Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (23)

22.

Един по един четиримата мъже пристигнаха в претъпкания хотел „Хилтън“ на Шестнайсета улица във Вашингтон. Всеки от тях се качи на различен асансьор и слезе два или три етажа над или под нужния и стигна до уреченото място по стълбите. Нямаше време да се срещат извън границите на окръг Колумбия; кризата беше несравнима. Мъжете бяха от „Тредстоун Седемдесет и едно“ — оцелелите. Останалите бяха мъртви, избити зверски в тихата улица с три платна в Ню Йорк.

Две от лицата бяха известни на обществото — едното повече от другото. Първият беше възрастен сенатор от Колорадо, а вторият — бригаден генерал Ъ. А. Крофорд — Ъруин Артър, в свободен превод — Железния задник — известен говорител на Военното разузнаване и пазител на архивите и информационните му банки. Другите двама бяха практически неизвестни, освен в коридорите на собствените си учреждения. Единият бе военноморски офицер на средна възраст, прикрепен към информационния контрол на 5-а Военноморска област. Четвъртият и последен бе четирийсет и шест годишен ветеран от Централното разузнавателно управление, кльощава, натегната пружина от напиращ гняв и с бастун. Кракът му беше откъснат от граната в Югоизточна Азия. Навремето бил дълбоко законспириран агент на операция „Медуза“. Името му беше Александър Конклин.

В стаята нямаше маса за конференции; бе обикновена спалня със стандартни легла, канапе, два фотьойла и масичка за кафе. Невероятно бе, че последствията от такова събитие се обсъждаха в подобно място. Нямаше компютри със зелени букви на тъмните екрани, нито електронно оборудване за комуникации, осъществяващо връзка с консули в Лондон, Париж или Истанбул. Мястото беше обикновена хотелска стая, в която нямаше нищо освен четири мозъка, съхраняващи тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“.

Сенаторът седна в единия край на канапето, военноморският офицер в другия, Конклин се настани в едното от креслата, протегна напред неподвижния си крак и постави бастуна между краката си, докато бригаден генерал Крофорд остана прав със зачервено лице и яростно помръдваща челюст.

— Свързах се с президента — каза сенаторът, като изтри челото си. Личеше си, че скоро не е спал. — Трябваше да го направя. Ще се срещнем довечера. Кажете ми всичко възможно, всеки от вас. Започнете вие, генерале. Какво се случи, за бога?

— Майор Уеб е трябвало да бъде при колата си в двайсет и три нула-нула часа на ъгъла на Лексингтън и Седемдесет и втора улица. Не се появил в определеното време. Към двайсет и три и трийсет шофьорът се обезпокоил, защото трябвало да отидат чак до летището в Ню Джърси. Сержантът запомнил адреса — само защото му било казано да го забрави — подкарал натам и стигнал до вратата. Секретната ключалка била разбита и вратата зеела отворена. Всички алармени системи били обезвредени. На пода във фоайето имало кръв, а на площадката на втория етаж лежала мъртва жена. Тръгнал по коридора, влязъл в оперативните стаи и намерил труповете.

— Този мъж заслужава да бъде повишен без много шум — каза военноморският офицер.

— Защо го казвате? — попита сенаторът.

Крофорд отговори:

— Запазил е достатъчно самообладание да се обади в Пентагона и е настоял да говори по неподслушван канал, вътрешен. Дал точните данни за честотата, времето и мястото на емисията и казал, че трябва да говори с онзи, който я е излъчил. Не казал нито дума, докато не се обадих аз на телефона.

— Пратете го във Военната академия, Ъруин — каза грубо Конклин и стисна бастуна си. — Явно има повече мозък от голяма част от клоуните, които развъждате там.

— Това не е необходимо, Конклин — каза меко сенаторът. — А и ще насили излишно нещата. Продължавайте, ако обичате, генерале.

Крофорд размени поглед с мъжа от ЦРУ.

— Свързах се с полковник Пол Маккларън в Ню Йорк, наредих му да отиде на мястото и да не прави абсолютно нищо, докато не пристигна. След това се обадих тук на Конклин и на Джордж и отлетяхме за там заедно.

— Аз се обадих на един екип от ФБР за снемане в Манхатън на отпечатъци — добави Конклин. — С тях сме работили и преди и им имам доверие. Не им казах какво търсим, но ги помолих да прегледат внимателно обстановката и ако намерят нещо, да го дадат лично на мен. — Мъжът от ЦРУ млъкна и вдигна бастуна си към военноморския офицер. — След това Джордж им даде трийсет и седем имена. За тези хора знаехме, че имат отпечатъци във ФБР и досиета. Натъкнахме се на един комплект от тях, който изобщо не очаквахме, и за който… просто не искахме да… повярваме.

— На Делта ли? — попита сенаторът.

— Да — продължи офицерът. — Имената, които им дадох, са на всеки — независимо колко слаба е връзката — който е могъл да научи адреса на „Тредстоун“, включително, разбира се, и на всеки един от нас. Стаята беше изчистена основно, всяка повърхност, всяка брава и всяка чаша — с изключение на една. Беше счупена чаша от бренди, намерихме няколко парчета в ъгъла под килима, но те се оказаха напълно достатъчни. Там бяха отпечатъците; на показалеца и среден пръст на дясната ръка.

— Вие сте съвсем сигурен, нали? — попита бавно сенаторът.

— Отпечатъците не лъжат, сър — каза офицерът. — Парчетата бяха все още влажни от брендито. Извън тази стая Делта е единственият човек, който знае за Седемдесет и първа улица.

— Можем ли да сме сигурни в това? Другите може да са казали нещо.

— Изключено е — прекъсна го генералът. — Абът не би го направил никога, а адресът бе даден на Елиът Стивънс петнайсет минути преди да отиде там, обадил се е от уличен телефон. Освен това, дори да предположим най-лошото, той едва ли би изпросил сам екзекуцията си.

— Ами майор Уеб? — настоя сенаторът.

— Майорът — отвърна Крофорд, — получи адреса по радиото от мен, след като се приземи на летище Кенеди. Както знаете, честотата принадлежи на Военното разузнаване и се заглушава автоматично. Припомням ви, че той също загуби живота си.

— Да, разбира се — възрастният сенатор поклати глава. — Немислимо е наистина. Защо?

— Бих желал да ви предложа причина, колкото и неприятно да звучи тя — каза бригаден генерал Крофорд. — От самото начало не бях ентусиазиран по отношение на кандидата. Разбирах мотивите на Дейвид, признавах, че има необходимия опит, но ако си спомняте, изборът не беше мой.

— Не си спомням да сме имали кой знае колко богат избор — намеси се сенаторът. — Имахме човек — човек с опит, както казахте и вие, който прояви желание да потъне в нелегалност за неопределено дълъг период от време, да рискува живота си ежедневно и да прекъсне абсолютно всички връзки с миналото си. Колко такива хора съществуваха?

— Можехме да намерим някой по-уравновесен — контрира го генералът. — Изтъкнах го навремето.

— Вие изложихте — поправи го Конклин, — вашето определение за уравновесен човек, което, както ви посочих тогава, беше несъстоятелно.

— И двамата бяхме в „Медуза“, Конклин, — каза Крофорд ядосано, но разумно. — Но вие нямахте вътрешен поглед върху нещата. Делта започна да се отнася към командите на бойното поле с непрекъсната и все по-открита враждебност. Моето положение ми даваше възможност да наблюдавам този модел на поведение доста по-добре от вас.

— Повечето пъти е имал пълното право да се държи така. Ако бяхте прекарали повече време на фронта и по-малко в Сайгон, щяхте да го разберете. Аз го разбрах.

— Може да се изненадате — каза генералът, вдигайки ръка да не го прекъсват, — но аз не защитавам големите глупости, на които нерядко даваха простор на действие в Сайгон, а и никой не би ги оправдал. Опитвам се да опиша модел на поведение, който би могъл да доведе до онази нощ на Седемдесет и първа улица.

Мъжът от ЦРУ не отмести погледа си от Крофорд, враждебността му изчезна и той кимна.

— Знам. Извинете. Точно в това е трудността на задачата. И на мен не ми е лесно. Работил съм с Делта в половин дузина сектори, бяхме колеги с него в Пном Пен преди идеята за „Медуза“ да се роди в съзнанието на Монаха. Той не беше същият след Пном Пен; затова и отиде в „Медуза“, а впоследствие пожела да стане Каин.

Сенаторът се приведе напред.

— Чувал съм, но отново ми разкажете. Президентът иска да знае всичко.

— Жена му и двете му деца бяха убити на един малък кей на река Меконг. От бомба на странен бомбардировач — никой не разбра чий, а и после не се разкри на кого е. Той мразеше тази война, мразеше всички участници в нея. Промени се напълно. — Конклин замълча, поглеждайки генерала. — И аз мисля, че сте прав, генерале. Той отново се е променил. Беше заложено в същността му.

— Кое? — попита остро сенаторът.

— Тази внезапна промяна, предполагам — поясни Конклин. — Това внезапно отприщване. Оказал се е извън границите на възможностите си и омразата е взела връх. Не е било трудно; необходима е голяма предпазливост, за да се опазиш от това. Убил е мъжете и жената в напълно осъзнат пристъп на лудост. Никой от тях не го е очаквал, с изключение може би на жената, която е била горе и вероятно е чула изстрелите… Той вече не е Делта. Ние създадохме легенда, наречена Каин, само че тя вече не е само легенда. А самият той.

— След толкова месеци… — Сенаторът се наведе напред и гласът му се провлачи. — Защо се е върнал? Откъде?

— От Цюрих — отговори Крофорд. — Уеб беше в Цюрих и аз мисля, че е единственият, който би могъл да го е довел. Може никога да не разберем защо, освен ако не е разчитал да ни хване там всички до един.

— Не знае кои сме ние — възпротиви се сенаторът. — Единствените, с които имаше връзка, бяха Яхтсмена, жена му и Дейвид Абът.

— И Уеб, разбира се — добави генералът.

— Разбира се — съгласи се сенаторът. — Но не и в „Тредстоун“, даже не и с него.

— Не би имало никакво значение — каза Конклин, като удари с бастуна си по пода. — Той знае, че там има централа. Уеб може да му е казал, че всички ще сме там. Напълно разумно предположение. Събраха ни се доста въпроси — цената на шест загубени месеца, а сега и няколко милиона долара. Идеално разрешение за Делта, нали? Щял е да ни премахне и да изчезне. Без следи.

— Защо сте толкова убеден?

— Защото, първо, той е бил там — отговори мъжът от разузнаването, като повиши глас. — Намерихме отпечатъците му на чаша от бренди, която дори не е била допита. И второ, това е класически капан с около двеста вариации.

— Бихте ли обяснили?

— Не даваш никакви признаци на живот — включи се в разговора генералът, като погледна Конклин, — докато накрая врагът не изгуби самообладание и не се разкрие пръв.

— Искате да кажете, че ние сме станали врагът? Неговият враг?

— Мисля, че по този въпрос не може да има две мнения — каза военноморският офицер. — Делта вече не е с нас, независимо какви са били причините. Такива неща са се случвали и преди, слава богу, не много често. Знаем какво да правим в подобна ситуация.

Сенаторът отново се наведе от канапето.

— Какво възнамерявате да правите?

— Снимката му никога не е виждала бял свят — обясни Крофорд. — Сега ще я размножим. И ще я изпратим до всички централи, подслушвателни постове и информатори, с които разполагаме. Той все пак трябва да отиде някъде и сигурно ще предпочете място, което му е познато. Ако не за друго, то поне за да си купи нова самоличност. Ще похарчи пари и ще го открием. Когато това стане, заповедите са ясни.

— Веднага ли ще го доведете тук?

— Ще го убием — изрече просто Конклин. — Не можем да съдим човек като Делта, нито да поемем риска да го съди друго правителство. Не и за това, което той знае.

— Не мога да кажа така на президента! Има закони.

— Не и за Делта — възрази агентът. — Той е извън всякакви закони и предпазни мерки.

— Какво значи извън…

— Точно така, сенаторе — прекъсна го генералът. — Нищо не помага. Мисля, че добре осъзнавате значението на тази фраза. Сам решете дали да назовавате пред президента нещата с истинските им имена. Това е изцяло ваша грижа. Може би ще е по-добре…

— Трябва да проучите всичко — сряза го сенаторът. — Говорих с Абът миналата седмица. Той ми каза, че е в ход стратегия за разкриване на Делта. Цюрих, банката, позоваването на „Тредстоун“. Всичко е част от нея, нали?

— Така е и всичко приключи — заяви Крофорд. — Ако доказателството на Седемдесет и първа улица не ви е достатъчно, това вече трябва да е. Делта получи ясен сигнал да се свърже с нас. Не го направи. Какво повече искате?

— Искам да бъда абсолютно сигурен!

— Аз го искам мъртъв. — Думите на Конклин, макар и изречени меко, подействаха на присъстващите като внезапен, леден вятър. — Той не само наруши всички правила, които ние сами определихме — без значение какви са те — но и падна под нивото на отрепките, с които е имал работа. Той смърди. Той е Каин. Ние така свикнахме с името Делта — даже не Борн, а Делта — че го забравихме. Гордън Уеб му беше брат. Да се открие. И да бъде убит.