателен. Лавие бе под наблюдение. В една кола през четири къщи стояха двама мъже. Колата беше радиофицирана. Двамата нямаха нищо общо с улицата. Личеше по физиономиите им и по начина, по който наблюдаваха къщата ми.

— Откъде знаете, че не е дошла с тях?

— Ние живеем на тиха улица. Когато пристигна Лавие, аз седях във всекидневната и пиех кафе. Чух я как се качва тичешком по стълбите. Отидох до прозореца точно навреме, за да видя едно такси, което се отдалечаваше. Тя дойде с такси и я следяха.

— Кога си тръгна?

— Още не е. И онези двамата са още вън.

— С каква кола са?

— Ситроен. Сив. Първите три букви на регистрационния номер са Н. И. Р.

— Птици в небето, преследващи свръзките. Откъде ли са долетели птичките?

— Моля? Какво казахте?

Джейсън поклати глава.

— Не знам. Няма значение… Ще се опитам да стигна до къщата ви преди Лавие да си е тръгнала. Направете каквото ви е по силите, за да ми помогнете. Задръжте жена си, кажете й, че трябва да поговорите с нея за няколко минути. Настоявайте „старата й приятелка“ да постои още малко. Кажете й нещо, каквото и да е; само не я оставяйте да излезе.

— Ще направя каквото мога.

Борн затвори и погледна Мари. Тя стоеше до прозореца в другия край на стаята.

— Задейства. Започнаха да се подозират взаимно. Лавие е отишла в Парк Монсо и е била проследена. Започват да подозират собствените си хора.

— „Птици в небето“ — каза Мари, — какво искаш да кажеш?

— Не знам; не е важно. Няма време.

— Аз смятам, че е важно, Джейсън.

— Не сега. — Борн отиде до стола, където бе хвърлил палтото и шапката си. Сложи ги бързо, отиде до бюрото, отвори чекмеджето и извади пистолета. Загледа се за миг в него, припомняйки си. Виденията отново изникнаха, както и цялото му минало, което въобще не беше цялото. Цюрих. Банхофщрасе и „Карийон дю Лак“. „Драй Алпенхойзер“ и Льовенщрасе. Мръсният приют на Щепдекщрасе и Гисан Ке. Пистолетът символизираше всичките, защото на времето едва не бе отнел живота му в Цюрих.

Но тук бе Париж. И всичко, започнато в Цюрих, се бе задвижило.

Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин.

Грешно! По дяволите, грешно!

Намери „Тредстоун“! Разгадай посланието! Намери човека.