Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (28)

27.

— Тя е толкова очарователна, аз наистина трябва да направя нещо за нея — извика възторжено на френски Мари по телефона. — А също и онзи сладур; той така ни помогна. Казвам ви, роклята е истински успех за вас! Безкрайно съм ви благодарна.

— Съдейки по описанието ви, мадам — отвърна приятният мъжки глас от централата на „Ле Класик“, — съм сигурен, че имате предвид Жанин и Клод.

— Ама разбира се, че бяха Жанин и Клод, сега си спомних. Ще изпратя и на двамата бележка с материален израз на благодарността ми. Знаете ли случайно фамилиите им? Искам да кажа, че сигурно е прекалено фамилиарно да адресирам пликовете просто до „Жанин“ и „Клод“. Прилича на писмо до прислужник, не мислите ли? Бихте ли попитали Жанин?

— Не е необходимо, мадам. Знам ги. Искам също така да ви кажа, че сте толкова проницателна, колкото и щедра. Жанин Долбер и Клод Ореал.

— Жанин Долбер и Клод Ореал — повтори Мери, поглеждайки към Джейсън. — Жанин не беше ли омъжена за онзи симпатичен пианист?

— Мисля, че мадмоазел Жанин изобщо не е омъжена.

— Ами разбира се. Очевидно я бъркам с друга.

— Извинете, мадам, не запомних името ви.

— О, не ви ли се представих. Колко съм разсеяна! — Мари отдалечи слушалката от устата си и повиши глас. — О, скъпи, ти си се върнал! Толкова скоро! Това е чудесно. Тъкмо разговарям с тези мили хора от „Ле Класик“… Да, съкровище, веднага. — Тя приближи слушалката към устните си. — Толкова съм ви благодарна. Бяхте много мил. — И затвори.

— Ако някога решиш да зарежеш икономиката — каза Джейсън, разлиствали телефонния указател на Париж, — можеш да се заловиш с търговия. Купувам веднага всяка твоя дума.

— Добре ли ги описах?

— Все едно са ми пред очите. Това за пианиста не беше лошо.

— Сетих се, че ако е омъжена, телефонът може да е на името на мъжа й…

— Не е — прекъсна я Борн. — Ето го. Долбер, Жанин, Рю Лозеран. — Джейсън преписа адреса.

— Ореал е с О, нали? Не с Au.

— Така мисля. — Мари запали цигара. — Наистина ли ще отидеш в домовете им?

Борн кимна.

— Не мога да ги пресрещна на Сент Оноре, защото Карлос ще наблюдава.

— А другите? Лавие, Бержерон, онзи там на централата.

— Утре. Днес ще се заловя с мъртвото вълнение.

— Какво означава това?

— Ще накарам всички да проговорят. Да се разтичат насам-натам и да разправят разни работи, които не трябва да се казват. До края на работното време Долбер и Ореал ще пуснат слух. С другите двама ще се свържа тази вечер; те ще се обадят на Лавие и на онзи от централата. Това ще е първата шокова вълна, последвана от втората. Телефонът на генерала ще започне да звъни още днес следобед. До сутринта паниката ще е пълна.

— Два въпроса — каза Мари, надигна се от леглото и тръгна към него. — Как възнамеряваш да измъкнеш двама служители от „Ле Класик“ през работно време? И с какви хора ще се срещнеш довечера?

— Никой не живее в пълна изолация — отвърна Борн и погледна часовника си. — Особено пък в света на висшата мода. Сега е единайсет и четвърт. Ще ида при апартамента на Долбер по обяд и ще помоля портиера да й се обади в работата. Той ще й каже да дойде веднага. Защото е изникнал спешен личен проблем, с който е по-добре тя да се оправи.

— Какъв проблем?

— Не знам, но кой си няма проблеми?

— С Ореал също ли ще постъпиш така?

— Да и сигурно с още по-голям ефект.

— Нямаш капка срам, Джейсън.

— Ужасно съм сериозен — каза Борн, а пръстът му отново хукна по колонката с имена. — Ето го. Ореал Клод Жизел. Без коментар. Рю Расин. Ще се свържа с него към три; като свърша, той ще се отправи веднага към Сент Оноре и ще започне да писка.

— А другите двама? Кои са те?

— Ще науча имената им от Долбер или от Ореал, или от двамата. Те ще ми дадат втората шокова вълна, но няма да го знаят.

 

Джейсън стоеше в сянката на един вход на Рю Лозеран. Беше на пет метра от входа на Жанин Долбер. Малко преди това озадаченият, добре изглеждащ портиер бе изпълнил молбата на учтивия непознат — обади се на мадмоазел Долбер в работата и й каза, че един джентълмен в лимузина с шофьор днес е питал за нея два пъти. Сега отново бил тук; какво да прави?

Малко черно такси спря до тротоара и от него буквално излетя угрижената и бледа Жанин Долбер. Джейсън излезе бързо и я пресрещна на крачка-две преди входа.

— Много сте бърза — каза, докосвайки лакътя й. — Така се радвам да ви видя отново. Онзи ден бяхте много услужлива.

Жанин Доблер се вгледа в него, сети се кой е и устата й се отвори от почуда.

— Вие, американеца — каза на английски. — Мосю Бригс, нали? Вие ли сте този, който…

— Казах на шофьора си да се поразходи за един час. Исках да ви видя насаме.

— Мен? За какво собствено?

— Не знаете ли? Тогава защо дойдохте?

Очите под късата права коса се спряха на неговите, а бледото й лице още повече пребледня на слънчевата светлина.

— Значи сте от модна къща „Азюр“? — попита тя нерешително.

— Може и така да е. — Борн приложи малко повече натиск върху лакътя й. — И какво от това?

— Предадох това, което съм обещала. И няма да има повече, нали се разбрахме.

— Сигурна ли сте?

— Не бъдете идиот! Вие не познавате парижките моделиери. Някой ще се ядоса на друг и ще направи неприятни забележки във вашето студио. Какви странни отклонения! И когато излезе есенната линия и вие представите половината от моделите на Бержерон, преди да ги е представил той самият, колко време мислите, че ще се задържа в „Ле Класик“? Аз съм момичето номер две на Лавие и съм една от малкото, които имат достъп до кабинета й. Ще трябва, както обещахте, да се погрижите за мен. В един от магазините ви в Лос Анжелес.

— Хайде да се поразходим — предложи Джейсън и я побутна леко. — Бъркате ме с някого, Жанин. Никога не съм чувал за модна къща „Азюр“ и не проявявам никакъв интерес към крадени модели — освен ако мога да използвам информацията, с която разполагате.

— Боже мой!…

— Продължавайте да вървите. — Борн я хвана за ръката. — Казах, че искам да поговоря с вас.

— За какво? Какво искате от мен? Как научихте името ми? — Думите излизаха от устата й бързо и със заваляне. — Доста рано излязох за обяд и трябва веднага да се връщам; днес сме много заети. Моля ви, ръката ме боли.

— Съжалявам.

— Всичко, което ви казах, са пълни глупости. Лъжа. Сред нас се носят слухове. Просто исках да ви изпитам. Точно това правех, изпитвах ви.

— Много сте убедителна. Ще ви повярвам.

— Аз съм лоялна към „Ле Класик“. И винаги съм била.

— Чудесно качество, Жанин. Уважавам лоялността. Точно това казах онзи ден на… как му беше името?… Онзи хубавец на телефонната централа. Как се казваше? Забравих го.

— Филип — изрече угоднически уплашената продавачка. — Филип д’Анжу.

— Точно така. Благодаря. — Стигнаха до тясна павирана алея между две сгради и Джейсън я поведе по нея. — Хайде да влезем тук за малко. За да не сме на самата улица. Не се притеснявайте. Няма да закъснеете. Ще ви отнема само няколко минути. — Навлязоха в тясната алея. Борн спря. Жанин Доблер притисна гърба си в тухлената стена. — Цигара? — попита той, вадейки пакета от джоба си.

— Благодаря, ще си взема.

Той й поднесе огънче и забеляза, че ръката й трепери.

— Успокоихте ли се?

— Да… Не, не съвсем. Какво искате, мосю Бригс?

— Преди всичко името ми не е Бригс, но аз мисля, че това ви е известно.

— Не. Откъде?

— Сигурен бях, че момичето номер едно на Жаклин трябва да ви е казало.

— Моник ли?

— Използвайте фамилни имена, ако обичате. Точността е важна.

— Добре, Бриел — каза Жанин, премигвайки любопитно. — Тя познава ли ви?

— Защо не попитате нея?

— Щом така желаете. Какъв е проблемът, мосю?

Джейсън поклати глава.

— Вие май наистина не знаете, така ли? Три четвърти от персонала на „Ле Класик“ работи за нас, а една от най-блестящите дори не е била привлечена. Естествено, може някой да си е помислил, че сте голям риск; случват се и такива работи.

— Какви работи се случват? Какъв риск? Кой сте вие?

— Сега няма време. Другите могат да ви въведат. Аз съм тук, защото никога не сме получавали рапорт от вас, а вие все пак по цял ден контактувате с важни купувачи.

— Говорете по-ясно, мосю.

— Нека приемем, че съм говорител на група хора — американци, французи, англичани, холандци — които се занимават с един убиец, отнел живота на много политически и военни лидери във всяка от тези държави.

— Убил? Военни и политици… — Жанин отвори широко уста, пепелта от цигарата й падна и се посипа по изпънатата й ръка. — Какво значи това? За какво ми говорите? Нищо подобно не съм чувала.

— Мога само да ви се извиня — каза Борн искрено и със съчувствие. — Трябваше да се свържат с вас преди няколко седмици. Грешката се пише на сметката на човека преди мен. Съжалявам. Предполагам, че е шок за вас.

— Така е, мосю — прошепна продавачката, тялото й стоеше изопнато. — Говорите неща, които изобщо не разбирам.

— Но сега аз разбирам — прекъсна я Джейсън. — Нито дума от ваша страна за никого. Сега е ясно.

— На мен не ми е ясно.

— Ние се занимаваме с Карлос, наемния убиец, терорист, известен като Карлос.

— Карлос? — напълно шокирана, Долбер изтърва цигарата.

— Той е един от най редовните ви купувачи, всички улики сочат натам. Стеснихме кръга на предположенията до осем човека. В някой от следващите дни капанът ще се затвори и в момента правим необходимите приготовления.

— Приготовления?…

— Винаги съществува известна опасност за заложниците и ние много добре го съзнаваме. Ние първи ще стреляме, но ще се постараем да сведем огъня до минимум. Основният проблем е самият Карлос. Той се е заклел да не се остави да го заловят жив; обикаля улиците, зареден с експлозиви с мощността на петстотинкилограмова бомба. Но можем да се справим с това. Снайперистите ни ще бъдат разположени по местата си предварително; един точен изстрел в главата и всичко ще свърши.

Борн внезапно погледна часовника си.

— Отнех достатъчно от времето ви. Трябва да се връщате в магазина, а аз на поста си. Помнете, ако ме видите отвън, не ме познавате. Ако вляза в „Ле Класик“, дръжте се с мен като с всеки друг богат клиент. Освен ако не забележите посетител, който прилича на нашия човек; тогава побързайте да ми кажете… Още веднъж. Съжалявам за всичко това. Просто несъгласуване на връзките, това е всичко. Случва се.

— Un coup de feu?^[1]…

Джейсън кимна, обърна се обратно и тръгна бързо по алеята към улицата. После се изви и погледна Жанин Доблер. Тя стоеше безжизнена до стената; за нея елегантният свят на висшата мода беше съвсем насилствено изваден от орбитата си.

 

Филип д’Анжу. Името не му говореше нищо, но Борн беше безсилен. Продължаваше да си го повтаря тихо, опитвайки се да извика в съзнанието си образ… тъй както лицето на сивокосия телефонист предизвикваше видения от мрак и светлинни проблясъци. Филип д’Анжу. Нищо. Абсолютно нищо. И все пак нещо караше стомаха му да се свива на топка, вдървяваше мускулите му и цялото му тяло се превръщаше в твърда плоскост, издялана… от мрака.

Той седна до един прозорец близо до вратата в кафене на Рю Расин, готов да скочи и излезе веднага, щом види фигурата на Клод Ореал да пристига при входа на странната сграда от другата страна на улицата. Стаята на Ореал бе на четвъртия етаж в апартамента, споделян с още двама млади мъже, до който се стигаше единствено по вътрешна вита стълба. Борн беше сигурен, че щом се появи, Клод Ореал няма да върви бавно и спокойно.

Защото една беззъба бабичка от местните му бе предала да си „размърда задника“ до Рю Расин и да спре писъците и звуците от чупене на мебели, разнасящи се от квартирата му. И му бе дала срок от десет минути, преди да повика жандармите.

Клод се появи за осем. Кльощавото му тяло, пакетирано в костюм на Пиер Карден, се вееше на вятъра, направо препускаше по тротоара от изхода на метрото през две пресечки насам. Той избягваше сблъсъците с другите минувачи с ловкостта на бивш балетист на „Руския балет“. Тънкият му врат се източваше от жилетката без ръкави, дългата му черна коса се развяваше подобно на грива успоредно на паважа. Стигна до входа, сграбчи парапета, затича се нагоре по стълбите и се скри в сянката на фоайето.

Джейсън излезе бързо от кафенето и прекоси улицата. Влезе и се заизкачва по старата стълба с напукани стъпала. Още от площадката на третия етаж се чуваше думкането по вратата на четвъртия.

— Ouvrez. Ouvrez! Vite, nom de Dieu!…^[2]

Ореал спря, тишината вътре явно го изплаши повече от всичко.

Борн изкачи останалите стъпала, докато пред погледа му между парапета и стълбището се показа Ореал. Чиновникът бе притиснал крехкото си тяло до вратата, ръцете му с разперени пръсти стискаха касата от двете страни. Бе притиснал ухо до дървената плоскост, а лицето му пламтеше. Джейсън извика с гърлен бюрократичен френски.

— Сюрте! Останете на мястото си, младежо. Нека си нямаме неприятности. Отдавна наблюдаваме вас и вашите приятели. Знаем всичко за фотолабораторията.

— Не! — изпищя Ореал. — Това няма нищо общо с мен, кълна се!… Каква фотолаборатория?

Борн вдигна ръка.

— По-тихо. Няма нужда да крещите толкова! — И докато изричаше командите си, погледна надолу през парапета.

— Не можете да ме замесите! — продължи Ореал. — Не съм замесен! Хиляди пъти съм им казвал да махнат тези работи! Един ден ще се самоубият. Наркотиците са за идиоти!… Господи, тихо е. Май са умрели!

Джейсън се качи на площадката и се приближи към Клод с вдигнати длани.

— Казах да си затваряте устата — изсъска. — Влизайте вътре и пазете тишина! Дотук театърът бе за онази дъртофелница отдолу.

Ореал се втрещи и паниката му се превърна в тиха истерия.

— Какво?

— Имате ключ — каза Борн. — Отваряйте и влизайте.

— Залостена е — отвърна Ореал. — Винаги е залостена по това време.

— Глупак такъв, трябваше да се свържем с теб! Трябваше да те доведем тук, без никой да разбере защо. Отваряй вратата. Бързо!

Клод Ореал зарови уплашено в джоба си и намери ключа. Отключи и отвори с вид на човек, очакващ да намери разкъсани и обезобразени трупове. Борн го бутна вътре, влезе след него и затвори.

Обстановката в апартамента бе в унисон с останалата част от сградата. Огромният хол бе претъпкан със скъпи лъскави мебели, по канапетата, столовете и пода бяха разхвърляни десетки жълти и червени кадифени възглавници. Беше едно почти еротично помещение, луксозно убежище сред всеобщия хаос.

— Имам на разположение само няколко минути — заяви Джейсън. — И нямам време за други работи освен бизнес.

— Бизнес ли? — попита Ореал парализиран. — Онова… Фотолабораторията? Каква е тази фотолаборатория?

— Забравете я. При вас има нещо по-добро.

— Какъв бизнес?

— Получихме съобщение от Цюрих и искаме да го предадете на вашата приятелка Лавие.

— Мадам Жаклин моя приятелка?

— Нямаме доверие на телефоните.

— Какви телефони? Съобщението. Какво съобщение?

— Карлос е прав.

— Карлос? Карлос кой?

— Наемният убиец.

Клод Ореал изпищя. Вдигна ръка до устата си, захапа ставата на показалеца си и изпищя.

— Какво говорите?

— Тихо!

— Защо ми казвате всичко това?

— Вие сте номер пет. Разчитаме на вас.

— Какво е това пет? За какво е?

— Да помогнете на Карлос да се измъкне от мрежата. Те го обграждат. Утре, вдругиден, може и пу вдругиден. Той трябва да стои настрана. Налага се да стои настана. Те ще обградят магазина и на всеки три метра ще има снайперисти. Кръстосаният огън ще бъде смъртоносен. Ако Карлос влезе вътре, ще стане истинска касапница. Всички ще измрете.

Ореал пак изпищя, кокалчето на пръста му беше станало червено.

— Ще престанете ли най-сетне! Нямам понятие за какво ми говорите! Вие сте маниак и аз не желая нито дума повече — нищичко не съм чул. Карлос, кръстосан огън… кланица! Господи, задушавам се… искам въздух!

— Ще получите пари. И то, предполагам, немалко. Лавие ще ви бъде благодарна. Също и д’Анжу.

— Д’Анжу? Аз съм му противен! Той ме нарича паун и гледа да ме унижи при всяка възможност.

— Това е прикритието му, естествено… Всъщност той много ви обича — може би повече, отколкото можете да си представите. Той е номер шест.

— Какви са тези номера? Стига сте ми говорили с цифри!

— А как иначе да разпределяме различните задачи помежду ви? Не можем да използваме имена.

— Кой не може?

— Всички ние, които работим за Карлос.

Писъкът беше пронизващ и от пръста на Ореал потече кръв.

— Няма да ви слушам! Аз се занимавам с мода, човек на изкуството съм!

— Вие сте номер пет и ще правите точно каквото ви казвам, иначе няма да видите тази ваша любима бърлога.

— Оооох!

— Стига си пищял! Ние те ценим. Знаем, че всички сте под напрежение. Между другото нямаме никакво доверие на счетоводителя.

— На Тринон ли?

— Само малки имена, моля. Неопределеността е важно нещо.

— Добре, Пиер. Той е много противен. Само разследва телефонните разговори.

— Ние смятаме, че той работи за Интерпол.

— Интерпол?

— Ако е така, може всички вие да се озовете зад решетките за по десет години. Там ще те лапнат като топъл хляб, Клод.

— Оооох!

— Млъкни! Трябва само да предадеш на Бержерон предположенията ни. Дръж Тринон под око, особено през следващите два дена. Ако напусне по някаква причина магазина, бъди нащрек. Това може да означава, че клопката се затваря. — Борн тръгна към вратата с ръце в джобовете. — Аз трябва да се връщам, ти също. Кажете на номерата от едно до шест това, което ви казах. Жизнено важно е съобщението да стигне до местоназначението си.

Ореал пак изпищя истерично.

— Номера! Все тези номера! Какви са тези номера? Аз съм човек на изкуството, а не номер!

— Ще ти се случи нещо с физиономията, освен ако не побързаш да се върнеш така, както побърза да дойдеш тук. Свържи се с Лавие, Д’Анжу, Бержерон. Възможно най-бързо. След това и с останалите.

— Кои останали?

— Попитай номер две.

— Две ли?

— Долбер. Жанин Долбер.

— Жанин. И нея ли?

— Точно така. Тя е две.

Клод Ореал вдигна рязко ръце в ням протест.

— Това е лудост! Пълна безсмислица!

— Животът ти не е, Клод — каза простичко Джейсън. — Цени го… Ще чакам на отсрещната страна на улицата. Излез от тук точно след три минути. И не се обаждай по телефона; просто излез и се върни в „Ле Класик“. Ако не излезеш до три минути, ще се наложи да се върна. — Борн извади ръката от джоба си. В нея стискаше пистолет.

Ореал пое дълбоко въздух и при вида на оръжието лицето му придоби пепеляв цвят.

Борн излезе и затвори вратата.

 

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Мари си погледна часовника. Беше 18.15 и за един съвсем кратък миг сърцето й се стегна от страх. Джейсън бе казал, че ще се обади в девет. Беше излязъл от „Терас“ по съмнало, в 7.15, за да посрещне Моник Бриел. Разписанието бе стриктно и трябваше да се наруши само по спешност. Беше ли се случило нещо?

— Стая четиристотин и двайсет ли е? — попита плътен мъжки глас от другата страна.

Мари въздъхна облекчено. Мъжът беше Андре Вилие. Генералът се бе обаждал късно следобед предишния ден, за да каже на Джейсън, че „Ле Класик“ е в паника. И че са викали жена му най-малко шест пъти през последния час-час и половина. Но нито веднъж не е успял да разбере предмета на разговора. Всеки път, щом вдигнел телефона, сериозният разговор се превръщал в невинни закачки.

— Да — каза Мари, — четиристотин и двайсета е.

— Извинете ме, но ми се струва, че не сме разговаряли преди.

— Аз зная кой сте вие.

— И аз знам за вас. Може ли да си позволя да ви благодаря?

— Разбирам ви. Няма защо.

— По същество. Обаждам се от кабинета си и, естествено, тази линия няма дериват. Кажете на нашия общ приятел, че кризата се е задълбочила. Жена ми се оттегли в стаята си, твърдейки, че я боли глава, но явно не е чак толкова неразположена, че да не може да говори по телефона. Няколко пъти вдигах слушалката, както и преди това, но само се убедих, че усещат намесата. Всеки път се извинявах с досада и казвах, че чакам да ми позвънят. Честно казано, не съм съвсем сигурен, че жена ми ми повярва, но, естествено, не й изнася да ме разпитва. Ще ви кажа направо, мадмоазел. Между нас започна да се издига мълчаливо напрежение и се опасявам, че по повърхността му се таи насилие. Моля бога да ми даде сили.

— Мога само да ви помоля да помните целта — намеси се Мари. — Не забравяйте сина си.

— Да — отвърна тихо възрастният мъж. — Синът ми. И курвата, която твърди, че почита паметта му… Извинявайте.

— Няма нищо. Ще предам това, което ми казахте, на нашия приятел. Той ще се обади до един час.

— Моля ви — прекъсна я Вилие, — има още нещо. Затова ви се обаждам. На два пъти, когато търсеха жена ми, гласовете ми се сториха познати. Втория разпознах със сигурност; веднага в съзнанието ми се появи физиономията. Човекът обслужва телефонната централа в Сент Оноре.

— Знам името му. А вторият?

— Той беше особен. Не познах самия глас, защото не можах да го свържа с никакво лице, но се сетих какъв е. Беше особен глас, полушепот, полукоманда, ехо на самия себе си. Командата ме изненада. Виждате ли, този глас не разговаряше с жена ми; той й даде заповед. Но в момента когато вдигнах деривата, се промени, разбира се; сбогуваха се набързо, но тази нотка остана. Маниерът и даже тонът са добре познати на всеки войник; така се подчертава нещо. Разбирате ли ме?

— Да, мисля, че да — отвърна любезно Мари, осъзнавайки, че ако старият човек има същото предположение като нея, напрежението би трябвало да е непоносимо за него.

— Повярвайте ми мадмоазел — продължи генералът. — Това беше гнусният убиец. — Вилие замълча, дишането му се чуваше ясно и следващите думи едва се откъснаха от устата му. Силният мъж почти плачеше. — Той… даваше… инструкции… на жена ми. — Гласът му се пречупи. — Простете ми непростимото. Нямам право да ви досаждам.

— Имате пълно право — каза Мари, внезапно обезпокоена. — Това, което става, навярно е непоносимо болезнено за вас, генерале, и още по-лошо е, когато няма с кого да го споделите.

— Споделям го с вас, мадмоазел. Не е редно, но го правя.

— Имам огромно желание да продължим разговора. И един от нас да е при вас. Но това не е възможно и аз знам, че вие го осъзнавате. Моля ви, опитайте се да бъдете твърд. Страшно важно е да не заподозрат някаква връзка между вас и нашия приятел. Това може да ви струва живота.

— Чувствам се все едно вече съм го загубил.

— C’est ridicule! — каза рязко Мари, а интонацията й съвсем преднамерено прозвуча като плесница в лицето на стария воин. — Vous etes soldat! Arrétez!^[3]

— Ah, une institutrice parle a l’élève en retard. Vous avez raison.^[4]

— On dit que vous etes un geant. Je le crois.^[5] — По линията се възцари мълчание. Мари задържа дишането си и пое въздух, когато Вилие проговори.

— Нашият общ приятел е голям късметлия. Вие сте забележителна жена.

— Ни най-малко. Аз просто искам приятелят ми да се върне при мен. Не виждам нищо забележително в това.

— Може и да е така. И аз също бих желал да бъда ваш приятел. Вие напомнихте на един стар човек кой е и какъв е. Или кой и какъв е бил някога и какъв трябва да бъде. Благодаря ви за втори път.

— Няма защо… приятелю. — Мари затвори развълнувана и разтревожена едновременно. Не беше убедена, че Вилие ще може да посрещне спокойно следващите двайсет и четири часа. И ако не успееше, Карлос щеше да разбере колко надълбоко е засегнат апаратът му. Щеше да нареди на съучастниците си в „Ле Класик“ да изчезнат от Париж и сам да избяга. Или да устрои на Сент Оноре кървава баня със същия резултат.

Което и от двете да се случеше, нямаше да има нито отговори, нито адрес в Ню Йорк, нито дешифриране на посланието, а нямаше да открият и този, който го беше изпратил. Човекът, когото тя обичаше, щеше да се върне в лабиринта си. И да я напусне.