Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (22)

21.

— По-късно — каза Борн, хвърляйки куфарчето на леглото. — Трябва да се махаме оттук.

Мари седна в креслото. Беше прочела още веднъж статията и отделила някои фрази и сега си ги повтаряше. Беше абсолютно концентрирана и погълната от заниманието си, все по-уверена в заключението си.

— Аз съм права, Джейсън. Някой ни изпраща послание!

— По-късно ще говорим за това. Прекалено дълго останахме тук. След не повече от час този вестник ще е залял целия хотел, а сутрешните вестници може и да са по-страшни. Не е сега време да се правим на неуловими. Ти стоя във фоайето на онзи хотел, а и тук са те виждали прекалено много хора. Събирай си нещата.

Мари стана, но не направи друго движение. Вместо това го накара да се обърне към нея и да я погледне.

— Много станаха нещата, за които ще говорим по-късно — изрече твърдо. — Ти се готвеше да ме изоставиш, Джейсън, и аз искам да знам защо.

— Казах ти, че ще ти обясня — отговори й, без да се опита да избегне темата. — Защото трябва да го знаеш и това ми е пределно ясно. Но точно сега искам да се махнем оттук. Събирай си нещата, по дяволите!

Тя премигна, внезапният му изблик на гняв имаше резултат.

— Да, ей сега — прошепна.

Взеха асансьора и слязоха във фоайето. Щом захабеният мраморен под се появи пред погледа му, Джейсън почувства, че се намират в клетка, незащитени и изложени на показ. Можеха да ги заловят веднага след спиране на машината. И разбра защо това му чувство е толкова силно. Там, долу, вляво бе рецепцията, зад която седеше портиерът, на плота вдясно от него лежеше купчина вестници. Бяха копия на същия, който Джейсън бе пъхнал в куфарчето, намиращо се в момента в ръцете на Мари. Портиерът държеше един от тях, поглъщаше жадно съдържанието му и човъркаше зъбите си с клечка, забравил всичко на света, освен скандалната история.

— Върви право напред — нареди й Джейсън. — Не спирай никъде, застани отвън вдясно до вратата. Ще съм там след секунда.

— О, боже мой… — прошепна тя при вида на портиера.

— Ще се оправя с него възможно най-бързо.

Тракането на токчетата на Мари привлече вниманието на портиера. За безкрайно съжаление на Джейсън. Човекът вдигна очи, но той се изправи пред него и моментално му препречи погледа.

— Беше много приятно — каза на френски, — но сега ужасно бързам. Трябва да отида тази нощ с колата до Лион. Закръглете сметката на пет хиляди франка. Нямах време да ви изразя благодарностите си.

Споменаването на големия бакшиш постигна целта. Мъжът на рецепцията направи сметката и му я подаде. Джейсън плати и се наведе да вдигне куфарите. В същия момент той чу изненадано възклицание, изтървало се от зяпналата уста на портиера. Той се взираше в купчината вестници, вдясно от него, с поглед върху снимката на Мари Сен-Жак. След това погледна през остъклената входна врата. Мари стоеше на тротоара вън. Мъжът премести озадачения си поглед върху Борн; направи връзката и внезапно изпадна в ужас.

Джейсън тръгна бързо към стъклените врати, отвори ги с рамо и хвърли поглед назад към рецепцията. Мъжът посягаше към телефона.

— Да се махаме! — изкрещя на Мари. — Намери някакво такси!

Хванаха такси на Рю Лекурб, малко по-нататък от хотела. Борн влезе в ролята на неопитен американски турист, като пусна в действие разваления си френски, както бе постъпил в Банк Валоа. Той обясни на шофьора, че със своята belle amie^[1] искат да излязат от Париж за ден-два, някъде, където да са сами. Ако шофьорът може да им предложи места, те ще изберат едно от тях.

Шофьорът им помогна.

— До Ле Молино Биланкур има малка странноприемница, наречена „Мезон Кадрийаж“ — каза. — Друго, което би ви допаднало, е в Иври сюр Сен. Много тихо местенце, мосю. А може би „Оберж дю Коан“ в Монруж; намира се между първите две и е много скрито.

— Първото — направи избора Джейсън. — Първо за него се сетихте. На колко път е оттук?

— Не повече от петнайсетина-двайсет минути, мосю.

— Добре. — Борн се обърна към Мари и й каза тихо: — Смени си прическата.

— Какво?

— Смени си прическата. Вдигни си косата или я хвани отзад, няма значение, просто я промени. Дръпни се от огледалото. По-бързо.

Малко след това дългата червеникава коса на Мари бе опъната жестоко назад, встрани от лицето и врата й, и прихваната с помощта на няколко фиби в стегнат кок. Джейсън я погледна.

— Изтрий си червилото. Съвсем.

Тя извади салфетка и го изтри.

— Така добре ли е?

— Да. Имаш ли молив за очи?

— Естествено.

— Надебели си малко веждите, съвсем малко. Удължи ги с половин сантиметър и ги извий леко надолу.

Тя отново изпълни инструкциите му.

— Сега как е? — попита.

— По-добре — рече той, докато я разглеждаше. Промените бяха незначителни, но ефектът — внушителен. От елегантна и привлекателна жена Мари се бе превърнала в доста вулгарно същество. Или поне на пръв поглед нямаше нищо общо със снимката от вестника, а това бе най-важното.

— Като стигнем до Виланкур — прошепна той, — излез бързо от колата и се обърни с гръб. Шофьорът не трябва да те вижда.

— Не е ли малко късно?

— Прави каквото ти казвам.

Слушай ме. Аз съм хамелеон на име Каин и мога да те науча на много работи, на които не ми се иска да те уча, но сега се налага. Мога да променям цвета си и да се нагаждам към околната среда във всяка джунгла. Мога да се ориентирам по посока на вятъра само като го помириша. Мога да намирам пътя си в естествените джунгли и в тези, сътворени от човешки ръце. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта е вместо Чарли, вместо Каин. Аз съм Каин. Аз съм смърт. И трябва да ти кажа кой съм и да те загубя.

— Какво има, скъпи?

— Какво?

— Гледаш, без да дишаш. Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна и погледна настрана, като си пое въздух. — Премислям какво ще правим. Когато пристигнем, трябва вече да съм наясно.

Пристигнаха в ханчето. Отдясно имаше ограден паркинг. Пред входната врата излязоха няколко закъснели посетители. Борн се наведе през седалката.

— Оставете ни на паркинга, ако обичате — разпореди се, без да даде обяснение за необичайното си желание.

— Да, мосю — кимна шофьорът и вдигна рамене — предпазлива двойка, говореха движенията му.

Дъждът беше понамалял и преминал в ситни наподобяващи мъгла капчици. Таксито си замина. Борн и Мари изчакаха да се скрие от погледите им в сенките на дърветата до ханчето. Джейсън остави куфарчето на мократа земя.

— Почакай тук.

— Къде отиваш?

— Да повикам такси по телефона.

 

Второто такси ги откара в западна посока към Монруж. Този шофьор въобще не се заинтригува от двойката с мокри лица, които явно бяха от провинцията и сигурно търсеха евтин подслон. Ако вестникът със снимката на жената от Френска Канада, замесена в убийство и кражба в Цюрих, изобщо му попаднеше, за нищо на света не би свързал особата от първата страница с тази, която седеше на задната седалка.

„Оберж дю Коан“ не отговаряше на името си. Не беше уютна старомодна странноприемница в усамотен ъгъл на провинцията. Напротив, беше голяма безлична двуетажна постройка на около километър от главното шосе. Ако не друго, то поне имаше общата за всички мотели черта да развалят гледката около големите градове по цял свят. Гарантираше по финансови причини анонимност на гостите. Не бе трудно да си представи човек колко резервации се правеха седмично при тези условия.

Мари и Джейсън се регистрираха с фалшиви имена и бяха настанени в долнопробна стая, където всеки предмет със стойност над двайсет франка бе завинтен към пода или закрепен с нитове към лакираните гетинаксови повърхности, с които бе облицована стаята. Все пак мястото имаше и една положителна черта: хладилник в общото фоайе на етажа. Знаеха, че работи, защото го чуваха. Дори при затворена врата.

— Е, кажи сега. Кой би могъл да ни праща съобщение? — попита Борн, застанал прав с чаша уиски в ръка.

— Ако знаех, щях да се свържа с тях — отвърна Мари, седнала с кръстосани крака на обърнатия стол до бюрото и без да сваля очи от него. — Може да има връзка с онова, заради което искаше да избягаш.

— Тогава значи е капан.

— Не е капан. Човек като Валтер Апфел не е извършил всичко това, за да организира капан.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. — Борн отиде до един пластмасов стол и седна в него. — Нали Кьониг го направи; той ме беляза още в чакалнята.

— Кьониг е само един корумпиран редник, а не офицер от банката. Действал е на своя отговорност. Апфел не би могъл.

Джейсън вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Изказването на Апфел е трябвало да бъде одобрено от неговите шефове. И е направено от името на банката.

— Хайде да се обадим в Цюрих, щом си толкова сигурна.

— Те не искат. Или не знаят отговора, или не искат да ти го кажат. Последните думи на Апфел са, че „няма да дават никакви по-нататъшни пояснения. На никого“. Това също е част от посланието. Трябва да се свържем с някой друг.

Борн отпи от чашата си. Имаше нужда от алкохол, защото наближаваше моментът, когато трябваше да започне разказа за един убиец на име Каин.

— И тогава към кого се връщаме отново? Обратно в капана.

— Ти май мислиш, че знаеш кой стои зад цялата тази работа, не е ли така? — Мари посегна към цигарите си на бюрото. — И затова се опитваш да избягаш, нали?

— И на двата въпроса отговорът е „да“. — Моментът настъпи. Посланието от Карлос дойде! Аз съм Каин и ти трябва да се разделиш с мен! Трябва да те загубя. Но най-напред е Цюрих и ти трябва да ме разбереш. — Статията е скалъпена с цел да открият мен.

— Не споря за това — прекъсна го тя и го изненада с реакцията си. — Доста размишлявах. Те знаят, че доказателствата са фалшиви — толкова очевидно фалшиви, че чак е смешно. Полицията в Цюрих съвсем основателно очаква, че ще се свържа с канадското посолство… — Мари млъкна с незапалена цигара в ръка. — Господи, Джейсън, ами че точно това искат да направим!

— Кой го иска?

— Онзи, който ни изпраща посланието. Те знаят, че аз нямам друг избор, освен да се свържа с посолството и да поискам закрилата на канадското правителство. Не се сетих по-рано, защото вече бях говорила с посолството, с онзи, как му беше името — Дьони Корбелие, но той не ми каза абсолютно нищо. Само изпълни молбата ми, нищо друго. Но това беше вчера… Не днес, не тази вечер. — Мари се отправи към телефона на нощното шкафче.

Борн се надигна бързо от стола си и я спря, като я хвана за ръката.

— Недей — каза твърдо.

— Защо?

— Защото не си права.

— Права съм, Джейсън! Нека ти докажа.

Борн се изправи пред нея.

— Струва ми се, че ще е по-добре да изслушаш какво имам да ти кажа.

— Не! — изкрещя Мари и го изненада неимоверно. — Не искам да чувам. Не сега!

— Само преди час в Париж то бе единственото, което искаше да чуеш. Чуй го тогава!

— Не! Преди един час ми се умираше! Ти беше решил да избягаш. Без мен. И знам, че това ще се случи отново и отново, докато най-накрая не приключи за теб. Чуваш думи, виждаш образи и ти идват наум откъслеци от неща, които не разбираш, но понеже те съществуват, ти сам се обричаш на смърт! И ще продължаваш да го правиш, докато някой не ти каже, че какъвто и да си бил… има хора, които са те манипулирали и които ще те пожертват и ще си измият ръцете с тебе! Но там накъде има и някой, който иска да ти помогне, да ни помогне! Ето това е посланието! Знам, че съм права. Искам да ти го докажа. Остави ме!

Борн хвана ръцете й и я погледна смълчан. Красивото й лице беше изпълнено с болка и болезнена надежда, очите й молеха. Ужасната болка достигна до всяко кътче от тялото му. Може би така беше по-добре; щеше сама да се убеди и страхът да я принуди да чуе и да разбере. За тях вече нищо не съществуваше. Аз към Каин…

— Добре, ще се обадиш, когато аз ти кажа. — Той я пусна и отиде при телефона. Набра рецепцията на „Оберж дьо Коан“. — Обаждам се от триста четирийсет и първа стая. Току-що говорих с приятели от Париж; те ще дойдат след малко тук. Бихте ли им ангажирали стая на същия етаж… Добре. Казват се Бригс. Американци са. Ще сляза да платя предварително и ще ми дадете ключа… Чудесно. Благодаря.

— Какво правиш?

— Искам да ти докажа нещо — заяви. — Дай ми своя рокля — продължи. — По възможност по-дълга. Най-дългата.

— Какво?

— Щом искаш да се обадиш, прави каквото ти казвам.

— Ти не си в ред.

— Признал съм го отдавна — отвърна той, докато вадеше от куфара панталон и риза. — Роклята, ако обичаш.

Петнайсет минути по-късно стаята на мистър и мисис Бригс, на отсрещната страна на коридора, шест стаи през тяхната, бе готова. Дрехите бяха подредени и отделни лампи светеха, другите не, защото крушките бяха отвъртени.

Джейсън се върна в тяхната стая. Мари стоеше до телефона.

— Готови сме.

— Какво си направил?

— Което исках и което трябваше. Сега можеш да се обадиш.

— Много е късно. Може и да го няма.

— Мисля, че ще е там. Ако го няма, ще ти дадат домашния му телефон. Името му го има на записите на разговорите с Отава. Или би трябвало да го има.

— Сигурно го има.

— Тогава значи са се свързали с него. Запомни ли какво ти казах да говориш?

— Да, но не виждам смисъл. Няма никаква връзка. Знам, че не греша.

— Ще видим. Просто кажи думите, които аз ти казах. Ще стоя до теб и ще слушам. Хайде.

Тя вдигна слушалката и набра номера. Седем секунди по-късно централата на посолството отговори и я свързаха с Дьони Корбелие. Беше един часът и петнайсет минути през нощта.

— Всемогъщи боже, къде си в момента?

— Значи си чакал да се обадя?

— Надявах се, че ще се обадиш, иначе щеше да е много лошо. Тук е истинска лудница. Чакам от пет часа следобед.

— И Алън така почака. В Отава.

— Кой Алън? За какво говориш? Къде се намираш, по дяволите?

— Първо искам да знам ти какво имаш да ми казваш.

— Да ти казвам ли?

— При теб има послание за мен, Дьони. Какво е то?

— Какво какво е? Какво послание?

Лицето на Мари пребледня.

— Не съм убивала никого в Цюрих. Не бях…

— Тогава, по дяволите — прекъсна я аташето, — ела веднага. Ще ти осигурим всякаква възможна закрила. Тук никой не може да те пипне с пръст.

— Дьони, изслушай ме! Досега си чакал да се обадя, нали?

— Да, разбира се.

— Някой ти е казал да чакаш, така ли е?

Пауза. Когато Корбелие заговори отново, гласът му беше приглушен.

— Да, каза ми. Те ми казаха.

— Какво ти казаха?

— Че отчаяно се нуждаеш от нашата помощ.

Мари задиша по-спокойно.

— И искат да ни помогнат?

— „Ни“ — отвърна Корбелие, — ще рече, че той е с теб?

Лицето на Борн беше до нейното, главата му наклонена, за да чува какво говори Корбелие. Кимна.

— Да — отговори тя. — Заедно сме, но той излезе за малко. Всичко това са измислици, не ти ли го казаха?

— Казаха само, че трябва да те открием и да ти осигурим закрила. Те наистина искат да ти помогнат; искат да изпратят кола за вас. Една от нашите. Дипломатическа.

— Кои са тези „те“?

— Не знам имената им, но и не ми е необходимо. Знам положението и ранга им.

— Положение ли?

— Те са специалисти. От Федералната сигурност. Какво повече ти трябва?

— Имаш ли им доверие?

— Боже мой, да! Свързаха се с мен чрез Отава. Нарежданията им идват директно от Отава.

— Сега в посолството ли са?

— Не, свързвам се с тях по телефона. Господи, Мари, къде си в момента?

Борн кимна отново и тя отговори.

— Намираме се в „Оберж дьо Коан“ в Монруж. Под името Бригс.

— Веднага ще ви пратя кола.

— Недей, Дьони! — възпротиви се Мари, гледайки Джейсън, чийто поглед й заповядваше да слуша инструкциите му. — Изпрати я сутринта. Първото нещо, което ще направиш на разсъмване — след четири часа. Става ли?

— Не мога да го направя! За твое добро е.

— Трябва. Не ме разбирай погрешно. Той е въвлечен в някаква мръсотия и е изплашен. Иска да избяга. Ако разбере, че съм ти се обаждала, ще избяга още сега. Дай ми малко време. Трябва да го разубедя да промени намеренията си. Само няколко часа. Той е объркан, но дълбоко в себе си знае, че съм права. — При тези думи Мари погледна Борн.

— Какъв е този тип, да му се не види?

— Изплашен — отвърна тя. — Манипулирали са го. Трябва ми време. Дай ми го.

— Мари… — Корбелие млъкна. — Добре. Първата ми работа утре сутринта. Да речем… в шест. И, Мари, те искат да ти помогнат. Могат да ти помогнат.

— Знам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Мари затвори телефона.

— Сега ще чакаме — каза Борн.

— Не знам какво доказваш. Естествено, той ще се обади на федералните и, естествено, че те ще цъфнат тук. Какво очакваш? Той почти си призна какво се кани да направи, защото счита, че така е правилно.

— И според теб тъкмо хората от Федералното ни изпращат посланието?

— Предполагам, че ще ни отведат при когото трябва. Или ако въпросните хора са прекалено далеч, ще ни свържат с тях. В целия си професионален живот никога не съм била по-уверена в твърдението си.

Борн я погледна.

— Надявам се да си права, защото само твоят живот ме интересува. Нищо друго. Ако „доказателствата“ против теб в Цюрих не са част от някакво послание и ако са били изфабрикувани от експерти с единствената цел да открият мен — и полицията наистина е повярвала на всичко това — тогава аз наистина съм изплашен тип, както ме описа на Корбелие. Няма човек, който повече от мен да иска да си права. Но мисля, че не си.

 

В два часа и три минути осветлението в коридора на мотела примигна и угасна. Дългият коридор потъна в относителна тъмнина, лампите на стълбищната площадка бяха единствените източници на светлина. Борн беше загасил лампите в стаята им и стоеше до вратата с пистолет в ръка, като наблюдаваше коридора през полуоткрехнатата врата. Мари стоеше зад него и надничаше през рамото му. И двамата мълчаха.

Стъпките се чуваха, въпреки че бяха много тихи. Тихи, прокрадващи се, два чифта обувки, които изкачваха стълбите. След няколко секунди в полумрака изникнаха фигурите на двама мъже. Мари неволно си пое шумно дъх; Джейсън се пресегна зад себе си и рязко запуши устата й с ръка. Той разбра. Беше разпознала единия от двамата, въпреки че го беше виждала само веднъж. На Щепдекщрасе в Цюрих, минути преди един друг да заповяда да я екзекутират. Беше русият, когото изпратиха в стаята на Борн, момчето за всичко, което бяха изпратили в Париж, за да разпознае пропуснатата мишена. В лявата му ръка светеше малък фенер, а в дясната държеше пушка с дълга цев със заглушител.

Спътникът му беше по-нисък и набит, походката му напомняше животинска, рамената и бедрата се движеха в плавния ритъм на стъпките. Реверите на сакото му бяха вдигнати, а на главата си имаше широкопола шапка, която закриваше физиономията му. Борн се загледа в мъжа; нещо в него му беше познато, фигурата, походката, начинът, по който накланяше главата си. Какво беше то? Какво беше то? Той го познаваше.

Но нямаше време да мисли за това; двамата мъже наближаваха към стаята, резервирана на името на мистър и мисис Бригс. Русия вдигна фенерчето и освети първо номера на стаята, а след това бравата и ключалката.

Това, което последва, беше изпълнено с хипнотизираща ефикасност. Набитият протегна под лъча на фенерчето дясната си ръка с връзка ключове и пръстите му избраха един от тях. В лявата му ръка се появи оръжие със заглушител, чиято форма извънредно много напомняше тази на мощния германски Щерлихт Лугер, бил на въоръжение в Гестапо през Втората световна война. Изстрелите му пробиваха армирана стомана и бетон, а звукът не надвишаваше силата на романтично покашляне. Идеално оръжие за залавяне на държавни изменници нощем в тихи улици, като живеещите наоколо се обезпокояват на следващата сутрин и то само от вестта, че някой е изчезнал.

По-ниският пъхна ключа, превъртя го тихо и наведе дулото на пушката към ключалката. Три бързи изстрела бяха съпроводени от проблясвания. Дървесината около бравата се разхвърча. Вратата се отвори. Двамата убийци нахлуха вътре.

Сърцата на Джейсън и Мари отброиха два удара в тишината. След това от тъмнината долетя тътен на приглушени изстрели и бели проблясъци. Вратата се затръшна, но не остана дълго затворена, защото отвътре се дочуха нови звуци на сблъсъци и удари. Най-сетне онези отсреща намериха лампата, запалиха я за малко, после тя бе запратена яростно на пода. Разхвърча се стъкло. От гърлото на единия се изтръгна яростен вик на бясно разочарование.

Двамата убийци изхвърчаха навън с насочени напред оръжия, явно очаквайки някаква клопка и озадачени от липсата на такава. Стигнаха до стълбите и се втурнаха надолу, защото вратата вдясно от стаята на мистър и мисис Бригс се отвори. Показа се някакъв гост на хотела, премигна, повдигна рамене и се прибра. В тъмния коридор се възцари тишина.

Борн остана на място и обгърна с ръка Мари Сен-Жак. Тя трепереше, с глава притисната в рамото му, дишаше конвулсивно и не можеше да възприеме случилото се. Той изчака малко, докато треперенето се успокои и дишането й се нормализира. Не можеше да чака повече; тя трябваше да се убеди със собствените си очи. Да види всичко и впечатлението да се запечата неизличимо в съзнанието й. Трябваше да разбере окончателно. Аз към Каин. Аз съм смърт.

— Хайде — прошепна й.

Изведе я в коридора и тръгна решително към стаята, която сега беше неговото доказателство. Отвори счупената врата и влязоха вътре.

Тя стоеше неподвижно, едновременно отровена и хипнотизирана. В пространството, вдясно от тях, се виждаха беглите очертания на силует. Светлината зад него беше толкова слаба, че наистина се различаваха само контурите й, и то едва когато очите привикнеха към странната смесица от мрак и слаби отблясъци. Беше фигура на жена в дълга вечерна рокля, чиито поли се полюшваха леко на полъха от отворения прозорец.

Прозорец. Точно пред него стоеше друга фигура, също едва забележима. Светлините на далечната магистрала очертаваха бегло силуета й. Тя сякаш внезапно помръдна — бързи, почти неуловими движения на дрехата — на ръцете.

— О, господи — изрече вкаменена Мари. — Запали лампите, Джейсън.

— Не работят — отговори той. — Само двете нощни. Те намериха едната. — Той тръгна предпазливо през стаята и намери лампата, която търсеше. Беше на пода до стената. Коленичи и я включи. Мари потръпна.

В рамката на вратата на банята бе закрепена с измъкнати от завесите конци нейната рокля и се полюшваше от невидим вятър. Беше съдрана от куршумите.

Ризата и панталонът на Борн бяха защипани в рамката на по-далечния прозорец. От плата между двата ръкава не бе останало нищо, а нощният бриз минаваше през дупките и караше дрехата да помръдва нагоре и надолу. Бялата риза бе пронизана диагонално от поне пет-шест куршума, там, където би трябвало да са гърдите.

— Ето го твоето послание — каза Джейсън. — Сега вече знаеш какво е то. А пък аз вече мисля, че ще трябва да изслушаш това, което имам да ти казвам.

Мари не отвърна. Вместо това пристъпи бавно към роклята и започна да я разглежда, като че не вярваше на очите си. После се обърна рязко с блуждаещ поглед, като едва сдържаше сълзите си.

— Не! Не може да бъде! Нещо не е наред! Обади се в посолството.

— Какво?

— Направи каквото ти казвам. Веднага!

— Стига, Мари. Проумей го най-накрая.

— Не, да ти се не види! Ти трябва да проумееш! Не трябваше да става така. Не можеше да стане!

— Но стана.

— Обади се в посолството! Използвай този телефон тук и се обади веднага. Търси Корбелие. Бързо, за бога! Ако означавам нещо за теб, направи както ти казвам!

Борн не можа да й откаже. Вълнението й се отразяваше зле и на двамата.

— Какво да му кажа? — попита той, отивайки към телефона.

— Първо се свържи с него! Точно от това ме е страх, …о, боже, страх ме е!

— Кой е номерът?

Тя му го каза; той набра и зачака отсреща да отговорят. Когато най-после това стана, телефонистката беше изпаднала в паника, гласът й ту спадаше, ту се извисяваше и от време на време почти не й се разбираше. На заден фон се чуваха викове и резки команди, изричани бързо на английски и френски. След няколко секунди Джейсън разбра и защо.

Дьони Корбелие, аташе на Канада, излязъл на стълбите на посолството на авеню Монтен в два без двайсет през нощта и бил прострелян в гърлото. Починал на място.

— Ето и останалата част от посланието, Джейсън — прошепна Мари и го погледна пребледняла. — А сега ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш. Защото там някъде наистина има някой, който се опитва да стигне до теб и да ти помогне. Имало е послание; но не за нас и не за мен. Само за теб. И само ти е трябвало да го разбереш.